Джон Милтън Изгубеният рай

Рафаил по молба на Адам разказва как и защо е бил създаден този свят в началото; че Бог след прогонването на Сатаната и ангелите му от небето възвестил своята воля да създаде друг свят и други твари, които да го обитават; той провожда сина си със слава и в свита от ангели да извърши делото на сътворението в шест дни; ангелите отпразнуват с химни свършението му и възлизането му на небесата.

Урания^[331], от небесата слез, ако така

наистина зовеш се ти, след чийто глас божествен

над планината Олимпийска съм се извисил

свръх полета на гордите Пегасови крила.

Не името ти викам аз, а смисъла; че ти

не си между онези девет музи на върха

на древния Олимп, а на небето си родена,

преди да има планини и ручеи пенливи;

ти с Мъдростта^[332] всевечна там дружеше, с Мъдростта,

сестра ти, и ликуваше до нея край престола

на всемогъщия Отец, услаждайки слуха му

с небесни песнопения. От тебе възвисен,

до най-високи небеса одързостих се аз

да стигна — земен гост и вдишах емпиреен^[333] въздух,

смекчен от теб. Сега спусни ме все тъй невредим

и ме върни при родната стихия^[334], да не би

от този хвърковат безюзд жребец и аз, подобно

Белерофон, макар от не тъй страшна висота,

да полетя надолу към Алейското поле^[335],

за да блуждая после там безпътен и самотен.

Все още половината остава неизпята

от песента, но в тази зрима денонощна сфера^[336]

върху земята стъпил, не над полюса зареян,

ще я допея непресипнал и неонемял

със смъртния си глас, макар изпаднал в дни злочести,

макар в злочести дни изпаднал и сред зли езици

в мрачевина и обграден с опасности отвред^[337]

в усамотение, но не и в самота, щом ти

спохождаш ме в съня среднощ и в пурпурното утро

Урания, все тъй насочвай песента ми, сбирай

за нея публика достойна, па макар и малка,

но надалече прогони вандалския разлад

на Бакх и неговите блудни спътници, сганта,

която разпокъса с бяс тракийския певец

в Родопите, от неговата музика пленени,

додето тази дива глъч удави глас и арфа,

а Музата да защити сина си не можа^[338].

Но ти така не изоставяй онзи, що те моли;

че теб небето те роди, а тя е празен блян.

И тъй, богиньо, разкажи сега какво последва;

когато приветливият архангел Рафаил

предупреди Адам със страшен пример да се пази

от вероломство след това, което сполетя

отстъпниците на небето, та подобна участ

да не слети и него в рая или пък рода му,

ако докосне някога запретното дърво

и наруши единствената Божия възбрана,

тъй лесно съблюдавана сред този щедър избор

на всички сладости, способни да задоволят

и най-изтънчен вкус. Адам със своята съпруга

изслуша разказа докрай и беше преизпълнен

от удивление, в прехлас пред толкова неща

възвишени и непознати, тъй непостижими

за мислите им, както тази ярост на небето

и тази бран, разтърсила блажения покой

на Бога о грозен смут; но все пак свергнатото зло

като порой възвърна се връз тези, от които,

избликна, в невъзможността коварно да се смеси

о блаженството. Така Адам отхвърли начаса

съмненията, пръкнали в сърцето му, и скоро,

безгрешен още, воден от желание да чуе

най-важното за себе си — как този видим свят

с небето и земята първом се е появил,

кога, от що е бил създаден, по каква причина,

какво се е извършило в Едем или отвъд

преди часа на паметта — тъй както странник морен

в талазите, едва отпил, се взира дълго още

и звънкият им ромон буди в него нова жад,

небесния си гост отново продължи да пита:

„Неща велики и чудесни за слуха ни слисан,

така несходни с този свят, разкри ни ти сега,

божествен тълкувателю, изпратен с благодат

от емпирейни висоти да ни предупредиш

навреме за това, що инак щяхме да изгубим

в незнание, за знанието людско недостъпно,

и за което на безкрайно благия дължим

безсмъртна благодарност, а напътствието мъдро

приемаме с тържествена решимост неотстъпно

да съблюдаваме завета най-висок, целта

на туй, което сме. Но щом благоволи така

любезно, за да ни поучиш, да ни довериш

неща над всяка земна мисъл, но необходими

за знанието, счетени от Божията мъдрост,

по-ниско слез и разкажи ни онова, което

навярно ще ни е от полза също да узнаем —

как се яви това небе, над нашите очи

така високо, с множество блуждаещи огньове

осеяно, и този, що се вдава и запълва

пространството така обилно, въздухът обширен,

отвред обгърнал цветната земя, каква причина

подбуди съзидателя в покоя му свещен

през вечността си неотдавна да започне нов

строеж сред хаоса и после, почнал, докога

го изгради, ако по право можеш да изложиш

което ние питаме, не тайните да ровим

на вечното му царствие, а повече узнали

за него, с повече хвала да го възвеличим.

И на деня великото светило, на което,

макар и стръмен, още път остава върху свода^[339],

увисва пред гласа ти, чуло мощния ти глас,

и ще остане повече, от тебе да научи

за своето рождение и как се е въззела

природата от мрака на неявствената бездна^[340];

или ако вечерната звезда или луната

побързат за беседата, с нощта ще дойде тук

и тишината, а сънят ще бди, заслушан в теб,

или ще чака отдалеч, додето песента ти

замлъкне и преди зората те освободи.“

        Така Адам замоли своя лъчезарен гост

и ангелът богоподобен кротко тъй отвърна:

„И тази твоя предпазлива просба нека срещне

ответ, при все че да разкаже за делата висши

коя ли реч или език на серафим ще смогне

и кой човешки дух ще може да ги разбере?

Ала достъпното за теб, което ще послужи

да славиш благия създател и ще умножи

блаженството ти, от слуха ти няма да остане

укрито; че такава бе заръката, с която

бях пратен тук — копнежа ти да удовлетворя

за знание в определени граници — отвъд

не дръзвай да разпитваш, нито да проникваш сам

в потайните неща, които твоя цар невидим,

единствено всевещ, навеки е забулил в нощ

а всички долу на земята или на небето,

оставил предоволно пак да дириш и да знаеш.

Но знанието се нуждае, както и храната,

от сдържаност в охотата, та с мярка да се знае

не повече от туй, което разумът поема;

че иначе преситата превръща мъдростта

е безумство, както ядивото — във въздушна смрад.

Знай, прочее, че в онзи час, когато Луцифер^[341]

(зови го тъй), сред ангелите някога по-ясен,

отколкото звездата най-сияйна сред звездите;

с пламтящите си легиони рухна в пропастта

бездънна и Синът велик с победа се завърна

начело на светците си, Отецът всемогъщ

съгледа този светъл сонм от вечния престол

и на Сина си той така тогава заговори:

        «Врагът ни завистлив поне излъга се в това,

че смяташе да вдигне всички на метеж и с тях

недосегаемата мощ върховна, този трон

на висшата божественост, изместил ни оттук,

надяваше се да заграби и към вероломство

склони мнозина, на небето вече непознати;

ала далеч по-много, виждам, в този свой предел

са устояли — небесата, още многолюдни,

са пак с достатъчно стопани за царствата свои,

макар и ширни, за да пълнят този храм висок

за обреди тържествени и за свещени служби;

и все пак, за да не ликува той за пакостта,

която стори, като тъй обезлюди небето,

щетата моя надценил, аз мога да поправя

увредата, ако вреда е туй, че съм загубил

самопогубилите се и в миг ще сътворя

друг свят прекрасен, от един човек безчнслен род

човеци ще създам, които там ще обитават —

не тук, доде от своите достойнства извисени,

за себе си сами отворят постепенно път

насам, изпитани в покорство дълго, и земята

превърне се накрай в небе, небето пък в земя —

една държава, щастие и сговор без предел.

А дотогаз ширете се, небесни сили, тук,

и ти, мой роден Сине, Слово мое, чрез когото

извършвам всичко туй, речи и нека да се сбъдне.

Аз своя дух всеосеняващ и мощта си с теб

изпращам: тръгвай и кажи на бездната да стане

в уречените граници небе и земна твърд.

Без граници е бездната, защото аз изпълвам

безкрайността и не е пуст всемирният простор,

макар че, неограничен, аз се оттеглям сам

и крия добротата си, да действа или не

свободна, ни необходимост, нито произвол

не стигат ме и висшата ми воля е съдба.»

        Тъй рече вседържителят и туй, което рече,

осъществи го Словото, божественият Син.

Немедлени са Божиите действия, по-бързи

от време и движение, но за слуха човешки

не могат без развоя на речта да се разкажат,

така че земният разсъдък да ги побере.

Велико тържество и радост беше на небето,

когато волята всевишна се оповести.

На всемогъщия прослава пяха, благодат

на бъдните човеци, мир на тяхната обител —

прослава на тогова, който в справедлива мъст

безбожните низвергна с гняв далеч от своя взор

и от дома на праведните; слава и хвала

на оногова, по чието мъдро наставление

от злото се роди добро, на мястото на тези

проклети духове се пръкна по-достоен род,

за да запълни празнината и да разпростре

през светове и вечности безкрайното му благо.

Тъй пееха йерархиите и сега Синът

за своето свършение велико се яви

опасан с всемогъщество и с блясък увенчан

на царственост божествена, премъдрост и любов

безмерна; а Отеца цял сияеше в лика му.

Около колесницата му се роеше сонм

от херувими, серафими, власти и престоли

и сили, духове крилати, а и колесници

от Божията оръжейна, дето мириади

стоят отколе между двете медни планини,

приготвени за празненство, запрегнати за полет —

небесен ескадрон; и ето, тръгнаха сега

самозадвижени, защото в тях живее дух,

на Господаря им покорен; дверите небесни

широко се разтвориха с опойна благозвучност

на златните вращателници, за да мине царят

на славата, дошъл в могъщественото си Слово

и Дух да сътворява нови дивни светове.

Върху небесна твърд стояха те и от брега

оглеждаха огромната неизмерима бездна,

бушуваща като море, смрачена, пуста, дива,

издъно преобърната от бесни ветрове

и вдигнала срещу небето пенести грамади,

като че ли в едно да смеси полюси и център.

        «Смирете се, вълни крамолни! Успокой се, глъб —

всесъзидателното Слово рече, — тишина!»

        И без да чака повече, издигнат на крилата

на херувими, в славата са бащина препусна

из хаоса и в този свят все още нероден,

защото хаосът го чу; небесната му свита

го следваше о блестящото си шествие, дошла

да види сътворението, чудо на мощта му.

Тогава спряха колелата огнени и хванал

в дланта си златния пергел от Божието вечно

хранилище, за да опише и ограничи

всемира нов и всичките създадени неща,

едното рамо усреди, а другото широко

през необятната невзрачна пустош завъртя

и каза: «Ето Твоята окръжност, ето твоя

предел и граница — до него се шири, о свят.»

Така създаде Бог небето и така земята —

материя безформена и куха^[342]; мрак дълбок

покриваше бездънието, ала над водите

заплождащи крила простря тогаз Духът на Бога

и сила, а и топлина живителна преля

из цялата им течна маса, ала свлече долу

онези черни и студени пъклени утайки,

противни на живота; после основа, вкълби

нещата сходни, другите пък настрани отмести,

а помежду напреде въздух и на своя център

увисна самоуравновесената земя.

                И рече Бог: да бъде светлина. И светлината

Ефирна^[343], квинтесенцията чиста, се яви

от глъбините първа и от родния си изток

по своя път през гъстия въздушен мрак пое

засферена в сияен облак; че без слънце още

бе този свят и в облачния шатър тя лежеше

до време. Бог видя, че светлината е добра

и в полусфери светлината отдели от мрака

тогава — светлината ден, а мрака нощ нарече.

И беше вечер, беше утро — първи ден^[344]; и той

не мина без ликуване, и хорове небесни

го огласиха в онзи миг, когато светлината

за първи път из лоното на мрака засия.

О, на небе и на земя рождение! С възторг

изпълниха те пустия вселенски шар сега

и в съпровод на златни арфи пееха възхвала

на Бога и делата му, възпяваха твореца,

додето беше първа вечер, а и първо утро.

        И ето че отново рече Бог: да има твърд

посред водата и да бъде тъй, че да дели

водата от водата; и създаде Бог твърдта —

една пространна шир от течен и прозирен, чист

изконен въздух, разпрострян по цялата окръжност

до най-отдалечения предел на туй сферично

велико здание — преграда твърда и надеждна,

разделяща водата долу от водата горе;

защото Господ изгради земята и света

върху водите кръготечни на успокоен

кристален океан, далеч от шумния разлад

на Хаоса, та с близостта си крайностите стръвни^[345]

да не успеят да разстроят целия градеж;

и Господ назова твърдта Небе, и беше вечер,

и беше утро, и ечаха хорове — ден втори.

        Земята бе създадена, но още на водите

в утробата загърната — зародиш недозрял —

безвидна бе и по лицето на земята вредом

течеше океан безбрежен, и не всуе — с топла

плодяща влага сгряваше той целия й шар

за славното зачатие на майката велика,

с родилна жидкост напоена, ала Господ рече:

Да се сбере сега водата, що е под небето,

ведно и сушата да се яви. Така и стана.

Немедлено явяват се огромни планини

изпод водите и широки гърбове издигат

през облаците, върхове в небето устремили.

И както се издигат горе хълмите, тъй долу

потъва кухо дъното — просторно и дълбоко

вместилище на течните води; нататък те

понесоха се в радостна превара, закълбени

подобно капки в суха прах, засферени над нея;

а част от тях в стена кристална, в хребет прав се вдига

от бързина — великата повеля тъй пришпори

стремглавите им струи; както войнства, призовани

от тръбен зов (защото ти за войнства вече чу)

под знамената се тълпят, тъй водната тълпа

пое — вълна подир вълна, където път намери —

по стръмното в пороен пристъп, а през равнината

на плавен прилив; ни скала ги спираше, ни склон —

навсякъде, и под земята, и в обширен кръг

извили се като змии, намираха си пътя

и в тинята размита си проправяха русла

без труд, додето рече Бог земята да е суха

освен в онези брегове, където днес реките

струят и влачат вечното си влажно повлекло.

Тогава сушата земя нарече Господ — Бог,

а пък събраните води — морета, и видя,

че е добро и рече: да произведе земята

зеленина, трева, що дава семе, и дърво,

що плод върху земята дава според своя род,

чието семе си е в него. Тъй поиска той

и начаса земята гола, дотогава още

пустинна, гола и безвидна, и неукрасена,

възпроизведе нежен злак, зеленина, която

покри всемирното лице с любезния си цвят,

подир — треви с различен лист, които разцъфтяха

с безбройни багри и обвиха с пъстроцветен плащ

уханната й гръд; и още те неотцъфтели,

развеси гъсти гроздове лозата, изпълзя

набъбналата тиква, вдигна острите си пики

класилата тръстика, бухна кроткият шубрак

и къдравият храст с коси преплетени; накрая

изправиха се като в танц достойни дървеса,

отрупани с обилен плод или пък с накит свеж

от цвят, и снажни лесове билата увенчаха,

а в долините покрай всеки извор и река

се скупчи ракитак. Сега земята стана сякаш

небе, където боговете могат да живеят,

да бродят в радост и в доволство да си отпочиват

под свежи сенки; още Бог не беше пратил дъжд

върху земята, пък и още нямаше човек

да я оре, но от земята вдигаше се пара

и с влага оросяваше лицето й, и всяко

растение, което до преди да е в земята

Бог сътвори, и всеки злак, преди да порасте

на ствола си зелен; и Бог видя, че е добро.

И беше вечер, беше утро, и така — ден трети.

        Пак рече всемогъщият: Да бъдат светила

високо на твърдта небесна, тъй че ден от нощ

да отделят и знакове безупречни да бъдат

за смяната на времена, на дни и на години.

Да бъдат те светилници, тъй както отредих

предназначението им, върху твърдта небесна,

та на земята светлина да дават. Тъй и стана.

И Бог създаде две големи светила, човека

да ползват — по-голямото деня да управлява,

по-малкото — нощта, а после сътвори звездите

и ги постави на твърдта небесна, за да светят

върху земята и деня оттам да управляват

със смените си, и нощта да управляват също,

и да отделят светлина от мрак. И Бог — видя,

като обгърна делото си е взор, че е добро;

и от небесните тела той най-напред извая

на слънцето могъщото кълбо, беззрачно първом,

макар и от ефирна тъкан, после и луната

сферична и накрай звездите по величина,

и със звезди зася небето като гъста нива;

по-многото от светлината той тогава взе

от облачния й покров, за да я пресади

в самия слънчев шар, създаден с пори, за да всмуче

и да приеме светлината течна, ала твърд,

за да я задържи — велик чертог на светлината.

Насам като към своя извор другите звезди

се връщат и със златни урни черпят светлина,

а и зорницата^[346] злати рогата си оттук.

Те пият или отразяват слънчевия зрак

и умножават своя собствен, но бидейки тъй

далече от човешки взор, смалени са на вид.

На изток първом се видя сияйната лампада^[347],

монархът на деня и ето, кръгозора цял

облече в лъчезарие, зарадван, че поема

по екваториалния си друм: зората сива,

а с нея и Плеядите^[348] във вихрен хоровод

предшестваха го благотворно; не така сияйна,

на запад тъкмо срещу него се яви луната,

небесното му огледало, с пълен лик заела

от неговата светлина, достатъчна за нея

при този ъгъл, на едно и също отстояние

от слънцето^[349]; на изток нощем засиява тя

по кръговрата на оста небесна и царува

ведно с хиляда пръснати по-малки светила,

с хиляда хиляди звезди, обсипали тогава

полукълбото; и за пръв път с радост озарени

от заника и изгрева на своите лампади,

пак бяха вечер, утро — беше славен ден четвърти.

И ето, рече Бог: Водата да произведе

влечуги с люпила обилни, живи същества;

и нека птици над земята полетят с криле,

в откритата небесна твърд разперени широко.

И сътвори големи риби Бог, и всеки вид

влечуги — живи същества, които в пълна мяра

водата произведе там сега според рода им,

и всякакви пернати птици пак според рода;

и Бог видя, че е добро, и ги благослови,

и рече им: Плодете се, множете се и всички

морета, езера и течни ручеи пълнете;

и птиците да се множат по цялата земя.

Завчас морета, заливи, потоци и реки.

от гмеж безбройна оживяват и безчет ята

от риби с плавници и с люспи лъскави се плъзгат

в зелената вълна и често като плитчини

изплават сред моретата, сами или сдвоени

пасат из морската трева и бродят из горички

коралови или в игра под слънцето за миг

показват водните си брони в рой от златни пръски,

или спокойно в раковини бисерни очакват

храната влажна, или скрити под скалите дебнат

в засада плячката; тюленът и делфинът сгърбен

по гладките води лудуват; други с великански

снаги се валят тромаво и океана цял

край тях бушува и се пени; там левиатанът,

най-снажният от всички живи твари, над глъбта

като огромен полуостров дреме или плава,

подобен на подвижна суша, и с хрилете всмуква,

а през хобота си изригва истинско море.

Между това из пещери, лагуни и блата

друг, също тъй несметен род се мъти от яйце,

което скоро се пропуква, за да се яви

потомство неоперено, но не след дълго то

в изрядно оперение зареяно в ефира,

презрително пищи отгоре над земята, скрита

под облак; там орелът горд и щъркелът сега

гнездата си по кедрите и канарите вият;

едни летят разпръснати, а други, по-разумни,

във фигури строени, вкупом си вклиняват път

със знание за времената, и така в кервани

въздушни над моретата високо се понасят

и над земите, съюзили своите крила

за полет общ; така всегодно щъркът предвидлив,

по ветровете носен, странства; въздухът се лее

около тях, раздвижен от пера неизброими;

от клон на клон по-малки птички радваха горите

със своя хор и махаха изпъстрени крилца

до вечерта, а славеят тържествен и тогава

не млъкваше и с нежни трели пълнеше нощта;

там други в сребърни реки и езера топяха

пуха си; царственият лебед, шия извисил

сред бели вдигнати крила, на мантия подобни,

с веслата на нозете си се плъзгаше; но често

над влагата с могъщ размах те литваха в небето

средновъздушно; по земята шествуваха други —

и гребенестият петел, що добите смълчани

оглася с ясния си рог, и онзи, чийто шарф

го украсява с багрите разкошни на дъгата

и звездните очи^[350]. Така просторната вода

от риби преизпълни се, а въздухът — от птици;

и беше вечер, утро бе — благословен ден пети.

        Тъй шестият, последен в сътворението ден

с вечерен звън и утринен дойде, и рече Бог

Земята да произведе според рода им живи

души, добитък и гадини, земни зверове

според рода им. И земята начаса послушно

разкри утробата си плодна и ведно роди

неизброими живи твари в най-завършен вид,

с тела и членове развити; от прахта се вдигна

като от своята бърлога звярът див, заселен

в гори пустинни, в гъсталаци, храсти, пещери,

на двойки сред дърветата се вдигна и заброди;

добитък из полята и ливадите зелени,

разпръснат и поединичен, или на стада,

поели заедно на паша, пръкна се безчет;

отелваше се злачната земя; наполовина

показал се, лъвът златист се сили да измъкна

и задните си членове, изтръгва се със скок,

изправя се и тръсва рижа грива; начаса

надигна се и леопард, и тигър, сякаш бяха

къртици — рохкавата пръст набъбваше над тях

на купчини; изпод земята бързият елен

промуши клонести рога; едва добил черти,

най-снажният от всички земни твари, бегемотът

се извиси, и рунтавите блеещи стада

поникнаха като треви, а с тях — и речен кон,

и крокодил, двусмислени между вода и суша.

Веднага наизлязоха и земните влечуги,

и червеи^[351], и насекоми; леки ветрила

като крилца размахаха едните, украсени

с най-нежните съцветия на летния разкош,

напръскани със злато, пурпур, изумруд, лазур;

а другите, подобно дълги ленти по земята

браздяха лъкатушни дири — някои от тях,

далече не от дребните, макар от змийски род,

с невероятна дължина и снажност, на кълбо

се сплитаха, но бяха все крилати. Най-напред

предусмотрителната мравка изпълзя^[352], грижовна

за бъдещето, малка уж, а със сърце голямо,

на пълно равноправние праобраз може би

за по-нататък, сбрана в простолюдни племена

на дружна общност; на рояци после се яви

и женската пчела, която търтея — съпруг

гощава сладко и килийни восъчни изгражда

за своя мед^[353]. Останалите са неизчислими;

ти знаеш тяхната природа, имена им даде —

защо да ги повтарям пак? Не ти е неизвестна

и най-лукавата от всички същества — змията,

понякога неимоверно дълга, с нагъл взор

и ужасяваща космата грива^[354], па макар

безвредна за самия теб, на твоя зов покорна.

Сега небето в пълната си слава засия

и закръжи се, както първодвижната десница

го завъртя в началото; земята пременена

се смееше; по въздуха, водата и земята

летяха, плуваха, вървяха птица, риба, звяр —

безброй; а този шести ден не беше свършил още,

оставаше най-главното, завършекът на всичко,

което бе създадено — не същество приземно

и безглаголно като скот, а надарено с разум

благословен, снагата си способно да изправи^[355],

та възвисено, с лъчезарно чело да царува

над другите и опознало себе си, оттам

великодушно с небесата да се съобщава,

но благодарно да си спомня откъде доброто

е снизошло, така че там сърце и глас, и взор

благоговейно да отправя, за да се прекланя

и слави Бога, който го направи най-велико

от своите създания; затуй Отецът вечен

и вездесъщ (че няма място, на което той

да не присъства) на Сина си промълви всеслишно:

        «Да сътворим сега човек, подобен нам, човек —

наш образ и подобие, и нека те да властват

над рибите и птиците в морето и небето,

над полския добитък и над цялата земя,

и над гадините, които пъплят по земята.»

Така той рече и създаде теб, Адам — човек

от земна пръст и после вдъхна в твоето лице

диханието за живот; по своя образ той

те сътвори, по Божи образ ясен и открит

те сътвори и стана ти от живите души.

Мъж тебе сътвори, а После твоята съпруга —

жена за род; и ви благослови, като ви рече:

Плодете се и се множете, напълнете тази

земя и обладайте я, и придобийте власт

над рибите в моретата, над птиците небесни,

над всичко живо, що се движи долу по земята.

И откъдето те създаде — че местата още

не се делят по имена, — оттам, тъй както знаеш,

пренесе те тогава той сред този дивен лес^[356],

сред тази прелестна градина с Божи дървеса,

еднакво сладостни за взора и вкуса човешки,

и всичките им плодове любезни за храна

ти даде, всички, що земята ражда — те са тук

в безкрайно изобилие; но само до дървото,

което носи знанието за добро и зло,

не се докосвай — вкусиш ли от него, ще умреш,

защото наказанието за това е гибел.

Бъди нащрек и се въздържай, да не може Грях

да те издебне с черния си придружител Смърт.

Дотук той спря и всичко туй, което бе направил,

огледа и видя, че всичко бе съвсем добро;

и беше вечер, беше утро — сбъдна се ден шести,

но не преди създателят, от своя славен труд

оттеглил се, макар и без умора, да се върне

върху небесното небе^[357] на трона си висок,

та чак оттам да обозре света новосъздаден

и прикрепен към царството му, за да прецени

доколко е добър, красив, доколко отговаря

на замисъла му велик. Нагоре той възлезе,

сподирен от приветствия и благозвучен хор

от десет хиляди ефирни арфи — съпровод

на ангелското пение; земя и въздух с тях

отекваха (ти помниш туй, защото сам го чу),

звънтяха всички небеса и дружните звезди,

а неподвижните планети^[358] слушаха в захлас,

додето продължаваше възшествието славно.

Те пееха: Отваряйте се, вековечни двери,

отваряйте вратите живи^[359], небеса — да влезе

великият светотворец, завършил своя труд

великолепен, шестодневен — свят под небесата;

отваряйте се вече често — Бог ще изволи

от днес да навестява често праведните люде

възрадвани и ще изпраща често между тях

посланиците си крилати по благословени

поръки на върховна милост. Светлата му свита

тъй пееше, възлизайки, и той през небесата,

разтворили пламтящите си порти, я поведе

направо къмто Божието жилище всевечно

по онзи друм широк й равен, чийто прах е злато

с настилка от звезди, каквито са за твоя взор

звездите на галактиката — онзи Млечен път,

що всяка нощ върти пред тебе своя бляскав пояс,

поръсен със звезди. И ето, над земята, седма

по ред, възлезе вечерта в Едем след заник слънце

и дрезгавият полумрак от изток придойде —

предвестник на нощта. Сега на планината свята^[360]

на най-високото небе пред царствения трон

на Божеството, стъпил там непоклатим навеки,

синовното могъщество пристигна и възседна

ведно с великия Отец, че той бе шествал с него

незрим, без да напусне трона, както се полага,

на вездесъщия, и всичко бе извършил сам —

начало и конец на всичко. Като си почина

от своите дела, сега той този седми ден

благослови и освети, защото си почина

от своите дела, но не в мълчание — не спря

да си почине арфата, тържествената флейта,

тимпанът, всички инструменти с благозвучен тон

на екнали тръби и златни корди или струни

звънтяха в сладък строй, ас тях — и в хор, и в унисон

небесни гласове ехтяха; облаци тамян

от златните кадилници обвиваха престола.

За сътворението пяха те, за шестоднева:

Велики са делата ти, Йехова, безгранична —

мощта ти. Как да те измери мисъл, как език

да те изкаже — по-велик след този твой възврат,

отколкото след ангелската бран; през онзи ден

гърмът възвеличи властта ти; ала да твориш

по-славно е, отколкото твореното да сринеш.

Кой може да те накърни, царю могъщи, кой

ще очертае царството ти? Ти без труд отби

на духовете вероломни пристъпа надменен

и замисъла им нелеп да намалят властта ти

чрез козните си нечестиви и да ти отнемат

безбройните поклонници. Тоз, който се стреми

да те отслаби, той с това неволно ти помага

по-пълно да явиш мощта си; злото му дори

използваш ти, та и от него да твориш добро.

Виж този свят новосъздаден — нови небеса,

от небесата недалеч — пред взора ни издигнат

върху кристалното море от ясен хиалин^[361]

с простор почти необозрим и със звезди безчетни,

които може би ще станат нови светове,

грядущи обиталища; но времената техни

ти знаеш; между тях е тази людска твърдина,

земята в обръча на своя долен океан^[362] —

любезното им жилище. О, триж блажени люде

и людски синове, които Господ възвиси,

по негов образ сътворени, да живеят там

и да го славят, а за туй им даде да господстват

над всички негови дела в земя, море и въздух

и да множат свещения благочестив народ

на паството му; триж блажени, ако разберат

блаженството си и останат праведни докрая!

Тъй пееха, а емпиреят беше екнал цял

от алилуя — тъй премина съботният ден.

С това изпълних просбата ти, като ти открих

как бе създаден този свят на зримите неща,

какво бе сторено, преди да бъде паметта ти —

в началото, та твоето потомство да научи

от тебе всичко. Ако искаш да узнаеш друго,

което в мярата човешка вмества се, кажи.“