Дял първи въпрос понятие и система на гражданското право. Обективно гражданско право

Значението на тази класификация е с оглед правни­те последици. Добросъвестният владелец е в по-благоприятно правно положение от недобросъвестния. Напри­мер, придобива право на собственост върху недвижим имот с кратка давност от 5 години; придобива плодовете от вещта, става собственик на движимата вещ, ако я е придобил възмездно и пр.

Видно е от цитираното определение, че освен необ­ходимите елементи на всяко владение согри§ и атти8, законът въвежда още два признака. Единият е обективен - владелецът трябва да е придобил владението на правно основание, което е годно да го направи собственик. Дру­гият е субективен - владелецът трябва да не знае в момента на възникване на правното основание два факта:

че праводателят му не е собственикът или че предписа­ната от закона форма е била опорочена. Тук ще разгле­даме само тези два специфични за добросъвестното вла­дение признаци.

2. Характеристика на добросъвестното владение

Под правно основание в чл.70 от ЗС се има предвид всеки акт, чрез който по нашето право може да се прехвърли право на собственост или да се учреди друго вещно право. Става въпрос именно за правен акт, за юридическо действие, а не за юридически факт от типа на юридическите събития^. Правни основания за добросъвестно вла­дение могат да бъдат: сделки, съдебни решения, админи­стративни актове.

Правно основание може да бъде всяка сделка, с ко­ято се прехвърля собственост или се учредява вещно пра­во. Не е правно основание обаче предварителният договор по чл. 19 от ЗЗД, защото той няма вещно действие, не прехвърля вещни права.

Едностранните правни сделки също могат да се смятат за правно основание по смисъла на чл. 70 от ЗС доколкото с тях се прехвърлят вещни права, напр. за­ветът. Но наследяването по закон или по завещание не е правно основание, защото в тези случаи наследникът е универсален правоприемник на наследодателя и той продължава владението такова, каквото е било за насле­додателя².

Правно основание могат да бъдат и съдебни реше­ния, постановени по конститутивни искове, с които се упражняват потестативни преобразуващи права.

Не се смятат за правно основание нотариалните ак­тове, издавани по обстоятелствена проверка или въз ос­нова на съдебна или доброволна делба. Тези актове не са годни да прехвърлят право на собственост или друго вещно право, те само констатират съществуването на та­кива права.

Правно основание може да бъде и административен акт, например при отчуждаване и упълномеряване на имот по чл. 205 ЗУТ.

Посочените видове правни основания показват, че те са обективен елемент на добросъвестното владение, само доколкото са годни да прехвърлят право на собстве­ност или да учредят друго вещно право. При такова прав­но основание владеенето се концентрира върху конкрет­но определен имот, който може да се придобие по дав­ност, да се понесат разноските за направените подобре­ния и др. Не е достатъчно обаче правното основание да е налице.

Необходимо е то да е „годно", както казва чл.70, да прехвърли или да учреди друго вещно право. Но кога можем да кажем ,че едно правно основание е годно.

Като обективен елемент на добросъвестното владе­ние правното основание трябва да съществува реално, обективно. Няма правно основание, ако вла­делецът само си мисли, че е купил имота или че има съ­дебно решение по чл. 19 от ЗЗД или по чл. 33 от ЗС.

Правното основание трябва не само да съществува, но и да е действително. Кога правното основание е действително, трябва да се преценява с оглед на неговия вид. Така, ако правното основание е сделка, тя не трябва да има някои от пороците, посочени в чл. 26-33 от ЗЗД, които я правят нищожна или унищожаема. Ако се касае за административен акт, той трябва да отговаря на всич­ки условия за действителност на един административен акт - да е издаден от компетентен орган, в определена форма, при спазване на установения в ЗАП ред. Освен то­ва, той трябва да е влязъл в сила. И най-сетне, ако основа­нието, въз основа на което се придобива владението, е съ­дебен акт, то също трябва да е действителен, да са изчер­пани възможностите за обжалване, т. е. да е влязъл в сила.

Нищожното правно основание е равносилно на липса на правно основание. Ако обаче актът, въз осно­ва на който се придобива владението не е нищожен, а само унищожаем, той е годно правно основание, докато не бъде унищожен. Дотогава владелецът се смята доборосъвестен. Но ако сделката напр. бъде унищожена от лице, което има право да иска нейното унищожаване, унищожаването има обратно действие, и поради това правното основание се заличава с обратна сила. А щом това е така, то и владелецът ще се смята недобросъвес­тен от началото на владението. Той няма да се смята добросъвестен и до деня на унищожаването. Следова­телно, за да бъде годно по смисъла на чл.70 от ЗС едно унищожаемо правно основание, трябва да е отпаднала възможността за унищожаването му.

Отпадането на правното основание превръща вла­делеца в недобросъвестен с всички произтичащи от това последици. Само докол­кото законът предвижда или овластява отмяната на акта да се извърши занапред, само тогава владелецът може да се смята за добросъвестен до момента на отмяната на правното основание.

Не е необходимо правното основание по чл. 70 от ЗС да е вписано, за да го смятаме за годно. Това е така, защото вписването не е условие за действителността на прехвърлителния акт. То има значение само с оглед противопоставимостта на вписания акт спрямо трети ли­ца, придобили от същия собственик и вписали по-късно акта върху недвижимия имот (чл. 113 от ЗС).

Във връзка с правното основание трябва да се под­чертае, че владелецът няма право на владение. И доб­росъвестният владелец не е собственик. Той не е собстве­ник просто защото самото негово правно основание е с недостатъци, които са му попречили да стане собственик.

Член 70 от ЗС въвежда още един признак на доб­росъвестното владение, и той е субективен признак - вла­делецът да не знае недостатъците на правното основание към момента на неговото възникване. Тези недостатъци обаче не трябва да са такива, че да водят до нищожност на правното основание. Посочи се, че ако то е нищожно, все едно няма годно основание, няма място и за добросъ­вестно владение. Остават само такива недостатъци, кои­то биха довели до унищожаемост на правното основание. Според чл. 70 от ЗС тези недостатъци са два:

Първият недостатък се състои в това, че праводателят не е собственик. За да е добросъвестен, владе­лецът трябва да не знае, „че праводателят му не собстве­ник". Незнанието трябва да се дължи на грешка във фак­та; Но може да има и грешка в правото; например, не знае, че праводателят трябва да е придобил имота с но­тариален акт и смята обикновената писмена форма за достатъчна, т.е. не знае, че придобиването трябва да бъ­де извършено под форма на нотариален акт. Грешката във факта не вреди, но грешката в правото вреди .

Вторият недостатък, свързан със субективния приз­нак на добросъвестното владение, е опорочеността на предписаната от закона форма за правното основание. Тук не става дума за липса на форма, защото това прави сделката нищожна по чл. 26 от ЗЗД, а за такива недос­татъци, които опорочават прехвърлителния акт от про­цесуална гледна точка. Добросъвестността, т.е. незнанието, трябва да съ­ществува към момента на възникване на правното осно­вание (чл. 70, ал. 1 от ЗС). Ако по-късно владелецът уз­нае за тези недостатъци, това няма значение - той е доб­росъвестен. Но добросъвестността трудно се доказва. знанието е факт от психически мир на човека и мъчно се установява. Затова чл. 70, ал. 2 от ЗС въвежда оборима презумпция за добросъвестност, „добросъвестността се предполага до доказване на противното". Който иска да обори това предположение трябва да докаже, че владе­лецът е знаел за недостатъците на правното основание.

При наличието на посочените признаци владението е добросъвестно. Казаното за него важи и за добросъве­стно владение на вещни права.

3. Правни последици на добросъвестното владение Като вид владение добросъвестното владение има общите правни последици на всяко владение. С него оба­че законът свързва и някои особени последици. Те се свеждат до следното:

а/ Добросъвестният владелец „придобива добиви­те", т.е. става собственик на плодовете, които дава вла­дяната от него чужда вещ до предявяване на иска за връ­щането й (чл. 71 от ЗС).

б/ Добросъвестният владелец придобива право на собственост върху недвижимия имот, който владее, с кратка, 5-годишна давност (чл. 79, ал. 2 от ЗС).

в/ Добросъвестното и възмездно придобиване на владението върху чужда движима вещ прави владелеца собственик (чл. 78 от ЗС).

г/ Добросъвестният владелец има право на по-голя-мата сума между подобренията и увеличената стойност на вещта вследствие на подобренията (чл. 72 от ЗС). До заплащане на подобренията и разноските той има право на задържане (чл. 72, ал. З от ЗС).

По отношение на защитата законът не прави разли­ка между недобросъвестното и добросъвестното владение.

Законът за собствеността обаче признава на недоб­росъвестния владелец някои права, установени за доб­росъвестните владелци:

а/ Недобросъвестен владелец, придобил владението въз основа на предварителен договор, сключен със собственика на имота, има правата по чл. 71 и 72 от ЗС (чл. 70, ал. З от ЗС). С други думи, той има право да иска по-голямата сума между направените от него подобре­ния на чуждата вещ и увеличената стойност на вещта, става собственик на плодовете, има право на необходи­мите разноски, които е направил за запазване на вещта, както и право на задържане до заплащане разноските ф 1 подобренията.

б/ Член 74, ал. 2 от ЗС дава на недобросъвестния владелец, който е извършил подобрения в имота на собственика със знанието и без противопоставяне на последния, права като тези на добросъвестния владелец по чл. 72 от ЗС - право на по-голямата сума между по­добренията и увеличената стойност на вещта, на разнос­ките и право на задържане. Други права той няма. За да се ползва от тези права, е необходимо собственикът, пър­во, да е знаел или предварително да се е съгласил с извъ­ршването на подобренията и второ, като е знаел да не се е противопоставил на владелеца чрез активни действия, чрез предупреждение или чрез предявяване на иск за за­щита на владението. При такова пасивно поведение, при такова бездействие на носителя на субективното право, законът предпочита да защити този, който фактически упражнява съдържанието на това право, владелеца.

Съдебната защита на владението не изключва оба­че по абсолютен начин и самозащитата. Тази самозащита може да се изрази в превантивни мерки срещу евенту­ално отнемане на владението . Но самозащита­та е допустима и под формата на самопомощ.

българското вещно законодателство възприема вла­делческите искове за защита, въведени у нас още със ЗИСС. Но то установява и други средства за защита на владението - административна защита. Така например, съгласно чл. 80 от 3ДС, когато един държавен имот бъ­де завладян незаконно, той се изземва въз основа на заповед на областния управител, която се привежда в изпълнение със съдействието на полицията. Тази защита е приложима само относно владение на държавен имот.

Основният вид защита на владението - това са вла-делческите искове. Те се наричат още посесорни. Тук ста­ва дума за защита само на владението като факт. Затова при тези искове съдът се интересува само от факти - има ли владение, нарушено ли е то и кой е владелецът. Член 294 от ГПК постановява, че по тия дела съдът проверява само факта на владението и нарушението. Той не обсъж­да и не решава въпроса дали владелецът има или няма право на владение. За защита на нарушени права законът дава други средства - петиторните искове. Това са искът за собственост по чл. 108 от ЗС; негаторният иск по чл. 109 от ЗС; искът за определяне на граници и др. При те­зи искове чрез съдебно установяване на едно вещно пра­во се търси възстановяване на владението и прекратява­не на неговото нарушение. С петиторните искове се за­щитават вещни права, а не фактически отношения.

Посесорните, владелческите, искове не трябва да се смесват и с установителните искове. С последните по съ­дебен ред се установява съществуването на определено вещно право (чл. 97 от ГПК). Щом владението е факт, а не право, то установителен иск за владение ще бъде не­допустим. Не могат да се съединяват и владелчески с по­сесорни искове - чл. 295 ГПК.

Съгласно чл. 75 от ЗС „владението на недвижим имот или на ВП върху такъв имот, включително и върху сервитут, което е продължило непрекъснато повече от 6 месеца, може да бъде защитавано срещу всяко нарушение. Искът може да се предяви в б-месечен срок".

а/ Предмет на защита

С този иск се защитава владение само на недвижим имот, владение на ВП върху такъв имот или на сервитут. Недвижими вещи са тези, които са посочени в чл. 110 от ЗС - земята, растенията, сградите и въобще всичко, кое­то по естествен начин или от действието на човека е прикрепено трайно към земята или към постройката.

С иск по чл. 75 по ЗС не може да се брани владение върху движима вещ - то е защитено с друг иск, с този по чл. 76 от ЗС или с петиторен иск, ако владението върху такава е добросъвестно, защото владелецът става собственик. Държателят също не може да се ползва от иск за защита на нарушено владение. Той трябва да потърси съдействието на владелеца (собственикът, за когото държи вещта). Държателят пък на движима вещ може да се брани с иск по чл. 76 от ЗС. За иска по чл. 75 по ЗС няма значение дали владението е правомерно или неправомерно.

б/ Срок на владението

Владението трябва да е продължило „непрекъснато повече от 6 месеца" (чл.75 от ЗС). В този пери­од владението не трябва да е прекъсвано, а то се прекъс­ва с отнемането му. Затова, ако владението е било отне­то, прекъснато, и след два месеца отново се придобие, искът на може да предяви, защото не са изминали 6 ме­сеца в непрекъснато владение. Миналият период на вла­дение не се брои. Но за да се улесни доказването чл. 83 от ЗС въвежда предположението: „който докаже, че е владял в различни времена, предполага се, че е владял и в промеждутъка, ако не се докаже противното". Не бива да се смесва прекъсване на владението като предпостав­ка за иска за защита по чл. 75 от ЗС с прекъсване на вла­дението като основание за прекъсване на придобитата давност по чл.80 ЗС - последиците тук са други.

в/ Нарушението

Искът по чл.75 от ЗС може да се предяви само при нарушено владение. А нарушение ще е всяко действие, с което се отстранява напълно или отчасти фактическата власт на владелеца върху вещта¹. Няма значение намере­нието на нарушителя - да присвои вещта или просто да увреди владелеца. Нарушението може да се изрази не са­мо в преки фактически действия, но и чрез заплашване. Няма нарушение, ако действията се извършват със съгласието на владелеца или когато те се извършват от управомощени държавни органи, напри­мер съдебен изпълнител, въвод във владение, отнемане на владението при условията на чл. 16 от ЗС, обиск и др:

г/ Ответник

„Владението, казва чл.75 от ЗС, може да бъде защи­тавано срещу всяко нарушение". Нарушител може да бъ­де всеки. Затова и ответник по този иск може да бъде всяко лице, което нарушава владението. Няма значение дали нарушителят е действал пряко за себе си или за дру­гиго. Искът може да се предяви както срещу лицето, ко­ето пречи, смущава владението, така и срещу всяко лице, което е отнело или държи отнетата вещ. Поради това може да се приеме, че искът има вещен характер³.

д/ Предмет на иска

Този иск има за предмет прекратяване на наруше­нието или възстановяване на владението, ако то е било отнето. Ако в ответния имот е извършена промяна, искът ще има за предмет връщане на имота в състоянието, в което се е намирал преди нарушението. Ако с нарушението са причи­нени вреди, ищецът може да съедини иска по чл. 75 от ЗС с иск за вреди по чл. 45 от ЗЗД.

е/ Срок за предявяване

„Искът може да се предяви в 6-месечен срок" (чл. 75 от ЗС). Срокът започва да тече от деня на нарушени­ето, а ако то се състои в повтарящи се действия - от пос­ледното действие, последното нарушение. Няма значе­ние дали владелецът знае за нарушението. Шестмесечни­ят срок е давностен. С изтичането му се погасява право­то на иск.

Според чл.76 от ЗС „Владелецът или държателят, на когото е отнета чрез насилие или по скрит начин дви­жима или недвижима вещ, може в б-месечен срок да ис­ка връщането й от лицето, което я е отнело. Това не изк­лючва правото на лицето, което е отнело вещта, да пре­дяви иск по предходния член".

а/ Предмет на иска

С иск по чл.7б от ЗС може да се защитава както владението, така и държането. Той може да се предявя­ва както от владелец, така и от държател. Член 76 от ЗС говори само за дви­жима или недвижима вещ. Преобладава обаче мнението, че в предмета на този иск се включват и вещните права. Такъв извод следва и от чл. 111 от ЗС, според който раз­поредбите относно недвижимите вещи се прилагат и спрямо ВП върху недвижим имот, ако законът не поста новява друго. А член 76 не постановява друго. Не е необходимо за защи­тата по чл. 76 от 3 С владението да е продължило в опре­делен период от време.

б/ Нарушението

Член 76' от ЗС предвижда отделна защита на владе­нието и държането с оглед особеностите на тяхното на­рушение. Нарушението тук е квалифициран случай - то трябва да е извършено насилствено или по скрит начин. Член 76 използва термина „отнемане" в смисъл на нару­шение. Няма значение дали владелецът е напълно лишен от фактическата власт или тя частично е ограничена, ка­то му се пречи например да събира плодовете.

Но кога нарушението, отнемането, е извършено чрез насилие? Приема се в литературата, че има насилие само когато владелецът е възпрян да упражнява факти­ческата власт върху вещта било чрез физическо насилие върху личността, било чрез заплашване.

Втората форма, в която може да се изрази наруше­нието по смисъла на чл. 76 от ЗС е в случаите, при кои­то то се извършва „по скрит начин". Не става въпрос да­ли нарушението е известно на владелеца или държателя, дали са узнали за нарушението въобще. Нарушението е извършено по скрит начин, когато е извършено в такова време и по такъв начин и с такива средства, че да не мо­же в момента на нарушението то да стане известно на владелеца или държателя. Няма значение дали за другите ли­ца нарушението е скрито или явно. Нито за кого действа нарушителят.

в/ Страни

Ищец може да бъде както владелецът, така и дър­жателят. Ответник пък може да бъде всяко лице, което е отнело вещта по насилствен или скрит начин. Но той е недопустим срещу лице, което не е участвало в отнема­нето, срещу трето лице, придобило вещта от нарушителя. Затова този иск има личен характер. Но срещу универ­сални правоприемници на нарушителя той е допустим.

г/ Предмет на иска

С иска по чл.76 от ЗС се цели преустановяването на нарушението и връщане на отнетото владение. Заедно с възстановяване на владението може да се иска обезщете­ние за вреди, които са претърпени поради нарушението, така както и при иска по чл.75 от ЗС. Компетентен е районният съд.

д/ Срок за предявяване на иска

Искът трябва да се предяви в б-месечен срок. И тук законът не посочва от кога започва да тече този срок. Приема се единодушно в теорията, че срокът за­почва да тече от момента на нарушението. Срокът би трябвало да се брои от преустановяване на насилието, респективно от узнаване за нарушението, извършено по скрит начин.

е) Владелческа защита на недвижим имот по адми­нистративен ред.

За разлика от защитата по чл. 76 от ЗС, която се от­нася както за владение, така и за държане и то не само върху недвижима, а и върху движима вещ, предмет на за­щита по реда на бързите съдебни производства е само владението на недвижим имот. Държането както и вла­дението на движима вещ са изключени от този ред на за­щита. Няма значение колко е продължило владението, нито дали владелецът е добросъвестен.

Ищец може да бъде само владелец. Молбата до районния съд трябва да се подаде в месечен срок от от­немане на владението, като в нея би трябвало да посочи датата на отнемане на владението, както и данни за на­рушителя, ако той е известен.

Молбата може да се подаде не само срещу първона­чалния нарушител, но и срещу всяко лице, в чиято фак­тическа власт се намира имотът, дори срещу неизвестен нарушител.¹

Както и по чл. 76 от 3 С, нарушението срещу което се търси защита по бързото производство се изразява в отне­мане на владението „по насилствен или по скрит начин".

При наличието на последните предпоставки район­ният съд в 7-дневен срок от получаването на молбата проверява изложените в нея данни, като взема предвид и обясненията на извършителя, ако той е известен (чл. 126 ал. 4) С оглед на установеното, съдът издава заповед за възстановяване на владението, което подлежи на неза­бавно изпълнение от органите на полицията или от кме­та. Но съдът може да откаже да издаде такава заповед, ако например молбата е подадена след едноседмичния срок от отнемане на владението, или пък ако молителят не е владелец. Ето защо както заповедта, така и отказът може да се обжалват в 3-дневен срок пред председателя на съответния окръжен съд. Обжалването спира изпъл­нението. Председателят на окръжния съд се произнася по жалбата в 3-дневен срок от постъпването й в разпоре­дително заседание с определение, което не подлежи на обжалване. В производството по жалбата не могат да се събират нови доказателства. В зависимост от данните по жалбата, председателят на окръжния съд може да отме­ни отказа и сам да издаде заповед за възстановяване на владението или да отмени заповедта на районния съд.

Произнасянето на съда по реда на чл. 126а-ж от ГПК има характер на административен акт и то не се ползва със сила на присъдено нещо, типична за спорните иско­ви производства. Затова няма пречка и след отказ на съ­да, владелецът да подаде нова молба, основаваща се на същите факти.