Евроатлантическата ориентация на българия

В изграждащата се нова система на международни отношения, постепенно заменяща двуполюсния модел на ялтенските договорености от края на Втората световна война, Югоизточна Европа се превръща във важно място на съсредоточаване на стратегически, геополитически и икономически интереси. Дори и след края на “студената война” бъдещето на този район е несигурно.

Всичко това се определя от две основни тенденции. Първата от които е развитието на военно-политическа интеграция около идеите на атлантизма, а другата, може да се развие на основата на европейска интеграция. Това са две противоположни тенденции, по своята същност, свързани с налагането на различни интеграционни центрове – първият е САЩ, а при втората – се засилват вътрешните механизми на европейската интеграция /ЕС/. Но коя от двете тенденции ще се възприеме зависи от избора на Русия.

Страните от Европа възприеха идеята, че Русия би допринесла за по-бързото създаване на европейски център в международните отношения. Това пролича от признаването на оформилата се нова ос “ Париж – Бон – Москва “. Освен това единствено Русия би могла да замести САЩ при евентуалното създаване на европейска система за колективна сигурност ( ако отчитаме факта, че ЗЕС и ОССЕ са още в ембрионален етап на своето развитие и доскоро се разглеждаха като “гръбнакът на НАТО в Европа”).

При зараждането и сблъсъка на неочаквани тенденции в трансформацията на света в началото на XXI век за бъдещето на Югоизточна Европа се очертават много варианти и възможности, които ще се определят, както от регионални фактори, така и от политиката на трите центъра на сила – САЩ, ЕС и Русия. В крайна сметка именно баланса между силите ще е от значение за съдбата на Балканите.

След разпадането на Варшавския договор се създаде вакуум. Това от само себе си създаде несигурност у повечето държави от бившия социалистически лагер и те се ориентираха към присъединяване към функциониращи блокови структури, доказали своята жизнеспособност – НАТО и ЗЕС .

Нарастващите интереси на Западна Европа и САЩ на Балканите ще се сблъскат с желанието на Русия да е основен фактор за стабилност в района, породено не само от военно-стратегически, но и от икономически съображения. Ннапрежението в района породено от исторически разногласия и етнически спорове доведе до сблъсъка в Босна и Херцеговина. Благодарение на активните действия на дипломацията на САЩ и Западна Европа спокойствието и мира бяха възстановени, но не и без намесата на Русия, което доказа, че Дейтънските споразумения и плана “ Шифтър ” удовлетворяват и Русия, и Западна Европа. Въпреки това, се видя, че липсва действаща система на колективна сигурност.

“ Известно е, че вариантите на системите за колективна сигурност винаги имат поне три опори. Първата се състои от системата за взаимни гаранции за независимостта и териториалната цялост на всички участващи страни против въоръжено нападение, откъдето и да идва то. Второ, откритост за участие на всички, изключващи всякаква конфронтационност. А третата опора е институционно устройство за осъществяване на превантивна дипломация.”²⁴

За първата опора можем да споменем, че структурите на НАТО и ЗЕС могат да осигурят само за пълноправните членове, като България избра този вариянт. Изборът се дължи на факта, че между България и Русия липсват каквито и да е спогодби на двустранна основа, които да гарантират за националната ни сигурност.

Гарантирането на втората опора също е много сложен въпрос, защото Балканите са зона, където различни интереси породени от разногласия не само на историческа, етническа, религиозна, социално-битова основа, но и интересите на трите центъра на сила са основа за външно-политически действия на страните, което прави зоната конфликтогенна. Поради това се налага осъществяването на превантивна дипломация от всички страни (третата опора на националната сигурност). В тази връзка България се стреми да се наложи като „генератор на сигурност”²⁵ на Балканите. Доказателство за това са инициативите на нашето правителство за уреждане по мирен път конфликта в Косово.

От изложеното до тук се вижда, че България е избрала като гарант за националната си сигурност НАТО. Разширяването на НАТО е обезпечаване на източноевропейския преход към демокрация, а също и преграда към възможното връщане на Русия към застрашаващи модели на поведение. Това едва ли ще убеди Русия, която не би възприела вече да е старата, опасна и непредвидима величина. Очевидно, въпреки всички аргументи в полза на разширяването на НАТО на изток, основният въпрос е как да се споразумеят Северноатлантическият съюз и Русия. Ако разширението на НАТО е мотивирано само от политически и геостратегически съображения, то целите му ще бъдат твърде преходни. В този случай източноевропейското разширение няма да има желания ефект за общоевропейската стабилност. Това разширение няма да е равнозначно на истинска реинтеграция. Но това може да стане и ново преразпределение на Източна и Западна Европа.

Разширяването можем да разгледаме и под друг ъгъл. Като цяло Европа е многолик континент, където народите имат силно развито национално самосъзнание. И една евентуална интеграция около център, който по същество е военно-стратегическа структура може да доведе до дезинтеграционни процеси.

Като се поставя въпроса за предимствата и недостатъците на разширението на НАТО на изток и югоизток се откроява едно странично, но твърде важно следствие. Мащабите на разширението и неговите цели ще преодолеят ролята на военния фактор в континенталните отношения. Колкото по-обхватно е разширението, толкова по-малка ще е ролята на военния фактор. Едно евентуално разширение, което обхваща максимален брой източноевропейски страни, в това число и Русия, ще помогне да се оптимизира колективната отбрана, тоест да се постигне най-надеждна сигурност.

За НАТО Югоизточна Европа има особена стойност. Това е наследство от исторически фактори от европейската история, които са се сблъсквали в този регион, както от югоизток, така и от североизток. Днес Северноатлантическия съюз не трябва да допуска грешките от миналото на европейските монархии, търсещи опора в Турция срещу Русия, за сметка на славянските и православни народи, използванйи като буферна зона. Ако разширението на НАТО на изток – югоизток е част от еволюцията на самата Европа, то не би трябвало да се осъществява под формата на военнополитически съюз. То трябва да има стойността на процес, гарантиращ сигурност за всички държави от континента. Следователно, не само военнополитическият съюз НАТО, но и другите европейски и евроатлантически структури трябва да участват в изграждането на системата за общоевропейска сигурност. Най-вероятно НАТО и ЕС са организациите, които ще играят определяща роля при формиране на контурите на новата система за сигурност в Европа. При оформянето на нейната философия и стратегически механизми не трябва да се пренебрегват и възможностите на ОССЕ и ЗЕС, при все, че те се намират все още в ембрионален стадии на развитието си.

Погрешно би било да се смята, че новата система за сигурност в европейското пространство ще разчита на потенциала на европейските структури. Макар и твърде важен, този потенциал не е достатъчен и неговата реализация зависи до голяма степен от двустранните отношения между европейските държави. Развитието на отношенията на България с Германия, Русия, САЩ и балканските държави ще определи ролята на нашата страна в развитието на процесите на сигурност и стабилност на континента.

Макар и да е нереалистично очакването НАТО да се превърне изведнъж от военнополитически съюз за отбрана в система за колективна сигурност, България е направила отговорна стъпка в полза на балканския мир и стабилност, като активизира евроатлантическите си връзки и по-специално европейското направление на външната си политика. Засилването на европейската ориентация на България е в унисон с обективната тенденция на развитие на паневропейските процеси и с баланса на регионалните й ангажименти. Европейските акценти на нашата външна политика обективно отразяват два нови исторически момента – дефинирането на отговорностите на нова Русия и разгръщането на германския потенциал, динамизиращ европейското начало в континенталните процеси на XXI век.

На този етап позицията на България представлява разумен (и логичен) баланс между НАТО и Русия. В дискусията за позицията ни в НАТО по определени въпроси често се споменава терминът “консенсус”. Той съществува понастоящем, но от страна на двете суперсили : Русия не желае да се разшири НАТО за сметка на бившия Варшавски договор, точно толкова, колкото и САЩ не желаят да бъдем в съюза. Полезно е в такива случаи да се напомни аксиомата, че мирът между големите се установява, обикновено, за сметка на суверенитета на по-малките.

Поради исторически, културни и геополитически причини е много трудно да се направи единна евро-американска политика по отношение на Югоизточна Европа. Европейците веднага ще загубят своите специфични и основни предимства. НАТО очевидно е легитимен политически и военен форум, но не е механизъм, който я винаги генерира интерес и воля за съвместни действия.

Късното приемане на България като пълноправен член на НАТО можем да видим няколко позиции. Първата можем да я квалифицираме като „американска” т.е. САЩ, които са истински гаранти на съюза, не желаят поради финансови причини да разширят границите на съюза върху страни със слаби икономики, които очевидно не са в състояние да поемат допълнителни финансови ангажименти. Като пример за това можем да споменем следният факт: „През 1992 г. българският кабинет изчисли, че всички разходи за пълноправно членство т.е. икономически, политически и военни критерии се равняват на 193 млрд. долара” ²⁶ .

Втората позиция е „европейската”. А тя е основана на страховете на европейските държави от отслабване на НАТО, въпреки желанията за истинска европейска сигурност и европейска отбранителна система. Защото общо е мнението, „Партньорство за мир” според тълкуването на експерт на НАТО е следната : „Партньорство позволява един тет–а-тет между всеки член на НАТО, а САСС е изключително многостранна инстанция, в която повдигнатите проблеми се обсъждат от всички членове”.

Отношенията между НАТО и Русия обикновено се поставят в основата на всички анализи, посветени на обезпечаването безопасността на стария континент. В обозримо бъдеще тези отношения изглежда ще се определят от два основни фактора. На първо място от това, че оставайки преди всичко пакт за колективна отбрана, НАТО очевидно ще трябва да формулира точно от какво и от кого се готви да защитава сегашните и бъдещите си членове.

Днес много се говори за новите предизвикателства пред европейската сигурност, свързани с възможни етнически и религиозни конфликти, ескалация на тероризма или опасна активизация на радикалния ислямски фундаментализъм, но всъщност „голямата потенциална опасност” за НАТО са не те, а „евентуалното възраждане на руския имперски експанзионизъм” (както достатъчно откровено признават в Брюксел). Между другото, именно това е и основният аргумент на онези източноевропейски правителства, които се стремят към бърза интеграция с този военен блок. Това е и причината чешкият парламент да приеме безпрецедентното

решение, позволяващо разполагането на ядрено оръжие на територията на страната.

Очевидно е, че Русия никога няма да бъде приета за член на Организацията на Северноатлантическия пакт. Оттук нататък, каквото и да се предлага на Москва, никой няма да може да убеди руснаците, че разширяващият се на изток блок (НАТО) не е насочен именно срещу тях. Поради днешната си слабост и вътрешните си проблеми, Руската федерация може и да забави своята реакция, но такава реакция несъмнено ще има и тя би могла да тласне Европа десетилетия назад. Обаче липсата на споразумение с Русия, независимо от декларациите в Брюксел или Вашингтон, отхвърлящ категорично „ветото на Москва”, поставя под много сериозен въпрос разширяването на НАТО на изток. Но дори и да бъде реализирано, то не би могло да доведе до нова система на колективна сигурност, а ще означава, че разделителната линия на континента ще преминава значително по на изток, отколкото по времето на „Студената война”.

Ако разгледаме руската външна политика, можем да стигнем до извода, че Русия се застрахова с договорите с Беларус и Украйна, а от скоро и с Китай. По този начин около Русия се оформя един своеобразен блок от военно-стратегически аспект.

Така или иначе тези действия на двата полюса на сила – САЩ и Русия са продиктувани от общият им интерес за разширяването на сферите им на влияние, а от там респективно и стремежа за баланс на силите. Въз основа на това като израз на добра воля и от двете страни се достигна до ратифицирането на „Основополагащ акт за взаимни отношения, сътрудничество и сигурност между НАТО и Руската федерация”.

Този документ, подписан на 27 май 1997 г. в Елисейския дворец в Париж от президента на Руската федерация, генералния секретар на НАТО и държавните и правителствени ръководители на 16-те страни-членки в НАТО. Сам по себе си той е компромис по въпросите за разширение на НАТО.

За да се достигне до подписването на „Основополагащия акт”, преговорите между Русия и НАТО минаха през много етапи и при това без да се направят отстъпки и от двете страни. Руската позиция по този въпрос бе огласена по време на посещението на Борис Елцин във Варшава ( 25 август 1993 г. ). Тогава той заяви, че „симпатизира на желанието на Полша да се присъедини към НАТО. Това бе отразено и в съвместната Руско-полска декларация от същата дата”.²⁷ Но след връщането си в Москва, Елцин ревизира руската позиция, т.е., че Русия не третира НАТО като неприятел, но се противопоставя на възможното включване на държави от Централна и Източна Европа. Мнението на Русия изразено и на последвалите срещи е същото и предупреждава, че ако това стане ще настъпи „Студен мир”²⁸ в Европа. Основно конструктивно предложение на Русия е да се създаде система на колективна сигурност на база, развиването на ОССЕ. Това , разбира се е нормална реакция на Русия като отговор на политиката на НАТО.

На основата на инициативата на НАТО „Партньорство за мир” се проведоха редица работни срещи между САЩ и Русия. Предложенията на Русия бяха следните:

• 
  неразположение на чужди войски на територията на новоприетите членове – промени в Договора за обикновените въоръжения в Европа, гарантиране на пазари за руската военна техника;
  
• 
  еволюция на европейските структури (ОССЕ) за изграждане на система на колективна сигурност.
  

От казаното до тук можем да направим следните изводи:

1. 
   Признание на Руската федерация от страна на НАТО като център на сила в световната системата на международни отношения.
   
2. 
   Икономическия колапс, в който е изпаднала руската икономика не може да е причина Русия да стане безпомощна (имаме в предвид във военен аспект).
   
3. 
   Желанието на Русия за доминираща роля в международните отношения като нормална реакция на “имперските” и апетити.
   
4. 
   Признаване от Запада (респ. НАТО) на Русия като световна сила би имало положителен резултат върху руското обществото като цяло т.е. ще се трансформира шовинизма в националното самочувствие, което би гарантирало вътрешна стабилност ( т.е. опит за нов метеж, както московските събития през 1992 г. да не бъде възможен), а от там и стабилността в международен аспект.
   

“Основополагащият акт …” има преамбюл и четири раздел: Принципи, Механизми за консултации и сътрудничество, Области на консултации и сътрудничество и Военнополитически въпроси.

В Преамбюла се посочват основанията за сътрудничество между Русия и НАТО.

В Първи раздел отново се повтарят принципите, от които двете страни ще се ръководят в своите взаимоотношения – принципите на ОССЕ и хартата на ООН.

Във Втори раздел се определят задачите, функциите и параметрите на съвместния постоянен Съвет НАТО-Русия. Този съвет е сърцевината на “Основополагащият акт…”. Той е органът за консултации, координация и за съвместни решения и действия по въпросите за сигурността. Решенията ще се вземат с консенсус. Нито НАТО, нито Русия имат право на вето по действията на другата страна. Освен това и двете страни могат да приемат решения и да действат самостоятелно в случай, че решат да не работят заедно под егидата на Съвета. Присъствието на Русия в този Съвет е под формата на представителство с ранга на посланик.

Като резюме на документа можем да посочим няколко извода :

Главните участници в геополитическият процес са САЩ, Западна Европа и Русия. Отношенията между тях се основават на преплитащи се интереси – взаимодействия или съперничество по глобални въпроси. Един от най-големите проблеми, е свързан с европейската сигурност и по конкретно със създаването на система за европейска сигурност, свързана с разширението на НАТО на изток. Във връзка с това възникват два проблема. Единият от тях е свързан с постигане на споразумение между САЩ и Русия, другият – с разширяване без да е постигнато такова споразумение. Но според световните събития от последните няколко години (периодът 1999-2004г.) разширяването на НАТО на изток е вече факт като след Чехия, Полша и Унгария 5 години по-късно се присъединиха и България, Естония, Латвия, Литва, Румъния, Словакия и Словения, като пълноправни членове на НАТО, а това бе осъществено след редица срещи на високо равнище между Русия и САЩ.

На този етап връщане към втората тенденция е немислимо. Защото този процес ще означава, че международната ситуация няма да се определи като „Студен мир”, а като нова „Желязна завеса” т.е. сегашните партньори ще станат врагове.

Разширението на НАТО на югоизток ще продължи, като през тази година (2008 г.) се очаква да получат покани за членство и страните от Вилнюската група – Хърватия, Македония и Албания, а по изтекла информация в българските медии от 27.03.2007г. Камарата на представителите на Американския конгрес е гласувала законопроект в който освен посочените по-горе страни към съюза да се присъединят и Грузия и Украйна.²⁹ Процесът на присъединяване е свързан с преодоляването на наследството, акумулирало в себе си трайни противоречия на основните актьори на европейската и световна политическа сцена. Освен това Балканите е конфликтогенна зона и едно още по-ясно изразено блоково противопоставяне би могло да доведе до евентуална конфронтация между държавите в региона (бившите Югославски републики без Словения плюс Албания). В тази връзка напълно възможно е разширяването на НАТО да поощри нови вътрешни обособявания под влиянието на ислямския фундаментализъм, търсещ в традицията основа за етническо разграничение и държавно индентифициране. Тези ще се превърнат от външни, във вътрешни фактори на нестабилност за цялото евроатлантическо пространство. Историята на нестихващите гръцко-турски противоречия е един минимодел на подобен конфликтен заряд, тлеещ десетилетия под крилото на западноевропейското пространство.

Затова ние сме изправени пред неотложната потребност да преосмислим географското, историческото и политическото положение на България. Това също би дало част от отговора на основния въпрос за еволюцията на сегашната европейска архитектура за сигурност и за необходимостта от отварянето и към пригранични на континента ни пространства. Нашата страна се намира на Балканите, на Европа, но ние сме и в Средиземноморския регион. А Южният бряг на Средиземно море носи реални заплахи за сигурността на Европа – фундаментализъм, бедност, демографски взрив, отсъствие на демократични традиции, сериозни проблеми с прехраната и водните ресурси, непосилни външни дългове, инфлация и безработица.

В тази връзка, разширяването на НАТО и приемането на България в съюза се отразиха доста комфортно за нас върху задълбочаващият се дисбаланс на въоръжените сили на балканските държави. Активното трупане на оръжие сигнализираше за задълбочаване на този дисбаланс, който беше един от основните източници на заплаха.

В количествено отношение съотношението на въоръженията и численият състав по критерия “ Боеви еквивалент ” бяха крайно неблагоприятни за България преди членството ни в НАТО (по данни на „Сипри ”)

България	Турция	1:7
България	Гърция	1:3
България	Югославия	1:4
България	Румъния	1:3

Тези данни едва ли биха могли да се нарекат стабилизиращи фактори в регионалните взаимоотношения.

Основният мотив за членството на България в НАТО беше получаването на гаранции за националната ни сигурност. Такива гаранции се съдържат в членовете 5 и 6 в договора от 1949 г., според който въоръжено нападение срещу една или повече страни от съюза ще се смята за нападение срещу всички, вследствие на което ще влязат в действие механизмите на колективната отбрана. Тази постановка обаче визира нападение от страна на трети държави, не влизащи в съюза.

Присъединяването на България към НАТО я превръща в част от онзи формиращ се, още по-респектиращ потенциал на организацията, която липсва на ОССЕ и който ще бъде наистина мощен, разубеждаващ фактор и ефективен инструмент за възпиране и санкциониране на потенциални агресори. Всъщност така ще се създават постепенно и условията за превръщането на ОССЕ в една реална система за колективна сигурност. Тази политическа формула за българската ангажираност към проблемите на европейската сигурност ще намери признание, ако подкрепя и усилията да се конструира работен механизъм на сътрудничество между НАТО, САЩ и Русия.

Българската външна политика ще трябва да намери цивилизовани форми, в които да опредмети регионалните интереси и вместо да губи време за дебати за новото стратегическо партньорство на Балканите, ще трябва да работи за модернизирането на европейския югоизток.

Русия е велика сила и стратегически фактор за стабилността на Европа и в частност на Балканите това само по себе си и дава аргументи, с които НАТО не може да не се съобразява. Русия има силни козове за въздействие върху европейска архитектура за сигурност. Тя може да предизвика сътресения в нея, като откаже да се съобразява с Договора за обикновените въоръжени сили в Европа (ДОВСЕ) или да поиска неговото преразглеждане. ДОВСЕ бе сключен на блоков принцип НАТО – Варшавски договор, и с преминаването на някои страни от бившия Варшавски договор в НАТО би било логично да предположим, че Русия ще сметне, че договорените паритети са нарушени и съответно да реши, че клаузите на ДОВСЕ повече не я обвързват.

Продължаващият процес на разширяването на НАТО ще има много висока цена и Западът, иска или не, ще я заплати на Русия. Това означава нови милиарди долари помощ и инвестиции, предоставяне на Русия пълното право да отстоява интересите си в някои зони на влияние – например в близката чужбина (без Прибалтика,евентуално), но може би не само нея. България не е обречена да бъде пасивен наблюдател на процесите на еволюцията на НАТО. Ние имаме свои интереси и цели, макар и твърде скромни, шансове да влияем върху тези процеси. При това членството ни в НАТО има смисъл само ако е взаимоизгодно.

Приобщаването на Балканите към европейските структури за сигурност би имало положителен ефект, ако самите балкански държави създадат собствени регионални механизми за предотвратяване на конфликти и управление на кризи. Парадоксално е, че между отделните балкански страни отчуждението е смайващо, докато отношенията с далечни, дори задморски страни са много по-интензивни. Конфликтогенният потенциал на региона ще бъде значително снижен, ако с поощрението на Европа балканските страни се стремят към най-нисък военен баланс и строго отбранителен характер на структурите и дислокациите на въоръжените им сили. Това ще бъде ясен сигнал, че те изоставят традиционната конфронтационна политика, освобождават се от образа на врага. В такъв случай намалява нуждата от присъединяването им към военен блок, който допълнително да ги разделя в съществуващата напрегната и деликатна обстановка.

Но за да стане това реалност, в геостртегически план, а не само в икономически, българската външна политика ще трябва да фокусира силите си в следните по-важни предметни области, които трябва да се преодолеят или да се изгладят противоречията свързани с тях :

• 
  Правата на историческото наследство и проекциите им в държавните политики на страните в региона;
  
• 
  Етноцентризмът и силовата “консолидационна” практика, провокирана от проблемите на националната идентичност;
  
• 
  Намесата на извънрегионални фактори в социалната и културната сфера, хронифициращи липсата на стабилност в региона ;
  
• 
  Разглеждането на регионалната сигурност предимно през призмата на етническите проблеми и динамизирането на този процес под влияние на експанзията на ислямския фундаментализъм;
  
• 
  Ксенофобията, изразяваща национален комплекс и подвижността на новите силови конфигурации в региона;
  
• 
  Ниската политическа култура на развиващите се етнически общности, позволяваща манипулирането им;
  
• 
  Тесните политически приоритети, наситили регионалните отношения с привилегиите на националните интереси;
  
• 
  Пренебрегването на политическия опонент и въвличането на извънрегионални фактори като “посредници” и “интерпретатори”;
  
• 
  Поддържането на асиметрията във военните инструменти на политиката и т.н.
  

4. 
   Мълчанието нa Русия и разшряването нa HATO
   

Каква промяна само за пет години. Като контраст срещата в Прага изглежда почти безоблачна. Приемането на нови членове към вече разширилото се HATO прилича на едно рутинно упражнение. Нови покани със сигурност ще бъдат издадени, а предстоящите нови члено­ве са малко или много предопределени. Най-учудващо обаче е мълча­нието от страна на Москва. Някои наблюдатели без съмнение отдават това на качествено изменените отношения между Русия и Запада след 11 септември. Ho един внимателен анализ на изявленията и действия­та на президента Владимир Путин предполага, че рускиятлидер се е поучил от грешките на своя предшественик Борис Елцин и съзна­телно е взел решение да следва една много по различна политика. Наученият урок може да бъде резюмиран най-кратко така. Първо, Русия няма нито силата, нито влиянието да блокира член­ството в HATO на други европейски държави. Ясно е, че колкото повече се опитва, толкова по-непродуктивна ще бъде една такава политика. Второ, разширяването на Алианса, както примера c Полша показва, всъщност не намалява военната сигурност на Русия. Трето, оправданите руски притеснения могат да бъдат адресирани към HATO и да бъдат обвързани като част от неговото разширяване. Четвърто, след присъединяването си към Пакта, бившите членове на Варшав­ския договор се почувстваха достатъчно сигурни, за да се опитат да изградят по-топли отношения c Москва, което допринесе за стабил­ността и сигурността в тази част на Европа. И накрая, за да избегне бъдещи кризи, Русия трябва да се стреми към едни по-органични взаимоотношения c HATO.

Аспектът в разширяването на HATO, който буди най-силни вълнения в руската политика, е свързан c присъединяването към Алианса на Литва, Латвия и Естония. Този процес е проблематичен, защото за пръв път докара Алианса върху територия на бившия Съветски Съюз, което от руска перспектива е единственото нещо от значение. Въпреки че руският елит вече се е примирил със силно намаленото си влияние в Цент­рална Европа и Балканите /членството на България и Румъния в НАТО/ през последните години, загубата на стату­та на суперсила е болезнен процес и допускането на разширяването на HATO на изток пресече още една важна, макар и силно симво­лична, граница.

Разширяване на HATO в Прибалтика идва точно след като Москва трябваше да погълне друг горчив хап, а именно факта на постоянно присъствие на европейски и американски войски в бившата съветска Централна Азия /Афганистан/. Вследствие на поддръжката към водената от САЩ „война с тероризма” Москва изостави един голям принцип в своята стратегия за сигурност, а именно непозволяването на други държави да строят военни бази върху територия на бившия CCCP. Постоянното присъствие на прибалтийските държави в HATO е поредния пирон в ковчега и предизвика силно негативни реакции, насочени към Владимир Путин. Последният успя се справи c тази вълна от критики и използва събитието, за да насърчи едно ново стратегическо мислене в Русия.

Решението на Путин да не предизвиква Запада към традиционните геополитически въпроси лежи върху силно прагматичните изчисления, свързани c руските икономически нужди и осъзнаването, че защитаване на незащитимото е изгубена кауза. Въпреки това голяма част от държавната власт, свързана c външната политика и отбраната, както и повече от половината население не са така далновидни. За тях Западът си остава неискрен и техните управници са безнадеждно наивни да оставят HATO посредством своето разширение да загради Русия. Критиците в Москва ще трябва да бъдат убедени, че интере­сите, свързани c националната сигурност, не са продадени.

Руският анклав Калининград, който е c население от 900 000 жители и лежи между Литва и Полша на Балтийско море, също е по-особен проблем. Руското правителство категорично се отказа от преследването на т. нар. опция „крепост Калининград” и броят на войниците, разположени там, постоянно спада. Макар че Русия като цяло намалява военното си присъствие в анклава, този процес вероятно ще се проточи и няма да доведе до демилитаризирането на Калининград. Това е защото Москва иска да запази определен военен контингент там c цел предотвратяването на опити за сецесионизъм (отделяне). Това ясно поражда въпроса за стигането до анклава, като се пресича натовска територия. Тук разрешението може да е по-просто и би могло да бъде основано на съществуващото споразумение между Литва и Русия, което действа ефективно от началото на 90-те години.

Едно по-оригинално разрешение на проблема обаче би било засилването на военното сътрудничество в региона, включително съвместно участие в контрола на въздушния трафик. Военното измерение на калининградския проблем обаче се засенчва от иконо­мически и социополитически въпроси. Москва ще трябва да излезе c реалистична стратегия за превръщането на тази изолирана руска област в тестов регион за създаването на по-дълбоки връзки c EC.

За правителствата членки на Алианса разширяването и отношенията c Русия са свързани единствено c граничния въпрос. Дебатите за бъдещето на Алианса сега са фокусирани върху важността на трансатлантическото комуникиране и нуждата от подобряване на военните способности на Пакта. По-малко внимание се отдава на факта, че след края на Студената война най-голямата сила на HATO лежи не във военната, а в политическата сфера. Чрез интегрирането първо на Италия, а след това на ФРГ, Алиан­сът допринесе за мира и стабилността в Западна Европа след края на Втората световна война. Докато Европейската икономическа интеграция беше съществена за циментирането на този мир, военният съюз осигури увереността и спокойствието, нужни за икономическото съживяване.

Приемането на страните от Централна и Югоизточна Европа и Прибалтика в HATO помогна за консолидирането на демокрацията и законността в тях, особено чрез реформирането на взаимоотношенията армия - гражданско общество. Самото кандидатстване за членство в Алианса допринесе за стабилността в Югоизточна Европа и Прибалтика, тъй като Пактът за стабилност изисква решаването на всички по-важни гранични и малцинствени въпроси преди даването на покана за членство. Индиректно, но също толкова важно, разши­ряването на HATO дава една форма на политическа застраховка за чуждите капиталовложения, които имат важно икономическо значе­ние за новоприетите страни.

Макар и след години правилната форма за една нова връзка между Алианса и Москва ще бъде във вид на съюз. Засега обаче руско-атлантическото сътрудничество трябва да бъде насочено срешу известните на всички ни нови заплахи за глобалната сигурност, а именно тероризмът и разпространението на оръжия за масово поразяване.

Над всичко нововъзникналото сътрудничество трябва да бъде превърнато в традиция, така че да даде на руското политическо управ­ление достатъчно сигурност, за да преразгледа своята военна _{доктрина.}

Къде в тази ситуация се оказва НАТО? В каква посока и по какъв начин организацията ще се обърне към появилите се предизвикателства? От важност е динамиката на концептуалния спор за подходящата външно – политическа стратегия в рамките на администрацията на САЩ. Движението на този спор има сериозни импликации /аргументи/ за бъдещето на НАТО.³⁴ В същото време, оформящото се възприятие, че реагирането на новите заплахи ще бъде основно посредством „коалиции с различна геометрия” също набира скорост. Важен остава и въпроса за интерпретирането на терористичните заплахи от различните „големи играчи”.³⁵ Тук, обаче, трябва да се обърне внимание на ключов аспект, който стои малко встрани от непосредственото всекидневие на формулирането на външнополитическо поведение.

Макар да е много трудно да бъде изготвен списък на явленията, чиито импликации за сигурността са безспорни, отвъд съмнение е, че броя на променливите в процеса на взимане на решения е разширен. В този смисъл, самото идентифициране на тези променливи и интерпретацията на заплашителни констелации /позиции/ се превръщат в условие за ефективно, колективно поведение в областта на сигурността. Този процес е акт на оценка, водена от ценности. По този начин изглежда, че степента на ефективно, колективно действие започва да се определя от степента, в която субектите в НАТО анализират по идентичен начин заплахите и отговорите на тях. При умножаване на променливите и увеличаване на страните - членки, този процес става сложен и по-малко предвидим. Тук е и основното предизвикателство по отношение на самата организация. До голяма степен, нейното място и роля ще бъдат предопределени от този процес. Ясно е, че при системно разминаване в тази по- наситена среда НАТО може да се окаже периферен субект. Бъдещето ще покаже поведението на най-новите страни-членки, които се присъединиха към организацията през 2004 г. Тяхното източно разположение и участието им в операции в Азия ще бъдат важен индикатор в това отношение.

На тази теза спокойно може да бъде противопоставено твърдението, че всъщност проблема с идентифицирането и интерпретацията на заплахите е просто въпрос на realpolitik. По силата на някакъв автоматизъм „силният/те” налага/т своите дефиниции и действията са просто следствие. В подобни ситуации и ако те са верни, процедурите по съвместяване на тези интерпретации са чиста формалност, чието изпълнение е просто условие за запазване на легитимността на самата организация. Очевидно е трудно да се твърди, че има идеална ситуация , в която различните опити за интерпретиране са напълно равни или пък че има ситуация, при която субектите стигат естествено до идентично разбиране за заплахи и отговори. Но може да се твърди, че група държави, събрани на основание на общи ценности, решени чрез колективно действие да гарантират своята сигурност ще предприемат консенсусна стратегия на поведение вътре в своето обединение. В такава ситуация, събирането и анализа на информация става все по – централен въпрос за НАТО. Този факт има и институционални последици, тъй като с разширяването на полето на релевантни (повторяеми) явления се разширява и полето на потенциално релевантна информация. Кой каква информация събира, с каква скорост я обработва и с кого и как я комуникира – въпроси с нарастваща важност. По този начин, навременното събиране и подреждане на информация в многопластови, гъвкави аналитични рамки между немалко на брой субекти (вътре в самите държави, както и в общите им структури) ще се превръща в основна дейност на страните – членки. Приносът на новите страни – членки в тази област на сътрудничество ще е много важен за бъдещото функциониране на организацията.