На тема “провокаторството на ГК и последвалите го слепци”

Защо постъпваше така Георги Хаджиев, си остана секрет, над който трошиха мозъците си бай Кольо (Йосиф Синто), който поиска случаят да бъде разгледан от международен съд от другари от Интернационала, посочени от двете страни; Тр. Марулевски, който отправи обширно писмо-обяснение до деятели на ФАКБ за поведението на Г.Х. през 40-годишната му емиграция; Антон Николов, който бе съхранил цялия архив за “инцидента” и изяви готовност да го предостави за запознаване от другарите в БГ или някогашният редактор на “Работническа Мисъл” – Диньо Динев, който бе нарекъл Хаджиев-“Балкански” “подъл и безскрупулен тип” и др. Аз не нагазих в това “блато”, не написах никакви обяснения и не исках да произнасям присъда, без да имам на ръка документи от полицейските досиета на Г.Х., макар да знаех 33-те въпроса, които Марулевски му отправи писмено и които останаха без отговор. Лично от Хаджията бях чул историята с племенницата му - доносница, която го посети през 1984 г. и му донесе шише български “коняк”, армаган от... шефа на българските копои – ген-полковник Григор Шопов. Къде на шега, къде сериозно, “патриархът на анархистическото движение” обещаваше да предаде подаръка на химическа експертиза за проверка дали не съдържа... отрова. Нещо, което той никога не стори.

Ако напуснем сферата на догадките и анализа на обективните резултати от тази неистова дейност на патриката и неговите клисари - Атанас Карталски и Иван Дръндов в чужбина и най-вече в БГ, която прие особено мащабни размери в пред- и през пост-началния крах на маркс-ленинската диктатура и създадения от партийната номенклатура и нейните копои организиран “хаос”, моите обяснения на това поведение на Г.Х. са по-тривиални и не толкова криминални.

Както сам често е обяснявал, той бил наследил властния си характер от бащата-сговорист, а силното властолюбие, с което го “бе надарила природата”, според собствените му “оригинални социологически теории”, зависело от половата мощ на даден индивид. (На което отговарях, че това улеснява във висша степен нашата борба с държавността: достатъчно е да отделим по един “милитант” зад всеки кенеф на “отговорни другари”, който да очаква с две тухли в ръцете поредният властник или властолюбец да свали гащите си и клекне, за да облекчи естествените си нужди. Тогава, чрез един сплескващ удар с тухлите по гениталиите, ще бъде “отнето мъжкото му достойнство” и произлизащата от него страст към властта.)

По-простото и не до там научно обяснение на феномена се съдържаше в турската поговорка: “Преди да побеснее, кучето пикае пред джамията”. Георги Хаджиев, мир на праха му, преди да умре през 1996 г. в “свободна БГ”... полудя. Не знаех нищо за манталните му изменения, защото не бяхме се виждали цели 10 години. Съобщи ми го със скръбен глас нашият общ приятел – испанският анархист “Ролдан”. Симптомите на заболяването му, проявили се и в стария наш Клуб на ул. “Коперник” са засвидетелствани в “Спомените” на Антон Николов. Прочее, ако властолюбието е болест, нейният бацил беше влязал много отдавна в кръвта на автора на “Основи на безвластието” (1959), чието заглавие е плагиат на... сталиновите “Основи на ленинизма”.

***

Ето какво писа Александър Наков от Перник на Антон Николов, с когото се бяха запознали при обиколките и посещенията му на анархисти от цялата страна:

“Тук, след публикуването на някои материали, тенденциозно извадени от в-к “Анархист”, във вестниците, ние се стъписахме и за да не изпаднем в положение да не можем да се защитим, искахме да ви внушим вестникът с тези позиции да не се изпраща до разни редакции и учреждения. Така, че само позициите бяха взети предвид, без да имаме някакви лични отношения към когото и да е. (Ами, че нали точно заетите позиции са най-важните за един анархист!) Също сметнахме за провокационни някои писания от Г.К., макар и казани, може би, от Бакунин, но при други обстоятелства и в друго време. (Така “лицето” М. Бакунин бе присъединено към групата на провокаторите.) Действително ГХ е прекалил с това тройно “Внимание!” и не го оправдавам за тази му тенденциозност.”... (По това време познавах Сашо Наков, с когото в последствие мисля станахме добри приятели, само по име, а той мене от писанията на Г.Х. и думите на неговия емисар Ат. Карталски.)
Имаше и по-нюансирани позиции, като изразеното “лично мнение” на Желязко Петков от Копривщица, за когото също само бях чувал. Той пишеше, че

“под статията за “Положението в България...”, с изключение на няколко пиперливи изрази, би се подписал всеки анархист”, само, че тя е дълга и засяга проблемите “изобщо”. Те ни “призовават към действително участие в пропагандата ни, но очакват от нас не преглед на положението в България, защото го знаем, може би, малко по-добре от вас”. Или “само конкретно, във връзка с промените, които се извършват, а не изобщо и по принцип.” “Но, най-добре ще бъде да се ориентирате върху това, което става по света”, “интересуваме се от въпроси, които вълнуват и се дискутират вън от БГ в анархистическите среди, състоянието на нашето движение в останалите страни и неговите прояви. Вашата помощ, знания, умения и достъп до обща и частна информация, пречупена през нашия мироглед, ще направи вестника ни и нас интересни и търсени със статии, максимум до три машинописни страници.”

С две думи, желанието на Жак Петков беше да не се произнасяме по проблемите на българската действителност и анархисти, а да изпращаме новини и коментари от чужбина. Следваха поздрави от България и Копривщица.
Трябва да призная, че от всичко казано и писано до тук, “в тунела не прозираше никаква светлинка” и от нийде взорът не можеше да съзре лъч на надежда... В разговорите и отговорите имаше всичко, само не това, което очаквахме. Дали народът щеше да проспи и този “звезден миг”? И беше ли той наистина звезден? Или само отразен фалшив блясък? Или плод на разпаленото ми въображение? Дали не бяхме в “епохата на Хилендарския монах”? И ако да, май не ми оставаше нищо друго, освен да продължа “пред лампа жумяща” работата си над моята “Анти-история славянобългарска”...
И “на Западния фронт нямаше нищо ново”, освен както казваше Хамлет: “Думи, думи, думи...” – Пред колоквиум, организиран от FAF (Френската Анархистическа Федерация) на 1 май 1990 г. Тр. Марулевски прочете своята историко-поетична, приличаща по-скоро на попска проповед, реч-доклад. В първата й част той запозна “камарадите с героичното минало на ФАКБ, пораженията нанесени ни през 45-годишната болшевишка тирания и ги обнадеждаваше с пробуждането на анархистите в една ситуация, пълна със заплахи, чиято еволюция е непредвидима, и с опитите им, с един чуден кураж и с достойнство да залепят парчетиите на хубавата анархистическа ваза, строшена от диктатурата.”

Докладът завършваше с: “Аз вярвам (“Защото е абсурдно”, казва Тертулиан) и съм убеден, че нашите български другари, въпреки огромните трудности, ще се освободят от тежестите в своите организации, които идват отвън. С кураж и просветление, те ще пробудят човечното осъзнаване в нашата страна и ще ориентират народните сили към едно справедливо и братско общество.”

“От м. Февруари (1990) са въстановени три от четирите Съюза, образуващи ФАКБ. На 8 април в Казанлък се е провело събрание на Юго-източния съюз с дневен ред:

“Анархистите са на поста си и открито излизат, с пълна готовност да се отдадат всецяло на възраждане. Те са на всички митинги и манифестации, с участие на оратори, с лозунги и дори със знамена. Общата им организация ФАКБ се въстановява по места и областни съюзи. Задграничният им съюз СББЧ, който в продължение на 40 години развива най-активна и плодотворна дейност с публикуване на месечно списание “Н.П.”, на повече от 40 книги и брошури, издаде точно в момента нова книга за събитията в България. (?)

Не закъсня и посещение на заместника на д-р Дертлиев – Михаил Петков. С него се знаехме от затвора, където той беше младата надежда на българската социалдемокрация. Макар спорадично и случайно, нашите контакти с него продължиха и по време на следването ни в университета, където той изучаваше френска филология.

Като млад Мишо имаше съвсем приличен вид. Беше със стегнато телосложение, ако ли не и хубавец, с проблясващ поглед на хитрец. По-късно надебеля и заприлича по външен вид, но не и по душа, на... Санчо Панса. Разбрах, че хитрината му не беше само в очите, а дали бе станал с годините подлец, е трудно да се каже. Янко Янков, сам обявяван многократно в списъците с доносниците на различни комисии, пише открито в интернет, че М. Петков е агент на ДС, но на неговите писания не може да се вярва напълно. По-меродавно е мнението на Дертлиев, който бе писал в спомените си: “- Моето Мишле ме предаде...” и твърдеше, че старият Атанас Москов бил предупреждаван от някои видни новопокръстени “социалисти” от б.к.п. да внимават със зам-председателя на БСДП.

Прочее, Мишо беше практичен и когато се убеди, че социалдемокрацията у нас е кауза пердута, той сам се оттегли, заменяйки партийния си пост с дипломатическото поприще. Най-напред Филип Димитров го изпрати като посланник в Испания, а после, когато “изучи занаята”, отиде и в Тунис.

Ролята му в Мадрид според мене, е нечистоплътна – републиканец на думи, той се сдуши с изтърсака на Кобургите – Симеон до степен, че когато зажени щерката си за някакъв испански “благородник”, “величеството” им кумуваше. Мишо не даваше да се издума лоша дума за кума и убеждаваше всеки, който иска да го чуе, в блестящия му ум. Когато с Ценко оспорвахме тези му пристрастия с факти, той твърдеше, че отношението ни се дължало на нашия екстремен антимонархизъм. Злите езици твърдяха, че Мишо е бил изпратен в Мадрид, за да въведе Симеон в кухнята на българския политически живот и да го подготви за отредената му от номенклатурата и нейните “органи” мисия...

Но всичко това предстоеше да се случи. Когато ми телефонира, че пристига, аз се зарадвах най-искрено. От него очаквахме да получим подробна и автентична информация за събитията и актьорите от БГ-политическата сцена. На летище “Орли”, където отидох да го посрещна, той беше пътувал с Николай Василев, дисидент, изключен още по тодорживково време от партията и създател на Алтернативна соц-партия, с която бе станал “съосновател” на СДС. Понеже не можех да понасям нито членовете на БКП, нито нейните дисиденти, отказах запознанството и не предложих гостоприемството си. Алтернативният социалист отиде на квартира в посолството, а аз взех Мишока. Подобно сектанство сигурно е било грешка от моя страна. Както и да е. Мишо беше добър разказвач, освен това – посветен в много явни и тайни истории от най-новата епоха-кърмачка, и с подробности и увлекателно ни разказваше весели случки от прощъпулника на демокрацията и рисуваше животописни портрети на нейните герои. Разбира се, после се разбра, че ни е плъзгал по повърхността, премълчавайки редица важни моменти, които явно не са били за разказване (“мемоарите” си, които казваше, че е наченал преди повече от десет години, още не са видяли бял свят – може би ще излязат... посмъртно). Той беше донесъл една Коледна панорамна снимка от службата в “Александър Невски”, на която се виждаха всички – от Луканов и Петър Младенов, през Дертлиев и “обкръжението” му до Желю и редицата “опозиционни неформали”. Гледайки я му казах:

- Мишо, като че ли един липсва.

- Кой?

Последва кисел смях и едно: “- Ти си оставаш същия!”

После мнозина щяха да направят същата констатация.

За да завърша с този образ от галерията политически “мъже”, без да изпадам в дребнавости, ще кажа, че до завръщането ни през май 1991 г. Михаил Петков ни посети още пет пъти в Париж и винаги ми гостуваше и ни забавляваше със своите анекдоти. Имам впечатлението, без да разполагам с доказателства, че тези му многобройни прелитания до Париж и обратно, бяха свързани със задачата да разбере вижданията, намеренията, възможностите и връзките на емиграцията със “Запада”, с оглед предстоящето ни завръщане. Разказваше ни с какво умиление информирал “г-н Луканов”, какви добри патриоти са емигрантите, както и за резултата от проверката на досиетата ни, според която сме били по-чисти от момина сълза. По-нататък ще се спра на още два момента: изборите за VII-то “Велико народно събрание”, които го направиха депутат и посещението в това му качество през ноември на същата 1990 г., заедно с неговия партиен шеф и наш общ приятел д-р Дертлиев...

Нашествието продължи. Евгения Иванова ми изпрати Енчо Мутафов и жена му, с която наскоро след това се разведоха. Скоро след големите промени много от новите “лидери”, подражавайки на номенклатурните, си смениха жените или се обзаведоха с любовници. На новите гости по-подхождаше фамилията Муфта-фови – те удължиха престоя си при мен, а аз не ги изгоних. По-късно той стана главен редактор на вестника на СДС – “Демокрация”. Когато друг един от най-демократичните вестникари между копоите и по-демократичен копой сред вестникарите - Петьо Блъсков пазари някаква пачавра, мисля Цуракова се казваше, да напише пасквил за рубриката “10 малки негърчета” във вестника му “168 часа”, в който се гавреше с момчетата от нашия процес и аз му отговорих по начин, който заслужаваше, “Бат Енчо” отказа да публикува отговора ми в своя вестник – колегиалността го задължавала, а и гарван, гарвану око не вади, защото тръгне ли, ще извадят и неговото...
Малко по-късно въпросната дама, днес също професор, ми теслими един друг “строител на нова РБ” - “културолога и антрополог” проф. Ивайло Дичев – син на драскача на патриотични романи от живковия съюз на писателите – Стефан Дичев. Разговорът ни, който той започна с характерното за “новите интелектуалци”, изпразнено от съдържание многословие за “демонтажа и разграждането на командната система”, протече като монолог, след като взех думата. Моята теза беше, че вместо “разграждане” е необходимо разрушение, като начална фаза на Социалната революция, без която авгиевите обори, които номенклатурата и нейните слуги задръстиха с фекалиите си, ще продължат да отравят атмосферата, приемствеността ще се съхрани и нито един от съдбоносните проблеми, оставени ни в наследство от диктатурата, няма да се реши в интерес на българския пролетариат, който в количествено изражение не е далече от 96-те % на абат Сейес в навечерието на Великата Френска Революция.

Моите опожаряващи думи, с които продължих да описвам “зимната приказка в отечеството” и предлаганият изход бяха посрещнати с кисели гримаси и гробно мълчание – крушата не беше паднала по-далече от дървото.

Срещнах го петнадесетина години след този ни разговор в Шатийон, в така нар. “Червена къща”. Тогава разбрах колко злопаметно може да бъде едно лайно. То беше “модератор” на дискусията по книгата на Андрей Райчев и Кънчо Стойчев „Какво се случи“, в която авторите интерпретираха т.нар. български преход и обявяваха неговия край. Тема обширна, която не може да бъде изчерпана за дни, поради което аз реших да акцентирам върху ролята на външния фактор и на генерализираната криза на “Империята”, които в съвкупност - по признанията на самия Горбачов – създадоха революционна ситуация и като последица - това “което се случи”. За да се избегнат катастрофалните последици за “новия световен ред”, предсказани още през 1975 г. от Хелмут Зоненфелд в негова реч пред световния дипломатически корпус на САЩ, между “големите” се стигна до споразумение и “конвергенция на елитите”. Резултантата беше “случващият се обратен мирен преходен период” от държавния към частен капитализъм, който, мисля, колкото и да забави, не може да избегне зреещата Социална революция.

Андропоидният културолог ми отне думата още когато говорех за речта на Зоненфелд, под предлог, че изказването ми не е… по темата. Понеже страдах от дребнобуржоазното си възпитание и най-вече имах чувството, че освен Райчев, никой друг в залата не разбираше за какво става дума, млъкнах и не набутах културолога там от където е излязъл през далечната 1955 тодина, която бяхме посрещали “Зад завесата” (в наказателното отделение на пазарджишкия затвор) с ред други различно оцветени политически приятели, между тях и покойния д-р Дертлиев, които отдавна не са между нас и сред които независимо от идейните ни различия имаше и истински мъже...

Не помня вече кой, май беше Ценко, ми трапоса още двама дисиденти и издатели на българското списание за руска и съветска литература „Факел“, основано през 1981 година - Георги Борисов и Румен Леонидов – поет и правнук на войводата Леонид, който посещавал редовно лобното място на прадядо си. Нагостих ги с каквото имах и от последвалия разговор разбрах, че поетът, по собствените му думи, бил преди време анархист, но после проумял истината и станал демократ, в което нямаше нищо чудно. През 2004 г. той оглави партията “Гранит” на бивши командоси от отряда за борба с тероризма, т.е. – от ДС, с заместник “академика” и ген.-полковник от Украинската армия - Юли Абаджиев, награден с юбилеен медал по случай 90-тата годишнина на ВЧК-КГБ-ФСБ, личен приятел на Владко Живков, виден мошеник и т.н., и т.н…
Брат ми пък изпрати заместника на Тренчев по това време и главен редактор на всекидневника "Подкрепа" – Пламен Даракчиев. Той носеше някакви “секретни планове за създаване на бронирания юмрук на СДС”, които са забутани някъде в архива ми. Отведох го в “канцеларията” на Ценко и го оставих да си разтягат локуми. По-късно Барев сподели впечатленията си от тази “вълча порода млади политици”, които щели да бъдат сериозна конкуренция в борбата за властта (или както поясняваше: “властчица – масчица”).
Трябва да кажа, че главният поток от старите и нови, формални и “неформални” опозиционери се насочваше към бюрото на председателя на БОД. Той, както съм казвал и друг път, беше действителна политическа фигура, с която малцина можеха да се сравняват. На повечето от срещите и разговорите с тях присъствах и аз, в качеството си на негов личен приятел и “китайски наблюдател”. Така, в “канцеларията” му, сред другите, се запознах с редица нови лица на най-новата българска история, сред които и дебелия Александър Йорданов – бъдещият председател на НС и подпредседател на партията на Елка Константинова, с която държа да подчертая, нямам никакви роднински възки. За нея ще стане дума по-късно.

На Сашо много му прилягаше определението, което му бяха залепили - „видният от всякъде демократ“. Разликата между тогава и по-сетне беше в облеклото и в държанието му - за къс период той се трансформира до неузнаваемост (както почти всички, които се бяха приближили до властта) от анцуга, с който ни се представи в Париж до скъпите “маркови костюми” и фрака, задължителни за новото му “обществено положение” на дипломат. Но най-изразителна беше промяната в погледа му – малките свински очички пак мигаха често като на миш в трици и обшарваха непрекъснато орбитите, но сега смиреността му беше изчезнала и заменена с изражение на лицето, което, ако не беше толкова тлъсто, го оприличаваше с изражението на сухата глава на мумията на Рамзес II, излъчваща надменност, величественост и най-вече чувство на безсмъртие и приобщеност към избранниците на съдбата. Но всичко това беше за напред. В “канцеларията” той беше придружаван от още един анцуг, чието име съм забравил. Седяха чинно, в очакване да бъдат посветени в политическата мъдрост и правилата на играта.

В разговора, между другото, Ценко им каза, че сядането на “кръглата маса” с комунягите е капитална грешка...

- А какво трябваше да се направи според вас?

- Трябваше да ги оставите да се пържат в собственото им масло, докато набирате сили и тогава...

- Да, но те щяха да ни маргинализират, като си назначат една друга опозиция...

- На която – намесих се аз – щяха да дадат помещенията, вестниците и най-вече популярността, като я показват ежедневно по телевизията – правех намек за това, че сега те са... “назначената опозиция”.

Тук Ценко ми смигна, а българските му гости се направиха, че не са чули репликата ми.

Домакинът прояви интерес към земеделците “никола-петковисти”, които заедно със социалдемократите имаха претенцията да са гръбнака на новата обединена опозиция.

- Много са прости бе, г-н Барев.

Ценко преглътна забележката, мислейки си: “Имайте малко търпение и ще ми станете само на старши н.-сътрудници, доценти и академици, като се върнем.”

Разговорът продължи без посоки известно време и понеже се беше мръкнало, излязохме от “гюмето”, като се опътихме към Шанзелизе от където щяхме да поемем в различни посоки. На раздяла казах на Сашо да носи много поздрави на партийната си шефка Елка от Георги Константинов. (“ - Не от баща й” – добавих, за да няма двусмислици...)

На другия ден, те са били отново при “канцлера”. Той ми телефонира и подаде слушалката на Дебелия, който ме замоли да ги разведа из Париж. Отказах ролята на чичероне под предлог, че “служебни ангажименти не ми позволяват”... Очевидно нямах никакъв усет за историческо величие – само след две години дебелият анцуг щеше да е първият човек по конституция в държавната йерархия на РБ.

***

В състава на делегацията, освен Желю, бяха зам.-председателят на СДС - Петър Берон, по-сетнешна жертва на “активно мероприятие” или действителен агент на ДС „Бончо“, Огнян Пишев – “икономически експерт” с родители членове на ЦК на БКП и агент на ДС с псевдоним "Градев", който по-сетне стана първият “антикомунистически” посланник на демократизираната НРБ във Вашингтон и Стефан Тафров, чието агентурно досие до сега не е публикувано, който си бе напечатал предварително визитни картички като „външно-политически съветник на Президента“, макар изборите да бяха след месец – през юни..

Първата спирка на делегацията беше при Хавел в Прага, откъдето пристигнаха в Париж. Тук се срещнаха с целия френски политически елит: Мишел Рокар – соц-премиер, Лоран Фабиус – социалист председател на парламента (френското Национално събрание), Лионел Жоспен - лидер на социалистическата партия и бъдещ премиер, Жискар Дестен – бивш президент на V-тата република и Жак Ширак - кмет на Париж и бъдещ президент.

С Желю бяхме добре познати (не казвам приятели, доколкото приятелството на революционер с дисидент е невъзможно, още по-малко с властник, какъвто щеше да стане в началото на ерата на пазарната демокрация), но и през ум не ми е минавало, че ще го срещна във френската столица, където му бе устроено посрещане, като на некоронован държавен глава. И ето, че един ден, докато спорехме с Ценко за същността, ролята и шансовете на младата опозиция, небезизвестният Джон-Дими Паница му телефонира и каза, че е посъветвал делегацията да се срещне и с хора от емиграцията, като я е насочил към него и добави:

- Ценко, виж тези идиоти и ги научи как да се държат, защото излагат България.

Барев, знаейки за нашето познанство с Желю, ме покани да присъствам на вечерята заедно с д-р Моллов – бивш секретар на Демократическата партия преди забраната ѝ след 9.9.1944 г., Тончо Карабулков – редактор на списание „Бъдеще“ и Благо Славенов – “заведущ разузнаването” на БОД. Срещата стана в един ресторант, недалече от площад „Етоал“ или „Шарл дьо Гол“. Като се разпознахме (бяха минали повече от 16 години от моето бягство), се прегърнахме с бъдещия президент и на софрата ни сложиха един до друг. Трудно е да се каже, че вечерята мина безметежно. Емигрантите се нахвърлиха срещу делегацията най-вече заради участието в „кръглата маса“, на която бяха седнали заедно палачи, жертви и доносници. Обвиняваха лично Желю, че се е съгласил с датата за изборите, за които нямаха никаква готовност, и че се държаха едва ли не приятелски с шефовете на новопокръстената БКП и казионния БЗНС. Петър Берон възрази, заявявайки, че всяка крачка по трънливия път към свободата е била придружена от тежки схватки с противника, което предизвика общ смях. На масата мълчах, защото аз не съм „зоон политикон“. От разгорещения спор бъдещият президент се обиди и когато донесоха десерта, отказа да си изяде тортата, та трябваше да го увещавам, че като „демократ“ е необходимо да свиква с различни и често нелицеприятни мнения.

След като приключихме вечерята, излязохме в прохладната парижка нощ и се упътихме към хотела им. По широкия тротоар на авеню Шанз-Елизе тръгнах заедно с Желя и му зададох един-единствен въпрос:

– Кажи ми, след изборите, независимо от резултатите, ще колаборирате ли с болшевиките?

– Никога – беше неговият отговор.

След два месеца Желю Желев щеше да бъде избран единодушно за президент (председател) с гласовете на… БКП, която имаше 252 „народни представители“ в т. нар. велико народно събрание, състоящо се от 400 дУпЕтати. В замяна той предложи за свой заместник… министъра на вътрешните работи от кабинета Луканов – генерал Атанас Семерджиев. Три месеца по-късно щяха да образуват коалиционното правителство на съдията Попов, в чието брачно ложе СДС се търкулна отново с БКП и оранжевите лакеи на 45-годишната диктатура. И за да се консумира напълно скотоложството, образуваха и общинските тричленки във всеки населен пункт – от столицата до последната паланка с представители на трите “основни парламентарни сили”.

Така, с активната помощ на Желю и неговите “седераси”, беше гарантиран мнимият... пардон „мирният преход“ от царството на гангстерите – в републиката на мошениците и крадците, който щеше да се окаже по-дълъг от Мойсеевия през пустинята, отвъд която вЕрващите в „рая небесен“ никога не ще намерят обетования Ханаан.

*

Още преди нашите протодисиденти да започнат да пристигат масово на запад, започна да ми се повръща от тях, а Ценко, следвайки “генералната линия на БОД” ги търсеше под дърво и камък и им беше отворил страниците на “Бъдеще”, подпомагаше ги и даже ме обвини веднъж, че съм имал такова враждебно отношение към тях, едва ли не от завист, че са ме... изпреварили. Всъщност имаше ли за какво да им се завижда? Типични екземпляри на соц-интелигенцията, те бяха плагиатори и кариеристи, в гражданско отношение – конформисти, а в политическо – невежи. ”Идеалите” им се свеждаха до... пазарната демокрация...

Но щом ги виждах такива, ще ме запитате - защо ги приемах? Защото се приготовлявахме да се връщаме и исках да имам повече лични впечатления от еволюциите на “новия човек”, с който щях да се сблъскам, да чуя преценките и реакциите му в новосъздалата се обстановка, да узная намеренията и очакванията му.

В летния брой на “Н.П.” от юни/юли 1990 г. беше публикувана в “траурно каре” следната новина за постъпките, последвали националната конференция на анархистите, проведена в Казанлък на 19 и 20 май:

***

За опозиционно настроените, които само преди дни проведоха в София най-грандиозния митинг в българската история, този изборен резултат беше по-силен от електрошок. На 11 юни вечерта пред НДК се събират хиляди. Лидерът на СДС Желю Желев нарича предварителния резултат от първия тур на изборите "измама". Три дни по-късно, обаче, на пресконференция той обявява изборите за демократични и законни, и заяви, че приема резултатите.

„Бъдеще", бр. 168, юни 1990 г.”

(N.B.-2016 г.: Ти ли народе ни криво разбра или ние ти се криво “молихме”?)
В същото време в уводна статия на цитирания вече юнско/юлски брой на Н.П. (Църковен вестник) от 1990 г., Георги Хаджиев информира, ориентира и анализира “анално” и задълбочено
“СВОБОДИТЕ ИЗБОРИ, В КОИТО ВСИЧКИ ЗАГУБИХА

Първи загубиха онези, които вярваха, че ”свободни избори” са възможни в страна, където и “турчин не е така клал” и където “Илия се е облякъл в тия”.

Загуби главно народът, който си остава под същата власт с нова всестранна мизерия и с подновен и разширен глад, който го очаква.

Загубиха заслепените от почти инстинктивна жажда за властнически постове хора от политическата опозиция, забравили бързо дори собствените си страдания от един режим, чието съществувание оформят, като приемат неговите закони и разпоредби за фабрикуване чрез маскарад “ново Народно” събрание.

Загубиха дори /тия от/ преименуваната Партия и политико-сладникавото й правителство, затуй точно, че... спечелиха изборите в дълбоката и задушена от тъмнина провинция (но със загуба в градовете). Да, те загубиха, защото сега ще се лишат от постната западна зоб(?). И късно е вече да преживят собствената си изненада от консумирания мухлясъл фураж(?) на многоликата си репресивна власт...

Загубихме дори и ние, Анархистите, защото бяхме лишени от възможността да кажем на наивниците много поуки от историята на “свободните” избри не само у нас, но и в тъй наречения “свободен свят”.

Не загубиха само протежетата на българския “Деголизъм”(?) тъй наречени “пие ноар” (черни стъпала), на които са “осигурени” 18 месеца да уредят аферите си и да се оттеглят благополучно от българския “Алжир”(?) и да продължат мизерното си морално съществувание някъде в чужбина, където ще доядат ограбеното от народа.”

(N.B.: Както казват французите: n'importe quoi...)

През лятото на година първа на българската “нежна революция” епицентър на политическите сътресения бяха станали площадите и улицата. Студентите започнаха окупационна стачка с две искания: ревизия на изборните резултати и оставка на председателя на Комитета за телевизия Павел Писарев заради телевизионни “затъмнения” и лъжи. На 20 юни те добавиха ново искане в Декларацията на Студентския стачен комитет, във връзка с прословутата касета на магнетофона на Евгени Михайлов, уловила думите: “Най-добре е да дойдат танковете!”, за които президент-председателят, известен повече като “Пешо Дамаджаната”, твърдял, че на 14 декември 1989 г. бил изрекъл не “танковете”, а “Станко” (Станко Тодоров – председателят на последното живково “Народно събрание”, избрано с 99,99 % от гласовете на соц-електората).

Последваха “верижни гладни стачки”, митинги и др. циркови номера. В знак на протест, различни активисти на парламентарната и най-вече извънпарламентарна опозиция опънаха първите палатки на площада пред партийния дом, с които се образува така наречения Град на истината. На 6 юли Петър Младенов подаде оставката си. Докато в парламента се разиграваше комедията с няколкото тура за избор на главозамаялия се д-р Дертлиев за овакантения пост, към средата на месец юли на жълтите павета пред БНБ, мавзолея и сградата на днешното президентство палатките бяха вече 160, а “зад кулисите” или по-точно, зад гърба на доктора, в апартамент на булевард “Патриарх Евтими” и улица “Г. С. Раковски”, предоставен от неговия “другар”, заместник и наш чест гостенин - Мишо Петков, както се разбра по-късно, “заговорниците” обсъждали новата, “консенсусна” и по-приемлива оферта за президентска кандидатура – тази на другия доктор – “философът” Желю Желев. И до днес няма официален отговор на въпроса – кога, как и защо е станала спогодбата с БСП, но Тафров си беше извадил визитната картичка “Външнополитически съветник на Президента” два месеца преди изборите!

През това време в “Наш път” продължиха да се отпечатват редовно кръчмарски “анализи” на извършващите се процеси на Изток. В цитирания многократно предваканционен летен брой за месеците юни/юли, на последната страница под заглавие

Г.Х. пишеше: “Преди 6 години израстна нова фигура на съветския хоризонт – Михаил ГОРБАЧОВ и се роди новата политика на “ПЕРЕСТРОЙКА И ГЛАСНОСТ”. Последваха земетресения в страните от социалистическия лагер, паднаха като картонени кули режими и партии, събориха се стени. Дойдоха срещи на високо равнище и се зарегистрираха нови споразумения /за сега още секретни/, които след Ялта прославиха Малта. (NB: На 2 и 3 декември 1989 г.) След тях, промените в Полша, Унгария, Чехословакия и Източна Германия, в последната приключила с обединението й със Западна Германия, не бяха случайни явления. Стана дори “революция” в Румъния с бързо ликвидиране на Чаушеску, приключила с установяване на ново Правителство от същия стил, утвърдено със “свободни избори”. Прочее, тези избори всъщност не бяха само за утвърждаване на “демокрацията”, но избор каква ще бъде Молдавия – румънска или съветска. Чаушеску бе не само диктатор, но и националист и искаше Румъния да си възвърне Молдавия. Тъкмо за това той бе бързо ликвидиран от “революцията”, инсценирана от генерали, верни на Горбачовия СССР. Опозицията загуби изборите не само защото беше против “революционното” правителство, но защото, макар и враждебна на Чаушеску и участвала в “революцията”, беше също за румънска Молдавия.

“Перестройката”, макар и с “гласност”, тъпчеше на място и се занимаваше само с разни неясни ходове и комбинации /”реформатори” и “консерватори”/ и след толкова години стигна само до вратите на 28 конгрес, без още да е решено ще се отворят ли те на 2 юли или ще се отложи това “голямо” събитие за по-късно. А с това остават още неразрешени проблеми за самоопределение на националностите в съветската кошара, което “по принцип” се признава. Големите западни демокрации, горещо ратуващи за самоопределение, остават не много словоохотливи за тези проблеми в СССР. Само САЩ, с половин уста, продумва, че ще подкрепи протежето си Горбачов, когато се приеме от СССР новото икономическо устройство с пазарност. Така се осигурява на големия реформатор вътрешната му победа.

А така всички чакат. Чакаме дори и ние, с известна нелогическа идейност и раздвоеност. Понеже приехме благоприятно ролята на Горбачов (“Горби”), като ликвидатор на болшевизма, с което не сме се излъгали, изхождайки от този наш интерес, като проклети врагове на болшевизма и като деца на майка България 45 години понасяла неговата диктатура, станахме почти приятели на Горбачов и чакаме, чакаме, почти готови да извикаме: “Да живей, да живей!”, забравяйки на пръв поглед другите проблеми, на другите…

Затуй ще се наложи да се върнем пак на тази тема.”

(NB: Наистина, “Да го разбира, кой както може”...)

В една епоха на най-взривоопасната, бифуркационна, революционна ситуация в света през втората половина на ХХ-ти век, редакторът на “НП” запълваше регулярно и все така упорито своите страници до последния брой на вестника от 1991 г. с подобна плява и с още по-задълбочени анални “информационни и ориентировачни анализи”.

*

От родината продължаваха да пристигат опозиционери, вече в качеството си на дУпЕтати от ВНС. Чухме се по телефона с моя приятел и съзатворник Иван Неврокопски или “Иванич”, който беше на посещение в Лондон с наша парламентарна делегация. Оплака се, че Берон, който ги водил, командва и се държи с тях като чорбаджия. Поитах го защо му позволяват, а той отговори, че докато сме се търкаляли в затворите, а после в изнурителен труд, тия са станали учени, ст.н.с., “доктори”, научили езици и маниери и сега имат преимущества и чувство за превъзходство. Не го разбирах, но не ровех. Интересуваше се кога ще се прибираме в родината. Обясних му проблема с присъдите и амнистирането им. Каза, че щом се завърне, веднага ще провери. Бил приятел с главния прокурор Мръчков и с вътрешния министър Семерджиев и щял да поиска “да ме пуснат в компютъра”, за да видят “статута” ми. Казах си “приятелите ти да имах”.

Мишо Петков също казваше, че ни е проверявал с Ценко за “разработки” на ДС и за съдимост. От двете места му отговорили, че сме “чисти, като изворна вода”. Тогава за пръв път чух тая отвратителна дума “разработване”.

*

По хора или с пощата, изпращах на мнозина екземпляри от моята нихилистична “Анти-история”. Някои се получаваха, но повечето се “губеха”. “Радикалната демократка” Елка Константинова получи първия и последен том, посредством своя пратеница и нейна колежка от Института по литература и български език – внучката на Георги Бакалов, която ми разказа за проявите й в новото амплуа на политик и “публична жена”. По нея Елка ми изпрати пощенска картичка, в която се оплакваше от д-р Дертлиев, който бил... комунист. Разбрах, че в СДС вече се оформят лагерите и се очертават пукнатините на бъдещите разцепления на “десница” и “левица” (пропусках “центъра”). Беше ми малко трудно да си я представя в тази й нова роля, след като си спомнях за честите ни взаимни гостувания преди развода им с Георги Василев. Тя готвеше добре, странеше от политическите спорове и често тананикаше: “Аз съм кукла на конци-и-и... / Там в сребърните клони звездичка гори, / искам с теб да си играем, / за малко седни-и-и...”

“Елке, знаех, че политиката за тебе е тера инкогнита, но сега се убеждавам и в литературнокритическото и естетическото ти невежество: Да ме съпоставяш с Николай Генчев, е все едно да сравняваш Бетовен с... Лили Иванова.”

Не получих отговор, но когато се завърнахме, бях посрещнат радушно от нея и от 38-те й “гладуващи колеги“, които бяха обявили полугладна стачка в знак на протест срещу приемането на новата конституция, за което ще стане дума в последната част от спомените ми.

*

Въстановихме телефонните и писмени връзки с мнозина, които не бяха на сцената. Сред тях - на едно от първите места – с моя съпроцесник и приятел от ученическите години, от затвора и след него Петър Пеев, който след моето бягство беше интерниран и прекара нови три години на остров Белене. Той ми изпрати руското издание на излизащия на няколко езика в-к “СОФИЙСКИЕ НОВОСТИ” с едно негово интервю, озаглавено “Българският вариант на АТЕНТАТА СРЕЩУ СТАЛИН”. Историята с бомбения акт беше превърната във фарс и гавра със смелостта на някогашните млади момчета от далечната 1953 год. Това писание беше мостра на новопридобитата свобода на словото, но по-силно впечатление правеше калташката интерпретация на “пора” Пеев. Някога той се гордееше със своето участие в нашия процес, макар то да беше “виртуално”, а сега творението му приличаше на смрадлива полицейска справка и излъчваше озлобление. Нещо, което не исках да допусна, беше станало с моя близък приятел и затова реших да отложа изясняването за когато се завърна. Отправих само едно писмо до редактора на въпросния парцал – Обретенов с искане да се възползвам от правото си на отговор. Напразно – жълтата преса с нейните лайномети и говнояди се финансираше от старата “нова класа” със строго определена цел – цапането, компрометирането и превръщането на враговете й в карикатури, дори когато бяха отдалечени на хиляди километри. Вземаха се превантивни мерки по всички възможни линии, без подбор на средствата.

*

След Дертлиевата въртележка в пет тура, на 1 август 1990 г. Желю Желев бе избран единодушно и най-вече с гласовете на “социалистите” за председател (президент) на все още законно съществуващата НРБ (нова конституция не бе приемана). От своя страна, той предложи за вицепрезидент генерал Атанас Семерджиев - министър на вътрешните работи във втория кабинет на Луканов, с което се сложи началото на открития колаборационизъм между властта и нейната сянка -“опозицията”.

Приблизително на същите позиции, относно “връщането на земята в реални граници”, беше застанала и земеделската емиграция, независимо от това дали се числеше към остатъка на БНК или към БОД. Тя бе и си остана безмозъчен привърженик на “принципа на свещенната и неприкосновенна частна собственост”.

Много скоро обаче – на 26 август - маниловските мечти бяха помрачени или по-скоро осветени от пламъците на партийния дом. Слушах по радиото “на живо” случващото се на площада, където се струпваше значителна тълпа. Тя искаше веднага “да бъде свалена звездата от кубето”, а някакво момче – Пламен Симов - заплашваше, че ако това не бъде сторено ще се самозапали. “Синдикалистът” Константин Тренчев предупреди, че сградата ще бъде щурмувана, ако не се изпълни волята на народа и завърши речта си с възгласа:“Да живее цар Симеон!” Малко след това, млади хора нахлуват в партийния дом и започват палежи и изхвърляне на архиви през прозорците. Настъпва хаос. Желю отсъства, май е на почивка в Евксиноград, и с управление на кризата до завръщането му се е заел неговият заместник – вице-президента Атанас Семерджиев. Асистират му “видни политици и общественици” от всички цветове, които са дошли да предотвратят разрастването на пожара към другите центрове на властта и провинцията и евентуалната “гражданска война”.

В раазгара на пожара, заместник-председателят на демократическата партия Стефан Савов заявява:

“- Това не е демократично, то не ни прави чест! Разберете, ние ще победим по демократичен път.” – отговарят му с освирквания и викове “Смърт на БКП!”

Димитър Луджев свидетелства, че “пожарникарите бездействат, милицията буквално се разпада. Няма никаква охрана. Тя се дръпна на всички посоки".

Воденото с години разследване на този акт е прекратено поради... изтичане на давност, като следствието не се произнася категорично кой стои зад палежа. По-интересно е, че независимо от взаимните обвинения, между власт, “органи” и опозиция цари завидно единодушие. Всички са на мнение, че възможно най-скоро трябва да се сложи край на “вандалщината”, а след това да се открият и накажат “виновниците и провокаторите”. Всички са се събрали в сградата на МВР, Желю се е завърнал скоропостижно и ръководи “търсенето на решение с всички средства, изключая стрелбата”.

В нощта след пожара, решението е намерено: в ранното утро на 27-и, при одобрението на “основните политически сили”, милицията разваля брутално средището на “извънпарламентарната опозиция” - “Града на истината”. Така е предотвратен още един бутафорен, може би последен бунт. Дали това е предумисъл, провокация или излязлата из под контрол спонтанна “злоба на роба и нейния гняв, пурпурен величав” – е без значение. Важното е, че страхът разтърси всички, включая и нашите анархисти. Всички те, заедно със “секретариата на ФАБ”, побързаха да се “разграничат от екстремистите” и да поискат най-строги наказания на “провокаторите”. И тази страница от “славната ни история” завърши по нашенски - вместо да бъде “разрушена Бастилията”, за спомен от “атаката” остана малко пепел и дим, с опушени в чернилка прозорци на долните два етажа на партийния дом и по някое кристалче от огромните му полюлеи...