Книга V 5 — След грехопадението изпаренията

5 — След грехопадението изпаренията, които според традиционната физиология след ядене се издигали от стомаха към мозъка, били смятани за пакостни. Вярвало се, че те размътвали душата и пораждали кошмарни сънища (ср. IX 1046–51 по-долу). Но сега храната на Адам и Ева е по райски чиста и затова изпаренията са нежни.

6 — Туй раздиплено ветрило на Аврора, римската богиня на утринта, са листите на дървета и храсти, а не ручеите. Обърнатият словоред от този род е характерен за Милтън.

40 — Нощем пеещата птица е естествено славеят.

166–70 — Тази звезда най-дивна е всъщност планетата Венера, която като зорница се издига на изток непосредствено преди изгрева на слънцето.

171 — В ренесансовата поезия слънцето често се възпява като око на света или на небето (ср. Шекспировия сонет 18). По-необичайно е величаенето на слънцето като душа на света. Може би тази метафора ни насочва към животворната сила на дневното светило. И двата образа се коренят в древния орфически и платонически слънчев мистицизъм.

177 — Петте блуждаещи огньове са планетите (самата дума „планитис“ на гръцки означава „блуждаещ“).

178 — Относно тайнствения танц на небесните светила вж. бел. към III 579–81 по-горе. Тяхната песен е тъй наречената „музика на небесните сфери“ — вярвало се е, че при въртенето си сферите на Птолемеевата вселена произвеждат божествена музика, недостъпна за човешките сетива след грехопадението.

181 — Според древната космогония стихиите, които лежат в основата на света (огън, въздух, вода, земя), са в непрекъсната диалектическа взаимовръзка, в една система, наречена кватернион или тетрактида.

249 — Небесни ревности — едно от многото метафорични названия на ангелите.

261–2 — Стъклото на Галилео е телескопът.

264–5 — Цикладите са група острови в Южно Егейско море. Делос, някога плаващият остров, бил „закотвен“ сред Цикладите, за да могат на него да се родят боговете Аполон и Диана. Самос е друг гръцки остров, който не влиза в състава на Цикладите. На него се е родила Юнона и пак там се омъжила за Юпитер.

272 — Смайващият Феникс е митична птица, която веднъж на всеки 500 години си построявала жертвена клада и се изгаряла, но от мозъка на костите й израствала нова, досущ като нея, и отлитала към града на слънцето, Хелиополис, за да положи там мощите й. (Вж. Овйдий, „Метаморфози“ XV 391–407 и Плиний, „Естествена история“ X 2.) Според ренесансовите речници Хелиополис и египетската Тива са един и същ град. В традицията на християнския символизъм фениксът представлявал емблема на тържеството на вечния живот над смъртта, емблема на възкресението, а в светската иконография — образ на постоянството в дружбата и любовта.

275–85 — Ср. библейското описание на серафимите: „всякой от тях имаше по шест крила: с две всеки закриваше лицето си и с две закриваше нозете си, и с две летеше“ („Книга на пророк Исайя“, 6, 2).

285 — Синът на Мая е хвъркатият пратеник на олимпийските богове Хермес (Меркурий).

293 — Според Библията главата на Исус била помазана за погребение „с миро от чист, драгоценен нард“ („Евангелие от Марко“ 14, 3). Касията е подобна на канела подправка, една от съставките на мирото за помазване на скинията („Изход“ 30, 34). Балсамът е благоуханно дърво от рода на мирта, от чиято смола се приготвяли целебни мехлеми.

339–41 — От Индия до Индия означава от Индия до Западните Индии (Антилските острови и въобще Америка). Помежду тези крайни точки на тогавашната география се намира брега междинен на Понта, т.е. Черно море, на Пуническия край (Тунис или Картаген, южното Средиземноморие), както и на древното царство на Алкиной, този островен рай в Егейско море, описан в „Одисея“ (VII 113–21). Всички тези места били прославени с плодовете си.

349 — На тази свещена вечеря няма и следа от папския ритуал на каденето. Храстът ухае с естествения си аромат. Той не би могъл да бъде окаден и затова, защото Адам и Ева още не познавали огъня. Думата „ухания“ у Милтън се използува често като синоним на „уханни цветове“.

371 — Ангелската сила — перифраза на ангел.

381–2 — Трите измислени богини са Юнона, Минерва и Венера.

385–7 — За приветствието, отправено по-сетне към девата благословена вж. „Евангелие от Лука“: „Радвай се, благодатна! Господ е с тебе; благословена си ти между жените“ (1, 28). Богородица е втора Ева, тъй като в богословието двата библейски образа са били типологически свързвани.

391–2 — Райската трапеза е от злачен чим и е заобиколена със столчета от мъх, защото занаятите (включително дърводелството) още не са познати на човека.

393 — Квадратната форма според древната емблематика символизира добродетел пост и по-специално умереност.

418–20 — Луната заема най-ниската сфера в Птолемеевата космография. Според „Естествена история“ на Плиний лунните петна били земни утайки, извлечени от нея. Петната се виждали само при пълнолуние (по пълния й лик), защото тогава луната била с пълната си сила и можела да привлича тези земни изпарения. Интересно е, че Милтън отново, както обикновено, отказва да вземе страна в спора между древните и съвременни теории относно вселената и небесните тела. Докато по-рано в поемата (I 291) той заедно с Галилей отъждествява лунните петна със „земи, реки и планини“, тук внезапно се връща към архаическото им обяснение, защото то е по-съществено за образността и общата идея на този пасаж.

423–6 — В неоплатоническата традиция на Ренесанса слънцето поддържа огнената си сила благодарение на изпаренията от океана, които непрекъснато поглъща, за да може на свой ред да подхранва със светлината си луната и звездите.

427 — Докато амброзията е храната на олимпийските богове, нектарът е тяхната напитка.

430 — Ситният бисер по земята в райската градина е небесната манна (вж. „Изход“ 16, 14). В библейската иконография манната често се е представяла като пръснати бисери.

434–8 — Протестантите отхвърляли опитите на средновековното богословие да тълкува материалната реалност на библейските ангели като алегория. Особено важно е, че Милтън заставя именно Рафаил да яде и пие, защото „нематериалистите“ се основавали тъкмо на неговите думи: „През всички дни вие ме виждахте, но аз не ядох и не пих — само наглед ви се струваше тъй“ („Книга на Товита“ 12, 19).

446–50 — Синовете Божи са ангелите. Алюзията е към следния библейски текст: „Тогава синовете Божии видяха, че дъщерите човешки са хубави и взимаха си от тях за жени, кой каквато си избереше“ („Битие“ 6, 2).

468–90 — Картината на света, нарисувана от Рафаил, се характеризира с циклично движение на еманация и завръщане, което разкрива платоническата й основа. Типично за платонизма е и постепенното възлизане на материята към духа. Всичко в света на Милтън произлиза от една първична материя — той отказва да приеме доктрината за божественото сътворение от нищото, за него самият Бог е материалната първооснова на вселената. Сублимиран може да се сметне за един от множеството латинизми в поемата, синоним на „издигнат, извисен“, но думата е същевременно утвърден алхимически термин… Според традиционната физиология връзката между тялото и душата се осъществявала от няколко вида „духове“, които циркулирали в организма като изпарения от четирите основни течности (хумори). Те са градинари в този възходящ ред: жизнени, животворни (или живителни — вж. бел. към IV 805 по-горе) и умствени. Първите са присъщи на цялата жива природа и правят възможно растенето и други функции, общи за всички организми, тук наречени просто живот. Вторите са характерни за хората и животните, но не и за растенията, и ги правят способни за сетивни чувства. Третите, които отличават човека от всичко останало, създават въображение и мисъл, даряват го с разума, който с отказан на животните. Разумът на свой ред се дели на два вида: разсъдъчен и непосредствен (индуктивен). Човекът трябва да разчита преди всичко на първия. Вторият му служи само в моменти на божествено прозрение, когато истината го осенява пряко, а не се извлича по съмнителния път на схоластичните доказателства. Този вид разум сближава човека с ангелите.

609–12 — Тази стълба на нещата е платоническият възход от образа към идеята по йерархическата стълбица на битието. Движението е не само от конкретното и единичното към абстрактното и общото, но също и от центъра до външната окръжност, т.е. от Птолемеевия център на вселената, земята, до най-външната сфера на сътворения свят, до най-високото небе. Ср. символичната стълба на Йаков (III 510–8 по-горе).

574–5 — В основата на идеалистическата философия на платонизма лежи схващането, че феноменалният свят се съотнася о небесния свят на идеите така, както сенките се съотнасят с действителните неща.

580–2 — Платон считал, че времето е подвижен образ на вечността, породен от кръженето на небесните тела и следователно невъзможен преди тяхното сътворение. Милтън се мъчи да видоизмени тази доктрина, като допуска, че дори във вечността съществува движение и следователно може да се говори за измеримо време.

583 — Небесната година, или великата платоническа година, е цикълът, който завършва, когато всички небесни тела едновременно се завърнат на първоначалните си места. Времетраенето на този цикъл било изчислявано по различен начин от различни философи, но самият Платон го счита за равно на 36 000 земни години. Денят, който Рафаил се готви да опише, е подобен на деня, небесната година дето ражда, тъй като рождението на Сина открива нова ера, нов всемирен цикъл.

587 — Йерархи — главнокомандуващи.

620 — Хей онази звездна сфера тук е видимият небосвод, а не само сферата на неподвижните звезда.

625 — Хармонията висша е музиката на небесните сфери (вж. бел. към V 178 по-горе).

664 — Буквалното значение на староеврейското название „Месия“ е помазан.

688–9 — Владенията на Сатаната са на север съгласно стара църковна традиция, която се основава на библейски текстове.

711–7 — В християнската иконография божеството често се представя като едно всевиждащо вечно око. То се намира сред златните светилници, както е казано и в Библията: „Пред престола горяха седем огнени светила, които са седемте Божии духове“. Утринните синове са ангелите (в „Книга на Йов“ 38, 7, ангелите са наречени „утринни звезди“).

750 — Трите степени на ангелите са трите подразделения (йерархия) на деветте ангелски чина, познати в богословието, някои от които са споменати в ст. 749, а и на много други места в поемата.

754 — На дължина — проектирано в една плоскост.

804 — Името Авдиил (от староевр. „Слуга Божи“) фигурира в Библията като име на смъртен. В традицията на окултизма обаче то, както и много други човешки имена, било използуване за назовавана на един от ангелите.

807 — Авдиил пламнал от сурова ревност, тъй като серафимите са били смятани за особено пламенни в ревността си и дори били представяни като пламъци.

821 — Христовата власт е ненаследима, т.е. неотнимаема и вечна.

842–3 — Авдиил представя възцаряването на Месия като един вид въплътяване на божеството, снижаване на всевишния в ангелски ранг, предшестващо по-късното му снижаване в човешкото тяло на Христос.

1 — Ангелът безстрашен е Авдиил.

3 — Кръговият ход на часовете е видимото въртене на часовите деления на небосвода около земята.

29 — Служител Господен е буквално значение на Авдииловото име.

53–4 — Милтън, както много други писатели от онази епоха, отъждествява християнския ад с подземното царство в класическата митология и по-специално с онази негова част, където са се мъчила грешниците — Тартара.

108 — Ръба на битката — фронтовата линия.

160–1 — Перата, за които става дума, са традиционното рицарско украшение, носено върху шлема и символизиращо воинска доблест.

167 — За ангелите е казано в „Послание на св. ап. Павел до евреите“: „Нали те всички са духове служебни, проваждани да служат на ония, които ще наследят спасение?“ (1, 14).

175–7 — Пълната съгласуваност между природните закони (повелите на естеството) и вечния божи закон е основен постулат на християнския хуманизъм през ренесансовата епоха. Природата се разглежда вече като оръдие на божията воля.

199 — Престоли, един от ангелските чинове, тук се използува като синекдоха, предполагаща цялата небесна йерархия.

222 — Стихиите — първичните елементи, от които ще бъде създаден светът и на които при сътворението се определят неизменни, точно разграничени области.

255 — През XVII в. адамантът най-често бил отъждествяван с диаманта, най-якия камък.

310–5 — Според астрологията противостоянието на небесните тела (т.е. онова тяхно разположение, при което се намират в два противоположни зодиакални знака) било неблагоприятно за човека. Небесната среда е буквален превод на астрономическия термин medium coeli и означава зенита.

363–8 — Рафаил с ангелска обективност говори за себе си в трето лице. Освен това Адам и Ева не познават своя събеседник по име. Адрамелех, противникът на Уриил, е езически бог на слънцето.

371–2 — Ариил („Лъв Божи“) се споменава в Библията очевидно като название на град Йерусалим. Но в апокрифната „Книга на Енох“ той се явява като въплъщение на Марс и в кабалистичната е земният дух. Еласарският цар Ариох е един от тези, срещу които воюва Авраам („Битие“ 14, 1). В ренесансовата демонология той се превръща в дух на отмъщението. Името означава „подобен на лъв“. Рамиил също води началото си от „Книга на Енох“, където е назован като един от ангелите, паднали поради прелюбодеяние с човешките дъщери.

399 — Праведните ангели са построени в кубически фаланги, защото кубическата форма в традиционната емблематика означава добродетел и постоянство. Фигурата може да е съставена от хоризонтални и вертикални колони ангели, ако се приеме, че те не ходят, а летят в пространството. Но дори ако стъпват по небесната твърд, с вдигнатите си копия ангелската дружина би оформила доста правилен куб, както можем да се убедим от баталните картини на XVII век.

447 — Нисрох е асирийският идол, на който се кланял цар Сенахирим, преди да бъде убит от синовете си.

512 — Сярата се споменава като правещество не само защото е съставка на барута, а и защото в алхимията се е считала за баща на минералите и металите, чиято майка е живакът. В състава на калиевия нитрат (селитрата) азотът е също част от барута.

518 — Машини — артилерийски оръдия, кълба — гюлета, снаряди.

534 — Произходът на името Зофиил е все още неясен. Предполага се, че води началото си от кабалистиката. Значението на думата е „съгледвач божи“.

749–59 — Основният източник на описанието на Христовата победоносна колесница е апокалиптичното видение на Иезекиил в „Книга на пророк Иезекиил“ 1, 4–6; 1, 26–8 и 10, 9–17.

763 — Победата орловокрила — Милтън кондензира в едно два алегорични образа, водещи началото си още от древността: крилатата женска фигура на победата и орела, Зевсовата птица, символ на царствено величие, който често бил изобразяван в нозете й.

772 — В сапфирения си престол е заимствувано от видението на Иезекиил: „А над свода над главите им имаше подобие на престол, наглед като от камък — сапфир; а над подобието на престола имаше нещо като подобие на човек отгоре му“ („Книга на пророк Иезекиил“ 1, 26). За свода кристалинен, т.е. „кристалинената сфера“ в традиционната астрономия, вж. бел. към III 481–3 по-горе.

827 — Четиримата са очевидно херувимите, описани в ст. 753–5 по-горе.

856–8 — Оприличаването на метежните ангели на стадо кози е намек за текста: „А кога дойде Син Човеческий в славата Си, и всички свети Ангели с Него, тогава ще седне на престола на славата Си, и ще се съберат пред Него всички народи; и ще отдели едни от други, както пастир отлъчва овци от кози; и ще постави овците от дясната Си страна, а козите — от лявата. Тогава Царят ще каже на ония, които са от дясната Му страна: дойдете вие, благословените на Отца Ми, наследете царството, приготвено вам от създание — мира… Тогава ще каже и на ония, които са от лява страна: идете от Мене, проклети, в огън вечний, приготвен за дявола и неговите ангели…“ („Евангелие от Матей“ 25, 31–41).

909 — По-слабата от тебе — ср. напътствието на апостол Петър: „Също и вие, мъжете, живейте благоразумно с жените си, и отдавайте чест на женския пол като на по-слаб съсъд…“ („Първо съборно послание на св. ап. Петър“ 3, 7).

1 — Това е единственото обръщение към музата — вдъхновителка на настоящата поема, в което Милтън я назовава по име. В древността Урания (Небесната) била муза на астрономията, но в европейската поезия през Милтъновата епоха това име е било дадено на специфично християнската муза в поезията на религиозна тема. Урания се призовава да слезе, тъй като оттук нататък предметът на поемата се спуска от небесните висини към земята (ср. ст. 15–25 по-долу).

8–12 — Мъдростта (или Премъдростта), божията дъщеря, се явява в „Притчи Соломонови“ и казва: „Аз съм се родила, когато още нямаше бездни, когато още нямаше извори, изобилни с вода. Аз съм се родила преди планините да са били поставени, преди хълмовете…“ (8, 24–5). Малко по-нататък тя твърди, че се е веселила пред лицето на Господа през всичкото време (8, 30).

14–5 — Емпирейкият (небесен) въздух се смятал смъртоносен за хората.

16 — Родната стихия е земята (най-ниският от четирите елемента на света).

17–20 — Според древната митология Белерофон се опитал да се издигне до небесата на гърба на крилатия жребец Пегас, но Зевс изпратил насекомо, което да ужили коня и да събори ездача. Белерофон паднал в Алейското поле (грешното поле) и там се скитал сляп и самотен до смъртта си.

22 — Зримата денонощна сфера е астрономическата вселена, която видимо се върти около земята, като завършва обиколката си за едно денонощие.

25–8 — В тези няколко стиха поетът загатва за тежкото положение, в което е изпаднал непосредствено след тържеството на политическата реакция в Англия в епохата на Реставрацията, както и за своя физически недъг, пълното ослепяване.

32–7 — Тракийският певец е Орфей, традиционният праобраз на вдъхновения поет. Опасенията на Милтън за възможна разправа на възтържествувалата роялистка реакция с него са фокусирани в легендата за гибелта на Орфей, според която той бил разкъсан от вакханките по време на оргии. Арфата е вълшебната лира, дадена на певеца от Аполон или Меркурий. За майка на Орфей се смятала героичната муза Калиопа.

99 — Пътят на слънцето е стръмен, т.е. то вече се спуща надолу към хоризонта, въпреки че все още е високо над него.

103 — Неявствената бездна е мрачното и безформено царство на хаоса преди сътворението.

131–3 — Луцифер в древността е било едно от имената на планетата Венера, употребявано, когато тя се е явявала като утринна звезда.

233 — Материя безформена и куха е първичната материя на света от V 472–3 по-горе.

243–4 — Светлината е ефирна, т.е. нейната материя е най-високият и най-чист пети елемент или стихия (квинтесенцията), който не влиза в състава на земята, а само на небесата. Оттук нататък Милтън следва доста точно библейския разказ за сътворението на света в началото на книгата „Битие“, като значително го разширява и детайлизира.

252 — Милтън следва староеврейската традиция, отразена в оригинала на Библията, и отчита дните от вечер до вечер.

272–3 — В първичния хаос крайностите стръвни, т.е. противоположните качества воюват непрекъснато, тъй като още не са разграничени в отделните стихии.

366 — Зорницата е Венера, която изглежда двурога при сближаване със слънцето, какъвто е случаят тук. Освен това Телеца, който се смята за дом на Венера, често се е изобразявал със златни рога.

370–3 — Сияйната лампада, монархът на деня са традиционни перифрази за слънцето.

374 — Плеядите са част от съзвездието Телец, където слънцето ще се намира, след като напусне Овена.

375–80 — Популярната теория на Анастасий Синаит твърдяла, че когато Господ създал двете основни небесни светила, по-голямото, слънцето, той поставил в източния край на небосвода, а по-малкото, луната — в западния. И така при сътворението било пълнолуние и слънцето и луната се намирали в съотношение на противостояние (на 180° едно от друго).

444–6 — Онзи, чието име не се споменава, е очевидно паунът.

476 — Червеите включват змиите, гъсениците, личинките, ларвите и други подобни твари.

484–9 — Мравката била традиционен символ на благоразумие и вроден демократизъм. Още от Аристотел води началото си идеята, че мравките нямат царе и въпреки това поддържат стройна обществена организация. В епохата на хуманизма тази организация била използвана като пример за успешно републиканско устройство.

489–92 — Пчелите, както и мравките, по традиция се дават, за пример на съвършено обществено устройство и граждански добродетели. Както личи от полемичните съчинения на Милтън, той считал, че повечето пчели също имат републиканска, а не монархическа организация. По онова време се вярвало, че работните пчели били женски, а търтеите — мъжки.

497 — Вергилий описва змията, която убива Лаокоон, като чудовище с грива (или гребен). Вергилиевата гривеста змия играе съдбоносна роля в превземането на Троя, което често се използува като митологична аналогия на библейското грехопадение.

505–11 — Идеята, че изправената стойка на човека го отличава от другите твари и подчертава особеното му положение, била общо място в литературата, посветена на сътворението. Тя обаче е не толкова библейска, колкото класическа по своя произход — намираме я у Платон, Цицерон и Овидий.

535–7 — В Библията („Битие“ 2, 8 и 15) се казва, че Господ взел човека и го поселил в Едемската градина, след като го създал, което дало повод на някои тълкуватели на Светото писание да предполагат, че Адам бил създаден извън Рая и след това пренесен в него.

553 — Небесното небе е емпирейното небе, където е Бог с ангелите си.

563 — При сътворението „блуждаещите“ планети са все още неподвижни.

566 — Вратите на небесата са живи, тъй като те се отварят сами на няколко места в Милтъновата поема, както и в Библията („Деяния на св. апостоли“ 12, 10), а и у Омир („Илиада“ V 749).

584 — Планината свята е „онзи връх Господен“, споменат в V 643 по-горе, където е божият престол.

619 — Хиалин е старогръцката дума за кристал или стъкло, употребена в Библията при описанието на стъкленото море пред божия престол („Откровение на св. Йоан Богослов“ 4, 6), за което се говори в III 518–9 по-горе.

624 — Долният океан е водата, която според древната география опасва земния диск като огромна река. Той се нарича така, за да се различава от горния океан, събрал водите над твърдта на небесата.

Книга VIII

82–4 — В традиционната космография на Птолемей наблюдаваните неравномерности в движението на небесните тела били обяснявани на първо място с леко отклонение на центровете на техните орбити встрани от земята, приемана за център на вселената (оттук — ексцентричните наред с центричните окръжности в схемата на космоса). На второ място, тъй като това било недостатъчно за планетите, при тях се прибавяли и тъй наречените епицикли, по-малки окръжности, чиито центрове се плъзгат по главните ексцентрични окръжности и които носят планетите. Въпреки революционната промяна в картината на света, която настъпва след поставянето на слънцето в центъра на мирозданието през епохата на Ренесанса, дори на Коперник все още били необходими цели 34 допълнителни окръжности, за да се обяснят различните скорости на планетите.

110 — Тази скорост е почти духовна (ср. „нетленна бързина“ в ст. 37 по-горе), тъй като се е вярвало, че Птолемеевите сфери се движат от духове.

128 — Шестте планети, познати през Милтъновата епоха, са Сатурн, Юпитер, Марс, Венера, Меркурий и Луна. След Коперник главният предмет на астрономическите спорове бил коя е седмата — Земята или слънцето.

130 — Коперник предполагал, че Земята извършва едновременно различни три движения: денонощно завъртане около оста си, ежегодно орбитално завъртане около слънцето и трето, наречено деклинационно, при което земната ос описвала за една година повърхността на конус, движейки се обратно на земния център. С това последно движение се обяснявал фактът, че земната ос целогодишно сочи към една и съща точка на небесната сфера, независимо от въртенето на земята около слънцето. Едва по-късно Тихо Брахе успял да се справи без това трето движение.

131–2 — Ако се предположи, че се движи не земята, а слънцето, както е у Птолемей, тогава, за да се обяснят наблюдаваните астрономически явления, трябва да се приеме, че съществуват множество сфери, движещи се в насрещни посоки една спрямо друга. В древната и средновековната космография движението на всяка планета се обяснявало като резултат от кръговото движение на няколко концентрични сфери.

134 — Ромб тук трябва да означава (както гръцката дума „ромбос“) „вълшебно колело“. Става дума очевидно за въображаемата първодвигателна сфера, десетата, най-външна сфера на древната и средновековната планетарна система, която се въртяла около земята с невероятна бързина, за да извърши пълно завъртване за едно денонощие, като повличала след себе си и вътрешните сфери на звездите и планетите. Заедно с това обаче ромб е и названието на оная геометрична фигура, която свързваме с това име днес. В диаграмите, илюстриращи Птолемеевата система, триъгълникът на слънчевите лъчи, изпращани към земята, заедно с триъгълника на тъмната централна част от земната сянка образуват удължен ромб, състоящ се от светла и тъмна половина (всенощен и вседневен) и въртящ се около земния център.

145–6 — По времето на Милтън предполагаемите промени или придвижвания на лунните петна често се приписвали на процесите в нейната атмосфера. Теорията, че лунните петна са облаци, е вече трето обяснение на тяхната същност, използуване в поемата (ср. бел. към V 418–20 по-горе).

148–9 — Предположението, че неподвижните звезди са слънца със съпътствуващи ги планети, през XVII в. било предмет на разпалени теоретични дискусии.

150 — Според „Естествена история“ на Плиний слънцето е мъжка звезда, която изгаря и поглъща всичко, докато луната е нежна женствена планета — полова диференциация, заимствана от митологията. Тук обаче контекстът показва, че Рафаил има пред вид нещо друго: слънчевата светлина е собствена, а лунната и планетната — отразена.

246 — Съботната вечер е вечерта, с която започва староеврейската събота („шабат“), седмият ден на сътворението, на който Господ си е починал.

421 — Божествената монада според теологията трябвало да съдържа в своята абсолютна единичност всички числа и затова била пълна и съвършена. Монадата (единицата) поначало била като самото божество, тъй като била извор на всички числа.

466 — Сърдечен дух — синоним на споменатите по-горе „жизнени духове“ (ср. бел. към V 468–90).

518 — На мрака влюбената птица — славеят.

519 — В сватбените песни от онази епоха по традиция нагряването на вечерната звезда (планетата Венера като вечерница) било знак за запалване на венчалния светилник и довеждане на булката при младоженеца.

574 — Ср. „Първо послание на св. ап. Павел до коринтяни“: „Искам да знаете още, че глава на всеки мъж е Христос, а на жената глава е мъжът…“ (11, 3)

631–2 — Земният зелени нос е най-западната точка на стария свят, африканският Зелени нос. Още по на запад от него са едноименните острови, които може би Милтън има предвид, когато добавя и островите китни, макар че веднага след това, в началото на следващия стих, уточнява — на Хесперидите. Впрочем вълшебните острови на Хесперидите се намирали според древната митология отвъд Херкулесовите стълбове, в най-западния край на познатия тогава свят, и не е изключено да са били легендарен образ тъкмо на островите Зелени нос. През времето на Милтън английският автор Т. Хърбърт казва в своя пътепис за островите Зелени нос: „някои мислят, че това са били Хесперидите, толкова прославени с Градината на златните ябълки“ (1634 г.).