Джон Милтън Изгубеният рай

Синът Божи представя пред Отеца молитвите на нашите предци, които сега се каят, и се застъпва за тях. Бог ги приема, но проглашава, че те не бива повече да обитават в Рая; изпраща Михаил с отряд херувими да ги прокуди, но първо да разкрие пред Адам грядущите неща. Слизането на Михаил. Адам посочва на Ева някои злокобни поличби. Той съзира приближаването на Михаил и излиза да го посрещне. Ангелът възвестява тяхното изгнание. Жалбата на Ева. Адам се моли, но се подчинява. Ангелът го извежда на висок връх и му представя във видение какво има да се случи до потопа.

Така снишени, двамата покаяни редяха

молитви; че от висшия престол на милостта

предходна благодат^[456] бе слязла, за да отстрани

сърцата каменни^[457] от тях и с възродена плът

ги бе сменила, та оттам избликваха въздишки

неизразими, от духа молитвен вдъхновени,

които право към небето литваха, по-бързи

от най-гръмливото витийство; но при все това

не бяха те просители нищожни и не бе

молбата им по-маловажна от онази просба

на древната, но не тъй древна, баснословна двойка

Девкалион и девствената Пира пред Темида^[458],

от нея потопеният човешки род да бъде

възстановен. Към небесата техните молитви

възнесоха се, неотбити от ревниви ветри

в блуждаене безпътно, пряко дверите небесни

безмерни втурнаха се вътре, а подир, обвити

в тамяна, който се кълби над златния олтар,

посредством своя величав застъпник^[459] се явиха

пред трона на Отеца — нему радостният Син

представи ги и взе така за тях да се застъпва:

        „Виж, Отче — първи плодове, узрели на земята

от вложената у човека твоя благодат:

въздишки и молитви в смес с тамян, които аз,

свещеникът ти, в златната кадилница ти нося —

блажени плодове, от теб в сърцето му свестено

засети; поради това по-сладки от ония,

които под ръцете му от всички дървеса

на Рая биха се родили до преди да впадне

в греха-. И затова сега слуха си ти склони

към просбата, въздишките му чуй, макар и неми^[460].

Понеже е неизкушен в молитвената реч,

аз нека ти ги изтълкувам, аз, защитник негов

и омилостивител; всички негови дела,

добри и зли, присаждай в мен — едните доблестта ми

ще извиси, за другите смъртта ми ще плати.

О, приеми ме и чрез мене приеми от тях

дъха на помирение с рода човешки: нека

той да живее в мир пред теб, макар и в скръб, поне

онези преброени дни, доде смъртта му (участ,

която да смекчиш те моля, не да отмениш)

го предаде на по-добър живот, сред който с мен

спасените от мен ще греят в радост и блаженство,

в едно съединени с мен, тъй както аз съм с теб.“

        Отецът му отвърна тъй, безоблачен^[461] и ведър:

„Приех те, Сине, и молбата твоя за човека

приех; че твоята молба бе моята повеля;

но да живее по-нататък в онзи Рай законът,

наложен на природата от мен, му забранява;

онези чисти и безсмъртни елементи, дето

не знаят що е разнородна, долнопробна смес,

сега дамгосан го изхвърлят, както се прочиства

зараза груба, в онзи въздух не по-малко груб,

където смъртната храна ще го предразположи

към тлението, причинено от греха, от който

заразата проникна вред и всичките неща

неосквернени оскверни. С две дивни дарби аз,

когато го създавах още, го дарих — с блаженство

и със безсмъртие; безумно първото погубил,

той с второто скръбта си само увековечи,

додето аз му дадох смърт; така смъртта му става

последно изцеление и след живота земен,

изпитан сред суровите несгоди, възвисен

чрез вяра и дела достойни, за живот повторен,

за обновление пробуден с праведния сонм,

небето и земята тя му връща обновени.

Но нека всичките блажени^[462] на синод небесен

да свикаме сега отвред — не ще тая от тях

присъдата си и с рода човешки как постъпвам,

че как постъпих с ангелите грешни те видяха

и туй, макар да бяха крепки, ги доукрепи.“

        Той свърши и Синът веднага даде знак висок

на бляскавия страж, а онзи в миг наду тръбата,

която чуха може би по-късно на Хорив

е пришествието Божие и може пак да чуем

при Страшния му съд^[463]. Тръбата ангелска отекна

по небесата и от всички кътища блажени

код сенки амарантови, от изворите бистри

покрай водите на живота, гдето и да бяха,

в дружини радостни при този призив синовете

на светлината литнаха нататък и заеха

местата си. Тогава от върховния престол

всесилният така изрече царската си воля:

        „О, синове, като един от нас човекът стана,

да разпознава и добро и зло, откакто вкуси

плода запретен; ала нека знае отсега

изгубеното си добро и злото придобито,

наместо, по-честит, да бе доволен, че познава

доброто само, а за злото да не знае нищо.

Той жали днес, разкайва се и съкрушен се моли —

това са мои подтици у него; но без тях

сърцето му ще бъде, знам, изменчиво и пусто

само по себе си; затуй, за да не се протегне

да вземе от дървото на живота, та да вкуси

и да живее вечно, вечен в бляна си поне,

да се прокуди повелявам и да се изпрати

далеч от райската градина, за да обработва

по-подходящата земя, отдето беше взет.

        На тебе този си завет възлагам, Михаиле,

Измежду херувимите пламтящи подбери

воителите си, така че дяволът, дошъл

да защити човека или да завземе тези

опразнени земи, беда да не докара пак.

Побързай ти и тази грешна двойка пропъди

без угризение от Божия Едем — далеч

безчестните от светите места — и възвести

оттам за тях и за потомството им вековечно

изгнание. Но и тогаз, за да не ги покруси

прескръбната присъда, твърде строго проглашена,

защото виждам ги смекчени и облени в сълзи

простъпката си да оплакват, ужаса спести.

Ако изслушат търпеливо твоите слова,

не ги отпращай безутешни; на Адам открий

в грядущите им дни какво ще има да се случи,

тъй както ще те просветя сега, и намеси

обета ми към Е виното обновено семе.

Така изпроводи ги ти — скърбящи, ала в мир,

и в източния край на Рая, дето към Едем

най-лесен достъп се изкачва, херувимска стража

разположи, и пламъка на меч, развян широко,

та всеки пристъп отдалече още да скове

и към дървото на живота всеки подстъп с огън

да прегради, та духовете скверни този Рай

да не заграбят с всички мои дървеса и с плод,

от тях откраднат, втори път да съвратят човека.“

        Той млъкна и архангелската сила се приготви

за бързо спускане, а с него — ясната кохорта

от зорки херувими — всеки с четири лица,

подобен на двукратен Янус и навред обсипан

с очи безброй, по-многобройни даже от очите

на Аргус, а и не така сънливи, да задремят

под пасторалната тръстика, флейтата аркадска

на Хермес или неговия сънотворен жезъл^[464].

Между това света със свята светлина огря

пробудената Левкотея^[465] и с роса окъпа

земята, а Адам и Ева, първата ни майка,

привършили молитвите си, в себе си откриха

придадена отгоре мощ, надежда избуяла

из отчаянието, радост със страха сдвоена,

което тъй възобнови желаната му реч:

„О, Ево, лесно е за нас да вярваме, че всичко

добро, което имаме, низхожда от небето,

но че от нас към същото небе възхожда нещо

така достойно, та ума на Бога всеблажен

да привлече и волята, му да склони — това

не е за вярване; а все пак тихата молитва

и кратката, въздишка могат да се възнесат

до Божия престоя. Защото след като подарих

обиденото Божество с молитва да смиря

и коленичил, унизих сърцето си пред него,

като че яж го зърнах вече сговорчив и ласкав

да скланя слух и в мен укрепна увереността,

че съм изслушан благосклонно, и мирът отново

се върна в моите гърди, а в паметта ми — онзи

обет за туй, че твоето семе ще срази врага ни;

което в първия ми смут неосъзнато, днес

ме убеждава, че смъртта е преболяла вече

и ние ще живеем с теб, А щом е тъй, ликувай ти,

Ева с право назована Майка на човека,

а и на всички жива твари^[466], тъй като чрез теб

ще оживее той, а те за него ще живеят.“

        Тогава Ева с тъжен поглед му отвърна кротко:

„За тъй високо звание, уви, не съм достойна

аз, грешницата, отредена уж да съм за теб

подкрепа, а превърнала се в клопка, по-достойна

за упрек, недоверие и безпощадна хула;

ала безкрайно милосърден беше моят съдник

и аз, на всички смърт донесла, извор на живота

съм назована;, ти самият е не по-малка милост

така завидно прозвище дари на мен, която,

по-друго име заслужавам. Но полето вече

за труд ни вика е пот на чело, както тоя отсъди,

макар и след безсънна нощ; защото виж, зората,

нехайна за тревогата ни, с румена усмивка

поема своя път; и ние да поемем своя

(та аз от тебе нивга вече да не се отлъча),

където и да, трябва днес да работим, макар

в наложен вече тежък труд до здрач-дорде сме още

по тези прелестни пътеки, той не ще е тежък.

Дори и паднали, доволни да живеем тук!“

Така смирено пожела си Ева, но съдбата

не я послуша; естеството първо даде знаци

чрез птица, звяр и въздух^[467]; мигом въздухът помръкна

след кратката руменина на утрото; пред нея

от своята въздушна кула Зевсовата птица

се спусна подир две от най-прекрасните пернати;

от планината звярът, който царства в лесовете,

ловецът пръв, подгони тази най-красива двойка,

най-нежна в цялата гора — елена и сърната,

а те към източните двери хукнаха направо.

Адам видя това и с поглед зорък проследил

гонитбата, на Ева каза с развълнуван дух:

        „О, Ево, готви ни се нова някаква промяна.

Небето ни предупреждава с тези неми знаци

в природата — вестители на неговата воля,

за да не се залъгваме, че страшната ни казън

е опростена, тъй като смъртта ни се отсрочва

за някой ден, но докога и дотогаз какъв

ще е животът ни, кой знай, освен че прах сме ние

и ще се върнем там, и вече няма да ни има.

Защо ни се явява инак тази двойна гледка

на бягството сподирено по въздух я земя

в една посока и в един и същи час? Защо

е преди пладне този мрак на изток, а на запад

защо зората по-сияйна грейва в онзи облак

с така лъчиста белота по свода ясносин

и бавно спуща се с небесен някакъв товар?“

        Той не грешеше — в този час небесните дружини

от ясписовото небе се спуснаха направо

сред Рая и върху един от хълмовете спряха —

божествено видение, ако боязън бренна

не беше замъгляла вече взора на Адам —

далече по-божествено от онова, когато

от ангелите срещнат, Йаков във Маханаим

видя полето, грейнало от стан на ясно войнство,

или от онова, което в Дотаим яви се^[468]

на планината, пламнала от огнена войска

срещу самия цар сирийски, който едного

за да издебне, бран поде досущ като убиец —

необявена бран. Йерархът^[469] княжествен сега

остави там сияйната си рат да завладее

градината, додето той, за да открие сам

кът е подслонил глава Адам, пое на път,

а пък Адам видя това и докато вървеше

към тях великият им гост, на Ева промълви:

        „Велики вести чакай, Ево, може би такива,

които ще приключат с нас или ще ни наложат

закони нови, тъй като из онзи лумнал облак,

забулил хълма, аз сега съзирам да излиза

един от войнството небесно и ако се съди

по хода, не от низшите, а някакво господство

или престол възвишен, щом с величие такова

е пременен, и все пак не тъй страховит на глед,

че да ме плаши, нито тъй общително любезен,

та както и на Рафаил, да му се доверя,

а царствен и висок — такъв, че с почести ще трябва

да го посрещна аз, а ти се оттегли сега.“

Той свърши и архангелът дойде наблизо вече,

но не в небесния си образ, а като човек

облечен заради човека; ален боен плащ

се вееше над бронята му бляскава, по-ярък

от пурпура^[470] на Мел и бея и онази краска

на Сара^[471], китила херои древни и царе

по време на примирие, обагрен от Ирида^[472];

разтворен, звездният му шлем откриваше цвета

на мъжеството, гдето свършва младостта; на хълбок

като в разискрен зодиак^[473] той бе провесил меча —

страшилището за врага, и копие държеше.

Адам пред него се склони, но царствено недвижен,

той с вдигната глава така целта си възвести:

        „Адаме, висшата небесна воля няма нужда

от проглас; стига ти това, че твоите молитви

са чути и Смъртта, в деня, когато ти престъпи,

отсъдена, отложи се за още много дни,

дарени ти от милостта му, за да се покаеш

и злото дело да покриеш с множество добри

свършения — тогава Бог доволен би могъл

от тази ненаситна Смърт съвсем да те избави;

но в Рая му да обитаваш отсега нататък

не разрешава; аз пристигнах да те изведа

далеч от райската градина, за да обработваш

по-подходящата земя, отдето беше взет.“

        Той не добави повече — Адам при тези вести

се вкамени от скръб, която му разби сърцето

и сетивата му скова. Макар незрима, Ева

бе чула всичко и сега с гръмливия си вопъл

издаде мястото, където беше се стаила:

        „О, неочаквана беда, по-страшна от смъртта!

Нима ще те оставя, Рай? Нима ще те оставя,

рождена пръст, честити мои сенки и пътеки,

за богове достойни, дето мислех да дочакам

в спокойствие, макар и тъжно, онзи ден отсрочен,

но и за двама ни еднакво смъртен! О, цветя,

вий, дето нийде другаде не ще растете вече,

спохождани от мен вседневно първи и последни

по здрач, отгледани от тези ласкави ръце

от първа пъпка, имена получили от мен,

кой ще ви вдига отсега към слънцето, в лехи

кой ще ви сбира и пои с амброзийната влага?

Най-сетне теб, чертоже брачен, украсен от мен

с неща за поглед или мирис тъй любезни, тебе

как ще оставя и къде ще трябва да се спусна

в по-долен свят, пред този тук така смрачен и див;

и въздух друг, по-малко чист, как ще поемем ние,

привикнали на райските безсмъртни плодове?“

        Тогава ангелът прекъсна ласкаво речта й!

„Недей да се оплакваш, Ево, а се примири

с това, което ти сама изгуби, и недей

да взимаш присърце това, което не е твое.

Не си отиваш ти самичка, с тебе си отива

съпругът ти, когото твоя дълг е да последваш;

рождената ти пръст е там, където той живее.“

        Адам, от вцепенението ледено съвзет

донейде, разпилените си духове възвърнал^[474],

така смирената си реч към Михаил отправи:

        „Небесни — от престолите ли или между тях

всевисш наречен може би, защото си на вид

княз над князете, с ласкави слова изказа ти

вестта, която инак смъртно би ни наранила,

а пък осъществена, би ни свършила — какво

по-страшно отчаяние, покруса и печал

за нашето безсилие от тази новина,

че трябва да оставим своя край любезен, своя

подслон честит, едничката останала утеха

за взорите ни, подир който всяко друго място

ще бъде негостолюбиво и пустинно, чуждо

за нас и ний за него чужди! О, ако с молитва

безспирна бих накарал онзи, който всичко може,

от волята си да отстъпи, нямаше да спра,

доде не отегча слуха му с упорити вопли;

но срещу абсолютната повеля да се молиш

е, както срещу вятъра да духаш, безполезно —

дъхът се връща да задави онзи, който духа.

Така че пред завета му велик се скланям аз.

Едно над всичко ме терзае — че като си тръгна

оттук, от неговия лик ще бъда скрит, лишен

от образа му благодатен; тук аз бих обхождал

благоговейно райските места, удостоени

с присъствие божествено, на синовете свои

разказвал бих: на онзи хълм яви се, под това

дърво стоеше зрим, насред онези бори чух

гласа му, тук при този извор разговарях с него,

О, колко благодарствени олтари бих въздигнал^[475]

от злачна пръст и от потока с камъни искрящи

отрупал бих ги, да останат там през вековете

за спомен и за паметник, връз тях смоли ухания

принасял бих, и плодове чудесни, и цветя.

Къде из онзи долен свят ще мога да открия

явленията му сияйни, светите му стъпки?

Защото, въпреки че бягах от гнева му, днес,

получил удължен живот и обещана челяд^[476],

дори най-външните поли на пищната му слава^[477]

ме радват и с поклон го срещам още отдалеч.“

        А Михаил му рече кротко: „Ти, Адаме, знаещ,

че негови са и небето, и земята цяла —

не само тази канара; той вездесъщ изпълва

и суша, и море, и въздух, а и всяка твар,

подхранвана и сгрявана от силата му жива.

Той във владение ти даде цялата земя —

великодушен дар; затуй не смятай, че в чертите

на Рая или на Едема е ограничено

присъствието негово; тук можеше да бъде

престолнината ти, отдето щяха да се пръснат

потомствата ти може би, за да се върнат после

от всички краища отново и да почетат

с тържествена прослава теб, великия им предец.

Но тази си възвишеност изгуби ти, снизен

със синовете си сега на равно да живееш;

и все пак знай, че както тук, така и в долината,

и в равнината — вред е Бор и ще намериш вред

присъствието му, което с многобройни знаци

ще те преследва винаги и ще те обикаля

с родителска любов и благост, с образа си видим

и на свещените си стъпки с ясните следи.

В което, за да можеш още докато си тук

самичък да се увериш, узнай, че аз съм пратен

да ти покажа в бъдното какви неща се готвят

на теб и на потомците ти; за добро и зло

ще чуеш — за небесна висша благодат в борба

с греховността на людете, та тъй да се научиш

на истинско търпение, да охладиш възторга

с боязън и набожна скръб, еднакво закален

с умереност да понесеш каквото те споходи —

безбедност или бедствие; така ще изживееш

най-сигурно живота си и ще си най-подготвен

за смъртния си преход, щом удари час. Възлез

на този хълм; а Ева (аз й оросих очите)

да спи под нас, додето ти в грядущето прогледнеш

тъй както спеше ти, когато тя доби живот.“

След тези му слова Адам отвърна благодарно:

„Възлизай, сигурни водачо, аз ще те последвам

по твоя път, в небесните ръце ще се предам

за наказанието, сам пред злото ще изложа

открита гръд, въоръжен с търпението, всичко

да превъзмогна и покой от тежкия си труд,

ако успея, да добия.“ Тъй пред взора Божи

възлизат двамата нагоре — то бе планина,

сред Рая най-високата, от чийто снажен връх

пред погледа им земното полукълбо личеше

простряно в цялата си шир е пределна яснота.

Не по-висока и обзорна беше планината,

където изкусителят с различна цел доведе

сред онемялата пустиня втория Адам,

да му покаже блясъка на земните царства^[478].

Оттук пред погледа му бяха всички градове —

и с древна, а и с нова слава, столици на мощни

империи — от предопределените стени

на Камбалу^[479], престолнината ханска на Катай,

или от Самарканд на Окс^[480], Тимуровия трон,

та до китайските дворци в Пекин^[481], а пък оттам

и до великия могол^[482], до Агра и Лахор,

до онзи златен Херсонес^[483] надолу, или дето

персиеца царуваше — отпърво в Екбатан,

а после в Исфахан^[484], или до руския престол

в Москва, или пък до Визант^[485], където

                        е султанът,

дошъл от Туркестан; не би могъл да не съзре

и царството на негуса с най-крайния му пристан

Еркоко^[486], или малките държави край морето —

Момбаса, Квилоа, Мелинда, както и Софала^[487],

която смятат за Офир, надолу до земите

на Конго и Ангола, в онзи най-далечен юг,

а пък оттам, от руслото на Нигер до Атлас,

на Алмансор^[488] владенията — първо Фес и Сус,

след тях Мароко и Алжир, та чак до Тремисен;

че и Европа, откъдето Рим ще управлява

света^[489]; а с взора си духовен^[490] може би видя

и Мексико, богатия престол на Мотецума,

и Куско, на Атабалипа трона по-богат

в Перу, и неограбената още досега

Гвиана, чийто главен град на Герион чедата

наричат Ел Дорадо^[491]; но за по-достойни гледки

очите на Адам прочисти Михаил от тази

мъгла, родена в злия плод, чиято сила уж

избистря взора, зрителния нерв проми с очанка

и тъжник (че оттук нататък имаше да гледа)

и вля три капки от самия извор на живота.

Така дълбоко силата на този лек проникна

до скритото вместилище на умствения поглед,

че без да ще, Адам сега очите си склопи

и се отпусна на земята в някаква омая;

но не след дълго ласкавият ангел за ръка

го вдигна и вниманието тъй му съживи:

        „Адаме, отвори очи и виж сега какви са

от изначалния ти грях последиците страшни

върху родените от теб, които, без да вкусят

запретното дърво и без да сключат със змията

съюз, та с твоя грях и те да съгрешат, в греха ти

за по-неистови дела покварени ще бъдат^[492].“

        И той очите си отвори, и видя поле,

отчасти обработено, с пожънатите снопи

осято, в другата си част — с кошари и къшли.

Като граничен знак в средата имаше олтар

тревист, от злачни чимове; на него не след дълго

един окъпан в пот жътвар от нивата донесе

пръв плод — зеления си клас и снопа пожълтял

в безреда, както е дошло; един пастир след него

дойде — по-кротък, с най-отбрани първородни рожби

на стадото и връз дърва нацепени принесе

и тлъстина, и вътрешности, с благовонно миро

поръсени, а после всички обреди изпълни.

И ето, поспешителният огън от небето

погълна жертвата му в плам и пара благодарна^[493],

но не прие от другия неискрения дар

и той, доде говореха, възнегодувал тайно,

в гърдите блъсна оногова с камък, та изби

живота му — той падна в миг и смъртно пребледнял,

ведно с избликналата кръв душата си изпусна.

До дън сърцето си объркан от такъв позор,

сега пред ангела Адам побърза да възкликне:

        „О, мой учителю, беда велика се стовари

връз този кротък мъж, принесъл предостоен дар.

Нима така се награждава чистата набожност?“

        Тогава, също развълнуван, Михаил отвърна:

„Адаме, те са двама братя и ще се явят

от твоите чресла^[494] — правдив от неправдив убит е

от завист поради това, че братовата жертва

от небесата е приета; тази кръвнина

обаче ще се възмезди, а верността на брат му

ще се възнагради, макар да виждаш как умира,

овалян в прах и кръв.“ И рече нашият родител:

        „Уви, и дело, и причина са така прискърбни!

Но мигар аз видях смъртта? Нима по този начин

в пръстта и аз ще се завърна? О, ужасна гледка,

тъй гнусна и противна за очите, за ума

тъй страшна, а за чувството непоносимо тежка!“

        Тогава Михаил му рече: „Ти видя смъртта

в първоначалния й образ, ала многобройни

са нейните обличия и пътищата мрачни

към пещерата й^[495], всецяло мерзка, но за взора

по-грозна на самия вход, отколкото отвътре.

Едни, тъй както сам видя, от удар ще загинат,

от огън други, от потоп, от глад, от прекомерност

в храната и напитките; че туй ще им докара

страхотни болести, чиято безобразна сган

ще се яви сега пред тебе, за да проумееш

каква беда ще донесе на всички хора Ева

с невъздържанието си.“ Пред погледа му мигом

се очерта предел печален, смраден и смрачен,

на лазарет подобен, дето проснати лежаха

мнозина болни, страдащи от всякакви недъзи:

противен гърч, разпъване на костите, душене

и гадене мъчително, многообразни трески,

катари, епилепсии, конвулсии свирепи,

различни чревни камъни, стомашни болки, язви,

унила меланхолия, и сатанински бяс,

и крееща атрофия, и лудост лунатична,

и затъпяваща отмала, и косяща чума,

и задухи, и ревматизми ставни, и воднянки.

То беше мятане, то бяха стонове; покруса

сновеше между койките на болните неспирно

и тържествуващата смърт стрелата си над тях

размахваше, но удара си бавеше, макар

отвред да я зовяха с плам като надежда сетна.

Чие ли каменно сърце със сухи взори може

тъй грозно зрелище да гледа? Зарида Адам,

макар нераждан от жена; съчувствие човешко

размекна мъжеството му и в сълзи потопи го,

додето по-корави мисли спряха този изблик

и реч едва добил, той пак подхвана своя плач:

        „О, клети род човешки, колко ниско падна ти,

каква безрадостна съдба те чака! По-добре

тук нероден свърши! Защо животът ни се дава,

ако ще се изтръгва тъй от нас? Защо, по-точно,

ни се натрапва? Ако ние знаехме какъв

е този дар, предложения нам живот не бихме

приели, или скоро бихме върнали назад

с молба да си останем в мир. Нима ще е възможно

подобието Божие, създадено в човека

така прекрасно й високо, даже след греха

с такива нечовешки, мъки да се унижи

до тази безобразна скръб? Нима човек не може,

божествената прилика отчасти съхранил

завинаги, да се спаси от тази уродливост

заради образа на онзи, който го създаде?“

        „Не — рече Михаил, — защото неговият образ

напусна ги, когато те сами се унизиха

да служат на копнежа си необуздан, приели

лика на онзи, на когото служеха, порок

изцяло скотски, и довел до Евиния грях.

Затуй така окаяна е тази тяхна казън,

която обезобразява не лика на Бога,

а техния, че неговият изличен е в тях

с това, че здравословната природа извращават

в противна болест — и съвсем заслужено, защото

те не ценяха в себе си божествения образ.“

        „Съгласен съм — Адам отвърна, — и се подчинявам,

Но вън от тези преходи болезнени за нас

не ще ли има път по-друг, по който да достигнем

смъртта и да се смесим пак с рождената ни пръст?“

        „Да — рече Михаил, — ще има, ако съблюдаваш

закона на разумната умереност — да бъдеш

при ядене и пиене въздържан, в тях да търсиш

не сладости чревоугодни, а храна насъщна,

додето множество години превалят над теб;

така ще можеш да живееш чак додето паднеш

на майчиния скут подобно плод или додето

те съберат без друсане, узрял докрай за смърт;

това е старостта, но в нея ти ще надживееш

и младост, и пъргавина, и хубост, разменени

за сивота съсухрена и вяла, сетивата

помръкнали ще се лишат тогава от вкуса

на сладостите и наместо младият ефир

на упование и радост, меланхолна тежест

в кръвта ти ще се възцари със сухия си студ,

за да потисне живия ти дух и да погълне

балсама на живота ти.“ Адам тогава рече:

        „Смъртта не ще отбягвам вече, нито ще протакам

живота си, загрижен само как с най-малко срам

и мъка мога да отхвърля туй си тежко бреме,

което длъжен съм да нося до деня уречен

на всеотдаването си и тлението свое

да чакам най-безропотно.“ А Михаил отвърна:

        „Живота не обичай ти, но и не го презирай —

живей достойно срока, който ти даде небето;

но още нещо се готви сега да видиш тук.“

        И той погледна, и видя просторна равнина,

покрита с разноцветни шатри; около едни

стада пасяха, а от други носеха се звуци

на музикални инструменти с мелодичен звън

на арфи и на органи, и този, що докосва

клавишите и струните, личеше; с лека ласка

летяха през пропорциите ниски и високи

ръцете му, за да достигнат екналата фуга.

Оттатък пък в ковачницата някакъв човек

се трудеше — два едри къса, меден и железен,

стопил (дали намерени, където в планината

или дола случаен огън е опустошил

горите чак до жилите подземни, в жарък ручей

към куха пещера потекли, или от подмолен

поток промити), тази течна руда изцеди

в приготвени за нея форми и направи първо

различни сечива, а после — всичко, дето може

да изковеш или излееш от метал^[496]. След туй,

но на отсамната страна, едно по-друго племе

се спусна от високите съседни планини,

които обитаваше; на глед те бяха хора

благочестиви и с едно усърдие — да служат

на Бога и да опознаят Божиите явни

дела, най-вече тези, дето свобода и мир

ще съхранят за хората^[497]. Из равнината те

едва се спуснаха, кога от шатрите, поглеж,

дружина прелестни жени излезе. Пременени

в разкошни дрехи с драгоценни камъни, те песни

любовни пееха под звън на арфи и към тях

летяха в танц, а строгите мъже сега в захлас

ги гледаха, додето всеки, в мрежата любовна

попаднал, си избра жена, която си хареса,

и с нея до вечерната звезда, на любовта

вестителката, за любов беседва; после всички

запалиха разгорещени сватбените факли

и призоваха Хименей^[498] за пръв венчален обред,

додето шатрите от пир и музика ечаха.

И тази тъй честита среща, този дивен празник

на младост непогубена сред песни и цветя

с омайващи симфонии^[499] плени сега сърцето

Адамово, насладата готово да приеме

с природна склонност, изразена в тези му слова:

        „Сполай ти, първоангеле, че ми откри очите.

Това видение ми носи повече надежда

за мирни дни, отколкото отминалите две —

те бяха за омраза, смърт и мъка по-жестока,

а тук природата комай постига всичко свое.“

        Но Михаил му отговори: „Не цени нещата

според насладата, макар съгласна с естеството,

защото ти си сътворен с по-благородна цел

тъй свят и чист, божествено подобие и образ.

Онези шатри прелестни, които ти показах,

са шатрите на злото — там живеят синовете

на онзи, що погуби брат си; те изглеждат вещи

в изкуствата, които дават блясък на живота —

изкусни, но забравили твореца, чийто Дух

ги просвети, макар че те сега не го признават.

И все пак прелестно потомство ще заченат те

за тези чутни хубавици, дето са на глед

богини — толкова честити, весели и мили,

но празни от това добро, в което се съдържа

честта семейна на жената, главната й слава,

отгледани единствено за плътските наслади

на похотта, обучени да пеят, да играят,

да се обличат, да въртят езици и очи.

На тях онези трезвени мъже, за своя свят

живот удостоени с име синове на Бога,

ще отдадат опозорени цялата си чест

и целомъдрие за тези примки и усмивки

на дивните безбожнички, и тъй в доволство плуват

(преди да плувнат истински^[500]), и в смях, заради който

светът ще трябва да изплаче океан от сълзи.“

        Лишен от кратката си радост, възропта Адам:

„О срам и мъка — да започнеш толкова добре

живота си, а после в криви пътища да свърнеш

или насред път да загубиш цялата си сила!

Но както виждам, коренът на людската печал

е винаги един и същ и е в жената скрит.“

        „В изнежената мекушавост на мъжа е скрит —

отвърна ангелът, — че той за мястото си с мъдрост

е трябвало да бди и дар по-висш да придобие.

Но ти за друго зрелище се приготви сега.“

        И той погледна, и видя пред себе си открит

широк простор — поселища и землища край тях,

и хорски градове с високи зидове и кули,

гъмжащи от оръжие, от образи свирепи,

гиганти едроплещести и дръзки боеве —

издигат мечове, възпират пенести жребци

в единоборство или дружно в построена рат

на кон и пеш, и без да чакат да се сбират дълго;

из онзи край избран отряд от тучните ливади

подкарва стадо волове и крави превъзходни,

изведени на паша, или рунестите брави

и блеещите агънца подгонва през полето

плячкосани; пастирите, едва спасили с бягство

живота си, за помощ викат и захваща сеч;

в жестока схватка сблъскват се враждебните пълчища

и там, където до преди добитъкът пасеше,

окървавена шир пустее, с трупове и брони

осята; други окръжават крепки градове

с обсаден стан; с тарани, стълби, с проходи подривни —

нападат; трети със стрели и копия отгоре

се бранят, с град от камъни и с дъжд от серен плам —

отвред кръвопролития и подвизи гигантски.

В онази част пък скиптроносни глашатаи свикват

съвет при градските врати^[501] — и строги беловласи

старейшини след малко там се стичат вече, с воини

размесени, и чуват се витийства, ала скоро

избухва яростен раздор, додето най-накрай

един човек на средна връст^[502] се там изправи, личен,

с осанка мъдра, заговори за добро и зло,

за висша справедливост, вяра, истина и мир,

за съд небесен — стар и млад го заглушиха с врява

и биха се нахвърлили с пестници върху него,

ако не беше слязъл облак да го отнесе

невидим сред тълпата — тъй насилие жестоко

и произвол, и страшният закон на меча вред

се ширеха, и нямаше за никого заслон.

Адам бе в сълзи цял и тъй печално се обърна

към своя предводител с вопъл: „О, какви са тези —

не хора, не, а на смъртта служители; че смърт

на хората тъй безчовечно носят и множат

хилядократно злия грях на онзи, който стана

братоубиец; че кого посичат те, освен

рождените си братя, хора срещу други хора!

Но кой бе онзи праведник, що щеше да загине

невинен, да не беше го избавило небето?“

        А Михаил му отговори: „Тези са плодът

на обозрените от теб неравностойни сватби,

в които бяха съчетани зло с добро; противни

по същество и неразумно смесени, те раждат

изчадия чудовищни по тяло и по дух.

Такива са гигантите — мъже с чутовна слава;

че само силата в онези дни ще е на почит

и героична добродетел ще я назоват,

и доблест; да надвиеш в битка, да заробиш други

народи и да се награбиш, като си пролял

реки от кръв — това ще бъде считано за връх

на славата човешка, цел на всички, дето искат

завоеватели велики да ги титулуват,

закрилници и богове, и божи синове,

а всъщност са мъчители бездушни и убийци.

Така ще се печели чест и слава под небето,

а всяка истинска заслуга ще се премълчава.

Но онзи, седмият след теб^[503], когото ти видя,

един-единствен праведник в света така покварен

и ненавиждан затова, и затова наказан

с тъй много врагове, понеже — даже сам — посмя

да изрече омразната им истина, че Бог

ще дойде със светците си, за да ги съди — него

всевишният сред дъхав облак със жребци крилати

отнесе^[504], както сам видя, за да върви по Бога

високо в избавлението, в онова блаженство

безсмъртно, та да знаеш как ще бъдат наградени

добрите, а останалите — как ще се наказват,

което ей сега ще видиш, ако се повзреш.“

        И той се взря — и всичко вече бе се променило

войната медногърла беше спряла да реве

и вред сега се ширеше веселие, забава,

разпътство и разврат, пиянски пиршества и танци,

женитби, блудства — както дойде, изнасилвания

или прелюбодейства там, где чудни хубавици

ги предизвикваха; и ето, от гуляй — към свада.

Накрая между тях отец достоен^[505] се яви,

безчинствата им безобразни порица сурово

и тяхната безпътица осъди; често той

присъстваше на сборищата, гдето и да бъдат,

на тържества и празници, за да им проповядва

поврат и разкаяние, като че ли те бяха

затворници под някаква надвиснала присъда,

но всуе — той разбра това и спря да им говори,

и надалеч от този край отмести своя стан,

високи дънери насече горе в планината

и се зае да прави съд огромен, в много лакти

на дължина, височина и ширина измерен,

отвред измазан със смола, снабди го отстрани

с врата и с продоволствие за зверове и хора

го натовари, и тогава — гледан дивно чудо! —

от всеки звяр, от всяка птица или насекомо

дойдоха двойки и седморки по указан ред

и влязоха, след тях — отеца с тримата си сина

и четири жени, а Бог вратата сам залости.

В туй време южен вятър духна и размахал черни

крила на шир и длъж, подкара облаците сбрани

под небесата, планините пратиха завчас

грамадни подкрепления — валма мъгли и пари

от влажен здрач и гъстото небе сега надвисна

подобно мрачен свод; тогаз отгоре рукна дъжд

пороен и не спря, додето цялата земя

не се заля с вода — над нея плаваше съдът

издигнат и уверено разсичаше вълните

с носа си като с остър клюн, а всеки друг приют

изчезна с цялата си пищност в мътния потоп

дълбоко под талазите; море покри морето —

море без бряг, и в техните чертози, гдето лъст

преди царуваше, сега чудовищата морски

се валяха и се множаха; от рода човешки,

доскоро многоброен, всичко оцеляло сбра се

в една черупка. Скръбна гледка бе това за теб,

Адаме, край на твоето потомство, край печален,

обезлюдяване; от друг потоп ти бе залян,

в потоп от сълзи горестни и ти сега потъна,

като чедата си удавен; докато повдигнат

от ласкавия ангел, стъпи на крака най-после,

макар и безутешен, както някой клет баща,

видял с очите си да гинат всичките му рожби,

и сетни сили сбрал, така пред ангела изстена:

        „О, провидения зловещи! По-добре да бях

непосветен в грядущето — тъй само своя дял

от злото щях да понеса, вседневния си жребий,

достатъчен за мен; сега товарът, отреден

за другите във вековете, върху мене ляга

съвкупно, преждевременно роден на този свят

от предведението мое, за да се терзая

от мисълта, че ще ги има. Нека никой вече

не дири предсказание за туй, какво се готви

на него и чедата му, защото то е зло,

което предведението няма да предварди,

а той от бъдещото зло ще страда не по-малко

в самото си предчувствие, отколкото подир,

когато се осъществи. Но тази грижа мина.

Кого ли ще предвардя тук? Малцината спасени

от глад и мъка най-накрая ще погинат също,

залутани из водната пустиня. Аз очаквах,

че свърши ли насилието и войната, всичко

ще, тръгне на добро и траен мир ще увенчае

най-сетне със честити дни човешкото потомство.

Но как дълбоко съм се лъгал! Виждам, че войната

разруха носи на света, а пък мирът — развала.

Защо е тъй? Отговори, водителю небесен,

и ми кажи, дотук ли свършва племето човешко?“

        А Михаил отвърна: „Тези, що видя накрая

да тържествуват сред разкош развратен, са ония,

които зърна по-преди сред подвизи велики

на храбра бран, ала от доблест истинска^[506] лишени.

Пролели много кръв, безброй земи опустошили,

да покоряват другите народи, и така

добили слава, гръмки титли и богата плячка,

сега ще свърнат те в наслада, леност и удобство,

в чревоугодие и «лъст, додето лъст и гордост

повдигнат вражески дела из дружеския мир.

А завладените, и те, поробени чрез бран,

със свободата ще загубят всяка добродетел

и страх от Бога, от когото в яростната битка

престорената тяхна святост не получи помощ

срещу нашественика; тъй че с ревност охладняла

оттук нататък ще се учат на живот безбеден,

изпълнен с мирска суета или разгул, какъвто

им разрешава господарят; че земята всичко

ще ражда в изобилие, та умереността им

да провери, така че всички ще се изродят

и ще забравят що е правда, постоянство, вяра»

освен един човек, единствен син на светлината

сред тъмния си век, добър докрай пред злия пример

срещу съблазни, обичаи, срещу този свят

покварен и неустрашен от укор, от насмешка

или насилие — той сам от пътищата криви

ще ги отвръща, ще им сочи верните пътеки

на истинската праведност, далече по-спокойни

и сигурни, предричайки, че Божи гняв ще падна

над непокаяните люде, и ще се завърне

от тях самите подигран, ала съзрян от Бога

като единствен праведник; по негова повеля

ще построи ковчега чуден, който ти видя,

за да избави себе си и своето семейство

сред този бренен свят, обречен на всеобща гибел,

Едва ще настани в ковчега себе си и тези

от хората и зверовете, за живот избрани,

за да ги заслони отвред — ще се отприщат в мир

небесните води и дъжд пороен над земята

ще се излива ден и нощ, от бездната ще бликнат

неудържими извори и преко всеки бряг

ще се разлее океанът, докато потопът

покрие всички планини; тогава този хълм

на Рая под чудовищния напор на вълните

ще се измести и понесен от рогат порой,

със своята погубена зеленина ще плувне

по речното течение към зиналия залив^[507]

и там ще се закотви — остров осолен и гол,

приют на китове, тюлени и кресливи чайки,

за да се убедиш, че Господ не придава святост

на мястото, ако онези, дето го спохождат

или го обитават, там сами не я внесат.

Какво ще следва по-нататък, гледай и ще видиш.“

        И той погледна, и видя ковчега над потопа,

понамалял сега, когато облаците бяха

подгонени от северния остър вятър, който

с дъха си сух набърчваше водите като старост;

а в ширното им огледало палещото слънце

се взираше и пиеше от него свежа влага

след жажда сякаш, от което езерото спадна

като при отлив, който с леки стъпки се отдръпна

към бездната и всички нейни извори тогава

затвориха се заедно с небесните окна.

Ковчегът, спрял да плава вече, се е закрепил

сега на някаква висока планина^[508] изглежда

и хребетите се подават като канари —

оттам теченията бързи с ярост гръмогласна

в оттеглящото се море се спущат презглава.

Тогава от ковчега литва врана, а след нея —

и гълъб, този по-надежден пратеник, проводен

веднъж и дваж, да търси там или дърво зелено

за отдих на нозете си, или земя безводна.

Завръщайки се втори път, той в човката си носи

лист от маслина, знак за мир. Наскоро след това

се появява сухата земя и от ковчега

излиза старият отец със цялата си свита

в с благодарност към небето вдигайки ръце

и взор благоговеен, той съзира росен облак

над себе си, а в облака — трибагрена дъга^[509],

като знамение сияйно, пратено от Бога,

за неговия нов завет, за сключения мир.

При туй сърцето на Адам, преди така печално,

изпълни се с велика радост, и възкликна той:

        „Наставнико небесен, който бъдните неща

представяш като настоящи, ти ме възроди

с това, че ми показа как човек ще оцелее

и ще опази семето на всички други твари.

Далеч по-малко ми е жал сега, че ще загине

цял свят от лоши синове, отколкото се радвам

за този мъж тъй праведен и съвършен, че Бог

благоволява втори свят от него да повдигне

и да забрави цялата си ярост. Но кажи,

какво показват тези ярки ивици в небето —

дали това е Божието усмирено чело,

или подобно цветна лента служи да пристегне

струящите поли на този многоводен облак,

за да не рукне и земята пак да не залее?“

        А пък архангелът му рече: „Ти се целиш точно.

Наистина сега охотно Бог смекчи гнева си,

макар че от човека паднал беше се разкаял,

опечален от дън душа, като видя земята

изпълнена с насилие и всяка плът видя

да осквернява своя път; но той, погубил всички,

един-единствен праведник с такава благодат

ще надари, че се смилява над рода човешки

и сключва с него свят завет да не изтребва вече

с потоп земята, на морето да не позволи

да се разлее, на дъжда — да потопи света

с човеците и зверовете; а когато облак

изпрати на земята, в него ще се появи

дъгата му трицветна, тъй че той да я съгледа

и да си спомни за завета; ден и нощ така

ще се редуват, пек и мраз, сеитба и беритба,

доде пречистени през плам, земя и небеса

се обновят, та праведните в тях да заживеят.“