Джон Милтън Изгубеният рай

3–5 — Според Библията Бог „е едничък безсмъртен и живее в непристъпна светлина“ („Първо послание на св. ап. Павел до Тимотей“ 6, 16).

13–6 — Стигийския въртоп (производно от названието на адската река Стикс в древната митология) и долния мрак са перифрази на ада, докато средния мрак е царството на хаоса.

17–21 — Милтън сравнява своето поетическо начинание с митологичния подвиг на древния Орфей, който се спуснал в царството на мъртвите, за да прибере оттам любимата си Евридика с магическата сила на своята музика (Орфеевата лира), но по обратния път към горния свят отново я изгубил. По традиция легендата се е тълкувала като алегория за спасяването на истината и справедливостта от мрака на варварството и невежеството чрез силата на религията. Звуците на Милтъновата лира са по-различни от тази на Орфеевата, защото, както Милтън нееднократно подчертава, неговата тема и изворът на неговото вдъхновение са свети, за разлика от тези на езическите му предходници. Небесната Муза на поета е Урания (вж. VII 1 по-долу).

22–6 — В тези стихове Милтън изповядва своето лично страдание — мъката на слепотата.

32 — Милтън често е съчинявал нощем (ср. VII 29 по-долу).

35–6 — Тамир е тракийски поет, споменат в Омировата „Илиада“ (II 594–600). Той се влюбил в музите и дръзнал да се състезава с тях. След като го победили, музите му отнели зрението и лирата. Меонид е презимето на самия Омир. Общоизвестно е преданието, че най-великият от древните поети е бил слепец. Тирезий и Финей са древногръцки прорицатели. Вторият е бил тракийски цар, преди да стане пророк.

38 — Птицата безсънна е една от множеството перифрази за славея, използувани в тази поема.

47 — Книгата на знанието дивно или Книгата на природата е видимият свят, сътворен от божеството и разкриващ пред човека тайните на битието. Ето какво пише Милтъновият съвременник Куорлз: „Светът е книга в голям формат, на която са отпечатани с главни букви великите божии дела.“

59 — Техните дела — делата на божиите създания, които на свой ред са негови дела.

60 — Святости — метонимично название на ангелите.

74 — Света — вселената, а не земята (вж. бел. към II 1052–3 по-горе).

75 — Прозирната твърд или атмосферата (ср. VII 261–7 по-долу) е невидима за Сатаната, тъй като се намира под обвивката на света, върху която е стъпил той.

94 — Едничкият запрет — да не вкусват от плода на дървото на познанието.

96 — Ведно с потомството си грешно — потомството на Адам наследява вината на своя прародител и последствията от нея, защото чрез Адам е бил поставен на изпитание целият човешки род.

183–4 — Както всички протестанти, Милтън вярва, че спасението е божия благодат за избраните, които според неговите теологически съчинения са вярващите.

194–5 — Идеята за ролята на съвестта или разума като арбитър между Бог и човека е много съществена за Милтън. Може да се каже, че тя е в основата на цялата поема. Само в случай, че и двамата са отговорни пред разума, Божиите пътища могат да бъдат оправдани пред човека, а именно това е целта на поета (вж. I 26 по-горе).

255 — Ср. „Псалтир“ 67, 19: „Ти възлезе на височината, плени плен, прие дарове за човеците, тъй че и от непокорните да могат обитава у Господа Бога.“ Същият текст е перифразиран и в „Послание на св. ап. Павел до ефесяни“.

330 — Светиите са ангелите или избраните за спасение измежду хората — и едните, и другите се назовават така в поемата.

333–8 — Както и сходните пасажи в XI 900–1 и XII 546–51 по-долу, тези стихове произтичат от библейския текст: „И тъй, понеже всичко това ще се разруши, какви трябва да бъдете в своя живот и благочестие вие, които очаквате и желаете скорото дохождане на Божия ден, за който пламналите небеса ще се разрушат, и разгорелите се стихии ще се стопят? Но ние, според обещанието Му, очакваме ново небе и нова земя, на които обитава правда.“ („Второ съборно послание на св. ап. Петър“, 3, 11–13).

341 — Бог ще е във всички всичко — текстът е библейски — от „Първо послание на св. ап. Павел до корннтянн“ 15, 28.

353–7 — Безсмъртният амарант е мистичен пурпурен цвят, символ на вечния живот, който според Климент Александрийски след грехопадението цъфтял само на небесата.

359 — Елисейските цветя са цветята в небесния рай, тъй като в древногръцката митология Елисей е мястото, където се преселват след смъртта добродетелните хора.

363 — Новият Йерусалим сияе със светлината на „кристален камък яспис“ в „Откровение на св. Йоан Богослов“ 21, II. По-рано в същата библейска книга (4, 3) самото възцарено божество се сравнява с яспис.

367 — Като колчани мирни — древните колчани, в които са се слагали и стрелите, и лъкът, са имали формата на арфа. Преамбюл — вм. прелюд, уводна част на разгърнато музикално произведение. Терминът е пренесен от област на официалния протокол.

385–7 — В „Евангелие от Йоан“ Христос заявява: „Който е видял Мене, видял е Отца“ (14, 9). Както се споменава неколкократно в поемата, Бог — Отец е ослепителна светлина и за да се яви пред очите на смъртните, се загръща в облак, въпреки че и тогава чертите му остават невидими. В Сина си обаче той добива зрим образ дори когато не е загърнат в мистичния си облак.

416–22 — Звездната сфера на небесата е според античната астрономия сферата на неподвижните звезди или на звездите и планетите. Тя е вписана в най-външната сфера — първодвигател, „голата обвивка на света“, върху която Сатаната се кани да кацне в ст. 74 по-горе. Както небесата, така и Хаосът лежат извън този „непрозирен шар“.

431 — Имаус според старата география е планинска верига, проточена от съвременен Афганистан до Северния Ледовит океан.

436 — Хидасп и Ганг — реки в Индия.

438–9 — Серикана е Северозападен Китай. Китайските земни платноходи, описани от пътешественика Мендоса в края на XVI век, събудили широк интерес из Европа. Някои хуманисти в Нидерландия дори опитали да конструират подобни кораби.

459 — Тези някои са Ариосто, Бруно, Кардано, Хенри Мор и други мислители и поети, населили луната с предполагаеми проекции на земния свят.

461 — Светци възнесени — навярно такива като библейския Енох („Битие“ 5, 24) или Илия („Четвърта книга Царства“ 2).

463–5 — Първата категория глупци са гигантите (исполините), славните мъже от миналото, заченати „откак синовете Божии почнаха да влизат при дъщерите човешки и тия почнаха да им раждат“ („Битие“ 6, 4).

466–8 — На Вавилон строителите тщетни са библейският народ, който се събира на Сенаарското поле и решава: „Хайде да си съградим град и кула, висока до небето; и да си спечелим име, преди да се пръснем по лицето на цялата земя“ („Битие“ 11, 1–4).

469–72 — Емпедокъл и Клеомброт са древни мислители, които, вярвайки в безсмъртието на душата, побързали да завършат живота си със самоубийство. Клеомброт се удавил, след като прочел Платоновия „Федон“, докато Емпедокъл искал да скрие смъртната си природа, като скочил в кратера на вулкана Етна.

474–5 — Скитащите монаси били обикновено различавани по цвета на дрехите си. „Белите монаси“ са кармелитите, черните — доминиканците, а сивите — францисканците.

476–7 — Голгота е хълмът, на които Христос е бил разпнат и погребан („Евангелие от Йоан“ 19, 17). От позициите на протестантизма Милтън представя католическата традиция на поклонничеството като повторение на заблудата на Христовите ученици, които търсели тялото на своя учител на Голгота, преди да научат за чудотворното му възкресение („Евангелие от Лука“ 24, 1–7).

479–80 — За да осигурят „вечно блаженство“ за душите си, преди смъртта някои се изхитрявали да приемат монашеско звание или просто да се предрешат като монаси (доминиканци или францисканци). Данте представя подобен случай в „Ад“ XXVII, 67–84.

481–3 — В Птолемеевата астрономия Земята е в центъра на мирозданието. Около нея се въртят следните сфери: седемте сфери на планетите, осмата — на неподвижните звезди, деветата — кристалинената и десетата, най-външната — първодвигателната, която предава вечното си движение на целия вселенски механизъм (ср. бел. към ст. 416–22 по-горе). Прочутото трептене е изместване на звездната спрямо кристалинената сфера, с което се е обяснявало равноденственото изпреварване. Везните теглят или измерват „трептенето“, защото крайната точка на този знак на зодиака е точката на равноденствието, от която става измерването.

495 — Лимб е според някои теолози трето задгробно царство наред с рая и ада, място, където обитават душите на некръстените деца и други категории смъртни, които не са заслужили вечни мъки, но по различни причини не са годни и за вечното блаженство.

510–5 — Йаков е споходен от видение на небесната стълба в съня си непосредствено след като е ограбил чрез измама брат си Исав от бащината му благословия („Битие“ 27–28). Уплашен от този знак, той дава клетва за вярност към Господа. Стълбата на Йаков е често тълкувана като символ на сливане с божеството чрез съзерцание и отричане от света. Сравнението между Сатаната и Йаков е уместно, защото и двамата са избягнали възмездието и стоят на кръстопът, където все още не е късно за разкаяние. Видението спохожда Йаков в Харан (Падан-Харан или Месопотамия), край град Луз, който той преименува на Ветил (Дом Божий).

516–8 — Стълбата на Йаков е често отъждествявана с Омировата златна верига, която свързва света със Зевс (вж. бел. към II 1051 по-горе). И двата митологични образа са символи на природната йерархия, спущаща се на степени от божеството до най-низшата материя на вселената. Връзката на света с неговия създател се е представяла като жива и подвижна, затова и стъпалата на библейската стълба не са заковани на определено място.

518–9 — Морето в подножието на стълбата са „водите над твърдта“, споменати в Съдържание на Книга III. Те обтичат сътворения всемир и достигат до „дверите небесни“ (ср. „Откровение на св. Йоан Богослов“ 4, 6). Според Библията това море е стъклено, „подобно на кристал“. За „кристалния камък яспис“ вж. бел. към ст. 363 по-горе.

520–2 — Сиромахът Лазар, според Новия Завет, бил възнесен от ангелите „в лоното Авраамово“ („Евангелие от Лука“ 16, 22), а Илия — от „огнена колесница и огнени коне“ бил издигнат „във вихрушка към небето“ („Четвърта книга Царства“ 2, 11). Платната, надувани от ангели, навярно са заимствани от Дантевото „Чистилище“.

535–7 — Панея е по-късно гръцко название на най-източния извор на река Йордан — Дан. Вирсавия е в южния край на Святата земя Ханаан, а Дан (Панея) — в северния. „От Дан до Вирсавия“ е обичайна библейска формула, означаваща цял Ханаан („Съдии Израилеви“ 20, 1).

538–9 — Мрака тук преди всичко означава Хаоса. Но лексическата и образна близост с предишните стихове („египетския и арабски бряг“ — „суша покрай океан“) внася и вторично, метафорично значение — мракът на езическото невежество, ограден от пределите на обетованата свята земя (ср. „Книга на Иов“ 28, 3).

555–61 — На тази своя висота Сатаната се намира върху най-външната сфера на Птолемеевата вселена, първодвигателната сфера. Тъй като двата небесни полюса (те са полюсите на вселената, а не на земното кълбо) са двете крайни точки на зрителното му поле във вътрешността на тази най-външна сфера (вж. ст. 560–1), следва, че Сатаната е стъпил върху небесния екватор, който до всемирния трус на грехопадението съвпада с еклиптиката (вж. X 668–91 по-долу). По-нататък, тъй като „тази рунеста звезда“, Овена, е вече „зад хоризонта чак“, т.е. залязва зад земята, Сатаната очевидно е в срещуположната част на еклиптиката, т.е. във Везни. Тъкмо „от източния край на светлите Везни“ той оглежда пространството на запад до Овена по „дължина“ на вселената, докато северният и южният полюс обхващат цялата й „ширина“. Общоприето е било схващането, че светът е създаден през пролетното равноденствие (вж. напр. Данте, „Ад“ I 38). Следователно слънцето трябва да се намира в Овена. Това предположение се потвърждава от X 329 по-долу. И така, заедно с Овена слънцето вече е залязло зад земята. Сатаната, застанал в срещуположната точка на Везните, наистина трябва да е стъпил „над кръжащия в нозете му покров от нощна сянка“. Слънцето се е скрило зад земята и поради това той стои над нейната сянка. Освен това, тъй като, както личи от ст. 527 по-горе, в този момент Сатаната е кацнал точно над Едем, там е около полунощ — същия съдбовен час, в който архиврагът се завръща в IX 58 по-долу. Цялата тази сложна, но прецизна топография установява една характерна и постоянна връзка на Сатаната с онази област на небосвода, която принадлежи на знака Везни. Везните не само са противоположни на слънцето в периода на пролетното равноденствие (а Сатаната системно избягва слънцето и предпочита тъмната половина на света), а обхващат главата на съзвездието Змия — неотменния символ на Сатаната. Овена отнася Андромеда, понеже двете съзвездия са съседни едно на друго и се скриват зад земята едновременно. (Във вселената преди грехопадението съзвездията и знаците на зодиака съвпадат.) Андромеда може би е спомената като метафоричен паралел на Ева, защото митологичната Андромеда е била застрашена от змей.

564 — Въздухът е мраморен, защото е гладък като мрамор (Вергилий използува този образ в „Енеида“ — VI 729), но вероятно и затова, защото е блестящ, искрящ (от гръцкото мармареос).

565–9 — На много места в поемата Милтън споделя мисълта за съществуването на други живи светове във вселената. В това отношение той не е единствен сред европейските литератори от XVII век, въпреки че повечето от тях предполагат наличието на живот само в рамките на слънчевата система. Пътешествието на Сатаната през Хаоса е сред великите космически пътешествия на една епоха, която изпраща въображаеми космонавти до луната и планетите с надежда да открие нови обитавани светове. Блажени острови е метафора, която напомня за древногръцките митологични Острови на блажените, където след земния си живот малцина избрани измежду смъртните се заселвали, без да умрат. На Хесперидите прочутите градини са митологичните градини, чиито златни ябълки Юпитер поверил на хесперидите (или атлантидите) отвъд океана (ср. „от ширта на Атлантика“ в ст. 559 по-горе), но те не съумели да ги опазят.

573–6 — Милтън както обикновено не се ангажира с нито един от алтернативните модели на вселената, предложени от древната и съвременна наука. Неговата астрономия е изградена така, че може да вмести коя да е от тези системи — геоцентричната, хелиоцентричната или дори онази, която отрича наличието на център в мирозданието. Именно поради това той се затруднява да определи посоката на дяволското пътешествие към земята — нагоре или долу, към центъра или навън… или надлъжно, т.е. по еклиптичния път на слънцето, който се измерва в западна дължина.

576–9 — Широко разпространено по онова време било схващането, че слънцето е основният източник на светлината във вселената и че звездите, както и планетите, греят със заета от него светлина.

579–81 — Космическият танц, който се описва още в съчиненията на Платон („Тимей“), е една от любимите идеи на Милтън и се споменава неколкократно не само в „Изгубеният рай“, но и в други негови произведения. Хронометрическата функция на небесните светила се утвърждава в същия Платонов диалог, както и в Библията: „И рече Бог: да бъдат светила на небесната твърд, за да осветляват земята и да отделят ден и нощ и да бъдат знакове и за времена, и за дни, и за години“ („Битие“ 1, 14).

583 — Кеплеровата теория, че планетите се въртят около слънцето благодарение на неговата магнетична сила (магнетичния му лъч), е първият съвременен сериозен опит да се обясни механизмът на слънчевата система.

584–6 — Предполагало се, че въздействието или силата на слънцето прониква благотворно във всички части на вселената и дори през повърхността на земята — в нейните недра (ср. V 300–2, VI 472–81 по-долу).

588–90 — Слънчевите петна за първи път са били описани от Фабрициус и от Галилей. За мнозина съвременници на Милтън те били тревожно доказателство за несъвършенството дори на небесното светило, а следователно и на целия сътворен свят.

595–605 — Според библейския текст нагръдникът на първосвещеник Аарон трябва да има „четири реда изработени камъни на ред: рубин, топаз, изумруд — това е първи ред; втори ред: карбункул, сапфир и елмаз; трети ред: опал, ахат и аметист; четвърти ред: хризолит, оникс и яспис; те трябва да се вложат в златни гнезденца. Тия камъни трябва да бъдат дванайсет, според броя на дванайсетте имена на Израилевите синове, на двете му рамена, според имената им и според рождението им…“ („Изход“ 28, 17–20). Всички изброени камъни са били свързвани със слънцето според тогавашната минералогия и се смятало, че като него могат да излъчват светлина дори на тъмно. Тяхното мистично значение се подсилва от факта, че същите камъни се срещат и в стените на новия Йерусалим („Откровение на св. Йоан Богослов“ 21, 18–21). По традиция Аарон е образецът на истинския свещеник, чиято гръд сияе със светлината на вярата и съвършенството. Другият камък, който не се назовава, защото е въображаем повече, отколкото видян, е „урим“ — слънчевият камък, положен върху нагръдника на Аарон („Изход“ 28, 30). Той е „въображаем“, защото в алхимията често се отъждествява с тъй наречения „философски камък“, „който долу тук напразно философите (т.е. алхимиците) са дирили тъй дълго“, вярвайки, че ако го намерят, с него ще могат да превръщат всички други метали в злато. В западната средновековна християнска традиция философският камък се е използувал като символ на Христовата обновителна благодат. Привързването на хвъркатия Меркурий или живака е важна степен в алхимическия процес, но тя е все пак междинно стъпало по пътя към непостижимата цел. Митологичният Протей е използуван като символ на материята въобще поради способността си да приема всевъзможни образи. В древногръцката литература той е изобразяван като старец, който живеел в морето и се грижел за морските стада. Тъй като Протей можел да предсказва бъдещето, всеки, който се нуждаел от информация, се опитвал да хване това божество и да го удържи, независимо от многобройните му преобразявания. Когато някой сполучвал да постигне това, Протей в края на краищата се завръщал в началния си вид и съобщавал необходимите сведения. В случая Протей е алхимичното название на „първичната материя“, от която е сътворен светът. Сред практикуващите това средновековно изкуство първичната материя (или философският меркурий) се смятала за същност или душа на обикновения хвъркат меркурий, постигана чрез „привързването“ му (отстраняването на летливото начало) и чрез освобождаването му от течното начало. Но едва след това първичната материя в своя начален вид трябвало да се подложи на въздействието на несъществуващия философски камък, за да добие желаните чудотворни свойства. Аламбикът е алхимическата реторта, в която е дестилиран живакът (меркурият).

607–8 — Еликсирът в алхимическия речник е някакво средство (напр. философският камък), което превръща неблагородните метали в злато. Еликсирът на дълголетието или течното злато извършва подобно чудо в организма на човека, който отпие от него — смъртният става безсмъртен.

608–12 — Слънцето е архихимическо, защото се е вярвало, че слънчевото въздействие или сила прониква под земята и там превръща простата скала в скъпоценни камъни (ср. ст. 583–6 по-горе и VI 472–81).

615–9 — Едно небесно тяло се намира в зенита, когато достигне най-високата точка на видимата си орбита. В света, който познаваме, слънцето може да достигне зенита си в небесния екватор само когато се озове в една от равноденствените точки, където екваторът се пресича с еклиптиката. Но у Милтън, преди слънцето да се отклони от верния си „равноденствен път“ вследствие на грехопадението (X 668–91 по-долу), екваторът и еклиптиката съвпадали, така че пълното изчезване на сянката по пладне тогава било ежедневно явление.

620 — Зрителният лъч е навярно заемка от древната оптика, според която очите изпращат лъчи към наблюдаваните предмети и възприемат техните образи благодарение на отражението на тези „зрителни лъчи“.

623 — Вж. „Откровение на св. Йоан Богослов“ 19, 17: „След това видях един Ангел да стои на слънцето…“

625 — Тиара — корона (поет.).

648–61 — Уриил означава „Божия светлина“. Името не е библейско, но се среща в апокрифните писания. В еврейските и кабалистичните предания Уриил наред с Михаил, Гавриил и Рафаил е един от великите архангели, които управляват четирите ъгли на света. Като ангел на юга Уриил властвува над зенитното слънце. Той е „един от седемте избрани, които… като очи Господни обзират цялото небе и на земята долу поръки бързи изпълняват“, защото в „Книга на пророк Захарин“ светилникът със седем кандила символизира „очите на Господа, които обхващат с поглед цялата земя“ (4, 10). Седемте върховни ангели са споменати и на много други места в Библията. Уриил е пръв сред тези седем духа, тъй като е считан за „най-прозорлив от всички“ (ст. 691. по-долу) и следователно най-добре може да тълкува божията воля. Освен това на него е поверено слънцето, което превъзхожда всички останали небесни тела. Богословите приписват на Уриил и други тайнствени предимства над останалите ангели, божиите синове.

716 — Квинтесенцията (петата същност) е според древната космогония петият елемент (стихия), наречен ефир, който, няма никаква тежест, за разлика от другите четири в състава на света (земя, вода, въздух и огън) и затова образува небе над атмосферата. Ср. VII 243–7 по-долу, където Милтън отъждествява ефира с първоначалната светлина на сътворението.

717–9 — Според Платон божеството изпращало всяка жива душа на отделна звезда като на собствена колесница („Тимей“). Схващането, че ефирът е склонен към кръжене и закълбяване и че именно той е материята, от която са създадени звездите, произтича от Аристотел.

721 — Останалата след сътворението на звездното небе квинтесенция изпълва небесното пространство над атмосферата, като образува цялата сфера на вселената (Лукреций, „За природата на нещата“ V 470).

730 — Луната има тройствен образ, защото в митологията тя е Луна, Диана и Хеката или Юнона, Диана и Прозерпина, управляваща съответно небето, земята и ада. Очевидно в случая се имат пред вид и различните фази на луната.

740 — Еклиптиката тук не е видимата орбита на слънцето по небесната сфера, а неговият действителен път.

742 — Нифат е планина на границата между Армения и Асирия. Оттук води началото си река Тигър (Страбон, „География“ XI, 12, 4). А в IX 71 по-долу Тигър е името на реката, която тече през Рая.

Книга IV

1–12 — В „Откровение на св. Йоан Богослов“ се описва видението на втора небесна битка между Архангел Михаил и змея, т.е. Сатаната. След повторното поражение на архиврага св. Йоан, който е видял и описал Апокалипсиса (видението на окончателния разгром на Сатаната), чува на небето „висок глас да говори: сега настана спасението и силата и царството на нашия Бог и властта на Неговия Христос, понеже е свален клеветникът на братята ни, който ги клеветеше пред нашия Бог денем и нощем… Затова веселете се, небеса, и вие, които обитавате в тях! Горко вам, които населявате земята и морето, защото дяволът е слязъл при вас с голям гняв, като знае, че му остава малко“ (12, 7–12). Авторът изказва пожеланието Адам и Ева да бъдат предупредени за грозящата ги опасност по подобен начин. И наистина, те са предупредени от Уриил и Рафаил в по-нататъшните книги на поемата.

17 — Дяволската машина е оръдието, изобретено от Сатаната за небесната война (VI 482–91 по-долу).

30 — Зенитната кула на слънцето е образ, заимствуван от Вергилий. Извисяването на слънцето в зенита по пладне обикновено бележи времето на небесния съд в поемата.

126 — Асирийската планина е споменатата вече Нефат, първата точка на земята, където се спуска Сатаната (III 742 по-горе).

159–65 — Библейската Сава е днешен Йемен. В своята книга „Благословената Арабия“, от която Милтън очевидно черпи информация, Диодор Сицнлийски разказва за балсама и касията, ливана и канелата, които растат по арабските брегове и чието ухание ветровете разнасят далече над океана. Може би не е без значение също, че Диодор не пропуска да спомене и отровните змии, които гъмжат из този край.

166–71 — В книгата „Товит“, която в протестантството са счита за апокрифна и е извън официално утвърдения библейски канон, се разказва за Товитовия син Товий, който бил изпратен с поръка в Мидия и там се оженил за Рагуиловата дъщеря Сара. Преди това Сара била давана „на седем мъже, но злият дуя Асмодей ги умъртвявал, преди да бъдат с нея като с жена“ (3, 8). Подпомогнат от съвета на Рафаил обаче, Товий постига онова, което неговите предшественици не са могли. Той изгаря в кадилницата сърцето и черния дроб на риба и покадява. „Демонът, като подуши тази миризма, избяга в горните страни на Египет и Ангелът го върза“ (8, 3). Интересно е да се отбележи, че Товий сравнява себе си с Адам (8, 6) и също както Милтъновият Адам, е напътстван от Рафаил (ср. „Товит“ 6 и „Изгубеният рай“ V 221–3, където самият Милтън изрично подчертава успоредицата между двамата). По Милтъново време Асмодей е бил традиционно считан за предводител на един от дяволските чинове и следователно аналогията със Сатаната е съвсем естествена.

179–92 — Ср. „Евангелие от Йоан“: „Истина, истина ви казвам: който не влиза през вратата в овчата кошара, а прескача от другаде, той е крадец й разбойник“ (10, 1), и „Книга на пророк Йоил“: „Пред него земята е като градина Едемска, а зад него ще бъде опустошена степ… Тичат по града, качват се по стени, възлизат на къщи, влизат в прозорци като крадци“ (2, 3–9).

193 — Евангелската притча за наемниците в божия храм е една от многото преки и косвени нападки на Милтън срещу корумпираното духовенство не само в тази поема, но и в цялото му творчество. Той се обявява срещу назначаването на платени свещеници в английските църкви и през 1659 г. написва трактат, озаглавен „Съображения относно най-сигурните пътища за прокуждането на наемниците от църквата“.

194–201 — В „Откровение на св. Йоан Богослов“ на вярващите се обещава да ядат безсмъртните плодове „от дървото на живота, що е посред Божия рай“ (2, 7 и 22, 14).

209–15 — Вж. „Битие“ 2, 8: „И насади Господ Бог рай в Едем, на изток, и там настани човека, когото създаде“. Сред тълкувателите на Библията се водел яростен спор по въпроса за точното местоположение на райската градина. Едни вярвали, че тя се е намирала на югозапад от днешен Иран, в Халдея, където се сливат Тигър и Ефрат, други я откривали по на север, при изворите на тези реки, близо до планината Нифат. Милтън успява да помири двете противоположни хипотези, както и предположението на Бонавентура, че Едем е бил под небесния екватор, тъй като преди грехопадението той съвпадал с еклиптиката. Харан (също цитиран като Авран или Аран), който се споменава като източен предел на Израилската земя в „Книга на пророк Иезекиил“ (47, 16–8), по-рано в същата книга (27, 23) се свързва с Едем. Селевкия е градът, построен от пълководеца на Александър Велики, Селевк Никатор, като престолен град на неговото Сирийско царство. Често го бъркали с Вавилон. Разположен е не на изток, а на югоизток от Харан. Таласар е споменат наред с Харан, Едем и други места, разрушени от асирийските царе, в „Четвърта книга Царства“ (19, 12) и в „Книга на пророк Исайя“ (37, 12).

216–20 — В Библията се казва: „И направи Господ Бог да израстат от земята всякакви дървеса, хубави наглед и добри за ядене, и дървото на живота посред рая, и дървото за познаване добро и зло“ („Битие“ 2, 9). Райските дървета цъфтят и връзват едновременно и непрекъснато, защото там не съществуват годишни времена. Затова дървото на живота е цъфтящо с плод. А неговият плод е амброзиен, защото е божествен. Това, че той е от злато, подчертава аналогията със златните ябълки в градината на Хесперидите, които змеят — страж не смогнал да опази от Херкулес (вж. Овидий, „Метаморфози“ IV 637). Растителното, както и течното злато (ср. бел. към III 607–8 по-горе) е една от разновидностите на еликсира или философския камък, който според алхимията носел вечно здраве.

220–3 — Както тук, така и в няколко от богословските си съчинения, Милтън настоява, че „дървото за познаване добро и зло“ въвежда вкусилия неговите забранени плодове в такова състояние, в което той може да познае доброто само посредством злото.

256 — В съчиненията на мнозина богослови се поддържа схващането, че тръните и бодлите са се появили в света едва след грехопадението и божия съд над Адам и Ева. В съгласие с тази логика розата без бодли се утвърждава като белег и символ на райското блаженство преди грехопадението.

266–8 — Пан вселенски — древногръцко божество на живата природа. Грациите са митологични същества, често свързвани с пролетното обновяване на растителността.

268–72 — Отвличането на Прозерпина от древногръцкия бог на ада Дис (Плутон) станало в Ена. Тогава нейната майка, богинята на земеделието Церера, тръгнала да я търси и поради това земята останала безплодна. Но даже когато Прозерпина била намерена и върната, светът възвърнал плодородието си само за едната половина от годината. Възвръщането й не било пълно, защото в ада изяла седем зърна от нара, плода на мъртвите (Овидий, „Метаморфози“ V 382–569). Аналогията с библейския мит за Ева и забранения плод е очевидна. Тя е подчертана и от сходната образност, която Милтън използува за описанието на Прозерпина тук (ст. 270) и на Ева по-късно (IX 432).

272–4 — Близо до Антиох, край река Оронт, имало красива гора, наречена Дафна в чест на нимфата, която се спасила от ухажванията на бога Аполон, като се превърнала в лаврово дърво. В гората имало прорицалище на Аполон и извор, наречен Касталски, като онзи на Аполоновата планина Парнас.

275–9 — Островът Нисийски е описаният от Диодор Сицилийски остров Ниса (близо до съвременен Тунис). Тук, според легендата, Амон, цар на Либия, отвлякъл своята любовница Амалтея, която му родила чудотворния младенец Дионисий (Бакхус). Амон крил на острова и майката, и сина, за да ги опази от ревността на жена си Рея, дъщеря на Уран. Отъждествяването на Амон с Юпитер (Зевс Ливийски), който се явява във вид на овен и по-късно се превърнал в едноименното съзвездие, както и с Ноевия син Хам от библейската легенда, било твърде обичайно. Река Тритон според Диодор опасвала митичния остров.

280–4 — В своята „Космография“ Милтъновият съвременник Питър Хайлин описва планината Амара като „цял ден път висока, от скала толкова гладка и равна, че нито една стена не би могла да бъде по-добре изгладена“. На върха на тази непристъпна планина, обградени от висок зид, се намирали градините и дворците, където, за да се избегне държавна измяна, държали под стража младите синове на царя. Хайлин съобщава, че областта Амара се простирала на запад към Нил и била препълнена с такива омайващи наслади, че някои погрешно я считали за самия рай. Както повечето географи от онова време, Хайлин смята, че Амара „не е много далеч от екватора, ако и да не е точно под него“. Милтън я поставя под Етиопската черта (т.е. екватора), за да подчертае своята идея за равноденствения рай, в който цари вечна пролет.

301–3 — Хиацинтените власи са заимствувани от Омир: когато Атина изсипва своята благодат над Одисей, косите му се сравняват с цвета на хиацинт („Одисея“ VI 231). Ако Милтън има пред вид цвета на цветето хиацинт (зюмбюл) или скъпоценния камък хиацинт (гранат), косите на Адам трябва да са били синкави. По-вероятно е обаче да са били светлокестеняви — като цвета на хиацинта в хералдиката (и като цвета на косата на самия Милтън), или черни, или тъмнокестеняви — багри, които според някои специалисти също могат да се съдържат в този образ. С една дума, почти нито един възможен нюанс не е изключен. Възможно е обаче Милтън да има пред вид не толкова цвета, колкото формата на Адамовите коси (според идеализирания модел на античната скулптура?). И накрая, може би се касае за алюзия към красивия юноша Хиацинт, обикнат от Аполон, но осъден да умре (клас. мит.).

329 — След Овидиевите „Метаморфози“ западният вятър Зефир се възпява като предвестник на вечната пролет в многобройни поетични творби.

348 — Гордиевият възел, според гръцката митология, е бил вързан от царя на Фригия Гордий по такъв начин, че краищата му не се виждали. Знаело се, че онзи, който успее да го развърже, е предопределен да завладее целия Изток. Векове наред всички опити пропадали, така че името му започнало да означава въобще заплетен или дори неразрешим проблем. Все пак Гордиевият възел не останал непокътнат. През 333 г. пр. н. е., преминавайки през древната фригийска столица по своя победен път, Александър Велики разсякъл възела с меча си и продължил похода си на изток.

354–5 — Тъй като слънцето е в Овена, първите звезди се издигат в срещуположния край на небето, в знака Везни. Но небесната везна напомня също за онова уравновесяване на светлината и мрака, което е определило и образа на равноденствения знак като Везни.

489–501 — В природните си превъплъщения Юпитер бил отъждествяван с ефира, а Юнона — с въздуха, който е източник на дъждовете. Според древната митология плодоносните пролетни валежи са следствие от любовните ласки на Юпитер и Юнона.

539 — Последна дължина — крайния запад.

549 — Гавриил („Сила Божия“) е един от четиримата архангели, които владеят четирите краища на света. В Библията той е представен като миролюбив пратеник, а не като воин. Но Милтън следва древноеврейската и кабалистична традиция, която отъждествява Гавриил с бога на войната Марс. Като го прави страж на Рая, той използува друга традиция, която навярно води началото си от апокрифната „Книга на Енох“ (20, 7).

556–60 — Метеорологичната доктрина, залегнала в този образ, се корени в трудовете на римския философ Сенека. Падащите звезди според това схващане се дължали на земни изпарения, които не успявали да се издигнат на достатъчна височина, възпламеняващи се от допира с околния въздух, и изгаряли в пространството. Те можели да бъдат и предзнаменование за наближаваща буря, защото при падането си били запращани надолу от ветровете, които се зараждали винаги в горната атмосфера.

567 — Човекът е последното подобие на Бога. Първото е синът му Христос, последван от небесните ангели.

592–7 — Както обикновено Милтън се старае да представи едновременно противоречивите модели на вселената от старо и ново време, да не се ангажира изцяло с нито един от тях. Тук Птолемей и Коперник, геоцентричната и хелиоцентричната система са просто алтернативни, но недоказани хипотези, макар че както и на други места в поемата проличава схващането на автора, че от логична точка новата картина на света е по-убедителна — в противен случай слънцето би трябвало да се движи около земята с невероятна бързина.

604–6 — Разискрените сапфири на небосвода са очевидно звездите. Хеспер е името на вечерницата.

648 — Тържествената птица на нощта е славеят (ср. „славеят тържествен“ в VII 435 по-долу).

668–73 — Според неоплатоническата астрология слънцето пораждало живота, като въздействувало на земята посредством другите планети, които смекчавали и модулирали неговото влияние.

696 — Още от древни времена листата на аканта били използувани като елемент в архитектурната орнаментика.

705–8 — Митологичните фигури Силван, Пан и Фавън често биват смесвани, защото са изобразявани по един и същ начин — като получовеци-полукозли. Пан е символ на природата, Силван, считан от някои за син на Фавън, е божество на горите и градините; самият Фавън е римският Пан, бог на горите, любовник на нимфите (митологични обитателки на лесовете и реките) и баща на сатирите.

714–9 — Пандора, според древногръцката митология, е първата смъртна жена, създадена от бога Хермес (Вулкан) по нареждане на Зевс (Юпитер). Аналогията с библейската Ева е очевидна. Пандора била богато надарена от всички олимпийски богове с всякакви прелести. Самото й име на гръцки означава Вседарена. След това тя била изпратена при сина Яфетов Епиметей със заключено ковчеже, което съдържало отмъщението на Зевс срещу човешкия род за това, че Прометей похитил небесния огън и го предал на хората. Когато Епиметей отворил Пандориното ковчеже, от него плъзнали по света всякакви злини и пакости.

747 — Вж. „Първо послание на св. ап. Павел до коринтяни“: „…добре е за човека да се не допира до жена. Но за да се избягва блудството, нека всеки си има своя жена и всяка жена да си има свой мъж.“ (7, 1–3). В своя трактат „За християнското учение“ Милтън пише: „Така че женитбата не е повеля, задължителна за всички, а само за ония, които са неспособни да живеят в целомъдрие извън това състояние.“ (I, 10).

763–5 — Златните стрели на бога на любовта Купидон били остри и блестящи и пораждали любовна страст в сърцето на жертвата, а оловните били тъпи и прогонвали любовта (Овидий, „Метаморфози“ I 468–71). Приписвайки златните стрели на брачната любов, Милтън следва Еразъм Ротердамски („Беседи“ IV). Светилникът на Купидон е неизменен само тук, в Рая. Обикновено той е тъкмо обратното — символ на непостоянството на любовта. Крилата на Купидон са от пурпур в поезията на Овидий и Спенсър с първоначално значение „бляскави“ (лат. pu — pureas alas). Хералдическото значение на този цвят обаче е царственост. Отличителният цвят на бога на женитбата Хименей е също пурпурният.

776–80 — Сянката на земята е конус, който се върти около нея диаметрално противоположно на слънцето. Когато оста на този конус достигне зенита, настъпва полунощ. Но тук сенчестият конус на нощта все още само е преполовил възхода си към купола, така че часът е девет (денят и нощта в Рая са еднакви и продължават по дванадесет часа). Староеврейският, както и римският обичай бил нощта да се дели на четири равни части по три часа и да се разпределя между стражите. В девет часа постът се поема от втората стража. Според старинните легенди измамните сънища излизали от слоновокостни врати, а верните — от рогови. Тъй като херувимите се готвят да нарушат един измамен сън, те се спущат от слоновокостни те врати.

782–8 — Узиил се явява в Библията като име на обикновен смъртен, един от синовете Каатови. Значението на тази староеврейска дума е „Мощ Божия“. Цефон (Тайнотърсач) пък е от синовете Гадови („Числа“, 26, 15). Името Итуриил не е библейско — то е заимствувано от апокрифни писания. Според равинската традиция Узиил обаче е един от седемте ангела около божия трон. Както тук, така и по-нататък в тази книга, движението на ангелските отреди, изглежда, символизира видимото движение на съзвездията: Узиил сякаш води звездите от южното полукълбо, а Гавриил — тези от северното. В древната военна терминология копието означавало дясната, а щитът — лявата страна, тъй като се държали съответно от дясната и лявата страна на всеки, воин.

805 — Живителните духове според традиционната физиология били леки изпарения в организма, които се вдигали от кръвта и достигали мозъка, като по този начин се превръщали във връзка между тяло и душа. Движението на живителните духове можело понякога да поражда призрачни видения. Смятало се, че тъкмо чрез тях ангелите въздействували на човешкия ум.

976 — Пътят звездостлан е Млечният път.

987 — Тенериф е пирамидален планински масив на Канарските острови, който се считал от повечето тогавашни пътешественици и географи за най-високата точка на земята. Атлас е планинска верига в Северна Африка. Тъй като върхът й бил постоянно забулен в облаци, той се смятал за един от Херкулесовите стълбове или стълбовете, на които се крепяло небето.

997–8 — Везните са седмият знак на зодиака, който идва след Дева и преди Скорпион. Милтън нарича знака Дева Астрея, тъй като според митологията праведната Астрея живяла на земята през Златния век, но по-късно се преселила на небето, прокудена от хорското зло, и се превърнала в звезда.