Дайри, Уейърис /и Милър, Катлийн/ Пустинно цвете

- Не, трябва да се върнеш вкъщи. Кой ще помага на баща ти и на майка ти в работата? Какво ще правиш, ако останеш тук? Ще си седиш на задника може би?

За жалост нямах убедителни отговори на всички тези въпроси. Знаех, че няма смисъл да му обяснявам каква бе причината да избягам. Чичо щеше да ме изгледа така, сякаш съм полудяла, и да заяви:

- Е, и? Е, и? Уейърис, трябва да се омъжиш. Баща ти има нужда от тези камили...

Безсмислено бе да обяснявам, че съм по-различна от моите роднини; обичах родителите си, но онова, което те искаха за мен, не ме задоволяваше. Чувствах, че животът трябва да предлага нещо повече, макар да не знаех точно какво. След няколко дена научих, че чичо е изпратил човек за татко и че татко бил на път към града.

Познавах добре двамата сина на чичо Ахмед, защото бяха идвали при нас за през ваканциите, когато не ходеха на училище. Те ни помагаха да се грижим за животните и ни учеха на някои сомалийски думи. По онова време традицията беше такава: децата, които ходеха на училище в града, през ваканциите отиваха в пустинята, за да учат номадските деца. По време на престоя ми в Галкайо моите братовчеди споменаха, че знаят къде се намира голямата ми сестра Аман. Щом избягала от къщи, тя отишла в Могадишо и се омъжила. Тази новина ме изпълни с радост, тъй като не бяхме чували нищо за нея, откакто бе избягала; не знаехме дори дали е жива. От разговорите с тях разбрах, че родителите ми всъщност са знаели къде е тя, но не бяха споменавали нищо за нея, защото бе прокудена от семейството.

Щом разбрах, че баща ми идва, за да ме отведе обратно, ние измислихме план. Момчетата ми дадоха указания как да открия сестра си, като пристигна в столицата. Една сутрин ми показаха пътя, който извеждаше от града, а накрая ми дадоха и малкото си пари.

- Върви натам, Уейърис - рекоха те, като посочиха право напред. - Това е пътят към Могадишо.

- Обещайте, че няма да кажете на никого къде съм отишла. Не забравяйте - нямате представа какво се е случило с мен, така ще отговорите, когато ви пита баща ми. Запоследен път сте ме видели тази сутрин в къщата. Нали?

Те кимнаха, ми махнаха за сбогом и аз потеглих.

Придвижването до Могадишо бе мъчително бавно. То ми отне дни, но поне сега, като имах някакви пари, можех да си купувам по нещичко за ядене. Пътувах на автостоп епизодично, а междувременно извървявах много мили. Най-сетне, изнервена от бавното напредване, платих за т. нар. "африканско пустинно такси" - голям камион, в чиято каросерия се возеха четирийсетина човека. Тези камиони са нещо обичайно за Африка. След като оставеха товара си от зърно или захарна тръстика, те вземаха пътници в празната, оградена с дървена решетка каросерия. Хората вътре приличаха на деца в гигантска кошара. В този тип таксита пътуват също така бебета, багаж, мебели, кози и щайги с пилета, а шофьорът качва всеки, който му плати. Беше много тясно, но след неотдавнашните си преживявания, предпочитах да пътувам натъпкана с голяма група хора, вместо сама с непознати мъже. Щом стигнахме покрайнините на Могадишо, камионът спря край един кладенец, за да могат собствениците на животни да ги напоят. Аз напълних шепите си с вода и, след като пийнах от нея, наплисках лицето си. Направи ми впечатление, че вече имаше много пътища, тъй като Могадишо е най-големият град в Сомалия и има население от седемстотин хиляди души. Приближих двама номади, застанали край своите камили, и попитах:

- Знаете ли кой от тези пътища води до Могадишо?

- Да, ей онзи - отвърна мъжът, като посочи.

Тръгнах натам и не след дълго влязох в града. Могадишо е пристанище на Индийския океан и по онова време беше много хубав. Докато се разхождах, аз оглеждах изумително красивите бели постройки сред палми и ярки цветя. Голяма част от архитектурата бе дело на италианците от времето на колонизацията на Сомалия от Италия, и това придаваше средиземноморски облик на града. Жените, край които минавах, носеха великолепни шалове с жълти, червени и сини щампи. Дългите шалове, завързани под брадичките, обвиваха лицата, а морският бриз развяваше краищата им. Полупрозрачните материи плуваха грациозно зад жените, които се движеха бавно из улиците. Видях много мюсюлманки с напълно закрити от тъмни фереджета лица. Оглеждах ги смаяно, като се чудех как виждат къде вървят. Градът блестеше на яркото слънце и цветовете изглеждаха невероятно ярки.

По пътя спирах хората и ги питах как да стигна до квартала на сестра си. Нямах точния й адрес, не знаех на коя улица живее, но възнамерявах за използвам отново системата, благодарение на която бях открила чичо Ахмед в Галкайо; щом стигнех в квартала щях да отида на пазара и да попитам дали някой я познава. Този път обаче нямаше да бъда толкова лековерна, че да се доверя на някой непознат мъж, изпълнен с желание "да ми помогне".

Щом стигнах в квартала, бързо намерих някакъв пазар и тръгнах из него, опитвайки да реша какво да купя с последните останки от парите. Най-сетне взех мляко от една сергия, обслужвана от две жени. Избрах тях, тъй като млякото им бе най-евтино. Но щом отпих първата глътка, разбрах, че нещо не е наред - вкусът му бе променен.

- Какво му е на това мляко? - попитах аз.

- Нищо! Нищо му няма на млякото!

- О, хайде де. Ако познавам вкуса на нещо, то е на млякото. Но това мляко не е наред. Вода ли сте му налели, какво ли?

Най-накрая те признаха, че са го смесили с вода, за да го продават по-евтино. Клиентите им нямали нищо против. Продължихме да разговаряме и аз споделих, че съм дошла в столицата, за да търся сестра си. Попитах ги дали познават Аман.

- О, и аз се чудех защо ми се струваш позната! - възкликна едната жена. Засмях се, тъй като някога аз бях копие на сестра си. Те я познавали, тъй като тя идвала всеки ден на този пазар. Млекарката извика малкия си син и му каза да ме заведе до дома на Аман. - И след това се връщай веднага! - нареди тя.

Тръгнахме из тихите улици. Вече бе време за следобедната почивка и хората се бяха оттеглили да си поемат дъх от обедната жега. Момчето посочи към някаква миниатюрна барака. Влязох вътре и открих сестра си заспала. Дръпнах я за ръката, за да я събудя.

- Какво правиш тук... - попита сънено тя и ме погледна така, сякаш сънуваше.

Седнах на леглото и й разказах моята история; бях избягала също както бе направила и тя самата преди много години. Най-после имах възможност да поговоря с човек, който, знаех, щеше да ме разбере. Тя със сигурност щеше да разбере, че аз, тринайсетгодишната, не можех да се омъжа за онзи оглупял старец само заради баща си.

Аман пък ми разказа как дошла в Могадишо и намерила своя съпруг. Той бил добър, кротък човек, работел много. Тя очакваше първото си дете и то трябваше да се появи след около месец. Но когато се изправи, изобщо нямаше вид на жена в края на бременността. С нейните метър и осемдесет и пет и с широката африканска рокля тя просто изглеждаше висока и елегантна, но не и пред раждане. Помня как красотата й ме изпълни с възхищение и надежда, че един ден и аз щях да нося така добре бъдещето си бебе.

След като поговорихме малко, най-сетне събрах смелост да задам въпроса, който не ми даваше мира:

- Аман, моля те. Не искам да се връщам... Мога ли да остана тук при теб?

- Значи си избягала и си оставила всичката работа на мама - промълви тъжно тя.

Но се съгласи да остана колкото е нужно. Мъничкият й дом имаше две стаи - една, миниатюрна, където спях аз, и другата, която тя споделяше със своя съпруг. Него обаче го виждахме рядко; той тръгваше рано сутрин за работа, прибираше се за обяд, дремваше, после отиваше пак на работа и се връщаше късно вечерта. А когато си беше вкъщи говореше толкова малко, че аз не помня почти нищо за него, дори името му, нито какво работеше.

Аман роди красиво момиченце и аз й помагах да се грижи за него. Освен това чистех къщата, изнасях дрехите, перях ги и ги простирах на въжето да съхнат.

Ходех на пазара всеки ден и изучих тънкото изкуство да се пазаря с продавачите за цената. Като имитирах местните жители, аз се приближавах до някоя от сергиите и питах незабавно:

- Колко?

Този ритуал се повтаряше по един и същ начин всеки ден; някоя мама поставяше пред мен три домата, един голям и два малки, и ми казваше цена, достойна за три камили.

- А, прекалено е много - отвръщах аз, като махвах отегчено с ръка.

- Е, добре де, добре, колко искаш да платиш?

- Две и петдесет.

- О, не, не, не! Ела да се разберем...

Тук аз правех истинско шоу, като отивах до някоя друга сергия и проявявах най-жив интерес към стоката върху нея, но така, че моята мишена да може да ме вижда. А след това се връщах и започвах оттам, където се бях отказала. Спорът продължаваше дотогава, докато на някоя от нас й писнеше и се откажеше.

Аман споменаваше често колко се притеснява за майка ни, която след моето бягство трябваше да върши сама цялата работа. Всеки път, когато заговореше за това, имах чувството, че обвинява единствено мен за създалата се ситуация. Аз споделях тревогите й за мама, но сестра ми нито веднъж не спомена, че тя също бе избягала. В съзнанието ми се пробудиха забравени спомени за общото ни детство. Много неща се бяха променили през петте години, през които не се бяхме виждали, но за Аман аз все още бях глуповатата сестричка, която бе оставила. Тя от своя страна винаги, ама винаги щеше да се остане по-голямата и по-мъдрата. Постепенно осъзнах, че въпреки приликата във външността, ние бяхме много различни. Започна да ми писва от изпълненото й с чувство за превъзходство държание. Когато татко опита да ме омъжи за онзи старец, аз избягах, защото вярвах, че животът може да ми предложи нещо повече. И определено не бях имала предвид готвенето, прането и грижите за бебета - нещо, което бях правила до пресищане покрай по-малките си братя и сестри.

Един ден напуснах дома на Аман, за да видя какво друго можеше да ми предложи съдбата. Не обсъдих това с нея; не й казах, че тръгвам... Просто една сутрин излязох и не се върнах. Тогава тази идея ми бе допаднала, но не предполагах, че няма да я видя никога повече.

- 7 -

Благодарна съм на съдбата, че успях да се запозная с баба си, докато бях в Могадишо. Днес тя е на около деветдесет години, но по времето, когато се видях с нея, беше на седемдесетина. Баба е истинска мама. Светлокожото й лице издава, че е жена с характер и силна воля. Ръцете й изглеждат така, сякаш е ровила толкова дълго в земята, че кожата й бе придобила крокодилски вид.

Баба ми е израснала в една от арабските държави, но не знам точно в коя. Тя е праволинейна мюсюлманка, моли се пет пъти дневно, обърната с лице към Мека, и винаги закрива лице с тъмно фередже, щом се покаже извън дома си, като се увива от глава до пети. Често я дразнех:

- Бабо, добре ли си? Сигурна ли си, че виждаш къде вървиш? Виждаш ли през това нещо?

- О, хайде, хайде, хайде - излайваше тя. - Това нещо е съвсем прозрачно.

- Добре... Значи можеш да дишаш и изобщо всичко е нормално - засмивах се аз.

Докато стоях в бабината къща, осъзнах откъде бе придобила силата си мама. Дядо ми бе умрял преди много години и баба живееше сама и се грижеше сама за всичко. Щом отидех да я видя, направо ми вземаше душата. Станехме ли сутрин, вече бе готова за излизане. И се захващаше без бавене с мен.

- Да тръгваме. Хайде, Уейърис. Да вървим.

Баба живееше в квартал, който бе на порядъчно разстояние от пазара. Ходехме там всеки ден и всеки ден увещавах баба си:

- Хайде, бабо, нека си улесним живота и да вземем автобус. Горещо е и пазарът е прекалено далеч, за да ходим пеш дотам.

- Какво!? Автобус? О, какви ги говориш? Младо момиче като теб да иска да се качва на автобус? Много мързеливи сте станали, Уейърис. Днес всички деца са такива; не знам какво става с вас. Когато бях на твоята възраст, извървявах километри. И така, момиче, идваш ли с мен или не идваш?

И тръгвахме заедно, тъй като ако се помотаех още малко, тя щеше да тръгне и без мен. По обратния път се тътрех след нея с торбите.

Като напуснах Могадишо, една от сестрите на майка ми почина и остави девет деца. Баба ми започна да се грижи за тях и ги отгледа като свои собствени. Тя е истинска мама и постъпи така, както трябва.

Запознах се с един от нейните синове, брата на мама Уолде'аб. Един ден, като се върнах от пазар, го заварих в дома на баба, седнал с един от моите братовчеди в скута си. Не го бях виждала никога досега, но се спуснах веднага към него, толкова приличаше на мама... а аз се стремях отчаяно към всичко, което ми напомняше за нея. А тъй като аз също приличам много на мама, резултатът бе един прекрасен и същевременно - странен миг, сякаш гледаш в криво огледало. Той бе чул за бягството ми и знаеше, че съм в Могадишо. Щом се приближих до него, той попита:

- Ти онази, която си мисля, ли си?

Този следобед се смях много. Не се бях смяла така, откакто бях напуснала дома си, но не само защото вуйчо Уолде'аб изглеждаше като мама, а и защото имаше нейното глупаво чувство за хумор. Братът и сестрата трябва да са били страхотен тандем; сигурно са разсмивали безмилостно до сълзи всички край себе си. Много ми се искаше да можех да ги видя заедно.

Но на сутринта, когато избягах от сестра си, отидох всъщност в дома на вуйна Л'уул. Бяхме я навестили за първи път малко след пристигането ми в Могадишо. Сега реших да отида при вуйна Л'уул и да я попитам дали мога да отседна при нея. Тя бе омъжена за брата на майка, вуйчо Сайид. Отглеждаше сама трите си деца, тъй като вуйчо работеше в Саудитска Арабия. Бе принуден да го прави и да им изпраща пари оттам. За жалост той не се върна по време на престоя ми в Могадишо, така че не успях да се запозная с него.

Когато пристигнах, вуйна Л'уул се изненада, но определено се зарадва, че ме вижда.

- Вуйно, с Аман не се разбираме много добре. Ще може ли да остана за известно време при теб?

- Ами да, знаеш, че живея сама с децата. Сайид отсъства през повечето време и твоята помощ няма да ми бъде излишна. Ще ми бъде приятно.

Изпитах облекчение. Аман ме бе оставила да живея при нея, но знаех, че това положение не й е особено приятно. Домът й бе съвсем малък, а и беше омъжена сравнително отскоро. На всичкото отгоре желанието й бе да се върна вкъщи, за да облекча съвестта й, задето бе избягала от мама преди толкова години.

Докато бях първо при Аман, а след това и у вуйна Л'уул, свикнах да живея в затворени помещения. В началото прекарването на деня в ограниченото пространство ми се струваше странно - заради тавана не можех да виждам небето, около мен имаше стени, миризмата на животни и пустиня бе заместена от вонята на канали и въглероден окис. Домът на вуйна Л'уул бе по-голям от този на Аман, но в никакъв случай не бе просторен. И макар той да предлагаше известни удобства, като осигуряване на топлина през нощта и на прикритие при дъжд, те бяха примитивни в сравнение със западните стандарти. Преклонението ми пред водата бе все така голямо, тъй като тя си оставаше нещо безценно. Купувахме я от един човек, който я пренасяше на гърба на магарето си и я складирахме отвън във варел. Черпехме от нея пестеливо за къпане, чистене, приготвяне на чай, готвене. Вуйна готвеше в малката кухня на газова бутилка. Вечер сядахме край къщата и разговаряхме на светлината на газови лампи, тъй като нямаше електричество. Тоалетната - дупка, в която изпражненията падаха и оставаха да вонят на горещината, беше типична за тази част на света. Под къпане се разбираше да вземеш кофа вода от варела и да се обтриеш с гъба в тоалетната.

Не след дълго си дадох сметка, че бях получила повече от онова, за което бях помолила вуйна си. Освен покрив, бях натоварена и със задължението да се грижа за трите й разглезени деца. Е, наистина не бих могла да обвиня и бебето, че е разглезено, но поведението му определено непрестанно ми създаваше проблеми.

Сутрин вуйна ставаше около девет сутринта и веднага след закуска тръгваше на гости при приятелки. Прекарваше целия ден в тяхната компания, в безкрайни клюки за общите им приятели, неприятели, познати и съседи. Най-после по някое време вечер се прибираше. В нейно отсъствие тримесечното бебе плачеше непрекъснато от глад. Щом го вземех, то започваше да прави опити да суче от мен.

- Виж, вуйно - казвах всеки ден аз, - трябва да направиш нещо. Бебето опитва да суче от мен всеки път, като го взема, а аз нямам мляко. Нямам даже гърди.

- О, не се тревожи - просто му дай малко мляко - отвръщаше благо тя.

Освен че чистех къщата и гледах бебето, трябваше да се грижа и за другите две деца, които бяха съответно на шест и на девет години. А те бяха като диви животни. Нямаха представа как да се държат, тъй като очевидно майка им никога не ги бе учила на нищо. Аз се стараех да поправя този пропуск, като ги пердашех при всяка възможност. Но след като бяха вилнели като хиени в продължение на години, нямаше как да се превърнат в ангелчета само за една нощ.

С всеки следващ ден изпитвах все по-голямо недоволство. Питах се колко пъти още щях да попадам в подобни безизходици, преди да ми се случи нещо приятно. Винаги бях търсила начин да направя нещата по-добри, да напредвам и да търся онзи тайнствен шанс, който знаех, че ме очаква.

- Кога ще се случи това? - питах се ден след ден аз. - Днес ли? Или утре? Къде ще отида? Какво ще правя?

Така и не знам защо ме спохождаха такива мисли. Вероятно по онова време смятах, че всички чуват подобни гласове. Но откакто се помня съм била убедена, че животът ми ще бъде по-различен от живота на хората около мен; просто нямах представа с какво точно ще бъде по-различен.

Кризата от престоя ми при вуйна Л'уул настъпи след около месец. Късно един следобед, докато вуйна бе на поредното си клюкарско турне из квартала, най-голямото дете, деветгодишната й дъщеря, изчезна. Излязох навън да я повикам. Тъй като не отговори, тръгнах да я търся. Най-накрая я открих в един тунел заедно с едно момче. Тя беше изключително упорито и любопитно дете. Когато я открих, любопитството й бе насочено към анатомията на въпросното момченце. Влязох в тунела, сграбчих я за ръката и я дръпнах да се изправи. Момчето побягна като подплашено животно. По целия обратен път налагах братовчедка си с една пръчка, тъй като никога досега не съм била така отвратена от някое дете.

Същата вечер, когато майка й се прибра, тя й се оплака за пердаха. Вуйна се вбеси.

- Защо биеш детето? - попита тя. - Няма да пипаш малката или тогава ще те набия аз, да видим как ще се чувстваш! - изкрещя тя и пристъпи заплашително към мен.

- Повярвай ми, няма да ти се иска да разбереш коя бе причината да я набия! Ако бе видяла какво направи тя днес, щеше да се откажеш от нея. Това дете е извън контрол... като някое животно е.

Обясненията ми не допринесоха за подобряване на отношенията ни. След като ме бе оставила, едва тринайсетгодишна, да се оправям с три деца под десетгодишна възраст, вуйна Л'уул бе проявила неочакван интерес към дъщеря си. И дори размаха юмрук пред лицето ми, като заплашваше да ми даде да разбера заради това, което бях причинила на нейното ангелче. На мен обаче вече ми бе писнало, не само от нея, а от целия свят.

- Виж какво, да не си посмяла да ме докоснеш! - извиках аз. - В противен случай ще останеш без коса.

Това сложи край на по-нататъшни дискусии по въпроса за моето наказание, а аз разбрах, че трябва да си вървя. Но къде щях да бягам този път?

Като вдигнах юмрук да почукам на вратата на леля Сахру, си помислих: "Ето, че историята се повтаря отново, Уейърис." Вратата се отвори и аз поздравих смутено. Леля Сахру бе сестра на мама. И имаше пет деца. Осъзнавах, че този факт нямаше да допринесе за щастието ми, но какъв избор имах? Да стана джебчийка или да прося из улиците? Без да навлизам в подробности за причината да изоставя вуйна Л'уул, аз попитах дали ще мога да отседна за известно време в дома й.

- Тук имаш приятел - отвърна, за моя изненада, тя. - Можеш да останеш при нас, ако искаш.

Нещата започваха по-добре, отколкото бях очаквала. Разбира се, включих се веднага в домакинската работа. Най-голямата дъщеря на леля Сахру, Фатима, беше на деветнайсет години. Отговорността за домакинството беше най-вече нейна.

Бедната ми братовчедка Фатима работеше като робиня. Сутрин ставаше рано и отиваше в колежа, в дванайсет и половина се прибираше, за да сготви обяда, връщаше се в училище, а в шест отново тичаше обратно, за да приготви вечерята. След вечеря разтребваше и после учеше до късно през нощта. Кой знае защо майка й се отнасяше към нея по-различно и изискваше много повече, отколкото от другите си деца. Фатима обаче беше добра към мен; отнасяше се към мен като към приятелка, а в този момент от живота си аз определено се нуждаех от приятелка. Но начинът, по който майка й се отнасяше към нея, ми се струваше несправедлив, затова нощем се стараех да помогна на братовчедка си. Не знаех да готвя, но се стараех да се науча, като я гледах. Първия път, когато вкусих макарони - бяха приготвени от Фатима - помислих, че се намирам на седмото небе.

Моята отговорност бе свързана предимно с чистенето. Леля Сахру и до днес твърди, че не е виждала някой да чисти по-добре от мен. Аз търках и лъсках, и това бе наистина трудна работа. Но аз определено предпочитах чистенето пред гледането на деца, особено след преживяванията си през последните месеци.

Подобно на Аман, леля Сахру продължаваше да се тревожи за мама и поради факта, че бе останала без по-голяма дъщеря, като да й помага. Баща ми може и да участваше в гледането на животните, но нямаше да си помръдне и пръста за готвенето, шиенето на дрехи, плетенето на кошници или грижите за децата. Това бе женска работа и съответно - проблем на мама. А и нали той си бе свършил работата, като бе довел вкъщи друга съпруга, за да помага? Да, това определено го бе направил. Същият този въпрос обаче тревожеше и мен самата още от онова утро, когато бях видяла за последен път майка си. Всеки път, когато мислех за нея, си спомнях осветеното й от огъня лице, както го бях видяла през нощта преди тръгването си; изглеждаше страшно уморена. Докато се бях скитала из пустинята на път за Могадишо, така и не успях да се отърся от тези мисли. Пътуването ми се бе сторило така безкрайно, както и моята дилема: кое да избера? Желанието да се грижа за майка си или желанието да се отърва от онзи старец? Помня как привечер се бях отпуснала под едно дърво, потисната от притесненията си. "Кой ще се грижи за мама сега? Тя ще се грижи за всички останали, но кой ще се грижи за нея?"

Сега обаче нямаше никакъв смисъл да се връщам. В противен случай щеше да се окаже, че бях преживяла всички трудности и лишения от последните месеци за нищо. Ако се приберях вкъщи сега, нямаше да мине и месец и баща ми щеше да започне да ме сватосва за всеки куц, грохнал глупак в пустинята, който притежава камила. И тогава не само щях да бъда вързана с нежелан съпруг, ами пак нямаше да мога да се грижа за майка си. Но един ден реших, че ще разреша частично този проблем, ако спечеля малко пари и й ги изпратя. Тогава тя щеше да има възможност да купи някои от необходимите за семейството неща и да не работи чак толкова.

Реших да си намеря някаква работа и започнах да търся из целия град. Един ден леля ме изпрати на пазара и на връщане минах покрай някакъв строеж. Спрях да погледам как мъжете носят тухли и бъркат хоросан в яма, в която сипват пясък и вода.

- Хей - провикнах се аз, - имате ли някаква работа?

Човекът, който редеше тухлите спря и започна да се смее насреща ми.

- Кой пита?

- Аз. Трябва да си намеря работа.

- Не. Нямаме работа за такова кльощаво момиче като теб. Кой знае защо, но ми се струва, че не те бива по нареждането на тухли.

И се засмя отново.

- Лъжеш се -уверих го аз. - Мога да го правя... много съм силна. Наистина. - Посочих към хората, които бъркаха хоросана; панталоните им висяха на всичките. - Мога да им помагам. Мога да нося пясъка и да бъркам не по-зле от тях.