Евроатлантическата ориентация на българия
Изтегляне 1.27 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- , Сп. Нато Преглед, бр.7, юли 2005г., с. 5-8
- България вече е член на НАТО
Български въпросителни Начините на присъствие и членство на България в НАТО очевидно тепърва ще добиват форми, но още на този етап са възможни някои оценки за предстоящите предизвикателства. Първата група е свързана със самия начин, по който мислим и реализираме външната си политика. Най-напред това е свързано с необходимостта от преодоляване на мощната предприсъединителна поведенческа парадигма.36 Помним различните описания на преходите към демокрация, от “долината на сълзите” на Ралф Дарендорф до “политикономията на търпението” на Клаус Офе. Вплитането на интеграционните усилия (особено под формата на преговорна механика) в проекта на прехода към демокрация в средата на 90-те години подпомогна създаването на мощна поведенческа парадигма. Нейната сърцевина е в създаването на стратегия за адаптиране към вече създадени норми, за тяхното институционално реализиране. Това е поведение на изработване на времеви стратегии в очакване на появата на общи знаменатели. Членството в НАТО предполага поведение на активната позиция, на участие във формирането на общи политически знаменатели по серия от въпроси. С други думи, моментите на отговорност следва да бъдат заменени от едно всекидневие, а “бляскавата импровизация” да бъде изместена от системност и ритмика. За появата на подобна поведенческа парадигма в контекста на усилията на България като страна-членка на НАТО и ЕС има немалко причини, най–съществена от които е възприятието за огромен исторически залог. Именно то сега следва да даде основа на активното, ангажирано и конструктивно присъствие на страната в организацията. Вътрешните последствия от подобно изместване са важни и се отнасят както до външно – политическия капацитет на политическите партии, така и до готовността на политическите и административни елити да водят активна и компетентна политика. Важно предизвикателство е свързано и със съдържанието и начините на обществено дебатиране по външно – политически проблеми. Този процес засяга множество групи в обществото – академична, публицистична, политически активна и административна. Външно – политическата дискусия е сякаш все още вплетена в принадлежност към големите полета на геополитическо разделение – за принадлежност към “западната” традиция и практика, за ориентация към “по-близки” културни и политически територии, неизбежно на изток. Ефективното българско членство в НАТО ще бъде много затруднено без придвижването на външно–политическия дебат към състояние на освободено противопоставяне на активни доктрини с ясни идейни връзки, концепция и ресурс. Състояние, в което основните школи на анализ и водене на външна политика да получат максимален шанс за сблъсък и принос към информирани политически решения. Подобно изместване не предполага край на процеса, при който самият анализ директно се разполага в определено политическо и партийно поле – самият анализ винаги имавъзможна политическа употреба особено в общество, в което членството в НАТО не маркира нито края на дебата за смисъла на това членство, нито края на възможното поведение срещу реализиране на целите на организацията. Но подобно изместване следва да работи за създаване на поле от системен (самото членство предполага нуждата от позиции по множество въпроси), компетентен и аргументиран дебат за възможните политически решения. Втората група предизвикателства засяга динамиката и характеристиките на обществените нагласи в страната по отношение на членството на страната ни в НАТО. Мъчителното изграждане на позитивна нагласа към членството в Алианса е било обект на немалко изследвания.37 Заявената подкрепа от страна на всички значими партии в страната не бива на скрива някои важни характеристики на подкрепата. На първо място, подкрепата за НАТО е сякаш завършек на един ненужно дълъг и мъчителен дебат за начините на осигуряване на сигурност в пост-комунистическия свят. В значителна степен, този дебат бе вплетен в голямото разделение на българската политика; разделение, свързано с радикално разминаващите се интерпретации на пост – комунистическия свят, представи за желано състояние на обществото и политическата система и методи за тяхното постигане. В такъв смисъл, наличната подкрепа е все още абстрактна. На второ място, стои въпроса със материализирането на наличната нагласа за членство в подкрепа за конкретни политики и поведения на България като член на Алианса. Вече бе спомената важността на съвместимостта на идентифицирането и интерпретирането на заплахите и възможните поведения на реагиране. Реалните тестове за поведението на българското обществено мнение ще дойдат в моментите, в които организацията ще започне рутинно да анализира конкретни ситуации, които изискват колективни отговори. Начините, по които обществените нагласи ще се движат в тези моменти ще имат важни последствия за готовността на българските правителства да водят активна външна политика в рамките на НАТО. Третата група предизвикателства е свързана с някои институционални въпроси. Самото членство предполага системен политически и институционален диалог и практика, чрез които да бъде изработена доктрина и практика на принос в колективна система за сигурност. Фактът на членството внася спокойствие и би следвало да бъде етап към самото активно реализиране на националните интереси, поради които и самото членство е желано. От този ъгъл, дали българските правителства имат поведение на наблюдател или активен субект, ангажиран с изработването на колективна политика в областта на сигурността, е от съществено значение. Нещо повече, самото развитие на НАТО може да бъде продукт на готовността и капацитета на новите страни – членки отговорно да генерират условия за реализиране на общи стратегиии. Описаните желани състояния едва ли могат да бъдат постигнати без необходимата устойчивост и капацитет на политическия елит и висша администрация да водят системен диалог с езика на аргументите. Ключов елемент ще бъде предвидимостта на политическото поведение на различните правителства. Различната степен на възприемане на ценностите на евро–атлантическата общност сред политическите партии ще престане да бъде нормален факт, ако правителства, излъчени от резервирани мнозинства, започнат да изграждат чисто реторическа реалност на съпричастност вместо да генерират партньорско поведение по осигуряване на сигурността. Важно условие ще бъде и развиването на култура на взаимност и съвместно действие, както вътре в националната административна и политически система, така и в рамките на междудържавното сътрудничество. ЗАКЛЮЧЕНИЕ Динамичните промени в средата за сигурност в глобален мащаб и свързаните с това интереси на НАТО за привличане на нови държави-членки, разполагащи със стратегическо географско положение, водят до историческо разширение на пакта. Във връзка с изменената среда за сигурност, са налице значителни промени в развитието на отношенията Изток-Запад и международните отношения като цяло. В този смисъл, трябва да се отговори на въпроса къде е мястото на България в тази ситуация и каква е нейната роля? В новата променена обстановка, България се доказа като ценен и надежден партньор в борбата с новите заплахи, като: тероризъм, разпространение на оръжия за масово унищожение, избухване на етнически конфликти и др. Разбира се, в публичното пространство, дебатът за ориентацията на България към НАТО и формулата на нейното присъединяване често е опростяван до чисто военното му измерение или влиянието върху отношенията с Русия. В действителност това е многоаспектен проблем, чиито корени са както в политическата и военната сфера, така и в икономиката, правната система, социалната обстановка, психологическата нагласа на населението и неговия елит. В този смисъл членството в НАТО е голямо предизвикателство за българската политика – вътрешна и външна, и предполага поемане на нови отговорности, но и разкрива нови възможности. Може да се обобщи, че направения избор от страната ни към НАТО ще засили нейната рoля като важен фактор за установяване на траен мир и сигурност в Югоизточна Европа. Северноатлантическата интеграция е от изключително значение за държавите от Централна и Източна Европа. Ролята на България в този процес е голяма, като се има предвид стратегическото и положение, поставящо я в позицията на мост на НАТО към Западните Балкани, Черноморския басейн и Кавказ. България показа, готовността си да стане част от новия по-силен и по-ефективен Алианс, способен да отговори на целия спектър от съвременни заплахи (тероризъм, ОМУ и др.). Основните акценти в полза на страната са: сътрудничеството със САЩ и НАТО, по време на войната в Залива, присъединяването към антитерористичната коалиция, сътрудничеството с останалите международните организации. С участието си в мироопазващите сили в Босна и Херцеговина, Косово, Афганистан и Ирак, както и във военните учения по ПзМ, българската армия доказа своите възможности да подготвя подразделения и военни специалисти за сътрудничество в операции по поддържане на мира под егидата на НАТО. Интересно е обаче, как така САЩ изведнъж осъзнава необходимостта от възможно най-много съюзници и то в лицето конкретно на България и съседна Румъния. Истината е, че предстоящите събития в Западна и Централна Азия ще наложат използването на Балканите като предмостие. Бъдещето на богатия на нефт и газ регион и необходимостта от сигурни и защитени нефтопроводи и газопроводи, които да минават през България и Румъния, изискват тези страни да бъдат приобщени към НАТО. В икономически аспект двете страни са част от онзи пазар на Източна Европа, който е от безспорен интерес за всички западноевропейски държави. Европа се нуждае от България и въпреки това страната ни е тази, която вечно прави компромиси, най-вече със себе си и своето население. Факт е, че същевременно управляващите поемат скрити от обществеността или противоречащи на националния интерес договорености. Пример за това са непубликуваните клаузи на меморандума между България и САЩ за унищожаване на ракетното ни оръжие. Предоставянето на въздушен коридор за военната операция на САЩ в Афганистан беше абсолютно антиконституционно. Въпреки това министър Свинаров многократно заявява, че България ще постъпи по същия начин в случай на военни действия срещу Ирак. Така страната ни се превръща в абсолютен сателит и най-верен съюзник на САЩ в агресивната им политика спрямо арабския свят. Така става ясно, че приемането ни в НАТО през 2004г. е нож c две остриета. Възможно е негативните последици да не могат да се компенсират от ползата на членството в Алианса. Вече стана ясно, че всяка интеграция е жертва на суверенитет. Какво може да се добави в конкретния случай на интегрирането на България в НАТО? Най-напред трябва да се отбележи очевидната невъзможност България да достигне скоро икономическа мощ и жизнен стандарт, които да й позволят диалог с водещите страни в НАТО, построен на пълната симетричност в откритостта, авторитета и възможностите за лобиране на едно или друго решение. Влизайки в НАТО, страната ни ще си дава сметка, че членството й отговаря на стратегическите интереси на Съюза и всичките й действия трябва да изхождат от максимата, че което е добро за НАТО е добро и за България, без обратното да е винаги вярно. Ето защо при своето политическо, икономическо и военнопланиране България е задължена да държи максимално гореща връзка с Брюксел (Вашингтон, Берлин, Париж...), да синхронизира ходовете си с тях, да прилага техните стандарти за оценка на заплахите и рисковете, да пренастройва цялата си система за национална сигурност така, че тя да е вунисон с изискванията на Съюза. Казано по-общо, със засилване на евроинтеграционните процеси нараства ролята на геополитическия фрактор. Обективно погледнато, в страни като нашата ще бъде все потрудно да управляваш срещу или напук на геополитическия фактор. Затова пък шансовете да овладееш властови позициии да си успешен държавник нарастват, ако чрез твоите уста говорят и зад действията ти стоят ключови интереси и фигури на геополитическия фактор. Логично на повърхността постепенно излиза изводът, че за добро или за лошо, ние се изправяме сериозно пред необходимостта да започнем (и колкото по-рано, толкова по-добре) да осъзнаваме как неизбежно се променят съдържанието и влаганият смисъл в същностни понятия - такива като сигурност, суверенитет, независимост. Такава е ситуацията c присъединяването на страната ни към най-голямата международна структура в сферата на сигурността. Оттук произтича необходимостта от засилване на военното, икономическото и политическото сътрудничество c развитите западни държави. Членството ни в Алианса ще ни осигури защита в случай на военна опасност, но от друга страна, именно членството е риск, c който България увеличава потенциалната възможност да бъде нападната от противниците на САЩ и Западния свят. Опасност от дисбаланс между негативни и позитивни последици за България от членството й в НАТО произтича още и от допуснатата прекалено висока степен на външна зависимост. Вина за това носи не определено правителство, а всички управлявали досега политически сили. Едва ли може да се очаква, че тази дипломна работа ще бъде максимално изчерпателна, нейта задача е да рамкира професионално дискусията и едновременно с това да я направи по-ясна за широката публика. Целта е да се разгледат не само техническите и финансовите въпроси, но също и организационните, правните, технологичните и дори образователните аспекти на приесъединяването ни към НАТО. Организационно-правното измерение е ключово, защото може да даде прозрачност, която - ако бъде информационно и технологически осигурена и се осъществи от образовани и мотивирани хора - може да даде наистина добри резултати. За да се усвоят икономическите ползи от разширяването на НАТО в Югоизточна Европа, много важно е да се преструктурират областите отбрана и икономика. Ето защо, ако дадена страна може да се присъедини към НАТО едва след като направи съответните реформи, то истинските ползи от членството си тя може да извлече едва след като проведе още по-дълбоки реформи. Трябва да се разбере добре, че инвестициите в сигурността не остават само във военната сфера: те гарантират сигурносттта на инвестициите изобщо и свободата на търговията, което от своя страна е предпоставка за икономически растеж и благоденствие. Истинската реформа в отраслите на сигурността и отбраната не може да бъде постигната единствено с усилията на правителството. Бизнес-секторът играе изключително важна роля, особено в сфери като приложение, модернизация, оборудване, външни поръчки, двойна употреба на инфраструктурни съоръжения и операции, съгласуване на изследователски проекти и на проекти за развитие, образование и обучение, оптимално приложение на човешкия ресурс, развитие на стратегически партньорства между компаниите (местни и чуждестранни) осъществяване на външни програми (обикновено тези програми не се отнасят само за военната индустрия, но и за отрасли извън нея). Освен проекта "Европа на отбраната", сега е отворен и проектът "Европа на въоръженията", в който ние можем и трябва да участваме. Регионалното военно сътрудничество върви успешно, но то трябва да бъде подпомогнато от регионално икономическо сътрудничество в областта на отбранителната промишленост в рамките на общото икономическо сътрудничество. Членството ни в Североатлантическата отбранителна организация и в ЕС са предпоставки за активизиране на българската външна политика в направления, в която тя поне засега не може да се покаже на нужната висота. Изясняването на геостратегическата позиция на България, новата геостратегическа конфигурация на Балканите, колкото и парадоксално това да звучи, може да спомогне за подобряване отношенията с Русия, което би било за нас с трудно оспорим положителен икономически ефект. От особена важност е не само българското завръщане на въпросните мащабни стокови пазари, но и предоговарянето на цените на природния газ, както и по-скорошният строеж на нефтопровода Бургас-Александропулис.
Значително по-сериозен от стопанска гледна точка е проблемът с превъоръжаването и модернизацията на нашата армия, който неизбежно предстои да излезе на дневен ред. Голямото предизвикателство тогава ще бъде как значителните разходи за военни цели, които трябва да направим, оптимално да рефлектират в полза за националната ни икономика и за жизнения стандарт, а не - да доведат до поредните лишения за населението, да засилят безработицата, натиска върху съответните социални фондове и да се превърнат в допълнителни източници на обществено недоволство и напрежение. В последната сфера, както по всичко личи, немалка роля би трябвало да изиграят целенасочеността на външната ни политика и на лобизма, тоест сфери, в които у нас има още много какво да се желае и постига. Именно задача на политиката е в кратки срокове да осигури пределна яснота относно приноса на България и нейната армия в колективната отбрана на НАТО, относно функциите, които ще поемем, относно специализирането ни и т.н. Логично е тогава да бъде разработен реалистичен и детайлен план за превъоръжаване по западни стандарти с максимално използване на националния промишлен потенциал. В контекста заслужава да бъде отделено специално внимание на проучването на немалкия натрупан положителен и отрицателен опит от приетите преди нас страни от Източна Европа – Полша, Чехия и Унгария. На това място трябва специално да се изтъкне, че едва когато стартират въпросните мащабни производствено-икономически процеси на модернизация във военната област и се откроят техните темпове, срокове и обхват, едва тогава на базата на реални факти ще може сериозно да се разисква относно оптимизма или песимизма за бъдещето на нашите военни заводи. Другото, като че ли повечето са голословни спекулации, някои от които, за съжаление, в изпълнение на поръчка от днешни и бъдещи конкуренти. Не за пренебрегване в контекста е още едно съображение. Само по себе си членството ни в НАТО не е в състояние да реши общодържавните ни задачи „за домашно упражнение“, а именно престъпността, злоупотребата с власт, корупцията в администрацията, хаоса в законодателството и обичайната „целесъобразност“ при прилагането му и пр., за които по-горе вече стана дума в дипломната работа. Ориентацията на България към западноевропейските и трансатлантически демократични и общочовешки принципи съвсем естествено намери отражение в приобщаване към европейските структури, в това число НАТО, ЕС, ЗЕС и т.н. членството в тях има редица безспорни предимства, в това число и в областта на гарантирането на националната сигурност на страната и поради това е траен приоритет във външната ни политика. “Ексклузивната” ориентация на Запада (или на една западна държава) може да доведе до трайно или окончателно загубване на позициите на България на Изток (най-вече в Русия, но не само). При това положение най-оптималният вариант би бил съчетаването на западната ориентация на страната със запазването и развитието на преференциални отношения (особено в някои области на науката и техниката и т.н.) с Русия, Украйна, Казахстан и т.н. Но проблемите на националната сигурност на България, рефлектират върху проблемите на регионалната сигурност на Балканите, а те от своя страна – върху световната система за сигурност, на която се отразява разширяването на НАТО на изток. НАТО ще трябва да се подготви да посрещне сериозните предизвикателства, породени от сложните обществени промени в постсоциалистическото пространство. Но новото НАТО не може да остане “доброто, старо” НАТО. Не случайно Хенри Кисинджър предизвика дискусия с критичните си бележки за подхода на Северноатлантическия съюз към проблемите на съвременния свят. Той не можа да приеме обособяването на една част от Европа с гарантирани и стабилни граници от другата, “нова Европа”, оставена на хаоса, без гаранции за национална сигурност на новите демокрации, в които се разгръщат неконтролируеми дезинтеграционни процеси. Тези две лица на общоевропейското развитие дават на големия политик и учен да прецени, че главната задача на НАТО днес не е приемането на нови източноевропейски членове на организацията, а нейното “насочване към цели, които са общи за Изтока и Запада”. За да бъдат постигнати тези цели, необходима същностна трансформация на евроатлантическите структури за сигурност. Това трансформиране трябва да стане с участието на Русия. Ето защо основният акцент в тезата на Кисинджър е неотложното интегриране на Русия в международната общност. Това интегриране е съдбоносно за плодотворното разгръщане на общоевропейски процеси. Поради своята специфика, приобщаването и е свързано с нови предизвикателства, а според него НАТО не е “най-добрата институция”, която би могла да се залови с изпълнението на тази задача. Същностната промяна на НАТО и интегрирането на Русия в международната общност са според него двете лица на един и същ органичен процес. Ако той бъде вкаран в тесните рамки на приемане на нови източноевропейски членове на НАТО, ще бъде непоправимо деформиран общоевропейския диалог. Ако въпреки категоричността на решението за разширяване на НАТО днес се ширят основателни съмнения в правилността му, то е защото НАТО днес е все още автентичната организация, създадена през 1949 г. Оставайки все така непроменена и устремена към разширение, НАТО се самоидентифицира като единствената европейска сила, способна да противостои на Русия. Тъкмо с тази си идентификация НАТО се заема да обхване и европейския югоизток, чийто проблеми са много по-сложни и специфични от тази елементарна стратегическа нагласа. На сегашния етап, европейските структури имат преди всичко респектиращ потенциал за осигуряване на европейската сигурност в обозримо бъдеще. Но засега им липсва, както ясна концепция, така и – политическа воля на страните – членки за поемане на нови ангажименти и заделяне на ресурси. При това положение създадената изкуствена атмосфера на надпревара в декларации за лоялност към НАТО съвършено очевидно преследва по-други цели, отколкото реално гарантиране на сигурността на източноевропейските и балкански постсоциалистически държави. Въпросът за страни като България опира най-вече в това – как най-сериозно и отговорно да участват в европейските структури, като не само консумират, но и генерират сигурност с активна самостоятелна политика. Обсъждането на ориентацията ни към НАТО е един добър повод страната да сподели ясно, аргументирано и суверенно своите външнополитически интереси. Суверенно право на страната е да влезе в която тя реши отбранителна организация или система за сигурност, след като българското правителство и народ са се уверили в нейната полезност за жизненоважните национални интереси на България. ИЗТОЧНИЦИ:
Contemporary Security Policy, Issue 20.3.2000.
Security Studies, Issue 23.1, Frank Cass, 2002.
Separatism”, Foreign Affairs (Web edition), July / August, 2002.
1Минчев, М Каталог: files -> files files -> Р е п у б л и к а б ъ л г а р и я files -> Дебелината на армираната изравнителна циментова замазка /позиция 3/ е 4 см files -> „Европейско законодателство и практики в помощ на добри управленски решения, която се състоя на 24 септември 2009 г в София files -> В сила oт 16. 03. 2011 Разяснение на нап здравни Вноски при Неплатен Отпуск ззо files -> В сила oт 23. 05. 2008 Указание нои прилагане на ксо и нпос ксо files -> 1. По пътя към паметник „1300 години България files -> Георги Димитров – Kreston BulMar files -> В сила oт 13. 05. 2005 Писмо мтсп обезщетение Неизползван Отпуск кт Изтегляне 1.27 Mb. Сподели с приятели:
|