Джон Милтън Изгубеният рай

Адам разпитва относно небесните движения, получава уклончив отговор и напътствие да дири по-добре неща, по-достойни за знание. Адам се съгласява, но желаейки да задържи Рафаил за по-дълго, му разказва онова, което си спомня, откак е сътворен: за заселването в Рая, за разговора си с Бог относно самотата и подходящото общество, за първата си среща и обручение с Ева; беседата по този предмет между него и ангела, който, след като повтаря своите предупреждения, си тръгва.

Замлъкна ангелът сега, ала в слуха Адамов

звучеше още неговият сладък глас и той

като в омая все така заслушан там стоеше,

додето най-накрай, пробуден сякаш, му отвърна:

        „Каква достойна благодарност и каква отплата

заслужена аз бих могъл да ти отдам, небесни

летописателю, затуй че тази моя жад

за знание ти утоли тъй щедро и склони

с благоволение любезно да ме посветиш

в неща, за мене иначе непостижими, чути

със възхищение сега, освен възторг и слава,

каквато се полага на всевишния творец?

След всичко туй остава още малко, за което

ответ единствено от тебе мога да получа.

Когато гледам дивната вселена, този свят,

събрал небето и земята, и като пресмятам

величините им — земята, тази песъчинка

нищожна, този атом жалък пред твърдта небесна

с безчетните звезди, които се превъртат сякаш

в пространства невъобразими (както ни доказват

и разстоянията им, и техният вседневен

поврат), единствено за да доставят светлина

покрай земята непрозирна, тази дребна точка,

за ден и нощ, извън това в обхода си огромен

ненужни никому, в ума си често се дивя

как мъдрото и пестеливо естество допуска

несъответствия такива, как е сътворило

прахоснически толкова тела по-благородни

й многократно по-велики само с тази цел

повидимому, и защо заставя тези сфери

да следват своя кръговрат без отдих неизменно

от ден на ден, додето неподвижната земя,

която би могла по-лесно да се превърти,

сред свита от служители, от нея по-достойни,

постига своето без труд и получава в дан

от туй безмерно странстване принесените ней

топлик и зрак с така нетленна бързина, че даже

и цифрите са неспособни да я изразят.“

        Тъй рече нашият отец и пролича в лика му,

че е навлязъл в мисли сложни и изкусни. Ева

видя това от своето уединено място

и начаса с величествена скромност и с такова

изящество, че всеки би поискал да остане,

изправи се и тръгна сред цветя и плодове,

за да нагледа как напъпват, как цъфтят и зреят

любимите й питомци, а те се ободриха

и раснеха по-радостно под нежните й грижи.

Но тя си тръгна не защото тяхната беседа

й бе дотегнала или слухът й бе негоден

за тъй висок предмет, а спастри своята наслада —

да чуе всичко от Адам, когато няма други;

защото предпочиташе съпруга си да слуша

наместо ангела и него по-добре да пита

реши — че в разказа си щеше да размеси той

забавни отклонения и висшия диспут

да разреши чрез брачни ласки — неговите устни

не само с реч услаждаха. О, где сега такива

съпрузи, сбрани от любов и от взаимна почит?

С обличие богоподобно тя пое натам

и не без свита, че край нея като край царица

сновеше вечно шествие от грации прекрасни

и устреляваше очите с пламенен копнеж

завинаги пред погледа им смаян да остане.

И на въпроса на Адама Рафаил сега

отвърна с тази благосклонна и любезна реч:

        „Че питаш или дириш ти, не те виня — небето

е като книга Божия, отворена пред теб,

за да четеш делата му чутовни и да знаеш

за неговите часове, дни, месеци, години;

а с оглед на това, дали небето се върти

или земята, все едно е, ако съдиш вярно;

останалото от човек и ангел мъдро скри

великият светостроител — неговите тайни

са не за да ги съдят тези, дето трябва само

да се дивят пред тях, а щом решат да се заемат

с догадки, той е предоставил своето небе

на разсъжденията им, навярно за да може

да се посмее някой ден на техните чудати

мъдрувания, като вземат да делят небето

и да броят звездите, как ще се заразпореждат

с вселената му, ще строят и престрояват само

за да докажат видимото, как ще преплетат

около сферата безброй центрични с ексцентрични

окръжности, кълба с кълба и цикли с епицикли^[363].

Това личи от туй как ти умуваш отсега —

ти, който ще напътстваш своя род, а вече смяташ,

че по-великите и светли шарове не бива

на малките и тъмните да служат, ни небето

край неподвижната земя да се кръжи, а тя

единствена да се възползва. Но величината

и светлостта не значат превъзходство и макар

земята да е тъй нищожно малка пред небето,

макар и да не е блестяща, може би тя вмества

по-много истинско добро от слънцето безродно,

чиято светлина постига своето не в него,

а в плодната земя — едва когато стигнат там,

лъчите му, бездейни инак, придобиват сила.

И все пак тези светила не на земята служат

така усърдно, а на тебе, нейния стопанин.

А колкото до ширния небесен кръговрат,

той нека спомня ти това величие, което

така просторно е строило и така далече,

да не помислят людете, че са си у дома

в туй здание, което те не могат да запълнят

и от което им е даден само малък дял,

а всичко друго Бог държи за цел, известна нему.

Вихреността неизчислима на това кръжене

отдай на всемогъществото негово, което

могло е в тленни същности да вложи тази скорост

почти духовна^[364]; та нали не смяташ, че съм бавен

аз, който в утринния час поех от небесата —

седалището Божие и преди пладне стигнах

в Едем — на разстояние, неизразимо с цифри,

които имат имена. Но аз твърдя това,

приемайки движението на небето, само

да ти покажа, че напразно си се усъмнил,

а не за да го потвърдя, макар и да изглежда

така за теб от твоята обител на земята.

Бог, за да скрие пътищата свои от човека,

отдалечи небето тъй, че земното око,

когато дръзне, да сгреши в неща така високи

и полза да не извлече. Какво пък, ако кажем,

че слънцето е в центъра, а другите звезди,

от притегателната сила — негова и своя —

подбудени, около него вият кръг след кръг?

Блуждаещия техен път — ту нисък, ту висок,

ту скрит, напред или назад, или дори в покой —

ти виждаш в шест^[365], ала какво ще бъде, ако седма

след тях, планетата земя, макар наглед недвижна,

различни три движения^[366] извършва неусетно,

които инак би приписал на различни сфери,

кръжащи се насрещно по пресечени овали^[367],

или пък би спестил труда на слънцето чрез онзи

предполагаем бърз всенощен и вседневен ромб^[368],

над всичките звезди невидим инак, колелото

на денонощието — туй, което ще е лишно,

ако усърдната земя деня сама докарва,

на изток странствайки, доде обратната й част

нощта посреща, а пък тази й страна е още

огрявана от слънчев лъч. Какво, ако светликът,

от нея през обширния прозирен въздух пращан

на земната луна, е сам, подобен на звезда

и я огрява денем, както нощем тя огрява

земята по взаимен път и ако има там

поля и обитатели — петната й приличат

на облаци^[369], а облаците дават дъжд и той

в смекчената й почва плод зачева за храна

на някого си, а и други може би слънца^[370]

с луни, които ги съпътстват, ти ще различиш,

разменящи си мъжки зрак и женска светлина^[371] —

велики полове, които оживяват този

всемир, населен може би във всичките си сфери.

Защото тъй широк простор в света, незавладян

от живи същества, пустинен и необитаем,

да озарява, без да дава някой лъч поне

на всяка сфера, толкова далече само тази

заселена земя, която връща светлина

назад към тях, е очевидно спорен аргумент.

Ала дали това ще е така или пък не,

дали всевластно на небето слънцето възхожда

над вашата земя — или земята ви — над него,

дали пламтящия си път от изток то захваща,

или от запад вие тя безмълвния си кръг

с така незатруднена плавност, че кръжейки, дреме

на меката си ос, додето плъзгайки се плавно,

тъй меко с ласкавия въздух заедно ви носи —

не затруднявай мислите си с тези скрити теми,

на Господа ги остави и му служи с боязън;

а с всички други твари нека той се разпорежда,

тъй както сам реши, където и да ги е сложил;

бъди блажен с това, що той ти дава — този Рай

и твоята прекрасна Ева; твърде е високо

за теб небето — затова бъди смирено мъдър,

мисли единствено за туй, което те засяга,

а не за други светове и за това кои

живеят там, с каква природа, участ или степен,

доволен, че и толкова неща са ти разкрити

тук на земята и на най-високото небе.“

        И прояснен в загадките си, рече му Адам:

„О, как изцяло ти ме удовлетвори, пречист

небесен разум, ангел ясен, как освободи

духа ми от обърканост и ме научи как

най-леко да живея, с мисли смутни да не тровя

насладата на житието, от чиято радост

далече Бог прокуди всички неспокойни грижи,

за да не ни тревожат нивга, стига ний сами

да ги не дирим с блудни мисли и мечти суетни.

Ала умът или въображението често

се лута невъздържано в безкрайни кривулици,

додето от навременен съвет или от опит

прозре, че не да се узнае за неща далечни

от нас, забулени и сложни, а да се познае

това, което е пред нас в живота всекидневен,

е първостепенната мъдрост — другото е дим,

безсмислено безумие и празна суета,

която в най-насъщните неща ни изоставя

незрели, неподготвени и вечно недоволни.

Затуй от тази висота сега да се снижим

в по-нисък полет, към предмети близки и полезни,

че между тях невям ще стане дума за това,

което няма да е неуместно да се пита

при тази твоя търпеливост и благоволение.

За туй, какво е сторено до моя спомен още,

аз твоя разказ чух; сега ти моя разказ чуй

за туй, което може би не си успял да чуеш;

а и денят не е изтекъл още — виждаш сам

с какви изкусни доводи отхода ти задържам,

като те каня да изслушаш разказа ми — смешна

покана, ако да не бе с надежда за ответ;

че докато съм с тебе, аз съм на небето сякаш

и за слуха ми по е блага твоята беседа,

отколкото на палмата най-сладостният плод —

за жаждата и за глада след работа в часа

на отдих благ; той утолява и засища скоро,

макар и сладостен, додето твоите слова

са благи с благодат далеч от всякаква пресита.“

        А Рафаил с небесна кротост тъй му отговори!

„И твоите уста не са от благодат лишени,

бащице на човеците, че и над тебе Бог

изсипа своите обилни дарове — и външни,

и вътрешни, подобие на неговата слава;

говориш ли, или немееш, благодат и хубост

от всяко твое слово и движение струи.

За нас на небесата ти, макар и на земята,

не си слуга, а съслужител, затова и с радост

такава пътищата Божи към човека дирим;

защото виждаме, че Бог те е почел и с равна

любов човека е дарил; така че говори —

самият аз на този ден отсъствах (тъй се случи),

на странстване необичайно и неясно бях

изпратен — надалече, чак до дверите на ада

с квадратен легион (такава бе заповедта му),

да видя да не би оттам да тръгне съгледвач

или пък враг, додето Бог е с работа зает,

и да не би, възпламенен от дръзкото си бягство

със сътворението му разрухата да смеси.

Й не че биха дръзнали, без да им позволи,

но той по своите заръки висши ни изпраща

за тежест, като цар върховен, и за да ни свиква

на изпълнителност. Вратите мрачни бяха здраво

залостени и заковани — сигурна преграда,

ала преди да стигнем още, изотвътре чухме

шум, неприличен на звука на песен или танец —

терзания, гръмливи вопли и неистов гняв.

Възрадвани се върнахме към светлите предели,

тъй както бе ни наредил — до Съботната вечер^[372].

Но нека чуем твоя разказ — аз ще го изслушам

с насладата, с която ти сега изслуша моя.“

        Тъй рече ангелът, а после — нашият родител:

„Да каже как човешкият живот е почнал, трудно

е за човека. Кой познава своето начало?

Желанието да беседвам още с теб обаче

ме насърчава. Сякаш бях от сън дълбок пробуден,

връз мекия разцъфнал злак видях се да лежа

в уханна пот, която скоро слънцето изтри

с лъчите си и се нахрани с влагата димяща.

Тогава поглед удивен обърнах към небето

и тъй останах, взрян в простора, докато накрай,

от подтик вътрешен повдигнат, мигом се изправих,

нататък сякаш устремен, и скочих на крака.

Сега видях наоколо си хълми, долини

и сенчести гори, и равни слънчеви поля,

и леещи се с ромон тих потоци, а край тях —

безбройни живи същества се движеха, летяха,

и птици пееха в клонака — всичко бе засмяно

и пълнеше сърцето ми с ухание и радост.

Подир това и себе си огледах, член по член

обзирах се внимателно и ту вървях, ту бягах

със стави гъвкави и живи от пъргавина;

но кой съм аз и откъде съм, и защо съм тук,

не знаех; да говоря се опитах и веднага

езикът ми се подчини и всичко, дето виждах,

в миг назоваваше. Ти, слънце, рекох, дивен зрак,

и ти, земя, от зрак огряна, весела и свежа,

и вие, хълми, долини, реки, гори, поля,

и вие, живи и подвижни същества, кажете,

кажете, ако сте видели как съм се явил —

не сам от себе си, а значи от създател някой

велик със свойта доброта и несравнима мощ.

Кажете как да го позная, как да го почитам,

задето ме е надарил с движение, живот

и чувство, че дори не зная колко съм честит.

Зовях така и неусетно се отдалечавах

оттам, где вдишах първи път и първи път съзрях

това честито зарево, но не дойде ответ

и сред цветята на зелена сенчеста поляна

замислен седнах да почина — там ме осени

за пръв път кротък сън и с натиск нежен завладя

замаяните сетива несетно; аз помислих,

че се завръщам в своето предишно състояние

без усет и че предстои да се разпадна вече,

но при главата ми тогаз внезапно се яви

съновидение, чиято вътрешна поява

внуши на моя ум, че още имам битие

и че съм жив — един дойде, невям, с божествен образ

и рече: — Твоя дом, Адаме, те очаква, ставай

ти, пръв човеко, на безброй човеци отреден

за пръв отец; от теб призван, дойдох ти за водач

към твоя обетован кът, градината блажена. —

С такава реч той за ръка ме хвана и ме вдигна,

и през полета и води като по друм въздушен

без мъка плъзгайки се, най-накрая ме доведе

до планина гориста, чийто връх висок бе плосък,

широк и кръгъл, ограден от снажни дървеса,

покрай пътечки и беседки много по-любезни

от всичко друго на земята. Тук от всеки клон

висяха дивни плодове и блазнеха окото,

като пробуждаха у мене ненадейна жад

да късам и да ям. Така отворих взор и ето

пред мен наяве бе това, което моят сън

тъй живо бе изобразил, и щях навярно пак

да се залутам, ако онзи, който ме доведе

дотук, не бе се появил измежду дървесата

с божествено присъствие: Възрадван, но с боязън,

с благоговение в нозете негови аз паднах

смирен. Тогава той ме вдигнк и ми каза кротко:

— Пред теб е тоз, когото дириш — авторът на всичко,

което виждаш горе, долу и околовръст.

Аз този Рай ти подарявам; считай го за свой,

пази го и го обработвай и плода му яж —

от всички тези дървеса в градината на воля

в доволство яж и от недостиг не изпитвай страх;

но от онуй дърво, чието действие донася

познанието за добро и зло, което аз

съм посадил като залог за твоето покорство

насред градината наред с дървото на живота —

помни, че си предупреден! — избягвай да опитваш,

за да избегнеш горките му сетнини, че знай —

в деня, щом вкусиш от плода му и така престъпиш

единствения ми запрет, ти трябва да умреш;

от този ден ще бъдеш смъртен и това блаженство

изгубил, ще се озовеш прокуден в други свят

на жалост и печал. — Сурово той провъзвести

изричната си заповед и тя в слуха ми страшно

отеква досега, макар че да не я престъпя

е в моя власт. Но скоро пак се разведри ликът му

и той речта си благодатна тъй възобнови:

— Не само този чутен кът, но цялата земя

на теб и на рода ти давам; като господари

я притежавайте ведно със тварите по нея,

в морето и във въздуха — звяр, риба или птица,

в знак, на което всеки звяр и всяка птица тук

според рода им аз довеждам, за да придобият

от тебе имената си и да се отплатят

с покорна преданост; помни, че същото важи

за рибите във водното им жилище, които

не са извикани; че те не могат да сменят

стихията си, за да дишат този рядък въздух. —

При тези думи всеки звяр и всяка птица тук

се приближиха две по две, снишени до земята

почтително или почти допрели я с крила,

и аз им дадох имена веднага и проникнах

в природата им — Бог с такова знание дари

възприемчивия ми ум, но не намерих в тях

това, което ми се стори, че ми липсва още,

и дръзнах пред небесното видение така:

— О, как да именувам тебе, който си над всичко —

и над човека, и над по-високите от него,

та всички мои имена надхвърляш; как ще мога

да славя теб, създателю на целия всемир,

и всяко благо за човека, за когото ти

така обилно и с ръце така великодушни

въздаде всякакви неща? Но с мене няма кой

да ги дели. Какво охолство има в самотата?

Кой може да се наслаждава сам; а даже сам

на всичко да се наслади, ще бъде ли доволен? —

Тъй дръзнах аз, а светлото видение тогава,

по-светло в своята усмивка, тъй ми отговори:

— Какво зовеш ти самота? Нима не са земята

и въздухът с разнообразни живи същества

препълнени и всички те нима по твоя зов

пред теб не идват да играят? Мигар ти не знаеш

езика и привичките им? Те немалко знаят

и разсъждават твърде вещо. С тях се забавлявай

и тях владей — обширно е владението твое.

— Тъй рече господарят на вселената и сякаш

тъй повели, но аз помолих да ме чуе пак

и с възражение смирено тъй му отговорих:

— Не се гневи на моите слова, небесна сило,

творецо мой, речта ми ти изслушай благосклонно.

Нима не си ме сътворил за свой наместник тук,

а тези — за далеч по-низши същества от мене?

Нима между неравни би могло да съществува

общуване, съзвучие, действителна наслада —

неща, които са взаимни, мяра според мяра,

но ако съответствието липсва между тях,

ако единият гори, а другият мъжди,

не ще си угодят тогава, а ще си дотегнат

един на друг. Другарството, което диря аз,

е по-различно от това — способно да споделя

насладите на разума. Че скотът не е годен

да е дружина на човека; в своя собствен род

е най-доволен той — лъвът със своята лъвица

(затуй по двойки ти самият ги съедини),

а звяр с хвъркато или птица с риба и така

дори не могат да общуват, или вол с маймуна,

а камо ли човек със скот — това е невъзможно.

Тогаз всесилният отвърна, без да се разсърди:

        — Изтънчено и сладостно блаженство, забелязвам,

за себе си замислил си, Адаме, в този избор

на своите съдружници; не искаш в самота

дори и сред доволството доволство да изпиташ.

Тогаз какво ли мислиш ти за мен и моя сан?

Дали съм в твоите очи достатъчно честит,

или не съм — аз, който сам съм бил през вечността

и няма кой да доближи до мене или с мене

да се сравни, а камо ли пък да се изравни?

С кого тогава да общувам аз, освен с ония

създания, които сам съм сътворил, от мен

безкрайно много стъпала по-низши по природа,

отколкото са тези други същества от теб?

        Той спря и аз му отговорих кратко: — Да постигне

всевечните ти пътища във вие и дълбина,

о, висше същество, умът човешки е безсилен.

Ти съвършен си в себе си и що е недостатък

не си познал, ала с човека не е тъй, освен

донякъде — причината на тази му охота

в беседа със себеподобна твар да превъзмогне

или приеме слабостта си. Да се размножаваш

излишно е за тебе, който си и тъй безкраен

и абсолютен сред числата в свойта единичност^[373],

но чрез числеността човека трябва да разкрие

несъвършенството на свойта самота, да ражда

подобни от подобните си и да се множи

в непълно единение, което предполага

двустранна обич й сърдечна съкровена близост.

Във висшата си тайнственост, макар и да си сам,

ти най-добре със себе си общуваш и не дириш

обществено сношение, но стига да поискаш,

създанието свое можеш в миг да извисиш

с обожествяване до общност или приобщеност.

Но аз не мога чрез беседа сведените твари

да вдигна, нито да намеря радост между тях.

— Така одързостен говорих аз, със свобода

дарен и с благосклонност чут; и с отговор такъв

от милостивия божествен глас се сподобих:

— Изпитал те дотук, Адаме, аз открих с доволство,

че ти познаваш истински не само зверовете,

които вярно назова, ала и своя дух

свободен, изразен така добре от теб самия,

на мен подобен, не дарен на скота безсловесен,

чиято дружба, прочее, за тебе недостойна,

ти с пълно право не приемаш. Остани такъв

и занапред. Преди да беше заговорил още,

аз знаех, че не е добре човекът да е сам

и не дружината, която ти видя тогава,

ти отредих, а я доведох само да изпитам

ще можеш ли да прецениш кое ще ти подхожда.

Туй, що сега ще доведа, ще ти е по сърце —

твой образ, помощ и отмяна, твоя втора същност,

твой блян, осъществен тъй както го поиска сам.

Той млъкна, или аз не чувах вече; че сега

мощта ми земна, съкрушена от мощта небесна,

която дълго бе над нея в този диалог,

с божествена възвишеност напрягана докрай,

изчерпана и заслепена като от предмет,

непостижим за сетивата, търсеше покой

в съня, що начаса над мен се спусна, призован

на помощ от природата, и ми склопи очите.

Очите ми склопи, но не и клетката потайна

на моята фантазия — взор вътрешен, чрез който

отвлечено, като че в транс, аз виждах сякаш пак,

макар че спях, където легнах, и видях лика

великолепен, срещу който бях стоял наяве.

Склонен над мене, той отвори лявата ми гръд

и взе ребро, все още топло от сърдечен дух^[374]

и животворна кръв. Широка рана зейна там,

ала веднага се запълни с плът и оздравя.

С ръцете си реброто той извая и оглади

и под ръцете ваещи яви се нова твар,

подобна на човек, но с пол различен, тъй прекрасна,

че всичко, що изглеждаше прекрасно в този свят,

засенчи или в себе си събра и въплъти

в чертите си, които вляха в моето сърце

невкусена до този миг наслада, и във всичко

от своето дихание великодушно вдъхна

духа блажен на любовта и радостта любовна.

Изчезна тя и в мрак оставен, се събудих аз

да я намеря, или сам, навеки да скърбя

за загубата, всички други сладости отхвърлил;

но ето, без надежда вече, зърнах я наблизо —

такава, както я видях в съня си, украсена

с най-дивното, с което са могли да я дарят —

земя и небеса. Към мен пристъпи тя тогава,

води ма от небесния творец, макар незрим,

напътствана от неговия глас и посветена

във всяко брачно тайнство и във всеки сватбен обред.

В походката й благодат се криеше, в очите —

небе, в движенията й — достойнство и любов.

Възрадван, аз не се сдържах да не възкликна гласно:

— Такъв обрат поправи всичко; твоите слова

се сбъднаха, създателю всемилостив и щедър,

дарил ме с всички прелестни неща, между които

най-прелестен е този дар. Пред моя взор сега

кост от костта, плът от плътта си, себе си самия

аз виждам. Името и е жена, че от мъжа е

извадена; заради нея ще остави той

баща и майка, към жена си ще се прилепи

и те ще са една — единна плът, сърце, душа.

        Тя чу и въпреки че бе доведена от Бога,

все пак невинността й чиста, девствената скромност

и целомъдрено достойнство, над което само

с ухажване победа може да се удържи,

не показно, не очебийно, а свенливо, скрито,

и тъкмо затова желано повече — накратко,

самото естество, макар и без греховна мисъл,

направи тъй, че щом ме зърна, тя възви назад;

последвах я; какво е чест тя знаеше добре

и настойчивата молба с величие смирено

прие. Към брачната обител я поведох аз

като зора поруменяла. Цялото небе

и всичките съзвездия честити в този миг

проляха най-доброто си влияние; земята

ни поздрави и възликува всеки неин хълм,

възрадваха се птиците, а свежи ветрове

в горите шепнеха вестта и вееха с крила

ухания на сладки рози, храсти и треви

в игрив захлас, доде на мрака влюбената птица^[375]

подхвана сватбен химн и в миг вечерната звезда

над своя връх възпламени светилника венчален^[376].

Така за себе си ти казах всичко и дойдох

до истинската пълнота на земното блаженство,

която ми е дадена. Признавам, че наслада

и в другите неща намирам, ала тя е друга —

изпитана или пък не, не внася в мен промяна

или желание безумно (впрочем става дума

за сладостта на вкус, взор, нюх, плод, билка или цвят,

разходка или птича песен); докато при тази,

съвсем по-иначе, унесен гледам и унесен

докосвам — тук за първи път усетих що е страст,

смущение необяснимо; в другите наслади

спокоен и непоклатим, безсилен само тук,

срещу магията на тази зряща красота.

Или природата негоден ме е сътворила

да устоя пред власт такава — с място уязвимо,

или разтваряйки гръдта ми, повече отзе,

отколкото е трябвало, но с външна красота

тя твърде разточително, изкусно и усърдно

я е дарила, с вътрешна обаче не дотам.

Разбирам, че природата е имала за цел

по-низша да остане тя по вътрешни заложби

и ум — най-висшето, което има у човека,

а и по външния си образ не така подобна

на онзи, който ни създаде, и властта, която

ни даде над останалите живи същества,

по-слабо изразяваща. И все пак, доближа ли

до тази прелест, тя на вид е тъй непостижима,

тъй съвършена в себе си и в себе си така

уверена, че всяко нейно дело или слово

изглежда най-разумно, чисто, мъдро и добро.

По-висшето познание, пред нея принизено,

отпада, мъдростта в беседа с нея се предава

посрамена и заприличва на същинска глупост;

властта и разумът й служат тъй, като че ли

тя първа е замислена, а не подир случайно

добавена; и като връх на всичко своя трон

величието на духа и гордото достойнство

в самата нея извисяват и с благоговение

като със стража ангелска обграждат я отвред.“

        Тогава ангелът със свъсен лик му отговори

„Природата не обвинявай — своето тя свърши;

сега ти своето свърши и не изпитвай свян

от мъдростта; не ще те тя напусне, ако ти

не я прокудиш в онзи час, когато ти е нужна,

като залагаш прекалено много на неща

по-малоценни, както вече забеляза сам.

Че по какво е този унес, този твой възторг?

По външността? Наистина, красива и достойна

е тя за възхищение, за почит и любов,

но не за подчинение. Сравни се първо с нея

и преценявай — често няма нищо по-полезно

от самоуважението, ако е разумно

и справедливо. Овладей добре това изкуство

и ще те припознае тя за свой глава^[377], и всички

привидности ще отдаде пред истинската същност,

създадена така красива, за да те услажда,

и тъй достойна, за да може с чест да любиш тази,

що вижда ясно винаги кога ти липсва мъдрост.

Но ако допирът, посредством който се множи

родът човешки, ти изглежда по-добра наслада

от другите, помни, че този същи дар е даден

на звяра и добитъка и че едва ли той

би бил така общодостъпен, ако бе дотам

възвишен, че да подчини човешката душа

на себе си или със страст да я възпламени.

Това, което е у нея истински високо —

човечността, разумността, и занапред, обичай,

защото в обичта добре постъпваш ти, но не и

в страстта, която не познава обич — обичта

пречиства мисъл и сърце и в разума издига

престола си, онази стълба тя е, по която

чак до небесната любов ще можеш да възлезеш,

без да затъваш в плътските наслади — затова

другар за теб не се намери между зверовете.“

                На туй Адам полузасрамен тъй му отговори:

„Ни външността й прелестна, ни нещо друго, общо

за всички същества, които произвеждат род

(макар за мене сватбеното ложе да е много

по-висше, в достолепната си тайнственост обвито),

не ме услаждат колкото делата благодатни

и чистата благопристойност в нейните слова

и действия, примесени с любезна угодливост

и обич, по които съдя, че душите наши

са съюзени истински или в една са сляни —

съгласие по-сладостно в съпружеската двойка,

отколкото съзвучието стройно за слуха.

И все пак те не ме поробват. Аз пред теб разкривам

какво усещам в себе си, без никаква принуда.

Различните неща различно сетивата мои

представят, ала аз, свободен, мога най-доброто

да одобря и туй, което одобря, да следвам.

Че любя ти не ме виниш, защото любовта,

сам казваш, към небето води, друм и драгоман.

Тогава разреши да питам, ако е законно:

не любят ли и ангелите, любовта си те

как изразяват — само с поглед или като сливат

зарите си, в съществен или непосредствен допир?“

        При тези думи ангелът, с усмивка засиял

в божествена руменина — цвета на любовта,

отвърна: „Стига ти да знаеш и това, че ние

щастливи сме, а щастие не бива без любов.

Онези чисти радости, що ти изпитваш тялом

(защото сътворен си чист), изпитваме и ние

във висотата им, и без досадните прегради

на ципи, стави, членове, решетки недостъпни;

по-леко и от въздух с въздух дух се слива с дух

в прегръдка пълна, за съюз на двете чистоти

зажаждали, и без да търсят мудното посредство,

в което плът се смесва с плът или душа с душа.

Но аз не мога повече; захождащото слънце

зад земния зелени нос^[378] и островите китни

на Хесперидите клони — знак верен да си тръгвам.

Ти твърд бъди, живей честито и люби, но първо

тогова, който да се люби значи да се слуша;

пази завета му велик, не давай на страстта

ума ти да свлече към туй, що волята свободна

не би допуснала; ма теб и на чедата твои

блаженството или скръбта е в теб; бъди нащрек.

Успееш ли да устоиш, ще се възрадвам аз

и всички с мен благословени. Здраво стой — свободно

да устоиш или да паднеш ти решавай сам.

Отвътре съвършен, отвън подкрепа не търси

и всяко изкушение да прегрешиш отхвърляй.“

                Тъй рече ангелът и стана, и Адам така

го изпроводи с благослов: „Щом трябва да си тръгваш,

върви, небесни пътнико, вестителю ефирен

на онзи, пред чиято висша благост се прекланям.

Любезно и неизразимо сладостно за мен

бе твойто снизхождение и с благодарна памет

ще го почитам вечно аз. Добър и милостив

все тъй към людете бъди и често ги спохождай.“

                И тръгнаха си — ангелът нагоре към небето

от сумрака на сянката, Адам към своя дом.