Доцент д-р колю тодорков

25
Основният тезисна нативизма гласи възприятието за пространство е вродено. Човешките същества се раждат със способността да възприемат стимулите и опита, ученето играе ограничена роля в тяхното развитие. Основното положение на емпириците е, че възприятието за пространство и особено възприемането на дълбочината, е продукт от развитието на човека, на неговия личен опит. За да докажат своя тезис нативистите сочат това, че още на никого нему се отдало да констатира наличие на съвършено непространствени възприятия всяко сетивно качество се възприема някъде, те. в някаква пространственост. Основният аргумент на емпириците се заключава в това, че възприятието за пространство, в частност за оценка на разстоянията у децата например, е по-несъвършено, отколкото при възрастните и с нарастване на възрастта на хората се развива. Дали човешкото възприятие е детерминирано генетически Дали то се възпитава и променя с натрупване на житейски опит Това са въпроси, на които няма еднозначен отговор. Пъкне е и нужно едната позиция да е вярна, а другата -изцяло грешна. Някои видове възприятие например могат да са силно повлияни от научаването, докато други да са вродени ида не се влияят в такава голяма степен от опита. Съвременните изследвания говорят в полза на компромисната позиция. Един от класическите методи за изучаване на ролята на научаването (опита) във възприятието е изследване на хора, на които е възстановено зрението. Хора, които са родени слепи, носа възстановили зрението си по хирургичен път, са били изследвани от психолозите. Много от тях първоначално виждат много малко и не успяват да разграничат дори прости форми. Способни са да различават обектите, да фиксират погледа си върху тях ида ги следват, ако се движат. Обикновено не могат да разпознаят зрително дори тези обекти, които са способни да идентифицират осезателно, например плодове, лица на хора, с които са били в контакти т. н. Не могат да разграничат кръг от топка, а идентифицират триъгълниците, само като броят ъглите. Нормалното възприемане на пространствените свойства и отношения се установява постепенно, стъпка постъпка, вследствие на продължително обучение. Разбира се резултатите от тези изследвания не бива да се приемат като категорично доказателство за същността на пространствените възприятия, защото много други фактори влияят върху тях, не само липсата на зрителен опит. Възприятие за формата на обектите. За да разберем, какво става около нас в обкръжаващата ни действителност, е малко да видим, къде се намира един или друг предмети накъде се премества. Нужно ние да знаем, какво представлява какво представлява този обект, те. да го идентифицираме. Възприемането на формата, конфигурацията на обекта е най-важният аспект на идентификацията. За да разберем, че пред нас е кон, преди всичко е необходимо да забележим, че това е нещо, което стои на четирикрака, има опашка и изтеглена напред глава. Разбира се другите атрибути на обекта също имат значение за идентификацията например цвят и размери (по принцип може да се приеме конят за куче, ако напълно се игнорира информацията за размера. Обаче формата все пак има решаващо значение в процеса на идентификация и опознаване на обектите. Възприемането формата на обектите обикновено се осъществява с помощта на зрителния, тактилния и кинистетичния анализатори.
Най-информативният признак, който трябва да бъде отделен при възприемане на формата, е контурът. Именно контурът служи като разделителна граница между двете реалностите. между фигурата и фона. Благодарение на микродвиженията на очите (така наречените сакади) може да се отделят границите на обектите (на контурите и малките детайли. Зрителната система трябва да е в състояние не само да отделя границата между "предмета" и "фона, но ида се научи да я следва. Това се осъществява чрез движенията на очите, които като чели вторично разграничават контура и са необходимо условие за създаване образа за формата на обекта. Аналогичен е и процесът и на осезателното възприемане. За да определи формата на невидим предмет чрез опипване, е необходимо човек да вземе този предмет, да го опипа, да го докосне отвсякъде. При това ръката опипва предмета с леки движения, като непрекъснато се връща назад, сякаш да провери дали правилно е възприета една или друга негова част. Формиращият се образна предмета се създава въз основана обединението в един комплексна тактилни и кинесте-тични усещания. Зрителното възприемане на формата се определя от условията на наблюдението от големината на обекта, от разстоянието му от очите на човека, от осветеността му, от контраста

26
между яркостта на обекта и фона и т. н. Така например обекти, намиращи сена далечни се струват по-големи, а следователно и че се намират по-близко, отколкото това е в действителност. Съществено значение за правилното възприемане на формата на обектите имане само информацията, свързана с външните условия на наблюдението, но и тази свързана с личностната преддиспозиция на човека. Пристъпвайки към процеса на опознаване на обекта, човек формира набор от перцептивни хипотези, очаквания и психически нагласи, които в общият случай повишават ефективността на процеса на опознаването, ограничавайки зоната на търсене на решение, но заедно с това могат да доведат до различен род недоразумения и грешки, когато очакванията и нагласите наличността съществено се разминават с истинското положение на нещата. Например представете си, че се намирате в зоопарка. Виене ще се учудите, ако видите там антилопа и ясно, и бързо я разграничите от другите обекти. Това е така, защото дадената ситуация ви налага определено очакване относно възможността да срещнете даденият обект. Но представете си друга ситуация. Вие сте във вашият апартамент в кухнята. Внезапно виждате, че нещо се мярка в коридора (отивайки напред ще кажем, че това е антилопа. Лесно ли ще опознаете този обект Едва ли. Вие по всяка вероятност ще го приемете за крадец или нещо друго. Далеч не веднага ще разберете, че това е обикновена и безобидна антилопа. Това е така, защото в домашните условия нямата очакванията и нагласите за среща с диво животно. Възприятие за големина на обектите. Възприемането големината на обектите се определя от големината на тяхното изображение върху ретината на окото и от отдалечеността от очите на човека. Окото се приспособява да вижда ясно различно отдалечени обекти с помощта на два механизма на акомодацията и конвергенцията. Акомодацията представлява изменение на пречупващата способност на очната леща чрез промяна на нейната кривина. Например, когато човек гледа близко разположени предмети, настъпва свиване на очните мускули, управляващи кривината на лещата и нейната форма става изпъкнала, в резултатна което се пречупва под друг ъгъл отразената от предмета светлина и се получава съответна проекция на обекта върху ретината на окото. С нарастване на възрастта на хората постепенно очната леща става по-малко подвижна и загубва способността си за акомодация, теза изменение на формата си при гледане на обекти с различна големина и поради това става трудно да се виждат добре близките предметите. развива се далекогледство. Обикновено акомодацията е свързана с конвергенцията, която представлява сближаване или раздалечаване на зрителните оси върху възприемания обект. Даденото състояние на акомодация поражда и определена степенна сближаване на зрителните оси и, обратно, наедно или друго сближаване на зрителните оси съответства съответна степенна акомодация. Именно комбинацията между двата сигнала - големината на изображението на обекта върху ретината и напрягането на очните мускули в резултатна акомодацията и конвергенцията, е условнорефлекторен сигнал за големината (размера) на възприемания обект. Възприеманата големина на обектите зависи също от тяхната ъглова величина и разстоянието, от което те се наблюдават. Знаейки големината на обекта, човек по негова ъглова величина определя разстоянието, на което той се намира и обратно, знаейки на какво разстояние е той, хората по ъгловите размери определят големината на обекта. Така например, когато гледаме през бинокъл, то знаейки големината на обектите, ние ги виждаме приближили сено не увеличени. Или, гледайки под лупа напечатан шрифт, ние виждаме буквите увеличени, но не приближили се. Възприемане на дълбочината и отдалечеността на обектите. Акомодацията и конвергенцията действат само в твърде ограничени предели, на малки разстояния акомодацията - впределите от 5 -
6 метра, а конвергенцията - до 450 метра. А хората са способни да различават дълбочината на възприеманите обекти и заеманото от тях място в пространството на разстояние до 2500 метра. Възприемането на дълбочината и отдалечеността на обектите се осъществява главно благодарение на бикулярното зрение. При бикулярната фиксация на далечни обекти зрителните линии на двете очи са успоредни. При това изображенията на отдалечените обекти се виждат от човека на едни и същи места в пространството независимо от това, дали тези изображения се проектират върху ретината на дясното или лявото, или пък върху двете очи. Следователно на известни точки от ретината на едното око съответстват определени точки от ретината на другото око. Тези симетрично разположени точки на ретината на двете очи се наричат кореспондиращи точки.

27
Възбуждането на кореспондиращите точки на ретината дава усещане за един обект в зрителното поле. При всяко положение на кореспондиращите точки на ретините на двете очи съответстват строго определени точки във външното пространство. Ако изображението на обекта пада в двете очи върху различно отдалечени от центъра на ретината некореспондиращи или диспаратни точки, това говори за наличието на един от двата ефекта 1) възникване на двойствено изображение или 2) впечатление за по-голяма или по-малка отдалеченост на даден обект в сравнение с фиксирания. В последния случай възниква възприятие за обемност или така наречения стереоскопичен ефект. Например в стереоскопичните киносалони се дават на зрителите специални очила, които проектират образа от киноекрана в двете им очи по различен начини се получава обемно възприемане на картината. Дълбочината и отдалечеността могат да се определят и с еднооко. При едно такова монокулярно възприемане на дълбочината оценката за нея е по-малко точна. Монокулярното възприемане на дълбочината на пространството се основавана вторични, спомагателни признаци. Така, когато големината на обекта е известна на човека, възприемането на неговата отдалеченост се опирана съотношението на възприеманата му големина с обективната собствена големина на обекта. Ако обектът е с неизвестна за човека големина и е разположен наблизо до известни за него по големина обекти, то отдалечеността на този обект се оценява във възприятието косвено по отношение на тези близко разположени обекти. В случаите, когато разстоянието до обекта е голямо, а неговата големина не е известна точно, възникват особено големи грешки при оценката на разстоянията. За отдалечеността може косвено да се съди също по перспективата на преместването на всички точки на видимите от нас обекти при движението на главата, при това колкото е по-близо обекта, толкова е по-голямо преместването и колкото е по-далеч обекта, толкова преместването е по-малко. За определяне отдалечеността на осветен обект може да служи, в качеството сина спомагателен фактор, оценката на осветеността на обекта в зависимост от положението на източника на светлината. Относителната отдалеченост на обектите един от друг се определя по същите тези признаци. Възприемане на посоката. Един от най-важните елементи на пространственото различаване е възприемането на посоката, в която се намират обектите по отношение на други обекти или на възприемащия човек. Посоката, в която ние виждаме обекта, се определя от мястото на неговото изображение върху ретината на окото и на положението на нашето тяло спрямо заобикалящите ни обекти. Вертикалното положение на нашето тяло по отношение на хоризонталната плоскост на земята е изходният момент за определяне на посоката, в която човек разпознава обкръжаващите го обекти. В пространственото виждане, включително и възприемането на посоката, освен зрителните усещания голяма роля играят, както кинистетичните усещания на очите и ръцете, така и статичните усещания, те. усещанията за равновесие и положението на тялото. При бикулярното зрение посоката на видимия обект се определя от закона за тъждествената посока. Според този закон ние виждаме обектите, защото отразената от тях светлина попада върху кореспондиращите точки на ретините в една и съща посока. Тази посока се дава от линията, съединяваща пресичането на зрителните линии на двете очи с точката, която съответствана средата от разстоянието между двете очи. Образно казано, човек вижда изображенията, попадащи върху кореспондиращите точки, върху правата, която идва сякаш от еднооко на циклоп, намиращо се по средата начелото. Известно е, че върху ретината на окото се създава преобърнато изображение на ония обекти, които човек гледа. Преместването на възприемания обект предизвиква преместване на изображението върху ретината в обратна посока. Но ние възприемаме обаче обектите не в изопачен вида такива, каквито ги предава върху ретината оптическата система на очите. Това става благодарение на съчетаването на зрителните усещания, с постъпващите тактилни, кинестетични и други сигнали. Интересни данни в това отношение са получени при експерименти, в които положението или ориентацията на изображенията върху ретината на очите на хората, участващи в експеримента били преднамерено изопачени чрез специални оптически приспособления. Последните давали възможност да се получат изображения, преобърнати както във вертикална, така и в хоризонтална посока. Оказало сече след известно време настъпва адаптация и светът, виждан от експериментираните лица, "се преобразува, макар това преобразуване да непълно. За пръв път

28
такъв експеримент осъществява Джордж Стратън. Той закрива едното си око и носи система от лещи върху другото, която обръща образа върху ретината отгорена долу и отляво надясно. В единия от опитите си Стратън носи лещите непрекъснато в продължение на 8 дни. Първоначално е напълно дезориентирани не може да ходи без да се блъска в мебелите. (Трябва да гледа нагоре, за да види пода, или да посегне наляво, за да хване обект, който се намира вдясно) За тези 8 дни той се научава да върви свободно и дори да кара велосипеди да спортува. В друг един подобен експеримент изследваното лице, което носи подобна система от лещи в продължение на 30 дни, е способно да шофира. Подобно приспособяване се оказало невъзможно при животни, с които са проведени аналогични експерименти. Така например към очите на кокошки прикрепвали призми, превръщащи изображението отляво надясно, и се изучавала тяхната способност да кълват зърна. При кокошките тази генетически заложена способност рязко се нарушавала и дори след тримесечно носене на очилата не се наблюдава никакво реално адаптиране. Същите резултати се получават и при опити с други животни. Очевидно вродените зрителни реакции у животните спрямо разположението на обектите не могат да се изменят под влияние на научаването, ако се иска животното да усвои реакция, антагонистична на инстинктивната. Възприемането на посоката, в която се намират обектите, е възможно не само с помощта на зрителния, но и с помощта на слуховия и обонятелния анализатори. Например често при животните звукът и миризмата са единствените сигнали, които действат от разстояние и служат за определяне на посоката, от която идва опасността за тях. Възприемането на посоката на звука се осъществява при бинауралното слушане. Основа за диференцирането на посоката на звука представлява несъвпадането по времена постъпването от двете уши на сигналите в кората на главния мозък. Звуковете могат да се локализират не само в лява и дясна посока, те. в хоризонтален план, но и във вертикален план. За целта е необходимо човек да прави движения с главата си. Следователно механизмът на локализиране на звука отчитане само слуховите сигнали, но и данните от другите анализаторни системи. Подобен е и механизмът за определяне на посоката чрез обонянието.
2. Възприятие за време Възприятието за време е репрезентапия на обективната продължителност на явленията от действителността. То дава възможност на човека да се ориентира в обкръжаваща го среда. Всички жизнени явления протичат във времето и поради това правилното възприемане навремето има голямо значение за ефективността на жизнената дейност на хората. Специален самостоятелен анализатор за възприемане навремето няма. Възприятието за време се осъществява чрез функционирането на различни анализатори, които образуват система, действаща като единно цяло. В основата на възприятието за време лежи ритмична и динамична смяна на нервните процеси възбуждане и задържане в кората на главния мозък. Като сигнал за времето служи определено състояние на нервните клетки, въз основана което у човека и животните се изработват условни рефлекси за време. Например И.П.Павлов подава храна на кучетата, с които експериментира, през всеки 30 минути и след редица опити констатира, че отделянето на слюнка у животните започва да се появява точно на та минута. Следователно времето е също дразнител, както материалните обекти и явления. Всички биохимични и физиологични процеси в организма протичат също във времето. Много от тях се определят от различни биологични ритми. Ритмичен характер притежаване самодейността на нервната система, но и на сърцето, дишането, стомашно-чревния тракт и др. Те. възприятието за време е обусловено от органическите усещания и е свързано с ритмичността на основните органични функции. Констатирано е например, че при болни, у които се наблюдава анестезия на вътрешните органи, се оказват загубена или много неточна непосредствената оценка навремето. Както беше вече казано, във възприятието за време участват различни анализатори, но най- точна диференцировка на времевите интервали дават кинисте-тичните и слуховите усещания. Движенията винаги се характеризират с ярко изразено проточеност, те дават ясно впечатление за бързина и последователност, което е особено важно за възприемането на времевите интервали. Възприятията за време могат да се отдиференцират на възприятие за последователността на явленията възприятие за продължителността на явленията възприятие за темп възприятие за ритъм.

29
Възприятие за последователността на явленията. То се опирана ясната разг-раниченост и обективно съществуващата смяна на едни явления с други. При това едни явления се представят в съзнанието като действащи непосредствено върху човека вдадения момент. Други - като възприемани по-рано, трети - като очаквани и още не настъпили. Възприятието за последователност на явленията е свързано с представите заминалото, настоящето и бъдещето, отразяващи обективни, периодично повтарящи се процеси в природата и обществото. Възприетото веднъж явление остава в паметта във видна представа за него. Ако се възприеме повторното възприятието извиква в нашата памет представата за случилото се по-рано, което се осъзнава именно като минало. Многократното повторение наминали възприятия води до образуването на условен рефлекс появата на даден дразнител се явява сигнал за появата и на други дразнители, които са били свързани с негов миналия опит. Образуването и закрепването на този условен рефлекс е необходимо условие за възникването на представа за бъдещето. Възприятие за продължителността на явленията. В основата му лежат представите за началото и края на явленията. Продължителността на явлението се възприема непосредствено от нас твърде субективно. В този процес се проявява действието на два специфични закона закон за запълване на отрязъците от време и закон за емоционалната детерминираност на оценката за времето. Законът за запълване на отрязъците от време се заключава в това, че колкото е по-запълнен и значи, разделен на малки интервали е даден отрязък от време, толкова той се възприема като по- дълги обратно. Например, ако малки отрязъци от време са запълнени с интензивно разглеждане на някакви снимки, след тяхното изтичане, обикновено, както показват различни изследвания, повече или по-мал-ко силно се надценяват по продължителността си, а големите - се недооценяват. Този закон определя закономерността на отклонението на психичното времена спомняне наминалото от обективното време. Законът за емоционалната детерминираност на оценката за времето се проявява втри основни направления Първо, в спомените на човека - изразява се в това, че колкото понаситено със събития, по-богато с преживявания, е било отминалото времето толкова се оценява като по- продължително и обратно, като по-кратко се възприема времето, когато е било лишено от преживявания и достатъчно събития Второ, в настоящият момент - колкото по-приятни и по-силни са преживяванията ни в момента, то толкова протеклото време се оценява като по-кратко и обратно, колкото е по-еднообразно, лишено от събития и скучно е протекло времето, то толкова като по- дълго се оценява Трето, в очакванията на човека за бъдещи събития - намира израз в това, че колкото очакванията на човека за някакви приятни събития в бъдещето са по-силни, то толкава времето до появяването им се оценява като много бавно протекло и обратно, колкото очакваните събития са по-неприятни, то толкова времето до появата им протича по-бързо. Върху субективната оценка навремето намират изрази индивидуалните особености на хората. В редица изследвания е разкрита много устойчивата тенденция у някои хора да недооценяват, а други - да надценяват продължителността навремето. Налице са също така и възрастови различия във възприемането продължителността на протеклото време. Характерна особеност навремето е неговата необратимост. Ние можем да се върнем в пространството, където сме били, но във времето не. Доколкото времето е насочена величина (вектор, то неговото еднозначно определяне предполагане само система от единици за измерването му (секунда, минута, час, седмица, месец, година, столетие, но и наличието на една отправна (привилегирована) точка за отчитането му. По това времето радикално се различава от пространството, в което всички точки са равноправни. Естествена отправна точка във времето е настоящето, това е "сега, което разделя времето на предшестващо го минало и следващо бъдеще. То е едно като чели непосредствено дадено нещо налично от него погледа се насочва към миналото и към бъдещето, които могат да бъдат определени само чрез своето отношение към настоящето. Настоящето - отправната точка, от която се определя и миналото и бъдещето - не е в психичното време абстрактна точка, а винаги някакъв определен, конкретен времеви интервал. Възприятие за темп. То отразява скоростта, с която се сменят отделните стимули на извършващия се във времето процес (например редуване на звукове. Възприятие за ритъм. Представлява възприемане на всяко равномерно редуване на стимули. Свързано е винаги в една или друга степен с двигателните реакции, с действието на кинестетичния анализатор. Не е възможно просто "да се слуша ритъмът. Слушателят преживява ритъма само когато той го "възпроизвежда" с някакви движения (могат да бъдат дори почти незабележими.

30
Възприятието за време не е заложено генетично у хората, а то се възпитава у тях в процеса на онтогенетичното им развитие.
3. Възприятие за движение Възприятието за движение е репрезентация на изменението в положението на обектите в пространството. Ако обектът реално се движи в пространството, то ние възприемаме неговото движение вследствие на това, че той излиза от областта на най-доброто виждане и с това ни заставя да предвижваме очите или главата, или тялото си, за да фиксираме отново погледа си върху него. Така че основна роля във възприемането на движението играят зрителният и кинестетичният анализатори. Параметри на движението на обекта са скоростта, ускорението и посоката на движението. Човек може да получи сведения за преместването на обектите в пространството по два различни начина 1) като възприема непосредствено акта на преместването и 2) въз основана умозаключението за движението на обекта, който известно време сее намирал на друго място. Движението се възприема непосредствено, ако скоростта на движещият се обект е такава, че за единица време той преминава разстояние, не по-малко от онова, което могат да различат очите придадена острота на зрението и дистанция за наблюдение. В противен случай човек възприемане самото движение, а само неговия резултат. Такова например е умозаключението за движението на часовниковите стрелки. Чрез зрението ние можем да получим информация за движението на обектите по два различни начина при фиксиран погледи с помощта на проследяващите движения на очите. В първия случай, когато окото остава относително неподвижно, движещият се обект предизвиква върху ретината бързо местещи се изображения. При това изображението на обекта върху ретината не само се премествано и през цялото време се изменя. Ние обаче възприемаме обекта не като серия от измествания, всяко от които представя обекта в малко по-различно положение, а като един и същ обект, който се намира в състояние на движение. Разбира се въз основана това би могло да се заключи, че за възприемане на движението е необходимо преместване на зрителните изображения по ретината на окото. Но аналогично преместване на изображенията по ретината възниква и тогава, когато прехвърляме погледа си, например от единия в другия крайна стаята. В този случай обаче у нас не възниква възприятие за движение на околните предмети. Когато човек ходи из стаята, въпреки преместването на изображенията по ретината на окото той възприема стаята като неподвижна, а себе си като движещ се. Вторият възможен начин за възприемане на движението се състои в проследяване с погледна движещия се обект. При това изображението на движещия се обект остава в една или друга степен неподвижно спрямо ретината, но все пак ние виждаме движението на обекта. Очевидно проследяващите движения на очите могат да доведат до възприемане на движението и при липсата на сигнали, местещи се по ретината. От друга страна, както вече беше казано, само по себе си преместването на изображенията върху ретината в резултат от волевите движения на очите (които, поточно, нямат засвоя специална цел следенето на движещия се обект) не предизвиква възприятие за движение. Преместването на ретинните образи се превръща в сигнал за движение само в случай, че човек не получава кинистетични дразнения от движението на очите и главата и усеща неподвижността на собственото си тяло. Възможни са случаи, при които човек да приписва движение и на заобикалящите го обекти, и на самия себе си. Ако личността върви или бяга, тя получава множество кинестетични и други сигнали, благодарение на което не възниква нееднозначност в преписването на движенията. Друго е, когато тя пътува с автомобил например. В този случай основен източник на информацията става зрителният анализатори в редица случаи тази информация е двусмислена. Например, когато човек седи в неподвижен влаки вижда през прозореца как покрай него тръгва друг влак, отначало му се струва, че се движи неговия влак. Но липсата на усещания за вибрация и тласъци го убеждава след известно време в обратното. При продължително фиксиране с погледна движещи се обекти възниква отрицателен последователен образна движението. Така например, ако след като продължително време сме наблюдавали местността от прозореца набързо движещ се влак, преместим погледа си върху неподвижни предмети във вагона около нас, ще ни се стори първоначално, чете се движат в обратна посока.

31
Движенията биват действителни и привидни. Привидните движения имат разнообразна природа. Така например, когато човек е много уморен или в състояние на опиянение (алкохолно или друго) му се струва, че околните предмети се движат. Като пример за привидно движение може да се посочи и стробоскопичният ефект, върху чийто принцип е устроена кинопрожекцията. Известно е отказаното по-рано, че окото притежава свойство за инерция, което се състои в това, че зрителното усещане не възниква веднага с началото на действието на дразнителя и изчезва също известно време след като завърши действието на дразнителя. Благодарение на тази особеност на окото произведеното върху него светлинно въздействие се запазва в продължение на малък отрязък от време. Така хората виждат в киното присмяна на 24 кадъра в секунда не серия от нижещи се пред него отделни картини, а определено устойчиво изображение. При това възприятието задвижещия се обект възниква в резултат от последователното възприемане на отделните положения на обекта, отделени едно от друго както в известен пространствен промеждутък, така и с известна пауза от време. За да се получи стробос- копичен ефект е нужно паузата между отделните дразнители да бъде около 0,06 сек. И максималното разстояние между отделните движещи се точки в два последователни кадъра да е равно на 4,5 градуса. Възприятие за привидно движение е налице и на основата на така нареченият "фи-феномен", те. феноменално движение, съществуващо само във възприятията. Пример затова са реклами и рекламни надписи, при които се запалват последователно една след друга множество електрически крушки. При спазването на определено разстояние между тях, както и на определен интервал от време между включването на светлината, се наблюдава "движение" на светлинното петно. Движението може да се възприеме и с помощта на слуховия анализатор. Вдаденият случай долавяната мощност на звука се усилва с приближаване на източника на звука и отслабва с неговото отдалечаване. Разбира се следва да се каже, че възприятието за движение е много сложен процес, чиято природа още не е напълно изяснена.

Изтегляне 0.99 Mb.

Сподели с приятели: