Подобрен критерий на Психологическата непрекъснатост

Подобрен критерий на Психологическата непрекъснатост

Но повечето философи, които са се насочили да отговарят на Аргумента на Двойниците чрез отхвърлянето на Принципа “Само х и у”, са желали да се признае правото на Л2 да е Л1 дори и да съществуват някакви претенденти за самоличността на Л1, стига причините на Л2 да претендира за тази самоличност да са по-основателни. Така вместо теорията за “без претендент”, те са предпочитали теорията за “най-добрия кандидат”. Сред теоретиците на личностната идентичност най-известния поддръжник на тази теория е Робърт Нозик⁶⁵, който използва термина “най-близкия продължител” (the closest continuer). Така поправката в критерия би звучала така: личността Л2 в момент t2 е същата личност като Л1 в момент t1 тогава и само тогава когато Л2 е (достатъчно) психологически непрекъсната с Л1 в t1 и в t2 не съществува друг продължител на Л1 от същата или по-голяма степен. Това е и което ще имам предвид под Подобрен критерий на Психологическата непрекъснатост. Тази формулировка ще използваме, когато по-късно обсъждаме случаи на синхронна идентичност в резултат на разклоняване на една личност или, обратно, сливане на личности в една.⁶⁶ Дали тази линия на защита от Аргумента на Двойниците ще издържи изпитанието, е проблем на настоящи дискусии и спорове сред съвременните философи.

За да посочим един от аспектите, които създават неприятности на По-добрения критерий на Психологическата непрекъснатост трябва да разгледаме един примерен случай на разклоняване на личността. Да предположим, че аз лежа в болничното легло и предстои операция по разделянето на мозъка ми на две и присаждането на двете половини в две различни тела. Според Аргумента на Двойниците, понеже след операцията нито един от получените личности няма да е мен, аз ще спра да съществувам в момента на трансплантацията, т.е. ще изчезна, което е равнозначно на смърт. Ако обаче аз подкупя медицинската сестра да унищожи дясното полукълбо на мозъка ми преди то да е трансплантирано, ще си осигуря елиминирането на единия от кандидатите за моята идентичност и по този начин след операцията ще бъда идентичен с приемника на лявото ми полукълбо, т. е. аз ще оцелея през операцията. Така, според Подобрения критерий на Психологическата непрекъснатост, моето оцеляване в този случай логически зависи от несъществуването на някого – евентуалния приемник на дясното ми полукълбо – въпреки че той нямаше да бъде мен дори и да беше започнал да съществува. Възможно ли е това да е разликата между живота и смъртта – може ли съдбата ми да зависи от един подкуп? Изобщо, как е възможно моето оцеляване да е логически зависимо от съществуването, или не, на някой друг?...

Освен това, всички тези подобрения на критерия, които са направени, дават възможност да се съди за личностната идентичност, само ако съществуват разлики в степента на идентифициране на кандидатите. Макар и рядко, могат да бъдат посочени случаи, при които такива разлики не съществуват и двата кандидата за самоличност са с равни права – какво да правим тогава? Това е довело до популяризирането на втората линия, която споменахме, за отговор на Аргумента на Двойниците и тя е известна като Тезата за Множественото съжителство⁶⁷. Тази теза оспорва приеманото за дадено от Аргумента, че след ситуацията на трансплантация двата индивида, които са се появили току-що, не са идентични нито с първоначалния индивид, нито помежду си. Според нея, се признава правото на двата кандидата за идентичност след разклоняването да са две отделни личности, но се отхвърля възгледа, че те са новопоявили се, току-що започнали съществуването си веднага след операцията. Вместо това се твърди, че те са съществували през цялото време – преди, по време и след операцията – и че след разклоняването, само са станали пространствено разделени. Оттук и името на тезата – двете пространствено новоразделени личности са били и преди това две личности, но са съжителствали в едно място (вж. фигурата). С други думи това, което стои в основата на тази теза е предположението, че това което прави двама, съществуващи по някое време души, да са двама (Л’ и Л”, а не Л1 в t1) може да бъде фактът за това, какъв е случаят с тях по друго време, т.е. различаването им в даден момент (t1) може да е възможно само в светлината на фактите от някакъв друг момент (t2). Защото точно в този въпросен момент от време може да се е случило, например, те да представляват две съзнания с една и съща мисъл.

Л’ и Л” в t1 Л1 в t1

В това подобрение на Критерия за Психологическата непрекъснатост, всъщност, се състои и най-доброто постижение на философията, доколкото ясен критерий за личностна идентичност може изобщо да бъде дефиниран. Оттук нататък в световната литература следват множество дебати, спорове и доуточнявания, като всички те имат пряко отношение към току-що разгледаните критерии. Нека се запознаем с някои от тях.