Джоан Роулинг хари потър и огнения бокал



страница40/50
Дата09.03.2017
Размер7.88 Mb.
#16433
1   ...   36   37   38   39   40   41   42   43   ...   50

Взе чантата си и тръгна към отвора в пода, без да обръща внимание на

професор Трелони, върху чието лице бе изписано такова разочарование, сякаш

току-що я бяха лишили от някаква голяма наслада.

Но като слезе по стълбичката, Хари не пое към болничното крило. Той

всъщност нямаше никакво намерение да ходи там. Сириус му бе казал какво да

направи, ако белегът го заболи отново, и Хари щеше да последва съвета му —

отиваше право при Дъмбълдор. Докато вървеше по коридора, се мъчеше да си

спомни какво е видял в съня си... бе толкова истински, колкото онзи, от

който се бе стреснал на «Привит Драйв»... съсредоточи се и си припомни и

най-малките подробности... Бе чул Волдемор да обвинява Опаш, че е направил

досадна грешка... но бухалът явно бе донесъл добри новини — грешката бе

поправена, някой бе умрял... и Опаш нямаше да бъде хвърлен на змията...

той, Хари, щеше да стане нейна жертва...

Без да забележи, бе подминал каменния водоливник, който пазеше входа

към кабинета на Дъмбълдор. Примига, огледа се, разбра какво е направил,

върна се назад и спря. После се сети, че не знае паролата.

— Шербетово лимонче? — плахо опита той.

Водоливникът не помръдна.

— Добре де — каза си Хари, без да отмества очи от него. — Крушова

капка. Ъъъ... Лакрицови пръчици... Лимонадени пчелички... Най-добрата

надуваема дъвка «Друбъл». Всякаквовкусови бобчета на Бърти Бога... О, не,

той не ги харесва... Ух, отвори се де! — ядоса се вече Хари. — Трябва да го

видя! Спешно е!

Водоливникът остана невъзмутим.

Хари го изрита, но не последва нищо друго, освен ужасна болка в палеца

на крака му.

— Шоколадова жаба! — кресна той, подскачайки на един крак. — Захарно

перо! Карамелизирани хлебарки!

Водоливникът сякаш оживя и отскочи встрани. Хари примигна.

— Карамелизирани хлебарки? — изуми се той. — Аз само се пошегувах...

Втурна се през отвора в стената и стъпи на каменната спираловидна

стълба, която бавно се придвижи нагоре, докато вратата се затвори зад гърба

му и той се озова пред полирана дъбова врата с месингово чукче.

От кабинета долитаха гласове. Хари слезе от движещата стълба, заслуша

се и се поколеба.

— Дъмбълдор, боя се, че не виждам нищо общо, наистина няма нищо общо!

— Беше гласът на министъра на магията Корнелиус Фъдж. — Людо казва, че

Бърта се губи изключително лесно. Съгласен съм, че би трябвало да сме я

намерили досега, но въпреки това нямаме доказателства за злополука. Никакви

доказателства, Дъмбълдор. Но да се свързва нейното изчезване с това на

Барти Крауч...

— А какво се е случило с Барти Крауч според вас, господин министър? —

дрезгаво попита Лудоокия Муди.

— Според мен има две възможности, Аластор — продължи Фъдж. — Или Крауч

не е издържал, което е най-вероятното — ще се съгласите, предполагам, като

се има предвид случилото се в живота му... Изгубил е разсъдъка си и се е

запилял нанякъде...

— В такъв случай се движи със забележително голяма скорост, не смятате

ли, Корнелиус? — спокойно възрази Дъмбълдор.

— Или пък... ъмм... — Фъдж като че ли се обърка. — Ще се въздържа от

изказване, преди да съм видял мястото, където е бил намерен. Споменахте, че

било близо до каретата на «Бобатон»? Дъмбълдор, сигурно знаете каква е тази

жена?


— Аз я смятам за много способна директорка... и отлична танцьорка —

меко рече Дъмбълдор.

— Хайде, хайде, Дъмбълдор! — подразни се Фъдж. — Не допускате ли, че

може да сте твърде благосклонен към нея заради Хагрид? Не всички от тях са

безобидни... ако изобщо смятате Хагрид за безобиден с тази негова слабост

към чудовищата...

— Не подозирам нито Мадам Максим, нито Хагрид — заяви Дъмбълдор все

така спокойно. — Допускам, че вие сте предубеден, Корнелиус.

— Не искате ли да приключим вече с този разговор? — избоботи Муди.

— Да, да, хайде да слезем долу и да отидем на мястото — нетърпеливо

предложи Корнелиус.

— Не, нямах предвид това — рече Муди, — а факта, че Потър иска да

говори с вас, Дъмбълдор. Той чака пред вратата.

ГЛАВА ТРИЙСЕТА


МИСЛОЕМЪТ

Дъбовата врата се отвори.

— Здравей, Потър! — каза Муди. — Заповядай!

Хари прекрачи вътре. Веднъж вече беше влизал в кабинета на Дъмбълдор —

красива овална стая, чиито стени бяха почти изцяло покрити с портрети на

някогашни директори и ръководители на домовете в «Хогуортс», които си

подремваха и гърдите им леко се повдигаха от равномерното дишане.

Пред писалището на Дъмбълдор стоеше Корнелиус Фъдж с обичайното

наметало на тънки райета и държеше в ръка бледолимоновото си бомбе.

— Хари! — зарадва се той и пристъпи към него. — Как си?

— Отлично — излъга Хари.

— Тъкмо говорехме за онази нощ, когато господин Крауч се е появил в

гората — каза Фъдж. — Ти си го открил, така ли?

— Да — отвърна Хари. И понеже сметна за безсмислено да се преструва,

че не е чул разговора им, добави: — Но не видях никъде Мадам Максим, а тя

трудно би се скрила, нали?

Зад гърба на министъра Дъмбълдор се усмихна на Хари с искрици в очите.

— Е, да — явно се смути Фъдж, — ние тъкмо се канехме да обиколим малко

наоколо. Ще ни извиниш, Хари... и може би е по-добре да се върнеш в час...

— Исках да разговарям с вас, професоре — обърна се Хари бързо към

Дъмбълдор, който го погледна изпитателно.

— Почакай ме тук, Хари — каза той. — Огледът няма да трае дълго.

Тримата минаха мълчаливо покрай него и затвориха вратата. След около

минута тропотът от дървения крак на Муди заглъхна в дъното на коридора.

Хари се огледа.

— Здравей, Фоукс! — каза той, като забеляза феникса на Дъмбълдор,

кацнал на златната си пръчка зад вратата.

Голям колкото лебед, с прекрасно червено-златисто оперение, той

шумолеше с дългата си опашка и добродушно мигаше срещу него.

Хари се настани в един стол пред писалището на Дъмбълдор. Погледа

известно време похъркващите между рамките на портретите си бивши директори.

Размисли се над току-що чутото и прокара пръсти по белега си. Вече не го

болеше.

В кабинета на Дъмбълдор се чувстваше някак много по-спокоен, като



знаеше, че съвсем скоро ще му разкаже за съня си. Хари огледа и стената зад

писалището. На една лавица стоеше парцалива магьосническа шапка с кръпки —

Разпределителната. До нея в стъклена витрина лежеше изящно изработен меч с

дръжка, украсена с едри рубини. Хари го позна — във втори курс го беше

извадил от Разпределителната шапка. Някога мечът е бил собственост на

Годрик Грифиндор, основателя на дома, в който бе Хари. Вперил очи в него,

той си припомни как мечът му бе дошъл на помощ точно когато бе загубил

всякаква надежда... и в този момент забеляза някакво сребристо петънце да

танцува и трепти върху стъклената витрина. Огледа се да открие откъде идва

светлината и съзря тънка ивица сребристобяло сияние да се процежда през

недобре затворената вратичка на един черен шкаф зад гърба му. Хари се

поколеба, погледна към феникса и едва тогава стана, прекоси кабинета и

рязко отвори вратата на шкафа.

Там видя плитък каменен съд със странни гравирани знаци покрай ръба —

руни и символи, които Хари не можеше да разчете. Сребристата светлина

идваше от съдържанието на съда, което му беше абсолютно непознато — дори не

успя да прецени дали е течност или газ. Беше блестящо като сребро и

непрестанно се движеше. Повърхността му бе набраздена като езерна вода от

вятър, но постоянно се разделяше плавно и се кълбеше като облаци. Хари не

можеше да определи дали му прилича на втечнена светлина... или на втвърден

вятър.

Прииска му се да го докосне, но за почти четири години в



магьосническия свят бе научил, че е твърде неразумно да потопиш ръка в съд

с непознато съдържание. Затова измъкна от мантията магическата си пръчка,

огледа се боязливо наоколо, надникна пак в съда и потопи връхчето й в

съдържанието му. Сребърната повърхност се завихри.

Хари се наведе още повече и почти пъхна главата си в шкафа.

Сребристото вещество бе станало прозрачно като стъкло. Взря се през него,

очаквайки да види дъното на каменния съд... ала под повърхността на

тайнственото вещество се разкри огромна стая, в която той гледаше като през

кръгъл отвор в тавана.

Стаята бе слабо осветена и момчето реши, че вероятно е под земята,

защото не се виждаха прозорци, а само факли в конзоли по стените, каквито

имаше по коридорите на «Хогуортс». Като приближи още повече лице, докато

носът му едва не докосна повърхността на прозрачното вещество, Хари

забеляза много магьосници и вещици, насядали по пейки в редици, подредени

стъпаловидно нагоре покрай стените. В самия център на залата имаше празен

стол, но при вида му по гърба на Хари полазиха тръпки на ужас — от

облегалките за ръцете висяха вериги, вероятно за оковаване с тях на онзи,

който седне на стола.

Къде се намираше това място? Със сигурност не беше в «Хогуортс»,

защото никъде в замъка той не бе виждал такава стая. Пък и насядалите

покрай стените бяха все възрастни, а в «Хогуортс» със сигурност нямаше

толкова много учители. Изглежда чакаха нещо и макар да се виждаха само

кранчетата на островърхите им шапки, беше ясно, че всички гледат в една и

съща посока и никой с никого не разговаря.

Тъй като съдът, над който се бе надвесил, бе кръгъл, а залата долу —

квадратна, Хари не виждаше какво става в ъглите й, затова се наведе още по-

ниско и наклони глава да надникне...

Върхът на носа му докосна странното вещество, през което гледаше.

Кабинетът на Дъмбълдор се разтърси, Хари политна напред и потопи глава

в онова, с което бе пълен съдът...

Ала не се удари в каменното дъно. Започна да пада през нещо

леденостудено и черно, сякаш засмукан във фунията на тъмен водовъртеж...

Внезапно се намери седнал на една от най-горните пейки в края на

същата зала, която бе гледал отгоре. Вдигна очи към високия каменен таван,

очаквайки да види кръглия отвор, през който току-що бе надничал, но там

нямаше нищо друго, освен тъмен гладък камък.

Дишайки трудно и учестено, Хари се огледа. Никой от вещиците и

магьосниците наоколо (а те бяха поне двеста) не му обръщаше внимание.

Изглежда не бяха забелязали, че едно четиринайсетгодишно момче току-що е

паднало сред тях през тавана. Хари се обърна към магьосника на пейката до

себе си и така силно извика от изненада, че гласът му отекна из цялата

смълчана зала.

Седеше до Албус Дъмбълдор.

— Професоре! — заговори Хари с някакъв задавен шепот. — Съжалявам...

не исках... аз просто погледнах в онзи съд в шкафа... аз... Къде сме?

Но Дъмбълдор нито помръдна, нито му отговори. Не му обърна никакво

внимание... И той като останалите магьосници бе приковал очи в далечния

ъгъл на залата, където имаше врата.

Хари изгледа с недоумение него, после смълчаното втренчено множество и

отново Дъмбълдор. И тогава се сети...

Веднъж също така се бе озовал на място, където никой не можеше да го

види или чуе. Тогава бе паднал през една страница на омагьосан дневник

право в нечия чужда памет... и ако не грешеше, и сега бе станало нещо

подобно...

Хари вдигна дясната си ръка и като помисли малко, енергично я размаха

пред лицето на Дъмбълдор. Професорът не мигна, не го погледна, не помръдна.

Това потвърждаваше предположението му. Как иначе директорът нямаше да го

забележи? Хари беше в нечия памет и до него седеше не сегашният Дъмбълдор.

Обаче не беше и чак толкова отдавна — този Дъмбълдор бе с почти толкова

посребрели коси, колкото в настоящето. Но какво бе това място? Какво чакаха

всички тези вещици и магьосници?

Хари се огледа по-внимателно. Стаята, както бе предположил, гледайки я

отгоре, вероятно беше под земята — по-скоро затвор, отколкото стая, помисли

си той. Атмосферата бе мрачна и смразяваща, по стените нямаше картини и

изобщо никаква украса. Имаше само гъсти редици пейки, опасващи цялото

помещение и разположени на различна височина, така че отвсякъде да се вижда

еднакво добре столът с веригите, закачени на облегалките за ръце.

Но преди да стигне до някакво заключение за мястото, където беше

попаднал, Хари чу стъпки. Вратата в ъгъла на подземието се отвори и влязоха

трима души, по-точно един човек, охраняван от двама диментори.

Хари усети лед в корема си. Дименторите, високи създания със скрити

под качулките лица, се плъзгаха бавно към стола в средата на стаята,

стискайки с мъртвешките си изгнили ръце лактите на човека. Този, който

вървеше между тях, щеше всеки момент да припадне и Хари знаеше защо...

Самия него дименторите не можеха да достигнат, докато бе в нечия памет, но

той много добре помнеше на какво са способни. Седящите наоколо леко

потръпнаха, когато дименторите положиха мъжа в стола с веригите и после пак

така беззвучно напуснаха стаята. Вратата се затвори след тях.

Хари насочи погледа си към човека в стола и видя, че това е Каркаров.

За разлика от Дъмбълдор Каркаров изглеждаше много по-млад, косата и

козята му брадичка бяха черни. Не беше загърнат с хубавата наметка, а с

тънка дрипава мантия. Целият трепереше. Пред очите на Хари веригите от

облегалките на стола изведнъж проблясваха, увиха се около ръцете му и го

приковаха.

— Игор Каркаров — чу се рязък глас вляво от Хари, който се огледа и

забеляза Крауч да се изправя някъде по средата на пейката, на която седеше

и самият той. Косата на Крауч бе тъмна, лицето му не бе чак толкова

сбръчкано, изглеждаше здрав и енергичен. — Доведен сте от Азкабан да дадете

показания в полза на Министерството на магията. Според собственото ви

твърдение имате важна информация за нас.

Каркаров се поизправи, доколкото можеше, както бе прикован.

— Имам, сър — потвърди той и макар да бе изплашен, гласът му пак

звучеше с познатия на Хари угоднически тон. — Бих желал да съм полезен на

министерството, бих искал да му съдействам. Знам... знам, че министерството

прави усилия да... да залови и последните останали поддръжници на Черния

лорд. Нямам търпение да помогна с каквото мога...

По пейките се разнесе мърморене. Някои от вещиците и магьосниците

гледаха Каркаров с интерес, други — с явно недоверие. Изведнъж Хари чу от

другата си страна, по-нататък от Дъмбълдор, познато ръмжене:

— Боклук!

Наведе се напред, за да види покрай Дъмбълдор. Там седеше Лудоокия

Муди... но видът му бе много по-различен. Той нямаше магическо око, а две

нормални, които сега гледаха надолу към Каркаров, присвити в израз на силно

отвращение.

— Крауч се кани да го освободи — тихо пошепна Муди на Дъмбълдор. —

Сключил е сделка с него. Шест месеца го преследвах, а сега Крауч ще го

пусне, щом получи достатъчно имена. Мен ако питат, да чуем какво има да

казва и да го хвърляме право на дименторите.

Дъмбълдор изсумтя през дългия си крив нос в знак на несъгласие.

— А, забравих, че... вие не понасяте дименторите, Албус — рече Муди с

иронична усмивка.

— Така е — спокойно му отвърна Дъмбълдор. — Отдавна твърдя, че

министерството греши, като се съюзява с такива създания.

— Но за боклуци като тоя... — тихо възрази Муди.

— Казахте, че имате да ни съобщите някои имена, Каркаров — обади се

пак Крауч. — Да ги чуем, ако обичате.

— Необходимо е да разберете — бързо се разприказва Каркаров, — че Онзи-

който-не-бива-да-се-назовава действаше винаги много потайно. Той

предпочиташе ние... искам да кажа поддръжниците му, като изразявам най-

дълбокото си съжаление сега, че някога изобщо съм принадлежал към тях...

— Хайде, казвай... — пренебрежително се обади Муди.

— ...никога да не знаем кои са другите... само той знаеше имената на

всички...

— Доста добър ход от негова страна, за да не бъдат предадени наведнъж

от такъв като теб — измърмори Муди.

— Но нали казахте, че все пак можете да ни съобщите някои имена? —

настоя Крауч.

— Да... да, разбира се — задъха се Каркаров. — И при това те бяха

съвсем приближени, забележете. Виждал съм ги с очите си да изпълняват

негови заповеди. Давам тези сведения като доказателство, че напълно и

изцяло се отричам от него и изпитвам толкова дълбоки угризения, че едва...

— Кои са имената? — рязко попита Крауч.

Каркаров си пое дълбоко въздух.

— Антонин Долохов например — започна той. — Виждал съм го как изтезава

безброй мъгъли и... такива, които не поддържаха Черния лорд.

— А ти му помагаше да... — изръмжа Муди.

— Ние вече задържахме Долохов — прекъсна го Крауч. — Той бе арестуван

малко след вас.

— Така ли? — изненада се Каркаров и очите му се разшириха. — Аз... се

радвам да чуя това.

Ала изобщо не изглеждаше зарадван. Според Хари тази вест му нанесе

истински удар. Едно от имената вече не можеше да му помогне.

— Други? — ледено попита Крауч.

— О, да... например Розие — бързо отвърна Каркаров. — Еван Розие.

— Розие е мъртъв — съобщи Крауч. — И той бе заловен наскоро след вас.

Предпочете да се бие, отколкото да се предаде, и бе убит при оказване на

съпротива.

— Дори отнесе част от мен със себе си — прошепна Муди отдясно на Хари

и той го погледна бързо, тъкмо когато аврорът показваше на Дъмбълдор

мястото на липсващото от носа му парче.

— Малко му е било да умре — каза Каркаров, но вече с паника в гласа.

Личеше как все повече се притеснява, че няма да може да каже нищо ново

на министерството. Очите му се стрелнаха към вратата в ъгъла, зад която без

съмнение го чакаха дименторите.

— Има ли други? — обади се пак Крауч.

— Има! — викна Каркаров. — Травърс... той участваше в убийството на

Маккинън... Мълсибър, който много ловко си служеше с проклятието Империус и

караше безброй хора да вършат страховити неща! А Рукууд бе шпионин и

предаваше на Онзи-който-не-бива-да-се-назовава важни сведения от самото

министерство!

Този път вече Каркаров бе улучил. Зрителите зашушукаха в един глас.

— Рукууд ли? — попита Крауч и кимна на една вещица, седнала пред него,

която започна да дращи нещо върху парче пергамент. — Августус Рукууд от

Отдела за мистерии?

— Същият — енергично потвърди Каркаров. — Според мен той използваше

цяла мрежа от високопоставени магьосници както в министерството, така и

извън него, за да събира сведения...

— Колкото до Травърс и Мълсибър, те вече са в ръцете ни — съобщи

Крауч. — Много добре, Каркаров, ако нямате какво повече да ни кажете, ще ви

върнат в Азкабан, докато ние решим...

— Още не! — викна Каркаров, отчаян. — Чакайте, знам още!

Хари го гледаше как се поти под факлите, бялата му кожа изглеждаше още

по-бледа в сравнение с черната коса и брада.

— Снейп! — провикна се той. — Сивиръс Снейп!

— Снейп бе оправдан от същия този трибунал — ледено рече Крауч. —

Негов гарант стана Албус Дъмбълдор.

— Не! — изкрещя Каркаров и опъна веригите, които го привързваха към

стола. — Уверявам ви! Снейп е смъртожаден!

Дъмбълдор се изправи.

— Аз вече свидетелствах по този случай — спокойно рече той. — Сивиръс

Снейп наистина е бил смъртожаден. Но той премина на наша страна още преди

падането на Волдемор и стана наш осведомител, излагайки себе си на големи

опасности. Сега той е смъртожаден не повече, отколкото съм аз самият.

Хари се обърна да погледне Муди — зад гърба на Дъмбълдор на лицето на

аврора бе изписано дълбоко съмнение.

— Достатъчно, Каркаров — все така безразлично каза Крауч. — Бяхте ни

полезен. Ще преразгледам вашия случай. Дотогава ще изчакате в Азкабан...

Гласът на Крауч заглъхна. Хари се огледа. Подземието наоколо

избледняваше, разсейваше се като дим. Всичко изчезна и скоро той вече

виждаше само тялото си сред вихри от мрак...

После цялото подземие сякаш отново се появи. Този път Хари седеше на

друго място, пак на най-горната пейка, само че сега вляво от Крауч.

Атмосферата беше доста по-различна — спокойна, дори весела. Вещиците и

магьосниците покрай стените разговаряха оживено помежду си, сякаш бяха на

спортно състезание. Погледът на Хари се спря на някаква жена, седнала на

една от средните пейки на отсрещната страна. Тя имаше къса руса коса,

облечена бе в цикламена мантия и смучеше края на отровнозелено перо. Това

без съмнение бе Рита Скийтър като по-млада. Хари се огледа. Дъмбълдор пак

седеше до него, но с друга мантия. Крауч изглеждаше по-уморен, още по-

строг, с изпито лице... Хари започна да разбира. Това бе друг спомен...

друг ден... друг процес...

Вратата в ъгъла се отвори и влезе Людо Багман.

Но не застаряващият вече Людо Багман, а такъв, какъвто е бил на върха

на спортната си слава като играч на куидич. Беше висок, строен и мускулест,

а носът му още не бе изкривен от счупване. Изглеждаше малко нервен, като

седна на стола с веригите, но не го приковаха, както се беше случило с

Каркаров. Може би окуражен от този факт, той се огледа наоколо, помаха на

неколцина от наблюдаващите го и дори успя да се усмихне леко.

— Людо Багман, изправен сте пред магьосническия трибунал, за да

отговаряте по обвинения, свързани с дейността на смъртожадните — обяви

Крауч. — Ние чухме свидетелствата срещу вас и предстои да произнесем

присъда. Имате ли да добавите нещо към дадените вече показания, преди да

бъде произнесена присъдата?

Хари не вярваше на ушите си. Людо Багман е бил смъртожаден?

— Само това, че... — започна Багман и се усмихна неловко, — ами знам,

че се държах като идиот...

Няколко вещици и магьосници по пейките наоколо се усмихнаха доволни.

Крауч явно не споделяше това тяхно чувство. Той гледаше Людо Багман сурово

и с ненавист.

— Никога не си казвал нещо по-вярно, момче — измърмори дрезгаво някой

съвсем наблизо. Хари се обърна и видя зад себе си Муди. — Ако не знаех, че

винаги си е бил объркан, щях да помисля, че някой от ония блъджъри му е

разместил мозъка...

— Людовик Багман, заловен сте точно когато сте предавал информация на

поддръжници на Лорд Волдемор — високо изрече Крауч. — Затова предлагам да

бъдете затворен в Азкабан за не по-малко от...

Но от околните пейки се надигнаха викове на негодуваме. Няколко вещици

и магьосници скочиха, заклатиха глави дори размахаха юмруци към Крауч.

— Нали ви казах, че нямах представа! — провикна се вече сериозно

Багман над врявата на тълпата, а кръглите му сини очи се ококориха. — Нямах

никаква представа! Старият Рукууд беше приятел на баща ми... и през ум не

можеше да ми мине, че е бил с Вие-знаете-кой! Мислех, че събирам сведения в

полза на нашите. А Рукууд ми обещаваше да ми намери работа в

министерството, когато... когато приключа с куидича... нали разбирате, няма

да стоя цял живот да ме удрят блъджъри!

Някои се изкискаха.

— Ще го подложа на гласуване — каза Крауч със същия леден глас и се


Каталог: books
books -> Тайнствената сила на пирамидите Богомил Герасимов Страхът на времето
books -> В обятията на шамбала
books -> Книга се посвещава с благодарност на децата ми. Майка ми и жена ми ме научиха да бъда мъж
books -> Николай Слатински “Надеждата като лабиринт” София, Издателство “виденов & син”, 1993 год
books -> София, Издателство “Българска книжница”, 2004 год. Рецензенти доц д. ик н. Димитър Йончев, проф д-р Нина Дюлгерова Научен редактор проф д-р Петър Иванов
books -> Николай Слатински “Измерения на сигурността” София, Издателство “Парадигма”, 2000 год
books -> Книга 2 щастие и успех предисловие
books -> Превръщане на числа от една бройна система в друга
books -> Тантриското преобразяване


Сподели с приятели:
1   ...   36   37   38   39   40   41   42   43   ...   50




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница