Джоан Роулинг хари потър и огнения бокал

мен. Ааах... каква болка, приятели! Изобщо не бях подготвен за нея. Бях

изтръгнат от тялото си, превърнах се в нещо по-нищожно от дух, по-нищожно

от най-жалкия призрак... но все пак останах жив. Дори и аз самият не знам

какво бях... аз, който бях стигнал по-далеч от всеки друг по пътя, водещ

към безсмъртието. Вие знаете моята цел — да надвия смъртта. Но тогава бях

поставен на изпитание и както се оказа, поне един, а може би и повече, от

моите експерименти бе успешен — аз не умрях, а целта на проклятието беше

точно такава. Обаче имах по-малко сила и от най-слабото живо същество и бях

лишен от средства, за да си помогна... защото вече нямах тяло, а за всяка

магия, която би ми подействала, бе необходима магическа пръчка... Спомням

си само как напрягах всички усилия, без сън, без отдих, секунда след

секунда да продължа да съществувам и се установих много далеч, в една гора,

където започнах да чакам... Сигурен бях, че някой от моите предани

смъртожадни ще се опита да ме намери, някой ще дойде и ще направи магията,

която аз не можех, за да ми върне тялото. Но чаках напразно...

Стоящите в кръга отново потръпнаха. Волдемор остави тишината да се

нагнети до непоносимост, преди да продължи:

— Беше ми останала една-единствена сила — можех да обитавам телата на

другите. Ала не смеех да се насоча натам, където имаше хора, защото знаех,

че аврорите са наоколо и ме търсят. Понякога влизах в кожата на животни,

като предпочитах змии, разбира се. Но не се чувствах много по-удобно,

отколкото като безплътен, защото техните тела не бяха пригодни да правят

магия... а и обитавайки ги, аз съкращавах живота им и никое от тях не

издържа дълго...

И тогава, преди четири години... начинът за моето завръщане сам се

появи. Един магьосник, млад, глупав и лековерен, се изпречи на пътя ми в

гората, която бях превърнал в свой дом. О, той изглежда беше точно онази

щастлива случайност, за която бях мечтал... защото преподаваше в училището

на Дъмбълдор... Лесно се подчини на моята воля... С негова помощ се върнах

в страната и не след дълго се вселих в тялото му, за да го следя отблизо

как изпълнява моите нареждания. Планът ми се провали — не успях да открадна

философския камък. И този път не можах да си осигуря безсмъртие. Попречи

ми... отново ми попречи Хари Потър...

Пак настъпи тишина. Нищо не промръдваше, дори листата на тисовото

дърво. Смъртожадните бяха застинали по местата си, святкащите изпод маските

им очи се местеха от Волдемор към Хари.

— Слугата умря, щом напуснах тялото му, и аз останах по-слаб и отпреди

— продължи Волдемор. — Тогава се върнах в своето далечно скривалище и ще ви

призная, че ме обзеха съмнения дали изобщо някога ще успея да си възвърна

силите... Да, това бе може би най-мрачният ми час... Не можех да се

надявам, че ще попадна на друг магьосник, в когото да се вселя... а и

престанах да се надявам, че някой от моите предишни поддръжници се

интересува какво е станало с мен...

Един-двама от магьосниците в кръга се размърдаха гузно, ала Волдемор

се направи, че не забелязва.

— И тогава, преди по-малко от година, когато почти бях изгубил

всякаква надежда, то се случи... Един слуга се върна при мен. Опаш се

престорил на мъртъв, за да избегне възмездието, но бил разкрит от онези,

които някога смятал за свои приятели. Решил да се върне при своя господар.

Тръгнал да ме търси в онази страна, където слуховете твърдели, че се

крия... Помагали му, естествено, плъховете, които срещал по пътя си. Той е

странно привързан към плъховете, нали така, Опаш? Гнусните малки приятели

му разказвали за едно място вдън албанските гори, където не смеели да

припарят и където дребните животни намирали смъртта си от някаква черна

сянка, която се вселявала в тях...

Но пътуването му към мен съвсем не минало безпрепятствено, нали, Опаш?

Защото вече до самия край на гората, където се надявал да ме намери,

почувствал глад и много непредвидливо се отбил в една странноприемница да

се нахрани... А там за беда се срещнал с някоя си Бърта Джоркинс,

служителка от Министерството на магията. Сега ще разберете как самата съдба

помага на Лорд Волдемор. Там е можел да настъпи краят за Опаш, а заедно с

него да изчезне и последната ми надежда да се въздигна. Но той, проявявайки

находчивост, каквато никога не бих очаквал от него, склонил Бърта Джоркинс

да излязат на нощна разходка. После я надвил... и ми я доведе.

И така, Бърта Джоркинс, която можеше да разруши всичко, се оказа

истински дар от съдбата, за какъвто не съм и мечтал, защото... след

известно убеждаване... се превърна в същинска мина за сведения. От нея

узнах, че в «Хогуортс» тази година щял да се проведе Тримагически турнир.

Тя ми каза, че познавала един предан мой слуга, който изразил готовност да

ми помогне, стига да се свържа с него. Каза ми още много неща... но

средствата, с които си послужих да отменя направената й наскоро магия за

забрава, бяха извънредно силни и след като изтръгнах всички полезни

сведения от нея, умът и тялото й бяха вече непоправимо накърнени. Тя бе

изпълнила предназначението си. Не можех да се вселя в Бърта и се отървах от

нея.

гледаха безучастно и безмилостно.

— Тялото на Опаш не беше подходящо за обитаване, защото всички го

мислеха за мъртъв и щеше да привлече вниманието, ако се появи. Той обаче бе

годният за работа слуга, който ми бе нужен, и колкото и да е бездарен като

магьосник, бе в състояние да изпълнява разпорежданията ми. Само така можех

да се върна към едно недоразвито и хилаво, но все пак мое собствено тяло,

което да обитавам, докато събера основните съставки за истинското си

въздигане. Така че с едно-две от моите открития и с малко помощ от моята

мила Наджини (и червените очи на Волдемор се спряха върху постоянно

обикалящата змия)... с отвара, получена от кръвта на еднорог, и змийската

отрова, изцедена от Наджини... скоро добих почти човешки вид и бях

достатъчно издръжлив, за да мога да пътувам.

Нямах никаква надежда да се сдобия с философския камък, защото бях

сигурен, че Дъмбълдор се е погрижил той да бъде унищожен. Но преди да се

устремя към безсмъртието, трябваше отново да поживея като простосмъртен.

Прицелих се по-ниско... Реших да се примиря отново с предишното си тяло и с

някогашната си сила.

Но знаех, че за да го постигна... с онази стара черна магия, дето ме

въздигна за нов живот тази нощ... ще ми трябват три мощни съставки. Едната

вече ми беше подръка, нали, Опаш? Плът, дарена от слуга... Кост от баща ми,

естествено, можех да взема само тук, където той е погребан. Ала кръв от

врага... Опаш предлагаше да използвам който и да е магьосник, тъй като

мнозина ме мразят... Но аз знаех точно кой ми трябва, за да се върна към

живота по-силен, отколкото преди да бъда сразен. Исках кръв от Хари Потър.

Исках кръвта на онзи, който ме бе лишил от силата ми преди тринайсет

години, и така щеше да се прелее и в моите вени несломимата защита,

придобита от майка му.

Само че как можех да се добера до Хари Потър? Защото него го закрилят

така добре, както и сам не подозира. Пазят го защити, създадени от

Дъмбълдор много отдавна — още когато му бе вменено да отговаря за бъдещето

на момчето. Тогава Дъмбълдор задейства древни магически сили, които

осигуряват тази закрила, докато то е под грижите на свои роднини. Дори аз

не можех да го достигна там... Но ето че дойде онзи финален мач на

Световното първенство по куидич... Помислих си, че там, далеч от роднините

си и от Дъмбълдор, Хари може да се окаже по-слабо защитен. Но все още не

бях достатъчно могъщ, за да се опитам да го отвлека под носа на толкова

много чиновници от министерството. А след мача момчето щеше да се върне в

«Хогуортс» и от сутрин до вечер да бъде пак под погледа на онзи гърбонос

мъгълофил. Как можех да се добера до него?

Ами... като си послужа със сведенията, получени от Бърта Джоркинс,

разбира се. Като използвам своя предан слуга в «Хогуортс», за да попадне

името на Хари Потър в Огнения бокал. После да стане така, че той да спечели

турнира... да докосне пръв Тримагическата купа, която моят слуга вече ще е

превърнал в летекод. Така момчето щеше да се озове тук, далеч от помощта и

закрилата на Дъмбълдор, в моите нетърпеливи ръце. И ето го пред вас...

момчето, за което всички смятахте, че ме е победило.

Волдемор бавно пристъпи напред, обърна се към Хари и вдигна пръчката

си:

— Круцио!

до този момент. И най-дребните му костици горяха в адски огън, главата му

сякаш се разцепваше по дължината на белега, очите му се въртяха лудо... Той

се молеше всичко да свърши по-скоро... да загуби съзнание... да умре...

Изведнъж всичко наистина свърши и той увисна безжизнен на въжетата,

които го държаха прав до надгробната плоча на бащата на Волдемор, гледайки

като през мъгла яркочервените очи. Кикотът на смъртожадните отекна в нощта.

— Видяхте ли колко глупаво е било да си въобразявате, че това момче

може да бъде по-силно от мен — пак заговори Волдемор. — Искам обаче всички

да са наясно — Хари Потър ми убягваше само по щастливи за него случайности.

А сега ще ви докажа силата си, като го убия — на място и веднага, пред

очите на всички ви. Този път го няма Дъмбълдор да му помогне, нито майка

му, която да умре заради него. Но ще му дам последен шанс — ще му позволя

да се бие с мен, за да не остане у вас никакво съмнение кой от двама ни е

по-силен. Имай още малко търпение, Наджини — прошепна той.

Змията се плъзна през тревата натам, където смъртожадните стояха и

гледаха.

— А сега го развържи, Опаш, и му върни пръчката.

ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА

Докато Опаш се приближаваше, Хари събра с мъка краката си, за да не

падне, като се махнат въжетата. Опаш вдигна новата си сребърна ръка, дръпна

парчето плат, затъкнато в устата на момчето, и с един замах преряза

вървите, държали го прилепен до надгробния камък.

За части от секундата Хари си помисли за бягство, ала раненият крак се

огъна под тежестта му, когато той се изправи над обраслия гроб.

Смъртожадните се приближиха към него и стесниха кръга, като запълниха

местата на липсващите. Опаш мина през тях, отиде до мястото, където лежеше

тялото на Седрик, и се върна с пръчката на Хари. Пъхна я в ръката му, без

да го поглежда, после зае мястото си сред хората в кръга, които внимателно

наблюдаваха всичко.

— Нали са те учили да се дуелираш, Хари Потър? — любезно го попита

Волдемор, а очите му святкаха в мрака.

В този миг в главата на Хари изплува като далечен спомен от предишен

живот Клубът по дуелиране в «Хогуортс», който бе посетил веднъж преди две

години... но знаеше само магията за обезоръжаване... А и каква би била

ползата, дори и да успееше да лиши Волдемор от пръчката му, при положение

че той е заобиколен от поне трийсет свои поддръжници? Никога не бе учил

нещо, което би му помогнало да се справи в такава ситуация. Съзнаваше, че е

изправен пред онова, за което Муди непрекъснато ги предупреждаваше...

неотменимото проклятие Авада Кедавра... Волдемор бе прав — този път майка

му я нямаше да се пожертва за него... Беше абсолютно беззащитен...

— Първо се покланяме един на друг, Хари — продължи Волдемор, като се

понаведе малко, но змийското му лице остана обърнато към момчето. — Хайде,

етикетът трябва да се спазва... Дъмбълдор би искал да покажеш колко добре

си възпитан... Поклони се на смъртта, Хари...

Изпод качулките наоколо се чу хихикане, Волдемор изкриви своята уста

без устни в усмивка. Хари не се поклони. Нямаше да позволи на злодея да го

унижи, преди да го убие... нямаше да му достави това удоволствие...

— Поклони се, казах! — повтори Волдемор, вдигна пръчката си и Хари

усети как гръбнакът му се огъва, сякаш невидима ръка го натискаше грубо

напред, а смъртожадните се кискаха още по-силно.

— Много добре! — омекна гласът на Волдемор и когато отново вдигна

пръчката си, натискът върху Хари изчезна. — А сега се изправи насреща като

мъж... горд и с високо вдигната глава, както умря баща ти... Ето,

започваме... дуела!

Волдемор пак вдигна пръчката си и преди Хари да успее да направи

каквото и да е, за да се брани, преди да се помръдне дори, отново бе ударен

от проклятието Круциатус. Болката бе толкова страшна, така всепоглъщаща, че

той загуби представа къде се намира... Нажежени до бяло ножове пробиваха

всеки сантиметър от тялото му, главата му всеки миг щеше да се пръсне от

болка, никога не бе пищял толкова силно...

Изведнъж болката изчезна. Хари се обърна и с мъка се изправи на крака,

треперейки неудържимо като Опаш, след като си отсече ръката. Залитна

неволно към стената от поддръжници на Волдемор, вперили очи в него, а те го

блъснаха отново към своя господар.

— Малка почивка — обяви Волдемор с разширени от злорадство цепки на

ноздрите, — да си поемеш дъх... Боли ли, Хари? Не искаш да го правя отново,

нали?

безмилостни червени очи... щеще да умре, нищо не може да се направи... само

че няма да приеме играта на Волдемор. Няма да му се подчинява... няма да го

моли...

— Отговори ми! Империо!

За трети път през живота си Хари усети как всички мисли изчезнаха от

главата му... О, какво блаженство било да не мисли, да плува в

пространството като насън!... Само кажи «не»... отговори «не»... само едно

«не»...

му, няма да отговоря...

Само отговори «не»...

Няма да го направя, няма да го кажа...

— Отговори «не»...

— НЯМА!

сънливата лекота изведнъж го напусна, като че го поляха с ледена вода...

внезапно се върна болката от проклятието по цялото му тяло... върна се и

съзнанието къде се намира и какво го чака...

— Няма ли? — тихо попита Волдемор, а смъртожадните спряха да се хилят.

— Няма да кажеш «не»? Покорството е добродетел, Хари, и аз съм длъжен да те

науча на нея, преди да умреш... може би с още една малка доза болка...

Волдемор вдигна пръчката си, но този път Хари бе готов. С рефлексите,

придобити на тренировките по куидич, той се хвърли странично на земята,

претърколи се зад каменната надгробна плоча и чу как тя изтрещя от удара на

проклятието, предназначено за него.

— Няма да си играем на криеница, Хари — чу този път по-близо тихия

леден глас на Волдемор, а изпод качулките пак се разнесе хихикане. — Не

можеш да се скриеш от мен. Да разбирам ли, че си се изморил от дуела? Да

разбирам ли, че предпочиташ да приключим веднага, Хари? Излез, Хари...

излез и участвай в играта... няма да трае дълго... може дори да не боли...

Не знам как е... никога не съм умирал...

Хари се свиваше зад плочата и си мислеше, че това е краят. Нямаше

надежда... нямаше помощ отникъде. Чувайки приближаващите стъпки на

Волдемор, той осъзна само едно нещо, по-силно и от страха, и от здравия

разум — няма да умре свит като дете, което играе на криеница, не и на

колене в краката на Волдемор... Ще умре изправен като баща си и ще се

отбранява докрай, колкото и обречена да бе всяка отбрана...

Хари не дочака змийското лице на Волдемор да се появи иззад

надгробната плоча, а се изправи... Стисна здраво пръчката в ръка, насочи я

напред и изскочи встрани от прикритието си точно срещу противника.

И Волдемор бе готов да атакува. Едновременно с вика на Хари

«Експелиармус!» той кресна «Авада Кедавра!».

Излетяха два лъча светлина — зелен от пръчката на Волдемор и червен от

пръчката на Хари, — които се срещнаха във въздуха... Изведнъж пръчката на

Хари започна да трепери, като че ли по дължината й протичаше електрически

заряд, дланта му залепна за нея — и да искаше, не можеше да я пусне... В

следващия момент двете магически пръчки бяха свързани от лъч светлина —

нито червена, нито зелена, а яркозлатиста... Изумен, Хари я проследи с

поглед и видя, че дългите бели пръсти на Волдемор също са залепнали за

пръчката му, която се тресе като неговата.

И тогава стана нещо съвсем неочаквано — краката му се отделиха от

земята. И той, и Волдемор се вдигнаха във въздуха с пръчки, все още

свързани от трептящата нишка златиста светлина. Те се отдалечиха от гроба и

стъпиха на равна земя някъде извън гробището... Смъртожадните крещяха след

тях, искаха Волдемор да им нареди какво да правят... После се приближиха,

отново образуваха кръг около Хари и Волдемор, някои извадиха пръчките си, а

змията ги следваше по петите...

Златистата нишка, свързваща Хари и Волдемор, се разцепи и макар

пръчките да останаха свързани, хиляди нови нишки литнаха, извисиха се над

двамата противници, кръстосаха се и ги покриха с купол от златиста мрежа,

клетка от светлина, зад която качулатите хора обикаляха като чакали, а

виковете им се чуваха като през памук...

— Не правете нищо! — изкрещя Волдемор и Хари видя как червените му очи

се окръглиха от изумление и как започна да дърпа нишката от светлина,

свързваща двете пръчки, за да я скъса. Хари се вкопчи с две ръце още по-

здраво в своята пръчка и златистата нишка остана невредима. — Не правете

нищо, преди да ви наредя! — повтори Волдемор.

В този момент въздухът се изпълни с неземна вълшебна песен... тя

идваше от всяка нишка на светлинната мрежа, трептяща около двамата. Хари

веднага позна тези звуци, макар че ги бе чувал само веднъж в живота си...

песента на феникса...

Това беше песента на надеждата за Хари... най-красивото и желано нещо,

което бе чувал в живота си... Стори му се, че песента звучи вътре в самия

него, а не само наоколо... Тези звуци го свързваха с Дъмбълдор, все едно че

приятел шепнеше в ухото му...

Не прекъсвай връзката.

Знам, мислено отвърна Хари на музиката, знам, че не бива... Но в мига,

когато помисли това, разбра, че ще му е много трудно да го изпълни.

Пръчката започна да трепери неудържимо в ръцете му... промени се и лъчът

между него и Волдемор... Някакви едри капки от светлина започнаха да се

плъзгат насам-натам по дължината на златната струйка... Хари усети как

пръчката потръпна в ръцете му, когато светлинните мъниста тръгнаха бавно и

решително в неговата посока. Целият наниз се движеше от Волдемор към него,

а пръчката му трепереше все по-яростно.

Когато най-близката капчица светлина се приближи съвсем до връхчето на

пръчката на Хари, дървото под пръстите му се нажежи толкова, че той се

уплаши да не се запали. Колкото по-близо идваше капката, толкова по-силно

трепереше пръчката и той се боеше, че тя няма да издържи и ще се разцепи в

ръцете му....

Насочи цялата останала сила на съзнанието си да върне назад капката

към Волдемор — в ушите му звучеше песента на феникса, очите му гледаха

яростно, съсредоточено... докато бавно, много бавно светлинните мъниста

потръпнаха и спряха, после пак така бавно се задвижиха в обратна посока...

и сега пръчката на Волдемор започна да се тресе неудържимо, а самият той

изглеждаше изненадан и почти уплашен...

Една от светлите капки вече трептеше на сантиметри от върха на

неговата пръчка. Без да разбира защо го прави, без да знае какво ще

постигне, Хари се концентрира както никога досега през целия си живот, за

да накара светлинното мънисто да достигне пръчката на Волдемор... и

бавно... много бавно... то продължи по златистата нишка... потрепна за

миг... и се вля в пръчката...

Изведнъж тя започна да издава силни писъци от болка... после — докато

очите на Волдемор се разширяваха все повече и повече от потрес — една ръка

от гъст дим излетя от върха на пръчката и изчезна... призракът на ръката,

която бе направил за Опаш... Разнесоха се нови стенания и... нови, много по-

големи кълба от плътен сив дим се появиха от върха на пръчката... оформи се

глава... после гърди и ръце... тялото на Седрик Дигъри.

Сега вече Хари едва не изпусна пръчката си от ужас, ала инстинктът го

караше да я стиска здраво, за да не се прекъсне нишката от златиста

светлина, дори когато тъмният сив призрак на Седрик Дигъри (дали бе само

призрак?... толкова плътен изглеждаше) се появи в естествен ръст от

пръчката на Волдемор, сякаш се беше проврял през много тесен тунел... После

димната сянка на Седрик се изправи, огледа нишката в двете посоки и

проговори:

— Дръж се, Хари.

Гласът беше далечен и ехтящ. Хари погледна Волдемор... в разширените

му червени очи все още се четеше изумление... и той като Хари не бе очаквал

това... а през златистия купол смътно се чуваха изплашените викове на

смъртожадните, които обикаляха около него...

Отново писъци на болка от пръчката на Волдемор, после от върха й пак

се подаде нещо... плътната сянка на друга глава, последвана веднага от ръце

и рамене... Един старец, когото Хари веднъж бе видял насън, се измъкна от

пръчката точно както бе направил призрачният Седрик. Новият призрак или

сянка, или каквото и да беше това, изскочи и подпирайки се на бастун, се

нареди до Седрик, като огледа с лека изненада и Хари, и Волдемор, и

златистия купол, и свързаните пръчки...

— Излиза, че бил истински магьосник... — рече старецът, вперил очи във

Волдемор. — Той ме уби, тоя същия... не му се давай, момче... не го

изпускай...

Ала вече се показваше и трета глава... сива като опушена статуя...

този път на жена... Докато се мъчеше с всички сили да удържа с две ръце

своята пръчка, Хари видя как сянката най-напред падна на земята, после се

изправи като останалите и се ококори...

Сянката на Бърта Джоркинс огледа схватката с почуда.

— Не го изпускай! — викна тя и гласът й отекна някъде отдалеч, като

този на Седрик. — Не му се давай, Хари! Дръж се! Не пускай!

Трите тъмни сенки започнаха да обикалят от вътрешната страна на

купола, докато смъртожадните кръжаха от външната... Като минаваха покрай

дуелиращите се, жертвите на Волдемор шепнеха окуражителни думи на Хари, а

на Волдемор съскаха нещо, което Хари не можеше да чуе.

Но ето че от пръчката на Волдемор се подаде още една глава... и още

щом я зърна, Хари разбра кой ще излезе... Знаеше, сякаш я бе очаквал още

откакто Седрик се появи от пръчката... Знаеше, защото цялата вечер бе

мислил най-много за жената, която сега излизаше...

Сивкавата сянка на млада жена с дълги коси падна на земята като Бърта