Знаем, че основният аргумент на защитниците на смъртната присъда е показността на наказанието. Главите не се секат само за да бъдат наказани носителите им, но за да "бъдат сплашени посредством ужасяващия пример онези, които биха се изкушили да ги последват. Обществото не си отмъщава, то иска само да предотврати. То размахва главата, за да може кандидат-убийците да видят бъдещето си и да се разколебаят.
Този аргумент би бил впечатляващ, ако не бяхме длъжни да констатираме:
Първо, че, самото общество не вярва в показността, за която говори.
Второ, че не е доказано смъртното наказание да е разколебало дори един убиец, решен да стане такъв, докато е очевидно, че то е упражнило само хипнотично въздействие върху хилядите други престъпници.
Трето, че във всяко друго отношение представлява отблъскващ пример, чиито последици са непредсказуеми. На първо място обществото не вярва на онова, което говори. Ако то наистина си вярваше, щеше да показва главите. То щеше да отреди на екзекуциите същите рекламни кампании, предназначени обикновено за националните тържества или за новите марки аперитив. Напротив, известно е, че у нас екзекуциите вече не са публични и се извършват в двора на затвора пред ограничен брой специалисти. По-малко се знае защо и откога. Става дума за сравнително скорошна мярка. Последната публична екзекуция през 1936 г. бе тази на Вейдман, извършител на няколко убийства, чиито подвизи го бяха направили известен. Нея сутрин множество хора се тълпяха във Версай и сред тях имаше доста фотографи. Между мига, когато Вейдман беше изведен пред тълпата, и мига, когато бе обезглавен, бе разрешено да се правят снимки. Няколко часа по-късно „Пари-Соар" публикува няколко страници снимков материал, отразяващ това любопитно събитие. Добрите парижани тогава си дадоха сметка, че леката прецизна машина, с която екзекуторът си служеше, бе толкова различна от историческия ешафод, колкото може да бъде един „Ягуар" от нашите стари „Дион-Бутон". Управата на затвора и правителството, противно на всички очаквания, възприеха много зле тази превъзходна реклама и завикаха в един глас, че пресата е искала да погъделичка садистичните инстинкти на читателите. Тогава се взе решение екзекуциите да не бъдат публични, разпоредба, която малко по-късно значително улесни работата на окупаторите.
Логиката в този случаи не бе на страната на законодателя. Напротив, би трябвало да се даде медал на директора на „Пари-Соар", за да бъде окуражен следващия път още повече да се старае. Ако целта е наказанието да служи за пример, всъщност трябва не само да се увеличи броят на фотографиите, но и да се монтира машината на специален ешафод на площад Конкорд в два часа следобед, да се покани целият народ и церемонията да се запише от телевизията за отсъстващите. Това трябва да се направи или да се спре да се говори за представителност. По какъв начин едно убийство, извършено нощем в двора на затвора, би могло да служи за назидание? Нещо повече, нима то изпълнява задачата периодично да осведомява гражданите за това, че ще умрат, ако им се случи да убият някого; бъдеще, което би могло да бъде обещано и на онези, които не убиват. За да стане наказанието наистина назидателно, то трябва да бъде ужасяващо. Тиьо дьо ла Бувери, народен представител през 1791 г. и защитник на публичните екзекуции, беше по-логичен, когато заяви в Народното събрание: „Необходим е ужасен спектакъл, за да се обуздае народът."
А днес - никакъв спектакъл, едно наказание, известно на хората само по слухове и от време на време по съобщението за някоя екзекуция, маскирано под смекчени формулировки. По какъв начин бъдещият престъпник би имал в съзнанието си, в момента на престъплението, санкцията, която с всички сили се мъчим да направим колкото се може по-абстрактна? И ако наистина желаем той да запази завинаги в съзнанието си този спомен, за да може първо да обуздае, а после да преобърне едно свирепо намерение, нима не трябва да се стремим дълбоко да запечатаме това наказание и ужасната му реалност във всички усещания с всички средства на образа и езика?
Вместо смътните позовавания на някакъв дълг, който някой същата сутрин е платил на обществото, не би ли бил по-ефикасен примерът, възползвайки се от един толкова удобен случай, да припомним на всеки данъкоплатец в подробност какво го очаква? Вместо да кажем: „Ако убиете, ще свършите на ешафода”, нима не е по-добре да му кажем например: „Ако убиете, ще бъдете хвърлен в затвора с месеци или години, разкъсван между невъобразимо отчаяние и възобновяващ се ужас, докато една сутрин ние ще се вмъкнем в килията ви, след като сме събули обувките си, за да можем по-добре да ви изненадаме в съня, който ще ви обори след тревогите на нощта. Ще се нахвърлим върху вас, ще ви вържем ръцете на гърба, ще отрежем с ножица яката на ризата ви и косите на врата, ако има такива. Загрижени за съвършенството в изпълнението, ще вържем ръцете ви с ремъци, така че ще бъдете принуден да стоите приведен и по такъв начин тилът ви ще бъде оголен. След това ще ви понесем с тъмничарите, които ще ви поддържат от двете страни, с крака, които ще се влачат след вас, по коридорите... После, под лунното небе, един от екзекуторите ще ви сграбчи за дъното на панталоните и ще ви хвърли напряко върху една дъска, докато друг ще намества главата ви в кръглото отверстие, а трети ще пусне от височина два метра и двадесет шестдесеткилограмовия нож, който ще пререже главата ви като с бръснач."
За да бъде примерът още по-добър, за да може ужасът, който той събужда, да се превърне във всеки един от нас в сила, достатъчно сляпа, за да противостои, когато трябва, на непреодолимото желание за убийство, би трябвало да отидем още по-далеч. Вместо да се хвалим с присъщата ни претенциозна несъзнателност, че сме измислили този бърз и хуманен начин да убиваме осъдените, би трябвало да разпространим в хиляди екземпляри в училищата и факултетите свидетелствата и медицинските заключения, описващи състоянието на тялото след екзекуцията. Бихме препоръчали най-вече отпечатването и разпространението на едно неотдавнашно съобщение до Медицинската академия, направено от докторите Пиедьолиевр и Фурние. Тези смели лекари, повикани в интерес на науката да прегледат телата на наказаните след екзекуцията, счели за свой дълг да обобщят ужасните си наблюдения: „Ако си позволим да изкажем мнението си по този въпрос, подобни гледки са непоносимо мъчителни. Кръвта блика от съдовете в ритъма на прерязаните каротиди, после се съсирва. Мускулите се свиват и техният гърч е покъртителен; вътрешностите трептят вълнообразно и сърцето бие с неравномерен, непълен, поразителен ритъм. В дадени моменти устата се свива в ужасяваща гримаса. Вярно е, че на тази отрязана глава очите са неподвижни и зениците разширени: те не са зрящи и въпреки липсата на кадавърна опалесценция, в тях няма движение: бистротата им е жива, но втренчеността им е мъртвешка. Всичко това може да трае минути, дори часове в някои редки случаи: смъртта не настъпва моментално... Така всеки жизнен орган преживява обезглавяването. За лекаря остава само впечатлението за отвратителен експеримент, за някаква убийствена вивисекция, последвана от скоропостижно погребение."
