Фридрих ницше рудолф щайнер фридрих ницше борец

философите нихилисти в областта на познанието и морала. Те търсят в обектите на изкуството отвъдното, което обаче се превръща в нищо пред действителността. Съществува също и естетически нихилизъм.
На него се противопоставя естетиката на силната личност, която вижда в изкуството отражение на действителността, на една по-висша действителност, на която човек се наслаждава по-добре, отколкото на всекидневното.
27.
Ницше противопоставя два човешки типа на слабия и на силния. Първият търси познанието като обективен факти то трябва да дойде към него от външния свят. Позволява неговото доброили зло да бъдат диктувани от вечна световна воля или от категоричен императив. Той окачествява всяко идващо не от световната воля, а отличната творческа воля действие като грях, който води до морално наказание. Желае да декларира за всички хора равни права ида определи стойността на човека според външно мерило. И накрая желае да види в изкуството отражение на божественото, послание от отвъдното. Напротив, силният вижда всяко познание като изразна волята за власт. Чрез познанието иска да владее нещата. Знае, че сам е творец наистина- та, че никой освен самия него не може да създава свое доброи свое зло. Той разглежда действията на хората като последствия от естествени импулси и ги смята за естествени събития, които не могат да се приемат

за грехове ида търпят морална присъда. Търси стойността на човека в качеството на неговите инстинкти. Човека с инстинкти за здраве, дух, красота, постоянство, благородство той оценява по-високо, отколкото такъв с инстинкти за слабост, омраза, робство. Съди зададено творение на изкуството според степента, в която то допринася за увеличаването на неговите сили. Под този последен човешки тип Ницше разбира своя свръхчовек. Такива свръхчовеци можеха да се появяват досега по стечението на случайни обстоятелства. Да се направи тяхното развиване съзнателна цел на човечеството, е възгледът, който има Заратустра. Досега човек е виждал целта на човешкото развитие в някакви идеали. Ницше смята за необходимо да се променят възгледите. „По-стойностният тип е вече налице, но като щастлив случай, като изключение, никога като
желан. Много по-често е предизвиквал страх, почти е олицетворявал ужасното. И от страха сее родил противоположният тип, който е бил култивирани постигнат домашният питомец, стадното животно, болното чове- коживотно – Христос...“
(„Антихрист“, § Мъдростта на Заратустра трябва да учи за свръхчовека, за когото всеки друг тип е само преход.
Ницше нарича тази мъдрост дионисиева. Мъдрост, която не е дадена на човека отвън, е създадена лично мъдрост. Дионисиевият начин не изследва, той твори. Не стои извън света като наблюдател, който иска да познава станал е едно със своето познание. Той не търси Бог. Това, което все още може да си представи като божествено, е самият той като

творец на своя собствен свят. Когато това състояние завладее всички сили на човешкия организъм, се получава дионисиевият човек, за когото е невъзможно да не разбере която ида е сугестия. Той не пропускани- кой знак на афект, притежава най-висшата степенна разбиращи разгадаващ инстинкт, както и най-висшата степенна откривателското изкуство. Влиза във всяка кожа и афект, постоянно се променя. Противоположност на дионисиевия мъдрец е простият наблюдател, който вярва, че стои винаги извън обектите на своето познание като обективен, страдащ наблюдател. Противоположност на дионисиевия човек е аполоновият, чийто взор се възбужда от всичко, така чеда добие визионерска сила. Към визии, образи за неща, които се намират отвъд човешката действителност, сее устремил аполоновият духане към сътворена от самия него мъдрост.
28.
Аполоновата мъдрост има характера на сериозното. Усеща господството на отвъдното, което тя притежава само в образа, като тежък натиск, като противопоставяща се сила. Сериозна е аполоновата мъдрост, защото вярва, че притежава послание от отвъдното, предаващо се само чрез образи и визии. Тежко обременен от своето познание живее аполоновият дух, защото носи товар, който произхожда от друг свят. И се държи достойно, защото пред манифестирането на безкрайното трябва да замлъкне всеки смях.

Този смях обаче характеризира дионисиевия дух. Той знае, че всичко, което нарича мъдрост, е само не-
гова мъдрост, открита от него, за да направи живота му по-лек. И само тя трябва да е неговата мъдрост средство, което му позволява да каже да на живота. Противоположен на дионисиевия дух е духът на трудността, защото той не улеснява живота, а го потиска. Създадената лично мъдрост е ведра мъдрост, защото който сам си създава бреме, той си създава само такова, което също така да може да носи леко. Със сътворената лично мъдрост дионисиевият дух се носи леко през света като танцьор.
„Че към мъдростта съм добър и често твърде добър, това ми напомня много често за живота Тя има свои очи, свой смях и дори свой златен въдичарски прът. Те двата изглеждат тъй подобни. В очите ти се виждах толкоз младо, живот Блещуках в златно в нощния ти взор. Сърцето ми стоеше тихо пред това блаженство златна ладия видях да блещука върху нощните води, потъваща, пиеща, отново появяваща се златна ладия-люлка! Към моите нозе, танцуващи, ти хвърли поглед, смеещ се, питащ, разнежващ люлчен поглед. Два пъти само разклати своята дрънкалка с малки ръчички. Нозете ми се залюляха от бесен танц. Петите ми се заповдигаха, пръстите ми се ослушаха, за да те разберат. Нали ухото на танцьора е в пръстите на нозете му!“
(„Заратустра“, Трета част, Танцови песни“)

83
29.
Тъй като дионисиевият дух взима от самия себе си всички подбуди за дейността си и не се вслушва във външна воля, той е един свободен дух. Защото един свободен дух е този, които следва само своята природа. В творбите на Ницше става дума преди всичко за инстинкти като подбуди на свободомислещия. Вярвам, че Ницше е обединил ведно име редица от подбуди, които изискват разглеждане, отиващо повече в частното. Ницше нарича инстинкти както наличните при животните инстинкти за прехрана и самосъхранение, така също и най-висшите инстинкти на човешката природа, например страстта за познание, влечение към изкуството, нравствения импулси т.н. Тези инстинкти са проявление на една и съща основна сила. Но те представят различни нива на развитието на тази сила. Например моралните импулси представляват обособено ниво на инстинктите. Ако приемем също, чете са само по-висша форма на сетивните инстинкти, така се проявяват по един особен начин в битието на човека. Това се показва във факта, че човек може да върши неща, които не се обясняват непосредствено със сетивни инстинкти, ас онези подбуди, които се означават като по-висши форми на инстинкта. Човек създава подбуди за своята дейност, които не са следствие от сетивните му импулси, а само от съзнателното мислене. Той си поставя лични цели, носи ги поставя със съзнание. И това е голямата разлика, а именно дали той следва един несъзнателно възникнали по-късно приет в съзнанието инстинкт, или една мисъл, която от самото на-

84
чало е създал сам. Да се храня, защото инстинктът миза прехрана ме подтиква, е нещо съществено различно от решаването на математическа задача. Мисловното обхващане на световните явления представлява особена форма на общата способност за възприятие. То се различава от простото сетивно възприятие. За човека по-висшите форми на развитие са също толкова естествени, колкото и по-нисшите. Ако двете не са в съзвучие, тогава той е осъден на несвобода. Може да имаме случай, когато една слаба личност с напълно здрави сетивни инстинкти има само слаби духовни инстинкти. Тогава тя ще разгърне индивидуалността си във връзка със своя сетивен животно ще заимства своите мисловни импулси за дейността си от традицията. Може да възникне дисхармония между двата свята на инстинкти. Сетивните инстинкти тласкат към изживяване на собствената личност, духовните импулси са във властта на външен авторитет. Духовният живот на такава личност ще е тиранизиран от сетивните инстинкти, а сетивният живот – от духовните инстинкти. Защото двете сили не си принадлежат, не са израснали от една същност. Истински свободната личност имане само здраво развит индивидуален инстинктивен животно също способността да създава мисловни подбуди за живота. Напълно свободен е човекът, който може също така да създава мисли, водещи към действие. Аз нарекох способността да се създават чисто мисловни вътрешни подбуди морална фантазия в книгата ми Философия на свободата. Само този, който притежава морална фантазия, е действително

свободен, защото човек трябва да действа според съз-
нателни вътрешни подбуди. А който не може да създава такива, трябва да ги заимства от външни авторитети или от традицията, която му говори под формата на гласна съвестта. Човек, който следва просто своите сетивни инстинкти, действа като животно. Човек, който поставя своите сетивни инстинкти под чужди мисли, действа несвободно. Човекът, който създава своите морални цели, действа свободно. Моралната фантазия липсва в Ницшевите изложения. Който следва докрай тези мисли, трябва по необходимост да достигне до това понятие. Но от друга страна, безусловно необходимо е да се включи това понятие в Ницшевия мироглед. Иначе би могло да се възрази срещу същото дионисиевият човек не е роб на традицията или на отвъдната воля, но той е роб на своите собствени

Изтегляне 1.19 Mb.

Сподели с приятели: