Духовен център за католическо богословие и духовност „БЛ. Папа ронкали”

11.3 Душата след смъртта

"Вярваме, че душите на умрелите блаженстват или се мъчат според делата си. Като се разделят с тялото, те веднага преминават или в радост, или в печал и скръб. Впрочем, те не чувстват съвършено блаженство, нито съвършено мъчение, тъй като съвършеното блаженство или мъчение всеки ще получи след всеобщото възкресение, когато душата се съедини с тялото, в което е живяла добродетелно или порочно." (Послание на източните патриарси за Православната вяра, член 18).

Всички ние обаче вярваме в Страшния съд, в деня, в който ще се изправим пред Христос, “защото всички ние трябва да се явим пред Христовото съдилище, за да получи всякой заслуженото, според доброто или злото, което е извършил с тялото си.” (2 Кор. 5:10)

Католическата църква вярва, че от Свещеното Писание, Свещеното Предание и от вярата на ранната Църква можем да заключим, че съществува временно, трето състояние на душите след смъртта, освен рая и ада. Това състояние Католическата Църква нарича чистилище. Според Католическата Църква, чистилището е едно стъпало преди рая, предназначено за очистване на вярващите преди “сватбената трапеза” (Матей 22:2). Не всички вярващи трябва да минат през такова очистване, някои отиват направо в рая, но всички, които са в чистилището, ще отидат в рая.

Исус ни учи, че някои грехове ще бъдат наказани с осъждане и затвор след смъртта, ”на онзи свят” (Матей 12:32). Един от най-важните грехове е липсата на прошка – ако ние не прощаваме греховете на нашите длъжници, Господ няма да прости нашите грехове. Но Исус ни казва, че наказанието за греховете не е непременно вечно наказание: ”истина ти казвам: няма да излезеш оттам, докле не върнеш и последния кодрант” (Мат. 5:21-26). Тази метафора не подхожда нито на рая, където няма “тъмница”, нито на ада, където няма покаяние, нито някой може да излезе от там. Тя обаче подхожда на чистилището.

Вярата в чистилището може лесно да бъде обяснена със следния пример: Ако някой счупи в гнева си един прозорец, но после се покае, на него ще му бъде простено. Но той въпреки това трябва да плати счупения прозорец и да направи нещо, за да се справи с причината за него – своя гняв. Бог е наш любящ Баща, Който ни наказва “за полза, та да участвуваме в Неговата светост“ (Евр. 12:10). Ние трябва, по думите на свети апостол Павел, “със страх и трепет“ да вършим, да изработваме нашето спасение, “защото Бог е, Който ви прави и да искате, и да действувате според благата Му воля“ (Фил. 2:12-13).

Исус хвали Закхей, че връща това, което е взел несправедливо, въпреки че грехът му вече е простен (Лука 19:1-10). Но дори простен грях влияе както на грешника, така и на тези, срещу които е съгрешил. Разликата е, че с Божията благодат, това няма да утвърди грешника в греха, но ще го освободи от него. Както казва апостол Павел, “Защото скръбта по Бога произвежда неизменно покаяние за спасение, а световната скръб докарва смърт.“ (2 Кор. 7:10)

По подобен начин пише и апостол Йоан: “Възлюбени, сега сме чеда Божии; но още не е станало явно, какво ще бъдем. Знаем само, че, кога стане явно, ще бъдем подобни Нему, защото ще Го видим както си е. И всякой, който има тая надежда на Него, очиства себе си, както е Той чист.” (1 Йоан 3:2-3) В нашия живот, процесът на очистване от грях се нарича освещаване. Чистилището е кулмнацията на този процес, чрез който хората, починали в Божията благодат, биват изпълнени от живота в Светата Троица и стават съвършено “сходни с образа на Сина Му” (Рим. 8:29).

Какво е мястото на чистилището в това, което се случва с душата след смъртта? Католиците вярват, че някои хора отиват направо в рая – точно така, както вярват и православните, и протестантите. Би било хубаво, всички ние да отидем веднага след смъртта си в рая. Католическата Църква вярва, че в чистилището се очиства вредата, причинена от греховете. Чистилището не премахва греха. Исус направи това на кръста. Чистилището премахва пороците и вредите, причинени от греха.

В известна степен, доктрината за чистилището съдържа в себе си по-голяма милост от вярата само в рай и ад. Във втория случай тези, които не се опитват да очистят греховете си и да живеят по примера на Иисус, биха прекарали вечността в ада. В първия, има временно очистване на греховете. Чистилището е много по-логичен подход, основан на Библията и вярата на Светите Отци на църквата, и много по-близък до традицията на Църквата още през първи век след Рождество Христово.

Чистилището е причината да можем да оценим делата на един човек, но в същото време да кажем, че вярата е източник на нашето спасение. Католическата Църква вярва, че може да имаме нужда от сериозно очистване, въпреки че сме спасени от Христа. Чистилището е начинът, по който можем да обясним също, как би се спасил един порочен човек, който се разкайва на смъртния си одър.

11.4 Защо е необходимо Чистилище?

Основата, върху която трябва да “зидаме”, да изграждаме, своя живот и своите дела, е Христос. Като грешни хора, ние не винаги “зидаме” върху тази основа само със злато, сребро и драгоценни камъни, но и с дървета, сено и слама. Нашите дела са това, което Бог ще оцени – делата, които сме изградили върху основата на Христа. Тези дела ще се открият “чрез огън”, и ще бъдат изпитани от огъня. И ако делата ни “изгорят”, ние пак ще се спасим, тъй като сме зидали върху oсновата на Христа – но ще се спасим “през огън”. Тук ясно виждаме именно доктрината за Чистилището – ако имаме правилната основа, Христа, ако умрем в Божията благодат, но, заедно със златото, среброто и драгоценните камъни, носим със себе си и своите дела от “дървета, сено или слама”, то ще е необходимо да преминем очистване, за да можем да устоим на Божия огън.

В Библията често срещаме Бог, представен като изгарящ огън. Той се явява на Моисей в къпина, която “гори в огън, но не изгаря” (Изх. 3:2). Господ води синовете Израилеви в пустинята в огнен стълб (Изх. 13:21). В деня, когато е поставена скинията, облак я покрива, и от вечер до сутрин се вижда като огън над скинията (Числа 9:15). За да може една душа да устои на този огън, тя трябва да бъде съвършена. Без това съвършенство, душата не може да бъде в пълно и съвършено единение с Бога. Апостол Матей ни казва: “бъдете съвършени и вие, както е съвършен вашият небесен Отец” (Мат. 5:48). Тези души, които не са съвършени, трябва да достигнат това съвършенство чрез очистване. Именно това ни казва свети апостол Павел: “А комуто делото изгори, той ще бъде ощетен, а сам ще се спаси, но тъй, както се спасява някой през огън”. “Ощетен” е форма на гръцката дума “zemioo”, която означава “да увредя, ощетя, да претърпя загуба или вреда, да загубя”. Душата ще “претърпи загуба”, защото делата й изгарят, но, въпреки това, ще се спаси, като “през огън”.

Чистилището е нужно, за да може душата да достигне светостта, която й е необходима, за да влезе в рая, тъй като “няма да влезе в него нищо нечисто” (Откр. 21:27). За да бъде душата в общение в Бога, тя се нуждае от святост и съвършенство. Чистилището е не място, но състояние на душата, при което Христос премахва, очиства остатъците на несъвършенството. Свети апостол Павел ни казва: “нека се очистим от всяка сквернота на плътта и на духа, като вършим свети дела със страх Божий” (2 Кор. 7:1). Свети апостол Йоан повтаря това: “всякой, който има тая надежда на Него, очиства себе си, както е Той чист” (1 Йоан 3:3), защото, за да видим Бога, трябва да бъдем съвършено очистени. Точно това учи Църквата чрез доктрината за Чистилището.

Още в Стария завет виждаме, че всичко, предназначено за Бога, трябва да бъде съвършено. Дори животните, принасяни в жертва, не трябва да имат физически дефекти: “Животно сляпо, или хромо, или кърно, или болно, или краставо, или шугаво, - такива не принасяйте Господу и от тях не давайте за жертва на жертвеника Господен.” (Лев. 22:22) Подобно съвършенство се е изисквало и от свещениците:

“Кажи на Аарона: никой от твоето семе през всичките им родове, който има телесен недостатък, не бива да пристъпва, за да принася хляб на своя Бог. Никой, който има телесен недостатък, не бива да пристъпва, нито човек сляп, нито хром, нито крънонос,

Всяка една следа от привързаност към злото трябва да бъде премахната, всяко несъвършенство на душата да бъде поправено. Очистването трябва да бъде пълно, и точно затова е необходимо чистилище.

Още от времето на ранната църква и Светите отци, книга Изход е била смятана за предобраз на нашето спасение. Христос, новият Моисей, освобождава Своя народ, църквата, новият Израел, от духовното робство на греха и от властта на този свят (символизиран от Египет), чийто суверен е Сатаната (символизиран от фараона), през морето (смъртта) и през пустинята (чистилището) до Обетованата земя (Царството Божие). Този символизъм не заменя реалния, исторически смисъл на историята, но го допълва.

Необходимо е да подчертаем, че това състояние на очистване на душата не е продължение на нашето земно състояние, като че ли ни се дава друга възможност след смъртта да променим съдбата си. Учението на Църквата по този въпрос е категорично и недвусмислено, и беше отново потвърдено по време на Втория Ватикански събор: “Тъй като не знаем нито деня, нито часа, трябва да следваме Божия съвет и непрекъснато да внимаваме, за да можем, когато нашият единствен жизнен път бъде завършен (Евр. 9:27), да заслужим да влезем с Него на сватбеното празненство и да бъдем сред блажените, а не, като порочните и ленивите слуги, да бъдем отпратени във вечния огън, във външната тъмнина, където ‘ще бъде плач и скърцане със зъби’ (Мат. 22:13; 25:30).” (Lumen gentium, n. 48)

Някои богослови вярват, че този огън, който изгаря и спасява, е самият Христос, нашият Съдия и Спасител. Срещата ни с Него е решаващият момент за нашата присъда. Неговият поглед разтопява всичко лъжливо. Тази среща с Него, като ни изгаря, ни трансформира и ни освобождава, позволявайки ни да станем наистина себе си. Всичко, което сме изградили през живота си, може да се окаже просто слама, която изгаря. Но в болката от тази среща, когато нечистотата на нашия живот става очевидна за нас, се крие нашето спасение. Неговият поглед, докосването на Неговото сърце, ни изцерява чрез една несъмнено болезнена трасформация като “през огън”. Но това е благословена болка, при която свещената сила на Неговата любов ни изгаря като пламък, позволявайки ни да станем напълно себе си и по този начин напълно Божии. Болката на любовта става наше спасение и наша радост. Ясно е, че не можем да пресметнем “продължителността” на това трансформиращо изгаряне – то убягва на нашата земна дефиниция за време, то е времето на сърцето, времето на преминаване в общение с Бога в Тялото Христово.