Джоан Роулинг хари потър и огнения бокал

непрекъснато да си гладен. В пакетчетата пъхваше и бележки, с които

уведомяваше Сириус, че нищо особено не се случва наоколо и че все още чакат

отговор от Пърси.

Хедуиг се върна чак в края на великденската ваканция. Писмото на Пърси

бе сгънато в колет с шоколадови великденски яйца, приготвен от госпожа

Уизли. Яйцата за Хари и Рон бяха големи колкото змейските и пълни с

карамел, а Хърмаяни получи яйчице, по-малко от кокоше. Лицето й помръкна,

като го видя.

— Да не би майка ти да чете «Седмичник на магьосницата», а, Рон? —

тихо попита тя.

— Аха — отвърна Рон с пълна с карамел уста. — Взима го заради

рецептите.

Хърмаяни тъжно погледна мъничкото яйце.

— Не искаш ли да чуеш отговора на Пърси? — побърза да смени темата

Хари.

Писмото на Пърси бе кратко и издаваше раздразнение:

е дал напълно заслужена почивка. Той редовно ми изпраща инструкции по сови.

Не, не съм го виждал лично, но мисля, че аз най-добре познавам почерка на

своя началник. Имам си достатъчно работа в момента, за да се занимавам с

опровергаването на разни нелепи слухове. Моля да не ме безпокоите пак, ако

не е за нещо наистина важно. Весели великденски празници!

да тренира усилено за последния куидичен мач за сезона. Тази година обаче

трябваше да се готви за третото и последно изпитание от Тримагическия

турнир, но все още не му бе известно какво точно ще се иска от него. Най-

сетне през последната седмица на май професор Макгонъгол го задържа след

часа по трансфигурация.

— Тази вечер в девет трябва да отидеш на игрището за куидич, Потър —

каза му тя. — Господин Багман ще дойде, за да уведоми участниците в какво

ще се състои третото изпитание.

И така, в осем и половина вечерта Хари остави Рон и Хърмаяни в кулата

на «Грифиндор» и слезе долу. Тъкмо прекосяваше входната зала, когато Седрик

се появи от общата стая на хафълпафци.

— Какво може да бъде според теб? — попита той Хари, докато слизаха

заедно по каменното стълбище в облачната нощ. — Фльор непрекъснато разправя

за някакви подземни тунели и смята, че ще трябва да търсим съкровище.

— Няма да е лошо — отвърна Хари, като си помисли, че просто ще поиска

от Хагрид един душко и той ще му свърши цялата работа.

Те стигнаха по тъмната пътека до стадиона, минаха през един отвор под

трибуните и излязоха на игрището.

— Какво са направили тук! — възмути се Седрик и се закова на мястото

си.

Игрището за куидич вече не беше равно и гладко. Сякаш някой бе

различни посоки.

— Това е жив плет — рече Хари и се наведе да разгледа най-близката

преграда.

— Здравейте! — разнесе се весел глас.

В средата на игрището стоеше Людо Багман заедно с Крум и Фльор. Хари и

Седрик се отправиха към тях, като прескачаха преградите от плет. На лицето

на Фльор грейна усмивка, като видя Хари — отношението й към него напълно се

бе променило, откакто той бе извадил сестра й от езерото.

— Е, какво ще кажете? — попита Багман, явно много доволен, когато

двамата прескочиха и най-вътрешния плет. — Добре растат, нали? Само след

месец Хагрид ще установи, че са станали над шест метра. Не се бойте —

добави той, все още засмян, като видя недоволството по лицата на Хари и

Седрик, — щом свърши турнирът, игрището ви ще бъде възстановено напълно. Е,

предполагам, че сте отгатнали защо сме тук.

В първия момент никой не проговори. Пръв се обади Крум.

— Лабиринт — измърмори той.

— Точно така! — зарадва се Багман. — Лабиринт. Третото изпитание

всъщност е много просто. Тримагическата купа ще бъде поставена в центъра на

лабиринта. Първият участник, който я докосне, ще получи най-високата

оценка.

— И ние тррябва само да минем през льобирринта? — попита Фльор.

вдигаше постоянно на пръсти. — Хагрид ще осигури различни магически

създания... ще има и отменяне на магии... и други такива неща, нали

разбирате... И така, участниците, които водят по точки, ще стартират първи

в лабиринта. — Багман се усмихна широко на Хари и Седрик. — След това идва

ред на господин Крум... после на госпожица Делакор. Всички ще имате шанс да

се преборите за първото място, но успехът ви ще зависи от преодоляването на

препятствията. Ще бъде забавно, а?

Хари твърде добре знаеше какви създания би могъл да осигури Хагрид за

подобно събитие и изобщо не очакваше да бъде забавно. Но все пак кимна

вежливо като другите състезатели.

— Много добре... Ако нямате въпроси, да се връщаме в замъка, че е

малко хладничко...

Багман забърза редом с Хари, докато си проправяха път през още младия

жив плет. Хари подозираше, че Багман пак ще му предложи помощта си, но

точно в този момент по рамото го потупа Крум.

— Може ли да поговорим?

— А, добре — отвърна Хари, малко изненадан.

— Ела с мен...

— Добре — съгласи се Хари с известно любопитство.

Багман като че ли се разтревожи.

— Да те почакам ли, Хари?

— Няма нужда, господин Багман, благодаря ви — едва сдържа усмивката си

Хари, — и сам мога да намеря замъка.

Двамата с Крум излязоха заедно от стадиона, но българинът не тръгна

към кораба на «Дурмщранг», а се насочи към гората.

— Къде отиваме? — попита Хари, като минаха покрай къщата на Хагрид и

осветената карета на бобатонци.

— Да не ни подслушват — кратко каза Крум.

Когато най-сетне стигнаха до усамотено място, малко след заграждението

за конете на «Бобатон», Крум спря в сянката на дърветата и се обърна към

Хари.

между теб и Хър-моя-на.

Хари очакваше да чуе нещо много сериозно, след като Крум се бе държал

така потайно, затова го погледна с почуда.

— Нищо — отвърна той, но Крум продължи да го гледа намръщено и Хари

добави, възхищавайки се за пореден път на ръста му: — Ние сме само

приятели. Тя не е мое момиче и никога не е била. Това са измишльотини на

Рита Скийтър.

— Хър-моя-на непрекъснато говори за теб — каза Крум все още с

подозрение в погледа.

— Ами да — поясни Хари, — защото сме приятели.

Направо не му се вярваше, че води такъв разговор с Виктор Крум,

световноизвестния играч на куидич. Излизаше, че осемнайсетгодишният Крум го

смята за равен... дори за съперник...

— И вие двамата никога... вие не сте били...

— Не — твърдо отвърна Хари.

Крум като че ли се разведри. Той продължи да гледа изпитателно Хари

още няколко секунди, после каза:

— Ти летиш много добре. Гледах те на първото изпитание.

— Благодаря! — ухили се до уши Хари и изведнъж му се стори, че и

самият той е много висок. — Аз пък те гледах на Световното по куидич. С оня

финт на Вронски... ти си наистина...

Нещо се раздвижи между дърветата зад Крум. Хари, който познаваше по-

добре гората и нейните обитатели, инстинктивно хвана българина за ръката и

го дръпна към себе си.

— Какво става?

Хари поклати глава и се взря натам, където бе забелязал движението.

Пъхна ръка в мантията за магическата си пръчка.

В следващия момент иззад един висок дъб залитна силует на мъж.

Отначало Хари не го позна... после видя, че е Крауч.

Ако се съдеше по вида му, бе вървял с дни. Мантията му бе разкъсана на

коленете и окървавена, лицето му бе издрано, беше брадясал и посивял от

изтощение. Безупречните му някога коса и мустаци не бяха мити и

подстригвани отдавна. Поведението му обаче бе далеч по-странно от вида му.

Крауч сякаш говореше на някого, когото само той виждаше, с неразбираеми

думи и жестове. Това напомни на Хари за един стар скитник, когото бе

срещнал веднъж, докато беше на пазар със семейство Дърсли. Онзи също

оживено разправяше нещо на въздуха. Леля Петуния грабна Дъдли за ръката и

го издърпа на отсрещната страна на улицата да не се приближава до скитника,

а вуйчо Върнън избълва пред семейството дълго нравоучение как би постъпил

той с всички просяци, ако имаше власт.

— Този не беше ли съдия? — попита Крум, вперил поглед в Крауч. — Не е

ли от вашето министерство?

Хари кимна, поколеба се за момент и бавно отиде до господин Крауч,

който не го и погледна, а продължи да нарежда на близкото дърво: «...и като

направите това, Уедърби, изпратете сова до Дъмбълдор да потвърдите броя на

учениците от «Дурмщранг», които ще пристигнат за турнира... Каркаров току-

що ме уведоми, че ще бъдат дванайсет...»

— Господин Крауч? — предпазливо го заговори Хари.

— «...после изпратете сова и до Мадам Максим, че тя може да иска да

увеличи броя на учениците, които ще доведе, след като Каркаров се спря на

дузина... Гледайте да свършите и това, нали, Уедърби? Ще се справите, нали?

Ще се...»

Очите на Крауч щяха да изхвръкнат. Той се блещеше към дървото,

продължавайки да му говори, но вече без да издава звук. После залитна и се

смъкна на колене.

— Господин Крауч! — извика по-високо Хари. — Добре ли сте?

Крауч извъртя поглед нагоре. Хари се огледа и видя, че Крум го бе

последвал между дърветата и също се навеждаше над Крауч в недоумение.

— Какво му е?

— Нямам представа — смънка Хари. — Знаеш ли, я по-добре иди и доведи

някого...

— Дъмбълдор! — едва успя да каже Крауч. Той посегна, хвана мантията на

Хари и го задърпа към себе си, макар че гледаше някъде над главата му. —

Трябва... да говоря... с Дъмбълдор...

— Добре — рече Хари, — ако се изправите, господин Крауч, ще идем горе

до...

— Аз извърших... голяма... глупост — задъхваше се Крауч. Беше напълно

струйка слюнка. Всяка дума изговаряше с огромно усилие. — Трябва... да

кажа... на Дъмбълдор...

— Станете, господин Крауч — подкани го Хари с висок и ясен глас. —

Изправете се и аз ще ви заведа при Дъмбълдор.

Очите на Крауч пак се извъртяха и се спряха върху него.

— Кой... вие? — едва прошепна той.

— Ученик от «Хогуортс» — отвърна Хари и погледна към Крум за помощ, но

той се беше отдръпнал и явно бе вече много изнервен.

— Вие не сте... негов? — прошепна Крауч и устната му увисна.

— Не — отвърна Хари, без да има и най-малка представа за какво говори

Крауч.

— Точно така — рече Хари.

Крауч го дърпаше към себе си. Хари се опита да откопчи мантията си от

пръстите му, но той стискаше много здраво.

— Предупредете... Дъмбълдор...

— Ще доведа директора, ако ме пуснете — каза Хари. — Пуснете ме сега,

господин Крауч, и аз ще го доведа.

— Благодаря ви, Уедърби, а като направите и това, донесете ми, ако

обичате, чаша чай. Скоро ще дойдат съпругата и синът ми, тази вечер сме на

концерт със семейство Фъдж. — Той отново заговори гладко на дървото, явно

съвсем забравил за Хари, който от изненада в първия момент не забеляза, че

Крауч го е пуснал. — Да, синът ми наскоро получи СОВА по дванайсет

предмета, отлично, да, благодаря ви, да, много съм горд наистина. Донесете

ми сега, ако обичате, онзи меморандум от министъра на магията на Андора да

нахвърля отговора, ако имам време...

— Ти остани тук с него! — каза Хари на Крум. — Аз ще ида да доведа

Дъмбълдор, по-бързо ще стане, знам къде е кабинетът му...

— Той е луд! — рече Крум, гледайки с дълбоко недоверие Крауч, който

продължаваше да дърдори на дървото, явно смятайки го за Пърси.

— Само стой при него — повтори Хари и понечи да тръгне, но движението

му предизвика нова рязка промяна в поведението на Крауч, който този път го

сграбчи през коляното и го дръпна отново на земята.

— Не... ме... оставяй! — прошепна той и очите му пак се оцъклиха. —

Аз... избягах... да предупредя... да кажа... на Дъмбълдор... моята вина...

за всичко съм виновен... Бърта... мъртва... аз съм виновен... моят син...

аз съм виновен... кажи на Дъмбълдор... Хари Потър... Черния лорд... е по-

силен... Хари Потър...

— Ще доведа Дъмбълдор, ако ме пуснете! — повтаряше Хари и погледна

гневно към Крум. — Помогни ми, какво чакаш?

Крум се приближи крайно предпазливо и клекна до Крауч.

— Пази го тук — рече Хари и се изтръгна от Крауч, — докато аз се върна

с Дъмбълдор.

— Бързай! — извика Крум след него.

Хари вече излизаше на бегом от гората и скоро прекоси тъмната поляна.

Там вече нямаше никой — Багман, Седрик и Фльор се бяха прибрали. Втурна се

нагоре по каменното стълбище, влетя през дъбовата врата и продължи по

мраморните стълби към втория етаж.

След пет минути той едва успя да спре пред каменен водоливник,

изпречен насред празния коридор.

— Шер-шербетово лимонче! — задъхано изрече той срещу него.

Това бе паролата за тайната стълба към жилището и кабинета на

Дъмбълдор... или поне нея си спомняше отпреди две години. Само че паролата

явно бе сменена, защото водоливникът не оживя и не отскочи встрани, а

остана неподвижен и зле настроен.

— Махни се! — кресна му Хари. — Хайде де!

Ала в «Хогуортс» нищо не се преместваше само като му викнеш насреща,

така че нямаше смисъл да продължава. Огледа се наляво и надясно из тъмния

коридор. Може би Дъмбълдор беше в учителската стая? Хукна с всички сили към

стълбището...

— Потър!

Снейп се бе появил откъм тайната стълба зад водоливника. Вратата в

стената зад гърба му се затвори, докато той правеше знак на Хари да се

върне при него.

— Какво търсиш тук, Потър?

— Трябва да говоря с професор Дъмбълдор! — на един дъх отвърна Хари,

като се втурна обратно по коридора и спря този път пред Снейп. — За

господин Крауч... той се върна... сега е в гората... иска да...

— Що за глупости? — прекъсна го Снейп и черните му очи засвяткаха. —

За какво говориш изобщо?

— За господин Крауч! — изкрещя Хари. — От министерството! Нещо е болен

или... в гората е... иска да види Дъмбълдор... Само ми кажете паролата...

— Директорът е зает, Потър — каза Снейп и изкриви уста в лукава

усмивка.

— Не ме ли чу, Потър?

Хари усети какво огромно удоволствие е за Снейп да му откаже нещо

крайно важно в критичен момент.

— Слушайте — разяри се момчето, — Крауч не е в ред... той... е

полудял... казва, че искал да предупреди...

Каменната стена зад Снейп се плъзна и се отвори. Появи се Дъмбълдор в

дълга зелена мантия и с леко въпросително изражение на лицето.

— Има ли някакъв проблем? — попита той, местейки поглед от Хари към

Снейп и обратно.

— Професоре! — започна Хари, за да изпревари Снейп. — Господин Крауч

се появи... там долу в гората, иска да говори с вас!

Хари очакваше директорът да задава въпроси, но за негово облекчение

това не стана.

— Заведи ме — каза веднага Дъмбълдор и профуча по коридора след Хари

покрай Снейп, който стоеше до водоливника и изглеждаше два пъти по-грозен.

— И какво каза Крауч? — попита Дъмбълдор, докато слизаха бързо по

мраморното стълбище.

— Каза, че искал да ви предупреди... каза, че е направил нещо

ужасно... спомена сина си... и Бърта Джоркинс... и... и Волдемор... че

Волдемор ставал по-силен...

— Така значи... — каза само Дъмбълдор и ускори крачка, щом излязоха в

непрогледната тъмнина.

— Той не се държи нормално — продължи Хари, бързайки да върви редом с

Дъмбълдор. — Сякаш не съзнава къде е. Говори, като че Пърси Уизли е там,

после изведнъж сменя тона и казва, че трябва да говори с вас... Оставих го

с Виктор Крум.

— Така ли? — рязко попита Дъмбълдор и продължи с още по-големи крачки,

та Хари трябваше вече да подтичва до него. — Знаеш ли дали някой друг го е

видял?

след като господин Багман ни инструктира за третото изпитание, и тогава

видяхме господин Крауч да се появява откъм гората...

— Къде са те? — попита Дъмбълдор, когато светлините на бобатонската

карета пробиха мрака.

— Ето там — отвърна Хари и изпревари Дъмбълдор да му покаже пътя между

дърветата. Все още не чуваше гласа на Крауч, но знаеше къде да го търси. —

Не беше много по-встрани от каретата... тук някъде трябва да беше...

— Виктор? — викна той.

Никой не отговори.

— Тук бяха — обърна се Хари към Дъмбълдор. — Сигурен съм, че бяха тук

някъде...

— Лумос! — И Дъмбълдор вдигна пръчката със светнал връх.

Тънкият лъч обхождаше едно по едно черните дървета, хвърляйки светла

ивица по земята. Изведнъж тя попадна върху два крака.

Хари и Дъмбълдор се спуснаха натам. Крум лежеше на земята като че ли в

безсъзнание, а от Крауч нямаше и следа. Дъмбълдор се наведе над момчето и

внимателно повдигна единия му клепач.

— Зашеметен е — спокойно каза той.

Двата полумесеца на очилата му проблясваха от светлината на пръчката,

докато се взираше сред околните дървета.

— Да отида ли да доведа някого? — предложи Хари. — Мадам Помфри?

— Не — спря го Дъмбълдор. — Стой тук.

Той вдигна по-високо пръчката си и я насочи към къщата на Хагрид. Хари

видя как от върха й излетя нещо сребристо и се стрелна между дърветата като

призрачна птица. Тогава Дъмбълдор пак се наведе над Крум, насочи пръчката

си този път към него и прошепна:

— Енервате!

Крум отвори очи. Изглеждаше като замаян. Като видя Дъмбълдор, се опита

да се изправи, но професорът положи ръка на рамото му и го накара да си

лежи спокойно.

— Той ме нападна — промълви Крум и вдигна ръка към главата си. —

Лудият старец ме нападна! Аз се оглеждах наоколо за Потър и той ме нападна

отзад.

До ушите им стигна гръмовен тропот на стъпки и скоро задъхан се появи

Хагрид с арбалет в ръка, следван от Фанг.

— Професор Дъмбълдор! — огледа се той с изумление. — Хари... к'во е...

— Хагрид, иди веднага да доведеш професор Каркаров — каза му

Дъмбълдор. — Негов ученик е бил нападнат. А след това, ако обичаш, повикай

професор Муди...

— Няма нужда, Дъмбълдор — чу се хрипкаво ръмжене, — вече съм тук.

Куцукайки, Муди се приближаваше със светеща пръчка, като се подпираше

на тоягата си.

— Проклетият крак! — ядосваше се той. — Щях да стигна и по-бързо...

Какво е станало? Снейп каза нещо за Крауч...

— Крауч ли? — изненада се Хагрид.

— Доведи Каркаров, Хагрид, моля те! — остро напомни Дъмбълдор.

— О, да... разбрах, професоре... — сконфузи се Хагрид, обърна се и

изчезна между тъмните дървета, отново последван от Фанг.

— Не знам къде е Барти Крауч, но трябва непременно да го намерим —

обърна се Дъмбълдор към Муди.

— Аз се заемам с това — избоботи Лудоокия и като насочи пръчката си

към дърветата, закуцука натам.

Дъмбълдор и Хари не промълвиха и дума, докато не чуха познатите звуци

от завръщането на Хагрид и Фанг. След тях бързаше Каркаров. Облечен бе в

наметката си от гладка сребриста кожа и изглеждаше силно пребледнял и много

възбуден.

— Какво правиш? — извика той, като видя ученика си на земята и

Дъмбълдор и Хари до него. — Какво е станало?

— Нападнаха ме — обади се Крум, като се надигна да седне, разтърквайки

главата си. — Оня — Крауч ли... как му беше името...

— Крауч ли те нападна? Крауч те е нападнал? Съдията на Тримагическия

турнир?

плътно в наметката си и ревна яростно, сочейки към Дъмбълдор:

— Предателство! Това е заговор! Вие и вашето Министерство на магията

ме подмамихте да дойда тук, Дъмбълдор! Това не е справедливо състезание!

Най-напред пробутахте Потър в турнира, макар да е под възрастовата граница!

Сега ваш приятел от министерството прави опит да извади моя участник от

състезанието! Надушвам двойна игра и корупция в цялата тази работа, а вие,

Дъмбълдор, вие с вашите приказки за по-тясно магьосническо сътрудничество,

за възстановяване на старите връзки, за забравяне на някогашни

разногласия... ето какво мисля за вас!

И Каркаров се изплю на земята точно в краката на Дъмбълдор. Хагрид

светкавично го сграбчи за яката, вдигна го във въздуха и го залепи за

близкото дърво.

— Извини се! — озъби се той, докато Каркаров се мъчеше да си поеме

въздух с грамадния пестник на Хагрид до гърлото си и с крака, висящи във

въздуха.

Пазачът отдръпна ръката си, с която притискаше към дървото Каркаров,

който се свлече по цялото стъбло надолу и се стовари на купчина в корените,

а върху главата му заваляха клонки и листа.

— Хагрид, ако обичаш, придружи Хари до замъка — строго нареди

Дъмбълдор.

Дишайки тежко, Хагрид изгледа Каркаров със свиреп поглед.

— Не е ли по-добре тук да стоя, директоре...

— Ти ще заведеш Хари обратно в училището, Хагрид — категорично повтори

Дъмбълдор. — Изпрати го чак горе до кулата на «Грифиндор». А ти, Хари...

искам да не мърдаш оттам. Каквото и да си намислил да правиш... да пращаш

сови или нещо друго, всичко може да почака до сутринта, разбра ли ме?

— Ъъм... да — отвърна Хари, вперил очи в него.

Как ли Дъмбълдор бе отгатнал, че точно в този момент той си мислеше

веднага да прати Пигуиджън при Сириус със съобщение за случилото се?

— Ще оставя Фанг при вас, директоре — рече Хагрид, като все още

гледаше заплашително към Каркаров, свит долу до дървото, омотан в кожа и

клони. — Стой тук, Фанг. 'Айде, Хари.

Без да разговарят, те минаха покрай каретата на бобатонци и се

запътиха към замъка.

— Как смее! — почти изруга Хагрид, докато заобикаляха езерото. — Как

смее да обвинява Дъмбълдор! Може ли Дъмбълдор да направи нещо такова?...

Кат' че ли Дъмбълдор държи ти да победиш в турнира! Загрижил се! Май не съм

виждал Дъмбълдор толкоз тревожен, както напоследък. А ти... — Хагрид

изведнъж се обърна към Хари, който го погледна неразбиращо. — К'во пра'иш

из гората с оня дългия Крум? Ама той е от «Дурмщранг», бе, Хари! Можеше да

ти лепне някое проклятие! Муди на нищо ли не те ли е научил? Я си представи

да те беше завлякъл някъде по-навътре, както си бил сам-самичък, а?

— Крум не е лош! — каза Хари, докато се изкачваха по стълбището към

входната зала. — Не искаше да ми стори зло, а само да си поговорим за

Хърмаяни...

— Ще си поговоря аз едно хубавичко с нея... — мрачно мърмореше Хагрид,

удряйки крак на всяко стъпало. — Колкото по-малко 'земане-даване имате с

другоземците, толкоз по-добре. Хич да не им вярвате!