Джон Милтън Изгубеният рай

Сатаната, след като е обиколил земята, с коварен умисъл се връща в Рая като нощна мъгла и се вмъква в спящата змия. Сутринта Адам и Ева се запътват на работа. Ева предлага да се разделят на различни места, та всеки да се труди поотделно. Адам не скланя, опасявайки се, че онзи враг, за когото са предупредени, може да я изкуши, ако я намери сама. Ева, обидена от това недоверие спрямо нейното благоразумие и твърдост, настоява да се отдели от желание да изпита силата си. Накрая Адам отстъпва. Змията я намира сама. Лукавото й приближаване, отпърво в съзерцание, подир това в реч с много ласкателство, която превъзнася Ева над всички други твари. Удивена, че чува змията да говори, Ева я запитва как се е домогнала до човешка реч и до такъв небивал разсъдък. Змията отвръща, че посредством вкусването от някакво дърво в градината е достигнала до говор и разум, лишена дотогава и от двете. Ева поисква от нея да я заведе до това дърво и открива, че то е дървото на забраненото познание. Змията, сега одързостена, с множество лукавства и доводи най-сетне я придумва да опита плода; тя, усладена от вкуса му, размисля дали да сподели всичко с Адам или не; накрая му донася от плода и му разказва как е била склонена да го опита. Адам, в началото потресен, но разбрал, че е погубена, решава в буйството на любовта да загине заедно с нея и смекчавайки простъпката, също яде от плода. Въздействието на това деяние върху двамата: те търсят да покрият голотата си, а после впадат в свада и взаимни обвинения.

Не вече за беседа, гдето Господ или ангел

на гости на човека сядат като при другар

с реч благосклонна и споделят мирния му отдих,

любезно разрешавайки му да се впусне с тях

в невинен разговор — сега ще трябва този тон

с трагичен да сменя — за отбив, подла изневяра,

отмятане, бунт от страна на слабия човек

и отказ от покорството му, а пък от страна

на небесата — отчужденост, гневно отвращение

и укор осъдителен, а и присъда строга,

довела в този свят скръбта и фурията Грях,

и черната й сянка Смърт, и нейния вестител

Терзание — задача тъжна, но предмет все пак

с по-героично естество, отколкото гнева

на безпощадния Ахил, след бягащия враг

обиколил трикратно Троя^[379]; или яростта

на Турн за развенчаната Лавиния^[380]; или

Нептуновия, или пък Юнониния бяс,

измъчил онзи грък, сина на клетата Киприда^[381] —

ако се сподобя със стил, за темата достоен,

от мойта повелителка небесна^[382], що снизхожда

на нощни посещения^[383] при мен по своя воля

и ми нашепва през съня или несетно вдъхва

у мен непреднамерените мои стихове,

откакто този нов предмет за героична песен

ме завладя, избирал дълго, твърде късно почнал,

несклонен по естествена нагласа да описвам

войни, единствени до днес за героична тема

зачитани (какво изкуство — да се насекат

с досадно дълга бъркотия в баснословни битки

измислените рицари!), додето невъзпети

остават добродетелите висши: търпеливост,

великомъченичество (или да се рисуват

игри, ристания, доспехи, гербове чудати

по щитовете, монограми, сбруи и жребци,

наметки конски и пискюли, рицари блестящи

в турнир и състезание; а после пир с херолди,

от сенескалите^[384] поднесен в дворцовата зала —

умение заучено, занаятчийска сръчност,

не онова, що с право дава героично име

на личност или на поема някоя). За мене,

невеж и неусърден в тези сръчности, остава

по-висш предмет, това си име^[385] годен сам да вдигне,

ако векът ни не е късен, климатът — студен

и натежали от години — моите крила,

каквито щяха да са те, да беше всичко мое,

а не на тази, що го носи нощем в моя слух.

Залезе вече слънцето, а подир него — Хеспер,

звезда, чиято длъжност е да носи полумрак

върху земята, кратък съдник между ден и нощ;

и ето, полушарието на нощта от край до край

забули хоризонта кръгъл. Сатаната,

недавна под угрозите на Гавриил побягнал

извън Едем, ала сега натрупал вещина

в измамата обмислена и злобата, решен,

човека да погуби, даже ако си спечели

по-тежко наказание, безстрашен се завърна.

Среднощ избяга дяволът и в полунощ се върна

от земната си обиколка, денем предпазлив,

откакто Уриил, регент на слънцето, откри

прихода му и съобщи на всички херувими

от стражата; тогава той, от болка изтерзан,

измина заедно с тъмата седем нощи, слени

в една^[386], по равноденствения кръг^[387] се превъртя

трикрат, четирикрат пресрещна нощната каляска^[388]

помежду двата полюса по целите колюри^[389]

и върнал се на осмата, от другата страна

на входа и на ангелската стража, крадешком

незабелязан се провря. Там беше онзи кът

(сега го няма, променен от грях, а не от време),

където Тигър^[390] в китното подножие на Рая

в земята се вдълбаваше, за да избликне после

в кристален извор до сами дървото на живота.

С реката гмурнал се, изскочи с нея Сатаната,

обвит в извиращите пари, и подири място

да се стаи; море и суша от Едем до Понт^[391]

и езерото Меотийско^[392] бе пребродил той,

отвъд реката Об нагоре и далеч надолу,

чак до Антарктика, а също и по дължина —

на запад от Оронт, додето Дариен^[393] прегражда

самия океан, оттам до долините водни

на Инд и Ганг — така кълбото бе обиколил

със зорък оглед и прилежно всяка земна твар

изучи, докато намери тази, дето може

на козните му да послужи най-добре — змията,

най-хитрата от зверовете в цялото поле.

На нея той след дългия си размисъл, объркан

в заплетено умуване, накрай се спря, избрал

най-подходящия съсъд, най-сгодната издънка

на вероломството, та в нея влязъл, да укрие

от всеки взор уроците си тъмни — че в змията

съмнение не ще събудят хитрините, те

на нейната вродена ловкост и лукавство лесно

ще се припишат, докато у други зверове

опасно подозрение ще породят веднага

за сила дяволска отвъд способността на скота.

Така отсъди той, но първо, от печал обзет,

неудържимата си страст изля в такава жалба:

        „О, прелестна земя, небе същинско, ако не

и по-прекрасна, жилище за богове достойно,

след преоценката на всичко старо построено!

Че кой ли бог след по-доброто би строил по-лошо?

Небе върху земята в кръг от други небеса^[394]

сияйни, но запалили лампади услужливи —

заря върху заря — за теб единствено, изглежда,

над тебе съсредоточили дивните лъчи

с въздействие свещено; както Господ на небето

е център, но обхваща всичко, в своя център ти

събираш дан от всички тези сфери; в тебе само,

не в тях, се проявяват всички техни знайни сили,

производителни в треви, растения и други

по-висши живи твари с разни степени живот:

растеж и сетива, и ум, накуп в човека сбрани.

С каква наслада бих могъл да те обхождам аз,

ако познавах що е радост, в тази сладка смяна

на хълми, долини, реки, гори и равнини,

ту суша, ту море, ту бряг, от лесове венчан,

скали, бърлоги, пещери; но няма тук за мен

приют или убежище и колкото по-много

са красотите покрай мене, толкова по-люто

е вътре в мен терзанието — като в зла обсада

от противоположности; за мен доброто става

отрова и небето мъка би било за мен.

Но нито тук, ни на небето аз да се заселя

не диря, докато не смажа властника небесен

и мъката не се надявам да си облекча

с това, що диря, а да сторя други като мен

да бъдат, ако ще за туй по-зло да ме слети.

Че в разрушението само аз намирам мир

за безпощадните си мисли и ако погубя

или ако да се погуби сам спечеля онзи,

зарад когото всичко тук е сътворено, всичко

ще го последва, в скръб и радост неразлъчно с него,

в скръбта тогаз. Каква разруха би било това!

За мен единствено ще бъде тази горда слава

сред адските царства, да срина за един ден туй,

което онзи, що зоват всесилен, е градил

шест дни и нощи, а преди кой знае колко дълго

го е кроил, макар навярно не преди часа,

когато аз в една-едничка нощ освободих

от срамното робуване полвината почти

от ангелското звание и разредих тълпата

на обожателите; той, за да си отмъсти

и да попълни своите редици оредели,

дали защото бе изчерпил прежната си сила

да сътворява ангели, ако от него те

са сътворени, или пък за да ни унизи,

намисли вместо нас на наше място да издигна

създание от земна прах и да го облече,

така възнесено над своя долен произход,

в небесна слава, наша слава; тъй постанови

и го изпълни — сътвори човека, а за него —

и този свят великолепен, и върху земята

за господар провъзгласи го, и — какъв позор! —

накара ангелски крила да му се подчинят

и огнени служители^[395] да носят земна служба

край неговото жилище; от тази зорка стража

боя се аз и затова така обвит в мъгла

от изпарения среднощни, тайно се промъкнах

дотук и всеки храсталак заничам да намеря

змията дремеща, в чиито сплетени извивки

да се укрия и да скрия тъмните си козни.

Какво падение! Аз, който с богове преди

за най-високо място спорих, трябва да се вместя

сега в гадина и размесен с гадната й слуз,

да въплътя и оскотя това си естество,

към висота божествена до вчера устремено.

Но има ли в падението някакъв предел

за алчността и за мъстта! Зарееш ли се горе,

бъди готов да паднеш долу и да се сравниш

с най-долните неща. Мъстта в началото е сладка,

но скоро срещу себе си горчиво се обръща.

Какво пък, и така да бъде, стига да сразя,

щом по-високия не мога, онзи, що след него

е предизвикал ревността ми, този нов любимец

на небесата, тази твар от глина, син на злото,

когото, озлобен към нас, творецът му създаде

от прах — за злото му сега със зло да отплатим.“

        Тъй рече той и пропълзя през дебри и усои,

подобно нисък черен облак, за да продължи

среднощния си трескав оглед, жаден да открие

змията — и в дълбока дрямка скоро я откри

увита като лабиринт от обръчи с глава

в средата, преизпълнена с изкусни хитрини;

не още в сянка страховита, в мрачна пещера —

без страх и без да вдъхва страх на никого, невинна

сред злака спеше тя; тогава дяволът се вмъкна

в устата й и скотското й чувство завладял

в сърцето или пък в главата, скоро вдъхна в нея

мощта на разума, но тъй, че при това съня й

не възмути и притаен зачака утринта.

Сега, когато зракът свят започна да огрява

цветята влажни на Едем и сладкият им дъх

изпълни въздуха, когато всички, дето дишат,

от земния велик олтар възхвала мълчалива

изпращат към създателя и ноздрите му пълнят

с ухание, сега излезе двойката човешка

и своята прослава гласна вля сред онзи хор

на същества, от глас лишени, после вдъхна с радост

насладата на тези ранни свежи аромати

и заобмисля как да се оправи най-добре

с нарастващата работа; че работата беше

за повече от две ръце в такъв широк предел.

Тогава на съпруга си така продума Ева;

        „Адаме, ние можем вечно да се трудим в тази

градина, да се грижим тук за всеки злак и цвете. —

заръка сладка, но додето повече ръце

не ни помогнат, работата от труда ни расне

и все по-трудно се обхваща; туй, което ние

окастрим, изсечем, подпрем и вържем през деня,

за нощ — за две ни се надсмива с новия си прираст

и подивява. Затова реши какво да правим

или послушай първия съвет на моя ум.

Труда си нека разделим: ти, дето избереш,

иди, или където трябва — с повет оплети

колибата ни, ако щеш, или бръшляна жилав

пооправи и насочи, додето аз самата

сред онзи гъсталак от рози благовонни, с мирт

размесен, подредя до пладне някои неща.

Че докато така наблизо през деня се трудим

един до друг, нима е чудно, ако се замаем

от погледи и от усмивки или заговорим

за някой непознат предмет, а работата чака

и се събира, колкото и рано да я почнем,

и на вечерята часът дохожда незаслужен.“

        Тогава с кротка реч така отвърна й Адам:

„Едничка Ево, спътнице едничка, несравнимо

по-скъпа на сърцето ми от всички живи твари,

добър съвет ми даваш ти, добре е, че се грижиш

как да изпълним най-добре това, което Бог

ни е заръчал, за което няма да спестя

похвалата си, тъй като най-висшето достойнство

в жената е за своя дом усърдно да милее

и своя мъж да насърчава за добри дела.

И все пак Бог не ни наложи толкова сурово

труда, та да ни възпрепятства, ако пожелаем

да си отдъхнем и с гощавка, и с беседа — тази

гощавка за ума, или общуване любезно

на погледи и на усмивки; разумът поражда

усмивките, на звяра чужди, и храна са те

за любовта, а любовта не е презряно нещо.

Защото не за труд досаден — за наслада той

създаде ни и с разума насладата сдружи.

С ръце задружни ние можем да запазим тези

пътеки от дивеене, поне така широки,

че да минаваме, дорде ръце по-млади дойдат

на помощ; но ако това общуване безспирно

ще те пресити, за раздяла кратка съм съгласен.

Че най-доброто общество е често самотата

и кратката разлъка прави срещата по-мила.

Но друга грижа ме обзема — да не би опасност

да те слети далеч от мен; защото ти си спомняш

как онзи ни предупреди какъв противник зъл

от завист към блаженството ни и от безнадеждност

за своето се мъчи в скръб и срам да ни свлече

с коварен пристъп и наблизо някъде укрит,

навярно алчно ни следи с надежда да издебне

кога сме разделени — сгода най-добра за него,

като не може да ни сграбчи, докато сме сбрани,

готови да се притечем един на друг в беда.

Дали кроежът му е първо да разколебае

у нас предаността към Бога, или да смути

съпружеската ни любов — онуй блаженство наше,

което предизвиква в него най-голяма завист —

каквото и да е, ти стой до тази вярна гръд,

що дала ти живот, сега те брани и закриля.

Жената там, където дебне зло или позор,

е най-разумно и прилично да е до мъжа си,

за да я пази или с нея всичко да изстрада.“

        На тези думи девствената царственост на Ева,

като жена, която люби, но несправедливо

е оскърбена, с миловидна сдържаност отвърна:

        „О, сине на небето и земята, господарю

на цялата земя, за този наш противник, който

ни готви гибел, аз научих и от теб самия,

и от отиващия си небесен ангел чух,

стаена в сянката отзад, когато се завърнах

подир затварянето на вечерните цветя.

Но да се усъмниш така във верността ми крепка

към Бог или към теб, затуй че може би врагът

ще я лъсти, това от теб да чуя не очаквах.

Не от насилието ти се плашиш; че бидейки

каквито сме, от болка или смърт неуязвими,

не ще ни стигне то, или ще го отблъснем леко.

Тогава от измамата му се боиш, а значи,

страхуваш се, че крепката ми вяра и любов

измамата му ще разклати или прелъсти.

Такива мисли! Как можаха в теб да се вселят,

Адаме, как — за тази, дето толкоз ти е скъпа?“

        На туй с лекуващи слова Адам й отговори:

„О, дъще Божия и людска, о, безсмъртна Ево,

защото ти такава си — без грях и без вина;

не от съмнение към тебе се възпротивих.

на твоето отлъчване, а за да не допусна

дори самия опит, който е замислил той.

Че онзи, що лъсти, макар и всуе, омърсява

лъстения с безчестието да го подозрат,

че верността му за лъстта не е неуязвима

и може да се оскверни; и ти самата е гняв

и неприязън би приела даже без успех

извършеното зло; затуй не ме разбирай грешно,

ако се мъча да не дам на тази зла обида

да те слети; че докато сме заедно, врагът,

макар и дързостен, едва ли ще се осмели,

а даже да се осмели, мен първо ще нападне.

И не презирай неговата злоба и коварство —

изкусен трябва да е онзи, който изкуси

небесните; и помощта не смятай за излишна.

От взорите ти аз приемам всекидневно прилив

на добродетели, под твоя поглед всеки ден —

по-мъдър, бдителен и силен, ако има нужда

от външна сила; докато срамът пред теб, срамът

да бъда повален или надминат, би повдигнал

велика мощ, за да я слее с добродетелта.

Защо и ти да не изпитваш в себе си това,

когато съм до теб и своя изпит да посрещнеш

до мен, на добродетелта ти най-добър свидетел?“

        Така семейният Адам говореше с грижовност

и със съпружеска любов, но Ева, като счете,

че искрената нейна вярност е неоценена,

така му възрази отново с благия си тон:

        „Ако такъв е жребият ни, да живеем вечно

притиснати и обсадени тук от своя враг

неистов или вероломен, без да сме дарени,

дори когато сме сами, със същата защита,

ще можем ли да сме честити — вечно в страх от злото?

Но злото към греха не води — тъй врагът ни само

лъстително обижда ни с преценката си скверна

за доблестната наша чест; преценката му скверна

с позор не осквернява нас, а връз самия него

се лепва. От какво тогава има да се плашим

и да страним, щом двойна чест по-скоро ще спечелим

от туй, че се е мамил той, и ще добием духом

покой и милост от небето, нашия свидетел?

Че що са вяра, обич, доблест, докато не са

изпитани сами, без външна помощ и подкрепа?

Тогава да не се боим, че мъдрият създател

е сътворил блаженството ни тъй несъвършено,

та разделени или сбрани, да не го опазим.

Блаженият ни свят е крехък, ако е така,

а и Едем не е Едем, ако е беззащитен.“

        Срещу което пламенно Адам така отвърна:

„О, жено, най-добро е всичко, както Божа воля

го е създала; неговата творческа ръка

несъвършенство и недостиг не остави в нищо

от всичко, дето сътвори, а камо ли в човека

и туй, що може в щастието да го защити,

да защити от външна сила; че в самия него

опасността е, а и тя е в неговата власт,

безсилна против волята му да го уязви.

Но Бог остави волята свободна; че свободно

е туй, що следва разума, а разума той прав

създаде и заръча му да бъде прав докрай,

за да не би от благовидно нещо изненадан,

и волята да подведе с напътствие погрешно

да стори туй, което Бог изрично запрети.

Така че не неверието — обичта изисква

да ти напомням все това и ти да ми напомняш.

Възможно е, макар и твърди, да се отклоним,

защото не е невъзможно разумът да срещне

предмет по външност примамлив, подсторен от врага,

и да попадне в клопката, преди да се усети,

ако не е нащрек, тъй както бе предупреден.

Та вместо изкушение да дириш, по-добре е

да го избегнеш, като гледаш да не се делиш

от мене — изпитанието и само ще дойде.

Щом искаш постоянството си да докажеш, първо

покорството си докажи — за другото кой може

да бъде сигурен, преди да те е проверил?

Но ако мислиш, че ведно ще бъдем по-нехайни

пред неочаквания изпит, тъй предупредена,

върви — ако те спра насила, ще съм те изгубил;

върви с невинността, с която се роди, разчитай

на цялата си добродетел, не спестявай нищо;

че Бог извърши своето — сега е твоя ред.“

        Тъй рече патриархът на човеците, а Ева

последна, но с покорен глас така му отговори:

        „Със твое разрешение тогаз, предупредена

най-вече от последните ти разсъдливи думи

за туй, че изпитът, когато е нечакан, може

далеч по-неподготвени ведно да ни завари,

охотно тръгвам; при това не ми се вярва много

тъй горд противник по-напред по-слабия да дири,

а стори ли го, с двоен срам ще му плати отпорът.“

        И с тези думи от ръката на мъжа си леко

ръката си измъкна тя и като горска нимфа,

дриада или ореада, или от кръга

на Делия^[396], към дървесата тръгна, но с походка,

а и с осанка по-прекрасна от самата нея,

макар и не въоръжена със стрели и лък,

а с градинарски сечива, издялани без огън^[397]

с изкуство грубо или пък донесени от ангел.

Тъй прелестна, тя на Палета или на Помона

приличаше, на чутната Помона, от Вертумний

побягнала, и на Церера, девата, преди

от Юпитера да зачене още Прозерпина^[398].

Той дълго гледаше след нея с пламенен възторг,

но искаше му се да бе останала при него,

и често й заръчваше да се завърне скоро,

а тя му се заричаше до пладне да се върне

в цветущото им жилище, та всичките неща

да нагласи и подреди, тъй както се полага,

за обедна гощавка и следобеден покой.

О, злополучна, бедна Ево, колко се излъга

ти в своето завръщане! Какъв зловещ обрат!

За тебе в Рая нямаше да има отсега

ни сладко угощение, ни истински покой —

такова зло сред дъхави цветя и дървеса

причакваше те притаено с адска стръвна злост,

за да препречи пътя ти и да те върне в къщи,

лишена вече от невинност, вярност и блаженство.

Че още с първите зори на утрото врагът,

преобразен като змия същинска, бе поел

нататък, дето беше най-възможно да намери

двамината единствени човеци, ала в тях —

и целия им бъдещ род, белязаната плячка.

В поле и лес ги диреше навред, край всяка китка

от дървеса или градина с по-приятен вид,

от тях отглеждана с наслада или посадена

край извор или сенчест ручей; диреше ги той

и двамата, но щеше му се да намери Ева

самичка, щеше му се тъй, но нямаше надежда

за сгода толкова добра, кога, не щеш ли, в миг

над всякакви надежди Ева сам-сама съгледа,

забулена сред облак от ухания, едва

съзирана — така нагъсто розовите храсти

край нея руменееха, — да се навежда често

и да подпира крехките цветя с венчета пъстри —

багряни, пурпурни, лазурни и на златни капки,

но без подпора клюмнали, да ги изправя нежно

с превръзка миртова, сама за себе си нехайна —

тя, най-прекрасното и най-неподкрепено цвете,

далеч от своята опора пред самата буря.

Той приближаваше насам; проби си първо път

през гъсталаците от кедри, борове и палми;

подир — витиеват и дързък, ту прикрит, ту зрим,

впълзя между преплетените храсти и в цветята,

като везмо брега покрили — работа на Ева,

по-дивен кът от древните измислени градини

на възродения Адонис или Алкиной,

приел в чертога си сина на стария Лаерт,

а и от истинската, дето онзи мъдър цар

със своята египтянка прекрасна се тешеше^[399].

Градината го заплени, стопанката й — двойно.

Тъй както някой, дълго време в многолюден град

запрян сред скупчените къщи и канавки смрадни,

като излезе в лятно утро вън, за да подиша

помежду мирните селца и техните стопанства

наоколо, внезапно всичко го изпълва с радост —

дъхът на зърно, на сено спластено, на обор

и мляко, всяка полска гледка, всеки полски звук;

а мине ли мома красива като лека нимфа,

туй, що го радваше преди, сега го радва двойно

и в нея сякаш е събрана цялата наслада —

с такова удоволствие огледа злият змий

цветущите места, където Ева бе излязла

тъй рано и така сама; небесният й лик,

чертите сякаш ангелски, но женствено смекчени,

невинността й грациозна, всеки неин поглед,

движение, най-малкото й действие злостта му

смиряваше, ограбвайки със сладкия си обир

свирепостта му от така свирепата и цел.

За кратко време злият дух, от злото си отлъчен,

остана неподвижен там и временно остана

глупешки благ, разоръжен от всякаква вражда,

от всякакво коварство, злоба, завист или мъст;

но адската жарава, дето в него не угасва

дори и на небето, скоро скърши радостта му

и все по-силно го терзае с всяка нова гледка

на сладост, отредена не за него, и завчас

свирепата си злост припомнил, всички свои козни

зловредни със злорад възторг така възпламени:

                „О, докъде доведохте ме, мисли! И каква

е тази сладостна омая, та забравих кой

ни води тук — ненавистта, не обич и надежда

за Рая вместо ада, не надежда тук да вкуся

наслада, а насладите да разруша във всичко,

освен в разрухата — за мене всяка друга радост

навеки е изгубена. Не бива да изпускам

усмихналия ми се случай. Ето я сама

жената, предоставена на всякакви съблазни.

Не е наблизо (а далеч наоколо аз виждам)

мъжът й, чийто по-висш ум избягнал бих, а също

и силата му, и духа надменен, и снагата

с осанка на херой, макар от земен образец^[400] —

не безопасен враг е той, ненараним, а аз

не съм — дотолкова смален от ада и отслабен

от болката в сравнение с това, което бях.

А тя е дивна, за любов на богове достойна,

и не е страшна, въпреки че страшни са любов

и прелест, непосрещнати с омраза по-могъща,

омраза скрита, на любов престорена добре —

избрания от мене път към нейната погибел.“

        Тъй рече на рода човешки злият враг, укрит

в змията, този обитател скверен, и към Ева

насочи хода си, но не с пълзенето вълнисто,

което после усвои, а в целия си ръст

изправен въз основа кръгла от безчет извивки,

натрупани една връз друга, царствена глава

с гранатови очи издигнал гордо на възбог,

с блестяща шия от зелено злато, извисена

из виещите се спирали, плъзнали навред

по злачната земя; приятен беше този образ

и хубав — никой друг след туй от змийски род по-хубав

не се роди: ни тези, дето Кадм и Хермиона

в Илирия смениха, нито богът в Епидавър,

или онези пък, в които се преобрази

самият Юпитер Амонски и Капитолийски,

единият с Олимпия, а другият с онази,

що римлянина Сципион роди^[401]. В обход изпърво,

подобно някой, който дири достъп, но не дръзва

да влезе, той се виеше все още отстрани.

Като когато кораб, воден от добър кърмчия

пред устие или край нос, където ветровете

се сменят често, често сменя руля и платното;

тъй често свръщаше и той и гъвкава опашка

на пъргави венци сега увиваше пред Ева,

да я подмами; тя в труда си шепот на листа

дочу, ала не вдигна взор, привикнала отколе

край нея всички зверове на воля да играят

навред из равнината, по-послушни на зова й,

отколкото предрешеното стадо на Цирцея^[402].

Сега по-смел, пред нея той непризован застана

като захласнат от възторг; високия си гребен

накланяше, прегъваше си лъскавата шия

и лижеше земята, дето бе вървяла тя.

Туй нямо обожание най-сетне я накара

играта му да забележи и зарадван вече,

че е привлякъл взора й, със змийския език

наместо гласов орган или чрез въздушен тласък^[403]

така започна своето лукаво изкушение:

        „Не се чуди, царице чутна, ако е възможно

самото чудо да се чуди, не въоръжавай

с омраза взора си, това небе на кротостта,

разсърдена, че приближих така и ненаситно

уединен те съзерцавам, без да се боя

от властния ти лик, по-властен в тази ти самотност.

На дивния велик творец подобие най-дивно,

теб всички твари съзерцават, всички подарени

на теб, и красотата ти небесна обожават,

любувайки й се в захлас, че тя е най-прекрасна,

където всички й се радват заедно, но тук,

сред тази пустош оградена, между зверовете,

негодни зрители и твърде плитки, за да вникнат

във хубостта ти, кой освен един-единствен мъж

те вижда? (А един какво е?) Ти си да те виждат,

богиня между богове, в благоговейна свита

от многобройни ангели вседневно обкръжена.“

        Тъй изкусителят подзе хвалебствието свое

и думите му стигнаха сърцето й, макар

че говорът му я учуди. Най-накрая Ева,

изслушала го смаяна, тъй каза му в ответ:

        „Що значи туй? Език човешки, от език на скот

изречен, и човешки смисъл, изразен чрез него!

Поне от първото от двете, мислех, че лишени

са всички зверове, които Господ сътвори

негодни за каква да е членоразделна реч.

За второто не знам, защото в погледа им често

прозира твърде много разум, в действията — също.

Това, че ти, змията, си най-хитрото животно,

аз знаех, ала не и туй, че с говор си дарена.

Та чудото да удвоиш, кажи ми ти сега

от няма как словесна стана и защо към мен

приятелски настроена си — повече от всички

останали, които са пред взора ми вседневно?

Кажи — такова чудо трябва да се слуша с трепет.“

        Тогава изкусителят коварен отговори:

        „Властителке на този свят прекрасен, дивна Ево,

за мен е лесно да ти кажа всичко онова,

което искаш, и покорно трябва да го сторя:

аз бях сред скотовете скот в началото, пасях

отъпкания злак и бяха мислите ми низки

като храната ми; освен храната си и пола

не виждах нищо, не съзнавах нищо по-високо,

доде един ден, както скитах през полето, мигом

съгледах чак в далечината приказно дърво,

отрупано от плодове, обагрени прекрасно —

смес от багряно и от златно; приближих в захлас

и ето че от клоните му ароматен дъх

разпали в мене глад, събуди по-голяма сладост

от мириса на копър благ или на топло мляко^[404],

прокапало по здрач от овче или козе виме,

далече от сукалчето, залисано в игра.

Така че, за да утоля копнежа си да вкуся

от тези толкова прекрасни ябълки, реших

да не отлагам повече под яростния подтик

на глад и жажда — двамата съветници могъщи,

които благовонието беше съживило.

Около мъхестия ствол аз мигом се увих,

че до високите му вейки трудно ще досегнеш

самата ти или дори Адам; покрай дървото

стояха всички зрящи твари в същия копнеж

и ми завиждаха, но те не можеха да стигнат.

А аз достигнах — вред край мен обилни плодове

висяха изкусително и до насита брах

и ядох, че такава сладост дотогава още

не бе ме радвала на паша, ни на водопой.

И ето, утолих глада си и подир усетих

чудесно превращение, което ме издигна

до степента на някакъв разсъдък и речта

не закъсня, макар да пазех прежния си образ.

Тогаз към размишления високи и дълбоки

обърнах всеобхватния си ум и всичко зримо

на небесата, на земята или помежду им

обгърнах — всичките неща прекрасни и добри,

но всичките неща прекрасни и добри в лика ти

богоподобен и в лъча на райската ти хубост

видях събрани — нищо друго толкова прекрасно

не би могло да бъде; тъкмо туй ме й накара

да дойда — може би и не навреме — и отблизо

с възторг да съзерцавам тебе, с право назована

владетелка на тварите, всемирна господарка.“

        Тъй обладаната змия говореше, а Ева,

по-слисана след тази реч, нехайно й отвърна:

        „Хвалебствията ти ме карат да се усъмня

в мощта на този плод, от теб за първи път открита.

Но где расте това дърво, далеч ли е оттук?

Защото много са из Рая дървесата Божи,

които и до този миг са още непознати

за нас — така разнообразни и така обилни

че повечето плодове остават да висят

навеки недокоснати, доде родът човешки

се умножи достатъчно и повече ръце

помогнат да се разтовари майката — природа.“

        Щом чу това, лукавата гадина възликува:

„Царице, пътят не е нито труден, нито дълъг —

отвъд една редица мирти в равното поле

току до извора оттатък малката горица

от миро и балсам^[405] цъфтящ — ако се съгласиш

водач да съм ти, много скоро ще те заведа.“

        „Води тогава“ — каза Ева. Онзи я поведе

на кривулици, но така, че уж вървят направо,

към пакостта. Надеждата издига го и радост

разпалва гребена му — както огънят блуждаещ

от мазни изпарения, чиято плът нощта

докрай сгъстява, а студът отвсякъде обгражда,

в самото си движение възпламенени, често,

според мълвата, придружен от някой злостен дух,

като витае и блести с измамна светлина,

отбива слисания странник настрани от пътя

в тресавища или блата и в езера дори,

за да потъне там без вест, далеч от всяка помощ

тъй бляскаше сега змията скверна и с коварство

поведе доверчивата ни майка към дървото

запретно, корена зловещ на цялата ни скръб,

което като зърна тя, водача си упрекна:

        „О, змийо, ние можехме да си спестим труда,

за мен безплоден въпреки излишъка от плод,

чиято мощ, ако са верни твоите слова,

че ти е повлияла тъй, наистина е чудна;

но ние от това дърво не бива ни да вкусим,

ни да докоснем — Бог остави тази си повеля,

едничка щерка на гласа му^[406]; в другото сами

сме си закон, закон за нас е собственият разум.“

        Тогава изкусителят лукаво и отвърна:

        „Наистина ли? Мигар Бог ви запрети плода

на всички тези дървеса, при все че ви нарече

на всичко по земята и във въздуха стопани?“

        А Ева, неповинна още, каза: „От плода

на всички други дървеса ний можем да ядем,

но от плода на туй дърво, тъй прелестно насред

градината, Бог повели: не бива да ядете

или да го докосвате, че инак смърт ви чака.“

        Не свършила речта и кратка, онзи изкусител,

сега по-дързък, ала с вид на ревност и любов

към людете, уж възмутен, че са онеправдани,

подхваща ново лицедейство, люшка се, обхванат

от смутна страст, но без кривене и в тържествен акт

се вдигна, сякаш да говори по велик предмет.

Тъй както в старо време някой знаменит оратор

в Атина или Рим, където волното витийство

цъфтеше, после онемяло, за висока реч

замислен се изправяше и всеки негов член,

движение, деяние спечелваше тълпата

преди езика, а и често почваше направо,

без увод, от усърдие към правото си дело;

така изправен и раздвижен в пълния си ръст,

пристъпи изкусителят към страстното си слово:

        „О свято и премъдро, ти, дърво на мъдростта,

о, майко на науката, сега усещам ясно

у себе си мощта ти аз, не само да прозра

нещата в техните причини, но и да открия

на всички височайши сили пътищата мъдри.

Царице на вселената, не вярвай ни за миг

на смъртните угрози — вие няма да умрете.

Как ще умрете? От плода? Той дава ви живот

към знанието. Или от грозящия? Но гледай —

аз го докоснах и опитах, а живея още,

и то живот по-съвършен, отколкото съдбата

ми отреди, че участта си дръзнах да надмина.

Туй, що за звяра е открито, мигар за човека

ще е закрито? Или Бог ще запламти от гняв

за провинение тъй дребно, вместо да похвали

неустрашимата ви доблест, със която даже

под страх от смърт, каквото и да е това,

смъртта, не сте отстъпили от пътя към живот невям

по-дивен, към познанието за добро и зло?

Познанието за добро нима е зло? А злото

не трябва ли да се познае, за да се избягва?

Бог няма как да ви накаже и да е правдив,

а щом не е правдив, не е и Бог, не е и страшен.

Така страхът ви от смъртта страха премахва сам.

Защо тогава е запретът? Само да ви сплашва

и все така да ви държи смирени и невежи

в богобоязън. Той разбира, че в деня, когато

го вкусите, очите ви, уж бистри и сега,

но всъщност мътни, истински избистрени тогава

ще се отворят и наравно с боговете вие

ще знаете добро и зло, тъй както те ги знаят.

Че вие ще сте богове, щом аз човек съм вече,

човек отвътре, няма спор — така ви съответства

човек от скота аз, а вий — от люде богове.

Тъй може би и ще умрете, като замените

човешкото с божествено — желана смърт, макар

и да ви плашат с нея, щом дотам й стига злото.

А и какво са боговете, та човекът, вкусил

богоподобната храна, сам да не стане бог?

Бидейки първи, от това предимство те се ползват,

за да повярваме, че всичко е дошло от тях!

Съмнявам се, защото виждам как земята чутна,

от слънцето огряна, ражда всеки род, а те

не раждат нищо; щом те всичко, кой тогава вложи

в това дърво познанието за добро и зло,

та който хапне от плода му, мъдрост начаса

без тяхно изволение добива? И в какво

ще съгреши човека, тъй до знанието стигнал?

Как твоето познание или това дърво

ще скършат волята му, щом тук негово е всичко?

Или от завист е, и мигар завистта живее

в гърди небесни? Тези, тези, а и много други

причини правят този плод необходим за теб.

Затуй се присегни, богиньо людска, и вкуси го.“

        Той свърши и словата му, препълнени с коварство,

в сърцето й проправиха си твърде лесно път.

Вторачена, тя гледаше плода, чиято гледка

бе вече изкушение, а във слуха й още

речта му убедителна ехтеше, заплодена

от разум, както й се стори, а и от правдивост.

В туй време полудневен час настъпи и пробуди

у нея остър глад, възникнал от самия лъх

на този плод благоуханен, който с въжделение

ней, склонна и да го докосне вече, и да вкуси,

примамваше копнеещите взори, ала първом

поспряла, вътре в себе си така разсъди тя:

        „Велика ще е силата ти, о, най-дивен плод,

макар и скрит от людете, достоен за възхита,

ако вкусът ти, твърде дълго неизпитан, мигом

дари на безсловесния витийство и научи

език, несътворен за реч, хвала да ти въздава;

хвала, която онзи, що ни запрети вкуса ти,

не скри от нас, защото сам нарече те дърво

на знанието, знание за злото и доброто;

да вкусим той ни запрети, но този му запрет

те прави по-желан с това, че предполага благо,

стаено в тебе, от което ние сме лишени;

защото непознато благо няма или даже

да има, щом е непознато, все едно го няма.

Тогава той със знанието ни е запретил

и благото, и мъдростта. Запрети като този

не ни обвързват. Но ако самата смърт ни свърже

с отвъдна връв, каква ще ни е ползата тогава

от вътрешната свобода? В деня, когато вкусим

от този дивей плод — о участ! — трябва да умрем.

Ала змията как умря? Тя вкуси, а е жива;

и ето, знае и говори, мисли и разбира,

а неразумна бе преди. За нас ли само беше

измислена смъртта? На нас ли само се отказва

храната умствена? Нима за зверовете тя е?

Изглежда, е за зверовете. Ала звярът, който

я вкуси, не изпитва завист, а поднася с радост

добитото от него благо — несъмнен дарител —

с другарство към човека, чужд на подлост и измама.

От що да“се боя тогаз и как да знам от що

да се боя в незнанието за добро и зло,

незнание за бог и смърт, закон и наказание.

Та тук расте лекът на всичко, този плод

                        божествен,

тъй прелестен за погледа, любезен за вкуса,

способен мъдрост да дарява. Кой ще ми попречи

да се присегна и нахраня тяло и душа?"

        Тъй рече и ръка припряна в този кобен час

простряла към плода, откъсна начаса и яде.

Земята сети раната, природата издъно

въздъхна и във всичко свое даде скръбен знак,

че всичко е изгубено. Назад в леса се шмугна

виновната змия, и то без труд, защото Ева,

сега вглъбена във вкуса изцяло, нищо друго

не забелязваше, такава сладост нивга сякаш

от никой плод не вкусила, действителна или

въобразена поради голямата надежда

за знание, с божествен сан във мислите си вече.

Тъй с алчност невъздържана поглъщаше го тя —

не знаеше, че смърт яде. Заситена накрая,

замаяна като от вино и развеселена,

на себе си сега така самодоволно рече:

        „О, царствено дърво, от всички райски дървеса

най-драгоценно, най-достойно, източник блажен

на мъдростта, до днес презряно и оклеветено,

провесило плода си дивен, като че без цел

създаден, но оттук нататък ранната ми грижа

и не без песен, всяка сутрин с нужната хвала

ще те спохожда, клоните ти, за да облекчи

от плодния товар, на всички щедро приподнесен;

додето хранена от теб, в познанието аз

узрея като боговете, дето всичко знаят,

а свиди им се да дадат на друг това, което

не могат да дадат, защото ако този дар

бе техен, той не би бил тук. Водачи сте ми ти

и опитът — ако не следвах тебе, щях да тъна

в невежество — към мъдростта ми сочиш пътя ти

и ми откриваш достъп там, където тя е скрита.

И аз съм скрита може би — небето е високо, високо

и далеч, не може всичко на земята

да види ясно, пък, и други грижи може би

от вечното му бдение за миг да са отвлекли

великия ни запретител, сигурен в кръга си

от съгледвачи. Ала как ли пред Адам сега

да се явя? Дали за него да направя знайна

промяната си начаса, та пълното блаженство

и той да вкуси с мен веднага, или по-добре

по-висшето познание за себе си да пазя

несподелено и така да възмездя това,

което липсва на жената, тъй че любовта му

по-силно да влека и аз по-равна да му бъда

(мечта не лоша!), може би понякога дори

по-висша, че от низшите кой духом е свободен?

Това ще е добро, но Господ ако е видял,

и смърт ако последва? Мен тогаз не ще ме има;

Адам ще се обручи с друга Ева подир мен

и с нея ще блаженства той, а мене ще ме няма —

о, смъртна мисъл! Щом е тъй, не ще се двоумя —

Адам ще бъде редом с мен в блаженство или горест.

Обичам го и с него бих понесла всяка смърт,

ала без него никакъв живот не бих живяла.“

        Тъй рекла, стъпките си тя отвърна от дървото,

но първо ниско преклони се, сякаш пред властта,

която, скрита вътре в него, щедро беше вляла

в растението сока вещ, извлечен от нектара,

божественото питие. По този час Адам

в очакване нетърпеливо бе й сплел венец

от най-прекрасните цветя, къдриците й с него

да украси и полския й труд да увенчае

като жътваря, който кичи житната царица.

За чутна радост мълком той се готвеше, за нова

наслада при завръщането твърде закъсняло;

ала току се свиваше в предчувствие за зло

сърцето му — той чувстваше обърканата мяра^[407]

и тръгна да я срещне сам по пътя, в който тя

потегли рано сутринта без него; и дървото

на знанието като стигна, изведнъж я срещна,

едва възвила към дома с един откършен клон

с най-прелестния плод, усмихнат в мекия си мъх,

новооткъснат и от лъх амброзиен обгърнат.

Към него тя забърза с извинение в очите

наместо проглас към това пространно оправдание,

което със слова вежливи начаса подхвана:

        <<Не се ли удиви, Адаме, че не си дойдох?

На мене ти ми липсваше и дълга ми се стори

раздялата; че мъката на любовта до днес

не бях познала и не бих повторила — не ща

пак да изпитвам туй, що всуе търсех да изпитам —

разлъката болезнена от тебе. Но чудата

причина имах за това и дивна за слуха:

това дърво не е, тъй както казваха, дърво

с опасен вкус, което уж отваряло ни пътя

към непознато зло, напротив — то отваря взора

и в богове превръща всички, дето го опитват;

а вече го опитаха — змията велемъдра

или по-невъздържана от нас, по-непокорна,

от неговия плод е яла, но със смърт не е

наказана, тъй както нас ни плашат, а дарена

подир това с човешки глас, а и с човешки ум,

великолепно разсъждава, та дори и мене

така успя да увещае, че самата аз

опитах също като нея и се убедих

в това въздействие — очите, досега мъгляви,

разтварят се, лети сърцето, а духът расте

нагоре към божественост, която аз за тебе

най-вече дирих, че без тебе тя не ми е нужна.

Блаженство има само там, където си и ти;

досадно ще е то без теб, а скоро и омразно.

Затуй сега и ти опитай, та еднакъв жребий

да ни сбере с еднаква радост и с любов еднаква,

за да не би, ако не вкусиш, да ни разделят

различните ни степени и да е твърде късно

заради теб да се откажа от божествен сан."

        Така с лице блажено Ева свърши своя разказ,

но трескава руменина страните й покри.

От другата страна Адам, когато чу от нея

за съдбоносния й грях, остана поразен,

замаян и зашеметен, додето ужас хладен

по жилите му пропълзя, размекна всички

стави, безсилната ръка изпусна китния венец,

за Ева сплетен, и цветът посърнал се поръси.

Тъй блед и онемял остана той, доде накрая

мълчанието в себе си най-първо наруши:

        „О, най-прекрасно същество, последно и най-дивно

от сътворените неща, в което своя връх

достига всичко, що блести пред взора и ума,

божествено и свято, мило, благо и добро!

Как тъй погуби се, как тъй внезапно се погуби,

оставена без лик, без чест, отдадена на смърт?

Или по-скоро, как склони да нарушиш така

суровия запрет, как дръзна да се покушиш

на този свят запретен плод? Проклетото лукавство

на враг те е подмамило, все още непознато,

а с тебе е погубило и мен, защото с теб

и аз без двоумение решен съм да загина.

Че как без тебе ще живея, как ще се лиша

от сладостната ти беседа и от любовта ти,

за да живея пак сред тези диви лесове?

Дори и друга Ева Бог да сътвори от друго

ребро, изтръгнато от мен, от моето сърце

теб няма кой да те изтръгне, няма, аз усещам —

към тебе, плът от мойта плът и кост от мойта кост,

природна връзка ме влече и моята съдба

е неразделна с твоята — в блаженство или мъка.“

        Така си каза той сега и някак утешен

след скръбния си смут, след всички мисли неспокойни

смирен пред туй, което сякаш бе непоправимо,

така към Ева се обърна със спокойна реч:

        „Безстрашно дело дръзнала си да извършиш, Ево,

посмяла си да предизвикаш бедствие велико,

дори да беше пожелала с погледа си само

плода пресвят на святата въздържаност, а що ли

да вкусиш туй, което ти не бива да докоснеш.

Но станалото — станало. Кой може да го върне?

Ни Господ, ни съдбата властна. Ала може би

все пак ти няма да умреш, деянието твое

не е тъй скверно може би сега, щом вкусен вече,

плодът е от змията първо осквернен, от нея

опорочен и развенчан, преди да вкусим ние,

а и за нея, види се, несмъртоносен, щом

е жива, както каза ти, и то като човек —

в по-висша степен на живот, примамка твърде силна

за нас, които, вкусим ли, навярно ще възлезем

на съответна висота — то значи, богове

или пък ангели полубожествени ще станем.

Пък и не ми се вярва Господ, мъдрият творец,

наистина да ни погуби, както ни заплашва —

нас, най-прекрасните си твари, толкова високо

издигнати над другите, които трябва с нас,

за нас създадени, да паднат с нашия провал

като зависими от нас. Тъй Бог ще разтвор й

това, което е творил. Такъв напразен труд

за Господа не е достоен. Въпреки че той

могъл би сътворението да повтори, нас

не би изтребил, та врагът ни да не възликува

и да рече: — Горко на всички Божии любимци!

Кой може да му угоди за дълго! Първо мен

погуби той, сега човека, след това — кого ли? —

Тъй повод за презрение не ще му се даде.

Но както и да бъде, с теб скрепен е моят жребий;

ще споделя присъдата ти и ако е смърт,

додето съм до теб, смъртта за мен ще е живот —

тъй силно в своето сърце усещам аз сега

природната верига как към своето ме тегли,

към своето у теб; че всичко, що си ти, е мое;

неразделими в участта си, ние сме една

единна плът; загубя ли те, себе си загубвам.“

        Така — Адам, а ето как му отговори Ева:

„О славно изпитание на любовта безмерна,

чутовно доказателство и пример най-висок,

към който длъжна съм и аз да се стремя, макар

далеч от съвършенството ти, за да те достигна,

Адаме, от чиято свидна гръд съм се родила,

и с радост слушам как описваш нашия, съюз —

едно сърце, една душа у двамата, което

се потвърди през този ден с това, че ти решен си

преди смъртта или пък нещо още по-ужасно

нас, свързани в тъй свидната любов, да раздели,

със мен една вина да носиш и една простъпка,

ако простъпка е да вкусиш този дивен плод,

чиято сила (че доброто води към добро)

направо или с помощта на случая представи

туй славно изпитание на твоята любов,

която инак никога тъй нямаше да блесне.

Ако да вярвах, че от моя опит ще последва,

тъй както ни заплашват, смърт, понесла бих сама

най-злото, изоставена по-скоро бих умряла,

отколкото да те обвързвам с пагубно за твоя

покой деяние, и то като се уверих

така недавна в твоята тъй предана и вярна

и с нищо несравнима обич; ала аз усещам,

че изходът ще бъде друг — не гибел, а живот

уголемен, очи разкрити, нови упования,

и тъй божествен вкус, че всичко сладко, досега

изпитано, пред него е и блудкаво, и грубо.

На моя опит се опри, Адаме, и вкуси,

и своя страх от гибелта хвърли на ветровете.“

        Тъй рече тя и го прегърна нежно, и от радост

заплака, трогната от туй, че любовта си той

дотолкова е извисил, та да си навлече

заради нея Божи гняв, а може би и смърт.

И за отплата (тъй като такова съучастие

не заслужава по-добра отплата) тя от клона

му даде от плода така прекрасен и омаен

с ръка великодушна; той не се възпря и вкуси,

макар да знаеше, че зле постъпва, не измамен,

а неразумно обладан от женския й чар.

Земята от недрата си изтръпна, сякаш в болка

се сгърчи пак, природата издаде втори стон,

небето свъси лик, протътна и печални капки

пророни над завършения вече първороден

и смъртен грях, доде Адам ядеше до насита,

без да размисли, пък и Ева, без да се бои,

повтори своята простъпка, та с дружина мила

докрай да го успокои; така че те сега

и двамата, замаяни като от младо вино,

във веселба заплуваха и мислеха, че сещат

как божествеността посажда в тях крила, с които

в небето да се възнесат; но този плод лъжовен

въздействие далеч по-друго първо прояви —

в Адам запали плътска страст и похотливи взори

към Ева взе да мята той, а пък и тя сама

със същото му отговори — тъй пламтяха в лъст,

доде Адам към нега почна да я предизвиква:

        „Сега разбирам, Ево, колко точен и изтънчен

е твоя вкус, а той е важен дял от мъдростта,

защото вкус ний даваме на всяка своя мисъл

и своя вкус наричаме разумен. Теб хвала

въздавам аз, че днес така добре ни нагости.

Каква наслада с тебе сме изпускали, странейки

от този дивен плод, и как до днес не сме познали

върховната наслада; щом в запретните неща

такива удоволствия се крият, бих желал

запретни дървеса да има не едно, а десет.

Но хайде след гощавката да се повеселим,

тъй както след такъв разкошен пир ни се полага.

Че хубостта ти никога, откакто те видях

за първи път и за съпруга взех те, украсена

от съвършенствата, не е разпалвала така

копнежа да те обладая, по-прекрасна днес

от всякога, след този дар на чутното дърво.“

        Тъй рече той и не спести ни поглед, ни задявка

със сладострастен умисъл, усетен безпогрешно

от Ева, чийто взор го стрелна с огън прихватлив.

Ръката й тогава стисна той и я поведе

към сенчеста поляна, скрита под зелен покров,

а тя не се възпротиви; цветя им бяха ложе —

латинки, пъстри теменужки, нежни асфодели

и хиацинти — чудно мек и дъхав земен скут.

Там те докрай на любовта и нейните забави

се наслаждаваха — печат на общата вина,

утеха в общия им грях, додето росен сън

обори ги, от негата любовна уморени.

Ала когато силата на този плод измамен,

която с изпарения омайни приповдигна

духа им и въведе най-дълбоката им същност

в греха, през ноздрите излитна и сънят по-груб,

от вредни пари породен, обременен от гузни

видения, напусна ги, те станаха сега

като от смут, огледаха се и видяха колко

открити са очите им и колко са смрачени

душите им — невинността, която като було

ги бе закриляла от злото знание, сега

си бе отишла заедно с правдивата им вярност,

вродена праведност и чест, оставила ги голи

на гузния им срам и той покри ги, ала с дреха,

която ги разкриваше — така Самсон, синът

на Дан, същински Херкулес, от скута на Далила,

продажницата филистимска, стана и видя се

остриган от мощта си^[408]; тъй видяха се и те

съблечени от добродетел и смълчани, дълго

с объркани лица седяха като онемели,

доде Адам, макар и в не по-малък смут от Ева,

най-сетне даде глас на тези неохотни думи:

        „О, Ево, в кобен час, уви, ти дала си ухо

на червея лукав, научен, от кого не зная,

реч людска да уподоби. За нашия провал

той прав е бил, но за възхода лъгал е; че ние

наистина прогледнахме, наистина познахме

добро и зло — изгубено добро, добито зло.

Ако това е знанието, скверен е плодът му,

щом голи тъй остави ни, от чест и от невинност,

от верност и от чистота лишени. Всичко туй,

което ни красеше, днес е вече омърсено

и по лицата ни четат се явствените знаци

на мерзка похот, от която злото се множи,

и срам, това последно зло — за първото тогава

не ще и дума. Как ще гледам отсега лицето

на Господ или ангел, често с радост и възторг

съглеждано преди? Сега небесните черти

ще ослепяват този земен взор със своя блясък

непоносимо ярък. О, да можех да живея

тук в самота като дивак, на някоя поляна

смрачена, над която снажен лес, непроницаем

за звезден или слънчев зрак, простира сянка ширна

и смугла като вечерта! Покрийте ме, о, бори,

и вие, кедри, скрийте ме с безбройните си вейки

там, дето вече никога не ще ги зърна аз!

Но нека в тази жалка орис да помислим първо

с какво ще можем най-добре да скрием засега

един от друг онези части, дето ни изглеждат

най-срамни и неугледни — на някое дърво

листата гладки и широки нека да съшием,

чреслата си, за да опашем и да скрием с тях

междинните си части тъй, че там да не заседна

новодошлият срам, нечисти да ни назове.“

        Такъв ответ й даде той и двамата поеха

в леса най-гъст и там сред всички дървеса избраха

смокинята — не тази, що с плода си е прочута,

а друга, на индийците позната и до днес

в Декан и Малабар^[409], която толкова охолно

простира дългите си клони, че в земята пак

се вкореняват вейките и дъщери поникват

покрай дървото — майка, цяла жива колонада

с високи арки и пътеки звънки между тях —

индийският пастир там често, бягайки от зноя,

намира хладина и тъй пасящото си стадо

следи през просеки в листака; та листа такива

те сбраха — като амазонски щитове широки,

и колкото умееха, съшиха ги така, че

да се опашат, но нима вината и срама

ужасен биха скрили с тях? О, колко бе различна

онази славна голота! Така Колумб недавна

откри американците^[410], опасани така

с пернати пояси, а голи иначе и диви

в горите върху островите и по бреговете.

И тъй, решили, че поне отчасти своя срам

са скрили, но с необлекчен и неспокоен дух

те седнаха и заридаха, и не само сълзи

валяха от очите им, а вихри — страсти буйни

отвътре се извиха: гняв, омраза, недоверие,

съмнение, раздор — да сринат вложената в тях

държава на ума, преди от край до край спокойна

и пълна с мир, ала сега обзета от метеж;

че там разсъдъкът бе спрял да управлява вече,

а волята не чуваше съветите му — в плен

и двамата на похотта, която изотдолу

превзела висшия престол на разума, поиска

върховна власт. И ето, с дух дотолкова разстроен

Адам с лице преобразено и с различен слог

прекъснатата реч към Ева поднови така:

        „Да беше ме послушала, да бе стояла с мен,

тъй както те помолих аз, когато онзи странен

копнеж за скитане през тази злополучна утрин

незнайно откъде обзе те — о, тогава бихме

останали все тъй честити, не като сега

ограбени, опозорени, голи и нещастни.

Без нужда нека никой вече да не търси случай,

за да доказва верността си; онзи, който търси

такова доказателство, започва да пропада.“

        Засегната от тези думи, Ева го упрекна:

„Какво мълвят устата ти безмилостни, Адаме?

Защо на моята прищявка или, както казваш,

копнеж за скитане приписваш туй, което божем

пак би се случило, дори и ти да бе до мен,

а може би и с теб самия, ако ти бе там

или премеждието — тук, и ти не би открил

лукавство в змийските слова, така красноречиви.

Щом няма помежду ни повод за вражда, защо

тя трябва да ми мисли зло и да ми пакости?

Нима не бива никога да се деля от тебе?

Да бях останала тогаз безжизнено ребро!

Но щом съм туй, което съм, защо ти, мой глава,

не ме възпря с изричната повеля да не ходя,

ако било е тъй опасно, както каза сам?

Ти беше с мене твърде мек, не възразява дълго,

дори ми разреши, склони, почти ме насърчи.

Да бе тогава в отказа си твърд и непреклонен,

не бих престъпила и ти не би престъпил с мен.“

        На туй, за пръв път разгневен, Адам

                                й отговори;

„Такава ли е любовта ти, твоята отплата

за моята любов към теб, неблагодарна Ево,

доказана, когато ти погуби се, а аз,

макар да можех да живея и ликувам вечно

в блаженството, все пак избрах да бъда с теб

                                в смъртта?

Нима сега съм укорен, че станал съм причина

за твоята простъпка? Недостатъчно сурово

съм те възпирал! Мигар можех повече да сторя?

Предвардих те, напътих те, предрекох ти дори

опасността и дебнещия подъл неприятел.

Останалото би било насилие, а тук

насилие над волята свободна няма място.

Не, от самонадеяност тогава дръзна ти

опасността сама да срещнеш или да откриеш

за изпитание блестящо случай. Може би

сгреших и аз, че твърде много се дивих

                        на всичко,

което в теб изглеждаше безгрешно, та повярвах,

че зло не ще те изкуши, но съжалявам вече

за тази моя грешка, в грях превърната сега

от тебе, моя обвинител. Туй ще сполети

и всеки, който твърде вярва в женското

                        достойнство

и дава власт на женска воля — тя отпор не знае,

оставена на себе си, и зло ако последва,

за всичко мекушавостта му ще вини завчас“

        Тъй в обвинения взаимни пропиляха те

безплодни часове, без никой себе си да съди,

и сякаш нямаше да има край на този спор.