Цветана Генчева, превод от английски

А
тмосферата в клуба беше различна през деня. Нямаше музика, влизаха и излизаха хора, които зареждаха бара,
лъскаха пода и бършеха маси и столове; не се усещаше никакво напрежение. Раменете ми бяха отпуснати, от снощните трудности нямаше и следа.
След като Нас ми се разкрещя, което бе нещо обичайно за нея, аз се качих на горния етаж, пуснах си косата, обух си черни дънки и бели чехли с каишки и си облякох бяла блуза и карамеления пуловер, който откриваше едното ми рамо. След като видях как беше облечена Нас,
реших, че денем е приемливо да ходиш с небрежно облекло.
Когато влязохме вътре, се запознах с двама от охраната – Тухлата и
Томи. Тухлата беше дежурен, когато влязох първата вечер. Беше мил,
но сериозен и аз му бях благодарна, че не ме позна. Канех се да попитам защо го наричат така, но беше очевидно. Той приличаше на тухлена къща.
Затова пък Томи ставаше от строг забавен за частица от секундата.
Беше висок, не чак толкова як като Тухлата, но когато се намръщеше,
можеше да стресне всеки. Той пое ръката ми и я целуна, като я задържа твърде дълго. От известно време не бях привличала мъжко внимание. Стана ми приятно и аз се разкисках като ученичка, бузите ми пламнаха, макар да не се усмихнах широко.
Нас се разсмя, докато си веех на лицето на отиване към бара. Тя ме сръчка.
– Свиквай мъжете да ти се пускат. С това твое личице.
Останах объркана.
– Какво имаш предвид?
Тя повдигна вежда.
– Комплименти ли си просиш? – Аз обаче наведох глава и сбърчих объркано чело, а Нас замърмори: – Мили боже, тя не знае.
Преди да успея да кажа и дума, тя ме дръпна към огледалата във фоайето. Добре че нямаше хора, когато ме постави пред едно огледало и застана зад мен.
– Какво виждаш, когато погледнеш в огледалото?

Мразех отражението си. Беше жестоко да приличам толкова много на човека, който ми липсваше най-много на този свят, мама. Обичах я до последния миг на болестта, а когато тя умря, любовта ми се превърна в престорено безразличие. Преструвах се, че не ме боли, че съм я изгубила – моята майка, най-добрата ми приятелка, – въпреки че беше истинска агония. Всяка глътка въздух през следващата година беше трудна. Животът ми никога нямаше да бъде същият. Тя беше истинско слънце. Грижеше се за мен, когато бях болна, караше ме да се смея,
когато бях тъжна. Зависех от нея. Тя беше всичко за мен. И един ден нея вече я нямаше.
Впих очи в брадичката си и свих рамене.
– Не знам.
– Погледни се. Погледни се истински. – Очите ми срещнаха отражението ми, както поиска Нас. – Нима не виждаш? Не разбираш ли колко си привлекателна?
– Приличам на мама – прошепнах.
Нас се усмихна мило.
– Обзалагам се, че е била красива.
Наистина беше.
– Беше прелестна.
– Виждаш ли? – настоя тихо Нас.
Аз поклатих глава. Настася протегна ръка и я пъхна под брадичката,
вдигна я високо, така че да видя добре.
– Вгледай се по-внимателно. – Застана до мен. – Имаш елегантни скули. Кожата ти е безупречна, кремава като порцелан. Имаш малка,
плътна уста, която дава на мъжете какви ли не откачени идеи. –
Изчервих се силно. – Косата ти е гладка, лъскава, тъмна, но не черна.
Големите ти зелени очи и дълги мигли ти придават екзотичен и загадъчен вид. Предполагам, че като качиш някой и друг килограм на това стегнато дребно тяло, ще имаш извивки на подходящите места. –
Тя постави ръце на раменете ми и стисна силно, за да подчертае думите си. – Ти си истински убиец, Мина. А дори не го знаеш.
Нас ме накара наистина да се вгледам в себе си. Никога не се бях възприемала като красива. Смятах, че съм прилична, но едва-едва. Тя

обаче изтъкна всичко, едно по едно, така че сигурно беше права. За първи път виждах себе си.
– Аз красива ли съм? – попитах предпазливо и огледах отражението си.
– Сега вече си просиш комплименти. – Нас изпъшка, изтласка ме настрани и се разсмя. – Малка гадинка. – Тя прихна, когато влязохме при бара.
Намръщих се в мига, в който видях чашите на плота.
– Сигурна ли си, че искаш да се заемем с това? Има голяма вероятност да изпусна чаша, случайно да си прережа китката и да умра в ръцете ти.
Нас наклони глава и се замисли.
– Хм. Да. Това ще бъде проблем – сви рамене тя. – Но пък съм склонна да приема риска.
Събра различни чаши и посочи всяка.
– Хайбол. Тумблер. Сифтер. Шот. Коктейлна чаша. Чаша за мартини.
Чаша за вино. Чаша за шампанско.
– Няма ли чаши за бира?
Тя ми се стори доволна, че съм забелязала.
– Ние сме изискано заведение. Сервираме вносни бири, но сама ще откриеш, че повечето клиенти предпочитат коктейли. Иначе… –
бръкна под бара и извади поредната висока чаша от хладилника – …
бирените чаши се държат охладени, поднасят се с резен лимон, в никакъв случай лед.
– Охладена. Лимон. Без лед. – Кимнах. – Разбрах.
Цели два часа Нас ме обучаваше как да приготвям някои от стандартните напитки. Каза, че нямало проблем, ако забравя кой коктейл с какво се приготвя, след това ми показа рецептурните карти за всички напитки, които ме научи да правя, дори повече. След всеки коктейл самоувереността ми нарастваше и много скоро смесвах,
разбърквах и разтърсвах напитки така, сякаш бях родена да го правя.
Когато приключих с последната напитка за деня, Нас облегна ханш на бара и ми се стори много доволна от себе си, а аз се поклоних щастлива.

– Благодаря. Благодаря. Ще стоя всяка седмица.
Глас с акцент се разнесе зад мен.
– При тази гледка кой ще устои? – „Устои“ прозвуча като „ущои“.
Обърнах се към мъж, който се усмихваше широко над мен към
Настася. Тя ахна, хукна и се хвърли в разперените му ръце. Разсмя се,
отдръпна се и го млясна по устата. Обрамчи с ръце бузите с набола брада и се разкрещя.
– Филип Неж, ах, ти, негоднико! Виждам, че изглеждаш неустоим,
както винаги.
Наистина беше неустоим. Направо върховен.
Той се усмихна и бръчките около очите му се врязаха по-дълбоко.
Изглежда, беше към четиресет, висок като Саша, с тъмноруса коса и усмихнати зелени очи. Реших, че е французин, не само по акцента, но и от начина, по който Нас произнесе името му. Беше облечен с тъмносини дънки. Бялата му риза не беше запасана, а тъмнокафяви мокасини завършваха тоалета.
Той целуна Настася по бузата и задържа устни малко по-дълго.
– Липсваше ми, гълъбче.
Нас се отдръпна най-неочаквано и изражението ѝ стана ледено.
– Чух, че работиш за Ларедо. – Това прозвуча като обвинение.
Усмивката му се стопи, изражението му стана сериозно. Той не отрече.
– Oui
*
Тя отстъпи от него, на лицето ѝ се изписа болката, която долових в гласа ѝ.
– Как можа, Филип? След всичко, което той направи… – Стана прекалено и аз останах удивена от чувствата, които тя вложи. Настася изглеждаше непоклатима. Каквото и да бе направил въпросният
Ларедо, то предизвикваше ужасна реакция.
Саша влезе през вратата зад бара. Погледна от непреклонния Филип към развълнуваната Нас, накрая към мен, след това обратно към
Филип.
– Отдръпни се, Нас. – Тя го погледна, очите ѝ бяха пламнали като огън. Саша заговори хладно, както винаги. – Филип дойде, защото аз

У
имах нужда от него. Не проявявай неуважение. Ще съжаляваш. –
Въпреки че думите прозвучаха като заплаха, начинът, по който гласът му се промени и омекна едва забележимо, издаде, че Нас не е запозната с всички факти.
Тя замига, за да прогони сълзите, след това наведе глава и погледна към пода.
– Ти също ми липсваше – прошепна тя. След това излезе, изтича извън бара, втурна се по коридора към дамската тоалетна. Всички останахме да гледаме след нея.
Последва дълго мълчание.
Саша въздъхна.
– Казах ти да дойдеш направо при мен, Неж.
– Не съм спирал да я обичам – отвърна нещастно Филип.
Аз ахнах тихо и двамата се обърнаха към мен.
– З-здрасти, аз съм Мина – заекнах аз и се изчервих.
Саша ме погледна намръщено.
Аз му отвърнах по същия начин и последвах Нас в дамската тоалетна. Седнах пред огледалата и погледнах затворената врата, която ни разделяше. Зачаках търпеливо тя да престане да плаче.
Типично за Нас, тя отвори рязко вратата. Лицето ѝ бе цялото на петна, очите ѝ бяха зачервени и тя заговори гневно:
– Не знам защо всички мъже имат пениси, след като са до един тъпи путки.

Изтегляне 1.44 Mb.

Сподели с приятели: