Фондация Български адвокати за правата на човека София, 2011 Всички права запазени

1. 
   ПРАВНА УРЕДБА
   

Свободата на словото е основно човешко право от фундаментално значение за съвременното демократично общество. Европейският съд по правата на човека често е подчертавал, че свободата на изразяване е в „основите на демократичното общество и едно от базовите условия за неговия прогрес и реализацията на всеки отделен човек”²³⁴. Защитават се не само идеи, които са „приемливи”, но и идеи, които „обиждат, шокират и притесняват” – такива са изискванията на плурализма, толерантността и широкомислието, без които няма демократично общество²³⁵.

2. 
   ОГРАНИЧЕНИЯ НА СВОБОДАТА НА СЛОВОТО – ТЕСТ ЗА ПРЕЦЕНКА
   

По Европейската конвенция за правата на човека и съгласно практиката на Съда в Страсбург, тестът за преценка дали ограничаването на свободата на словото във всеки конкретен случай е правомерно, се състои от следните три елемента:

• 
  да е предвидено в закона
  

Законът трябва да бъде достатъчно достъпен²³⁶, така че лицата да получават ясно указание кои правни норми са приложими към даден случай. Дадена норма (било то в закона или в подзаконов акт, а в понятието се включва и практиката по прилагането на закона), за да се смята за „закон” по смисъла на Конвенцията, трябва още да е предвидима и достатъчно точно, ясно формулирана – тя трябва да дава възможност на лицата да предвиждат последиците от своето поведение, дори и ако е необходимо с помощта на съветите на юрист. Ако една правна норма не е достатъчно ясна и предвидима, или пък например в нея не са разписани достатъчно ясно правомощията на органите и гаранциите срещу произвол, то тази норма няма да отговаря на изискването намесата да е „предвидена в закона”, в противоречие с изискванията на Конвенцията²³⁷.

• 
  да преследва легитимни цели
  

Ограничението на свободата на словото винаги трябва да преследва поне една от следните легитимни цели – интереса на националната и обществената сигурност, териториалната цялост, предотвратяването на безредици или престъпления, защитата на здравето, на морала, на репутацията или правата на другите, предотвратяването на разкриване на секретна информация, гарантирането на авторитета и безпристрастността на правосъдието. Този списък по чл. 10, ал. 2 от Конвенцията е изчерпателен.

• 
  да е „необходимо в едно демократично общество”
  

Това означава, че ограничението на свободата на изразяване трябва да е следствие на належаща обществена нужда (например належаща нужда отсъства, когато лице е осъдено, че носи петолъчка – която по унгарското право е тоталитарен символ и затова забранена – ако няма доказателства, че носенето на петолъчката в конкретния случай застрашава обществения ред²³⁸). Освен това ограничението трябва да е пропорционално, съразмерно на защитаваната обществена цел – например ако наложена глоба на вестник е прекомерно голяма спрямо засегнатия от публикацията интерес, то това ще е непропорционално. Изисква се още властите да представят относими и достатъчни основания за намесата в свободата на словото – използваните средства за намеса трябва да са в достатъчна степен относими и убедително свързани с обществените цели, които защитават (изискването не е спазено например когато националният съд не е привел относими и достатъчни основания, за да наложи санкция заради разпространението на информация от обществено значение).

3. 
   СТАНДАРТИ И ПРИНЦИПИ
   

1. 
   Прави се разлика между фактически твърдения и морални оценки
   

Съдът подчертава, че „трябва внимателно да бъде направена разлика между фактите и мненията, които съдържат оценка. Съществуването на фактите може да бъде доказано, докато верността на мненията, съдържащи оценка, не подлежи на доказване”²³⁹. Например характеризирането на действията на канцлера на Австрия от журналист във вестник с епитети като „най-долен опортюнизъм”, „неморален” и „недостоен” се приема от Съда като изложени оценъчни твърдения²⁴⁰, а не факти. От друга страна, твърдението на журналистка, че дадено лице е в списъка на „кредитните милионери” като акционер на три компании, длъжници към банките, е очевидно твърдение за факт²⁴¹.

2. 
   С приоритет са политическият или въобще общественият дебат; от политическите личности се изисква по-голяма търпимост към критики
   

Съдът в Страсбург много пъти е подчертавал специалното място на политическия дебат в демократичното общество – „свободата на политическия дебат лежи в основата на концепцията за демократичното общество”²⁴⁴. Ограниченията върху политическата дискусия и въпросите от обществен интерес следва да бъдат минимални²⁴⁵. Така когато в статията са обсъждани обществени или политически въпроси, дори и да се засяга нечия репутация, Съдът в Страсбург обикновено дава приоритет на свободата на словото.

3. 
   Свободата на медиите има особено значение за обществения дебат и разпространението на информация
   

Съдът подчертава ключовата роля на медиите за демократичното общество и разпространяването на информация по всички общественозначими въпроси, особено при следенето и разкриването на нарушения, извършени от властите. В тази връзка той отбелязва, че журналистическата свобода обхваща дори използването на преувеличение и провокация²⁴⁷. Съдът изтъква, че пресата не бива да престъпва определени граници, по-конкретно по отношение на репутацията и правата на другите, но има дълг да предава по начин, съвместим с нейните задължения и отговорности, информация и идеи по всички въпроси от обществен интерес. Медиите, по-специално пресата, трябва да могат да изпълняват своята жизненоважна роля на „обществен страж”²⁴⁸.

1. 
   Не съществува единно европейско разбиране за морал
   

Съдът посочва, че законодателствата на държавите членки на Съвета на Европа не отразяват единно европейско разбиране за морал. Това разбиране варира както през различните времена, особено в днешната епоха на постоянна негова еволюция, така и от място на място и от общество на общество. Тъй като държавните органи са тези, които имат директен контакт със своите общества, те са и в най-добрата позиция да дадат преценка за съдържанието на правните норми, гарантиращи морала²⁵⁶.

2. 
   Държавните органи имат широка свобода на преценка при защита на морала
   

Съдът в Страсбург дава на държавните органи широка свобода на преценка за това какво е „морал” и кога е важно той да бъде защитен (за разлика от ограничаване на политическата реч, където толерансът в свободата на преценка на държавите е силно ограничен).

1. 
   Значение има кой упражнява свободата на словото – задължение за лоялност на служителите в държавните институции
   

Съдът прави разграничение между различните засегнати лица с оглед на тяхната индивидуална позиция и отговорности – в зависимост например дали лицето упражнява журналистическа професия или пък е държавен служител, служител в полицията или в армията, или в националните служби за сигурност. Съответно упражняването на правото на свободно слово и информация на дадено лице може да бъде ограничавано в различна степен.

2. 
   Задължението за лоялност не може да се прилага еднакво към всички държавни служители
   

Абсолютният характер на задължението за лоялност, прилагано еднакво към всички държавни служители, независимо от ранга и функциите и независимо дали е в професионалната или личната сфера, е неоправдан – например стриктно задължение за лоялност на училищна преподавателка към държавата и задължение за нечленуване в дадена партия не е тясно и естествено свързано с рискове за националната сигурност²⁶¹.

3. 
   Значение има дали дадена защитавана като конфиденциална информация вече не е станала публично достояние
   

Съдът подчертава, че когато конфиденциалната информация вече е станала публично достояние, разпространението й не трябва да бъде ограничавано. Ако към момента на налагане на забраната за разпространяването й дадена класифицирана от държавата информация вече е публична, то тя е престанала да бъде конфиденциална. Действията на властите за защита на тази информация по съображения за национална сигурност вече не са оправдани²⁶².

4. 
   Неоправдано е да се ограничават суровата критика и силно провокативни изказвания към правителството, когато не съдържат призиви или подбуждане към насилие
   

Съдът отбелязва, че когато се налагат санкции заради разпространяването на сурова критика или силно провокативни изказвания към правителството, особено по чувствителни и неудобни въпроси, без тези изказвания да са насочени към провокиране на насилие, националните власти не отдават дължимото внимание на правото на обществото да бъде информирано по тези въпроси от различна гледна точка²⁶³. Този подход се прилага дори в случаите на разпространяване на сепаратистки идеи и пропаганда²⁶⁴. Изказванията и тяхната способност да провокират насилие и размирици следва да се преценяват във всеки конкретен случай.

1. 
   Словото, отричащо или омаловажаващо Холокоста или подбуждащо към расова, етническа, религиозна или друга омраза, е забранена злоупотреба с права
   

В практиката си Съдът в Страсбург утвърждава принципа, че изказвания, представляващи враждебна реч, която може да засегне дадено лице или група, не се ползват със защита по чл. 10 Конвенцията. Жалбите пред Съда, подадени от лица, които са разпространявали враждебно слово и са били санкционирани за това, в голямата си част са отхвърлени от Съда като недопустими въз основа на чл. 17 от Конвенцията. Член 17 предвижда, че правата и свободите по Конвенцията не могат да се използват за потъпкване на другите права и свободи, гарантирани от нея.

2. 
   Ролята на медиите при разпространението на враждебно слово
   

Препоръка № R (97) 20 на Съвета на Европа акцентира върху „по-голямото и вредно въздействие [на враждебната реч], когато е разпространена чрез медиите” и изисква националното законодателство и практика на държавите да отчитат ролята на медиите като средство за разпространяване на слово на омразата.

1. 
   ПРАВНА УРЕДБА
   

Правото на собственост („право на мирно ползване на собствеността”) е гарантирано в чл. 1 от Първия протокол към Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (Конвенцията). Това е единственото икономическо право в рамките на защитния механизъм на Конвенцията. То не е било включено в нейния основен текст, като заедно с две други права (на образование и на свободни избори с тайно гласуване) става част от нея след влизането в сила на Първия протокол. Правото на собственост е посочено в чл. 17 от Всеобщата декларация за правата на човека на ООН, макар че не фигурира в актовете, които й придават задължителен характер – Международния пакт за граждански и политически права и Международния пакт за икономически, социални и културни права.

Първото правило съдържа общия принцип, чието значение трябва да се разглежда само във връзка със следващите две правила. Те от своя страна касаят конкретни примери за намеса на държавата в правото на мирно ползване на собствеността, поради което следва да се разглеждат в светлината на общия принцип, залегнал в първото изречение²⁷⁵.

2. 
   ПОНЯТИЕТО СОБСТВЕНОСТ
   

• 
  Вземания на жалбоподателя от непозволено увреждане²⁷⁷. Вземането може да се счита за собственост ако е възникнало съгласно правото на съответната държава и е достатъчно установено за да може да бъде изпълнено, т. е. жалбоподателят трябва да има поне „легитимно очакване”, че вземането му ще бъде реализирано. Простото очакване или надежда, че дадено вземане ще възникне, не представлява собственост по смисъла на чл. 1;
  

• 
  Търговско предприятие като съвкупност от права, задължения и фактически отношения. По-специално, Съдът е разглеждал клиентелата и доброто име на търговеца като блага, ползващи се със защитата на чл. 1, доколкото те притежават определена стойност, която ги доближава до имуществени права: „Съдът споделя становището на Комисията, че правото, на което се позовават жалбоподателите, може да се разглежда като сходно на правото на собственост, така както е закрепено в чл. 1 от Протокол № 1: благодарение на собствения си труд, жалбоподателите са си създали клиентела. В много отношения това има естеството на частно право и представлява актив, а следователно и „собственост” по смисъла на първото изречение на чл. 1 от Протокол № 1. Следователно тази разпоредба е приложима в случая²⁷⁸”.
  

• 
  Бъдещи доходи. Бъдещите доходи могат да се разглеждат като собственост само ако основанието за реализиране на дохода е възникнало или вземането за този доход може да бъде принудително изпълнено²⁷⁹;
  

• 
  Реституционни претенции. Съдът е разгледал множество дела, свързани с претенции за възстановяване на собствеността, национализирана по време на тоталитарните режими в Източна Европа. Той подчертава, че чл. 1 от Протокол № 1 не съдържа задължение за държавите да възстановят имущество, което са национализирали преди да ратифицират Конвенцията, нито ограничения за преценката на държавите относно обхвата и условията за извършване на реституция на одържавено имущество. Ако определена категория собственици са изключени по принцип от възможността да реституират собствеността си, то те не биха могли да претендират, че имат защитено право по чл. 1 по отношение на тази собственост. Ако обаче държава, която е ратифицирала Конвенцията, е приела в правната си система нормативни актове за възстановяване на отнета собственост, тези нормативни актове създават за лицата, отговарящи на условията за реституция, право на собственост, подлежащо на закрила по чл. 1²⁸⁰;
  

• 
  Лицензи за извършване на търговска дейност. Лицензът за извършване на определена търговска дейност представлява собственост, а неговото отнемане е намеса в правото по чл. 1 от Протокол № 1: „[Д]ействието на лиценза е едно от основните условия за осъществяването на бизнеса на дружеството-жалбоподател и неговото отнемане има неблагоприятни последици за доброто положение и стойността на ресторанта. По този начин отнемането представлява при обстоятелствата по делото намеса при упражняването на правото на ТТА „мирно да се ползва от своята собственост”²⁸¹.
  

• 
  Права на индустриална и интелектуална собственост. Правото на търговска марка представлява собственост само след като марката бъде окончателно регистрирана от съответния държавен орган. Търговска марка, която е само заявена за регистрация, не се ползва от закрилата на чл. 1, защото за жалбоподателя не е налице „легитимно очакване” относно правото върху търговската марка, доколкото това право е поставено под условие, а именно бъдещата регистрация, респективно отказ за регистрация на търговската марка²⁸²;
  

• 
  Акции и дялове от търговски дружества. Доколкото дяловете и акциите от търговско дружество имат финансова стойност, те представляват собственост²⁸³;
  

• 
  Социалноосигурителни плащания и социални помощи. Плащанията и придобивките по социалноосигурителните системи и системите за социално подпомагане представляват право, което се ползва от защитата на чл. 1, но само ако лицето, претендиращо това право, отговаря на условията, поставени от съответния национален закон. Независимо от това, чл. 1 не защитава претенции за получаване на пенсия в определен размер, нито претенция за получаване на определени социални придобивки, които не са предвидени в националния закон²⁸⁴. Съдът е изоставил по-ранната си практика, която прави разграничение между отделните видове социалноосигурителни системи – тези, при които осигурените лица имат индивидуални осигурителни партиди, и тези, при които средствата постъпват в общ солидарен фонд. За да бъде признато защитимо право, достатъчно е то да съществува съгласно законодателството на страната;
  

• 
  Жилището и находящите се в него вещи на жалбоподателя, дори когато е изградено незаконно или върху чужда земя²⁸⁵;
  

• 
  Право на ползване на данъчен кредит по данъка върху добавената стойност. Съдът признава приложимостта на чл. 1 от Протокол № 1 по отношение на правото на лице, регистрирано за целите на облагането с данък върху добавената стойност (ДДС), да приспада данъка, платен по доставките, по които това лице е получател, от данъка, който е начислило по доставките, които извършва („данъчен кредит”). При условие че лицето е изпълнило всички изисквания, наложени му от данъчното законодателство, за него възниква „легитимно очакване”, че ще може да упражни правото си да приспада данъчен кредит. Държавата не може да му налага условия за упражняване на това право, които са извън контрола и знанието му – например спазването на данъчното законодателство от страна на неговите доставчици. По делото Булвес АД с/у България²⁸⁶ Съдът посочва: „В контекста на гореописаните положения Съдът счита, че доколкото фирмата жалбоподател е спазила изцяло и навреме правилата за ДДС, определени от държавата, и не е имала средства да наложи спазване на задължения на доставчика, и не е знаела за неспазването от негова страна, тя е имала законово основание да очаква да й бъде разрешено да се възползва от едно от основните права на системата за облагане с ДДС, като й бъде разрешено да приспадне ДДС, което е заплатила на доставчика. Освен това, чак след като искането за приспадане е направено и е извършена насрещна проверка на доставчика от страна на данъчните власти, е можело да бъде установено спазването на задълженията на доставчика по отношение на отчитане на ДДС. Поради това Съдът смята, че правото на фирмата жалбоподател да иска приспадане на ДДС е най-малкото „легитимно очакване” за получаване на ефективно възползване от право на собственост, свързано със „собственост” по смисъла на първото изречение на чл. 1 от Протокол № 1”²⁸⁷
  

3. 
   СУБЕКТИ НА ЗАЩИТАТА И ЗАДЪЛЖЕНИЯ НА ДЪРЖАВАТА ПО ЧЛ. 1 ОТ ПРОТОКОЛ № 1
   

• 
  Субекти на защитата. Разпоредбата на чл. 1 от Протокол № 1 към Конвенцията изрично споменава, наред с физическите лица, и юридическите лица като адресати на защитния механизъм. В практиката си Съдът е дал широко тълкуване на понятието „юридическо лице”, като е разглеждал жалби както на търговци, така и на неправителствени или религиозни организации²⁸⁸.
  

• 
  Задължения на държавата. Най-общо, държавата е длъжна да зачита правото на собственост на физическите и юридическите лица, в обема и съгласно условията, описани в чл. 1. Това изискване съдържа както задължение на държавата да се въздържа от действия, които нарушават правото на собственост (например да не отнема или разрушава обектите на правото на собственост; да не приема законодателство, което лишава лицата от тяхната собственост или възпрепятства възможността им да я използват, и др.). Наред с това задължение за бездействие, на държавата е възложена отговорността да предприема необходимите мерки за защита на правото на собственост, били те административни, законодателни или организационни. Така в решението си по делото Онерйълдъз с/у Турция²⁸⁹ Съдът „припомня принципа, който е вече установен по същество в делата по чл. 1 от Протокол № 1 (виж Биелектрик ООД с/у Италия²⁹⁰). Действителното, ефективно упражняване на правото, защитено от тази разпоредба, не зависи единствено от задължението на държавата да не се намесва, а може да изисква позитивни мерки за защита, по-специално в случаите, когато има пряка връзка между мерките, които жалбоподателят има право да очаква да бъдат предприети от властите, и възможността му ефективно да се ползва от собствеността си”. В решението си от 25 юли 2002 г. по делото Совтрансавто с/у Украйна²⁹¹ Съдът потвърждава, че „задължението да се осигури ефективното упражняване на правата, гарантирани от съответната разпоредба, може да има като резултат позитивни задължения на държавата (виж освен това X и Y с/у Холандия²⁹²). При определени обстоятелства държавата не може просто да остане пасивна, като „няма място за разграничение между действия и бездействия” (виж, mutatis mutandis, Еъри с/у Ирландия²⁹³). Що се отнася до правото, гарантирано от чл. 1 от Протокол 1, тези позитивни задължения могат да налагат предприемането на определени мерки, необходими за защитата на правото на собственост (виж също, mutatis mutandis, Лопез Остра с/у Испания²⁹⁴), дори в случаи на съдебни спорове между частни лица или търговци. Това означава по-конкретно, че държавите са задължени да осигуряват такива съдебни процедури, които предлагат необходимите процесуални гаранции, позволяващи на съдилищата и другите юрисдикции да правораздават ефективно и справедливо по спорове между частни субекти”.
  

4. 
   СЛУЧАИ НА НАМЕСА НА ДЪРЖАВАТА В ПРАВОТО НА СОБСТВЕНОСТ
   

• 
  Лишаване от собственост. Второто правило на чл. 1 от Протокол № 1 гласи, че никой не може да бъде лишен от собствеността си, освен при определени условия, описани в разпоредбата. Лишаването от собственост е най-драстичната форма на намеса на държавата в упражняването на правото на собственост. То може да се състои както в юридическото лишаване на притежателя от правата му върху съответната вещ или благо, например чрез конфискация²⁹⁵, така и в действия, които де факто лишават собственика от възможността му да се ползва от вещта²⁹⁶. По делото Папамихалопулос и др. срещу Гърция, в което жалбоподателите се оплакват, че по време на военната диктатура в Гърция армията е окупирала имотите им и те са лишени от тяхното ползване, „Съдът смята, че загубата на всякаква възможност жалбоподателите да разполагат с процесната земя, ведно с неуспеха на положените до момента усилия за поправяне на положението, от което те се оплакват, са довели до достатъчно сериозни последици за тях, за да се заключи, че де факто им е била отнета собственост, по начин, несъвместим с тяхното право на необезпокоявано ползване от собствеността им”. Други действия на държавата, представляващи според Съда лишаване от право на собственост, са разгледани по дело, произтичащо от съществувалото във Франция правомощие на данъчната администрация чрез едностранно изявление да изкупува недвижими имоти, ако счете, че посочената придобивна цена е по-ниска от действителната стойност на имота (право на предпочтително изкупуване)²⁹⁷. Съдът е приел, че упражняването на това право за предпочтително изкупуване несъмнено представлява лишаване от собственост. Според Съда не е налице лишаване от право на собственост, ако изземването на вещта е само временна мярка, без перманентен ефект. По делото Раймондо с/у Италия²⁹⁸ се разглежда предприетата срещу жалбоподателя превантивна мярка, състояща се във временно отнемане на движимо и недвижимо имущество в хода на разследване за принадлежността му към мафията. Според съда временният характер и липсата на транслативно действие на временната конфискация водят до извода, че не е налице лишаване от собственост.
  

• 
  Контрол върху използването на собствеността. Тази намеса на държавата в правото на собственост не се изразява в лишаване от собственост, а в предприемането на такива мерки, които по някакъв начин ограничават различните аспекти на правото на собственост. Такива мерки биха могли да бъдат: държавна намеса в частноправни отношения чрез регулиране на наемни цени²⁹⁹; временно задържане или изземване на движими и недвижими вещи; забрани за строителство и други ограничения, произтичащи от градоустройствените норми. В някои случаи Съдът не сочи изрично в кой от двата типа държавна намеса счита, че попада конкретният случай (отнемане на собственост или контрол върху използването) като просто заключава, че действията на държавата представляват намеса в мирното използване на правото на собственост и се прилага общият принцип, залегнал в първото изречение на чл. 1 от Протокол № 1.
  

• 
  Осигуряване на плащането на данъци или други постъпления и глоби. Държавната намеса в упражняването на правото на собственост за да се осигури плащането на данъци и други задължения към държавата може да се състои в налагането на обезпечения с цел запазване на имуществото на длъжника и бъдещото му осребряване за покриване на задълженията към държавата. Съдът признава широка свобода на преценка на държавите относно мерките за установяване, плащане и принудително събиране на данъчните задължения. Съдът признава правото на държавата да насочи принудително изпълнение и срещу вещи, принадлежащи на трето лице, разглеждайки наличието на „справедливо равновесие” между интересите на държавата и на частното лице – търговец, предоставил на длъжника свои вещи по силата на договор³⁰⁰.
  

5. 
   ПОЗВОЛЕНА НАМЕСА В УПРАЖНЯВАНЕТО НА ПРАВОТО
   

Както беше отбелязано по-горе, правото по чл. 1 от протокол № 1 не е абсолютно. То подлежи на ограниченията, посочени в изречение второ на алинея първа и в алинея втора от разпоредбата. Тези ограничения могат да бъдат прилагани ако са налице едновременно няколко предпоставки. За да прецени дали намесата на държавата в правото на ползване на собствеността е извършена в съответствие с чл. 1 от Протокол № 1, Съдът изследва наличието на всяка от тези предпоставки, а именно:

• 
  Намесата да е в интерес на обществото. Съдът прави твърде широко тълкуване на израза „в интерес на обществото”, като оставя в преценката на националните власти всякакви мерки, каквито намерят за необходими и целесъобразни във връзка с постигането на заложените от тях цели. Този въпрос е разгледан обстойно в решението по делото Джеймс и др. срещу Обединеното кралство³⁰¹. Според Съда поради прякото познаване на собственото общество и неговите нужди, националните власти поначало са в по-добра позиция в сравнение с международния съдия, за да преценят какво е в „интерес на обществото”. В разглежданата област (право на изкупуване от наемателите на имотите, които обитават), както и в други области, обхванати от гаранциите на Конвенцията, националните власти имат определена свобода на преценка. „Като намира за естествено свободата на преценка, с която законодателят разполага при прилагането на социалната и икономическа политика, да бъде широка, Съдът ще зачете заключението на законодателния орган относно това, кое е „в интерес на обществото”, освен ако това заключение е очевидно лишено от разумно основание”. По-нататък, според Съда „в интерес на обществото” не означава непременно мярката да бъде в интерес на всички членове на обществото. Приема се, че понятието следва да се разбира като допускащо мерки на експроприиране, предприети в приложение на политика за установяване на социална справедливост, макар и отнемането на собствеността да не облагодетелства пряко общността като цяло или значителна част от нея. Според Съда „принудителното прехвърляне на собственост от едно частно лице на друго може, при определени обстоятелства, да представлява легитимно средство за задоволяване на обществения интерес”. Отнемане на собственост, извършено за осъществяване на легитимна социална, икономическа или друга политика, може да бъде „в интерес на обществото”, дори и ако обществото като цяло не ползва или не се облагодетелства пряко от отнетото имущество.
  

• 
  Пропорционалност на мярката. Според Съда условието за наличие на „обществен интерес” от определена мярка за намеса в правото на собственост предполага наличието на съотношение на пропорционалност („справедлив баланс”). Поначало такъв справедлив баланс не би бил налице, ако засегнатото лице трябва да понесе индивидуална и прекомерна тежест. Съдът приема, че мярката трябва да бъде едновременно подходяща за достигане на желаната цел и пропорционална на тази цел. Дали това е така при конкретните обстоятелства по делото, той изследва като разглежда различните аргументи на жалбоподателите.
  

• 
  Обезщетение. Чл. 1 от Протокол № 1 не гарантира експлицитно заплащането на обезщетение в случаите на лишаване от право на собственост или на мерки, ограничаващи ползването на тази собственост. Няма изискване за заплащане на пълно обезщетение по пазарни цени. Въпреки това обаче, наличието на обезщетение е съществено при преценката за постигането на справедлив баланс между предприетата мярка и преследваната цел. В някои случаи лишаването от собственост без заплащане на справедливо обезщетение би представлявало непропорционална намеса, а липсата на каквото и да било обезщетение е допустима само в изключителни случаи.
  

• 
  Законоустановеност на намесата. Изискването за законоустановеност на дадена мярка, представляваща намеса в правото на собственост, трябва да се разглежда в контекста на общото разбиране за „законоустановеност”, залегнало в Конвенцията. Изискването за законоустановеност се прилага за всяко от трите правила на чл. 1 от Протокол № 1, независимо че е споменато само във второто изречение на алинея първа. Понятието „закон” също има автономно значение в Конвенцията, което не се изчерпва и не съвпада непременно с тесния правно-технически смисъл на тази дума в националните законодателства. Преди всичко, под „закон” се разбират различни видове нормативни актове: закони в тесния смисъл, подзаконови нормативни актове, конституции, международни актове, по които съответната държава е страна, правото на ЕС, и др. Наличието на съответния нормативен акт не е достатъчно за да е налице „законоустановеност” на намесата. Наред с това нормативният акт трябва да отговаря на някои качествени характеристики. Той трябва да бъде достъпен и точен³⁰², както и да съдържа процесуални гаранции срещу произволното му прилагане³⁰³. Тези изисквания към качествата на нормативния акт означават, че той трябва да е бил достъпен за адресатите си чрез публикуване, а нормите му да са формулирани по начин, който да позволи на засегнатите лица да предвидят до такава степен, каквато може да се очаква с оглед на обстоятелствата, последиците, до които определени действия могат да доведат, така че съответно да могат да съобразят поведението си. Що се отнася до спазване на общите принципи на международното право Съдът е приел, че тези принципи се прилагат само по отношение на действията на държавата спрямо чужди граждани.
  

Съгласно чл. 6, ал. 1 от Конституцията на Република България всички хора се раждат свободни и равни по достойнство и права. Чл. 6, ал. 2 гласи: „Всички граждани са равни пред закона. Не се допускат никакви ограничения на правата или привилегии, основани на раса, народност, етническа принадлежност, пол, произход, религия, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично и обществено положение или имуществено състояние”.

Забраната за дискриминация е фундаментален принцип, залегнал във всички международни договори, гарантиращи защита правата на човека: Всеобща декларация за правата на човека (чл. 1 и 2); Международен пакт за граждански и политически права (чл. 2 и 26); Международен пакт за икономически социални и културни права (чл. 2); Конвенция за правата на детето (чл. 2) и др.

Изключителната важност на забраната за дискриминация намира израз в приемането на международни договори, специално насочени към премахването на дискриминацията в определени сфери или по даден признак: Конвенцията за борба срещу дискриминацията в областта на образованието; Международната конвенция за премахване на всички форми на расова дискриминация; Конвенцията за премахване на всички форми на дискриминация по отношение на жените.

Правото на Европейския съюз в областта на недискриминацията се основава на член 19 от Договора от Лисабон (предишен член 13 от Договора от Амстердам), който дава на ЕС правомощия за борба с дискриминацията на основата на пол, расов или етнически произход, религия или вяра, увреждане, възраст или сексуална ориентация.

Член 21 от Хартата на основните права на Европейския съюз забранява всяка форма на дискриминация, основана по-специално на пол, раса, цвят на кожата, етнически или социален произход, генетични характеристики, език, религия или убеждения, политически или други мнения, принадлежност към национално малцинство, имотно състояние, рождение, увреждане, възраст или сексуална ориентация. Според чл. 23 от Хартата равенството между жените и мъжете трябва да бъде гарантирано във всички области, включително заетостта, труда и възнаграждението, като принципът на равенството не пречи на запазването в действие или приемането на мерки, предвиждащи специфични предимства в полза на по-слабо представения пол.