КАК ДА НАУЧИТЕ ДЕЦАТА СИ ДА ИЗПОЛЗВАТ ЕСП

Независимо дали сте преминали Силва обучение, можете да използвате следната информация, за да започнете да обучавате децата си на седемгодишна възраст. Дадените тук напътствия са особено важни, ако искате децата ви да бъдат гении.

1. Обяснете на детето що е визуализация и как да я уп­ражнява.

2. Обяснете на детето що е въображение и как да го уп­ражнява.

Визуализацията с лявото полукълбо на мозъка е спо­собността мислено да си спомняш как изглежда нещо, след като образът е бил запечатан в това полукълбо на ниво бета при честота 20 трептения в секунда с помощта на зрението и с фокусиран поглед.

Визуализацията в дясното полукълбо е способността мислено да си представиш образ, запечатан в това полукълбо в алфа ниво при 10 трептения в секунда чрез су­бективна комуникация.

Въображението с лявото полукълбо е способността да променяме съществуващото към по-добро.

Въображението с дясното полукълбо е способността да създаваме нещо за първи път, нещо, което досега не е съществувало на нашата планета.

Идеалната възраст за начало на такава работа е между седем и четиринадесетгодишна възраст, по време на втория седемгодишен анаболичен цикъл на живота.

В този период детето се сдобива с нови зъби. Гласът на момчето мутира, а при момичето започва месечният цикъл.

Умът и на момчетата, и на момичетата започва да функционира дедуктивно. Тоест, те развиват умение да анализират проблеми и да намират решения.

Средната преобладаваща мозъчна честота при дете на тази възраст, със затворени или нефокусирани очи, обърнати леко нагоре, е между 7 и 14 трептения в секунда, с център 10 трептения.

Накарайте детето да упражнява визуализация, като затвори очи, обърне ги леко нагоре, а след това си припомни и подробно опише цветове, хора, места и предмети, които е виждало по-рано. Това трябва да се прави за петнадесет минути веднъж седмично, за предпочитане в неделя.

Помолете детето да обясни какво е видяло по теле­визията или в киното. То трябва да опише филма в детайли, с цветове, със затворени и леко обърнати нагоре очи. Целта не е да разказва сюжета, а именно да опише видяното.

Последната неделя от всеки месец (да приемем, че правите упражненията в неделя) казвайте на детето да упражнява въображението си.

Със затворени, обърнати леко нагоре очи детето трябва да промени видените образи. Например, ако си спомня човек със зелен пуловер, нека мислено промени цвета на пуловера в червено и да си създаде мисловен образ на същия човек, облечен в червен пуловер. Детето може да си представи как този човек влиза в дома му и излиза с червен, вместо със зелен пуловер.

Тези упражнения (практикуването на визуализация по петнадесет минути три или четири недели, и на въоб­ражението - през последната неделя) трябва да продължат една година. Започнете, когато детето навърши седем години, и правете упражненията, докато стане на осем.

Когато стане на осем години, упражнявайте се през седмица до навършването на девет години.

След това разредете още упражненията - една неделя детето се упражнява, после две пропуска. Продължете така до навършването на десет години.

След това разредете още повече - една неделя детето се упражнява, после пропуска три. Продължете така до навършването на единадесетгодишна възраст.

След това детето трябва да се упражнява веднъж месечно до навършването на четиринадесет години.

При описаната по-горе програма, когато детето навърши осем години, то вече ще е упражнявало визуализация в продължение на една година. Родителите, които с курс Силва или 40-дневно самообучение са развили собствените си ясновидски способности трябва да въведат детето в работата по определени случаи, както това се прави в Метода Силва и както е описано в тази книга.

От 11 до 14-годишна възраст, успоредно с визуализа­цията, детето трябва да упражнява и работата по случаи.

Това е естественият начин, по който децата могат да развият ясновидските си умения.

Благодарение на способността си да общуват субективно, децата ще могат:

• Да общуват субективно с тялото си и да се грижат за здравето си;

• Да общуват субективно с други хора, да избягват конфликти и да получават информацията, необходима за решаването на проблемите си;

• Да общуват субективно с висшия разум от другата страна, да получават напътствия и да решават проблеми.

Направете това за децата си и няма да им се наложи да преминават обучение Силва.

Помнете, че всички родители, независимо дали са за­вършили курс по метода Силва, могат да обучат децата си на възраст между 7 и 14 години, без да ги пращат на курс.

Обучените родители могат да направят и нещо повече: да привлекат гения, който желаят.

На детето трябва всекидневно да се предлагат случаи, върху които да работи. В началото е добре да му се дават случаи на проблеми със здравето, тъй като те са най-лесните. По-нататък можете да започнете да му предлагате случаи на бизнес, политически, социални или лични проблеми.

Здравните проблеми са най-лесни, защото в нашия ум оцеляването представлява приоритет номер едно. Най- лесно е да бъдеш ясновидец, когато проблемът засяга живота и смъртта.

Аналогично, най-трудните проекти са тези, които нямат отношение към оцеляването, проблеми, за които никой не се тревожи. (Например, дали ще вали на този ден след три години?) Всеки случай трябва да съдържа някакъв смислен проблем. Умът не желае да си губи времето с непроблемни ситуации. Колкото повече един човек е загрижен или засегнат от проблема, колкото повече страда или се чувства заплашен от него, толкова по-подходящо е по случая да работи дете.

На този етап не е препоръчително да се говори за парапсихически способности и ясновидство. Децата не обичат да се различават от връстниците си. Никой от приятелите им не говори за парапсихически способности, пси фактори и ясновидство, така че мотивацията им може да намалее.

Всички деца обаче обичат да отгатват. Отгатването е нещо приемливо. Така че превърнете работата по един случай в отгатване и измервайте способността на детето да „познава".

Когато детето работи по случай и първият му опит да „отгатне" се окаже успешен, дайте му 100 точки. Когато „познае" при втория опит, дайте му 80. Ако „познае" при третия - 60, при четвъртия - 40, при петия - 20.

Пресмятайте средноаритметичното и го записвайте. Ще видите, че с практиката то нараства.

С повишаването на коефициента на отгатване на детето, започнете да му подбирате по-трудни проекти. Един проект може да стане по-труден, като се даде по-малко информация. Например, не казвайте на детето името на този, за когото се отнася случаят. Вместо това го попитайте: „Какво тревожи човека, когото си представям в момента", а по-късно и само „...за когото си мисля?".

Когато детето не успее да отгатне правилно, не му казвайте, че греши. Вие искате да поощрите успеха му. Отбележете си отговора и го помолете да опита отново. Давайте му възможност за избор между няколко варианта за отговор и вижте при кой опит ще „познае".

Важно е да помните едно: когато детето е със затворени очи, никога не му казвайте, че греши. Това понижава неговото самочувствие, положителните очаквания и други фактори за развитие на гениалността му.

Когато пък познае, дайте на детето си възможност да усети какво е чувството да даде правилен отговор.

Ще ви разкажа случая с един бизнесмен, преминал обу­чение Силва, който тренирал собствената си ЕСП чрез работа по случаи. Веднъж помислил, че интуицията му го е подвела. Бил президент на голяма фабрика. Имали нужда от нова сграда. След сериозни проучвания шефът на про­изводството, маркетинговият директор и отговорникът по човешки ресурси одобрили новото място. Но бизнесменът не се съгласил. Всички го питали защо. Единственото, което можел да им отговори, било „Имам такова чувство", тъй като не желаел да споделя, че използва техниките Силва. Два месеца по-късно въпросният парцел бил отнет от щата, за да се строи магистрала. На компанията били спестени много средства.

Един голям университет на Източния бряг провел компютърно изследване как способността за „отгатване" подпомага успяващите в сравнение с неуспяващите бизнесмени. Критерият за „успех" бил удвояване на при­ходите на компанията за последните три години.

Успяващите бизнесмени се справяли два пъти по-добре. Но се изморявали. И колкото повече се уморявали, толкова повече влошавали резултатите си. Тогава ръководителите на експеримента променили процедурата. Вместо само да броят точките, те започнали да казват на участниците „правилно" или „грешно" непосредствено след дадения отговор. По този начин бизнесмените можели да разпознават кога са прави и кога да се коригират. Колкото повече въпроси им задавали, толкова подобри резултати постигали. Затова е добре да показвате на детето си кога е дало верен и кога - грешен отговор, за да може то да запомни усещането.

Но това, че изпълнителните директори се изморявали, не означава, че трябва да щадите детето си. Бизнесмените не влизали в алфа ниво, а детето ви го прави. Подобни занимания са изтощителни на бета ниво, но на алфа са лесни като игра.

Ето какво трябва да запомните:

1. Детето трябва да бъде на възраст между 7 и 14 години.

2. Помолете детето си да опише със затворени очи видяното в детайли и цветове.

3. Правете упражнението вечер за 15 минути, веднъж седмично, например в неделя, три седмици подред.

4. Използвайте само проблемни случаи с хора, които страдат.

5. Никога, никога не казвайте на детето, че греши, докато е със затворени очи.

6. Правете по 10 случая и осреднявайте резултатите, за да наблюдавате развитието на детето си.

7. Подсилвайте правилните отгатвания, като ги преглеждате повторно. Нека детето си припомня усещането, свързано с успеха.

Основен приоритет е упражняването на пси фактора, иначе казано, способността за правилно отгатване.

Вторият ви приоритет е да въведете детето в областите на занимания, избрани от вас и партньора ви.

Добра идея са телевизионните предавания за различни професии, както и тематичните филми. Когато става въпрос за четене, нека единият родител чете на глас, като показва и свързаните с темата снимки и илюстрации от вестник или списание.

Четенето трябва да става спонтанно, а не като за­дължение. По-добре е да кажете: „Я виж какво пише тук!", отколкото „Време е да почетем за..."

Би било идеално, ако учителите, уведомени за специ­алната програма на детето ви, я прилагат и при своите проекти.

Да се надяваме, че в близкото бъдеще преподавателите ще бъдат по-запознати със значението на дясното полукълбо на мозъка и ще бъдат по-мотивирани да участват в създаването на гении.

Дори да не е така, вие като родители трябва да проведете индивидуални разговори с учителите на детето си, да им разясните Метода Силва и неговите предимства, както и основните стъпки, които предприемате, за да предадете тези предимства на децата си - с цел да запалите и учителите (в най-добрия случай) или поне да накарате скептиците да се позасрамят (в най-лошия).

Ако скептиците са повече от останалите, може би е добре да разгледате други близки училища и да видите дали няма възможност да преместите детето си.

Сегашната ни образователна система не познава по­тенциала на човешките същества. В разбиващите се страни, където от децата се изисква още от прохождането си да се включват в работата и да помагат на родителите си, те показват забележителни способности да изпълняват прости задачи само след ден-два наблюдение. Тригодишни малчугани берат, редят и връзват тръстики. Четиригодишни доят кози. Двегодишни събират яйца в курниците.

В много европейски страни деца в предучилищна възраст помагат на пазара, прибират покупките в торбички, връщат ресто. Други продават дреболии на туристи, трети работят на полето.

Лично аз бях на четири години, когато баща ми загина в терористичен акт по време на Мексиканската революция. Майка ми се омъжи повторно и замина за друг град в Тексас, а аз останах да живея с баба си.

Още на тази невръстна възраст започнах да си задавам въпроси за живота. Нямах родители. Чичо Мануел живееше с баба ми. Той работеше в пералнята наблизо и не изкарваше достатъчно, за да ни изхранва. През две преки се намираше сграда, наета от британска компания за претопяване на метали. Чичо Мануел ми направи сандъче за лъскане на обувки. Започнах да изкарвам допълнителни средства за домакинството, като лъсках обувки пред пералнята и фирмата за претопяване.

Беше забавно. Хората бяха приятни. Реших, че мога да правя и други неща и започнах да продавам вестници.

Ако някой не искаше да му лъсна обувките, продавах му вестник. Чичо Мануел ми помагаше да си изготвям отделни списъци. На единия пишеше кой, кога и къде иска лъскане на обувките.

На другия вписвахме имената на тези, които искаха ежедневна доставка на вестници. На третия - на тези, които искаха и двете. Така можех да бъда когато трябва, където трябва, за да могат клиентите ми да получават по-добри услуги. Като поглеждам назад, си мисля, че този опит е бил по-ценен от знания или диплома от първи клас.

Виждам още, че използвам лявото си полукълбо, за да поддържам списъците и инструментите си за работа, но и дясното, за да ми хрумват изобретателни идеи какво да предлагам на клиентите. Не казвам, че съм бил гений, а че работата ми е дала по-добра представа за живота, отколкото класната стая.

Не след дълго започнах да печеля по един долар на ден, а скоро и по два. Изкарвах повече, отколкото чичо Мануел в пералнята. И тъй като семейството ни изпитваше сериозни финансови затруднения, решено бе да продължа да работя, вместо да тръгна на училище.

Захванах се и с трета дейност. В неделя магазините подготвяха листовки с цените за следващата седмица. Плащаха ми, за да ги разлепвам. Един ден се замислих как изглеждат офисите на компанията за претопяване на металите и кой ги чисти. Дали всеки служител се грижи за своя офис? Точно тогава генералният директор дойде да му лъсна обувките. Попитах го: „Господине, искате ли в края на деня да почистя вашия офис?". „Колко ще струва?", попита той. Хвана ме неподготвен. „Колкото решите да ми платите", отвърнах аз. „Да пробваме за една седмица", съгласи се той.

В края на работния ден се качих в офиса. Директорът се готвеше да си тръгва. „Измети, избърши праха, измий прозорците и лъсни мебелите", отсече той и излезе.

Реших освен това да изчистя острилките за моливи, да сменя рулото хартия в тоалетната, да измия пода. Изнесох всичкия боклук навън. Една вечер намерих пет долара на пода, друг път - часовник на бюрото. Интуитивно знаех, че ме изпитват, и всеки път ги слагах в едно чекмедже, а на следващия ден казвах на директора какво съм намерил и къде съм го прибрал.

Не само че ме наеха за постоянно, но ми дадоха и други офиси за почистване. Сега през работните дни продавах вестници и лъсках обувки, в неделя разнасях листовки, а вечер чистех офиси.

Какво изпусках в училище? Да науча, че едно плюс едно прави две... докато броях печалбата си за деня. Че „лодка" се пише с „д"... докато крещях заглавията от вестниците по улицата. Да оцветявам с моливи, докато лъсках мебели и боядисвах обувки.

Сигурен съм, че моето улично образование е надминато от много деца по света, принудени от икономическите обстоятелства сами да се „обучават". Идеята е, че на зараждащия се гений не бива да се отнема никоя възможност за обогатяващи преживявания, опознаване на непознати места, изпитване на нови умения, творчески игри, играчки и забавления.

Моето неформално образование имаше ефекта на снежната топка. На дванадесет години вече карах чичовия „Форд Т" и бях шофьор на една заможна дама, която обикаляше да си събира наемите. Косях морави и изпъл­нявах дребни поръчки. Пътувах 230 км до Сан Антонио, за да купувам стоки на едро, които не се предлагаха в Ларедо, и ги продавах по домовете. Наех си екип от деца да ми помагат срещу част от печалбата.

Питах ги какво учат в училище. Не разбирах целта. Какво е това, равнинна геометрия? Английски? История? Все тая. Така или иначе, детето, което никога не бе стъпвало в клас, беше шефът, а другите - работниците. Символично, нали?

Не искам да омаловажавам образователната система. Но и училището трябва да осигурява, също като живота, нови преживявания и приключения. Децата изпитват вродено любопитство към природата, хората, заниманията на открито, бизнеса, производството, селското стопанство и други неща от живота. Но вместо да експлоатира техните наклонности, училището ги потиска.

От децата се очаква да се учат за истинския живот от изкуствената си среда. Не да гледат дървото, а картинка на дървото. Не рибка, а рисунка на рибка. Не как да оцелеят, а как да говорят за оцеляване. Не реални задачи, а задачи на черната дъска. Каква мотивация е нужна, за да прекарваш всеки ден в една и съща класна стая, с едни и същи хора, една и съща гледка през прозореца, едни и същи миризми?

Традиционната класна стая е на 180 градуса от начина, по който мозъкът усвоява нова информация. Мозъкът се учи, не като „знае" за дадено нещо, а като директно го преживява. Учениците трябва да бъдат нещата, за които учат. Не казвам, че детето ви не бива да ходи на училище, а че вие трябва да добавите ново измерение към училищното. Това ново измерение може да бъде обобщено като преживявания от истинския живот.

Развиващият се гений има нужда от нещо повече от безумната скука на една-единствена стая. Учебните екскурзии от време на време осигуряват възможност за „пряко" обучение, но са доста редки. Как да правите повече такива „учебни екскурзии"? Ами например, като заведете детето на строителна площадка, където се издига нова сграда, или на работното място на мама или татко, или на летището.

Предложете на детето си такъв случай: от какво пътуване би извлякло най-голяма полза? Напомнете му за кариерата, която го очаква. Може би има възможност да наблюдава човек, който упражнява такава професия. Геният, който ще стане лекар, може да спечели от обиколка на болница. За бъдещия консултант по инвестициите може да бъде приятно да гледа как функционира борсата на акции или някой местен брокер. Детето, което един ден ще стане адвокат, може с удоволствие да поседи в съдебната зала.

Всичко може да бъде много просто, ако си спомним, че сме родени да бъдем гении и можехме да сме такива, ако не бяхме станали възрастни. Родителите ни са ни попречили с укорителните си оценки. „Още веднъж намокри леглото си и ще ти натрия лицето в него!", „Наказан си!", „Една седмица без телевизия!", „Спирам ти джобните!", „Ах, ти, непохватно дете!", „Стига глупости!", „Марш в леглото!" и прочие, и прочие. Всичко това е унизително за детето. То внушава на детето чувство за вина, че не се е справило по-добре или по-раз лично. Поставя го в по - нисша позиция.

Геният има нужда от признание. Той копнее да чува похвали за постиженията си, да знае, че способностите и усилията му се ценят, да получава подкрепа за развитието на своите умения и сили.

Не забравяйте това, на което наблегнах по-горе в тази глава: родителите никога не трябва да казват на детето си, че греши при „отгатването", докато то е със затворени очи. Същото важи и за думите, уронващи достойнството на детето, независимо дали е с отворени или със затворени очи. Укрепвайте самочувствието на детето, вместо да го накърнявате. Именно самочувствието казва на мозъчните неврони: „Вие сте върхът". И те се държат подобаващо.

За създаващия се гений е пагубно да получава знаци, които понижават очакванията му за постижения. Високите очаквания са гръбнакът на бъдещия гений. Няма нужда да лъжете. Просто не коментирайте недостатъците и използвайте думи, които не осъждат. Винаги има начин да избегнете негативното и да подчертаете позитивното.

За някои хора самото понятие „бизнес етика" е оксиморон. Но то се изпълва със смисъл, щом разберете прин­ципите, според които действа висшият разум.

Помислете за това на ниво личности. С кого бихте предпочели да правите бизнес - с човек, който иска да получи максимално много за себе си, без да дава почти нищо в замяна, или с друг, който прави всичко по силите си, за да ви предостави трите желани съставки на бизнеса: качество, цена и услуга? Не бихте ли предпочели да работите с този, който ви предлага качествена стока на разумна цена, с отлична грижа за клиента, дори след като вече сте превели парите по сметката му?

Формулата на баща ми за успех и изобилие беше съвсем проста: „Ако ти трябват повече пари, за да осъществиш плановете си, влез в алфа ниво и помисли за начините, по които можеш да осигуриш по-добри продукти или услуги, като имаш предвид потребностите си плюс още нещо". Винаги, когато ни бяха нужни средства за компанията, той организираше нови курсове или раз­работваше нови продукти, които да бъдат в помощ на хората.

Бизнесът ни просперира, когато помагаме на другите да просперират. Или както казваше баща ми: „Не искаме да печелим от загубата на друг; искаме да печелим, докато помагаме на другите също да печелят".

Да бъдеш добър гражданин е прекрасен бизнес. „Епъл Компютърс" си спечелиха нови привърженици, когато изпратиха безплатен компютър на един мой приятел с множествена склероза, който не може да излиза от дома си. Това се случи през 2004 г., а погледнете успеха им оттогава насам - с iPod и другите им нови продукти.

Добра компания е и „Ю Пи Ес" и една от причината за това са служители като Джо Лопес. Веднъж на Бъдни вечер той излезе от дома си, за да направи нещо хубаво, и този прост жест на доброта имаше забележителен ефект. Ето какво ми разказа по-късно съавторът ми Ед Бернд Младши:

След като бях преживял повече от петдесет Рождества, реших да се откажа от Коледа. Тя никога не удържа обе­щанията си и винаги ме разочарова. Та бях решил повече никога да не я празнувам.

(Майката на Ед бе починала само преди няколко дни.)

Това не ме натъжи особено много. От няколко години не поддържахме връзка. Но това ми върна спомените за побоите и за начина, по който тя винаги се стараеше да помага на всички, само не и на собственото си семейство.

Дори в смъртта си предизвикваше проблеми. Беше заве­щала тялото си на медицината, но по такъв начин, че раз­пали спорове в семейството. Най-малката ми сестра ме предупреди какво се случва и двамата просто стояхме настрана. Не искахме нищо и не желаехме да се забъркваме в драмата.

На 24 декември Ед дойде на коледното тържество в офиса, което започна по обяд. Няколко часа по-късно, след размяната на подаръците между служителите и след като баща ми даде подаръци на всички, Ед си тръгна пеш за дома - живееше в апартамент на две преки от офиса.

Седях, потънал в мисли, когато на вратата се почука. Беше Джо Лопес и ми носеше някакъв пакет.

Изненадах се, тъй като пакетът бе адресиран до офиса, а Джо никога не ми беше доставял нищо вкъщи.

Джо винаги минаваше през офиса късно, малко преди края на работния ден, за да ни бъде по-лесно да предадем всички пратки от деня, и така да помогнем на колкото може повече хора. Затова, когато този ден отишъл в офиса, открил, че вече няма никого.

Попитах го как е разбрал къде да ме намери и той ми на­помни, че ме е виждал да отивам и да се връщам от работа. Махахме си с ръка за поздрав. Явно е забелязал в кой апартамент от всичките 96 живея, когато е правил доставка за някой друг.

Не мога да изкажа колко много означаваше това за мен. Тъкмо си казвах как повече никога няма да празнувам Коледа, защото тя никога не отговаря на очакванията ми, а ето че Джо Лопес си бе направил труда точно на Бъдни ве­чер да се отбие на още едно място, да качи пакета догоре и да почука на вратата, на която само веднъж ме е зървал (нямаме табелки с имената нито на вратите, нито на по­щенските кутии), без дори да знае дали съм си вкъщи или пазарувам в последния момент.

Колетът беше от най-малката ми сестра. Между нас ви­наги е съществувала специална връзка и за мен означаваше много да получа подарък от нея.

Важно беше и че Джо Лопес бе положил усилие и ми от­дели няколко минути, при положение че можеше да не го прави и да занесе пратката след Коледа в офиса, за да се прибере няколко минути по-рано при семейството си.

Но разказът не свършва дотук. Ето най-хубавата част:

Същата вечер си мислех за един приятел - най-близкия ми приятел от години насам. Бяхме като братя и сякаш знаехме какво ще направи или ще каже другият. Целите и идеите ни толкова си подхождаха, че бяхме започнали съвместен бизнес.

Една от приликите помежду ни беше, че и двамата имахме мрачно минало. Неговата майка бе починала, когато той бил на шест години, а баща му се оженил повторно и го дал в сиропиталище. Детството му било по-лошо и от моето.

Въпреки това установихме, че ни е трудно да работим заедно. Личната ни несигурност и притеснения доведоха до търкания помежду ни и ние се отказахме от начинанието. За съжаление, приятелството ни също пострада. Нито един от двамата не искаше да нарани другия, но точно това се получаваше и затова почти не се виждахме.

И двамата бяхме чели книгите и гледали филмите на Джон Брадшоу за „изцелението на детето в нас". Добре разбирахме проблема, но Брадшоу не ни предлагаше решение. Една вечер се опитах да бия възглавница, но не свърши работа. Знаеше, че отговорът ще дойде отвътре, от най-дълбоките нива на съзнанието. Там, където живее „де­тето в нас".

Тази коледна вечер, когато си легнах, мислех за своя приятел и се опитвах за пореден път да разбера какво се бе объркало, какво е трябвало да направя другояче, какво мо­жех да сторя сега, за да го накарам да се почувства по-добре и да прогоня част от демоните, които и двамата така добре познавахме. Намирах се на алфа, дълбокото ниво, където имаме достъп до повече информация и можем да „издухаме препятствията", както се изразяваше братът на Хосе Силва, Хуан.

Като поглеждам назад, си мисля, че ако Джо Лопес не си беше направил труда да ми донесе подаръка от сестра ми, щях отново да си мисля за поредното коледно разочарова­ние, вместо да търся помощ за моя приятел.

Мислех по-точно за смъртта на майка му, как е останал сам толкова малък и колко изоставен се е чувствал и как, типично за малките деца, си е мислел, че тя го е изоставила, защото не го е обичала. Дали от това не му е останало чувството, че никой не го обича, че никой не го иска, че не е достоен? Да, той е прекрасен човек, но дали го знаеше? Дали „раненото дете" в него знаеше?

Изведнъж „ми хрумна", че и майка ми е преживяла също­то като моя приятел. Нейната майка починала, когато мама била съвсем малка, а баща й, който постоянно пътувал заради работата си, я дал в пансион и тя израснала там.

Точно като моя приятел, и майка ми била отгледана от непознати. И сигурно се е чувствала по същия начин - изос­тавена, необичана, нежелана, недостойна. Нищо чудно, че се държеше толкова лошо с нас и се опитваше да докаже на всички други, че е добър човек.

Ако се е чувствала необичана, нежелана и недостойна за любов, според нея всички, с които е била свързана - не само мъжът, който се оженил за нея, но и собствените й деца -явно не са наред. Затова и се е отнасяла лошо с децата си. Не е била наша вината, не е било заради нас. Тя е би- чувала сама себе си.

Това бе истинско откровение, още едно парченце от мозайката, над което да размишлява възрастният Ед. Но и нещо повече. Нараненото дете Едуард можеше да приеме това. Много е трудно да заблудиш дете. То винаги знае кога не си откровен с него. Ако се опитваш да го накараш да направи нещо, за да спечелиш ти от това, то разбира... и не ти вярва.

Но този път аз не исках нищо за себе си. Два часа по-ра­но бях получил два прекрасни подаръка - колета от сестра ми и загрижеността на Джо. Не исках да убеждавам детето в себе си, че е добре, че е чудесно дете и идеален човек. Не се опитвах да облекча собствената си болка.

Така детето в мен разбра, че щом нямам скрити мотиви, значи трябва да е истина.

В този момент аз все пак не осъзнавах всичко това. Дори когато се събудих сутринта, не помнех нищо. Всъщност продължавах да си мисля за това, че повече никога няма да празнувам Коледа.

Само че ставаше нещо необичайно. По радиото пускаха коледни песни и те ми звучаха прекрасно, носеха ми повече радост и щастие, от когато и да било. Когато започна пе­сента за .Добрия крал Венцеслав", разбрах със сигурност, че нещо става. Винаги съм я смятал за най-глупавата песен, писана някога. Що за идиотщина е този „пир в Рая"?

Песента обаче ми звучеше страхотно. Обожавах я. Какво ставаше? Нещо се бе променило. Нямах мира, все ходех напред-назад. Защо?

Тогава се сетих, че преди да заспя, си мислех за нещо ин­тересно. Нямах представа за какво. Спомних си, че се на­мирах на много дълбоко ниво, на най-дълбокото, на което някога съм бил.

Затова седнах, влязох отново вътре в себе си и си спом­них, че предната вечер бях мислил за своя приятел, как се е чувствал той, когато майка му е починала, после си при­помних как се бях сетил, че същото трябва да е било и с моята майка.

Всичко намери своето логично място. Звучеше разумно и за възрастния Ед, и за детето Едуард, което вече не беше наранено дете.

Беше ли това истински пробив? Или поредното инте­лектуално упражнение? И преди съм имал подобни прозре­ния. Това по-различно ли беше? Чувството определено не беше същото. Проверката за „истинност" тепърва пред­стоеше - тя щеше да се изрази в способността ми в бъдеще да действам по-добре, отколкото досега.

Така и стана. За начало хората, които преди не обръщаха внимание на идеите ми, изведнъж започнаха с нетърпение да чакат какво имам да кажа. Какво чудесно усещане!

Освен чувството за покой, увереност и самочувствие, за което само бях чувал, но никога не бях изпитвал, последва и съществена промяна в работата ми.

Когато следващата година с Хосе Силва пишехме „Мис­лете и влезте във форма", аз бях много по-спокоен и това пролича. Мнозина ми казваха, че това са били най-добрите ми писмени изявления, много по-добри от предишните (в „Силата на продажбите"), които бяха много успешни и преведени на дузина чужди езици.

Аудиозаписите, които правех, също се промениха. Преди четях текстове и се опитвах да звуча естествено. Сега започнах да работя с бележки, вместо с готови текстове, да бъда по-спонтанен и да говоря „от сърце". Нещо в мен се бе променило и вече не се боях да разкривам себе си. Хората отново го забелязаха.

Все повече хора печелеха от промяната. А всичко започна с това, че Джо Лопес отдели време да ми донесе колета, вместо забързано да довърши доставките си и да се прибере у дома за Бъдни вечер.

Затова следващия път, когато се изкушите да подминете възможността да направите нещо хубаво за някого, спомнете си: това може да не е дреболия. Може би пропускате шанса си да окажете положително въздействие върху живота на много хора, да подобрите състоянието на планетата - така, както направи Джо Лопес.

Какво ли мисли Ед за Коледа сега?

„Празникът ми напомня колко чудесни могат да бъдат хората... и това ме изпълва със страхотно чувство."