ГЛАВА ВТОРА СИСТЕМАТА ЗА НАЦИОНАЛНАТА СИГУРНОСТ И ЧЛЕНСТВОТО НИ В НАТО

Демократичните промени след 10 ноември 1989г. изискваха качествено нов подход към предизвикателствата, пред които е изправена националната ни сигурност. България трябваше да реши една от най-важните стратегически задачи, свързани с оцеляването и суверенитета й, и преди всичко с изграждането на Система за национална сигурност, адекватна на геополитическите реалности на новото хилядолетие.

До разпадането на Варшавския договор у нас не съществуваше собствен проблем „национална сигурност”. Този проблем беше „снет” в гарантирането на „колективна сигурност”.

Мнозина специалисти, свързани сантиментално и про­фесионално с времето на Варшавския договор (ВД), твърдят, че и тогава, макар не официално, е съществувала категория­та „национална сигурност”, а те са се ръководели от нейните норми, изисквания и приоритети, дори участвайки в планира­нето и разработването на стратегическите операции на Обе­диненото командване на ВД. Тук не оспорвам правото на субек­тивната самопреценка на такива специалисти, ала смятам, че в официалните документи на социалистическата система за колективна сигурност липсваше понятието „национална си­гурност”, поради което не се мислеше в категориите на Сис­тема за национална сигурност. От тук произтичаха ред следст­вия, органически свързани с отсъствието на такова понятие. Не беше възможно например да съществуват у нас нито концепцията за национална сигурност, нито външнополитическа доктрина, нито отбранителна доктрина, да не говорим за българска национална доктрина и за национални идеали.

По принцип така стояха нещата и в останалите страни от ВД, но там набираше сила „друго”, съпротивително мисле­не в подмолните пластове на общественото мнение. Докато в България нямаше чужди бази и войски, присъствието им в тези страни бе активен дразнител. Мощен консолидационен ефект имаше несъгласието със силовите намеси на Съвет­ската армия и на бойни части на други членки на ВД при раз­решаването на вътрешни политически кризи. Естествена ре­акция на неофициалното обществено мнение на подобни на­меси бе засилване на националното мислене и на надеждите за освобождаване от съветския окупатор.

Веднага след разпадането на тоталитарната система, един от чиито най-важни ефекти бе саморазпускането на ВД, в страните от Централна Европа много бързо се оформи дос­татъчно ясно виждане за Системата за национална сигурност, за външната им политика и за перспективите, стоящи пред тях по отношение на европейските интеграционни структури и, в частност, по отношение на НАТО.

Такава яснота у нас, поради редица причини, не беше постигната. Съхранявайки все още някаква остатъчна инер­ция, Системата ни за национална сигурност продължава да бъде без осмислена философия и осъзната структура, нейни­те анализ и изграждане не са приоритетни за водещите пар­тийни централи. Странно, но дори в тези динамични, изпълне­ни с предизвикателства към сигурността на страната ни годи­ни, в нашата политическа лексика продължава да отсъства този стратегически по важност термин. Отделни политици често говорят за Система за европейска сигурност, но никога - за наша Система за национална сигурност.

Несъмнено, всяко участие в система за колективна си­гурност ограничава в някаква степен националния суверени­тет. Размяната на суверенитет срещу сигурност се плаща осъзнато от обществото, само когато то има условия за свободен избор, когато разполага с достатъчно знание, за да калкулира рационално всички възможни активи и пасиви от реше­нието си да предприеме такава размяна.

Националният суверенитет е съществена част от пред­ставата за националната сигурност. Всъщност, най-широко разпространеният възглед за националната сигурност е този, според който тя е преди всичко „способността на страната да запазва своята териториална цялост, независимост и суве­ренитет, при това, ако се наложи и с употребата на Въоръ­жените си сили”¹¹. В представата за националната сигурност в началото на 21 век обаче следва да се включат повече съществе­ни елементи. Задължително е например, тя да се мисли като способност на страната да запазва своята вътрешна сплоте­ност, заедност и интегритет, в името на националните си ин­тереси и идеали, както и в името на онези ценности и принци­пи, които вдъхновяват мнозинството от народа при едно де­мократично управление. Твърде съмнително е да се говори за национална сигурност, когато няма възможност за свободно правоизявление на гражданите, т.е. в недемократичните об­щества. Макар и те да могат да внушават сцепление и консолидираност, да демонстрират сила и да гарантират интегрите­та си, при внимателен анализ на структурата на такива общества не е трудно да се види, че това всъщност става въпреки волята на хората или чрез ограничаване на правата на цели групи от населението и дори на правата и свободитена други страни.

При по-широкото и по-пълно разбиране за национална сигурност, отстояването на ценностите, които народите на демократичните страни споделят, предполага

осъзнато приемане на някои ограничения на суверенитета. Но кои са всъщност тези приемливи ограничения?

Най-напред да уточним, че има ограничения, нераз­ривно свързани с глобалните процеси на естествено свиванена функциите и ролята на Държавата. Светът все повече ста­ва свят на транснационалните компании и на унификациятана мисленето, ценностите и начините, по които се използва Държавата за създаване на оптимални условия за сложната гама от конкурентни интереси. Глобализацията означава изто­щаване на ресурсите на Държавата за въздействие и отслаб­ване на инструментите, с които правителството влияе върху хода на събитията в собствената му страна. Какво ще остане тогава от Държавата при нарастващата наднационалност и трансграничност на информацията, финансите, търговията, индустрията, екологията, престъпността? Каква ще е съдбата на добрата стара (национална) Държава, когато границите й се обезличат и станат пропускливи до такава степен, че вече никой да не ги забелязва?

Не е вярно, че Държавата отстъпва без съпротива. По­някога, за да се съхрани, тя дори преминава в настъпление ­ужесточавайки, да речем, законите за борба с престъпността и „прането” на пари. Но като отчита неумолимата тенденция и за да опази поне необходимия минимум от функции, гаранти­ращ по-дълго време оцеляването й, зрялата Държава съвсем разумно прехвърля свои правомощия или нагоре по вертика­ла - към наднационални организации (НАТО, ЕС), или надолу ­към регионални структури за местно самоуправление.

Свиването на Държавата е сериозно предизвикателст­во за всяка страна с по-средни размери и по-скромни въз­можности, да не говорим за страни като нашата, намиращи се и в икономическа криза. Ана­лиза на дипломната работа е насочен в друга посока, разшифровайки преди всичко неиз­бежните ограничения на суверенитета, произтичащи от учас­тието в система за колективна сигурност и от готовността да се съгласиш друг да взема вместо теб пряко отнасящи се до страната ти решения в политическата, икономическата или военната област.

а) Накърнена самостоятелност при политическото и военното планиране

Членството в система за колективна сигурност неиз­бежно влияе върху стратегическото и геополитическото пла­ниране на отбраната и външната политика. Това планиране губи своята самостоятелност, принудено е да се съобразява с не малко договорени при встъпването ограничения. Страната се лишава доброволно от редица възможности за много­вариантно поведение в кризисни ситуации, за маневриране и предприемане на усилия за намиране на решения на проб­лемите си на базата на сепаративни споразумения. Същест­вува опасност от въвличане в конфликти, където нейните интереси не са засегнати.

б) Повишена зависимост на по-сла6ите членове от по­-силните

На второ място идва неравнопоставеността на страните-членки в системата за колективна сигурност. И най-мо­дерните механизми на съгласуване на решенията пораждат напрежения между отделните държави. Защото според своя­та реална мощ и финансов ангажимент за ефективно функ­циониране на системата, страните имат различна степен на влияние и възможности за натиск върху партньорите си. Неза­висимо от декларираните намерения, едни страни са много повече производители, а други - много повече консуматори на сигурност и това автоматически отрежда на втория род стра­ни по-задно място в невидимата скала на тежестта на гласо­вете. Без съмнение, ролята на САЩ в НАТО е първостепенна по отношение на всички останали членове на съюза, а пък Люксембург, въпреки формалното си право на вето в НАТО, никога не би се опитал да блокира решение, зад което стоят Германия и Франция, например. Влиянието на по-силните върху по-слабите партньори в системата за колективна сигур­ност е както неофициално, проявяващо се в ежедневния про­цес на съвместна дейност, така и фактически институциона­лизирано - чрез двустранни срещи на високо равнище или специални комисии (групи, инициативи) с ограничен брой участници.

в) Поставяне на националните цели и интереси на относително второстепенен план

Договореностите в системата за колективна сигурност имат по-висш приоритет пред вътрешните цели и задачи на страната-членка. Присъединявайки се към тези договоренос­ти, за да бъде гарантирана при екстремни обстоятелства, въп­росната страна се подчинява на максимата, че нейната сигур­ност е само част от сигурността на системата, която стои надвсичко, т.е. заплаха за сигурността на страната има само то­гава, когато от нея произтича заплаха за сигурността на систе­мата. Затова малките страни много по-трудно съобщават тре­вогите си по локални проблеми: например гранични спорове, мал­цинствени или религиозни напрежения - вътрешни или със съседите. На такива проблеми се гледа като на психологичес­ки, родени от бавно икономическо развитие. Дори в системи­те за колективна сигурност, където всички са равноправни и вземат решенията с консенсус, само малък брой държави имат право на по-глобални интереси.

При все това е важно, че договореностите в системата за колективната сигурност са от сравнително дългосрочен ха­рактер. Практиката показва, че членството в такива съюзи е сред възможно най-силните международни ангажименти и затова промяната на статута на дадена държава или пък изобщо напускането на системата води, като правило, до сериозни последствия преди всичко за тази държава. Подоб­на висока стабилност на такъв тип задължения ги прави практически непроменими дори при сериозни политически промени в страните-членки. Така участието в система за колективна сигурност играе национално-стабилизираща роля.

г) Неизбежна отвореност на собствените системи за сигурност за относително продължителен период от време, дори и след излизането от системата за колективна сигурност.

Включването в система за колективна сигурност е ре­зултат от пресметнати рискове. Сред неизбежните рискове при подобно решение е и този, че за доста дълъг период отвреме (много по-продължителен от самия срок на членството в системата), собствените структури за сигурност стават отно­сително и дори напълно прозрачни за други страни. Ако това еприемливо за определен период от време, когато получавани­те гаранции си струват цената, или когато текат процеси на намаляване на значението на силата в международните отно­шения, то едва ли подобен риск може да бъде приет абсолют­но и завинаги. Даже опитът в НАТО показва, че по-значимите страни-членки, а също такива, които изпитват известен дефи­цит от сигурност, не допускат тотално разкриване и ревностно опазват достъпа до ключови елементи от системите си на национална сигурност.

д) Неизбежно накърняване на моралния фактор в патриотичното възпитание и националното изграждане и укрепване.

Съвременната система за колективна сигурност, из­градена от държави с демократично управление, идва след епохата на световните войни, водени от коалиции, съставени от силни национални армии. Ето защо в исторически план тя е много по-близко до интегрирана Европа, отколкото до Европа на блоковете. Въпреки това обаче, участието в такава система за колективна сигурност, както впрочем и във всяка друга ин­теграционна евроструктура, налага унифициращ отпечатък върху културата на отделните страни и неизбежно предиз­виква по-силни или по-слаби национални реакции поради опа­сения за загуба на идентичност и прекалена външна намеса в сфери, принадлежащи на интимния политически и духовен свят на обществото¹².

Може да се каже, че подобни деликатни нюанси в многопластовия строеж на общественото мнение съществу­ват днес и още дълго ще съществуват у нас със своите специ­фики и странности, дължащи се както на историята, така и на народопсихологията на българите, при това, проявяващи се в един изключително напрегнат кризисен период.

Разпадането на Варшавския договор „консервира” спомена за него като за последната неуспяла и лишена от как­вито и да било шансове да се промени структура от ерата на Студената война и блоковото противопоставяне. Симетрични­ят му опонент тогава - НАТО, успя да съхрани съществуването си не само защото бе организацията за колективна сигурност, спечелила Студената война, не само защото бе съюз на икономически проспериращи държави и защото се опираше на глобалната мощ на единствената след рухването на Бер­линската стена суперсила - САЩ, но и защото си даде доста­тъчно ясна сметка за стоящите пред него предизвикателства и своевременно започна серия от динамични вътрешни про­мени. Промени, които продължават и до днес. Промени, оста­вили в историята дори сакралното понятие „зоната на НАТО” като съвкупност от териториите на страните-членки, където до преди 2-3 години само и единствено се простираше театърът на военните действия на НАТО. Промени, неотклонно и все повече превръщащи НАТО от военен пакт за отбрана на из­брани европейски държави в организация за сигурност на Обединена Европа.

Различията в същината на днешния Северноатланти­чески съюз и вчерашния Варшавски договор започват да до­биват зрими качествени измерения. Вероятно тези различия ще се задълбочават съществено във времето и при постига­нето на някаква форма на продължителна стабилност в Евро­па, НАТО ще бъде организъм от друг тип и с друга същност, коренно различни от времето на неговото създаване. Затова е толкова странно, че мнозина наши политици говорят за ново НАТО, а всъщност продължават да си мислят за огледалния образ на стария Варшавски договор. По този начин те дезинформират общественото мнение и изправят националната си­гурност пред сериозни сътресения. Усилията им могат да от­ведат България не в утрешния, а във вчерашния ден на За­падна Европа. Макар от гледна точка на пространството За­падна Европа да си е все там, където беше преди 20 години, във времето тя стремително се носи напред и вече й отеснява не само дрешката на "онова" НАТО, но и уж вчера съшитата роба на Маастрихтския договор.

1.3. Български особености на участието ни в системата за колективна сигурност на Варшавския договор

Тази изключително обшир­на тема е важна, за да се осмисли сложното време след 10 ноември 1989г., за да се вникне по-дълбоко в проблемите, с които се сблъскваме по пътя на прехода, за да се надмогнат илюзиите, заседнали в душите на нашите политици, за да се осъзнае проблемът в областта на сигурността и да се очер­таят неотложните и необходими промени в нашата система занационална сигурност.

В културен план, българското присъствие е отбелязано от висока степен на приспособимост към различни, понякога направо непригодни условия на живот. Висша ценност за об­ществото ни е оцеляването. При векове наред на отсъствие на държава или на държава, намираща се под влиянието на някоя свръхсила, българинът се е научил да оцелява незави­симо от държавата и дори въпреки нея. Наред с това, у нас особено се цени вярното определяне на силния за момента. Настъпи ли смяна на силния, лесно се извършва и смяната на подкрепящите го.

Нашата историческа памет е по-скоро спомен за жи­вот под едно или друго господство, или силно влияние, откол­кото за самостоятелно отстояване на националните цели и идеали.

Обременени от подобни културни наслоявания, ние, българите, сме твърде склонни да делегираме грижата за по-­съществените неща от живота на някой силен и да се държим на що-годе безопасна дистанция от него неофициално, дока­то официално му демонстрираме нужната лоялност. В тозисмисъл предпочитаме и системите за колективна сигурност, пред това да си изграждаме сами система за национална си­гурност. Така че, когато краят на Втората световна война ни постави в единия световен блок, без прекомерни душевни терзания го възприехме като нещо не чак пък толкова непоно­симо. В България липсваха въоръжени опити за излизане от васалната зависимост, каквито предприеха почти всички останали социалистически държави. Така или иначе, особеностите на членството ни във Варшавския договор бяха следните:

а) Отсъствие на чужди бази на територията на страната

Страната ни бе единствената от ВД, в която нямаше казарми и бойни части на Съветската армия. Присъствието на СССР беше на политическо и съветническо, но не и на военно-практическо равнище.

В известен смисъл това щадеше националното ни са­мочувствие и създаваше предпоставки за безконфликтно при­съствие в системата за колективната сигурност. За нас, българите, присъствието на чужда войска на наша територия е по аналогия с времената, когато нямахме собствена държава и вероятно тук е закодирана една от причините да се стремим подобен факт да няма място в най-новата ни история.

б) Крайна откритост по отношение на Съветския съюз

Нямаше политическо или военно пространство в страната, което да се държи в тайна от съответните органи на Съветския съюз. Дори не винаги нашите власти разбираха за­що трябва да се въздържат от дадено посещение в чужда страна, защо трябва да не развиват едни или други отноше­ния, а да поставят акцента върху трети и т.н., но винаги са спазвали стриктно идващите от Москва сигнали, като са гледали на това си послушание като на своя добродетел.

Въпреки огромния патос на демократичните промени и смелите - със задна дата - прояви на несъгласие с доско­рошния режим, у нашата интелигенция и новия политически елит не се откриха никакви значими прояви от тоталитарно време (планове за действие, творби, политически есета) на принципно неприемане на свръхестествената близост с Голе­мия брат. Било е твърде опасно и твърде небългарско да се излага на показ позиция на несъгласие със силния на деня. Освен това се експлоатираше пропагандно почти пренаписа­ната митология за вековните връзки с руския народ, възприе­ман вече като съветски.

в) Пълна съвместимост с въоръжените сили на Съветския съюз

Нашите въоръжени сили бяха изцяло изградени по доктрината и стандартите на съветската военна машина. При почти пълната ресурсна и логистична зависимост от СССР и държавите от ВД, подобно военно строителство е естествено, но днес вече може да се твърди, че с него е бил поет голям риск за националното ни съхранение и укрепване в новите политически и исторически условия.

Ако за Русия например, ВД като система за колектив­на сигурност е бил, освен всичко друго, и ешалонирана систе­ма за собствената й национална сигурност, то за България изобщо не може да се твърди същото. След разпадането на ВД руските въоръжени сили преминаха директно към задачи­те на една система за национална сигурност, докато при нас подобен преход беше в редица отношения невъзможен, неос­мислен, а както се оказа сетне и дори нежелан от някои среди. За България преминаването към система за национал­на сигурност означаваше да се предприемат огромни усилия за преструктуриране на наличните ни възможности и за пос­тавянето в средно и дългосрочна перспектива на неизбежни­те разходи по отбраната и сигурността. Тези усилия биха има­ли ефект единствено ако обединяват основните институциина властта и основните политически фактори в страната. Подобно обединение на усилията би могло да се осъществи са­мо върху някаква, обща за българите, политическа визия за бъдещето на България, като представа за това - какво искаме да съхраним от нея през следващите десетилетия и векове, какъв е минимумът от солидарност, сцепление и интегритет на българския народ, какви са българските цели и идеали. Вместо това наблюдавахме явления и амбиции, които могат да бъдат горчива тема на отделен анализ.

В заключение на казаното дотук, ще формулираме двата главни извода, които полагам в основата на своите разсъждения:

1. След разпадането на ВД въпросът за сигvрността на България остава открит, остава неин со6ствен въпрос.

2. Про6лемът на националната ни сигvрност - това е проблемът за изграждането на нашата система за национална сигvрност.

2. Особености на състоянието на националната сигурност към сегашния момент

В началото на 90-те години ние се оказахме сами, сво­бодни да правим това, което решим. Ала тази наша свобода бе само формална. На практика идвахме от едно току що от­минало историческо време, но носехме със себе си всичките неща, които го съставляваха - илюзии, традиции, структури, професионализъм, възгледи, решения и опит.

Ето по-важните проекции върху състоянието на нацио­налната ни сигурност на „солидното” наследство както от вре­мето „преди”, така и - с не по-малка сила - от първите годинина времето „сега”:

а) Инерционно приемане на заварените структури и ведомства като актуални.

Несъмнено, основните елементи, чертаещи контурите на нашата Система за национална сигурност, са налице. Ала това, с което ние разполагаме, са предимно институции и про­цедури за вземане на решения от времето на Студената вой­на, когато ключовите въпроси за строителството на въоръже­ните сили, за главните направления на изграждане на отбра­нителната инфраструктура, за стратегията и тактиката, за мо­билизационната готовност се решаваха в Москва, в рамкитена ВД. Планирането, бюджетирането и разгръщането на от­браната се базираха на възможността да се привличат по вре­ме на война ресурси на други страни и преди всичко на бившия СССР.

Политиците с необяснима лекота се удовлетвориха от факта, че си имаме всичко, като както си трябва - МО, МВР, БА, ГЩ, спецслужби, ред комитети, съвети и прочие ведомст­ва - и след някои малко или много козметични промени, реформаторският им дух, показал чудеса от ентусиазъм в други области, тук изчерпа своя хъс за действие.

б) Възприемане на геополитическиrе реалности в традиционните категории на "6рата" и на "врага"¹³.

Осиротялото след разпада на ВД и СИВ /Съвет за икономическа взаимопомощ/ наше общест­во тръгна, водено за ръчичка от новите си лидери, по линията на най-малкото замисляне. Разделено на две, вместо да даде шанс на стратегическия анализ, на диренето на оптимален баланс на концентриращите се в нашия регион интереси, то продължи да преценява проблемите на сигурността си според овехтялото разбиране за Брата и респективно - за неговото отрицание - Врага. Така една част от обществото, след стре­мителна еволюция, започна да идеализира НАТО и да сатани­зира Русия, докато друга, не по-малка част, предпочете позна­тото преддемократично убежище, от което Русия се вижда ка­то ангел-хранител, а НАТО - като империалистически агресор. Злоупотребата с тези символи не разширяваше периметъра на интеграцията, а го стесняваше, не ускоряваше скоростта й, а се превръщаше в преграда - с неопределеността си и с диа­метрално противоположния смисъл, който влагаха в тях двата лагера. Така тези символи бяха обекти на идеологизиран, непримирим дебат. Спорещите изричаха заклинания, вместо доводи. Обсъждането се превръщаше в самоидентифицира­не на отделните партии и личности, към отграждането от дру­гия, към доказването на собствената различност. Политическите сили и лидерите им бяха не говорители, не защитници на обществени интереси, а някакви затворени, независими, от­чуждени от обществото съдружия. Това им придаваше харак­терни черти на диаспори (разновидности), на малцинствени общности, чийто интегриращ елемент обаче не е етносът (езикът, религията, културата, сексуалната наклонност), а сакрализирането (за/против) на НАТО или Русия. Техният проблем си оставаше групов, а не национален - обществото не вникваше в него, не го чуваше. Така и диаспората е уж част от обществото, но в голяма степен съществува изолирана от него.

в) Силно накърнена култура на национална сигурност

У всички основни участници в промяната – ръководен елит, който взема решенията, избиратели, подкрепящи отдел­ните партии и медии, чието влияние върху общественото мне­ние е огромно, отсъстваше знание и мислене в полза на изграждането на самостоятелна система за национална сигур­ност. Не само нямаше представа за това, което следва да се направи - дори проблем с такова име нямаше.

Десетилетията на последователен нихилизъм си каза­ха думата и в областта на националната сигурност. Като тер­мин тя много бързо зае мястото си в новото говорене на поли­тиците и журналистите. Ала като практика подобна дейност отсъствуваше, тъй като за провеждането й липсваше преди всичко осмислена позиция, липсваха и обществени сетива за осъзнаването на необходимостта от нея.

г) Пълно отсъствие на професионалисти в областта на националната сигурност.

Коренът на проблема е в това, че специалистите, из­граждани десетилетия наред в сферата на армията и инфор­мационните служби, бяха подготвяни в друг контекст, в друга ценностна система, в името на други цели и за решаването на други задачи. Техният опит, дори и на високо професионално равнище, много трудно можеше да се приложи при създа­ването на система за национална сигурност в новите условия.

Повечето от тези специалисти си поставиха за задача оцеляването в неясната обстановка. Други честно се опитаха да се приспособят към новите изисквания, но самите нови изисквания в областта на отбраната и сигурността си останаха неформулирани. Засега една малка част от по-младите про­фесионални военни е преминала кратки програми за обучение в западни образователни центрове, а в момента там се обучава на различни равнища нов ограничен контингент.

д) Неумение да се работи в условията на разделението на властите

Преходът към демократично общество наложи въвеж­дането на цивилни ръководства в силовите структури - наис­тина съществено различие по отношение на заварените тра­диции. Ала и дошлите от света на политиката цивилни ръководители не донесоха със себе си идеята за единна система за национална сигурност. Разделението на властите – опорен елемент на демократичното общество, довеждаше често до резонанс крехката архитектура от властови институции у нас поради партизанската конфронтация на политическите сили. На моменти се стигаше даже до откровена война между тези институции. В такива условия за изграждане на система за национална сигурност изобщо не можеше и да става дума.

Работата в условията на закрепено в конституцията разделение на властите изисква определени демократични навици и култура на управлението. Тя не е факт, който може да бъде обявен с указ или декрет, а сложен процес по метода на пробите и грешките, чийто спойващ елемент задължително е добрата воля, готовността да провеждаш политика на про­тегната ръка. Това важи с още по-голяма сила, когато става дума за проблеми, свързани с националната сигурност, когатонеблагоразумието да пренебрегваш позицията на една или друга институция или да игнорираш мнението на малцинство­то може да има дългосрочни негативни последици за цялото общество. Показателна за глухотата към необходимостта да се издигнеш над дребнавостта и махленските свади на всеки­дневния политически живот, да се стремиш към сговор, съгласие и обединение на усилията е парализата, обхванала през периода до края на 1996 г. Консултативния съвет за на­ционална сигурност (КСНС) - един иначе отличен инструментза превантивна дипломация, място, където да се обсъждат жизнено важни проблеми на националната сигурност, да се обмислят нашите външнополитически позиции, да се търси консенсусът, да се сближават позициите. Има случаи, разби­ра се, и на търсене на съгласие между институциите и воде­щите личности в тях, на стремеж за изработване на обща позиция. Ала самият факт, че когато се постига консенсус всич­ки го забелязват и го приветстват, а обществото се чувства приятно изненадано и удовлетворено, говори колко рядко се случват подобни празници на нашата политическа улица. Вяр­но, консенсусът сам по себе си не гарантира вземането на правилно решение. Но той спомага за подобряване на полити­ческия климат, за интегриране на усилията, за обединяванена нацията.

е) Липса на о6ективни о6стоятелства с външен харак­тер, които да стимулират изграждането на система за национална сигурност.

Съществена част от дълбоките промени в българското общество през последните години се дължи на силното въз­действие на външни фактори. Сред тях можем да отбележим кредиторите на страната, оказващи натиск с цел създаване на условия за обслужване на техните кредити: международната политическа общност, която с активната си позиция по времето на Юго­кризата ни наложи тежки икономически условия и неподлежа­ща на обжалване принуда за спазване на строгите изискванияна ембаргото: част от развитите държави, по чиято воля тряб­ва да се подчиняваме на редица ограничения в областта на пазарите на специална продукция. Да добавим неизменните трудности за достъп на наши стоки до страните от ЕС, прегра­дите пред свободата на придвижване с включването ни в Шенгенския черен списък, суровата реалност на нашата суровинна зависимост от Русия.

ж) Отсъствие на идея за изграждане на система за национална сигурност.

Колкото и да изреждаме външните фактори и да оце­няваме въздействието им върху страната, обективността из­исква да признаем, че сред тях няма такъв, който да ни е по­влиял осезаемо в посока на изграждането на система за на­ционална сигурност. А това е важно заключение, тъй като много рядко у нас може да се промени нещо съществено, ако тази промяна не е вдъхновена или най-малкото - ако не се опира на някакво външно внушение.

Едва ли е сериозно да се мисли, че в в началото на 21 век някой ще реши въпроса за собствената си сигурност, като се уповава на инициативата за това, а ако е възможно и помощ­та за това да дойде отвън. Днес държавите сами решават те­зи въпроси и независимо кой път избират, те го правят с ясно знание за националния си интерес. Само нашият уникален модел на преход не даде шанс за уреждането на съдбоносни за страната ни проблеми и явният резултат от него е продъл­жаващото дългогодишно отсъствие на система за национална сигурност.

з) Геополитическа преориентация към нова система за колективна сигурност - НАТО

Добрата новина при тази унила атмосфера на затлачи­лите се реформи е, че българското общество, особено в лицето на вземащите решения и до голяма степен в лицето на медиите, сякаш направи своя избор по въпросите на сигурността. Този избор се нарича НАТО, но и той поставя на дневен ред не малко важни въпроси.

НАТО също е система за колективна сигурност. Вече стана дума, че между системата от която идваме - ВД - и системата, към която се насочваме - НАТО - има качествени различия.

Без съмнение, членството ни в НАТО, е свързано с ред ограничения, свързани по принцип с всяко членство в система за колективна сигурност.

По-важният въпрос за нас е дали членство в НАТО променя (или дори - отменя) необходимост­та от изграждане на собствена система за национална сигурност?

С две думи - встъпването в НАТО ни изправя пред но­ви и съвсем не по-безобидни от досегашните предизвика­телства. Вероятно някои от нашите днешни проблеми в тази област ще изчезнат, но още по-вероятно е те да бъдат заменени с нови, не по-леки за разрешаване.

Вече стана ясно, че всяка интеграция е жертва на су­веренитет. Какво може да се добави в конкретния случай на интегрирането на България в НАТО? Най-напред трябва да се отбележи очевидната невъзможност България да достигне скоро икономическа мощ и жизнен стандарт, които да й поз­волят диалог с водещите страни в НАТО, построен на пълната симетричност в откритостта, авторитета и възможностите за лобиране на едно или друго решение. Влизайки в НАТО, стра­ната ни ще си дава сметка, че членството й отговаря на стра­тегическите интереси на Съюза и всичките й дейст­вия трябва да изхождат от максимата, че което е добро за НАТО е добро и за България, без обратното да е винаги вяр­но. Ето защо при своето политическо, икономическо и военнопланиране България е задължена да държи максимал­но гореща връзка с Брюксел (Вашингтон, Берлин, Париж...), да синхронизира ходовете си с тях, да прилага техните стан­дарти за оценка на заплахите и рисковете, да пренастройва цялата си система за национална сигурност така, че тя да е вунисон с изискванията на Съюза.

Казано по-общо, със засилване на евроинтеграцион­ните процеси нараства ролята на геополитическия фрактор. Обективно погледнато, в страни като нашата ще бъде все по­трудно да управляваш срещу или напук на геополитическия фактор. Затова пък шансовете да овладееш властови позициии да си успешен държавник нарастват, ако чрез твоите уста говорят и зад действията ти стоят ключови интереси и фигури на геополитическия фактор. Логично на повърхността постепенно излиза изводът, че за добро или за лошо, ние се изпра­вяме сериозно пред необходимостта да започнем (и колкото по-рано, толкова по-добре) да осъзнаваме как неизбежно се променят съдържанието и влаганият смисъл в същностни понятия - такива като сигурност, суверенитет, независимост.

Не на последно място трябва да се посочи следният важен факт , произтичащ от членството ни в НАТО. Ако да ре­чем, между Русия и Турция избухне военен конфликт и Русия навлезе в територията на Турция, България ще бъде задълже­на (по член 5 на Вашингтонския договор) да разглежда това като нападение срещу себе си и да се намеси сама или заед­но с други държави от НАТО срещу Русия на страната на Тур­ция. Това, разбира се, е само една крайно малко вероятна хи­потеза, но тя достатъчно добре илюстрира възможните огра­ничения на суверенитета, които се определят от членството в Северноатлантическата система за колективна сигурност.

Независимо от трудностите, които среща систе­мата за национална сигурност след членството на страната ни в НАТО, може да се каже, че тя макар и трудно се адаптира към нормите, процедурите и изисква­нията към подобен род система, характерни за Северноатлан­тическия съюз. Сред основните критерии за нормалния ход на тази адаптация без съмнение са степента на осъществяванена гражданското ръководство и дълбочината на гражданския контрол над институциите от Системата за национална сигур­ност (и по-специално - над Въоръжените сили, полицията и специалните служби), над планирането и провеждането на политиката за отбрана, обществен ред и сигурност.

Както в концептуален, така и в практически план, през последните години България има безспорни достижения в демократизирането на отношенията цивилни-военни в Систе­мата за национална сигурност. Определено може да се твър­ди, че в ключовите ни документи - в Конституцията, Закона за отбраната и въоръжените сили, Закона за МВР, дори в разра­ботените и приети Концепция за национална сигурност и Военна доктрина, са заложени добри основи на демократичното ръководство и организацията на дейността в об­ластта на отбраната, обществения ред и сигурността. В тях са вплетени в достатъчно стройна система разделението, балан­сът и взаимодействието, правата, задълженията, функциите на трите власти - законодателна, изпълнителна и съдебна ­като базови елементи на Системата за национална сигурност.

Демократичното управление на отбраната е основно изискване при сътрудничеството на България с НАТО. В това можем да се убедим, опирайки се на основните материали, разработени от НАТО. Ето какво е залегнало на­пример, в Проучването относно разширението на НАТО (1995 г.): "Разширението ще допринесе за укрепване на ста­билността и сигурността на всички страни в евроатлантичес­кия регион посредством насърчаване и подпомагане на демократичните реформи, включително чрез осъществяване на граждански и демократичен контрол върху въоръжените си­ли. Бъдещите членове ще трябва да са установили адекватен демократичен и граждански контрол над въоръжените си сили."¹⁴

В Документа за представяне на Република България за участие в програмата Партньорство за мир /ПЗМ/ изрично е изтъкнато: "България прераз­глежда въпроса за степента на секретност на данните, свър­зани с разходите във военната област. Законовата база осигу­рява максимална. прозрачност на планирането в областта на отбраната, структурата на въоръжените сили и военната дейност. На базата на решенията, приети от СССЕ в областта на отбранителното планиране, България ще обменя информация със страните от НАТО за стъпките, предприемани за осигуря­ване на прозрачност в планирането на отбраната и военните разходи, и демократичен контрол над въоръжените сили."¹⁵

След падането на БСП от власт през февруари 1997 г., страната пое ускорено по пътя на приобщаването си към НАТО. Служебното правителство прие Национална програма за подготовката и присъединяването на Република България към Северноатлантическия съюз, в която се предвиждат следните дейности за утвърждаване и подобряване на граж­данския контрол върху въоръжените сили и развитие на граж­данско-военните отношения: усъвършенстване на законода­телната основа на отбраната и въоръжените сили; усъвър­шенстване на структурата на Министерството на отбраната, осъществява от Началника на ГЩ, като заповедите на минис­търа, отнасящи се до БА, се подписват от началника на ГЩ, а при непостигане на съгласие между министъра на отбраната и началника на ГЩ, министърът внася съответния акт заразглеждане и решение от МС.

Началникът на Генералния щаб е най-старши по зва­ние и длъжност кадрови военнослужещ в Република Българияи е пряк началник на целия личен състав на БА. Генералният щаб подпомага своя началник по ръководството на БА и координацията на дейностите във Въоръжените сили.

Изредени са конституционните и законови постановки, защото те са в духа на общите изисквания, отправени към България в процеса й на приобщаване към НАТО. В същото време, тези добре формулирани принципи трябва да се изпълват с още по-дълбоко практическо съдържание, като още по-недвусмислено се разделят правата и задълженията на цивилните и военните при определянето и осъществяване­то на отбранителната политика. НАТО следи особено стриктно осъществяването на гражданския и политически контрол от страна на цивилното ръководство, настоява то единствено да има правото да определя „какво” трябва да се прави и да взема базисните, политическите решения: формулиране на националните идеали и интереси; изграждане на Системата за национална сигурност; разработване на концепция за от­бранителната политика и ресурсите за осъществяването й; приемане на нормативни основи на военното строителство; приоритети, цели и задачи, стоящи пред Въоръжените сили; принципи, на които се базират тяхната дислокация, развръща­нето и модернизирането на оръжията и бойната им техника: определяне срока, типа и характера на службата; както и кой може и кой не може да служи; а така също и на вида и числе­ността на армията, на размерите на основните и допълнител­ни възнаграждения. Правото да обявяват или слагат край на войната е дадено по конституция само на цивилните.

Според общоприетата философия на НАТО за военни­те остава „как” трябва да се направят чисто професионалните решения: въпроси на оперативното ръководство на въоръже­ните сили, на тяхната организационна структура и дислока­ция, на бойната им подготовка и готовност, както и всичко ос­танало, свързано с реализацията на стратегията на полити­ците. За изпълнението на изискванията на НАТО, парла­ментът ни трябва да наднича по-детайлно в отделните раздели на военния бюджет, да осигурява повече прозрач­ност и конкретност по отделните му пера (вкл. за партньорите ни от НАТО). Философията на "изстискване" оттук - оттам пополовин-един милиард за армията и полицията, няколко десетки милиона за спецслужбите, бе заменена с програмно планиране, изграждане, осигуряване и управление на Системата за национална сигурност и на въоръжените сили като нейна интегрална част.

Като страна членка на НАТО България е преосмисла и рязко ограничила обхвата на по­нятието „държавна тайна”. Това наложи преодоляване на се­риозни психологически бариери. Нашите силови структури и бази данни бяха отворени максимално за погледа на доскорошния ни противник.

Нашият политически елит ще трябва да положи не малки усилия, за да преодолее неизменната си досега събла­зън да употребява силовите структури за свои собствени по­литически цели. На дневен ред идват ясните доказателства, че деполитизацията на тези структури е завършен процес, но също така и че няма да се допусне тяхното реполитизиране. Проблемът е обаче, това стриктно изискване да не бъде дис­кредитирано от прекомерно усърдие на политиците, като се инжектира в силовите структури прекалена доза нова идеоло­гия. Като такива примери от близкото минало можем да посочим за режисирани социологически проучвания сред личния състав на БА относно ориентацията на външната ни политика, а също така препитването на генералитета с пръст опрян в гърдите му - ти за или против си евроатлантическата интеграция настраната.

Висока е степента на неопределеност при формули­рането на стратегическите цели на националната сигурност и особено на отбранителната политика както от професионални­те военни, така и от страна на новия ръководен елит. Тази неопределеност е логично следствие от процедурите и механизмите, чрез които се изработват и вземат решенията в НАТО. Още повече сега, след подписването на наистина историческото споразумение между НАТО и Русия, в резултат на което ред проблеми със стратегическа важност най-напред ще бъдат дискутирани на най-високо геополитическо равнище - с Москва, след това и успоредно с това - между ключовите страни в НАТО, сетне - между същинските членки на Съюза и едва накрая - със страни като нашата.

Националните и международни системи за сигурност се оказват неадекватни

на съвременните предизвикателства към сигурността. Отделните държави разполагат с институционалните рамки за формулиране на политика за сигурност, създадени през годините на студената война и оперират в международни организации, които с изключението на НАТО не бяха напълно адекватни на предизвикателствата дори и преди края на идеологическото противопоставяне. Сега държавите и международните институции са изправени пред нетрадиционни рискове и заплахи, разполагайки с обичайните инструменти за отговор. Затова ключовият въпрос сега е, как държавите и международните институции да трансформират политиката за сигурност, за да я направят адекватна на новата среда за сигурност. Това разбира се е проблем, който стои и пред България.

Нетрадиционните заплахи, рискове и тенденции в новата среда за сигурност, включително и българската, могат да бъдат определени с:

• 
  разпространение на оръжия за масово унищожение
  
• 
  разпространение на асиметрични въоръжени конфликти
  
• 
  международен тероризъм
  
• 
  придобиването на оръжия за масово поразяване от държави, които не спазват международното право и общоприети норми
  
• 
  организирана престъпност
  
• 
  отслабване на държавността в много райони на света и появата на слаби държави
  
• 
  придобиване на военни способности, включително и оръжия за масово поразяване от играчи, които не са държави
  
• 
  деградиране на природните условия
  
• 
  етнически конфликти и масови миграционни процеси
  
• 
  увеличаване на непредсказуемостта за възникване на конфликти
  

Въпреки високата степен на интеграция между страните в евроатлантическата общност и особено в Европейския съюз, страните все още са изправени пред едни и същи, но различни по своя интезитет заплахи и предизвикателства. Това не може да се промени, независимо от степента на интеграция. Трябва да се отбележи, че до голяма степен настоящото напрежение между някои от държавите в евроатлантическата общност са породени от различните възприятия за това, кои са най-важните заплахи за сигурността и съответно за подходящата политика при тяхното неутрализиране. Така, един от най-важните въпроси пред тази общност е как да се трансформира НАТО така, че тя да отговаря на различните нужди за сигурност на своите членове, породени от различни заплахи към тяхната сигурност.

• 
  България е в периферията на евроатлантическото пространство, в близост до райони на напрежение и източници на заплахи, включително Близкия Изток, Кавказ, Средна Азия и Азия като цяло. Тероризмът, разпространението на оръжия за масово поразяване и организираната престъпност се превръщат в едни от най-сериозните заплахи за международната сигурност и неизбежно превръщат България в една от първите потенциални жертви на тези заплахи. Нещо повече, продължаващият процес на интеграция на България (интеграцията на страната ще приключи тогава, когато влезем в Шенгенската зона и в България бъде въведено еврото, а механизмът за контрол върху страната ни от ЕК спре) ¹⁶ в евроатлантическото пространство превръща страната в логична цел и място, където тези заплахи и рискове се материализират. Освен това, като страна в периферията на България се разчита да даде основен принос в политиката за предотвратяване и елиминиране на тези опасности. Тази небходимост от своя страна се превръща в предизвикателство към способността на политическата класа и обществото като цяло да осъзнаят важната роля, която България трябва да играе в евроатлантическата система за сигурност и сътветно да създаде необходимия политически, военен и обществен капацитет за тази роля.
  
• 
  Втората категория предизвикателства е свързана с регионални процеси. Въпреки продължаващата интеграция на България в евроатлантичската общност, страната не може да избегне факта, че се намира на Балканите - район, който стана свидетел на поредица от граждански войни и конфликти след края на студената война. Докато териториалната цялост и независимостта на европейските държави не се поставя под съмнение, в последното десетилетие Балканите промениха политическата си карта в резултат на насилие. Нещо повече, макар и с отслабващо темпо тенденцията да се предизвиква териториалното статукво продължава. Този процес, макар и да не води до предизвикателства към териториалната цялост и независимостта на България, е причина за редица отрицателни явления, които имат ефект върху сигурността на страната. Постоянната политическа нестабилност в района, понякога очевидната липса на държавност и законност и разпространението на оръжия за воденето на конфликтите водят до крайно отрицателни последствия за България. Това включва и влияние на криминални групировки върху политическия процес, невъзможност за увеличаване на двустранни икономически и социални отношения със съседни страни и отблъскването от страната и района на значителни чуждестранни инвестиции. Един от примерите за прякото отрицателно влияние е многократно потвърждаваща се връзка между организираната престъпност в България и незаконния трафик на хора, оръжия и наркотици на Балканите.
  
• 
  Третата категория от предизвикателства е вътрешна за страната. България е не само в нестабилен район в близост до опасни за цялата евроатлантическа общност източници на опасности, но и притежава оскъден капацитет и способности да се справи самостоятелно със стари и нови заплахи и рискове. Тоест, страната е във високо опасна среда, а притежава оскъдна мощ самостоятелно да постигне задоволителна степен на сигурност.
  

Проблемът за отношенията ни с Русия продължава да е сред най-острите в дневния ред на нашето общество. Пора­ди и дори въпреки споразумението, което постигна НАТО с Русия по въпроса за своето разширяване, пред България ще възникнат сложни за разрешаване задачи, свързани с балан­сирането между новия, много твърд курс в политическо отношение с НАТО и неизбежната перспектива за все по-голя­мо засилване на икономическите отношения с Русия. Още по­вече, че Русия винаги е имала свои значими интереси на Бал­каните и без съмнение ще продължи да ги отстоява сприсъщата си енергия и настойчивост.

Естествено, България е суверенна държава. Тя има право сама да чертае външнополитическия си курс, точно така, както има задължението сама да изстрадва последствията от него. Ето защо тя трябва да цени отношенията си с Русия и да ги опазва от разрив. За тази цел отдавна са измислени ефективни процедури и институции: последователно, открито и равнопоставено партньорство; редовни политически консул­тации; съвместни комитети, комисии и сесии за регулиранена възникнали проблеми, за преодоляване на недоверието и подозренията, за координиране на позициите; взаимодейст­вие в борбата с организираната престъпност, незаконния тра­фик на оръжие, наркотици, ядрени материали; надеждни га­ранции от наша страна, че международните ангажименти на България няма да бъдат насочени срещу интересите и сигур­ността на Русия; внимателен, уважителен тон към външнопо­литическите позиции на Русия и максимално въздържане от оценки по вътрешнополитически действия на Русия (ако те незасягат пряко нашите национални интереси); подкрепа (присъщото условие) за усилията на Русия да съхрани уважението към себе си като към Велика сила и др.

3.6. Военнопромишленият комплекс и новите външнополитически реалности

Българският военнопромишлен комплекс (ВПК) и към момента е зависим от Русия. Изглежда невъзможно в обозримо бъдеще да преминем на западно въоръжение, защото Бълга­рия не разполага с необходимите милиарди долари за превъоръжаване; отбранителната ни индустрия не може да се пре­устрои в тази насока без колосални сътресения за цялата ико­номика; това би означавало да зачеркнем десетилетия на на­трупани навици, традиции, професионални качества; връзка­та между въоръжението в армията и произвежданото от ВПК е пряка; едва ли е възможно да пробием на нови, натовски пазари, ала е сигурно, че ще загубим старите, откъдето малко или много, но успяваме да реализираме изгодни сделки. Интеграцията на страната ни в НАТО ни принуди да започнем постепенно да преосмисляме и тези изглеждащи аксиоматич­ни постулати. Това се вижда и от постановките на Национал­ната програма, където сред икономическите аспекти на интег­рирането в НАТО и развитието на военнопромишленото ко­опериране със страните-членки на Съюза се предвиждат следните мерки: - Изработване на програма за адаптиране на нацио­налната система за военни изследвания и разработки, военнопроизводство и военноремонтни дейности, и снабдяване своенна техника със стандартите на НАТО и страните-членки;

- Максимално използване на възможностите за разширяване на военнопромишленото сътрудничество и коопериране с фирми от страни-членки на НАТО.

А в Програмата до 2001 година на правителството на Иван Костов е записано, че научноизследователската и опит­но-конструкторската дейност ще бъде съсредоточена върху модернизацията на съществуващите образци и създаването на нови системи, чиито тактико-технически характеристики съответстват на изискванията на НАТО. Освен това, в област­та на стандартизацията, метрологичната, патентната и коди­фикационната дейност ще се въведат основополагащите стандарти на НАТО и ще се изгради нова кодификационна система.

Тези тогава първоначални намерения идват да подскажат стремеж за много по-решително преориентиране на ВПК към Северноатлан­тическия съюз. Не на последно място това е така и защото се очаква сериозна помощ от страна на НАТО за редица програ­ми по конверсията на отбранителната индустрия. Основният проблем тук е нашият политически елит да не вземе желаното за действително, а внимателно да следи процесите и навреме да коригира грешките и залитанията. Още повече, че и във ВПК протекоха приватизационни процеси. Ако бъде надеждно защитен националният интерес и за държавата е полезно частната собственост и предприемчивост, частният (в т.ч. и банковият) капитал да получат шанс за включване в оръ­жейния бизнес. Като се знае уважението и респектът, който се изпитва към предприятията от отбранителната индустрия, те могат да станат обекти на добри инвестиции, което да им позволи технологично и продуктово обновяване.

3.7. Цивилизационни и културни аспекти

Създаването на НАТО е и цивилизационен акт на при­общаване към едно хомогенно културно пространство. Прост­ранството на западната култура от двете страни на Атлантика е в процес на интегриране от десетилетия насам и при това далеч не само в областта на отбраната. Особеностите на това културно пространство, в сравнение с останалите актуални култури в света, са преди всичко в това, че то обединява ин­дивиди, които са във висока степен самостоятелни, реализи­рат се в конкурентната среда на пазарното стопанство, прие­мат правилата на тази конкуренция, носят отговорността за своите действия и съответно изискват от държавата стриктно­то установяване на правилата на общежитието и контролвърху спазването им.

Тези особености са определен резултат от развитието на европейската цивилизация в нейния католическо-протес­тантски вариант, резултат от една провеждана с векове поли­тика на утвърждаване на духа на свободната конкуренция и на правото на човека да предприема инициативи в рамкитена обществото.

По време на една от сесиите на Северноатлантическа­та асамблея във Вашингтон през 1994 г. 3бигнев Бжежински сполучливо беше формулирал проблема за разширяването на НАТО - този проблем въобще не е толкова военно-технически, колкото културно-цивилизационен. Приемането на Русия в НАТО е културно недоразумение поради високата степен на културна несъвместимост на тези две исторически оформили се културни тенденции на Стария континент. Още тогава вид­ният политолог предположи, че този проблем ще бъде решен с подписването на специални споразумения между НАТО и Русия (Париж, 27 май 1997 г. потвърждава това), които ще ус­тановят неконфронтационно съвместно съществуване и сът­рудничество между двете свръхсили на континента, но въп­рос за евентуалното включване на Русия в НАТО никога няма да съществува.

България не е част от западната култура, но не е и част от културата на Русия, макар че по силата на редица свои особености е по-близо до последната. С други думи, несъвместимостта, за която говореше Бжежински, е налице и в нашия случай, но поради ред основания степента на това несъвпадение е много по-малка отколкото в случая с Русия.

Първо, страната ни няма военния и икономически по­тенциал на свръхсила, поради което тя не може да влияе ко­личествено и качествено на НАТО, като страна-членка, по начина, по който би влияла Русия.

Второ, в нашата култура има съществени елементи на западното присъствие, без разбира се да бъдат преобладава­щи, но това, съчетано с високата адаптивна способност на българите, дава надежда, че въпросната несъвместимост ще има ограничено влияние върху проблемите, породени от членството ни в НАТО.

При всички случаи обаче всеки, който има преки или косвени отговорности по процеса на нашето встъпване в НАТО, както впрочем и по процеса на интегрирането ни в ико­номическите структури на Европа, следва да гледа на този проблем като на особено важен и да отчита ефекта на нашата културна детерминираност (предопределеност). Пренебрегването на това изискване може да постави под въпрос и най-правилните по­литически решения, тъй като ще ги лиши от тяхната питателна почва - обществената подкрепа и ще ги обрече неминуемо на бъдещ провал.

Накрая, смятам, че независимо от темповете, с които България се интегрира в европейските структури и структурите на НАТО, задачата е тя да изгради своя система за национална сигурност, която остава като първостепенна задача както на политиците, така и на изпълнителите на тази воля - професионалистите във Въоръжените сили и специалистите в администрацията. Непростимо дълго време заобикаляме този въпрос и поради това срещаме както трудностите с членството ни в НАТО, така и вътрешните проблеми в областта на сигурността, които си остават нерешени.

Облаците над главите ни малко се поразкъсаха, на хо­ризонта леко просветля, но това не ни освобождава от отго­ворността сами да се грижим за себе си, а по-скоро напротив, изисква от нас още по-енергични и общи усилия, за да сме във все по-голям синхрон с европейския цивилизационен про­цес, във все по-голямо съгласие със собствените си нацио­нални интереси.