Бележки на преводача[563]

Стих 4 — Едем (староевр. Еден) — названието на библейския земен рай.

Стих 5 — Друг, по-велик Човек — библейският спасител на грешното човечество, Исус Христос, когото богословите наричат „вторият Адам“.

6–22 — Святата Муза, към която авторът по-късно се обръща с името Урания (VII 1), тук очевидно е отъждествена с божественото Слово, едно от лицата на Троицата, което удостоява Мойсей с пророческо видение в Хорив и с жреческото тайнство — в Синай. Така поетът изразява готовност да се нагърби било с пророческа, било с жреческа роля — както пожелае Духът. Като пастир на Йоторовите овце Мойсей е споходен от мистично видение при горящата къпина на планината Хорив („Изход“ 3, 1–2) и получава божия закон или там („Второзаконие“ 4, 10), или на планината Синай („Изход“ 19, 20). Избрания народ са израилтяните (вж. бел. към XII 111–2 по-долу), които Мойсей просвещава относно сътворението на света в библейската книга „Битие“. Сион е храмовото възвишение в Йерусалим, светилището, но също е и извор на божествени прорицания („Книга на пророк Исайя“ 2, 3). Силоамския поток тече западно от Сион и недалеч от Голгота и затова в християнските проповеди често символизира „благото въздействие“ на Светия Дух. От друга страна, Милтън може да има пред вид целебната къпалня Силоам, където Христос изпраща слепеца, за да прогледне отново („Евангелие от Йоан“ 9). Слепият поет често загатва за своя недъг. Планината Аонийска е свещеното обиталище на древните музи — Хеликон. Милтън вярва, че неговото вдъхновение и святата му тема са много по-възвишени от каквото и да било в езическия свят. Духът предпочита пред всички храмове сърцето праведно и чисто, защото смята Светия Дух за единствен наставник на хората по божествените предмети. Светият Дух от сътворението е отъждествен с онзи, който се спуща над Исус като гълъб при неговото първо появяване в началото на „Евангелие от Йоан“ (1, 32). „Мътещ“ предава значението на староеврейската форма „мерахефет“, която в повечето нови преводи на Библията на европейски езици, включително и в българските, е преведена „движещ се“, „носещ се“ („Битие“ 1, 2).

55 — Както и на много други места в поемата, Милтън неусетно преминава от минало към сегашно време, с което подсказва, че библейската история не е само хроника на предишни събития, а и митологична картина на съвременния свят (в случая адът на Сатаната и падналите ангели е нещо повече от вече преживения крах — той е постоянното им състояние).

80 — Веелзевул — евангелистите го наричат „бесовския княз“ („Евангелие от Матей“ 12, 24; „Евангелие от Марко“ 3, 22; „Евангелие от Лука“ 11, 15). Староеврейското значение на името е „господар на мухите“ и е свързано с древния източен култ към избавителите от вредни насекоми.

81 — Сатана на староеврейски означава „враг“. След бунта му предишното име на Сатаната, Луцифер, според черковните отци вече не се употребявало (ср. V 657–9 по-долу).

115 — Когато Бог-Отец говори за богове (вж. III 341 по-долу), тази дума е само название на ангелите като божествени същества, но Сатаната влага в нея друг смисъл (ср. също V 70–81, 708–18), напомняйки за езическото многобожие и приравнявайки ангелите с върховното божество — една бунтарска идея, която той нееднократно открито декларира.

116 — Емпирейна — от названието на най-високото небе в библейската космогония, емпирея, чиято материя е огнена.

127–8 — Престоли, серафими — част от деветте чина в традиционната тристепенна ангелска йерархия: първа степен — серафими, херувими и престоли; втора — господства, сили и власти; трета — начала, архангели и ангели.

130 — Дълговечен — падналите ангели предпочитат да гледат на Божията власт като дългосрочна, но не безкрайна, „дълговечна“, но не „вечна“.

197–200 — Според повечето източници в древногръцката митология чудовището Бриарей е от рода на титаните, а чудовището Тифон — от рода на гигантите, въпреки че двата вида често се смесват. И едните, и другите са „земеродени“, т.е. рожби на Земята, и са воювали срещу Зевс (Юпитер), върховното божество в гръцкия пантеон, за да го съборят от Олимп. И едните, и другите в края на краищата били заточени под Етна, с която Милтън сравнява адската твърд малко по-късно — ст. 232–7. Новозаветният Тарс е столица на Киликия, а Пиндар и Есхил описват жилището на Тифон като киликийска пещера или бърлога.

200–208 — Левиатан — библейско чудовище, описано в „Книга на Иов“ (40–41), а в „Книга на пророк Исайя“ представено като „лъкатушния змей“ (27, 1), но често отъждествявано с кита.

230–7 — Подземен вихър — традиционната сеизмология приписвала земетресенията и вулканичните изригвания на дейността на подземни ветрове.

232–5 — Пелор — сицилийският нос Фаро, недалеч от Етна. Отпратката е към Вергилиевата „Енеида“ (III 570), където се описва изтръгнатата вътрешност на вулкана.

286–91 — Изкусният тосканец е Галилео Галилей, когото Милтън посетил по време на италианското си пътешествие през 1638–1639 г. и който първи е изследвал луната с телескоп („оптическо стъкло“), достатъчно мощен да изясни релефа на повърхността й. По това време Галилей е бил поставен от Инквизицията под домашен арест край Флоренция, която се намира във Валдарно (долината на река Арно), в подножието на възвишението Фезоле (или Фиезоле).

302–4 — Валомброза е местност до Флоренция, в Етрурия (оттам — сенките етрурски), наистина покрита с обширни широколистни гори, които Милтън може би е видял по време на италианското си пътешествие, макар че в случая за него е по-важна тържествената звучност на италианските имена, а не действителното географско описание.

304–6 — Акроническото извисяване на съзвездието Орион още от древността се е свързвало с настъпването на сезона на бурите. Но Орион има определено значение като библейски символ — коментаторите на светото писание са тълкували създаването на Орион като знак за буреносната сила на Бога, посредством която присъдите му се привеждат в изпълнение. Затова и преходът към наказаните египтяни в следващите стихове на поемата е естествен. Морски бурен — староеврейското име на Червеното море означава Море на тръстиките.

306–11 — Противно на обещанието си фараонът от библейската книга „Изход“ начело на своята мемфийска (т.е. египетска) конница се впуснал да преследва израилтяните, излезли от пленничеството си в Гесем през Червено море. Израилтяните преминали отвъд безпрепятствено, но колелата на египетските колесници се „изплеснали“ („Изход“ 14, 25) и надигащото се отново море ги погълнало, като изхвърлило на брега само труповете на колесничарите („Изход“ 14, 30). По традиция фараонът се е тълкувал като алегоричен образ на Дявола. Митологическият тиранин Бузирис обикновено се е отъждествявал с фараона от „Изход“.

328 — Гръмотевични вериги — оръжието, употребено от Юпитер и Минерва срещу разбунтуваните гиганти (клас. митология).

338–44 — Сина Аврамов е библейският Мойсей, който с вълшебния си жезъл стоварва върху египтяните напаст от скакалци, покрили „лицето на цялата земя, тъй че земята не се виждаше“ („Изход“ 10, 12–15).

361–3 — Книгата на живота се споменава в библейската книга „Откровение на свети Йоан Богослов“ (3, 5) и в „Изход“ (32, 32–3). От нея Бог изличава имената на грешниците.

364–75 — Милтън се позовава на известната теологическа доктрина, че езическите религии са създадени от падналите ангели, които се заселили сред хората по земята и ги подмамили да ги почитат като богове. Тази доктрина навярно се корени в някои библейски текстове от рода на следния: „каквото принасят в жертва езичниците, принасят го на бесове, а не Богу“ („Първо послание на св. ап. Павел до коринтяни“ 10, 20).

392–6 — Молох (финикийско божество) е наречен цар, защото това е буквалното значение на името му.

396–9 — Рава е престолнината на амонитянското царство (Рава Амонитска или Амонска, както се среща в Библията). Аргов и Васан са области край Генисаретското езеро. Потокът Арнон се влива в Мъртво море.

399–402 — Според Библията, когато Соломон остарял, неговите жени склонили сърцето му към „други богове“ и сърцето му не било „напълно предадено на неговия Господ Бог“. Тогава Соломон съградил капище на Хамос и на Молох, за да угоди на жените си чужденки. Издигнал го на планината, която е пред Йерусалим („Трета книга Царства“ 11, 3–8).

403–5 — Геена означава „долината на Еном“. Тази дума се среща не в Стария завет, а в „Евангелие от Матей“ (10, 28) като название на ада. Предполага се, че долината на Еном, осквернена от езически жертвоприношения, е станала символ на библейската преизподня, тъй като тя е била наричана и Гробището. Милтън отъждествява Тофет и Еном, съгласно „Четвърта книга Царства“ 23, 10.

406 — Хамос, квалифициран като „моавска гнусотия“, се споменава редом с Молох в „Трета книга Царства“ (11, 7).

407–11 — Повечето от споменатите в тези стихове географски названия се явяват в библейската книга „Числа“ (52) като предишни моавски владения, предадени от Мойсей на Рувимовите и Гадовите синове. Пак в „Числа“ (21) се разказва за това как Израил завладял Есевон, моавитски град, превзет от аморейския цар. Сихон, Есевон, Хоронаим и Елеал (или Елеала) се споменават в пророчеството на Исайя за разрухата на Моав („Книга на пророк Исайя“ 15, 4–5). Асфалтитското море е Мъртво море, наричано така поради асфалтовата пяна, която плува по повърхността му.

412–4 — Фегор (Ваал-Фегор) — финикийско божество, по което се увличат древните израилтяни, додето живеят в Ситим; тогава те започват да блудствуват с дъщерите на Моав, които ги приканват да принасят жертви на боговете им. За този си грях те са наказани с мор, който погубва 24 000 души („Числа“ 25).

418 — Йосия е йудейски цар (641–608 г. пр. н. е.), религиозен реформатор, възстановил единобожието в Йерусалим.

419–21 — Древния Ефрат е древен, защото за него се говори още във връзка със сътворението на света в първата книга на Библията — „Битие“ (2, 14). Пограничната река навярно е Восор.

422 — Вааловци са финикийските и ханаански богове на слънцето, всеки от които има и свое индивидуално име, прибавено към родовото, както напр. Ваал-Фегор. Астартите пък са съответните лунни богини.

433 — Опора жива — Йехова (Яхве).

439 — Идолът на Асарта, сидонска (финикийска) лунна богиня, е бил статуя на жена, върху чиято глава имало глава на бик, с рога, наподобяващи лунен сърп.

442–6 — Цар великодушен — вж. бел. към ст. 399–03 по-горе.

440–52 — Тамуз е споменат веднага след Астарта като неин любим. Аналогията с мита за Адонис и Венера е отдавна установена и използувана в литературата. Милтън отъждествява двата мита и техните герои. Сирийският празник на Тамуз е бил чествуван сред лятното слънцестоене. Смъртта на младия бог, убит от глигана, е била оплаквана като символ на отслабването на слънцето и повяхването на зеленината. Всяка година, когато река Адонис се оцветявала от червеникава кал, се считало, че раната на бога започва да кърви отново.

457–63 — Филистимците отвлекли свещения ковчег в Дагоновия храм, но: „като станаха сутринта… ето, Дагон лежи ничком на земята пред ковчега Господен; главата на Дагона и двете му нозе и двете му ръце лежаха отсечени, всяка отделно, на прага; само трупът на Дагона беше останал“ („Първа книга Царства“ 5, 4). Името Дагон е тълкувано от някои коментатори като свързано със староеврейската дума „даган“ (жито), но Милтън се придържа към други, които го извеждат от староеврейското даг = риба и описват образа му като получовек-полуриба.

464–6 — Азот, Аскалон и Екрон са филистимски градове, които заедно с Газа ще бъдат сполетени от Божието възмездие според „Книгата на пророк Софоний“ (2, 4).

467–71 — Когато „Божият човек Елисей“ казал на Неемав, че проказата му ще бъде изцелена, ако той се умие в свещената река Йордан, сирийският военачалник отначало се разгневил; „Нима дамаските реки Авана и Фарфар не са по-добри от всички израилски води? Не можех ли да се окъпя в тях и да се очистя?“ („Четвърта книга Царства“ 5, 12). После обаче се смирил, окъпал се и се излекувал (пак там, 14).

471–6 — След като подучва асирийците да завладеят Дамаск, „нечестивият“ библейски цар Ахаз изпада под въздействието на тамошния култ към Римон и нарежда в Божия храм да се постави олтар от сирийски тип („Четвърта книга Царства“ 16, 9–17).

476–82 — При изреждането на древните египетски божества Озирис, Хор, Изида и пр., мит, според който олимпийските богове избягали от гиганта Тифон в Египет и се скрили в зверски образи (вж. Овидий, „Метаморфози“ V 3, 19–31), а после тъкмо в тях били почитани от египтяните.

482–4 — Едно от най-характерните отклонения на Израил от еднобожието е почитането на хоривския телец („Псалтир“ 105, 19), направен от Аарон, докато Мойсей получавал Божия закон на планината („Изход“ 32).

484–5 — Онзи смутен цар е Йеровоам, който възглавил бунта на десетте израилски племена срещу Соломоновия наследник цар Ровоам. Той повторил беззаконието на Аарон, като направил два златни телеца и поставил единия във Ветил, а другия — в Дан. („Трета книга Царства“ 12, 28–9).

488–9 — „На пасха Яхве поразил «всяко първородно в Египетската земя, от човек до добитък.»“ („Изход“ 12, 12). Предполага се, че в това число са били и свещените им животни.

490–2 — Велиал (Велиар) е всъщност абстрактно съществително, означаващо „зло“, въпреки че персонифицирането му във „Второ послание на св. ап. Павел до коринтяни“ (6, 15) и широко разпространеният библейски израз „чедата на Велиал“ са станали повод думата да се третира като лично име.

494–6 — Безбожието и светотатството на Илиевите синове са описани в „Първа книга Царства“ 2, 12–24.

504–5 — Алюзията е за библейската история, в която един левит, подслонен в Гива, предава наложницата си на буйствуващите развратници, за да спаси от изнасилване самия себе си („Съдии Израилеви“ 19).

507–14 — Йонийците (гърците) били считани от някой за потомци на Йаван, син на Йафет, сина на Ной. Според Хезиод и други древни автори Небето (Уран, Цел) и Земята (Гея, Тера, Тея) са родители на Сатурн и другите титани, но историята на войната между Сатурн и първородния Титан е предадена само от християнския автор Лактантий. Сатурн бил спасен и качен на трона от сина си Зевс (Юпитер), който обаче по-късно го прогонил отвъд Адриатика. Майката на Зевс е Рея.

514–15 — На планината Ида в Крит Зевс бил роден и скришом отгледан, преди да се възкачи на трона на гръцките богове.

516 — Средищния въздух е студената мъглива междинна област на въздуха, вторият от трите пласта, на които средновековната схоластика деляла атмосферата.

517 — Делфи е прочутото прорицалище на питийския оракул на Аполон, но там се почитали и култовете на Гея, Посейдон и Артемида.

518 — Зевсовият оракул в Додона, Епир, се считал за най-древния в Гърция. Дорийската земя е Гърция.

519–21 — Хесперийските поля са Италия, Адрия — Адриатическо море, Келтика — Франция, а отвъдните острови — Британия, Ирландия и Исландия.

534 — Азазиил фигурира като един от главните паднали ангели, изпитали божия гняв, в апокрифната „Книга на Енох“. В кабалистическата традиция през Средновековието и Ренесанса Азазиил е един от четиримата знаменосци във войнството на Сатаната.

537 — Метеор — комета или кое да е друго астрономическо или атмосферно явление, считано за зла поличба.

543 — Ср. II 894–909 и 959–70 по-долу, където Хаоса и Нощта са изобразени като владетели на неоформената материя между небесата и ада.

550 — Дорийската музика според Платон изпълвала воините със спокойна героична твърдост за разлика от меката, ленива мелодика на йонийския и лидийския лад („Република“ ІІІ 398–9).

551 — За разлика от римляните, които влизали в битка под звуците на тръби, спартанците свирели на флейти.

575–6 — Дребната дружина са пигмеите, чиято миниатюрност е била често хиперболизирана. Сравнението вероятно е подсказано от Омировата „Илиада“ (III 5).

576–7 — Вж. бел. към ст. 197–200 по-горе. Овидий в „Метаморфози“ (X 151) и Стаций в „Тивиада“ (VI 358), както и редица други древни автори, локализират войната на гигантите с олимпийските богове в равнините на Флегра. Предполагало се, че битката е започнала при Флегра в Македония и била възобновена при Флегра в Италия.

577–9 — Два от главните епични цикли на древността са посветени на обсадата на Троя и борбите на тивийските братя. Боговете винаги се притичват на помощ на своите любимци както в „Илиада“ на Омир, така и в „Тивиада“ на Стаций.

580 — Сина Утеров е Крал Артур, централният герой на голям цикъл западноевропейски средновековни романси, които Милтън е възнамерявал да използува като основа за своята епическа поема, преди да предпочете библейската тема.

581 — Армориканските рицари са от Бретан (Арморика) — част от легендарното обкръжение на Крал Артур, описано в романсите.

583 — Аспрамонт е замък край Ница, описан в популярния романс на Андрей да Барберино „Аспрамонте“, но и в „Неистовият Орландо“ на Ариосто. Монталбан е друг знаменит замък, фигуриращ в произведенията на италианските ренесансови писатели Луиджи Пулчи, Боярдо и Ариосто. Всички тези романси са посветени на рицарските войни между християните и сарацините.

584 — Ариосто рисува рицарско сражение между покръстените и неверните при Дамаск в поемата си „Неистовият Орландо“. Великолепният византийски град Трапезунд бил прочут през Средновековието със своите турнири, възпети в не един романс.

585 — В романтичната си поема „Влюбеният Орландо“ италианският ренесансов поет Боярдо разказва как сарацините се събрали край Бизерта в Тунис, преди да нахлуят в Испания.

586–7 — Милтън се позовава на широко популярния цикъл средновековни романси, посветени на Шарлеман (Карл Велики) и неговите рицари. Целият ариергард на Шарлеман начело с Роланд, един от дванадесетте му паладини, бил посечен в Ронсевал, недалече от Фонтарабия (съвр. Фуентерабня).

594–9 — Очевидно става дума за широко разпространеното през Средновековието и Ренесанса суеверие, което вижда в слънчевите затъмнения злокобно предзнаменование за войни, бунтове и държавни преврати.

654 — Синовете на небето — т.е. ангелите.

674 — Изчадие на сярата — в алхимията сярата са смята за баща на металите поради химическата си активност.

678–9 — В евангелията от Матей и Лука името „Мамон“ се споменава като абстрактно съществително, означаващо „богатство“, но по-късно то се използува като лично име на „княза на тоя свят“ („Евангелие от Йоан“ 12, 31). Средновековно-ренесансовата традиция често свързвала Мамон с Плут, гръцки бог на богатството, а оттук, поради смесване, и с Плутон, бога на подземното царство на сенките. Милтън особено високо ценил описанието на пещерата на Мамон в епическата поема на Едмънд Спенсър „Кралицата на феите“ (II 7), където, както и тук, богът властвува над добива на злато.

682 — В „Откровение на св. Йоан Богослов“ (21, 21) се казва, че стъгдите на Божия град са от чисто злато.

684 — Благото видение е схоластичният термин за мистично съзерцание на небесното великолепие, което всеки християнин трябва да копнее да изпита редом с ангелите.

694 — Вавилон е прочут преди всичко с кулата, извисена до самите небеса и предизвикала Божия гняв (вж. бел. към XII 40–62 по-долу). Удивителните дела на мемфийските (египетските) царе са вероятно, пирамидите, считани за паметници на суетата както от древните, така и от по-новите автори.

710–11 — Пандемониум израства от пръстта подобно изпарение, защото според тогавашната наука земните изпарения можели да се превръщат на метеори, комети или мълнии, злокобни за човека, но същевременно защото е безплътен и ефимерен като пара.

714 — Пиластрите са в същност четвъртити колони, така че съчетанието „обли пиластри“ с оксиморон, подчертава нереалността на дяволското построение. Дорическите (дорийски) колони са колони с канелюри и с прости капители.

715–16 — Архитравите са онзи елемент от класическата сграда, който лежи непосредствено върху колоните. Корнизите и фризовете са съставни части от класическия антаблемент, разположени над архитрава. Фризовете обикновено са покрити с релефни орнаменти или композиции.

717–22 — В новозаветните книги Вавилон най-често се схваща като алегоричен образ на ада или на Антихриста. Алканро (Мемфис или съвременният Кайро) е най-импозантният град на езически Египет, противопоставен на праведните юдеи. Вил е вавилонският бог Ваал (вж. бел. към ст. 422 по-горе). Вил Вавилонски се споменава в библейската „Книга на пророк Йеремия“ (51, 44) и в „Книга на Даниил“ (14, 10). Серапис е египетско божество, често отъждествявано с Апис.

739 — Авзонската земя е древногръцкото название на Италия.

740–8 — Мулцибер (или Вулкан) е латинският вариант на древногръцкия бог Хефест, който властвува над всички изкуства и занаяти, свързани с огъня (най-вече над ковачеството). Той е строителят на всички дворци на боговете. Алюзията тук е към класическата легенда за изхвърлянето на Хефест от Олимп и неговото целодневно падане, описано в „Илиада“ на Омир (I 591–5). Названието на дяволската престолнина, Пандемониум, дума, изкована от Милтън и влязла в речника на съвременния английски език като синоним на безредието и произвола, е съставено от гръцкото „пай“ (=все-) и „демонион“ (=демон, зъл дух). Буквалният български превод би бил „Вседемоние“, т.е. свърталище на всички демони.

766 — Надпреварата с копия е нещо като спортно състезание за рицарите и обикновено не завършва с убийство, докато смъртният бой, както самото му име показва, не е толкова невинен.

769 — По времето на Милтън слънцето е влизало в Телеца, втория знак на зодиака, в средата на април според китайския календар. Тази хронология ни пренася в епохата след грехопадението, когато слънцето се измества от Овена в Телеца (вж. X 673 по-долу).

780–1 — Ср. бел. към ст. 575–6 по-горе. Плиний определя местоположението на пигмеите в планините отвъд изворите на Ганг — Индийската гора („Естествена история“ VII 26).

795 — Конклавите могат да бъдат каквито и да било тайни съвещания, но още по времето на Милтън думата се използва предимно за църковните съвети. По такъв начин, както на много други места в поемата, авторът отъждествява омразния му католицизъм с мрачното царство на падналите ангели.

Книга II

2 — Ормуз, град на един остров в Персийския залив, е бил известен като пазар на скъпоценности.

15 — Сияйните достойнства са един от ангелските чинове.

28 — Гръмовержеца — както и в I 92 по-горе, Сатаната отъждествява Яхве с Юпитер, за да го смали дотолкова, че да го превърне в обикновен олимпийски тиранин.

43 — Молох е скиптроносец, защото така титулуват царете в древногръцкия епос.

65 — Машина — вероятно се отнася за бойната колесница на Месията, която се явява „с фученето на сприя“ в VI 749–50 по-долу.

69 — Непозната жар — има се пред вид библейската книга „Левит“ (10, 1–2): „Надав и Авиуд, синове Ааронови, взеха всеки своята кадилница и туриха в тях огън, и на него посипаха кадиво, и донесоха пред Господа чужд огън, за, който той не бе им заповядал; и излезе огън от Господа и ги изгори, и те умряха пред лицето Господне.“

74 — Безпаметното езеро — вж. I 266 по-горе. За разлика от митологичната река Лета в класическото подземно царство и в Милтъновия ад (ст. 582–614 по-долу) това езеро няма способността да измие напълно спомена и скръбта, защото, както виждаме в същия пасаж, падналите ангели се терзаят от това, че не могат да пият от Лета — нещо, от което не биха се нуждаели, ако езерото наистина имаше нейните свойства.

90 — Васали — в случая идеята за феодална зависимост, вложена в тази дума, е синонимна на „робство“.

174 — Десницата му пурпурна — Хораций в своите „Оди“ (I, II, 1–4), спомняйки си ужасите на гражданската война, пише: „Достатъчно… Отецът, громейки с мълнията от Пурпурната си десница, вся паника в Рим.“

174–84 — Този пасаж в общи линии съответствува на древните описания на участта на гигантите, особено на Тифон.

245 — Амброзията е митологичната храна или напитка на олимпийските божества. Някои автори обаче я отъждествяват с конкретни земни растения.

255–7 — Антитезата между суровата волност и удобния ярем на рабския разкош е заимствувана от римския историк Салустий, който приписва подобно изявление на Емилий Лепид, противник на диктатора Сула. Аналогична мисъл се среща и в „Евангелие от Матей“ (11, 28–30), където Исус казва: „Елате при мене… защото игото ми е благо и бремето ми леко.“

278 — Сетивността на болката — онази част от страданието, която прониква през сетивата, т.е. физическата болка.

297 — Хитроумна политика — в Милтъновата епоха думата „политика“ често има отрицателно значение и се свързва с макиавелизма.

305–7 — Държавниците, обременени от товара на държавните дела, често са били сравнявани с митологическия Атлас, който бил наказан от Юпитер да крепи небето на раменете си заради участието си в метежа срещу олимпиадите (вж. напр. Шекспир, „Антоний и Клеопатра“ I, V). Тук обаче Атлантовите плещи са част от поредицата алюзии към бунта на титаните като алегория на ангелския бунт (ср. бел. към I 197–200 по-горе).

327–8 — Навярно Веелзевул има предвид златния и железния жезъл, които по традиция символизират съответно милосърдна справедливост и сурово правосъдие, но и аналогията с „Псалтир“ (2, 9) е очевидна: „Ти ще ги поразиш с железен жезъл…“ (Ср. V 886–8 по-долу.)

406 — Осезаемия мрак (Ср. XII 188 по-долу) — алюзията е към следния библейски стих: „И рече Господ на Мойсей: простри ръката си към небето, и ще настане мрак по Египетската земя, такъв мрак, че дори да се пипа“ („Изход“ 10,21).

410 — Острова честит — земята преди грехопадението се уподобява на Островите на блажените от древните описания, от които Милтън черпи до голяма степен своя образ на Рая (ср. 111 567–70 по-долу).

435–6 — В девет обръча е обграден от адската река Стикс Вергилиевият подземен свят („Енеида“ VI 439), а колоните при вратите на неговия Тартар са адамантени (пак там. VI 552).

506 — Стигийският съвет — адският съвет (от името на подземната река Стикс, която според древната митология душите на мъртвите пресичали, за да се заселят в ада).

512 — Огнено кълбо — думата „серафим“ означава „пламтящ“ — от староеврейския глагол „сараф“ (горя).

517 — Алхимия — алхимическо злато.

530 — Питийските игри в Делфи са били на второ място по важност в древна Гърция след олимпийските.

542–6 — Алкид (Херкулес), завръщайки се с победа от Ехалия (Овидий, „Метаморфози“ IX 136), облякъл обредната си дреха, която жена му по невнимание била напоила с разяждаща отрова. Побеснял от болка, той обвинил в измяна приятеля си Лихас, който му бил донесъл дрехата, и от планината Ета го хвърлил далече в Евбейското море. Историята е предадена не само от Овидий, но и от Сенека и Софокъл.

561 — В омагьосан кръг — дяволите, които не притежават откровението на светото писание, са безпомощни сред тези мисловни лабиринти на средновековната и реформационна схоластика. Изгубили интуитивното познание, което разграничава ангелите от хората, те са принудени да го заменят с несигурните и объркани съждения на безсилния без божествената благодат разум.

574–81 — Това описание на четирите адски реки е почерпано от „Енеида“ на Вергилий, „Божествена комедия“ на Данте, „Кралицата на феите“ на Спенсър, а може би и от други древни и съвременни на Милтън автори. От себе си поетът добавя идеята за вливането на тези реки в огненото езеро, описано за пръв път в кн. I на поемата и споменато в Библията („Откровение на св. Йоан Богослов“ 19, 20).

592–4 — Сербонското тресавище е езеро, обградено от плаващи пясъци, на египетското крайбрежие. Древните историци свидетелствуват, че в него са потъвали цели армии. Дамята (съвременният египетски град Дамиета, източно от Нил) и планината Касий често се споменават в италианските епически поеми. Данте превръща в символ на далечното минало на човечеството („Ад“ XVI 104). Милтън навярно въвежда Сербонското тресавище, защото според едно предание гигантът Тифон след неуспешния си бунт срещу небесата бил заточен на дъното му. Така географското название се превръща в злокобно пророчество за предприятието на Сатаната.

594–5 — Представата за адските мъки като съчетание на студ и пек води началото си от старозаветните апокрифни писания (напр. „Книга на Енох“) и е била широко разпространена през Средновековието. Тя лежи и в основата на Песен XXXII от Дантевия „Ад“.

596 — Харпиите с орловите нокти се появяват в Дантевия „Ад“ (XIII 10) като заемка от Вергилиевата „Енеида“ (III 211–8). Милтън ги смесва с фуриите или евменидите, дъщери на Ахерон и Нощта и оръдия на божественото възмездие. У Омир харпиите изтръгват човешките души и ги предават на ериниите или фуриите за адски изтезания („Одисея“ XX, 77).

611 — Медуза е едно от древногръцките митични същества горгони. По време на посещението си в царството на мъртвите Омировият Одисей е ужасен от нейния вкаменяващ поглед („Одисея“ XI 634).

614 — Тантал е мъченик в Омировия ад, терзан от нечовешка жажда. Той трябва да стои в един вир, чиято вода се отдръпва от устните му всеки път, щом понечи да пие („Одисея“ XI 634).

628 — Горгоните, хидрите и химерите са митични същества, изтезаващи душите на мъртвите в античния свят. Първите имат на главите си змии вместо коса, вторите са многоглави, а третите, които са с лъвски глави, кози тела и змийски опашки, издишват огън.

638–9 — Бенгалия, както и два от Молукските острови на подправките — Тернат и Тидор, са били особено важни обекти на западноевропейската търговска експанзия по времето на Милтън.

641 — През епохата на Милтън натоварените с подправки европейски търговски кораби пресичали Етиопското море (древното название на Индийския океан), преди да заобиколят нос Добра Надежда на южния край на Африка по пътя към къщи.

654–5 — Пъклените псета са цяло гъмжило, защото всеки грях поражда множество последици. Въобще образът на Грях, обрисуван в тази част на поемата, е изпълнен с алегорически детайли: предната и горна част на нейната фигура е красива и привлекателна, защото грехът започва със съблазън; по-надолу следват „скверните люспести извивки“ — фаталното вплитане в греха; а най-накрая е „смъртното жило“ — гибелните последствия на греха. Пъклените псета имат церберски гърла, защото Цербер е многоглавият пес — пазач на античния Ад.

659–62 — Според Овидий, Цирцея, подтикната от ревност, превърнала долната половина на нимфата Сцила в плетеница от зинали кучешки глави, подобни на Церберовата („Метаморфози“ XIV 50–69). По-късно Сцила отново била преобразена — този път в опасна канара между Калабрия и Тринакрия (Сицилия). В морализаторското тълкувание на Овидий през Средновековието тази нимфа е станала постоянен символ на похотта и греховността. Вещицата нощна е митологичната Хеката, чиито магии били използувани от Цирцея срещу нимфата Сцила. Тук Милтън вероятно намеква за адските псета, които според народното суеверие следвали царицата на мрака, додето тя гонела прокълнатите души през нощния небосвод.

664 — През Средновековието и Ренесанса се вярвало, че магьосниците убивали деца както от сатанинска кръвожадност, така и по чисто практически съображения — техните вълшебни мехлеми се приготвяли от детска кръв.

665 — Лапландските магьосници се споменават и в Шекспировата „Комедия от грешки“. В онази епоха Лапландия се считала за център на магьосничеството.

666 — Широко разпространено по онова време било поверието, че вещиците имат власт над луната. Месечината е отрудена от заклинанията на магьосниците — на това са се отдавали и лунните затъмнения, които са се считали за заболявания на луната.

672 — Страхотното копие (или стрела) е традиционен атрибут на Смъртта, символизиращ нейната неочакваност и остротата на удара й.

691–2 — Сатаната се хвали, че почти половината от ангелите са на негова страна (вж. IX 141 по-долу), но Смърт, Рафаил (V 710) и самият Сатана, додето е още на небесата (VI 156), освен ако това не се дължи на Рафаиловата редакция, говорят само за една третина. Тази преценка съответствува и на библейския текст: „Опашката му повлече третината от небесните звезди и ги свали на земята“ („Откровение на св. Йоан Богослов“ 12, 4).

701 — Алюзията тук е за следния библейски стих: „Баща ми ви наказваше с бичове, аз пък ще ви наказвам със скорпиони“ („Трета книга Царства“ 12, 11).

706–11 — В Арктическия свод — не само защото кометите по традиция са били свързвани със Севера, или защото Северът е обиталището на Сатаната (вж. напр. V 689 по-долу), но и защото змията, която държи Змееносецът (според митологическия образ на това съзвездие у Овидий) се намира най-близо до ледения полюс („Метаморфози“ II 173). Сравнението, както повечето тропи в поемата, е многозначително, но неговият основен смисъл е внушението за мимолетен блясък (блясък на комета) и злокобност (отново приписвана по традиция на кометите) като характерни черти на Сатаната, както и отъждествяването на последния с космическата змия — един вид предзнаменование за неговото по-сетнешно превращение.

714–8 — Каспия (Каспийско море) е свързано с бури в класическата и ренесансовата поезия (у Хораций, Тасо, Спенсър и пр.).

721–2 — Великият противник, с когото ще се срещнат Сатаната и неговото изчадие Смърт, е Христос, който чрез смъртта си ще порази „оногова, у когото е властта на смъртта, сиреч дявола“ („Послание на св. ап. Павел до евреите“ 2, 14). „А най-последен враг, който ще бъде унищожен, е смъртта.“ („Първо послание на св. ап. Павел до коринтяни“ 15, 26), както и Грях предсказва малко по-късно (II 734).

727–8 — Алегорическото представяне на Грях като дъщеря на Сатаната и майка на Смъртта е заимствувано от средновековната християнска традиция, която вероятно води началото си от следния библейски текст: „След това похотта, като зачене, ражда грях, а грехът, извършен, ражда смърт.“ („Съборно послание на св. ап. Йаков“ 1, 15).

752–8 — Рождението на Грях напомня древния мит за появяването на богинята Атина от главата на Зевс. Така то се превръща в пародия на раждането на Божия Син, тъй като възникването на Минерва по традиция се приема за алегория на този акт.

869 — Грях, възцарена отдясно на Сатаната, е пародиен образ на Христос, възцарен отдясно на Бог-Отец (ср. III 62–4 по-долу). Сатаната, Грях и Смърт в същност съставят цяла антитроица. В зачеването на Смърт от Сатаната и неговата дъщеря Грях е пародирана християнската доктрина за произлизането на Светия Дух от Отеца чрез Сина.

882 — Ереб е едно от имената на ада в класическата литература.

898–903 — Както Овидий в своите „Метаморфози“ (I 19), така и Милтън тук описва борбата на четирите противоположни свойства — жар, хлад, влага, суша, които определят четирите съставни елемента (стихии) на бъдещия свят — огън, въздух, вода, земя.

904 — Барка е град в древната Киренайка, чиято столица е Кирена. Той е широко известен благодарение на Вергилиевата „Енеида“ (IV 42).

923 — Белона е древната богиня на войната. В случая това е метонимия за войната.

936 — Гръмотевицата и светкавицата обикновено са се обяснявали като последствия от възпламеняването на серни и азотни пари, както при барута.

939 — Сиртис е названието на прочутите плаващи плитчини до крайбрежието на Северна Африка.

943–7 — Легендата за грифоните (фантастични митологически същества — наполовина орли, наполовина лъвове), които пазят скитското злато от грабливите еднооки аримаспи, е разказана в античността от Херодот и Плиний, а след това многократно преповтаряна от други автори. Тук Грифонът е особено подходящ като аналогия на Сатаната, тъй като съгласно мита той е бил покорен от бога на слънцето Аполон, често третиран като алегоричен образ на Христос — победителя на злия ангел.

959–67 — В общи линии този двор на олицетворенията напомня Плутоновите палати в „Енеида“ на Вергилий (VI 268–81), макар че единствената обща за двете поеми фигура е Раздорът. Демогоргон е заимствуван от Бокачо, който го споменава в едно от своите съчинения като пръв от тъмните богове. Сред неговата челяд се явяват още Нощта, Тартар, Ереб, змията Питон, Литигиум (ср. Метежът, Раздорът) и Фама (Мълвата). Аид и Орк са две от имената на класическия бог на подземното царство — ада.

988 — Анархът е Хаосът, владетелят (или безвластникът) на „изконната анархия“. Думата е изкована от Милтън като производна от „анархия“ по аналогия на „монарх“, владетеля на монархията.

1004 — Небето тук е долното, „земното небе“, а не вечното горно небе на Господа и неговите ангели, което се споменава почти непосредствено след него, в ст. 1006, като „небесата“.

1013 — С думата пирамида често се е означавала удължена като обелиск фигура. Освен това смятало се е, че като производна от гръцкото „пир“ (огън) тази дума означава „форма, подобна на пламък“. За да се уловят допълнителните символични значения на сравнението, интересно би било да се припомни, че в едно от своите полемични съчинения Милтън пише, че прелатската пирамида „се извисява и източва в честолюбие… тя е най-разделящата и схизматична форма, която познават геометриците“ („Основа на църковното управление“ I 6).

1017–8 — Когато Язон и аргонавтите минавали през Босфора на път за Колхида, според древната митология, техният кораб „Аргос“ едва се спасил от крушение между скалите на пролива.

1019–20 — Омир разказва как Одисей, следвайки съвета на Цирцея, по пътя си през пролива Месина между Сицилия и Италия, внимателно се проврял между Харибда и Сцила („оттатъшния гибелен въртоп“).

1037 — Естеството е прекият изпълнител на божието сътворение.

1048 — Емпирейното небе е неопределено по форма — квадратно или кръгло, тъй като то е толкова обширно, че е невъзможно да се определи.

1049–50 — Според Библията една от основите на небесния Йерусалим е от сапфир („Откровение на св. Йоан Богослов“ 21, 19).

1051 — Омировият Зевс заявява, че ако от небето се спусне златна верига, той би могъл да вдигне на нея всички други богове заедно със земята и морето и да ги окачи на Олимп („Илиада“ VIII 18–27). В своите съчинения Милтън тълкува тази митологична верига като „всемирното съгласие и любезния съюз на всички неща“, които Питагор представя фигуративно като „хармония“ („Въведение“ II), като по този начин продължава една многовековна философско — литературна традиция, преминаваща през Платон, Боеций, Чосър, Спенсър.

1052–3 — Този свят провесен е цялата сътворена вселена, която изглежда нищожна в сравнение с небесата, „твърдия и непрозирен шар“ от III 418, все още непронизан от полета на Сатаната.