Джоан Роулинг хари потър и огнения бокал

обърна към дясната страна на подземието. — Моля съдебните заседатели да

вдигнат ръка... ако подкрепят затворническа присъда...

Хари се извърна да погледне натам. Никой не бе вдигнал ръка. Много от

насядалите покрай стените вещици и магьосници изръкопляскаха. Една от

вещиците заседателки се изправи.

— Какво има? — изрева Крауч.

— Ние бихме искали да поздравим господин Багман за великолепната му

игра в отбора на Англия в куидичния мач срещу Турция миналата събота —

изрече тя на един дъх.

Крауч се вбеси. Цялото подземие гръмна от аплодисменти. Багман се

изправи засиял и се поклони на всички.

— Такъв позор! — разпени се Крауч пред Дъмбълдор и седна, докато

Багман излизаше от залата. — Рукууд да му намерел работа! Денят, в който

Людо Багман стане наш служител, ще бъде злощастен за министерството.

Подземието пак изчезна. Когато отново се озова там, Хари се огледа.

Двамата с Дъмбълдор още седяха до Крауч, но настроението вътре бе коренно

различно. Цареше пълна тишина, нарушавана само от глухите ридания на крехка

дребничка магьосница, седнала до Крауч. С треперещи ръце тя притискаше

кърпичка до устата си. Хари погледна към Крауч и установи, че той изглежда

по-изтерзан и посивял отпреди. Една вена на слепоочието му силно туптеше.

— Въведете ги — отекна мрачно гласът му през смълчаното подземие.

Вратата в ъгъла отново се отвори. Този път влязоха шестима диментори,

оградили четирима души. Хари забеляза, че много от присъстващите се

обърнаха да погледнат Крауч. Някои зашушукаха.

Дименторите настаниха пленниците си в четирите стола с вериги на

облегалките, подредени в средата на залата. Единият от доведените бе набит

мъж, който отправи безизразен поглед към Крауч, вторият бе по-слаб и доста

нервно огледа присъстващите в залата. Следващата бе жена с гъста лъскава

тъмна коса и дълги мигли, която седна на страшния стол сякаш беше трон, а

последният бе младеж, който нямаше и двайсет години и изглеждаше вцепенен

от страх. Той трепереше, сламенорусата му коса се бе смъкнала над очите,

луничавото му лице бе млечнобяло. Дребничката магьосница до Крауч взе да се

люшка напред-назад на мястото си, хлипайки в кърпичката.

Крауч се изправи. Той погледна към четиримата затворници долу с

нескрита омраза.

— Изправени сте пред магьосническия трибунал, за да ви бъде определена

присъда за такова чудовищно престъпление, каквото...

— Татко... — обади се момчето със сламенорусата коса. — Татко... моля

те...

още по-висок глас, за да надвика молбите на сина си. — Вече изслушахме

показанията срещу вас. Четиримата сте обвинени, че сте заловили аврора

Франк Лонгботъм и сте го подложили на проклятието Круциатус, твърдейки, че

той знае местонахождението на вашия господар в изгнание — Онзи-който-не-

бива-да-се-назовава...

— Татко, не бях аз! — извика окованото момче долу. — Не бях аз, кълна

се, татко, не ме пращай пак при дименторите...

— Обвинени сте и в използването на същото проклятие срещу съпругата на

Франк Лонгботъм, след като той не ви е дал исканата информация.

Възнамерявали сте да възстановите властта на Онзи-който-не-бива-да-се-

назовава, за да вършите злодействата, с които несъмнено сте свикнали,

докато той е бил силен. Моля сега съдебните заседатели...

— Майко! — изпищя момчето, приковано към стола долу, и крехката

магьосница до Крауч се разрида, люшкайки се още по-силно напред-назад. —

Майко, спри го, майчице, не съм го направил, не бях аз!

— Моля съдебните заседатели да вдигнат ръце, ако са убедени, както

самият аз съм убеден, че тези престъпления заслужават да бъдат наказани с

доживотна присъда в Азкабан.

Магьосниците и вещиците покрай дясната стена на подземието вдигнаха

ръце едновременно. Тълпата в залата заръкопляска, както бяха направили за

Багман, само че сега по лицата им бе изписана свирепа радост. Момчето

закрещя:

— Не, майко, не! Аз не съм го направил, не съм го направил, аз нищо не

знаех! Не ме пращайте там, не му позволявай да направи това!

Дименторите отново се плъзнаха безшумно в залата. Другите трима

невъзмутимо станаха от столовете, а жената с дълги мигли погледна към Крауч

и извика:

— Черния лорд ще се въздигне отново, Крауч! Хвърли ни в Азкабан и ние

ще го чакаме! Той ще се въздигне и ще дойде да ни открие, за да ни

възнагради по-щедро от който и да е друг свой поддръжник, защото само ние

му останахме верни! Само ние се опитахме да го намерим!

Единствено момчето се бореше с дименторите, но Хари виждаше как

ледената им поглъщаща сила вече го надвива. Тълпата крещеше и се

подсмиваше, някои станаха дори на крака, докато извеждаха жената, а момчето

продължаваше да се съпротивява.

— Аз съм твой син! — пищеше то към Крауч. — Аз съм ти син!

— Ти не си мой син! — изрева срещу него Крауч и очите му изведнъж се

оцъклиха. — Аз вече нямам син!

Дребничката магьосница до него изстена и се свлече на пейката. Беше

припаднала, но Крауч като че ли не забеляза това.

— Отведете ги! — кресна той на дименторите разгневен и от устата му се

разхвърчаха слюнки. — Отведете ги там да изгният!

— Татко! Татко, аз не съм участвал! Не! Не! Татко, моля те!

— Време е да се върнеш в кабинета ми, Хари — каза тих глас в ухото на

Хари.

Отдясно седеше Албус Дъмбълдор и гледаше как дименторите влачат навън

сина на Крауч, а отляво стоеше Албус Дъмбълдор и гледаше надвесения над

съда Хари.

— Хайде, ела — подкани го стоящият вляво Дъмбълдор и го подхвана леко

за лакътя.

Хари усети, че се издига във въздуха, подземието около него се разми,

за момент всичко помътня, после му се стори, че бавно се преобърна, и

изведнъж се приземи на краката си, като че ли отново в окъпания от слънчева

светлина кабинет на Дъмбълдор.

— Професоре — смути се Хари, — знам, че не биваше... аз не исках...

вратичката на шкафа бе открехната и...

— Напълно те разбирам — рече Дъмбълдор.

Той вдигна каменния съд, отнесе го до писалището, постави го върху

полираната повърхност и седна на стола си. После даде знак на Хари да седне

срещу него.

Момчето се подчини, без да отмества поглед от каменния съд.

Съдържанието му бе добило първоначалния си вид — сребристобяло, завихрено и

набраздено.

— Какво е това? — попита Хари с треперещ глас.

— Това ли? Нарича се мислоем — отвърна Дъмбълдор. — Понякога усещам

главата си препълнена от мисли и спомени, което сигурно се е случвало и на

теб.

— Ами... — успя само да каже Хари, който не можеше със сигурност да

— В такива моменти използвам мислоема — продължи Дъмбълдор, като

направи знак към каменния съд. — Изтеглям като през сифон мислите, които са

ми в повече, прехвърлям ги в съда и се връщам към тях по-късно на

спокойствие. Така по-лесно мога да открия закономерностите и връзките между

хората и събитията.

— Искате да кажете, че... това тук са вашите мисли? — попита Хари,

взирайки се в бурливото бяло вещество.

— Точно така — рече Дъмбълдор. — Ето, ще ти покажа.

Той измъкна пръчката си изпод мантията и докосна с върха й сребристата

си коса близо до слепоочието. Като отмести пръчката, по нея сякаш се бе

залепило снопче коса... ала Хари забеляза, че това са всъщност блестящи

струйки от същата странна сребриста материя, с която бе пълен мислоемът.

Дъмбълдор насочи тази нова мисъл към съда и Хари с изненада видя

собственото си лице да се отразява в повърхността на съдържанието му.

Професорът постави длани на двете противоположни страни на мислоема и

го разклати, както прави златотърсач, пресявайки песъчинки за злато... Хари

видя как в съда лицето му плавно се смени с лицето на Снейп, който отвори

уста и заговори към тавана с леко кънтящ глас: «Появи се отново... и на

Каркаров също... личи по-ясно отвсякога...»

— Е, тази връзка можех да направя и без помощ, но както и да е —

въздъхна Дъмбълдор. Той вдигна поглед над очилата си с форма на полумесеци

към Хари, зяпнал сега лицето на Снейп, което се въртеше в съда. — Аз тъкмо

гледах в мислоема, когато пристигна господин Фъдж за срещата ни, и го

прибрах набързо, та може и да не съм затворил добре вратичката. Съвсем

нормално е да привлече вниманието ти.

— Съжалявам! — смънка Хари.

Дъмбълдор поклати глава.

— Любопитството не е грях — рече той. — Но трябва да бъдем предпазливи

дори когато сме любопитни... да, да... така е...

Той се понамръщи и отново разбърка мислите в съда с върха на пръчката

си. Внезапно оттам изскочи фигурка на пълничко начумерено около

шестнайсетгодишно момиче и започна бавно да се върти с потопени в съда

крака. То изобщо не забелязваше Хари и професор Дъмбълдор. Докато говореше,

гласът му кънтеше като гласа на Снейп преди това, все едно че идваше от

глъбините на каменния съд. «Той ме урочаса, професор Дъмбълдор, а аз само

го дразнех, сър, казах му само, че съм го видяла да се целува с Флорънс зад

оранжериите миналия четвъртък...».

— Но защо, Бърта — тъжно рече Дъмбълдор, гледайки момичето, което вече

само се въртеше, без да говори, — защо изобщо ти трябваше да го следиш?

— Бърта ли? — прошепна Хари и я погледна. — Това ли е... била Бърта

Джоркинс?

— Да — отвърна Дъмбълдор и пак разбърка мислите в съда, станали отново

сребристоматови, след като момичето потъна в тях. — Така си спомням Бърта

като ученичка.

Сребристото сияние от мислоема озаряваше лицето на Дъмбълдор и Хари

остана поразен колко остарял изглеждаше той сега. Знаеше, разбира се, че

годините на професора напредват, но никога досега не бе мислил за него като

за стар човек.

— Е, Хари — тихо се обърна към него Дъмбълдор, — преди да потънеш в

мислите ми, ти искаше да ми кажеш нещо.

— Да — започна Хари, — професоре, имахме час по пророкуване и...

ъмм... аз заспах.

Той се поколеба, изчака да последва упрек, но Дъмбълдор каза само:

— Да, разбирам. Продължавай.

— Ами... сънувах сън — каза Хари. — Сънувах Воддемор. Той измъчваше

Опаш... знаете кой Опаш...

— Знам, знам — веднага отвърна Дъмбълдор. — Продължавай, моля те.

— Волдемор получи писмо по един бухал. И каза нещо... че грешката на

Опаш била поправена. Някой бил умрял. После каза, че нямало да даде Опаш на

змията... до креслото му имаше змия. Каза... каза, че щял да й даде мен.

След това отправи проклятието Круциатус към Опаш... и моят белег ме заболя

— каза Хари. — Толкова силно ме болеше, че се събудих.

Дъмбълдор го гледаше.

— Ами... това е — завърши Хари.

— Разбирам — замисли се Дъмбълдор. — Разбирам. А болял ли те е белегът

друг път тази година, след като веднъж си се събудил от болка през лятото?

— Не, аз... Но как разбрахте, че ме е болял през лятото? — изненада се

Хари.

— Не само ти водиш кореспонденция със Сириус — отвърна Дъмбълдор. — И

го насочих към пещерата на онзи хълм като най-сигурно убежище.

Дъмбълдор се изправи и закрачи напред-назад край писалището си. От

време на време докосваше слепоочието си с пръчката, изтегляше оттам по

някоя сребриста струйка мисъл и я поставяше в мислоема. Мислите там се бяха

завихрили така силно, че Хари не можеше вече да различи нищо сред

размазаните цветове.

— Професоре? — тихо се обади той след няколко минути.

Дъмбълдор спря да крачи и го погледна.

— Извинявай — каза той и отново седна зад писалището си.

— Знаете ли... защо ме боли белегът?

Известно време Дъмбълдор го наблюдаваше много съсредоточено, после

рече:

— Имам една теория, нищо повече... Мога само да предполагам, че

обземе особено силен пристъп на омраза.

— Но... защо?

— Защото ти и той сте свързани от едно неосъществено проклятие —

отвърна Дъмбълдор. — Това не е обикновен белег.

— Значи според вас... този сън... това наистина ли се е случило?

— Възможно е — отвърна Дъмбълдор. — Бих казал — вероятно. Хари... ти

видя ли Волдемор?

— Не — отвърна Хари. — Само гърба на креслото му. Но... нали няма

какво да се види? Искам да кажа — нали той няма тяло? Но пък... как тогава

може да държи пръчката си? — замисли се Хари.

— Как наистина... — промълви Дъмбълдор. — Как...

Известно време и двамата мълчаха. Професорът се бе вторачил някъде

през стаята и от време на време допираше магическата си пръчка до

слепоочието, за да добави още някоя блестяща сребриста мисъл към вихрещото

се съдържание на мислоема...

— Професоре — обади се най-сетне Хари, — мислите ли, че той наистина

става по-силен?

— Волдемор ли? — попита Дъмбълдор и погледна Хари над мислоема. Това

бе характерният проницателен поглед, който директорът и друг път бе

отправял към Хари и винаги го караше да мисли, че вижда през него така,

както дори магическото око на Муди не може. — Пак ти казвам, Хари, това са

само мои предположения.

Дъмбълдор отново въздъхна и на Хари му се стори, че никога не го е

виждал така остарял и уморен.

— В годините на изкачването на Волдемор към властта изчезваха много

хора — започна Дъмбълдор. — Ето че сега Бърта Джоркинс изчезна безследно

точно там, където Волдемор е бил забелязан за последен път. Крауч също

изчезна... тук някъде. А има и трети случай на изчезнал, на който

министерството за съжаление не отдава значение, защото става дума за мъгъл.

Името му е Франк Брайс и е живял в същото село, където е израснал бащата на

Волдемор. Та той е в неизвестност от август миналата година. Аз, знаеш ли,

чета и мъгълските вестници за разлика от повечето си приятели от

министерството.

Този път Дъмбълдор погледна Хари много сериозно.

— Според мен между тези изчезвания има връзка. Министърът не е

съгласен... както вероятно си чул, докато си чакал отвън пред вратата.

Хари кимна. Тишината пак изпълни пространството между тях, а Дъмбълдор

продължаваше от време на време да вади по някоя своя мисъл. Хари чувстваше,

че е време да си тръгва, но любопитството го държеше прикован към стола.

— Професоре? — обади се пак той.

— Да, Хари? — отвърна Дъмбълдор.

— Ами... мога ли да ви попитам за... онзи трибунал, където попаднах...

докато бях в мислоема?

— Питай — тежко рече Дъмбълдор. — Посещавал съм го много пъти, но

някои процеси си спомням по-ясно от други... особено сега...

— Нали помните... онзи процес, на който ме заварихте? Срещу сина на

Крауч и другите? Ами... за родителите на Невил ли говореха?

Дъмбълдор го погледна изпитателно.

— Невил никога ли не ти е казал защо е отгледан от баба си?

Хари поклати глава и сам се зачуди как е пропуснал да зададе този

въпрос на Невил, когото познаваше почти от четири години.

— Да, за неговите родители говореха — каза Дъмбълдор. — Франк, бащата

на Невил, бе аврор като професор Муди. Както си чул, той и жена му са били

изтезавани, за да кажат къде се намира Волдемор, след като е загубил

властта си.

— Значи са мъртви? — тихо попита Хари.

— Не, душевноболни са — отвърна Дъмбълдор с такава горчивина в гласа,

каквато Хари не бе долавял досега. — И двамата са в болницата за

магьоснически заболявания и травми «Свети Мънго». Мисля, че Невил ги

посещава с баба си през ваканциите, но те не го разпознават.

Хари остана потресен. Как не бе разбрал... как не се бе поинтересувал

никога през тези четири години...

— Семейство Лонгботъм се ползваха с уважението на всички — продължи

Дъмбълдор. — Нападението срещу тях стана много след падането на Волдемор от

власт, когато се смяташе, че те вече са в безопасност. Тези нападения

предизвикаха невиждан дотогава гняв. Министерството беше под силен натиск

да намери виновните. За жалост показанията, дадени от съпрузите

Лонгботъм... в тяхното състояние... не бяха много надеждни.

— Значи синът на господин Крауч може и да не е бил замесен? —

внимателно попита Хари.

Дъмбълдор поклати глава.

— За това нямам никаква представа.

Хари пак замълча, загледан в движещото се съдържание на мислоема.

Изгаряше от желание да зададе още два въпроса, но... те се отнасяха до

вината на живи и познати хора...

— Ами... — реши се накрая той — господин Багман...

— ...оттогава не е обвиняван за връзки с Тъмните сили — спокойно

довърши Дъмбълдор.

— Разбирам — бързо отвърна Хари и продължи да гледа мислоема, който се

беше успокоил, след като Дъмбълдор бе престанал да добавя мисли. — Ами...

хм...

защото лицето на Снейп отново изплува на повърхността. Дъмбълдор го

погледна, после се обърна към Хари:

— Както и професор Снейп — рече той.

Хари срещна ведросините очи на директора и въпросът, чийто отговор

беше много важен за него, излетя от устата му, преди да може да го спре:

— Какво ви кара да мислите, че той наистина е престанал да поддържа

Волдемор, професоре?

Дъмбълдор задържа погледа си върху него няколко секунди и рече:

— Това засяга само професор Снейп и мен, Хари.

Хари разбра, че разговорът е приключил. Дъмбълдор не изглеждаше

ядосан, но в гласа му имаше категоричност, с която подсказа на Хари, че е

време да си тръгва. Той стана, изправи се и професорът.

— Хари — каза той, когато момчето беше вече до вратата, — моля те, не

споделяй с други това, което научи за родителите на Невил. Той има право

сам да реши кога да го направи.

— Да, професоре — каза Хари и понечи да излезе.

— И още нещо...

Хари се обърна.

Дъмбълдор стоеше край мислоема, сребристото сияние осветяваше лицето

му, което изглеждаше още по-състарено. Той погледа Хари още малко и рече:

— Успех на третото изпитание!

ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ПЪРВА

— И Дъмбълдор ли смята, че Ти-знаеш-кой си възвръща силата? — прошепна

Рон.

Хари веднага бе споделил с Рон и Хърмаяни всичко видяно и чуто в

на Сириус бе изпратил сова веднага щом напусна кабинета на директора.

Вечерта тримата приятели пак седяха будни до късно в общата стая и за кой

ли път обсъждаха всичко, докато накрая на Хари наистина му се замая

главата. Той започна да разбира какво означаваха думите на Дъмбълдор, че

понякога главата му така преливала от мисли, та изпитвал необходимост да ги

освободи да изтекат като през сифон.

Рон се загледа в огъня в камината. Хари забеляза как той потреперва,

макар че вечерта бе топла.

— И вярва на Снейп, а? — размишляваше на глас Рон. — Наистина му

вярва, а знае, че е бил смъртожаден?

— Така е — отвърна Хари.

Хърмаяни не проговори цели десет минути. Седеше със свити ръце,

подпряла чело на дланите си и вперила очи в коленете си. Хари си помисли,

че и тя има нужда от един мислоем.

— Рита Скийтър — прошепна най-сетне тя.

— Как може да мислиш сега за нея? — недоумяваше Рон.

— Не ме интересува тя — каза Хърмаяни, без да вдига глава. — Просто

разсъждавам... Помните ли какво ми каза в «Трите метли»? «Знам за Людо

Багман неща, от които ще ти се изправи косата...» Може би е имала предвид

точно това, а? Присъствала е на процеса и е разбрала, че той е предавал

информация на смъртожадните. А и Уинки... помните ли? «Господин Багман е

лош магьосник.» Крауч е бил бесен, че той се е отървал, и сигурно е

обсъждал това в дома си.

— Да, ама Багман не е предавал умишлено информация, нали?

Хърмаяни вдигна рамене.

— А Фъдж обвинил Мадам Максим за нападението над Крауч, така ли? —

отново се обърна Рон към Хари.

— Да, но той го каза само защото Крауч изчезна близо до каретата на

бобатонци — отвърна Хари.

— А ние изобщо не се сетихме за нея, нали? — рече замислено Рон. — Не

забравяйте, че тя със сигурност има великанска кръв, а не иска да го

признае.

— Как ще иска? — скочи Хърмаяни. — Не видя ли какво се случи с Хагрид,

когато Рита разбра за майка му! Ето че и Фъдж бърза да я обвинява само

защото има великанска кръв. Всичко това е заради предразсъдъците. И аз на

нейно място сигурно бих разправяла, че съм с едър кокал, като знам какво ме

очаква, ако кажа истината.

Хърмаяни погледна часовника си.

— Изобщо не стигнахме до упражненията! — разтревожи се тя. — Нали

щяхме да правим препречваща магия! Утре на всяка цена ще се заемем с нея.

Хайде, Хари, трябва да поспиш.

Хари и Рон бавно се качиха в спалнята. Докато си обличаше пижамата,

Хари погледна към леглото на Невил. Както бе обещал на Дъмбълдор, не

спомена пред приятелите си нищо за родителите на Невил. Като си свали

очилата и се покатери на високото легло с балдахин, той опита да си

представи какво ли е да имаш все още живи родители, които не могат да те

познаят. Самият Хари често бе усещал съчувствие дори у непознати, загдето е

сирак, но слушайки похъркването на Невил, си помисли, че всъщност той

заслужава повече съчувствие. Докато лежеше в мрака, усети как го обземат

гняв и омраза към онези, които бяха измъчвали господин и госпожа

Лонгботъм... Спомни си крясъците на тълпата, когато дименторите извеждаха

от съда сина на Крауч и другите трима... Усети как са се чувствали хората

по пейките... После си спомни бялото като тебешир лице на пищящото момче и

се сепна при мисълта, че само една година по-късно то е било мъртво...

Заради Волдемор, помисли си Хари, загледан в завесата над себе си, за

всичко е виновен Волдемор... Той бе разделил тези семейства, той бе съсипал

живота на толкова хора...

завършваха в деня на третото изпитание, но всъщност през повечето време те

помагаха на Хари да се подготви.

— Не се притеснявай — каза му Хърмаяни, когато Хари сподели, че няма

нищо против да се поупражнява известно време и сам. — Поне си осигурихме

отлични бележки по защита срещу Черните изкуства, защото само в клас никога

нямаше да открием толкова много магии и проклятия.

— Пък и тренираме за времето, когато ще бъдем аврори — разпалено рече

Рон, изпробвайки препречващата магия върху една оса, която бръмчеше из

стаята, но той я спираше насред пътя й във въздуха.

С настъпването на юни целият замък се оживи и атмосферата отново стана

напрегната. Всички очакваха с нетърпение третото изпитание, което щеше да

се проведе една седмица преди края на срока. Хари упражняваше проклятия и