Фондация Български адвокати за правата на човека София, 2011 Всички права запазени

Отговорност по чл. 2 при причиняване на смърт от трети цивилни лица

Изтегляне 1.74 Mb.

страница	2/9
Дата	22.07.2017
Размер	1.74 Mb.
	#26314

1 2 3 4 5 6 7 8 9

5. Отговорност по чл. 2 при причиняване на смърт от трети цивилни лица. Приложното поле на чл. 2 не се ограничава само до случаите, в които са пряко замесени представители на властта. В редица казуси Съдът е разглеждал отговорността на държавата по чл. 2, въпреки че смъртта е настъпила в резултат на действия на цивилни лица. В няколко такива дела^¹⁷ (извършено от психично болен учител убийство на родител на негов ученик и убийство в затворническа килия, при което се установява, че както извършителят, така и жертвата са имали сериозни психически страдания) Съдът приема, че за да се ангажира отговорността на държавата в подобни случаи, трябва да са налице две условия: властите да са знаели или да са били длъжни да знаят, че съществува действителен и непосредствен риск за живота на определено лице в резултат от противоправните действия на трето лице; те да не са предприели, в рамките на правомощията си, необходимите мерки, за които разумно е могло да се очаква, че ще предотвратят този риск. По-късно обаче, в делото Ангелова и Илиев с/у България^¹⁸, Съдът приема по-различен подход, като разглежда случая в светлината на чл. 2, без да изследва наличието на посочените по-горе условия. Фактите по делото касаят извършено през 1996 г. убийство на мъж от ромски произход от група расистки настроени нападатели, повечето от които непълнолетни. Въпреки че са били предприети първоначални действия по разкриване и задържане на извършителите, до постановяване на решението на Съда никой от тях не е бил изправен пред съд за извършеното убийство, а междувременно спрямо повечето от извършителите е изтекла давността за осъществяване на наказателно преследване, поради което производствата срещу тях са били прекратени. Релевантните части на решението гласят: „Съдът отбелязва от самото начало, че жалбоподателите не твърдят, че властите на държавата-ответник са отговорни за смъртта на техния сродник, нито пък намекват, че държавните органи са знаели или е трябвало да знаят, че той е бил изложен на опасност от физическо насилие в ръцете на трети лица, и не са взели съответни мерки, за да го предпазят от тази опасност. Ето защо настоящият случай трябва да бъде разграничен от случаите, в които се твърди използване на смъртоносна сила или от служители на държавните органи, или от частни лица с тяхно одобрение…, или в които фактическите обстоятелства са налагали на властите задължението да защитят живота на дадено лице, например когато те са поели отговорност за неговото благосъстояние… или когато са знаели или е трябвало да знаят, че животът му е в опасност… Липсата на всякаква пряка отговорност на държавата за смъртта на роднината на жалбоподателите обаче не изключва приложимостта на чл. 2 от Конвенцията... Властите е трябвало да предприемат подходящите мерки, които са във възможностите им, за да осигурят доказателства относно инцидента, включително свидетелски показания на очевидци, съдебномедицински доказателства и, при нужда, аутопсия, даваща пълни и точни данни за увреждането и обективен анализ на клиничните констатации, включително причината за смъртта… Формата на разследване за постигане на тези цели може да бъде различна при различни обстоятелства… Въпреки че държавата не участва в причиняване на смъртта на сродника на жалбоподателите, Съдът счита, че посочените процедурни изисквания се прилагат със същата сила при воденето на разследване на нападение върху лице, застрашаващо живота му, независимо от това дали е настъпила смърт или не (вж, mutatis mutandis, М.Ч. срещу България^¹⁹, ж. № 39272/98, § 151). Нещо повече, той би добавил, че когато за нападението има расови подбуди, от особено значение е разследването да се води енергично и безпристрастно, като се има предвид необходимостта в обществото непрекъснато да се осъжда расовият и етнически расизъм и да се поддържа вярата на малцинствата в способността на властите да ги защитят от заплахи за расово мотивирано насилие (виж Менсън и др. с/у Обединеното Кралство^²⁰ (реш. по допустимостта), ж. № 47916/99).”
6. Екстрадиция, експулсиране и депортиране. Пред Съда са повдигани въпроси, свързани с екстрадиция на лица в страни извън териториалния обхват на Конвенцията, в които съществува риск да бъдат осъдени на смърт или да бъдат подложени на изтезания или нечовешко и унизително отнасяне. В повечето от тези случаи казусът е разглеждан в светлината на чл. 3 от Конвенцията. Решението на страна по Конвенцията да екстрадира някого може да повдигне въпрос по чл. 3 ако има сериозни основания да се заключи, че засегнатото лице може да бъде подложено на изтезания, нечовешко или унизително отнасяне в страната, поискала екстрадирането му. В тези случаи отговорността на държавата може да бъде ангажирана поради това, че в резултат на действията й лицето може да бъде подложено на третиране, несъвместимо с чл. 3 от Конвенцията^²¹. Същите принципи би следвало да се приложат на още по-голямо основание по отношение на чл. 2 от Конвенцията, т. е. едно лице не може да бъде екстрадирано в страна, в която има сериозни основания да се заключи, че животът му ще бъде подложен на опасност в нарушение на чл. 2. В цитираното по-горе дело МакКан Съдът изрично препраща към тези принципи, що се отнася до приложимостта на чл. 2.

ІV. СЛУЧАИ, В КОИТО ЛИШАВАНЕТО ОТ ЖИВОТ Е ДОПУСТИМО
Както беше отбелязано по-горе, чл. 2 защитава правото на живот. Забраната за отнемане на човешки живот обаче не е абсолютна. Конвенцията държи сметка, че е възможно определени действия, насочени към защитата на блага от същия порядък, да имат за резултат причиняването на смърт. Именно за това се отнася ал. 2 на чл. 2. Все пак обаче, в основата на разпоредбата е залегнала идеята, че причиняването на смърт може да се окаже неизбежна последица от действията, имащи за цел предотвратяване или преустановяване на нарушение на права от същия порядък, но целта на тези действия не може да бъде причиняването на смърт. С други думи, умишленото причиняване на смърт не е допустимо в никой случай. Именно затова ал. 2 разпорежда, че употребата на сила трябва да бъде „абсолютно необходима”. В систематиката на нормата на ал. 2 абсолютната необходимост е общата предпоставка, а б. „а” – „с” предвиждат конкретните хипотези, в които причиняването на смърт при употреба на абсолютно необходима сила няма да представлява нарушение на чл. 2. Следователно основният въпрос, който се поставя в практиката по дела, свързани с употреба на сила и смъртоносни оръжия, е дали тази употреба е била абсолютно необходима. Критерият за „абсолютна необходимост” е по-стриктен от съдържащия се в други разпоредби на Конвенцията критерий „необходимост в едно демократично общество”. Абсолютната необходимост за употреба на сила е обективен критерий. За нейното наличие се съди с оглед на всички данни, събрани по конкретния случай, а не само с оглед на конкретната преценка на лицата, употребили тази сила, дори и в техните очи тази преценка да се е основавала на реални данни^²². Въпросите, свързани с абсолютната необходимост за употреба на сила и смъртоносно оръжие, довела до причиняването на смърт, са подробно изложени от Съда в споменатото по-горе дело Начова и други срещу България. Делото се отнася за случай на употреба на огнестрелно оръжие, оказала се смъртоносна, по отношение на две лица, избягали от мястото, където изтърпявали наказание лишаване от свобода, наложено им заради бягството им от наборна военна служба. При преценка за съвместимостта на действията на властите с изискванията на чл. 2, и по-конкретно с изискването за абсолютна необходимост при употреба на оръжие за задържане на лица по чл. 2, ал. 2, б. „b” от Конвенцията, Съдът е обсъдил следните въпроси:

били ли са конкретните действия на служителите, с оглед на конкретната обстановка при задържането, съответни на опасността, която са представлявали задържаните лица предвид поведението им при задържането, и била ли е употребата на смъртоносно оръжие пропорционална на извършените от задържаните лица правонарушения. Основополагащият стандарт, залегнал в чл. 2 на Конвенцията, е формулиран от Съда по следния начин: „Съдът приема, че в светлината на императивната необходимост да се запази животът като фундаментална ценност, законната цел да се осъществи правомерен арест не може да оправдае подлагането на човешки живот на риск, щом беглецът е извършил престъпление, несвързано с насилие, и не представлява заплаха за никого. Всеки друг подход би бил несъвместим с основните принципи на демократичните общества, всеобщо възприети днес… Употребата на потенциално смъртоносно огнестрелно оръжие неизбежно подлага човешкия живот на риск, дори и когато съществуват правила, чиято цел е намаляването на опасностите. В съответствие с това Съдът счита, че при никакви обстоятелства не може да бъде „абсолютно необходимо” по смисъла на чл. 2, ал. 2 от Конвенцията използването на такова огнестрелно оръжие за задържане на лице, заподозряно в несвързано с насилие престъпление, за което се знае, че не представлява опасност, дори и ако неупотребата на такова оръжие би имала за последица невъзможност да се осъществи арестът”.
съществувала ли е в националното законодателство ясна и достъпна норма, която да поставя употребата на смъртоносно оръжие в зависимост от конкретните обстоятелства и характера на извършеното от задържаното лице. Според Съда: „Въпросът дали и при какви обстоятелства трябва да се предвиди употреба на огнестрелни оръжия, ако подлежащото на задържане лице се опита да избяга, трябва да бъде решаван въз основа на ясни правни норми, адекватно обучение и в светлината на тази информация”.
планирана ли е операцията по такъв начин, че рисковете от отнемане на живот да бъдат минимизирани „Съдът счита, че предвид задължението на държавата да защитава живота, решаващ елемент в планирането на операциите за задържане, които потенциално биха могли да доведат до употребата на огнестрелни оръжия, трябва да бъде анализът на цялата налична информация относно конкретните обстоятелства, включително, като абсолютен минимум, естеството на престъплението, извършено от подлежащото на задържане лице, и степента на опасност – ако има такава – която това лице представлява”.

От анализа на всички тези предпоставки се прави извод дали в конкретния случай употребата на сила и оръжие е била абсолютно необходима и дали преследваната цел би оправдала лишаването от живот. Ако отговорът е отрицателен дори и само за някое от условията, то най-вероятно Съдът ще констатира, че чл. 2 е нарушен.

V. СМЪРТНОТО НАКАЗАНИЕ И НЕГОВАТА ОТМЯНА
Както става ясно от второто изречение на ал. 1 на чл. 2, при приемането на Конвенцията съществуването и изпълнението на смъртно наказание не е представлявало нарушение на правото на живот, стига такова наказание да е наложено в съответствие с изискванията на Конвенцията. Този факт е лесно обясним, тъй като по времето, когато е изготвян проектът на Конвенцията, смъртното наказание е съществувало в някои от страните по нея.
Уредбата е развита с приемането на Протокол № 6 към Конвенцията, влязъл в сила за ратифициралите го държави на 1 март 1985 г. Член 1 от протокола предвижда премахване на смъртното наказание и на изпълнението на смъртни присъди след влизането му в сила, а според чл. 2 единствената възможност за налагане на това наказание е за действия, извършени по време на война или при непосредствена опасност от война. Разпоредбите на протокола не могат да бъдат дерогирани по реда на чл. 15 от Конвенцията. Към настоящия момент Протокол № 6 е в сила за всички страни-членки на Съвета на Европа, с изключение на Русия, която го е подписала, но не го е ратифицирала. Протоколът е в сила за България от 1.10.1999 г.
С Протокол № 13 към Конвенцията, подписан на 3 май 2002 г., се премахва възможността за налагане на смъртно наказание и по време на война или при непосредствена опасност от война. Протоколът не е подписан от Азербайджан и Русия и не е ратифициран от Армения, Латвия и Полша.
В практиката на Съда по прилагането на чл. 2 в преходния период между подписването на Протоколи № 6 и № 13 и тяхната ратификация от страните-членки, е разгледан въпросът не представлява ли смъртното наказание само по себе си нечовешко и унизително третиране, дори съответната страна все още да не е ратифицирала Протокол № 6. Без да дава категоричен отговор на този въпрос, по делото Йоджалан срещу Турция^²³ Съдът проследява целия процес на премахване на смъртното наказание в страните членки на Съвета на Европа и, като констатира, че територията на тези страни е на практика зона, освободена от смъртното наказание, заключава: „На фона на тази трайна тенденция може да се каже, че смъртното наказание в мирно време трябва да се разглежда като неприемлива… форма на наказване, която вече не е допустима по чл. 2”.

ЗАБРАНА НА ИЗТЕЗАНИЯТА, НЕЧОВЕШКОТО И УНИЗИТЕЛНО ОТНОШЕНИЕ И НАКАЗАНИЕ

І. ПРАВНА УРЕДБА
Изтезанията и малтретирането^²⁴ са сред най-ужасяващите нарушения на правата на човека и човешкото достойнство. Съгласно Всеобщата декларация за правата на човека никой не трябва да бъде подлаган на изтезания или на жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание (чл. 5). Международното право не позволява никакви изключения. Всички страни са задължени да спазват безусловната забрана на всички форми на изтезание и малтретиране, установена в редица международни актове, като Международния пакт за граждански и политически права (чл. 7), Европейската харта на основните права (чл. 4), Конвенцията на ООН против изтезанията и други форми на жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание (чл. 2 и чл. 16), Европейската конвенция за предотвратяване на изтезанията и нечовешкото или унизително отнасяне или наказание и мн.др.
Конституцията на България също забранява по категоричен начин подлагането на „мъчение, на жестоко, безчовечно или унижаващо отношение, както и на насилствена асимилация”. (чл. 29, ал. 1)
Член 3 от Европейската конвенция за защита на правата на човека гласи:
Забрана на изтезанията
Никой не може да бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително отношение или наказание.
Забраната е формулирана като абсолютна гаранция за правата, които регламентира, и не може да бъде дерогирана по време на война или на извънредно положение, застрашаващи съществуването на нацията (чл. 15, ал. 2 от Конвенцията). За разлика от повечето от останалите текстове на Конвенцията чл. 3 е формулиран категорично, без възможност за изключения и държавата не притежава свободата на преценка, която има във връзка с предвидените изключения от други негативни задължения по Конвенцията^²⁵.
В практиката си Съдът е потвърждавал, че дори и при най-тежки ситуации, като например борбата с тероризма и организираната престъпност, Конвенцията забранява по абсолютен начин изтезанията и нечовешкото и унизително отношение или наказание, без значение кое е засегнатото лице и какво е престъплението, което се твърди, че е извършило^²⁶.
Съществуват все пак признати изключения от абсолютния характер на чл. 3. Така, ако отнемането на живот не е в нарушение на чл. 2 от Конвенцията (напр. при самозащита), „следва a fortiori, че причинените при тези обстоятелства тежки наранявания също са оправдани”^²⁷. Аналогично, условията в местата за лишаване от свобода, които иначе биха били в нарушение на чл. 3, могат да бъдат оправдани като мерки за предотвратяване на бягство или на самоубийство. Също така в някои хипотези на медицинско лечение съгласието на лицето може да освободи държавата от отговорността й по чл. 3.
На последно място, за да попадне в приложното поле на чл. 3 „причиненото страдание или унижение във всички случаи трябва да надхвърля неизбежния елемент на страдание и унижение, свързан с всяка форма на легитимно наказване”. Това означава, че законосъобразното лишаване от свобода, което неминуемо причинява болка и страдание, не представлява унизително третиране.

ІІ. ТЕСТ ПРИ ПРЕЦЕНКА НАРУШЕНА ЛИ Е ЗАБРАНАТА
За да попадне в приложното поле на чл. 3, малтретирането трябва да достигне една минимална степен на суровост. „Оценката на този минимум е относителна и зависи от всички обстоятелства по делото – например продължителност на отнасянето, неговите физически и душевни последици, а в някои случаи пол, възраст и здравословно състояние на жертвата”^²⁸. Допълнителни фактори са целта на отнасянето, заедно с намерението или умисъла зад него^²⁹, както и контекстът, в който се осъществява – например атмосфера на силно напрежение или емоции^³⁰. Тези фактори са относими както при преценката дали дадено третиране попада в обхвата на чл. 3, така и при разграничаването на различните форми на отнасяне, забранени от разпоредбата. Съдът прави такова разграничение, когато фактите по делото го налагат. По някои дела обаче той просто посочва, че има нарушение на чл. 3, защото каквато и да е точната форма на малтретирането, нарушението е факт. Но разграничаването между изтезанието и останалите форми на малтретиране е от значение както за размера обезщетението, което може да бъде присъдено, така и за репутацията на държавата-ответник.

ІІІ. СТАНДАРТ НА ДОКАЗВАНЕ
При преценката дали е имало изтезание или друго малтретиране Съдът в повечето случаи е прилагал стандарта на доказване „извън разумно съмнение”, като такова доказване може да следва от съвместното съществуване на достатъчно силни, ясни и непротиворечиви индиции или подобни неопровергани фактически презумпции^³¹. В този контекст се взема предвид и поведението на страните при събирането на доказателствата. Така Съдът може да прави изводи и от пропуска на държавата ответник да предостави доказателства^³².
Когато разглежданите събития са изцяло или в голямата си част изключително достояние на властите, както в случаите на лица под техен контрол при задържане, възникват силни фактически презумпции относно травми, възникнали по време на такова задържане. В тези случаи тежестта на доказване е върху властите, като от тях се изисква да предоставят удовлетворително обяснение (виж по-горе ІІІ.2).

ІV. ФОРМИ НА ЗАБРАНЕНО ОТНАСЯНЕ

1. Изтезание
В делото Ирландия срещу Обединеното кралство (цитирано по-горе) Съдът дефинира изтезанието като „умишленото нечовешко отнасяне, което причинява много тежко и жестоко страдание”. Освен с жестокост, изтезанието се отличава с преднамереност на упражненото насилие. При дефинирането Съдът се води от чл. 1 на Конвенцията на ООН против изтезанията, който определя изтезанието като умишлено причиняване на силно физическо или психическо страдание с цел от жертвата да се получи информация или тя да бъде наказана или сплашена.
Първото дело, по което институция по Конвенцията намира, че има изтезание, е Гръцкото дело^³³ от 1969 г. По него Комисията стига до извода, че политическите затворници в Гърция са били подложени на изтезание и малтретиране, тъй като са били бити жестоко по всички части на тялото с цел да се изтръгне признание или информация за подривната дейност на противниците на военната хунта.
През 1978 г., в цитираното решение Ирландия с/у Обединеното Кралство Съдът изненадващо не приема за изтезание комбинацията от методи за разпит, включващи стоене на пръсти с разперени ръце, увиване главите на задържаните в торба по време на цялото задържане, подлагането им на силен шум, лишаването им от храна и сън.

След това решение Съдът е правил констатации за изтезание в стряскащо много случаи, като всички включват физическо, а някои и душевно страдание. По делото Аксой с/у Турция^³⁴ Съдът намира, че т.нар. „палестинско бесене”, при което жалбоподателят е бил съблечен, ръцете му са били вързани зад гърба и е бил провесен на тях, представлява „изтезание”. Съдът посочва, че „това отнасяне може да бъде само умишлено; за осъществяването му са били необходими подготовка и усилие”. По делото Айдън с/у Турция^³⁵ Съдът приема, че самият акт на жестоко изнасилване на жалбоподателката от униформен е достатъчен за да се констатира изтезание. Принудително хранене на затворници, обявили гладна стачка, без за това да има медицински показания и с единствената цел прекратяване на стачката, също представлява изтезание, тъй като е било извършено болезнено и унизително (Невмержитски с/у Украйна^³⁶).

Определението за изтезание, формулирано в решението Ирландия, имплицитно предполага, че достатъчно тежко душевно страдание също може да представлява изтезание, като физическата болка не е водещ фактор. По Гръцкото дело Комисията определя „не-физическото изтезание” като „причиняване на психическо страдание чрез довеждане до състояние на стрес и терзание по друг начин, а не чрез физическо насилие”. До този момент Съдът не е констатирал изтезание в резултат само на душевно страдание. Институциите по Конвенцията са откроили някои психически страдания, за които са приели, че представляват изтезание, макар и не сами по себе си, а в съчетанието им с физически тормоз – напр. изолация в единична килия, продължила повече от осем години (Иласку и др. с/у Молдова и Русия^³⁷), държане с превръзка на очите (Дикме с/у Турция^³⁸), заплахи към членове на семейството (Акок с/у Турция^³⁹), унизително разхождане гол (Айдън), фалшиви екзекуции, страх от екзекуция на (т.нар. death row) или очакване на други унижения (Иласку). С решение от 2.09.2010 г. по делото Бекирски^⁴⁰ Съдът за пръв път констатира изтезание по дело срещу България. В продължение на една седмица 24-годишен мъж е бил жестоко бит след опит за бягство от ареста на Окръжна следствена служба Пловдив. Едва на седмия ден г-н Бекирски е бил отведен в болница, където е починал от раните си два дни по-късно. Съдът намира, че г-н Бекирски е бил подложен на почти постоянна физическа болка и напрежение, съставляващи „изтезание” по смисъла на Конвенцията, а като не му е предоставила навременна и адекватна медицинска помощ, държавата е извършила второ нарушение по чл. 3. Изтезаването и липсата на адекватна медицинска помощ, довели до смъртта на г-н Бекирски, са приети за нарушение и на правото на живот по чл. 2.
2. Нечовешко отношение
Малтретирането трябва да достига едно минимално ниво на суровост, за да представлява нечовешко отношение по смисъла на чл. 3. По-конкретно то трябва да е „причинило или телесно нараняване, или интензивно психическо и душевно страдание”^⁴¹. Основната разлика между изтезанието и нечовешкото отнасяне е степента на причиненото страдание. За разлика от изтезанието, не е нужно нечовешкото отношение или наказание да цели причиняване на страдание; умисълът се взима предвид, но не е необходимо условие.
Заплахата с изтезание, ако е „достатъчно реална и непосредствена”, може да породи душевно страдание, което да представлява нечовешко отношение^⁴². Душевното страдание е било достатъчно за констатация на нарушение в различен контекст – опожаряване на домовете на възрастни хора пред очите им^⁴³; малтретиране или убийство на близък роднина^⁴⁴, незаконно задържане^⁴⁵.
Случаи, в които Съдът е констатирал нечовешко отношение:
- Физическо насилие, вкл. употреба на техники за разпит, които са причинили интензивно физическо и душевно страдание. В повечето случаи става въпрос за упражнено насилие при задържане или по време на лишаване от свобода. По делото Рибич с/у Австрия Съдът посочва: „Всяка употреба на физическа сила, която не е стриктно необходима в резултат на поведението на лицето, унижава човешкото достойнство и по принцип представлява нарушение на чл. 3”^⁴⁶. Това предполага, че всяка физическа грубост от страна на служител на затвор или арест може да доведе до нарушение на чл. 3, освен ако не е необходима за овладяване на безредици или предотвратяване на бягство, тъй като неизбежното накърняване на достойнството генерира достатъчно страдание или унижение, за да е приложим чл. 3.
В практиката си Съдът е извел принципа, че „когато едно лице бъде задържано от полицията в добро здравословно състояние, но към момента на освобождаването му се установи, че е претърпяло наранявания, в тежест на държавата е да представи правдоподобно обяснение за начина, по който те са били получени; в противен случай възниква проблем по чл. 3 от Конвенцията”^⁴⁷. Аналогично, когато нараняванията са получени по време на арест, правителството има тежестта да докаже по убедителен начин, че употребената сила не е била прекомерна^⁴⁸ и е била крайно необходима”^⁴⁹.
- Експулсирането или екстрадирането на чужденец могат, в изключителни ситуации, да доведат до нарушение на чл. 3. По делото Сьоринг с/у Обединеното кралство^⁵⁰ Съдът е постановил, че би било в нарушение на Конвенцията, ако държава членка екстрадира някого в страна, „където има основание да се вярва, че съществува реален риск лицето да бъде подложено на изтезания или нечовешко или унизително отнасяне”. Това правило е приложимо както към случаи на екстрадиции, така и към случаи на експулсиране. Отговорността на държавата в тези случаи е не за действията на другата държава, а за създадената чрез екстрадицията или експулсирането възможност за нарушаване на правата на жалбоподателя от страна на другата държава. Съдът посочва, че рискът пред лицето трябва да е реален, а не възможен, и държавата ответник трябва да е разполагала с факти, от които да е направила или да е можела да направи извода, че ако екстрадира (експулсира) лицето, то ще бъде подложено на мъчение. Така в решението по делото Вилвараджа и др. с/у Обединеното кралство^⁵¹, макар трима от петимата експулсиране в Шри Ланка впоследствие да са били малтретирани, Съдът приема, че няма нарушение на чл. 3, защото не са съществували особени данни, които да позволят на държавата ответник да разграничи техните случаи от останалите.
От абсолютния характер на забраната по чл. 3 следва и че ответната държава не може да се освободи от задължението си да не излага на риск от изтезание и лошо отнасяне чужденец, подлежащ на експулсиране, дори ако той представлява заплаха за обществото на експулсиращата държава^⁵². Отговорността на страната по Конвенцията обхваща и случаите на експулсиране за страна, която би експулсирала лицето за трета страна, където има риск от малтретиране^⁵³.
До днес са единични случаите на нарушение на чл. 3, констатирано по хуманитарни съображения. В решението по делото Д. с/у Обединеното кралство^⁵⁴ Съдът се е произнесъл по оплакването на гражданин на Сейнт Китс и Невис, болен от СПИН в терминална фаза, който следвало да бъде експулсиран там след излежаване на присъда за разпространяване на наркотици. Съдът е намерил, че ако жалбоподателят бъде експулсиран държавата ответник би нарушила чл. 3 от Конвенцията, защото в Сейнт Китс и Невис той не би могъл да получи същото лечение и подкрепа, както и защото там е нямал близки и подслон. Съдът е посочил че „рязкото прекъсване” на настоящото лечение и неизбежното ускоряване на фаталния край биха причинили на жалбоподателя „остро психическо и физическо страдание” и биха го изложили на реалния риск да умре при много стресиращи обстоятелства. Съдът изрично е подчертал, че това е изключителен случай и че Конвенцията не задължава държавите да предоставят на незаконно пребиваващи лица медицински, социални или други грижи, от които те не биха могли да се ползват в собствените си страни. В мотивите си Съдът е посочил, че този случай е уникален поради съчетанието на факторите, довели до констатация на нарушението – близост до смъртта, липса на семейство и липса на медицинска подкрепа в Сейнт Китс и Невис. В последващо свое решение от 2008 г.^⁵⁵ Голямото отделение е потвърдило подхода си към подобни дела и заложения в решението Д. с/у Обединеното кралство „много висок праг” на страдание.

- Изчезнали или убити близки. Съдът приема, че страданията, причинени на близки на жертвите на сериозни нарушения, могат да доведат до нарушение на забраната за нечовешко отношение. По делото Курт с/у Турция^⁵⁶ той е намерил, че причинените на жалбоподателката болка и несигурност за съдбата на сина й , за когото нямала никаква информация след като за последно го видяла обграден от представители на силите за сигурност, представляват нечовешко отношение, за което държавата следва да носи отговорност. При преценката Съдът е очертал следните относими елементи – близостта на семейната връзка между жалбоподателя и изчезналото лице, особените обстоятелства на връзката между тях, степента, в която жалбоподателят е станал свидетел на събитията, опитите на жалбоподателя да получи информация за изчезналия и начинът, по който властите са откликнали на тези искания. Същността на нарушението спрямо близките роднини не е във факта на „изчезването”, а в реакцията и отношението на властите.

В решение от 25 март 2011 г. по делото Есмукхамбетов и др. с/у Русия^⁵⁷ Съдът констатира нечовешко отношение и по жалба на жители на чеченско село, безпричинно атакувано от два бойни самолета на руската армия. В резултат на нападението са загинали три деца и две жени, а последвалото наказателно разследване е било неадекватно.Прилагайки принципите, изведени в решението Курт, Съдът е намерил, че г-н Есмукхамбетов, който е станал свидетел на смъртта на двете си невръстни деца и на съпругата си, е жертва на нечовешко отношение, отговорността за което е на властите.
3. Унизително отношение
Съдът приема, че отношението е унизително, когато може да възбуди у жертвата чувство на страх, терзание или малоценност, които могат да го унижат и да пречупят физическата и моралната му устойчивост, или когато отношението е такова, че може да принуди жертвата да действа против своята воля^⁵⁸.
За разлика от нечовешкото отношение, ударението тук е върху унизяването, а не върху физическото или психическо страдание, макар безспорно двете да се припокриват. По Гръцкото дело Комисията приема, че всяко нечовешко отнасяне е и унизително, но обратното не е непременно вярно. Както и при останалите форми на малтретиране, преценката се извършва с оглед на съвкупността от всички обстоятелства по делото. Освен това причиненото унижение следва да е по-сериозно от онова, което неизбежно съпътства допустимите форми на отнасяне, като например свързаните с условията на лишаване от свобода^⁵⁹. Публичността на третирането е от значение за неговия унизителен характер, макар понякога да е достатъчно унижението в собствените очи^⁶⁰. Умисълът за унижаване не от решаващо значение за констатацията на нарушение. Наличието му ще се отчете от Съда, но липсата му не означава, че няма унизително третиране. В Прити с/у Обединеното кралство^⁶¹ отношението към лице със сериозни физически увреждания, задържано в ареста, е било унизително, макар да няма доказателства за умишлено унижаване.
Форми на унизително отнасяне
- Условия на задържане и третиране на лишените от свобода. При преценка на условията в местата за лишаване от свобода (следствени арести, затвори, центрове за бежанци, психиатрични болници, изтрезвителни) Съдът отчита техния кумулативен ефект върху жалбоподателя, като съобразява и продължителността на периода, в който той е бил държан в тези условия. Съдът отдава особено значение на докладите на Европейския комитет за предотвратяване на изтезанията (КПИ), когато е посещавал съответното място за лишаване от свобода. Множество са постановените до този момент решения (вкл. повече от 30 срещу България), в които Съдът посочва, че пренаселеността, лошите хигиенни условия, некачествената храна, недостатъчното време, прекарано извън килията, недостатъчната естествена светлина, ограниченият достъп до течаща вода и пр. представляват нечовешко и унизително отношение по смисъла на Конвенцията. И още – унизително е претърсването на голо, когато, дори и да е оправдано от изисквания за сигурност, не е извършено с дължимото уважение към задържания^⁶²; унизително е обръсването на главата на лишен от свобода като наказание за критични към затворническата администрация писания^⁶³; унизително е извеждането от затвора винаги и единствено с белезници, без това да се налага от съображения за сигурност^⁶⁴; унизително е съвместното обитаване на килия от пушачи и непушач, довело до заболяване на белите дробове на непушача^⁶⁵, и др. Разбира се, финансовите затруднения не могат да освободят държавата от задължението й да гарантира неунизителни условия на лишаване от свобода^⁶⁶.
- Изолация. Изолирането на лице, лишено от свобода (арестант, затворник, психично болен), по принцип не е в нарушение на чл. 3 и е допустимо по причини, свързани със сигурността или защитата на изолираното лице от останалите лишени от свобода или обратно; то би могло да бъде оправдано и с интересите на правосъдието, напр. за отделяне на съ-подсъдими по време на висящ процес^⁶⁷. По правило продължителната изолация е нежелателна, особено за лице, задържано под стража. Изолацията трябва да е временна, за определен период, и задържаният следва да се наблюдава системно от лекар и психолог. Съдът отчита конкретните обстоятелства, като строгост на мярката, продължителност, цел и последици върху изолираното лице. По делото Иласку (цитирано по-горе) Съдът е посочил, че пълната сензорна изолация (от светлина и звук), съчетана със социална изолация, може да унищожи личността и представлява нечовешко отнасяне, което не може да бъде оправдано с изисквания на сигурността или други аргументи.
- Медицинска помощ. Всеки лишен от свобода следва да има достъп до „необходимата медицинска помощ”, като стандартът е адекватност на предоставената грижа, а не най-доброто, с което разполага обществото извън затвора^⁶⁸. Член 3 не съдържа общо задължение за освобождаване на затворник или за преместването му в гражданска болница, за да получи конкретно лечение. Няма нарушение, ако подходящи грижи се осигуряват в затвора или чрез периодично извеждане от него и това е достатъчно за лечението му. Ако обаче състоянието му не позволява предоставяне на нужната медицинска или сестринска грижа в затвора, той трябва да бъде освободен при условия, съвместими с обществената сигурност^⁶⁹.
Когато липсата на необходимата медицинска помощ причини на лишения от свобода „жестока и продължителна болка”, е налице нечовешко отношение^⁷⁰; в останалите случаи, когато третирането достига прага на суровост, Съдът приема, че отношението е унизително, ако липсата на медицинска помощ, причинява постоянен стрес и тревожност на лицето – напр. нелечение на туберкулоза^⁷¹. Недостатъчната или неадекватна грижа^⁷² също може да е в нарушение на чл. 3, както и закъснялото лечение^⁷³.
По делото Дайбеку с/у Албания^⁷⁴ Съдът е постановил, че определени категории лишени от свобода следва да бъдат задържани в места, които предлагат условия, подходящи за техните конкретни медицински и други нужди. Съдът е идентифицирал като такива душевно и психично болните, лицата с тежки физически заболявания^⁷⁵ или увреждания, възрастните и наркозависимите в период на абстиненция.

Принудителна медицинска интервенция. По чл. 3 няма задължение за предоставяне на медицинска помощ на лишено от свобода лице против неговата воля. Едновременно с това принудителното лечение по принцип не би било в нарушение на чл. 3, ако е наложително от медицинска гледна точка и е в интерес на физическото или психическо здраве на лицето. В тези случаи е задължително наличието на процедурни гаранции срещу произвол, както и гарантирането на достойнството на лицето.

Не е в нарушение на чл. 3 използването на принудителни медицински процедури с цел получаване на доказателства, които не могат да се получат по друг начин. Съдът изисква властите да докажат, че при прилагането на процедурите е бил преценен рискът за здравето на лицето и причинените физически и психически страдания са били сведени до минимум. Съдът преценява степента на осигурения медицински надзор и последиците за здравето на лицето^⁷⁶.

Дискриминацията може да представлява унизително отношение. По делото 35 източно-африкански азиатци с/у Обединеното кралство Комисията е посочила, че третирането на жалбоподателите като „втора категория граждани” представлява расова дискриминация, която при определени обстоятелства може да представлява унизително отношение^⁷⁷. В междудържавното дело Кипър с/у Турция^⁷⁸, по жалба на Кипър срещу ситуацията в Северен Кипър (владяна от Турция), Съдът е намерил нарушение на чл. 3, като е постановил, че отношението към карпаските гръцки кипърци заради това, че са част от тази общност, е унизително. На гръцките кипърци било забранено да прехвърлят недвижима собственост на свои роднини, които не живеят в Северен Кипър; на младежите, завършили гимназиалното си образования в държавата Кипър, не било позволено да се върнат и да живеят в Северен Кипър и т.н. През 2011 г. предстои постановяването на решение на Голямото отделение по жалба срещу Словакия, подадена от ромска жена, която твърди, че е била принудително стерилизирана именно защото принадлежи към това малцинство^⁷⁹.

4. Нечовешко или унизително наказание
В практиката липсва ясно разграничение между нечовешко отношение и наказание. По-ясна е разликата между нечовешко и унизително наказание, като, разбира се, тестът е степента на причиненото физическо страдание и унизителността на начина, по който наказанието е било изпълнено.
По правило наказателната присъда не попада в обхвата на чл. 3, тъй като видът и срокът на наказанието са в компетентността на националните съдилища. Разбира се, има изключения – до извод за нарушение могат да доведат например оплаквания срещу допустимите по закон телесни наказания, налагани на децата в училище или в семейството в Обединеното кралство^⁸⁰; изпълнението на смъртно наказание по начин, който причинява повече от минимално възможното физическо и психическо страдание^⁸¹; доживотното лишаване от свобода без вероятност за освобождаване^⁸²; екстремни случаи на нарушение на принципа за пропорционалност между тежестта на извършеното престъпление и наложеното наказание^⁸³.

ІV. ПОЗИТИВНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ ЗА ЗАЩИТА ОТ МАЛТРЕТИРАНЕ
В допълнение към негативното задължение никой да не бъде подлаган на изтезание или друга форма на малтретиране, чл. 3 съдържа позитивното задължение за предприемане на подходящи мерки за защита на лицата от такова малтретиране. Задължението има две измерения – за превенция и за разследване.
1. Позитивното задължение за превенция
Държавата е длъжна да създаде „законодателна рамка, която да предоставя адекватна защита срещу малтретиране от страна на държавни служители или частни лица”^⁸⁴.
Държавата е длъжна също така да предприеме адекватни мерки, за да защити дадено лице от малтретиране в конкретен случай, за който властите са знаели или са били длъжни да знаят. Например по делото Преминини с/у Русия^⁸⁵ Съдът е посочил, че „в съответствие със задължението си да зачита, защитава и реализира правото на лицата да не бъдат обект на насилие или на унизително третиране, държавата е длъжна да предотвратява и да реагира на актове на насилие сред затворниците”. В решението Миланович с/у Сърбия^⁸⁶ Съдът е постановил, че липсата на адекватно разследване на нападения срещу религиозен лидер и на мерки, които да предотвратят последващи нападения, представлява нарушение на чл. 3. В различен контекст, в Z с/у Обединеното кралство Съдът е намерил нарушение заради пропуска на социалните служби да предприемат нужните мерки за предоставяне на защита на децата жалбоподатели от „сериозно продължително пренебрегване и злоупотреба” от страна на родителите им, за което службите са знаели или са били длъжни да знаят. По делото Опуз срещу Турция^⁸⁷ Съдът е направил подобни изводи в случай на постоянно и сериозно насилие от страна на съпруга на жалбоподателката спрямо нея и майка й.
2. Позитивното задължение всеки акт на малтретиране да бъде разследван и да бъде прилаган законът (т.нар. процедурна гаранция)
В решението си по делото Асенов и други с/у България^⁸⁸ Съдът постанови за първи път, че „когато едно лице повдига защитимо твърдение, че е било сериозно малтретирано от полицията или други държавни служители незаконно и в нарушение на чл. 3, тази разпоредба, във връзка с общото задължение на държавата по чл. 1 от Конвенцията да „осигури на всяко лице под нейната юрисдикция правата и свободите, определени [в тази конвенция]”, имплицитно налага задължение за ефективно официално разследване. Както и по чл. 2, това разследване трябва да е годно да доведе до издирването и наказването на отговорните лица (…). Ако това не беше така, общата правна забрана на изтезанията и нечовешкото и унизително отношение и наказание би била неефективна на практика, въпреки фундаменталното й значение, и в някои случаи би станало възможно представители на държавата да нарушават правата на лицата, намиращи се под техен контрол, практически безнаказано” (§102).
Това заключение на Съда въведе изискване за ефективно, обективно и навременно разследване и по отношение на оплаквания от изтезания, нечовешко или унизително отношение, като процедурна гаранция срещу нарушения на забраната на изтезания – подобно на изведеното по-рано изискване за разследването на причинена от държавни служители смърт, като гаранция срещу нарушения на правото на живот. По този начин практиката на Европейския съд по правата на човека по тълкуването на съдържанието на тези текстове се доближи до Конвенцията на ООН против изтезанията и други форми на жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание, която предвижда изрично задължение на страните по този международен договор (между които и България) за образуване и провеждане на незабавно, обективно и безпристрастно разследване на подобни нарушения и изправяне на виновните пред наказателен съд.
За държавата възниква процедурното задължение за разследване както при съмнения за малтретиране от страна на държавни служители, така и при данни за насилие от страна на частни лица^⁸⁹.
Аналогично на процедурното задължение по чл. 2, за да бъде разследването ефективно е необходимо лицата, които го провеждат, да са независими от замесените в събитията. Това означава не само липса на йерархична или институционална връзка, но и практическа независимост. Държавата има задължението да започне ex-officio разследване на всеки един случай на незаконно третиране, за който разполага с достатъчно данни. Не е необходима формална жалба от страна на жертвата или нейните близки. Разследването трябва да е и ефективно, в смисъл че трябва да води към идентифицирането и наказването на отговорните лица. Това е задължение не за резултат, а за средства. Властите трябва да са предприели разумните стъпки, които са във възможностите им, за да се съберат доказателствата по случая, включително свидетелски показания, съдебномедицински експертизи, очни ставки и т.н. Всеки недостатък на разследването, който подкопава годността му да установи отговорното лице, рискува да го направи несъответстващо на този стандарт. Бавното и неефективно разследване също може да доведе до констатация за нарушение на чл. 3⁹⁰.
Процедурното задължение налага – когато фактите изискват това – разследването да доведе до ефективно наказателно или подходящо гражданско, дисциплинарно или административно производство, за да бъде приложен законът спрямо отговорните лица. Това изискване не е изпълнено, когато има явно несъответствие между санкцията и сериозността на престъплението (напр. извършено от полицаи, нанесли сериозни травми по време на задържането на 16-годишно момче^⁹¹).

ПРАВОТО НА СВОБОДА И СИГУРНОСТ
Правото на свобода и сигурност е едно от фундаменталните права на индивида в демократичното общество. Личната свобода като общопризната ценност е в сърцевината на това право. Гаранциите, свързани с упражняването му, имат за цел да осигурят защита на физическата свобода на личността срещу произволните действия на властите, изразяващи се в незаконно или неоправдано лишаване от свобода^⁹². Именно в светлината на личната свобода правото на сигурност се разглежда като право на отделното човешко същество да бъде защитено от произвола на властите.

ПРАВНА УРЕДБА

Без да се подценява значението на другите международноправни актове, които гарантират правото на свобода и сигурност, в по-нататъшното изложение водещо ще е мястото на Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ, Конвенцията).

Според чл. 5 от ЕКПЧ:
„1. Всеки има право на свобода и сигурност. Никой не може да бъде лишен от свобода освен в следните случаи и само в съответствие с процедури, предвидени от закона:

а) законно лишаване от свобода на лице по силата на постановена от компетентен съд присъда;

b) законен арест или лишаване от свобода на лице за неизпълнение на законно съдебно решение или с цел осигуряване на изпълнението на задължение, предписано от закона;

с) законен арест или лишаване от свобода на лице с цел да се осигури явяването му пред предвидената в закона институция при обосновано подозрение за извършване на престъпление или когато обосновано е призната необходимостта да се предотврати извършване на престъпление или укриване след извършване на престъпление;

d) лишаване от свобода на непълнолетно лице на основата на законно решение, за да се осигури надзор с възпитателна цел, или законно лишаване от свобода на такова лице с цел да се осигури неговото явяване пред предвидената в закона институция;

е) законно лишаване от свобода на лице с цел да се предотврати разпространението на инфекциозни болести, както и на душевноболни лица, алкохолици, наркомани или скитници;

f) законен арест или лишаване от свобода на лице с цел да се предотврати незаконното му влизане в страната или на лице, против което се предприемат действия за неговото депортиране или екстрадиция.

2. На всяко арестувано лице трябва незабавно да бъдат съобщени на разбираем за него език основанията за арестуването му и всички обвинения, които му се предявяват.

3. Всяко лице, арестувано или лишено от свобода в съответствие с разпоредбите на т. 1 (с) на този член, трябва своевременно да бъде изправено пред съдия или пред длъжностно лице, упълномощено от закона да изпълнява съдебни функции, и има право на гледане на неговото дело в разумен срок или на освобождаване преди гледането на неговото дело в съда. Освобождаването може да бъде обусловено от даването на гаранции за явяване в съда.

4. Всяко арестувано или лишено от свобода лице има право да обжалва законността на неговото задържане в съда, който е задължен в кратък срок да се произнесе; в случай, че задържането е неправомерно, съдът е длъжен да нареди незабавното освобождаване на задържаното лице.

5. Всяко лице, арестувано или лишено от свобода в нарушение на изискванията на този член, се ползва с осигурено от правните процедури право на обезщетение.”
Правото на свобода и сигурност е закрепено в чл. 9 от Всеобщата декларация за правата на човека на ООН от 1948 г., която няма обвързващ характер, но става основа на последващи международноправни актове за защита на правата на човека. Самата Конвенция, според преамбюла й, е изготвена с цел да предприеме „първите стъпки за колективно прилагане на някои права, прогласени от Всеобщата декларация”. През 1966 г. Международният пакт за граждански и политически права на ООН също урежда правото на свобода и сигурност (чл. 9), с формулировки, много сходни с постулатите на чл. 5 от Конвенцията, която вече е била приложимо право в течение на 16 години.
В системата на правото на Европейския съюз защитата на личната свобода е гарантирана от чл. 6 от Хартата на основните права, където пределно сбито е казано, че всеки има право на свобода и сигурност.
Посочените международноправни актове, прогласяващи правото на свобода и сигурност, потвърждават извода, че Конвенцията (в частност чл. 5), има ключово място сред тях.

Конституцията на България също гарантира правото на лична свобода и неприкосновеност (чл. 30).

2. ОГРАНИЧЕНИЯ НА ПРАВОТО НА СВОБОДА И СИГУРНОСТ.

СТАНДАРТИ И ПРИНЦИПИ
По смисъла на чл. 5 от Конвенцията правото на свобода и сигурност не е абсолютно право. Засягането на личната свобода на индивида е допустимо само в случаите, изчерпателно изброени в чл. 5, ал. 1, и при наличието на изискваните в чл. 5, ал. 2 и чл. 5, ал. 4 процесуални гаранции и средства за защита срещу произволни посегателства и злоупотреба.
А. Допустимата намеса трябва да е „предвидена в закона”
Изброените в чл. 5, ал. 1 случаи на намеса в упражняването на правото на лична свобода ще съответстват на духа и буквата на Конвенцията ако са предвидени в националния закон. Той трябва да определя основанията за лишаването от свобода, но и да урежда „процедурите”, т. е. начина, по който се налага това ограничение.
Що се отнася до понятието „закон” Съдът е приел^⁹³, че „законът трябва да бъде достатъчно достъпен – на гражданите следва да са предоставени достатъчни според конкретните обстоятелства насоки относно това кои правни норми са приложими към даден случай”. Една норма, независимо дали е част от писаното или неписано право на съответната държава, не може да се смята за закон, ако не е формулирана ясно и ако не е предвидима. Тя трябва да даде възможност на индивида да съобрази поведението си с нея и да прецени какви ще бъдат последиците от конкретните му действия или бездействия според закона, дори и ако за това е нужно да прибегне до квалифицираната помощ на юрист. От казаното следва, че всяко лишаване от свобода би било в нарушение на чл. 5 от Конвенцията, ако основанията и процедурите за налагането му не са предвидени в „закон” с посочените характеристики.
Основният смисъл на чл. 5 е да предостави гаранции срещу произвол. По делото Акдениз и други с/у Турция^⁹⁴ Съдът подчертава, че всяко лишаване от свобода трябва не само да бъде извършено в съответствие с материалноправните и процесуалните разпоредби на националния закон, но също така и да съответства на самата цел на чл. 5, а именно да предостави защита на индивида от произволно задържане. За да има обаче ефективна защита срещу възможните злоупотреби от страна на властите, трябва да са налице съответни процедурни гаранции, заложени в самата Конвенция. Те са формулирани в чл. 5, ал. 2 и чл. 5, ал. 4 от ЕКПЧ като изисквания, на които съответните национални процесуални норми трябва да отговарят, и се отнасят до упражняването на всички допустими форми на лишаване от свобода, посочени в чл. 5, ал. 1 (a) – (f) от Конвенцията.

Б. Процедурните гаранции при защитата на правото на свобода и сигурност (чл. 5, ал. 2 и чл. 5, ал. 4 от Конвенцията)

Каталог: media -> documents
documents -> Право на зачитане на личния и семейния живот
documents -> Равенството в нормотворческата практика на Международната организация на труда
documents -> Media information
documents -> Бюлетин съдебна практика по
documents -> Chevrolet Orlando внася ваканционната атмосфера на Флорида в класа на семейните автомобили
documents -> Бюлетин съдебна практика по

Изтегляне 1.74 Mb.

Сподели с приятели:

1 2 3 4 5 6 7 8 9