НЕФИЗИЧЕСКИ КРИТЕРИИ ЗА ЛИЧНОСТНА ИДЕНТИЧНОСТ

Паметовият критерий

Но ако се съгласим с това, то веднага води до неприятности. Защото, разсъждавайки обратно, аз може да не си спомням много от нещата, които съм направил вчера, но едва ли може да се отрече, че именно аз съм бил човекът, който ги е направил. Известен е примерът, с който един от противниците на Лок се е опитал да го изобличи в грешка: т.нар. Парадокс на Храбрия Офицер: представете си един смел офицер, които е бил наказван като дете за това, че е крал ябълки от съседна овощна градина; при една от атаките на дадена битка проявява изключителна храброст и пленява противниково знаме. По късно в кариерата си той се издига до чин генерал. Когато е бил млад офицер, той чудесно си е спомнял наказанието като дете, а като стар генерал отлично си спомня пленяването на знамето, но напълно е забравил и отрича да е крал каквито и да било ябълки като дете... Сега, според Лок, този, който е бил наказван в училище, е същият човек, пленил знамето, и този, който е пленил знамето, е същият като стария генерал, откъдето следва, че генералът е този, който е бил наказван в училище. Но “съзнанието” или още “свидетелската памет” на генерала не се простират назад чак до неговото наказване, откъдето следва, че той не е същият човек, който е бил наказан – това е абсурд, защото чрез транзитивност излезе, че генералът е, а в същото време не е, този човек.

Този парадокс е накарал много по-късни философи да направят разликата между психологическата свързаност (connectedness) и психологическата непрекъснатост (continuity)⁵⁶. В случая, между генерала и малкото дете няма свързаност, но има непрекъснатост. Това означава, че съществуват поредица от състояния между тях двамата, които паметово се припокриват. Или с други думи, ако аз сега не си спомням нещо от преди 20 години, но въпреки това твърдя, че съм същия човек и личност, а не друг човек (или личност, както иска Лок), то е защото аз си спомням всичко от миналата година и считам, че аз бях този, който извърши всичко миналата година; същият този мой Аз от миналата година тогава си спомняше всичко от преди две години, а Азът ми от преди две години си спомняше всичко от преди три години и т.н., ... а Азът ми от преди 19 години със сигурност си спомня всичко от преди 20. Така, въпреки че няма пряка съзнателна свързаност между мен сега и мен преди 20 години, аз съм този Аз тогава, защото съществува непрекъсната верига от състояния на моя Аз, чиито “съзнания” и спомени са се припокривали през цялото време и навсякъде. Така трябва да бъде разбиран адекватно Лок и съответно Паметовия критерий за личностна идентичност, чиято подобрена формулировка би звучала така: личността Л2 в момент t2 е същата личност като Л1 в момент t1 тогава и само тогава, когато съществува континуитет на “свидетелската памет” на Л2 в t2 до Л1 в t1.

Критерий на Психологическата непрекъснатост

Освен чрез спомените, има и няколко други варианта, чрез които може да се осъществи психологическа свързаност и непрекъснатост. Такава свързаност, например, се реализира между намерението и по-късния акт на неговото изпълнение. Други подобни директни начини на психологическа свързаност има, когато някаква вяра, желание, или някаква друга характеристика или черта на характера устоят през времето. Всички тези случаи на непрекъснатост, които споменахме досега, са съотносими към съзнанието, но това не е винаги нужно. Така например, философи и психолози смятат за психологическа свързаност връзките между преживяванията в детството и оформянето на личността, страхове, фобии, предразсъдъци, комплекси и т.н. По принцип, всякакви каузални връзки между минали фактори и настоящи психологически черти могат да бъдат счетени за осъществяващи психологическа свързаност. Така ние можем да определим най-общо психологическата непрекъснатост по същия начин като паметовата: като последователност от застъпващи се състояния, които са психологически свързани. И тогава нашият Критерий на Психологическата непрекъснатост би звучал така: личността Л2 в момент t2 е същата личност като Л1 в момент t1 тогава и само тогава, когато между Л2 и Л1 съществува психологическа непрекъснатост.

Но този критерий, подобно на другите разгледани преди, изпитва трудности при проверка. Една от линиите на атака, по начало насочени към Лок, е, че паметта не може да участва в една дефиниция на критерий за личностна идентичност, защото идеята за памет логически предполага идеята за личностна идентичност (нека за удобство го наречем възражение за предполагане на същността⁵⁷). Един класически пример, който се посочва тук, е за крал Джордж ІV, който в залеза на живота си си “спомнял” командирския си устрем в битката при Ватерло, въпреки че той всъщност дори не бил присъствал на бойното поле. Така изниква проблемът за това как може да се направи разлика между това, което някой си спомня да е направил, и онова, което наистина всъщност е направил⁵⁸. Защото за да можем ние да кажем, че някой наистина си спомня, че е направил нещо, означава, че той, същият този човек, е, който всъщност е направил това нещо; т.е. за да сме напълно сигурни, че точно той, който си спомня, е същият, извършил действието, ние вече използваме някакъв критерий за личностна идентичност, според който ги обявяваме за един и същи човек. Или както пише Джоузеф Бътлър (един от противниците на Лок): ”да се каже, че моето спомняне, че съм направил нещо ...или моето осъзнаване, че съм го направил, ме прави аз да съм този, направил го ...е абсурдно!...защото това е като да се припише на паметта или съзнанието странна магическа сила да “произвеждат” обекта си, въпреки че този обект е имал съществуване дори и преди паметта и съзнанието, които са го схванали...”⁵⁹

С подобни аргументи това възражение се прехвърля и срещу Критерия на Психологическата непрекъснатост. Всяка моя вяра, намерение, предразсъдък или каквото и да било, намиращо се в причинно-следствено отношение с мое предходно състояние, осигуряващо психологическа свързаност с настоящия ми Аз, предполага вече някакъв критерий за личностна идентичност за да може да се докаже, че е било именно мое.

Обичайният отговор срещу това възражение за предполагане на същ-ността от съвременните привърженици на този критерий е, че докато всичко казано по-горе е вярно за обикновената концепция за памет, може да се въведе една по-обща категория, квази-памет (quasi-memory), за която това възражение да не работи. Най-общо квази-паметта може да бъде характеризирана като памет, спомените в която не са били създадени от мен. Ако за обикновената памет е вярно, че тя е най-директният ни източник на знание за миналото, и то за нашето собствено минало, нашите собствени преживявания, мисли и действия, някой, който би имал квази-памет, би си служил с нея по абсолютно същия начин да добие знание за миналото, с тази разлика, че ще има усещане за “свидетелска памет”, която няма да е ограничена само в неговото собствено минало. Когато някой има спомен за някакво преживяване (автобиографична памет), “това, което той си спомня е преживяването... но, че именно той е бил този, който е преживявал, е нещо, което се заключава автоматично”⁶⁰. Следователно, може да се окаже логическа грешка твърдението “Моите спомени свидетелстват не само за това, че са се случили такива неща, но и че са се случили на мен, който сега си ги спомням.”⁶¹ Сега тази идея изглежда трудна да се схване, но както ще видим по-късно, тя работи отлично при решаването на някои други любопитни случаи на проблемна личностна идентичност. По аналогичен начин се конструират и понятия като квази-намерение, квази-обещание, квази-страх и т.н. – като идеи за намерение, страх и т.н., които намирам у мен сега, при все това не задължително изискващи аз да съм този, които ги е имал преди. Така лесно се избягва атаката на възражението за предполагане на същността.⁶²

Една друга важна линия на възражение срещу сега разглеждания критерий води началото си от т.нар. Аргумент на Двойниците⁶³. За да го разберем, отново ще използваме илюстративен пример. Когато разглеждахме Материалните критерии, споменахме фантастичния случай, при който си представихме, че науката може да записва информацията от мозъка на даден човек върху носител (примерно дискета), да я съхранява и съответно да я записва отново в мозък на човешко тяло (mind uploading – mind downloading). Ако лицето Бил Гейтс (името е случайно избрано и няма значение) запише съзнанието си върху дискета и почине от неизлечима болест, и ако след време, достатъчно за да порасне биологично здрав негов клонинг, се запише информацията от дискетата в мозъка на клонинга (А), новополученият индивид ще е несъмнено Бил, според най-доброто ни постижение досега – Критерия за Психологическата непрекъснатост. Ако обаче дискетата може да бъде записана върху един, тя може да бъде записана и върху два клонинга (А и Б). Тогава ще има два еднакво добри кандидата за идентичността (и собствеността) на Бил Гейтс. Но понеже не може двама души да са един човек, следва че никой от тях не може да е Бил Гейтс. От тук може да се заключи, че дори и първият клонинг (А), в ситуацията когато е бил сам, също не е Бил Гейтс, защото липсата на клонинг Б от случая не би трябвало да има нещо общо с вътрешните собствено-техни отношения между клонинг А и Бил Гейтс – отношенията между тях би трябвало да си остават истина или лъжа независимо от присъствието (или липсата) на други странични хора – защото е абсурдно да се твърди, че дали някаква личност Л2 е идентична с някаква предходна личност Л1 може да зависи от факти за хора, които са различни от Л1 и Л2. По този начин видяхме как, следвайки логиката на Аргумента на Двойниците излезе, че не би трябвало да приписваме идентичност на клонинг А и Бил, а според Критерия за Психологическата непрекъснатост, те са една и съща личност.

Друг подобен случай, в който Aргументът на Двойниците работи срещу споменатия критерий е, ако си представим в случая Петко/Петкан, вместо да се присади целият мозък в едно тяло, се трансплантират и двете полукълба, но в различни тела⁶⁴. Тогава пак според последния критерий ние бихме имали два еднакво “валидни” кандидата за идентичност с Петко, чийто мозък е разполовен, но по аналогични съображения на предишния случай на нито един от тях не можем да припишем идентичност с Петко. Но какво става? Имаме двама души, които са възможно най-психологически непрекъснато свързани с някаква предходна личност, а се оказва, че не можем да идентифицираме нито единия от тях с първоначалния!

Видяхме, че защитниците на разглеждания в момента критерий не могат да не се съобразят с проблемите, произхождащи от Аргумента на Двойниците – и като не могат да го игнорират, те трябва да му отговорят.