Джоан Роулинг хари потър и огнения бокал

преди нея, изправи се и погледна към Хари, който с разтреперани от вълнение

ръце гледаше призрачното лице на майка си.

— И баща ти идва... — тихо му рече тя. — Иска да те види... всичко ще

е наред... дръж се...

И той наистина дойде... първо главата му, после тялото... висок и с

непокорна коса като на Хари, димният призрак на Джеймс Потър изскочи от

края на пръчката на Волдемор, падна на земята и веднага се изправи като

жена си. Той се приближи до Хари, без да отмества поглед от него, и

заговори със същия далечен като ехо глас, само че по-тихо, за да не го чуе

Волдемор, чието лице съвсем се бе разкривило от страх при вида на

обикалящите наоколо негови жертви...

— Когато тази връзка се скъса, ние ще останем още няколко мига... за

да ти дадем време... трябва да стигнеш до летекода, той ще те отнесе в

«Хогуортс»... Разбра ли ме, Хари?

— Да... — задъхваше се Хари и се бореше с всички сили да задържи

пръчката, която се хлъзгаше и се изплъзваше от ръцете му.

— Хари... — зашепна сега и сянката на Седрик, — ...вземи тялото ми със

себе си, чу ли? Занеси тялото ми на моите родители...

— Ще го направя — отвърна Хари, изпънал жили да задържи пръчката.

— Направи го! — прошепна гласът на баща му. — Бъди готов да тичаш...

Сега...

повече...

Дръпна нагоре пръчката си с върховни усилия. Златистата нишка се

прекъсна, клетката от светлина изчезна, песента на феникса заглъхна... Но

призрачните фигури на жертвите не се изгубиха веднага — те обградиха

Волдемор, за да скрият Хари от погледа му...

И Хари хукна, както не бе тичал никога досега. Събори по пътя си двама

стъписани слуги на Волдемор, криволичеше между надгробните плочи, усещайки

как заклинанията им го преследват и се разбиват в камъните... прескачаше

гробове, снишаваше се ту наляво, ту надясно и се изплъзваше от проклятията,

устремен към тялото на Седрик... без да усеща болката в крака си, напрегнал

сетни сили да направи каквото трябва...

— Зашеметете го! — изрева Волдемор.

На около три метра от тялото на Седрик Хари залегна зад един мраморен

ангел, за да се скрие от камшиците червена светлина, и видя как върхът на

едното ангелско крило се счупи, когато го достигна проклятието. Стиснал още

по-здраво пръчката си, той излезе от прикритието на ангела и затича...

— Импедимента! — изкрещя Хари, насочил през рамо пръчката си към

преследващите го слуги на Волдемор.

По глухия вик зад гърба си той предположи, че е успял да спре поне

един от тях, но нямаше време да се обърне да види... Прескочи купата и пак

залегна, щом чу да се изричат нови проклятия, насочени към него... Безброй

струи светлина префучаха над главата му, но той се просна на земята и се

протегна да хване ръката на Седрик...

— Отдръпнете се! Аз ще го убия! Той е мой! — неистово крещеше

Волдемор.

Хари успя да сграбчи китката на Седрик. Една надгробна плоча го делеше

от Волдемор, но Седрик бе твърде тежък...

Хари нямаше как да го вдигне, а до купата не можеше да достигне, ако

се пресегнеше.

Червените очи на Волдемор вече святкаха в мрака. Хари видя и лицето

му, изкривено в зловеща усмивка, видя как вдигна пръчката си...

— Акцио! — извика Хари, като насочи своята пръчка към Тримагическата

купа.

едната дръжка...

Чу как Волдемор изрева от ярост точно когато той самият усети

познатото опъване точно зад пъпа, което означаваше, че летекодът се е

задействал... и вече го носеше през вихри от вятър и багри... връщаше го

назад заедно с тялото на Седрик...

ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ПЕТА

Хари се намери проснат по очи на земята с лице, заровено в тревата,

чието ухание изпълни ноздрите му. Беше зажумял още когато полетя с летекода

и лежеше, без да помръдва. Бе останал съвсем без дъх и му се виеше свят,

сякаш цялата земя под него се люлееше като корабна палуба. Той се хвана още

по-здраво с двете си ръце за гладката студена дръжка на купата и за тялото

на Седрик. Струваше му се, че пусне ли едното от тях, ще потъне в мрака,

който пъплеше към съзнанието му. От шока и изтощението не можеше да се

вдигне, продължаваше да вдъхва мириса на трева и да чака... да чака някой

да направи нещо... нещо да се случи... да спре тъпата болка в белега на

челото му...

Порой от звуци проглуши ушите му и го обърка... отвсякъде се носеха

гласове, тропот, писъци... но той остана на мястото си, с извърнато към

звуците лице, в очакване кошмарът да свърши...

Тогава две ръце го сграбчиха и го обърнаха по гръб.

— Хари! Хари!

Той отвори очи.

Отгоре бе звездното небе, а над него се бе надвесил Албус Дъмбълдор.

Към тях се приближаваха тъмните сенки на много хора, идваха все по-близо и

Хари усещаше как земята под него отеква от стъпките им.

Беше се върнал до входа на лабиринта. Над него се издигаха трибуните

на стадиона, там се движеха хора, звездите светеха в небето. Хари пусна

купата, но притисна още по-здраво Седрик към себе си. С мъка вдигна ръка и

хвана Дъмбълдор за китката.

— Той се върна — прошепна Хари. — Върна се... Волдемор.

— Какво има? Какво се случи?

Корнелиус Фъдж се надвеси над Хари откъм главата му, пребледнял от

ужас.

мъртъв!

на околните... после други ги подеха... закрещяха ги в нощта:

— Той е мъртъв! Мъртъв е! Седрик Дигъри! Мъртъв!

— Хари, пусни го — чу до себе си гласа на Фъдж и усети как нечии

пръсти се опитват да изтръгнат от него безжизненото тяло на Седрик, но Хари

не го пускаше.

Лицето на Дъмбълдор, все още размазано и замъглено, се приближи до

неговото.

— Хари, вече не можеш да му помогнеш. Всичко свърши. Пусни го.

— Той искаше да го върна обратно — промълви Хари... струваше му се

важно да обясни. — Искаше да донеса тялото на родителите му.

— Добре, Хари... Хайде сега го пусни.

Дъмбълдор се наведе и с невероятна за толкова възрастен и слаб мъж

сила вдигна Хари от земята и го изправи на крака. Хари се олюля. Главата му

туптеше. Раненият му крак вече не го държеше. Тълпата около тях се

блъскаше, искаше да се приближи, обгръщаше го с тъмнина...

— Какво се е случило? Какво му е? Дигъри... мъртъв!

— Пратете го веднага в болничното крило! — викаше високо Фъдж. — Той е

болен, ранен е... Дъмбълдор, родителите на Дигъри... те са тук, в ложите

са.

— Не, бих предпочел...

— Дъмбълдор, Амос Дигъри тича... идва насам... не трябва ли да му

кажете... преди да види...

— Хари, остани тук...

Момичета пищяха, хълцаха истерично... всичко се сливаше пред очите на

Хари...

— Всичко е наред, синко, аз те държа... Хайде, ела... в болничното

— Дъмбълдор каза да стоя тук — дрезгаво рече Хари, а от туптенето в

белега му се повдигаше, погледът му се замъгли още повече.

— Трябва да си полегнеш... хайде, ела с мен...

Някой много по-едър и силен го дърпаше и носеше едновременно през

уплашената тълпа. Хари чуваше как наоколо ахкат, пищят и крещят, докато

онзи, който го подкрепяше, си пробиваше път през множеството и го водеше

нагоре към замъка. Когато минаваха през поляните, покрай езерото и кораба

на «Дурмщранг», Хари чуваше вече само тежко дишане до себе си.

— Какво се случи, Хари? — попита най-сетне мъжът, подкрепяйки момчето

по каменните стъпала.

Троп, троп, троп... Беше Лудоокия Муди.

— Купата беше летекод — започна Хари, докато минаваха през входната

зала. — Отнесе ни със Седрик до едно гробище... и Волдемор беше там... Лорд

Волдемор...

Троп, троп, троп... Нагоре по мраморното стълбище...

— Черния лорд беше там? После какво стана?

— Убиха Седрик... Седрик е мъртъв...

— А после?

Троп, троп, троп... Навътре по коридора...

— Направи някаква отвара... Възвърна си тялото...

— Черния лорд си е възвърнал тялото? Той се е върнал?

— И смъртожадните дойдоха... после се дуелирахме...

— Ти си се дуелирал с Черния лорд?

— Спасих се... моята пръчка... направи нещо странно... видях мама и

татко... те излязоха от неговата пръчка...

— Влез тук, Хари... тук вътре и седни... сега ще се оправиш... изпий

това...

— Изпий го... ще се почувстваш по-добре... Разказвай, Хари, трябва да

знам какво точно е станало...

Муди му помогна да излее цялата чаша в устата си. Хари се разкашля,

лютивият вкус опари гърлото му. Кабинетът се избистри пред очите му, както

и самият Муди... Той беше пребледнял като Фъдж, приковал и двете си

немигащи очи в момчето.

— Волдемор се е върнал, така ли, Хари? Сигурен ли си, че се е върнал?

Как го направи?

— Взе по нещо от бащиния си гроб, от Опаш и от мен — отвърна Хари.

Главата му се проясни, белегът вече не го болеше така силно. Виждаше

добре лицето на Муди, макар че в кабинета беше тъмно. От далечното игрище

за куидич още се носеха писъци и викове.

— Какво взе от теб Черния лорд? — попита Муди.

— Кръв — отвърна Хари и вдигна ръка — ръкавът му беше раздран от ножа

на Опаш.

— И неговите поддръжници се върнаха? Ти видя ли ги?

— Да — каза Хари. — Много са...

— Той как се отнесе с тях? — попита Муди по-тихо. — Прости ли им?

Хари изведнъж се сети. Трябваше да съобщи най-напред на Дъмбълдор.

Веднага трябваше да му съобщи.

— В «Хогуортс» има един негов поддръжник! Тук има някой смъртожаден...

Така е било сложено името ми в Огнения ббокал. После се е погрижил аз да се

справя с изпитанията докрай...

Хари се опита да стане, но Муди го натисна на мястото му.

— Аз знам кой е този смъртожаден — спокойно каза той.

— Да не е Каркаров? — трескаво викна Хари. — Къде е той? Хванахте ли

го? Затворен ли е?

— Каркаров ли? — изсмя се Муди много особено. — Каркаров избяга тази

нощ, щом усети Черния знак да гори върху ръката му. Той е предал твърде

много предани поддръжници на Черния лорд и не иска да се среща с тях... Но

не вярвам да иде твърде далеч. Черния лорд има начини да застигне враговете

си.

името ми в Огнения бокал?

— Не — бавно отвърна Муди. — Не е той. Аз го направих.

Хари не повярва на ушите си.

— Не е възможно! — възкликна той. — Не може да сте вие... Вие не

можете да...

— Уверявам те, че бях аз — рече Муди, а магическото му око се извъртя

и се прикова във вратата.

Хари знаеше, че той проверява да не би да има някой отвън. В същия

момент Лудоокия измъкна пръчката си и я насочи към Хари.

— Значи им е простил? — пак попита той. — Простил е и на онези, които

са останали на свобода? На онези, които са избегнали Азкабан?

— Какво? — недоумяваше Хари.

Той гледаше към пръчката, която Муди бе насочил към него. Това бе

някаква лоша шега, не можеше да е друго.

— Попитах те — повтори отчетливо Муди, — дали е простил на

негодниците, които изобщо не го потърсиха? На онези измамници и страхливци,

които нямаха доблестта да идат заради него в Азкабан? На онези безчестни

мерзавци, които имаха наглостта да подскачат с маски на главите на

Световното по куидич, но избягаха веднага щом видяха Черния знак, който

изчертах на небето.

— Вие ли го направихте... За какво говорите?

— Казах ти вече, Хари... казах ти... за мен няма нищо по-омразно от

смъртожаден, който е останал на свобода. Те обърнаха гръб на моя господар

точно когато имаше най-силна нужда от тях. Надявах се, че ще ги накаже.

Надявах се, че ще ги подложи на мъчения. Кажи ми, че ги е изтезавал,

Хари... — Лицето на Муди изведнъж се озари от налудничава усмивка. — Кажи

ми, че им е съобщил как само аз, единствен аз му останах верен... Готов да

рискувам докрай, само и само да му доставя това, което искаше повече от

всичко... Теб!

— Вие не сте... това... не може да сте вие!

— Кой постави името ти в Огнения бокал като единствен участник от

съвсем друго училище? Аз. Кой отстраняваше всяко живо същество, което

можеше да застане на пътя ти и да ти попречи да спечелиш турнира? Аз. Кой

подсказа на Хагрид да ти покаже змейовете? Аз. Кой ти помогна да се сетиш

за единствения начин, по който можеше да победиш змея? Аз.

Магическото око на Муди вече не гледаше към вратата. То бе приковано

върху момчето. Изкривената му уста се бе разтеглила в най-зловещата

усмивка, която Хари бе виждал някога по обезобразеното му лице.

— Не беше лесно, Хари, да те преведа през всички изпитания, без да

предизвикам подозрение. Трябваше да впрегна цялата си хитрост, за да не

познаят моя стил в твоя успех. Дъмбълдор щеше да стане много подозрителен,

ако ти се бе справил с всичко с лекота. Щом влезеше в лабиринта — за

предпочитане с голяма преднина — знаех, че ще имам шанс да се отърва от

другите участници и да разчистя пътя ти. Но трябваше да се преборя и с

твоята глупост. Второто изпитание... там беше най-големият риск да се

провалим. Наблюдавах те внимателно, Потър. Знаех, че дълго време не успя да

разгадаеш загадката на яйцето, затова трябваше да ти помогна с нещо...

— Не е вярно! — прегракнало възрази Хари. — Седрик ми помогна...

— Кой каза на Седрик да отвори яйцето под вода? Пак аз. Бях сигурен,

че той ще ти предаде този съвет. Толкова лесно се манипулират почтени хора,

Потър. Уверен бях, че Седрик ще иска да ти се отплати, загдето му каза за

змейовете, както и стана. Но дори и тогава, Потър, дори и тогава имаше

опасност да се провалиш. Наблюдавах те през цялото време... Толкова много

часове в библиотеката! Не разбра ли, че книгата, която най-много ти

трябваше, бе в спалнята ти през цялото време? Подхвърлих я там още много

отдавна, дадох я на онова момче Лонгботъм, не помниш ли? «Магически

средиземноморски водни растения и техните свойства». От нея можеше да

научиш всичко необходимо за рибораслите. Очаквах, че ще питаш навсякъде и

всекиго за помощ. Лонгботъм щеше веднага да ти каже. Но ти не го направи...

не попита... Ти имаш склонност към гордост и независимост, които можеха

всичко да провалят. Какво можех да направя при това положение? Да ти

подскажа чрез друг нищо неподозиращ източник. На коледния бал ти спомена,

че някакво домашно духче на име Доби ти направило подарък за Коледа.

Извиках духчето в учителската стая да му дам няколко наметала за пране.

Нарочно поведох на висок глас разговор с професор Макгонъгол за онези,

които са в ролята на заложници, и я попитах дали Потър би се сетил да

използва риборасли. Тогава твоят малък приятел е изтичал право в кабинета

на Снейп и после бързо при теб да ти ги даде.

Пръчката на Муди все още сочеше право към сърцето на Хари, а зад гърба

на преподавателя се движеха мъгляви фигури из неговия врагоглед на стената.

— Ти се забави толкова много в това езеро, Потър, че се уплаших да не

си се удавил. За щастие Дъмбълдор прие твоето слабоумие за благородство и

те възнагради с висока оценка. Аз отново си отдъхнах. А тази вечер в

лабиринта направо се отърва леко — продължи Муди. — Щеше да видиш какво

значат истински изпитания, ако не обикалях наоколо да гледам през плета и

да разчиствам множеството пречки от пътя ти. Зашеметих Фльор Делакор,

когато мина покрай мен. Подчиних Крум с проклятието Империус, та да

обезвреди Дигъри и ти да стигнеш пръв до купата.

Хари не можеше да отмести очи от Муди. Просто не можеше да проумее как

е станало всичко това... Приятел на Дъмбълдор, прочутият аврор,

единственият, който е изловил толкова много смъртожадни... нищо не

разбираше... съвсем нищичко...

Мъглявите фигури във врагогледа зад гърба на Муди постепенно изпъкваха

и се очертаваха все по-ясно. Хари различи силуетите на трима души, които

бързо се приближаваха. Само че Муди не ги виждаше. Магическото му око бе

приковано върху момчето.

— Черния лорд не е успял да те убие, Потър, а толкова много искаше да

го направи. Представяш ли си само как ще ме възнагради, като разбере, че аз

съм го сторил? Първо те изпращам при него, защото ти единствен му бе нужен,

за да възстанови силата си... а после те убивам вместо него. Аз ще получа

по-големи почести, отколкото другите му поддръжници. Ще бъда неговият най-

скъп, най-близък съратник... по-близък дори и от син...

Нормалното око на Муди направо щеше да изхвръкне, докато магическото

не се отместваше от Хари. Вратата беше залостена, а Хари знаеше, че никога

няма да успее да стигне навреме до пръчката си...

— Черния лорд и аз — приказваше вече съвсем като умопобъркан Муди,

отправяйки му отвисоко подигравателна усмивка, — имаме много общи неща.

Например и двамата бяхме разочаровани от бащите си... много разочаровани

наистина... И двамата, Хари, търпяхме унижението да носим имената на тези

бащи. И двамата имахме удоволствието... огромното удоволствие... да ги

убием, за да отворим пътя пред възхода на Черния ред!

— Вие сте луд! — Хари не можеше да се сдържа вече. — Вие сте луд!

— Луд? Аз ли съм луд? — кресна Муди извън себе си от ярост. — Ще видиш

ти! Ще разбереш кой е луд точно сега, когато Черния лорд се завърна и аз

съм до него! Той се завърна, Хари Потър, ти не можа да го надвиеш... а

сега... аз ще надвия теб!

Муди вдигна пръчката си и отвори уста, Хари мушна ръка в мантията

си...

— Вцепени се!

кабинета на Муди се отвори, разцепена на трески...

Муди бе отблъснат назад и падна на пода. Хари, обърнат все още натам,

където доскоро беше лицето на Муди, видя във врагогледа лицата на Албус

Дъмбълдор, професор Снейп и професор Макгонъгол. Той се извърна и видя, че

тримата вече стоят на прага — най-отпред Дъмбълдор с протегната пръчка.

В този момент на Хари най-сетне му стана ясно защо всички смятаха, че

Дъмбълдор е единственият магьосник, от който Волдемор се страхува. Хари

никога не бе виждал такова свирепо изражение по лицето на директора,

обърнато сега към безжизненото тяло на Лудоокия Муди. Нямаше и следа от

благата му усмивка, нито искрици в очите му зад очилата. Всяка гънчица по

старческото му лице таеше леден гняв, а цялото му тяло излъчваше сила като

топлината на разгорян огън.

Той влезе в кабинета, пъхна крак под отпуснатото тяло на Муди и го

подритна, за да го обърне по гръб и да види лицето му. След него влезе

Снейп и се взря във врагогледа, където видя собственото си яростно лице.

Професор Макгонъгол отиде направо при Хари.

— Ела с мен, Потър — прошепна тя, а тънките й устни потрепваха така,

сякаш всеки момент ще се разплаче. — Да идем... в болничното крило...

— Не! — остро възрази Дъмбълдор.

— Дъмбълдор, налага се... погледнете го... много му се струпа тази

нощ...

Дъмбълдор. — Само тогава ще може да проумее и да приеме всичко... и да се

отърси от преживяното. Той трябва да узнае кой и защо го е подложил на

мъките, които е понесъл тази нощ.

— Муди... — започна Хари, все още напълно недоумяващ. — Нима е

възможно той...

— Това не е Аластор Муди — кротко каза Дъмбълдор. — Ти изобщо не

познаваш Аластор Муди. Истинският Муди никога не би те отвел далеч от мен

след всичко, което стана тази нощ. Когато той те отмъкна, аз разбрах и ви

последвах.

Дъмбълдор се наведе над свития на земята Муди, пъхна ръка в мантията

му и извади оттам неизменното шишенце заедно с връзка ключове. После се

обърна към професор Макгонъгол и Снейп.

— Сивиръс, донесете, моля, най-силната отвара на истината, с която

разполагате, а после слезте долу в кухнята и доведете домашния дух на име

Уинки. Минерва, бъдете така любезна да идете до къщата на Хагрид, където в

лехата с тикви ще намерите голямо черно куче. Качете го в моя кабинет и му

кажете да ме почака, а после се върнете тук.

Тези нареждания може би озадачиха Снейп и Макгонъгол, но те добре

прикриха това. Двамата се обърнаха почти едновременно и напуснаха стаята.

Дъмбълдор се приближи до сандъка със седемте ключалки, пъхна първия ключ в

едната и отвори капака. В сандъка имаше купища книги за магии. Дъмбълдор

затвори капака, постави втория ключ във втората ключалка и пак отвори

капака. Книгите бяха изчезнали и сега там имаше множество счупени

опаснокопи, малко пергамент и пера, както и нещо, което изглежда беше

сребриста мантия невидимка. Хари гледаше изумен как Дъмбълдор пъха поред

третия, четвъртия, петия и шестия ключ в съответните ключалки и при всяко

отваряне на капака съдържанието на сандъка бе винаги различно. Тогава той

пъхна и седмия ключ в ключалката, отвори отново капака и Хари извика от

изненада.

Вътре се виждаше нещо като подземна стаичка, а на пода й около три

метра по-надолу от тях лежеше истинският Аластор Муди. Дървеният му крак го

нямаше, а ямката, в която трябваше да е магическото око, изглеждаше празна

под клепача. Липсваха и кичури от сплъстената му коса. Хари гледаше като

ударен от гръм ту спящия в сандъка Муди, ту онзи Муди, който лежеше в

безсъзнание на пода.

Дъмбълдор влезе в сандъка, смъкна се надолу и леко стъпи на пода до

спящия Муди. Наведе се над него.

— Зашеметен е... контролиран чрез проклятието Империус... много слаб —

изреждаше той. — Естествено, нужен им е бил жив. Хари, я хвърли насам

наметалото на измамника, че Аластор ще измръзне. Трябва да го види Мадам

Помфри, но изглежда засега не е в опасност.

Хари изпълни нареждането. Дъмбълдор зави Муди с наметалото, подпъхна

го добре и се измъкна от сандъка. Тогава взе плоското шишенце, оставено на

масата, развинти капачката му и го обърна. Гъста лепкава течност потече към

пода.

колко е просто, но блестящо измислено. Муди бе известен с това, че никога

не пие от друго, освен от шишето си. Измамникът е трябвало да държи наблизо

истинския Муди, за да може непрекъснато да си прави нова отвара. Нали видя,

че липсват кичури от косата му... — Дъмбълдор погледна пак към Муди в

дъното на сандъка. — Злодеят е рязал от косата му цяла година. Но според

мен в суматохата тази вечер фалшивият Муди е забравил да пие отварата така

често, както трябва... през един час... на всеки час... е, сега ще