Парфит: “Идентичността не е важна!”

Парфит: “Идентичността не е важна!”

Освен всички спорове за формулировката на критерий и същността на личностната идентичност, съществува и едно голямо питане за това, дали този проблем изобщо е от някаква важност за нас. Както видяхме, Лок се опитваше да ни убеди, че идеята за личностна идентичност е от огромно значение за нас (или поне би трябвало да бъде), защото тя обяснява нашия особен интерес към собствените ни минало и бъдеще, за разлика от бъдещето и миналото на който и да било друг. Обаче някои интересни трактовки на гранични ситуации на оцеляване и личностна идентичност могат да ни накарат доста да променим разбиранията си и за двете.

Като най-удачен за лесното разбиране на Парфит избрах следния фан-тастичен пример⁷⁴. Да си представим, че в биологична лаборатория е изолиран щам на коварен вирус, виновник за странна епидемия на Земята. Коварството на вируса се състояло в учудващите поражения, които той причинявал: заболелите не умирали, нито пък преживявали никакви телесни страдания. Вместо това, вирусът атакувал само мозъчната тъкан, запазвайки я физически непокътната и обърквайки единствено невронните пътища. Това водело до загуба на паметта, промяна на темперамента, способностите и чертите от характера на заболелия. Един доста музикален и преуспяващ рок певец, например, след прекарана инфекция с тази вирус, не можал да разпознае нито собствената си съпруга, нито песните, които сам бил композирал; изгубил всякакво чувство за музикалност и станал отличен счетоводител... Та, нека си представим, че аз работя за тази биологична лаборатория и, под страх от заразяване, на всички служители ни е изрично забранено да влизаме без специално облекло в грижливо изолираната стая, където се пази опасният щам. Нека също си представим, че по време на работа избухва пожар и аз се оказвам, изненадан и без облекло, приклещен между огъня и “забранената” стая – или ще изгоря жив в пламъците, или ще се “спася”, влизайки в изолираната стая и заразявайки се с вируса. Ако избера да не изгоря до смърт, това ще е краят на моя съзнателен живот като такъв, какъвто (който) съм в момента, защото след преминаването на болестта ще съм някаква съвършено различна личност, нямаща нищо общо с мен самия сега: ще изчезна, ще престана да съществувам и “ще продължа да съществувам” като някой друг – ако изобщо това последното може да бъде казано... Така от гледна точка на личността, и двата изхода са еднакво безсмислени, защото и двата варианта означават смърт за личността. Но много хора, поставени в такава ситуация, биха избрали да “се спасят”, влизайки в стаята, считайки това за един вид странно оцеляване, защото остават живи (или поне нещо от тях остава живо).

Изниква въпросът: “Ако моите планове, идеали и намерения ще се променят напълно при оцеляването на някаква ситуация, аз ли ще бъда човекът, останал жив след това? А, ако изгубя всичките си спомени, продължавам ли да съществувам аз?...” Естествено този случай представя една тотална промяна на личността след ситуация на оцеляване, но къде е гаранцията, че ние нямаше да считаме излезлия от изолираната стая след пожара за “друг човек”, дори и ако той беше променен само в известна степен, а не изцяло? Къде е границата, която прокарваме, когато казваме, че някой е вече друг? Не е ли всеки един ден от ежедневието ни една малка ситуация на оцеляване? Не ни ли правят всичките малки и незабележими промени “други хора” в края на всеки ден?...

Подобни разсъждения са дали основание на философи като Парфит да твърдят, че, противно на това, което сме свикнали да вярваме в ежедневието си, изправени пред ситуация на оцеляване, идентичността не е от значение за нас. Естествено, тезата му не е толкова проста, колкото звучи, а основанията му отиват доста дълбоко.

В една от статиите си (считана за “класика в жанра”)⁷⁵ той започва с разглеждането на много дискутирания случай на разклоняване на личността. Става дума за трансплантирането на двете половини на мозъка ми, да речем, в две други тела. Тези две резултантни тела ще са личности с моите спомени и черти от характера, но въпросът е “Какво става с мен?”.

Парфит казва⁷⁶, че има три възможности: (1) аз не оцелявам; (2) аз оцелявам като само един от тези двама души; (3) аз оцелявам и като двамата. За него, първите две възможности са неприемливи, понеже, например в (2), ако двете полусфери на мозъка ми са напълно еднакви, какво може да ме направи аз да оцелея повече в единия отколкото в другия?! По отношение на (1) той се ползва от аргументи, които бяха вече разгледани в тази работа, а именно Аргумента на Двойниците: аз безпроблемно оцелявам и се идентифицирам с единия от резултатните хора, ако мозъкът ми беше трансплантиран само на едно място; но фактът, че е на две, означава, че аз не мога да се идентифицирам с нито един от “продуктите” на операцията. Следователно аз не оцелявам през операцията – щях да оцелея, ако се унищожи едната половина от мозъка ми, за да се елиминира единият кандидат. Парфит намира това за абсурд: Как е възможно успешната трансплантация на едната половина да е живот, а успешното трансплантиране и на втората да е вече смърт за мен? “Как може двойният успех да е провал?”⁷⁷

Виждаме, че за правилното описание на случая с разклоняването Парфит приема това на Подобрения Критерий на Психологическата непрекъснатост.

Така за него единствено приемливо разбиране на ситуацията ни представя случай (3) – аз оцелявам и като двамата. Това е един особено важен момент за разбиране логиката на Парфит, защото точно тук се корени неговото отричане на важността на идентичността при оцеляване. Защото, ако “оцеляването” съдържа в себе си и означава “идентифициране”, аз не мога да твърдя, че оцелявам и като двамата: аз не мога да съм двама души. Ако обаче разкъсаме тази “неделима” мисловна връзка “оцеляване-идентифициране”, можем да мислим ситуацията като такава, при която първоначалният човек оцелява след разклоняването, и то като двама души. Затова Парфит се заема да ни докаже, че това може наистина да има смисъл за нас.

Начинът, по който това изречение звучи (“Аз оцелявам и като двамата”) е възможно да бъде тълкуван така: “двата новополучени “екземпляра” всъщност не са двама души, а са една личност – мен. Разклоняването само ми е дало две тела и разделено съзнание. Така аз оцелявам и като двамата, защото те и двамата са мен.”

Това не е немислимо. Ние споменахме по-рано в работата за възможността да съществуват такива личности, които притежават две отделни съзнания – тези, с прекъснатото мазолесто тяло. Но да се отрече, че двата резултантни човека са една и съща личност, е много лесно. Ние можем да си представим две отделни сфери на будност (или съзнания) в едно и също тяло, но веднъж придобили отделни тела, те, например, могат да живеят на двата противоположни края на планетата, а така ще е много трудно да продължаваме да поддържаме, че са една и съща личност. Нещо повече, от момента на операцията и сдобиването с отделни тела техните спомени, опит, гледни точки и т.н. започват да се развиват отделно и с това задълбочават с всеки изминал момент разликата между тях, докато не стане невъзможно да ги наричаме вече “една и съща личност” – те може дори да не се познаят взаимно, ако се разминат след време на улицата...⁷⁸ Затова Парфит не е доволен от това тълкуване и настоява на друго: той твърди, че аз оцелявам през операция на разклоняване като двама различни души, без да съм тях.

Всъщност, как стана така, че идентичността изчезна? Много просто, отговаря ни Парфит. Ако имах само един продължител след разклоняването, аз щях да съм него; следователно, тази връзка между мен и тази бъдеща личност съдържа всичко, което е важно (от значение) при оцеляването. Тази връзка е подобна на връзката между мен сега и мен утре – аз оцелявам. Във втория случай обаче (когато получените хора са двама), “моята връзка с разгледаната бъдеща личност ще бъде съвсем същата. Следователно тази връзка би трябвало все още да съдържа това, което е важно (за оцеляването). Нищо не липсва. Но тази личност тук не може да се твърди, че е аз (поради Аргумента на Двойниците). Следователно, идентичността не може да бъде това, което е важно (при оцеляването)”⁷⁹. И все пак, както сам Парфит забелязва, не е вярно, че във втория случай нищо не липсва: “Аз липсвам. ... Как може всичко да е все още там, когато мен ме няма?”⁸⁰ Оттук той правилно заключава, че първоначалният човек наистина изгубва идентичността си в ситуация на разклоняване. “Но, освен смъртта, може би има и други случаи, при които това може да стане. Един такъв друг случай може да е разклоняването. Да се считат те за едно и също е да се взема погрешно двойката за нула.”⁸¹

Така Парфит остро се противопоставя на възгледа, че само защото оригиналната личност при случай на разклоняване губи идентичността си, това трябва да се възприема като смърт за нея. Напротив, ако при ситуация само с един последващ кандидат се предават някакви елементи, осигуряващи оцеляване, то те трябва да са налице и когато кандидатите са два. Така за да се избегнат абсурдните изводи, изхождащи от конвенционалното разбиране за идентичността (че оригиналният човек умира при разклоняване), Парфит твърди, че имаме нужда да приемем, че един човек може да оцелее като двама. От това могат да се изведат няколко интересни следствия.

Първо, Парфит разбива класическата представа, че идентичността е еднозначно отношение (one-one relation). Това ще рече, че предишното разбиране, че една личност е идентична на само една друга, вече отпада като вeчно валидно – доказателство за това е случаят с разклоняването. Освен това, той отхвърля и една друга характеристика на класическото разбиране на идентичността – че тя е “или всичко, или нищо”. С други думи, веднъж открили какво е носителят на идентичността, ние следим дали той се запазва в бъдещето и ако присъства обявявахме нещото за също, а ако пък липсваше – за различно. Размитата логика беше един опит да се избегне този недостатък на класическата идентичност, но това не беше онтологическо справяне с проблема, а само езиково заобикаляне. Парфит счита, че идентичността е възможно да е въпрос на степен, а не “всичко-или-нищо”. Според него, аз имам право да се идентифицирам с даден жив човек от бъдещето дори и ако той има само 70% от моето тяло, или 50% от мозъка ми, или 30% от психологическите ми черти...

Парфит изобщо се опитва да ни представи едно съвсем ново разбиране на релацията “идентичност-оцеляване”. Отношение, при което не е необходимо да се поддържа, че именно аз съм този, който е оцелял, а просто че в бъдещето има някой, с който аз се идентифицирам. Така начинът, по който следва да разбираме въпроса “Ще оцелея ли през тази ситуация в бъдещето?”, е само като “Ще има ли жив човек след тази ситуация в бъдещето, който да е същият като мен?” Или с други думи, скандалното във възгледа на Парфит е, че той твърди, че, противно на това, което естествено вярваме, нашата фундаментална загриженост и заинтересуваност да продължим да съществуваме като нас самите е абсолютно безпочвена, защото произтича от криворазбрания принцип, че идентичността е това, което е от значение при оцеляването. Вместо това, онова, което е от изключителна важност за нас, е чисто и просто да си осигурим същест-вуването на някакъв човек (или хора) в бъдещето, който да е идентифицируем с нас (за удобство ще нарека такъв човек “Парфитов оцелял”⁸²).

Парфит навсякъде говори така, като че ли би признал за “легитимен” мой продължител само човек, който е по някакъв начин психологически “произлизащ” от мен. Но лично моя интерпретация е впечатлението, с което останах след запознаването с възгледите му, че той би признал за мой продължител и човек, имащ основания да се определи като мен по който и да е от критериите, които разгледах в тази работа. Затова и си позволих за въведение към Парфит да започна с примера за биологичната лаборатория и вируса, където, ако не избера физическата смърт от пожара, аз си осигурявах Парфитов оцелял според Телесния критерий.

Бихме могли дори да кажем, че той отива още по-надалеч, защото отрича даже нуждата от непрекъснатост, за да се осъществи оцеляване. За разлика от всички разгледани критерии, които недвусмислено изискваха континуитет на съществуването, за да се твърди, че личността устоява през времето, Парфит не се нуждае от него, както се вижда от следващия пример. Той започва една друга от статиите си⁸³ с малко научна фантастика: “аз влизам тук в телепорта на Земята, натискам едно копче и машината разрушава тялото ми, записвайки точното състояние на всички мои клетки. Информацията се предава по радио път до Марс, където друга машина създава от органични материали съвършено копие на тялото ми. Личността, която идва в съзнание на Марс, на практика помни преживяното от мен до момента, в който натискам копчето, и е като мен във всяко друго отношение.”

Подобно на случая с отделно построения кораб на Тезей, или на дезинтегрирания и събран отново предмет, който разгледахме с Телесния критерий, ние не би трябвало да обявим човека на Марс за мен, защото липсва телесна, мозъчна, физическа, психологическа и всякаква друга непрекъснатост между мен и него – това беше необходимо условие за да работят всички разгледани критерии. То ни осигуряваше причинно-следствената приемственост между двете идентифицирани тела или личности. За Парфит обаче това съвсем не е важно и той счита, че човекът на Марс не съм аз, но това изобщо не бива да ме притеснява, щом като той има моите спомени и е във всяко друго отношение същия като мен: аз просто ще оцелея в ситуацията на телепортирането, осигурявайки си един Парфитов оцелял, с което си гарантирам, че в бъдещето ще има някой жив, с който аз да мога да се идентифицирам. Нещо повече – разрушете тялото ми за да запишете точната информация за клетките ми, изчакайте една седмица (или сто години) и тогава ме телепортирайте – новият човек няма да съм аз самият сега, но това изобщо не ме интересува: това е ярък пример, че запазването на лично моята идентичност е нещо, което не е от никакво значение за мен при тази ситуация на оцеляване...

Така ясно се вижда разликата между ежедневните ни разбирания и Парфитовите. В реалния свят единствения начин, по който мога да си осигуря Парфитов оцелял утре, е ако съм сигурен, че самият аз ще съществувам утре, а това значи един от хората живи утре да е идентичен на мен. Според Парфит обаче, от това, че аз ще имам Парфитов оцелял утре, няма да следва, че именно аз ще съществувам утре. Затова и той предпочита в езиково отношение да се изразява не с думите “мен самия вчера” или “мен самия утре”, а предлага по-точния изказ “един от моите бъдещи азове” (one of my future selves) и “ един от моите минали азове” (one of my past selves), където тези бъдещи или минали азове не се разбират като същата личност, която е мен самия сега.

Оттук следва и още един допълнителен аргумент в полза на твърдението му, че при случая с разклоняването оригиналният човек не може да се разглежда като изчезващ (или умиращ), а оцелява, защото се осъществява психологическа приемственост между него и два негови бъдещи аза. Парфит силно защитава тезата, че няма нищо ирационално в идеята за квази-паметта: ако аз не съм същата личност, която е мой Парфитов оцелял, тогава всички мои спомени ще се явят за него така чужди, както и ако той беше придобил свидетелската памет на който и да е друг човек. Така и двамата души, резултат от разклоняването, ще имат спомени да са живели живота на първоначалната личност. “И ако някой ги попита: “Чувал ли си тази песен преди?”, те би трябвало да отговорят “Сигурен съм, че квази-си-спомням да съм я чувал. Но не съм сигурен дали аз си спомням да съм я чувал. Не съм сигурен дали този, който я е чувал съм аз или моят донор (първоначалният човек).””⁸⁴

Аналогично и намеренията могат да бъдат преобразувани в квази-намерения: така резултатните от разклоняването хора могат да изпълнят квази-намерението на донора им. Изобщо, отношението квази може да се прехвърли върху всички характеристики на личността, осъществяващи някаква психологическа приемственост. По този начин човек, който може да си квази-спомня, би могъл да квази-разпознае и да е квази-свидетел на нещо, което никога не е виждал; или човек, който квази-възнамерява, би могъл да има квази-амбиции, да спазва квази-обещания и да е квази-отговорен за тях...”⁸⁵, да го е квази-страх от нещо и т.н.

Това, че Парфит приема този начин на разглеждане на нещата за правилния начин на разглеждане, има две важни последици. Първата е, че на едно следващо ниво всички спомени са квази-спомени. Защото “спомените са просто квази-спомените на нечии собствени преживявания.”⁸⁶ Това следва пряко от възприемането на гледната точка, че животът на моята личност не е мой живот, а сборът от последователността на моите минали и бъдещи азове, защото не е задължително аз да съм тях.

Втората последица е изводът, който може да се направи от генерализирането на релацията квази. Много връзки или термини, с които сме свикнали да описваме живота на личността, се включват в или са следствие от идеята за психологическата приемственост. Ние се ползваме от тези термини и връзки по начин, който предполага непрекъснатото съществуване на една личност. Но всъщност бихме могли да ги опишем по начин, който да не прави това грешно предположение. Както се видя, релацията квази работи отлично в това отношение. Ако този ход на мисли се изведе до логическия си край, ще излезе, че можем да говорим и да мислим всичките си спомени, впечатления и опит в напълно “безличностен” план⁸⁷, т.е. така както лишихме мен самия от лично моите спомени, така може да се лишат преживяванията и от личност изобщо, на която те са. Тук в унисон с Хюм, който също поддържа, че възприятията могат да съществуват свободно и независимо от какъвто и да е Аз, Парфит ни споменава за възможността да съществува такава гледна точка. Този възглед и подход към разглеждането и проблемите на личността е известен като Редукционизъм и в момента е една от най-влиятелните теории в съвременната философия на личностната идентичност. Редукционизмът е толкова сложна и обширна тема, че заслужава дипломна работа сам по себе си⁸⁸, но аз сега го споменавам, защото сам Парфит приема редукционисткия възглед за личността. Най-кратко този възглед може да се щрихира като опит да се каже какво е личността чрез по-общи на нея термини: за редукциониста не съществуват личности, а само тела и преживявания, които са случайно и временно свързани едни с други и помежду си.⁸⁹

Но каква полза можем да имаме от възприемането на подобни възгледи? “Да разгледаме факта, че след няколко години аз ще съм умрял. Този факт може да изглежда подтискащ. Но реалността е просто следната: след определено време нито едно от мислите и изживяванията, които са налице, няма да са пряко причинно свързани с този мозък или по някакъв начин свързани с тези сегашни изживявания. Това е всичко, което този факт включва. И при това перифразиране смъртта ми като че ли изчезва.”⁹⁰ В това е смисълът на всичките ни занимания с Парфит, а може би и с личностната идентичност изобщо: тъй като много от възгледите ни за морала и повечето социално-етически ценности се основават на разбиранията ни за личностна идентичност, Парфит счита, че преразглеждайки смисъла, който влагаме в “личностна идентичност”, би трябвало да преразгледаме и моралните си норми.

Интересно е, например, какво би било отношението ни към обещанието. Ако не сме редукционисти, ние се чувстваме задължени да спазваме обещанията, които сме дали, когато сме били млади, дори и в края на живота си, когато в личностно отношение може много малко да приличаме на себе си на младини. Това е така, понеже идентичността за нас е “всичко или нищо”, т.е. аз през целия си живот съм мен самия и никой друг, и затова обещанията дадени от мен, задължават мен самия да ги спазвам.

Парфит разглежда примерът с руснака⁹¹: млад, аристократ и идеалист, който наследявайки голямо имение, решава да върне земята на селяните. Този руснак обаче знае, че хората се променят с годините и че неговите идеали може да избледнеят с времето. За да предотврати ситуацията, в която той пожелава да отмени разпореждането си, той моли съпругата си да му обещае никога да не се съгласява да бъде анулиран документът, с който той отдава земята безплатно. Парфит смята, че ако този руснак наистина се промени в бъдещето и ако наистина се стигне до там той да изиска от жена си да анулира въпросния документ, тя може да се счита за обвързана с обещание към младия мъж, който той е бил, и по този начин да смята себе си за свободна от задължение към настоящия си мъж. От тази гледна точка, нейният съпруг на средна възраст не е, по някакъв начин, този, на когото тя е обещала. Така ако използваме езика на Парфит (за бъдещи и минали азове) виждаме как в същността на обещанията личностната идентичност влиза два пъти: единият път, аз мога да не спазя обещанието си, защото не съм аз този, който го е дал, а някакъв мой минал аз; и втори път, аз мога да не спазя обещанието си, защото не си ти този, на когото съм обещал, а на един твой минал аз.⁹²

Възгледите на Парфит могат да имат и още много други интересни приложения при разглеждането на различни аспекти от нашия живот. Те, например, подриват из основи вярването, че моето собствено бъдеще е от изключителна важност за мен, защото какъв ще е смисълът да действам по определен начин (да спестявам пари за да помогна на екологична кауза) ако един мой бъдещ аз може да е с разбирания, напълно различни от моите, и да действа в точно противоположна посока (да инвестира тези пари в печелившо предприятие, увреждащо околната среда). Така изведнъж изниква въпросът, ако аз не мога да съм сигурен, че действам в свой собствен интерес при една ситуация на оцеляване, тогава в чий интерес би следвало да действам? Изобщо, ако аз би следвало да считам, че е безсмислено да действам в лично мой интерес, Парфитовата трактовка на личностната идентичност се явява едно мощно оръжие срещу егоизма у всеки от нас.

И с това, подобно на всичко друго, което правим, тя само може да ни е от полза в опитите ни да превърнем света в едно по-добро място...