Да-спечелим-приятели-и-да-влияем-на-другите

Вие нямате почти никаква заслуга за онова, което сте – и не забравяйте, че хората, които идват при вас злонамерени, тесногръди, безразсъдни, носят малка вина, задето са такива. Съжалете тези нещастници. Проявете жал и състрадание към тях. Кажете си: „Само Божията милост ме спасява от това.”
Веднъж говорих по радиото за авторката на „Малки жени” Луиза Мей Олкот. Разбира се, знаех, че тя е живяла и написала безсмъртните си книги в Конкорд, Масачусете. Но без да помисля, изтърсих, че съм ходил в дома й в Конкорд. Ню Хампшър. Ако бях споменал Ню Хампшър само веднъж, може би щеше да ми се размине. Но уви! Казах го два пъти. Бях залят с писма и телеграми, язвителни забележки, които се изсипаха върху беззащитната ми глава като рояк стършели. Много от тях изразяваха възмущение. Някои бяха оскърбителни. Една дама от стар род, израснала в Конкорд,
Масачусете, и живели по онова време във Филаделфия, стовари върху ми изпепеляващия си гняв.
Едва ли била по язвителна, ако бях обявил госпожица Олкот за канибал от Нова Гвинея. Докато четях писмото й, си казах: „Слава Богу, че не съм женен за тази жена.” Искаше ми се да й напиша писмо и дай кажа, че макар да съм допуснал грешка от географско естество, тя прави много по-лоша, престъпвайки правилата на учтивостта. Точно с това щях да започна. А после се канех да й кажа какво точно си мисля за нея. Но не го направих. Овладях се. Разбрах, че това може да направи всеки неуравновесен човек – и че повечето глупаци наистина биха го направили.
Аз исках да стоя по-високо от глупаците. Затова реших да се опитам да превърна враждебноста й в добронамереност. Приех го като предизвикателство, нещо като игра. Казах си: „В края на краищата, ако бях на нейно място, сигурно и аз щях да мисля така.” И така, реших да проявя разбиране на гледната й точка. При следващото пътуване до Филаделфия й се обадих по телефона.
Разговора протече горе-долу така:
„Аз: Госпожа еди-коя си, преди няколко седмици вие ми написахте едно писмо и аз искам да ви благодаря за него.
Тя: (С ясен добре отработен глас) С кого имам честта?
Аз: Не ме познавате. Името ми е Дейл Карнеги. Слушали сте едно мое предаване по радиото за
Луиза Мей Олкот една неделя преди няколко седмици. Аз направих непростима грешка да кажа, че тя е живяла в Конкорд, Ню Хампшър. Беше глупава грешка и бих искал да се извиня за нея. Много мило беше от ваша страна, че намерихте време да ми пишете.
Тя: Аз се извинявам, господин Карнеги, за написаното от мен. Дължа ви извинение, задето избухнах.
Аз: Не! Не! Не вие трябва да се извинявате, а аз. Дори дете не би направило подобна грешка.
Извиних се в предаването следващата неделя, искам сега да си извиня лично и на вас.
Тя: Аз съм родена в Конкорд, Масачусете. Семейството ми е играло важна ролоя в делата на щата в продължение на два века и много се гордея с родното си място. Наистина много се ядосах, когато казахте, че госпожица Олкот е живяла в Ню Хампшър. Но да си призная, срамувам се за онова писмо.
Аз: Уверявам ви, че вашият гняв е нищо в сравнение с гнева, който аз изпитвах към себе си.
Грешката ми не навреди с нищо на Масачусете, но нарани мен самия. Рядко хора с вашето положение и култура намират време да пишат на хората, които говорят по радиото, и се надявам, че ще ми пишете отново, ако откриете неточности в беседите ми.
Тя: Знаете ли, много ми харесва начинът, по който приемате критиката ми. Сигурно сте много мил човек. Бих искала да ви опозная по-добре.”
И така, понеже се извиних и проявих разбиране към нейната гледна точка, тя започна да се извинява и да приема моята гледна точка. Получих удовлетворение, че съм овладял гнева си, че съм отвърнал на обидата с любезност. Забавлявах се много повече в опита си да я накарам да ме хареса, отколкото бих могъл да я забавлявам, ако и кажех да иде да се хвърли в реката.
Всеки американски президент се изправя почти ежедневно при деликатните проблеми на човешките взаимоотношения. Тафт не прави изключение. Той от опит разбира огромното значение на

Изтегляне 1.33 Mb.

Сподели с приятели: