Фондация Български адвокати за правата на човека София, 2011 Всички права запазени

) На всяко арестувано лице трябва незабавно да бъдат съобщени на разбираем за него език основанията за арестуването му и всички обвинения, които му се предявяват (чл. 5, ал. 2)

Изтегляне 1.74 Mb.

страница	3/9
Дата	22.07.2017
Размер	1.74 Mb.
	#26314

1 2 3 4 5 6 7 8 9

1) На всяко арестувано лице трябва незабавно да бъдат съобщени на разбираем за него език основанията за арестуването му и всички обвинения, които му се предявяват (чл. 5, ал. 2).

Това изискване установява принцип за откритост и яснота, без който другите разпоредби в защита на личната свобода биха били неефективни. Когато някой е арестуван, трябва да му се съобщи причината за това. Смята се, че изискването „незабавно да му бъдат съобщени на разбираем за него език основанията за арестуването му” е в негов интерес в тази трудна ситуация и може да бъде необходимо за упражняването на другите му права.

Тестът на чл. 5, ал. 2 изисква информиране относно всички обвинения, които се предявяват при задържане в условията на чл. 5, ал. 1 (с). Когато на лицето само се съобщи, че ще бъде разпитано във връзка с престъпление, без да има конкретно подозрение срещу него, задържането ще бъде в нарушение на чл. 5, ал. 1 и за задържания е важно да знае това. Полицията трябва или да разкрие подозрението и да го обвини, или да не го арестува. Ако няма обвинение, комбинацията на чл. 5, ал. 1 с чл. 5, ал. 2 предоставя доста ефективна защита за човек, който познава правата си.
Правото на незабавна и адекватна информация за причините на лишаването от свобода е предпоставка и за ефективното упражняване на предвиденото в чл. 5, ал. 4 от Конвенцията.
2) право на всяко арестувано или лишено от свобода лице да обжалва законността на неговото задържане в съда, който е задължен в кратък срок да се произнесе и, ако задържането е неправомерно, да нареди незабавното освобождаване на задържаното лице.
а) Общ характер на задължението
Задължението на властите да предоставят тази процесуална гаранция срещу произволно задържане има общ характер и не зависи от основанието за ареста или задържането. Това означава, че всеки индивид, засегнат от подобно ограничение, следва във всички случаи да разполага с процедурна възможност за съдебен контрол и преценка на законността на ограничението.
б) Обхват на контрола
Видно от самия текст на нормата, за да се избегне незаконно или произволно лишаване от свобода, или пък злоупотреба в случаите, когато то е законно допустимо, ефикасният съдебен контрол следва да е на разположение на засегнатите не само при първоначалното налагане на ограничението, но и докато лишаването от свобода продължава във времето.

Съдът е разглеждал не само оплаквания във връзка с продължително досъдебно задържане под стража, но и оплаквания от лица с душевни разстройства. Причините за задържането на душевноболно лице по чл. 5, ал. 1 (е) от Конвенцията се променят и обезсмислят, ако пациентът вече е превъзмогнал заболяването си, и тогава изискванията на чл. 5, ал. 4 не могат да се изчерпят само с контрола върху първоначалното решение за принудително лечение. „Самата същност на този вид лишаване от свобода явно изисква възможност за преразглеждане на законността през разумни интервали от време”^⁹⁵.

Обхватът на съдебния контрол не само дава право на задържаното лице да инициира производството, но се разпростира и върху процесуалните и материалноправни предпоставки за налагането на мярката, които са съществени за „законността” й^⁹⁶. Това означава, че компетентният местен съд трябва да разгледа не само съответствието с процесуалните изисквания на вътрешното право, но и легитимността на целта, която се преследва – дали и доколко все още е обосновано да се продължи прилагането на мярката.
в) Процедурата
По своя характер процедурата напомня чл. 6, ал. 1 от Конвенцията, защото чл. 5, ал. 4 също гарантира справедлив процес, но със специфичен предмет на разглеждане - самата лична свобода. Въпреки това различие, много от принципите на съдебния контрол по чл. 5, ал. 4 са аналогични на изискванията за справедлив процес по чл. 6. Приложимият стандарт е установен в решението по делото Винтерверп с/у Нидерландия, където Съдът е приел, че „… не е необходимо съдебното производство по чл. 5, ал. 4 да е винаги съпроводено от гаранциите, изисквани от чл. 6, ал. 1 за гражданския или наказателния процес ... Все пак, от съществено значение е засегнатото лице да има достъп до съд и възможност да бъде изслушано – лично или, където е необходимо, чрез някаква форма на представителство, без което няма да са му предоставени „основните процесуални гаранции, приложими при лишаване от свобода””^⁹⁷.

„Съд”

Във всички случаи органът, който осъществява контрола по чл. 5, ал. 4 от Конвенцията на национално ниво, следва да отговаря на изискванията за „съд”: той трябва да бъде независим от изпълнителната власт и да е в състояние да упражнява пълноценен контрол, включително и правомощие да разпореди освобождаването на задържаното лице.

Равнопоставеност на страните

Друг важен принцип на чл. 5, ал. 4 е принципът на равнопоставеност на страните. По делото Кампанис с/у Гърция^⁹⁸ местният съд изслушал аргументите на прокурора срещу освобождаването на задържан, но на него самия не било позволено да се яви лично. По тази причина Съдът е установил нарушение на чл. 5, ал. 4 поради незачитане на принципа за равнопоставеност на страните и е приел, че при необходимост задържаният има право и на някаква форма на представителство в производството по чл. 5, ал. 4.Това е важно, тъй като засегнатият може да няма правна подготовка, за да защити ефективно своите интереси.

В. Задържането под стража на обвиняеми лица в рамките на наказателното производство – най-често срещаната и най-проблемна форма на намеса в личната свобода; стандартите на Съда в Страсбург

(чл. 5, ал. 1 (с) и чл. 5, ал. 3 от Конвенцията)
Една от най-често прилаганите форми на лишаване от свобода, която е източник и на най-много проблеми, е задържането под стража на обвиняеми лица в рамките на наказателното производство. Текстовете на чл. 5, ал. 1 (с) и чл. 5, ал. 3 от Конвенцията, заедно с гаранциите по чл. 5, ал. 2 и чл. 5, ал. 4, определят стандартите за защита на правото на лична свобода на тези лица.
1) Предпоставки
При хипотезата на чл. 5, ал. 1 (с) наличието на обосновано подозрение е изискване, без което задържането ще е незаконно, макар от редакцията да изглежда, че това изискване е само едно от алтернативно изброените няколко условия. По делото Луканов с/у България^⁹⁹ Съдът е постановил, че ограничаването на личната свобода е било в противоречие с изискванията на чл. 5, ал. 1 (с), тъй като не може да има „обосновано подозрение”, когато деянието, за което е наложена мярката, не съставлява престъпление. В по-нататъшната си практика по български дела Съдът е обърнал внимание върху риска, породен от дискрецията на прокуратурата единствена да квалифицира деянията, във връзка с които тя иска задържане под стража.
Въпреки че не е изрично споменато, в допълнение към предпоставките по чл. 5, ал. 1 (с) и като част от понятието „да се осигури явяването пред съд”, се включва и ограничаването на личната свобода при риск от унищожаването на доказателства, което може да съставлява и риск да се извърши „друго престъпление”. Задържане по чл. 5, ал. 1 (с) може да се разпореди при наличието на следните обстоятелства: да е налице обосновано подозрение, че лицето е извършило престъпление, и в допълнение към това, да има реална опасност лицето да извърши друго престъпление или да избяга, и необходимост да му се попречи. Обстоятелствата, които се изискват в допълнение към „обоснованото подозрение”, не са кумулативни и е достатъчно да съществува едно от тях, но задържане само поради това, че има обосновано подозрение, без да е налице някое от останалите две обстоятелства, ще е в нарушение на чл. 5, ал. 1 (с) от Конвенцията. Ето защо, от гледище на тези критерии, е абсолютно недопустимо задържането под стража да се обосновава единствено с тежестта на обвиненията, каквато практика са имали и, изглежда, продължават да имат някои български съдилища поради определени двусмислени формулировки в НПК. Тази практика е била предмет на критика от страна на Съда в Страсбург по редица български дела^¹⁰⁰. По делото Атанасов с/у България^¹⁰¹Съдът е отбелязал: „Съдът намира, че като са решили да продължат задържането под стража на жалбоподателя, властите не са съумели да посочат каквито и да било причини и да преценят специфичните факти и доказателства за това, дали той може да се укрие, да извърши друго престъпление или да затрудни разследването. Видно е, че по този начин властите са приложили порочния подход, според който задържането под стража се налага и автоматично се продължава винаги, когато обвиненията са за сериозно престъпление, но без конкретен анализ, което прави тази жалба подобна на други по предишни дела срещу България, по които са били установени нарушения (виж например делото Илийков) …”.
2) Допълнителни стъпки
Задържането по наказателни производства трябва да води до допълнителните стъпки: „незабавното информиране” за причините според чл. 5, ал. 2, „незабавно отвеждане пред съд във връзка със самото задържане” (чл. 5, ал. 3) и, в последна сметка, до стъпките, предвидени в чл. 6 от Конвенцията – повдигане на обвинение и наказателен процес. В противен случай лицето би следвало да бъде освободено. Конвенцията не допуска групови арести или задържания.
Разпоредбата за лишаването от свобода във връзка с наказателни производства по чл. 5, ал. 1 (с) следва да се чете заедно с чл. 5, ал. 3 и е неизменно свързана с гаранциите по чл. 5, ал. 4. Чл. 5, ал. 3 е основна процедурна разпоредба, целяща баланс между необходимостта да се реагира срещу престъплението (дори и ако е налице само подозрение) и защитата на личната свобода, която всеки има и която следва да бъде гарантирана срещу произвол и злоупотреби. Въпреки че презумпцията за невинност има значителна тежест срещу задържането под стража, тя трябва да отстъпи пред необходимостта да се предприемат действия – например поради опасността извършителите да избягат или да извършат други престъпления. От друга страна, такова задържане подлежи на санкция от съд (чл. 5, ал. 3) и трябва да бъде последвано от съдебен процес съгласно чл. 6. Задържането преди произнасянето на присъда не е лишаване от свобода в смисъла на наказание „по силата на присъда” съгласно чл. 5, ал. 1 (а). На всеки етап преди произнасянето на присъда задържането по наказателни производства е временно и процедурно. Тъй като задържането често служи за оказване на натиск върху обвиняемите с цел да признаят, то неизбежно дава предимства на полицията, което може да доведе до злоупотреба.
3) Гаранциите по чл. 5, ал. 3

а) „своевременно” изправяне пред „съдия, или длъжностно лице, упълномощено от закона да изпълнява съдебни функции”
Първата от гаранциите по чл. 5, ал. 3 е правото на задържания да бъде своевременно изправен пред съдия или пред длъжностно лице, упълномощено от закона да изпълнява съдебни функции.

„своевременно”

Много страни установяват прецизни срокове, в рамките на които задържаният трябва да бъде изправен пред компетентен съд. Въпреки че 24 до 48 часа е нормалният срок, предвиден в националните закони на много европейски държави, Съдът не е установил точни срокове по отношение на чл. 5, ал. 3. Естеството на престъпленията, за които е заподозряно лицето, и конкретните обстоятелства определят дали изискването за „своевременност” е спазено^¹⁰².

цел

Целта на „изправянето пред съдия” е да се направи обективна и независима преценка дали има обосновано подозрение и съответно – дали има необходимост от задържане под стража.

Фактът, че дадено лице е направило признание или че вината му може да изглежда очевидна, не е относим към приложението на чл. 5, ал. 3 – съдията трябва да постанови решението си с оглед на изброените в разпоредбата условия. Решението за задържане по чл. 5 § 3 не зависи от каквато и да било загатната или очевидна констатация за вина. Въпреки че нормално на този етап вече съществува конкретно обвинение, не това е обуславящото при решаването за мярката. Предмет на разглеждане е дали има обосновано подозрение и дали задържането е необходимо, за да се попречи на лицето да избегне правосъдие, да унищожи доказателства или да извърши други престъпления.

„съдия, или длъжностно лице, упълномощено от закона да изпълнява съдебни функции”

По-нататък чл. 5, ал. 3 изисква решението за задържане да бъде взето от „съдия, или длъжностно лице, упълномощено от закона да изпълнява съдебни функции”. Според практиката на Съда в Страсбург „длъжностните лица”, изпълняващи съдебни функции, следва да отговарят на три критерия: а) да са независими от изпълнителната власт и от страните, като е допустимо да са в положение на субординация към други съдии или длъжностни лица; б) да имат правомощието да изпълнят процесуалното изискване да изслушат лично доведеното лице и в) да са овластени да вземат предвид обстоятелствата, свидетелстващи за и против задържането, да определят правното основание на задържането и да разпоредят освобождаване при липса на такова основание.

До м. януари 2000 г. българският закон е бил в явно противоречие с изискването относно лицето, което има правомощие да постанови задържане под стража. Съдът е установил нарушения на правото по чл. 5, ал. 3 от ЕКПЧ, тъй като прокурорът, който до тогава е имал такова правомощие, не може да се смята за независим от обвинителната страна в процеса, доколкото сам е изпълнявал обвинителната функция (например решението по делото Николова с/у България^¹⁰³).
б) Разумен срок на задържането
С изискването за разумен срок на задържането чл. 5, ал. 3 от Конвенцията цели да подложи властите на натиск за действия с „необходимото усърдие” в полза на личната свобода на индивида. Позволеният „разумен срок” на задържането е по-кратък от разрешеният разумен срок на процеса по чл. 6, ал. 1 от Конвенцията, тъй като целта е да се ограничи продължителността на задържането на лицето, а не да се постигне бързина на производството.Необходимото време да се подготви достатъчно делото за съдебен процес няма връзка с времето, необходимо за обосноваване на задържането под стража. Същевременно текстът на чл. 5, ал. 3 предвижда възможност за „освобождаване преди гледането на делото в съда”.
Очевидно, когато „обоснованото подозрение” отпадне, задържането става незаконно. Ако това подозрение продължи известно време, то е условие за законността на продължителното задържане, но след определен период вече не е достатъчно. Тогава ще трябва наново да се установява дали другите предпоставки по чл. 5, ал. 1 (с) все още са налице, за да оправдаят продължилото лишаване от свобода.
Необходимостта от продължаващо задържане по чл. 5, ал. 3 се преценява с оглед на всички обстоятелства, а не с оглед на обвинението спрямо задържаното лице. Ето защо Съдът в повечето случаи преценява дали властите са положили необходимото усърдие за бързо придвижване на делото и дали е имало конкретни затруднения за това. В този смисъл самото обвинение няма отношение към необходимостта от задържането.
Текстът на чл. 5, ал. 3 позволява освобождаването на задържаното под стража лице срещу определени гаранции, че то ще се яви на съдебния процес. Това не означава абсолютно право на освобождаване под гаранция. Съдът обаче последователно застъпва становището, че ако единственото основание за задържането е опасността от укриване на задържания, тогава паричната гаранция е средство съдебните органи да намалят продължителността на задържането до съдебния процес.
Г. Осигуреното право на обезщетение при неправомерно накърняване

на личната свобода (чл. 5, ал. 5 от Конвенцията)
Член 5, ал. 5 от Конвенцията гарантира, че всяко лице, арестувано или лишено от свобода в нарушение на изискванията на чл. 5, се ползва с осигурено от правните процедури право на обезщетение.
Съдебната практика на ЕСПЧ е изяснила кога чл. 5, ал. 5 е приложим. Текстът изисква възможност за всяко лице да предяви претенция за обезщетение пред местния съд във връзка с ограничения на личната свобода, извършени в нарушение на чл. 5 на национално ниво. От друга страна, Съдът няма да разгледа оплакване по чл. 5, ал. 5 за неосигурено право на обезщетение, ако не e установил нарушение на една или повече от материалните разпоредби на този член^¹⁰⁴. С други думи, по Конвенцията не съществува самостоятелно право на обезщетение заради задържане.
В решенията по делата Хамънов с/у България^¹⁰⁵ и Белчев с/у България^¹⁰⁶ Съдът е отбелязал, че „съгласно чл. 2, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата^¹⁰⁷, лице, което е било задържано под стража, може да претендира обезщетение, само ако задържането е било отменено „поради липса на законно основание”. Цитираният текст от българския закон очевидно се отнася до отмяна на задържането поради незаконност по националното право, без да предвижда непременно преценка дали при намесата в правото на лична свобода са били спазени всички изисквания на чл. 5 от Конвенцията. По тези дела българският съд е приел задържането под стража на жалбоподателите за напълно законно по изискванията на вътрешното право, но не е изследвал въпроса дали това задържане е съответствало на всички материалноправни и процедурни гаранции, предоставени от чл. 5 от Конвенцията.
Очевидно в тези случаи жалбоподателите са нямали право да търсят обезщетение по чл. 2, ал. 1 от ЗОДВПГ, защото самото им задържане не е било отменяно „поради липса на законно основание”. Ето защо Съдът е приел, че българският закон не е предоставил на жалбоподателите правото да търсят обезщетение във всички случаи на нарушения на изискванията на чл. 5 от Конвенцията, поради което чл. 5, ал. 5 от Конвенцията е бил нарушен.
Според практиката по прилагането на ЗОДВПГ/ЗОДОВ, незаконното задържане не предполага автоматично обезщетение, а е необходимо и да се докаже дали и доколко засегнатият действително е страдал в резултат от това. Така става проблематичен всеки иск за вреди, причинени от нарушения на правото на лична свобода по Конвенцията, които са „законни” по националното законодателство – проблем, който засяга изцяло съответствието на националното право с изискванията на ЕКПЧ^¹⁰⁸. Налага се заключението за необходимост от промяна както на българското законодателство, така и на практиката по прилагането му, за да може правото на обезщетение да бъде напълно гарантирано.

ПРАВОТО НА СПРАВЕДЛИВ СЪДЕБЕН ПРОЦЕС

ПРАВНА УРЕДБА

Правото на справедлив съдебен процес, прогласено в чл. 6 от Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ, Конвенцията) е от фундаментално значение за съвременното демократично общество. Конвенцията определя това право по следния начин:

1. Βсяко лице, при решаването на правен спор относно неговите граждански права и задължения или основателността на каквото и да е наказателно обвинение срещу него, има право на справедливо и публично гледане на неговото дело в разумен срок от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона. Съдебното решение се обявява публично, но пресата и публиката могат да бъдат отстранявани по време на целия или на част от съдебния процес в интерес на нравствеността, обществената и националната сигурност в едно демократично общество, когато това се изисква от интересите на непълнолетните лица или за защита на личния живот на страните по делото или, само в необходимата според съда степен, в случаите, когато поради особени обстоятелства публичността би нанесла вреда на интересите на правосъдието.

2. Βсяко лице, обвинено в извършване на престъпление, се смята за невинно до доказване на вината му в съответствие със закона.

3. Βсяко лице, обвинено в извършване на престъпление, има минимум следните права:

a) да бъде незабавно и в подробности информирано за характера и причините за обвинението срещу него на разбираем за него език;

b) да има достатъчно време и възможности за подготовка на своята защита;

c) да се защитава лично или да ползува адвокат по свой избор; ако не разполага със средства за заплащане на адвокат, да му бъде предоставена безплатно служебна защита, когато го изискват интересите на правосъдието;

d) да участвува в разпита или да изисква разпит на свидетелите, свидетелствуващи против него, и да изисква призоваването и разпита на свидетелите на защитата да се извършват при същите условия;

e) да ползува безплатно услугите на преводач, ако не разбира или не говори езика, използуван в съда.
Правото на справедлив съдебен процес е прогласено и в чл. 14 от Международния пакт за гражданските и политически права и в чл. чл. 47-48 от Хартата на основните права на Европейския съюз. Съдът на Европейския съюз подчертава, че правото на ефективен достъп до правосъдие – и следователно до ефективна съдебна защита – представлява основен принцип на правото на Съюза. Съдържанието и обхватът на това право се определят от текста на ЕКПЧ и от практиката на Европейския съд по правата на човека, което не пречи правото на Съюза да предоставя по-широка защита^¹⁰⁹.
Най-често лицата се оплакват пред Европейския съд по правата на човека („ЕСПЧ”, „Съдът” или „Съдът в Страсбург”) именно за нарушение на правото на справедлив процес. Това не означава обаче, че ЕСПЧ ще преразгледа съществото на спора и ще го пререши, т.е. Съдът в Страсбург не е „четвърта инстанция”. Поради това, ако лицето се оплаква, че е недоволно от изхода на процеса пред националния съд, че фактите по делото са преценени неправилно или че националният закон е интерпретиран неправилно от съдилищата, това оплакване ще бъде отхвърлено като явно недопустимо поради четвъртоинстанционния му характер (освен ако решението и преценката на фактите са напълно произволни, което Съдът намира рядко). ЕСПЧ подчертава, че не е негова задача да се занимава с фактически или правни грешки на националните съдилища, нито да замества тези съдилища в оценката на фактите и доказателствата, тъй като оценката на фактите и доказателствата и тълкуването на националното право са отговорност преди всичко на местните власти и в частност на съдилищата ^¹¹⁰.
ЕСПЧ прави преценка дали процесът в неговата цялост^¹¹¹ е бил справедлив и дали са били налице достатъчно процесуални гаранции за страните в производството. Не всякакви оплаквания за процедурни нарушения в различните фази на националното производство обаче ще бъдат намерени за проблематични от ЕСПЧ, защото често процесуалните нарушения са отстранени от по-горестоящия съд при неговата преценка. Дори да има някакви процедурни проблеми, е възможно Съдът да намери, че в цялост процесът е бил справедлив заради съществуващите процесуални гаранции.
Правото на справедлив процес по текста на чл. 6 от Конвенцията обхваща два аспекта:

граждански: „правен спор относно граждански права и задължения” и
наказателен: „основателността на наказателно обвинение” срещу лицето.

Правата, произтичащи от общото право на справедлив процес, и тяхното съдържание по двата аспекта в някои случаи се припокриват, а в други са със специфичен характер.

ОБЩИ ПРАВА ПО ГРАЖДАНСКИЯ И НАКАЗАТЕЛНИЯ АСПЕКТ, ПРОИЗТИЧАЩИ ОТ ПРАВОТО НА СПРАВЕДЛИВ ПРОЦЕС

А. Право на достъп до съд. ЕСПЧ подчертава, че „замисълът на Конвенцията е да гарантира не права, които са теоретични или илюзорни, а права, които са практически и реални. Това е особено важимо за правото на достъп до съдилищата, с оглед на високото място, което правото на справедлив процес заема в демократичното общество”^¹¹². Правото на достъп до съд включва възможността на лицето да се обърне към съд и да представи своите доводи и доказателства, а съдът да има нужната компетентност, за да разгледа спора по същество и да се произнесе по неговата фактическа и правна страна. Това право не е абсолютно и допуска разумни ограничения от страна на държавата (например свързани с изисквания за допустимост на исковете и обжалванията), които обаче трябва да преследват легитимна цел и да са пропорционални на тази цел, както и да не засягат самата същност на въпросното право^¹¹³.
Б. Право на независим съд – това е правото делото на лицето да бъде разгледано от независим съд или юрисдикция. Националният съд или юрисдикция трябва да действат независимо от изпълнителната власт, която да не може по собствено усмотрение да освобождава състава им; начинът на назначаването им трябва в достатъчна степен да гарантира тяхната независимост от външни влияния. Прокуратурата или разследващите органи например не отговорят на изискването за независимост поради йерархичната си подчиненост и участието (на прокуратурата) в съдебното производство като страна^¹¹⁴.

В. Право на безпристрастен съд. Националният съд не трябва да се води от предубеждения или външни влияния при решаване на делото. Съществуват два критерия за безпристрастност: а) субективен – даден съдия може да бъде намерен за пристрастен, ако поведението и изказванията или мотивите му са такива, че сочат на ясно предубеждение спрямо страната или характера на спора, и б) обективен – ако съдия в състава е участвал едновременно и в друго качество в процеса и това друго качество не може да се приеме за съвместимо с изискването за безпристрастност. Ако лицето се оплаква пред Съда в Страсбург от липса на безпристрастност на съдия, следва преди това да е използвало вътрешноправната възможност за искане на отвод. Трябва да се има предвид също, че проблемът с безпристрастността може да бъде преодолян при обективното разглеждане на спора пред по-горния съд при обжалване^¹¹⁵.

Г. Право на публично гледане на делото и публично произнасяне на решението. Изискването за публично гледане на делото не е толкова строго пред касационната инстанция, за разлика от това пред съдилищата по съществото на спора; изключения от принципа на публичност са допустими в случаите, когато има опасност за националната сигурност, морала, интересите на непълнолетните, или за защита на личния живот на страните. Изискването за публичност на произнасянето на решението ще бъде изпълнено и когато е произнесен само диспозитивът.
Д. Право на справедливо правораздаване. Тук се включват широк кръг изисквания: страните следва да имат достатъчно процесуални гаранции за защита в процеса; всяка страна трябва да има възможност да представи твърденията си и да ангажира доказателства, да се противопостави на доводите на другата страна, да оспори неблагоприятните за нея доказателства; едната страна не трябва да бъде поставяна в по-неизгодно положение от другата при представяне на позицията или доказателствата си (т. нар. принцип на „равенство на средствата”, т.е. процедурна равнопоставеност на страните по делото); решаващият съд следва да направи надлежно проучване на доказателствата и твърденията на страните; решението следва да е в достатъчна степен мотивирано и страните по делото да получат от съда отговор на техните аргументи (въпреки че Конвенцията не изисква задължително да се дава детайлно становище по всеки от изложените от страните доводи, съдът е длъжен да изложи достатъчно мотиви за решението си^¹¹⁶; ако по-горният съд възприеме мотивите на по-долния, той не е длъжен да ги повтаря) и др.
Е. Право на гледане на делото в разумен срок. При преценката дали процесът е бил прекомерно дълъг Съдът изследва следните въпроси: а) характерът на делото и неговата фактическа и правна сложност; б) поведението на страните в хода на производството и дали някое от забавянията или съществена част от тях не се дължат на поведението на някоя от страните; в) интересът на жалбоподателя, засегнат от правния спор (или залогът за жалбоподателя) – например по трудови спорове, дела за обезщетения при смърт или телесни повреди, дела, касаещи семейните отношения, и други подобни Съдът намира, че властите са длъжни да действат с особена експедитивност поради съществения интерес на лицето^¹¹⁷.
Най-типичните причини за забавянията на делата по вина на властите са ненавременни призовавания и забавяне при уведомяването за изготвеното решение, забавяне при придвижването на делата между различните инстанции, бавения в хода на предварителното производство по наказателни дела, големи интервали от време между насрочването на отделни съдебни заседания, ненавременно представяне на експертизи по делата или на доказателства от страна на държавни органи, отмяна на съдебни решения от горната инстанция поради допуснати процесуални нарушения.
Оплакванията за прекомерно продължително производство могат да се подадат пред ЕСПЧ и преди производството да е приключило с окончателно решение, ако към момента на подаване на жалбата пред Съда то вече е било забавено достатъчно дълго. По наказателни дела ЕСПЧ може да отхвърли оплакването за продължително производство и да приеме, че лицето вече не може да се счита за „жертва”, ако националните съдилища са взели предвид прекомерната продължителност и заради нея са намалили съразмерно присъдата, като намаляването е съпроводено и с изрично признание, че е налице нарушение на изискването за навременен процес^¹¹⁸.
Често когато ЕСПЧ намери нарушение заради прекомерна продължителност, намира и нарушение на чл. 13 от Конвенцията (предоставяне на ефективни вътрешноправни средства), ако в страната липсват правни средства за ускоряване на производството или търсене на обезщетение при прекалено дълъг процес. Съдът посочва по отношение на много държави, че прекомерната продължителност на съдебните производства е хроничен проблем, тъй като е намерил вече множество нарушения на Конвенцията срещу съответната държава, и препоръчва в определен срок да се въведе вътрешноправно средство, предоставящо адекватно и достатъчно поправяне на нарушението в случаите на забавен процес^¹¹⁹.

ПРАВО НА СПРАВЕДЛИВ ПРОЦЕС - ГРАЖДАНСКИ АСПЕКТ

А. Понятието за спор относно „граждански права и задължения”. За да е приложим „гражданският” аспект на чл. 6 от Конвенцията, правото, за което се отнася производството, следва да е има „граждански” характер. ЕСПЧ прави своя автономна преценка за това, като взема предвид материалното съдържание и последици на това право, а не правната му квалификация във вътрешното право.
„Граждански” не е синоним на частноправен, а е по-широко понятие. Ако природата на съответното право или задължение е частноправна (семейно, облигационно, търговско, трудово или друго право) или в нея преобладават тези елементи, то спорът ще попадне в приложното поле на чл. 6. Но в него попадат също така спорове в областта на публичното право, макар и със съответните ограничения: трудови правоотношения и свързаните с тях административни процедури по назначаване, освобождаване, налагане на дисциплинарни наказания; административни процедури при регулиране правото на собственост и други вещни права и отношения по договор за наем; административни процедури в областта на търговското право – издаване на лицензии и разрешения за упражняване на търговска дейност; решения в областта на социалното осигуряване и др.
Член 6 е приложим към всички процедури, чийто резултат е решаващ за гражданските права и задължения, независимо от характера на законодателството, съгласно което се решава спорният въпрос (гражданско, търговско, административно и т.н.), и от характера на органа, компетентен за неговото решаване (съд, административен орган). Същественото е въпросният спор да е от естество да доведе до „определянето” на гражданските права или задължения – т.е. да съществува пряка връзка между спора, който предстои да бъде решен, и съответното право или задължение; важно е изходът от него да се окаже решаващ, да бъде свързан с определянето на дадени права или задължения.
Член 6 не е приложим в редица области на публичното право, където правата на индивида имат преобладаващо обществен характер – данъчно облагане и данъчни процедури^¹²⁰, имиграция^¹²¹, спорове относно политически права, като правото на участие в законодателни органи^¹²² или в местната власт и др.
Б. Изискване за пълен съдебен контрол (обхват на съдебния контрол). Понякога националните съдилища ограничават прекомерно обхвата на съдебния контрол върху актове и решения на административни органи, засягащи граждански права и задължения на лицата, като се задоволяват само с формален преглед. ЕСПЧ отбелязва, че националните съдилища нарушават чл. 6, ал. 1 от Конвенцията, когато отказват да разгледат съществени за спора въпроси, свързани с граждански права и задължения, приемайки, че административните органи имат дискреция и съдилищата са обвързани от тяхната преценка, въпреки изрично предвиденото в закона право на обжалване. Така вътрешните съдилища не упражняват пълен съдебен контрол по всички свързани с предмета на делото фактически и правни въпроси, както изисква правото на справедлив процес^¹²³.
Съдът критикува например практиката на френския Върховен административен съд, според която той е длъжен да се съобрази със становището на министъра – т.е. представител на изпълнителната власт – във връзка с прилагането на международни договори, без да го подлага на преценка, като по този начин се отказва от правомощието си да изследва доказателства, които са решаващи за спора^¹²⁴. Такъв е случаят и когато българските съдилища отказват да подложат на независим анализ методиката на държавните органи за определяне стойността на дължимо обезщетение за национализирано имущество^¹²⁵ или пък в производство за причинени от работодател вреди приемат, че са обвързани от заключенията на експертните лекарски комисии, според които не е налице професионално заболяване, и отказват да изследват въпроса по същество^¹²⁶.
Съдът подчертава, че в такива случаи проблем по чл. 6 не би имало само ако решението на административния орган, което съдилищата считат задължително за тях, е постановено съобразно изискванията на тази разпоредба. Ако административният орган не отговаря на изискванията за независимост от изпълнителната власт (например експертните лекарски комисии не са независими от Министерството на здравеопазването) и производството пред него не предоставя достатъчно процедурни гаранции (ясни процедурни правила, публични заседания и др.), както и ако неговите решения не са обект на цялостна преценка от съдилищата, то тогава ще е налице нарушение^¹²⁷.
В. Изискване за непротиворечиво правораздаване и правна сигурност. ЕСПЧ отбелязва, че известно разминаване в тълкуването на законите е приемливо като неизбежна черта на съдебната система, състояща се от мрежа от първоинстанционни и въззивни съдилища. Същевременно обаче противоречивото отсъждане на различни състави в рамките на един и същ съд, правораздаващ в една териториална област, по напълно идентични искове с идентични факти и правни въпроси е в нарушение на правото на справедлив процес^¹²⁸. Такова е и различното тълкуване на националния закон от различни окръжни съдилища, действащи като последна инстанция, по идентични случаи^¹²⁹. Подобна непоследователна съдебна практика създава състояние на продължаваща несигурност, което на свой ред намалява общественото доверие в правосъдието. Такова състояние е в нарушение на чл. 6 от Конвенцията.
Същевременно Съдът не оспорва правото на националните съдилища да променят практиката си по даден проблем. Така промяната в стабилната съдебна практика във връзка с процесуалните срокове за подаване на искове, когато съдилищата са прилагали правилата за тези срокове еднакво към всички за даден период от време, и създаването на нова непротиворечива практика по тези срокове, прилагана отново еднакво към всички, не е нарушение на правото на достъп до съд по чл. 6 от Конвенцията^¹³⁰. Съдът посочва, че дори стабилната практика по даден въпрос няма пречка да бъде преразгледана в даден момент, когато се установи, че предишната практика вече не е подходяща. Това е така, тъй като правото не е статично.
Съдът отбелязва още, че принципът на правната сигурност, който е част от правото на справедлив процес, включва и изискването когато съдилищата са решили спор с влязло в сила решение, това решение да не се поставя под въпрос^¹³¹. Така res judicata ефектът на решение, което решава спора между страните по окончателен начин, ще бъде отнет, когато в последващо отделно производство същият въпрос относно същите правни субекти е преразгледан и решен по друг начин^¹³².
Г. Правото на безплатна правна помощ и разумен размер на таксите и разноските по граждански дела. В Конвенцията не съществува общо право per se на правна помощ по граждански дела. То не е гарантирано изрично и задължително, както е гарантирано по отношение на наказателното обвинение в чл. 6, ал. 3 (с). Въпреки това ЕСПЧ постановява, че с оглед на фактите и особеностите на всяко дело, непредоставянето на правна помощ по граждански дела в определени случаи може да доведе до нарушение на Конвенцията. В случаите, когато безплатна помощ от адвокат е наложителна, за да се гарантира реален достъп до съд – било защото законът предписва задължително правно представителство по някои производства, било заради сложността на производството или делото (фактите или правната му страна), чл. 6, ал. 1 задължава държавата да осигури такава помощ и по граждански дела^¹³³.
ЕСПЧ преценява дали явяването на лицето пред съда без помощта на адвокат би било ефективно и дали лицето би било в състояние да защити своята теза подходящо и достатъчно, както и дали би могло ефективно да води делото си само с помощта, която съдията оказва на страните. ЕСПЧ отчита още сложността на доказването и на правните въпроси, които се поставят в даденото производсто, както и емоционалната ангажираност на лицето по делото, която може да е пречка при защитата на тезата^¹³⁴. Преценката зависи от конкретните обстоятелства.
В тази връзка Съдът отбелязва: „Член 6, ал. 1 гарантира на страните по даден спор реално право на достъп до съдилищата за произнасяне по техните "граждански права и задължения", но оставя на държавата свободен избор на средствата за постигането на тази цел. Установяването на система за безплатна правна помощ ... съставлява едно от тези средства, но има и други, като например опростяване на процедурата". Това "следователно не означава, че държавата трябва да осигурява безплатна правна помощ за всеки спор относно "гражданско право" ... Съдът е съгласен, че да се твърди съществуването на задължение с толкова голям обхват би било в разрез с факта, че Конвенцията не съдържа разпоредба за правна помощ при такива спорове, тъй като чл. 6, ал. 3 (c) се отнася само за наказателни производства. Но, независимо че липсва сходна разпоредба за граждански съдебни производства, чл. 6, ал. 1 може понякога да задължи държавата да осигури помощ от адвокат, когато такава помощ е наложителна за един реален достъп до съд ...” ^¹³⁵.
Относно съдебните такси ЕСПЧ отбелязва, че тяхното автоматично определяне, както и липсата на свобода на преценка на съдиите по определянето им и по освобождаването на дадени лица от тях в гражданските производства е проблематично. По български дела Съдът е критикувал например прилагането на правилото за 4-процентовата държавна такса, изчислена върху размера на исковата претенция^¹³⁶. В определени случаи изцяло автоматичното прилагане на това правило довежда до определяне на огромни такси, а налагането на лицата на значителен финансов товар има възпиращ и ограничаващ ефект върху достъпа до съд^¹³⁷. Това, в комбинация с невъзможността на определени лица по Гражданско-процесуалния кодекс да искат освобождаване от такси (такова е положението на юридическите лица, които, за разлика от физическите, не могат да искат освобождаване), води на практика до засягане на самата същност на правото да се подава иск и да се получава разглеждане от съд. ЕСПЧ критикува липсата на каквато и да било възможност за гъвкавост от страна на съдилищата при определяне на държавните такси и липсата на таван на 4-процентовата държавна такса в нормативната уредба^¹³⁸.

Съдът отбелязва, че изискването за плащане на такси в производствата пред гражданските съдилища не е само по себе си несъвместимо с правото на достъп до съд по чл. 6 от Конвенцията. То обаче трябва да се прилага пропорционално, като се преценяват особеностите на всеки конкретен случай, включително сумата и възможността на лицето да плати, както и фазата на процеса, в която това ограничение е наложено.

Когато става въпрос за юридически лица, Съдът на Европейския съюз е подчертал, че националните съдилища трябва да проверяват дали условията за предоставяне на правна помощ не ограничават самата същност на правото на достъп до съд на юридическото лице. Такъв ще е случаят, когато поради финансовато си нестабилност то не може да упражни пред съд претенцията си към държавата, тъй като е в невъзможност да заплати авансово съдебните разноски и хонорара на адвокат^¹³⁹.
В рамките на тази преценка националният съд може да вземе предвид предмета на спора, доколко има основания да се очаква, че молителят ще спечели делото, значимостта на неговия интерес, сложността на приложимото право и на конкретното производство и възможността на молителя ефективно да защитава сам позицията си по делото, както и размера на разноските, които трябва да се платят предварително, и дали те представляват непреодолимо препятствие пред достъпа до правосъдие. Националният съд може да вземе под внимание още дали съответното юридическо лице преследва стопанска цел, както и финансовите възможности на неговите съдружници или акционери и възможността им да си набавят необходимите средства за предявяването на иска или подаването на жалбата^¹⁴⁰.
Д. Задължителност на изпълнението на влязло в сила решение. Правото на справедлив процес се отнася не само до самото производство, но до и изпълнението на постановеното в него решение. ЕСПЧ подчертава, че „правото на достъп до съд, закрепено в чл. 6, ал. 1 от Конвенцията, би било илюзорно, ако националната правна система на договарящата държава позволява едно влязло в сила и задължително съдебно решение да остане без последствия, във вреда на една от страните. Изпълнението на решение, постановено от съд, трябва следователно да се счита за съставна част от "съдебния процес" за целите на чл. 6. Върховенството на закона – един от основополагащите принципи на всяко демократично общество, е въплътено във всички текстове на Конвенцията и поражда задължение за държавата и за всеки орган на държавна власт да изпълняват съдебните предписания и решения срещу тях”^¹⁴¹.
Забавеното по вина на властите изпълнение на съдебни решения за вземания срещу държавата и общините и липсата на институционализиран контрол над изпълнението на такива решения са прогласени за нарушения на Конвенцията. Съдът изрично подчертава, че липсата на средства в бюджета на съответните институции не може да служи като оправдание на властите за забавянето или неизпълнението при плащането на присъдения дълг^¹⁴². Той посочва, че известно забавяне при извършването на плащане от страна на публична институция е допустимо, но приема по български дела, че забавяне например от година и 8 месеца^¹⁴³, две години и четири месеца^¹⁴⁴ или четири години^¹⁴⁵ е прекомерно дълго. В определени случаи, когато в резултат на забавянето по вина на властите вземането се е обезценило съществено поради инфлация и обезценяване на националната валута – фактори, възникнали през периода на забавянето, това обезценяване също се вменява на държавата^¹⁴⁶.
Когато липсва механизъм за принуда на държавните институции да изпълнят дълговете си и няма съдебен или друг институционален контрол над изпълнението на съдебни решения срещу държавните учреждения, това представлява проблем на правото на достъп до съд и справедлив процес – например, както по българския закон, не е предвидена възможност за изпълнително производство срещу държавни учреждения, и не е позволен запор върху техни банкови сметки ^¹⁴⁷.

ПРАВО НА СПРАВЕДЛИВ ПРОЦЕС - НАКАЗАТЕЛЕН АСПЕКТ

Наказателният аспект на чл. 6 се прилага само по отношение на „наказателното обвинение срещу [лицето]”, а не и спрямо жертвата на престъплението. Ако жалбоподателят е жертва на престъпление и се оплаква по чл. 6 заради неразследване или неефективно разследване не срещу самия него, а срещу трети лица, или заради несправедлив наказателен процес, воден срещу тези трети лица, то жалбата ще бъде недопустима като несъвместима с Конвенцията ratione materiae. Ако обаче жалбоподателят е участвал като граждански ищец в наказателното производство срещу третите лица, тогава може да се оплаче от несправедливия процес, което ще бъде разгледано в рамките на гражданския аспект на чл. 6 – „правен спор относно граждански права и задължения”, а не в рамките на наказателния аспект.

Ако жалбоподателят е жертва на престъпление, което е засегнало неговото или на негови близки право на живот (убийство, опит за убийство и др.) или физическия му интегритет (телесна повреда, изнасилване и др.), тогава той/тя може да се оплаче от неразследване или неефективно разследване срещу трети лица или безнаказаност в рамките на наказателен процес срещу тези лица. В този случай ще бъде приложим не чл. 6, а процедурното задължение за ефективно разследване по чл. 2 (право на живот) или чл. 3 (забрана за изтезание и нечовешко и унизително отнасяне) от Конвенцията.
А. Понятие за „наказателно обвинение”. Както понятието за „граждански характер”, така и понятието за „наказателно обвинение” по чл. 6 от Конвенцията има автономен смисъл в практиката на ЕСПЧ. Три са факторите, които определят дали едно обвинение е наказателно: „За да се определи дали едно обвинение следва да се квалифицира като "наказателно" за целите на Конвенцията, най-напред трябва да се прецени дали разпоредбата, която дефинира нарушението, е част от наказателното право в правната система на страната; след това следва да се прецени характерът на нарушението, и накрая – характерът и тежестта на наказанието, което лицето рискува да получи”^¹⁴⁸. Вторият и третият критерии не са кумулативни, а алтернативни^¹⁴⁹.
Възможно е дадено нарушение да е квалифицирано от вътрешното право като административно или дисциплинарно (особено когато е с по-ниска степен на обществена опасност или е декриминализирано), а същевременно обвинението в извършването му да има „наказателен” характер по смисъла на чл. 6 от Конвенцията. Така обвинението в извършване на такова нарушение ще се преценява с оглед на характера и строгостта на санкцията или характера на нарушението. Съдът в такива случаи изследва насочеността на разпоредбата в националното право – дали тя има общ характер и е насочена към всички граждани (например в качеството им на участници в движението по пътищата) или е насочена само към група със специален статут (например при някои дисциплинарни наказания). ЕСПЧ ще изследва и целта и характера на санкцията – дали санкцията цели да накаже и да възпре бъдещо нарушение (а не например да компенсира), както и нейния размер с оглед на това дали тя не отива отвъд определен праг на „суровост”, така че да засяга съществено лицето.
Така обикновено глобите за административни нарушения, ако отговарят на някое от тези условия, ще попаднат в обхвата на наказателния аспект по чл. 6^¹⁵⁰. Тогава и производствата във връзка с тяхното налагане трябва да отговарят на стандартите на чл. 6, включително засегнатото лице да може да обжалва постановеното срещу него решение на административно-наказващия орган пред съд, който предлага процесуалните гаранции по чл. 6 и пълен обхват на преценката^¹⁵¹.
Б. Начало на наказателното производство срещу лицето. Тук ЕСПЧ също прилага автономно понятие. Формалното привличане на едно лице като заподозрян и формалното повдигане на обвинение срещу него не са решаващи за определяне на началния момент на „наказателното обвинение”, от който важат изискванията за справедлив наказателен процес по чл. 6 (включително и започва да се брои дължината на производството).
За преценката кога лицето е било „обвинено”, Съдът взема предвид два критерия: 1) „официалното уведомление до лицето от компетентните власти,че то е заподозряно в извършване на престъпление”^¹⁵², или 2) дали „положението на заподозрения е било съществено засегнато от това подозрение”^¹⁵³. Така в практиката си Съдът е приемал за начало на „наказателното обвинение” датата, на която лицето официално е уведомено за разследването срещу него, но също така и датата, на която лицето е арестувано по подозрение за извършването на дадено престъпление, датата, на която е извършен обиск на лицето по подозрение в престъпление, датата, на която за първи път е разпитано като заподозряно за престъплението, и др.^¹⁵⁴.
В. Презумпция за невинност. Според ЕСПЧ презумпцията в чл. 6, ал. 2 от Конвенцията е ключов аспект на правото на справедлив наказателен съдебен процес. Тя е нарушена например когато съдът, въпреки че е прекратил наказателното дело срещу лицето, с решението си за прекратяването е осъдил жалбоподателя да плати част от разноските по делото и обезщетение на частните обвинители с мотива, че той „най-вероятно” е щял да бъде признат за виновен, ако не се е налагало прекратяване на делото. ЕСПЧ приема, че „вината на обвиняемия не е била доказана според закона, а [въпреки това] съдебното решение отразява мнението, че той е виновен”'^¹⁵⁵.
ЕСПЧ изисква презумпцията за невиннoст да се зачита не само от съда, но и от всички публични служители, включително прокурорите. Презумпцията ще бъде нарушена, ако публичните служители изразяват мнение за виновност на обвиняемия, преди още той да е бил признат за виновен съгласно закона. ЕСПЧ обръща внимание на важността на избора на думи от служителите в тези ситуации^¹⁵⁶. Така презумпцията ще бъде нарушена ако прокурор, още преди да има постановена окончателна присъда, заяви на пресконференция, че „няма съдия, който да може да го убеди, че [подсъдимият] е невинен по това дело”^¹⁵⁷. Тя ще бъде нарушена например и когато обвиняемият е принуден да носи на съдебните заседания дрехи, с които обикновено са облечени осъдените на лишаване от свобода лица^¹⁵⁸.

Г. Правото лицето да не уличава себе си в престъпление – това е правото на обвиняемия да запази мълчание, като прокуратурата докаже обвинението без помощта на обвиняемия и без да използва доказателства, събрани чрез методи на принуда и насилие. ЕСПЧ подчертава, че не е допустимо осъждането да се основава само или основно върху мълчанието на обвиняемия, върху неговия отказ да дава обяснения или да предоставя доказателства^¹⁵⁹. Правото на обвиняемия да запази мълчание ще бъде нарушено например когато той е бил първоначално разпитван като свидетел, без адвокат, при положение че към момента на разпита полицията вече го е подозирала в извършване на престъпление, но не го е предупредила за правото му да не отговаря, а след това присъдата е основана на обясненията от разпита^¹⁶⁰.
Тук се включва и изискването при разкриване и разследване на престъпления да се използват само легални техники за прикритие, а не да се прибягва до подбуждане към извършване на престъпление. В случаите, когато лицата са осъдени вследствие на действия на агенти под прикритие (agents provocateurs), Съдът преценява дали е имало подбуждане към извършване на престъпление. Според ЕСПЧ подбуждане е налице, когато служителите не са се ограничили до пасивно разследване на престъплението, а са упражнили влияние върху разследваното лице, така че да го подтикнат да извърши престъпление, което иначе не би извършило, като по този начин са целели да съберат доказателства против него^¹⁶¹. В такива случаи ЕСПЧ преценява също и дали на лицето е била предоставена възможност да докаже тезата си, че е било подбудено – например да му бъде разрешено да разпита агентите под прикритие или поне да им зададе въпроси писмено, както и дали производството е било проведено при спазване на гаранциите за състезателност на процеса и равнопоставеност на страните^¹⁶². В определени ситуации използването на информатори също може да наруши правото на лицето да не уличава себе си в престъпление^¹⁶³.
Д. Минимум права на обвинения в престъпление. В ал. 3 на чл. 6 Конвенцията предвижда изрично неизчерпателен списък от минимум права, от които следва да се ползва обвиненото лице.
В правото на обвиняемия по чл. 6, ал. 3 (а) да бъде незабавно и в подробности информиран за обвинението срещу него се включва изискването престъплението, за което лицето е осъдено, да е същото като това по повдигнатото обвинение – например ако в процеса обвинението е било по един член от закона, а лицето е осъдено после по друг член и на практика с това се е стигнало до съществено преквалифициране на обвинението, се нарушава изискването на Конвенцията по чл. 6, ал. 3 (а)^¹⁶⁴.
Правото на лицето на достатъчно време и възможности за подготовка на защитата му (чл. 6, ал. 3 (b)), както и правото му да се защитава лично или да ползва адвокат по свой избор, или ако не разполага със средства – да му се предостави безплатно служебна защита, когато го изискват интересите на правосъдието (чл. 6, ал. 3 (с)), са тясно свързани. Така адвокатът на лицето трябва да има достатъчно време, за да подготви защитата си, с оглед на сложността на делото, както и на фазата, в която то се намира^¹⁶⁵. Лицето и адвокатът му трябва също да могат свободно да комуникират помежду си и да имат достатъчно време да обсъждат делото (при посещенията на адвоката в затвора)^¹⁶⁶.
Непредоставянето на задължителна защита от началния момент на първия разпит на задържания, като след това присъдата е била базирана на обясненията от този разпит, ще е в нарушение на правото на защитник по чл. 6, ал. 3 (с)^¹⁶⁷. ЕСПЧ подчертава, че правото на защита ще бъде невъзвратимо засегнато, когато уличаващи в престъпление изявления, направени от лицето без адвокат при първоначалното му задържане, по-късно са били използвани за обосноваване на присъдата. ЕСПЧ отбелязва, че този проблем не може да бъде преодолян чрез последващото предоставяне на адвокат на лицето, нито чрез състезателността на съдебното производство. Ако обаче, въпреки липсата на адвокат при първоначалното задържане, показанията, дадени от лицето по това време, не са използвани от съдилищата и не са послужили при постановяване на присъдата, ЕСПЧ ще намери, че това положение не е попречило на защитата на лицето^¹⁶⁸.
Правото на лицето да участва в разпита или да изисква разпит на свидетелите, даващи показания против него, ще бъде нарушено, когато присъдата се основава изцяло или в решаваща степен на показания на защитен свидетел, когото защитата не е могла да разпита, дори и само като анонимен свидетел^¹⁶⁹. Включително и по чувствителни дела, например при сексуални престъпления, като минимум обвиняемите/подсъдимите трябва да бъдат информирани за разпита на жертвата с възможност да го наблюдават директно или на запис и да поставят директно или индиректно въпроси по време на разпита или по-късно^¹⁷⁰.

Каталог: media -> documents
documents -> Право на зачитане на личния и семейния живот
documents -> Равенството в нормотворческата практика на Международната организация на труда
documents -> Media information
documents -> Бюлетин съдебна практика по
documents -> Chevrolet Orlando внася ваканционната атмосфера на Флорида в класа на семейните автомобили
documents -> Бюлетин съдебна практика по

Изтегляне 1.74 Mb.

Сподели с приятели:

1 2 3 4 5 6 7 8 9