Георги Константинов емигрантски спомени том 4
ИНТЕРМЕЦО: ПРЕЗ ТОВА ВРЕМЕ В КУХНЯТА НА КАНИБАЛИТЕ (90)
Изтегляне 7.39 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- - Ще видите вие кон боб яде ли, като се върне Ценко Барев.”
- „ЕДИН СТУДЕН ПОГЛЕД ОТ 2000 КИЛОМЕТРА ВЪРХУ ЗИМНАТА ПРИКАЗКА НА БЪЛГАРСКИЯ ОБЩЕСТВЕН ЖИВОТ”
- Две думи към читателите, вместо увод
- Иначе „мирният преход към пазарна демокрация” не предвещава нищо добро и през следващия ПОЛОВИН ВЕК.
- ПРОИЗХОД И СЪЩНОСТ НА „РЕАЛНИЯ СОЦИАЛИЗЪМ
ИНТЕРМЕЦО: ПРЕЗ ТОВА ВРЕМЕ В КУХНЯТА НА КАНИБАЛИТЕ (90) Берлинската стена е паднала и на копоите не им е до търсене на терористи по многобройните си версии. Занимават ги съвсем други работи, с част от които можем да се запознаем в “интермецата” за 1990 г. и 1991 г., а с останалото - в следващата част от мемоарите ми, inch'Allah (араб. إن شاء الل = ако господ го желае) под заглавие “ЗАВРЪЩАНЕ В СТРАНАТА НА ЛИЛИПУТ(к)ИТЕ”. Затова кухнята пустее и канибалите са на път да станат вегетарианци. От (за) 1990 година ми е предоставен само един документ, ако не смятаме ПРЕДЛОЖЕНИЕТО от 31.01.1990 г. за закриване на дело № 16244, открито на ГКГ с псевдоним “СЕРДАР” и предаването му в архив. Няма никави мотиви за закриването на това “ДЕЛО”, само е отбелязано, че отива на съхранение при “самоубилия се” архивар на ПГУ – ДС полк. Дойчев, като е добавено: ПРИ ПРОЯВЕН ИНТЕРЕС да се отговаря, че има архивни материали и да се изпраща “СПРАВКА”. Това е всичко.
Директорът на благоевградското РДВР майор Ханджийски изпраща “строго секретна” ТЕЛЕГРАМА № 2368 от 27.05.1990 г. до НСЗК и ЦИОУ (централно информационно управление), със следното съдържание: “По оперативен път се получи информация за пребиваването, като турист във Франция на обект на бившето Шесто у-ние – Иван Георгиев ПАНДИЕВ, анархист. Същият е споделил, че се е срещал с ЦЕКО БЕРОВ. Последният му е заявил, че положението в БГ можело до се оправи само с въоръжена борба, но че емиграцията сега не се ангажира с такава дейност. Пандиев се е срещал във Франция и с ГКГ, председател на ВОЕННАТА ОРГАНИЗАЦИЯ на БОД, които е споделил вижданията на Ценко Беров. Същият е брат на кандидата за народен представител във Великото Народно Събрание в едномандатния 146 избирателен район по линия на СДС – Огнян Константинов Георгиев. За пътуването на Пандиев във Франция ще бъде изпратен подробен рапорт в НСЗК...” Следват изпълнил, предал, приел етс., директор, без подпис и малко кръгло печатче от което копоите са изтрили “ЩИТА И МЕЧА”, за да не НАПОМНЯ за Дзержински с неговите чисти ръце, горещо сърце и замразен мозък, след което КУХНЯТА СЕ ЗАТВАРЯ ДО НОВИ СРЕЩИ И РАЗПОРЕДБИ на демократите и демократизиралите се копои... ___1991___ За Банго Васили ("Циганската Нова Година") на Gare de l’Est пристигна и Васил ЙОЦОВ, който бе получил изпратените миналата 1990 година по брат ми пари. В очи се хвърляше промяната му до неузнаваемост. По лицето беше изписана смес от тъга и уплаха. Нямаше и помен от неговата разговорливост, от скечовете и заразителния смях. На въпроса ми какво се е случило с него, каза, че е напуснал обиден касиерската си длъжност в БЗНС “Никола Петков”, защото го обвинили в присвояване на известна сума. Правеше впечатление дезинтересираността му от ставащото в България. Не му се говореше. На въпросите ми за мнозината бивши съзатворници и общи приятели отговаряше лаконично или казваше, че не си ги спомня. Не прояви никакъв интерес и към съпартийците си в емиграция, нито към Ценко Барев, който по това време на годината обикновено биваше на вилата си в Корсика. Сподели желанието си да емигрира в Щатите, макар че България беше “свободна”. Непонятно бе превъплъщението на жизнерадостния Васил Йоцов, който, когато Хрушчов уволни през есента на 1957 г. намиращия се на посещение в Албания маршал Жуков, ни разсмиваше в мазата на Пазарджишкия затвор с импровизациите си на “руски език” по посрещането на маршала на Шерметьево от “органите”, дошли да изпълнят височайшата заповед: “– Заберьот, отведьот на плошчад и растрелят для назидании!” Или когато използваше като “трибуна” голямия мой куфар от шперплат, за да имитира прочита на капитулантска “декларация”: “- Било каквото било др. Началник. Вече съм нов човек…” Вместо това, пред мен стоеше смазано човекоподобно, което искаше да избяга при брат си Иван в САЩ, с когото говориха по телефона, но той му отговори, че е болен и безработен, и не може да го подслони. Васил каза, че трябва да посети “Гуджука” (Петър Бояджиев) в Марсилия, комуто имал да предаде важни новини от “седесарите”. После разбрах, че преди да дойде в Париж, е бил в Германия “на гости” при Кольо Петков. Нещо, което спести да ми каже... Изобщо, атмосферата около това гостуване беше траурна. Трябваше да минат бая години, докато прочета в досието си, че копоите са превърнали и него в агент “Калоян”, който между другото, през лятото на 1985 година донесъл веднага на “ръководещия го офицер от ДС” за двойката норвежки журналисти, които му бях изпратил. Беше правил доноси и за Бояджиев, при когото са го изпращали с “мисия”, преди последният да избяга от България. Не можах да разбера дали и през 1991 год., когато ни “гостуваше”, е бил “мисионер” в услуга на копоите. А някога Васил Йоцов беше герой… Бидейки в неведение за неговото двойно битие, “Калояну” се размина едно солидно новогодишното “суровакане” или пренасянето му в жертва за големия ромски празник, вместо обичайната гъска или петел. Очевидно, още не си давах сметка колко много неща са се променили за изтеклите 18 години от моето бягство през 1973 година… * Зачестиха още посещения от България. В началото на февруари за интервю при Ценко дойде журналистката Аглая Коцева. После се разбра, че красавицата колекционира “портретите” на бележити личности от емиграцията. Между другото, тя написа книжка и за мадридското величие със семейството му. Не беше ясно за своя или за чужда сметка работи, но когато нахълта в бюрото и се представи, Ценко ме покани и отидохме заедно в едно от бистрата недалече от “Канцеларията” на авеню “Великата армия” – продължение на Шанзелизе от другата страна на Триумфалната арка. Младата дама започна въпросите си с “малкия мозък” на БЗНС-Никола Петков – Милан, когото беше интервюирала и който се правел, че не познава Ценко, макар да бяха съдени по едни и същи процеси два пъти. Той нервничел само при споменаване името на Ценко Барев. Журналистката се интересуваше и от ценковите виждания и преценки за емиграцията, за ставащото в България и за самия него. Същевременно каза, че още преди да му подадат оставката, Тодор Живков казвал със закана в гласа на по-близкото си и по-далечно “обкръжение”: “- Ще видите вие кон боб яде ли, като се върне Ценко Барев.” Председателят на БОД обаче беше въздържан. Бе решил да не дава интервюта за българската преса преди да се е завърнал в родината. Отказа да говори и за Милан. Поради мълчанието му, думата взех аз и понеже “завеждах нелегалния терористичен отдел на БОД”, моят тон беше апокалиптичен, безкомпромисен, нападателен и категоричен. Това направи впечатление на несвикналата с подобен изказ “нежна революционерка”. След завръщането си в София, тя публикува голяма статия във в-к “Знаме” от 15.02.1991 г. под заглавие “Кой е Ценко Барев?”. От нея разбрахме, че президентът Желев е поискал съдебна реабилитация за видни емигранти: Владо Костов, Петър Семерджиев, Атанас Славов, покойния Ге-Ме Димитров и Барев. Тази подборка, като изключим покойника, беше оскърбителна за Ценко. В статията си журналистката беше събрала и мненията на разноцветни политици от БГ-сцена: Виктор Вълков, Стефан Савов, Мишо Пожаревеца, д-р Дертлиев. С изключение на последните двама, другите нямаха лични впечатления от председателя на БОД. Коцева не бе пропуснала да пробута и събраното гюбре от кафенетата за Ценко: френски, английски, американски шпионин и дори комунистически агент. Така въпросът от заглавието оставаше без отговор, но “съмненията” или по-точно компроматите на ДС и нейните доносници оставаха да витаят. От моите думи нямаше и помен. Вместо до народонаселението, те бяха стигали до ушите на тайната полиция... * Високопоставените и не чак до там посещения, за които ще стане дума по-нататък, продължаваха до самия момент на тръгането ни по “обратния път” през хубавия месец май. Междувременно, чрез ВНС бяха прокарали амнистията за емиграцията и повече нямаше препятствия за връщането ни. До април приключих брошурата „ЕДИН СТУДЕН ПОГЛЕД ОТ 2000 КИЛОМЕТРА ВЪРХУ ЗИМНАТА ПРИКАЗКА НА БЪЛГАРСКИЯ ОБЩЕСТВЕН ЖИВОТ”, която Илия Троянов отпечати в Мюнхенското издателство „ШРАПНЕЛ". С оглед разпращането й в БГ по пощата, тя беше в маскировачна зелена корица, със заглавие „ЧЕРНИЯТ БАРОН". Останалата по-голяма част от нейния първи тираж Илия внесе преди завръщането ми във все още назоваващата се „народна република”. Тя претърпя и втори тираж, който също бе изчерпан. Понеже брошурата е един автентичен поглед от преди четвърт век върху настъпващите промени и създаденото положение в страната, считам че, без да е някакво подобие на ленинските “априлски тезиси”, би било полезно за днешния читател, ако я възпроизведа в спомените за последните месеци от емиграцията ми. Започвам с увода, който е и прототип на речта ми пред българската аудитория след завръщането, която така и не ми се удаде случай да произнеса. Две думи към читателите, вместо увод „Народе, ти си малък, защото си на колене. СТАНИ!" в-к „Пер Дюшен" 1793 Близо половин век народът се гърчеше под петата на една от най-жестоките диктатури, които историята помни. Диктатурата на партийния апарат, опиращ се върху държавна сигурност и останалите репресивни институции. С нея се създадоха, съхраняваха и разширяваха могъществото, охолството и паразитизма на „номенклатурата". Социализмът, с който ни проглушиха ушите, не беше нищо друго, освен старата, позната от векове пирамида на владичество, експлоатация, привилегии, неравенство и мизерия, изградени върху потта и кръвта на народа. Негова основа бяха ДЪРЖАВНАТА СОБСТВЕНОСТ И НАЕМНИЯ ТРУД на милиони. За този половин век българското общество застина като в ледников период. Сякаш историята бе спряла своя ход. Почти всички мислеха, че така ще бъде и през следващия век. Конформизмът стана норма на поведение и призивите за съпротива и борба с диктатурата се разглеждаха като лудост или провокация. Вместо обществени борци, в този период лабораториите на властта, подпомогнати от късогледството и страхът на опортюнистите, създадоха политически хомункулуси и “опозиционни" шутове. Парализата и инерцията бяха такива, че интелигенция и народ не реагираха, дори когато Горбачов призна от трибуната на партийните конгреси и пленуми, че СССР навлиза в РЕВОЛЮЦИОННА КРИЗА и че пред него се поставя съдбовния въпрос: ДА БЪДЕ ИЛИ НЕ? Най-после, под натиска на външните събития, през ноемврийските дни на 1989 година и у нас обществената неподвижност се поколеба. Преди година и половина Тодор Живков - последният диктатор - бе принуден да напусне властта и на сцената, като от цилиндъра на илюзионист, се появи “синята надежда” на опозицията. Всички повярваха, че погребалната камабана ще отмери неумолимо края на диктатурата, на нейния икономически механизъм и социална система. Повярваха, че като манна небесна ще настъпи жадуваната СВОБОДА и ще има ХЛЯБ и ЩАСТИЕ за ВСИЧКИ. Беше вяра в чудеса. Свободата не можеше да се самозароди от безсмислието и бездействието на лилипути на духа и делото. След година и половина илюзиите агонизират. Опозицията също измами народа. След толкова компромиси и пазарлъци, тя легна в кървавочервеното брачно легло на властта. Наверно то ще стане и смъртния й одър. Проблемите на българското общество стоят открити като рани от шрапнел, много дори не са поставяни. Като сила, годна да ги реши, парламентарната опозиция е мъртва. Овалян в сделки между палачи, жертви и доносници, днешният наш политически живот все повече заприличва на сковано в ледове лилаво блато. През летните горещини то не вещае нищо друго, освен смрад и задух. На върха на пирамидата днес са президента, парламента и „правителството на надеждата", а под тях в бюрата, канцелариите и щабовете на „разградените" тъмни ведомства, са стаили дъх старите кошмари на насилието и диктатурата. Държавна сигурност и другите „атрибути на народната власт", с които плашеха, усмиряваха или смазваха народа, са още непокътнати, въпреки разнородните „перестройки и перекръщавания". „Те" - номенклатурчиците - са почти всички в креслата на властта и предизвикателно ни напомнят от страниците на вестника си „Дума": „Ние пак сме тук!” И това се вижда с невъоръжено око: Необезпокоявани от никой, „Те" разграбват трескаво „националното" богатство и доход. В конкуренция или сътрудничество с тях, за досъдиране кожата на пролетаризирания български народ, предявяват претенциите си бизнесмени, спекуланти и публични мъже с тъмен произход и връзки. Затова, половин век след края на Втората световна война, страната е в още по-голяма разруха. Гладът я сграбчва и зимния мраз се е настанил в домовете. Производственият потенциал се свива като шагренова кожа. Външните и вътрешни дългове продължават да растат, заедно с износа на продукти от първа необходимост. Магазините са празни и купоните без покритие. Цените са „освободени" и инфлацията набира сили за своя галоп. В касите на банките няма долари за петрол, няма енергия за индустрията и земеделието, няма осветление и топлина и призракът на безработицата се надвесва над всеки труженик. Всичко това се нарича „мирен, цивилизован преход" към пазарната демокрация и под споразумението за мораториум върху „вековната злоба на роба" стоят подписите на всички „основни политически сили" и „независими"... синдикати. Тази зимна картина поставя неизбежно пред милиони измамени, грабени и смазвани ВАЖНИ ВЪПРОСИ, ОТ ЧИИТО ОТГОВОРИ ЗАВИСИ БЪДЕЩЕТО НА ВСИЧКИ НИ. Сред тях първия: Възможно ли е стълбовете на полицейската диктатура да се превърнат в „надпартийни" и „деполитизирани" опори НА СВОБОДАТА, която властници и опозиционери претендират, че съграждат след сгромолясването на Живков? Може ли народът да се ползва от прокламираните свободи, когато парите и властта са в ръцете на няколко хиляди „предприемчиви" шарлатани и безскрупулни разбойници, и още толкова професионални политици и палачи? Могат ли да се водят схоластически спорове за това дали страната е в криза или катастрофа, когато тя агонизира? Как е възможно хората, които я хвърлиха в пропастта на социалната и икономическа разруха да продължават да господстват? Може ли народът да се съгласи да бъде управляван от тези, които са отговорни за хаоса, грабежа и насилията? Ще оставим ли и този път духовните правнуци на хаджи Пенчович Ефенди, на нотабилите и попкръстювци да вземат своя пореден реванш? Възможно ли е безропотно и овчедушно да приемем кошмара на нови „преходни периоди", чрез които политическите бандити имат нескриваното намерение да се превърнат в почтени бизнесмени и спекуланти, а доносниците и колабораторите в ... общественици? Може ли да се понасят още половин век мизерията, несигурността за утрешния ден и полицейските чизми, които газят по нашите мисли и сърца? Може ли да се търпят продоволствените и квартирни ужаси, докато мафиотите сменят „начина на производство”, грабеж и трупане на богатства - в страната и в чужбина? Можем ли да „опростим" разпиляните или „спестените” от номенклатурата десетки милиарди долари, огромния външен дълг, който с лихвите си ще смаже поне още една генерация? Ще стоим ли като нями свидетели на откриването на фирми и влогове в страната и в чужбина, на покупките на вили и апартаменти за внучки и за племенници? Могат ли очите, в които глада блести, да наблюдават спокойно пиршествата, оргиите, разточителствата и сладкия живот на „социално-силните”? Може ли да няма мляко за децата, когато „подаръците” само на Живков надхвърлят астрономическата сума от един милиард долара? Когато “горната кора”, на номенклатурата и нейните изтърсаци продължават да пилеят ежегодно стотици милиони в твърда валута за командировки, мошенически сделки, сватбени и празнични пътешествия в скъпите хотели и ресторанти в чужбина и за образование и специализации в най-реномираните университети на света? Когато второразрядните властници и гешефтари плащат по две месечни заплати за новогодишното си меню в разните „Шератони" и жълтата преса започва да публикува листи на отечествените новобогаташи-милионери? Могат ли да се забравят стотицитие хиляди мъченици: обесени и разстреляни, измъчвани и осакатени, затворници и концлагеристи, интернирани и изгнанници, унижени и оскърбени? Може ли да се забрави гаврата на диктатурата с човешкото достойнство на нашите сънародници цигани, помаци и турци? Възможно ли е, когато милиони се задъхват в очакване на справедливост ЗА ВСИЧКИ, погледът ни още да среща в телевизията и в пресата, а слухът ни да бъде прорязван от радиогласовете на същите гангстери и наследници на убийци? Може ли да не се потърси отговорност от виновниците за миналото, настоящето и бъдещето, което “те” ни готвят? Това ли искат младите хора в страната и тези, които бягат от нея така, както се е бягало в дни на чума? Тази листа от въпроси, предназначени ЗА ВСЯКА и ЗА ВСЕКИ, включително и за наследниците на живковата диктатура, може да бъде удължена до безкрайност. Ние не претендираме да сме я изчерпили, нито да ви дадем готови решения и рецепти. Можем само да ви предложим разсъжденията и констатациите до които сме стигнали, а след това нека разискваме заедно! Но едно считаме за НЕОСПОРИМО: Обликът на обществото в което ще живеем в утрешния ден, повече от всеки друг път, зависи ОТ ВСИЧКИ НАС. Отговорът на поставените въпроси ще се определи чрез БОРБА. За да изтръгне победата в тази борба, народът се нуждае от опорна точка и лост, т.е. от ПРОГРАМА И ОРГАНИЗАЦИЯ. С тях трябва да се открият перспективи и да се сложи край на ПРИЕМСТВЕНОСТТА МЕЖДУ ВЧЕРА И УТРЕ. Иначе „мирният преход към пазарна демокрация” не предвещава нищо добро и през следващия ПОЛОВИН ВЕК. В следващите страници, които са адресирани към народа и най-вече до НЕГОВАТА МЛАДОСТ, ние се опитваме да обясним причините за част от направените констатации, да дадем нашия отговор на някои от изброените въпроси, които кризата остави открити, да разберем анатомията и физиологията на вчерашния социален „ред” и на днешния политически „хаос” и накрая, без всякаква претенциозност и пророческо самочувствие, да споделим нашите размишления и предложения за утрешния ден, който може и да не бъде така „мирен”, мазен и розов, както са все още склонни да мечтаят и да обещават на наивниците „рицарите на надеждата” от парламента, президенството и правителството и обслужващите ги масмедии. Париж, . януари-април 1991 г. * * * ПРОИЗХОД И СЪЩНОСТ НА „РЕАЛНИЯ СОЦИАЛИЗЪМ” ЕДИН ПРЕДВАРИТЕЛЕН БАЛАНС НА „МИНАЛОТО", което погуби живота на две поколения е необходим, като въведение в настоящето. То ни държи в агонизиращите си пипала и не престава да бъде ДУШЕЩО, ГНЕТЯЩО И ОТЧАЙВАЩО. Подобно освежаване на историческата памет е толкова по-належащо, защото който не разбира собственото си минало, не може да се ориентира в настоящето и наверно ще стане жертва на бъдещето, което други му подготвят. Казано е: КОЙТО ЗАБРАВЯ МИНАЛОТО, ПОДГОТВЯ ПОВТОРЕНИЕТО МУ! За разлика от Русия, Китай и други страни от „третия свят” у нас „реалния социализъм” бе внесен на щиковете на червената армия в края на Втората световна война. Преразпределението на планетата между победителите - Сталин и „великите демократи" - превърна България от „доблестен съюзник на Третия райх” в „най-верен приятел на братския СССР”. Пред страната се откриха зияющите висоти на „най-прогресивния обществен строй”, дошъл на смяна на хитлеровия „нов ред”. Реалната власт премина в ръцета на сталиновите агенти и „специалисти”, които пристигнаха с обоза на окупаторите. Партизанското движение, хетерогенната политическа комбинация - ОФ, създадена по инспирация и подобие на „съюзническата” коалиция и военния преврат на 09.09.1944 година, имаха само второстепенно и спомагателно значение. Отново промяната в историческата ни съдба бе наложена с външни сили. Крайният политически резултат - диктатурата на апарата на БКП, камуфлирана първоначално като ОФ-власт, се оказа в абсолютно противоречие с очакванията и стремежите на преобладаващата част от съучастниците и следващите ги по израза на Ленин „полезни идиоти”. Доказателство е съдбата на почти всички водачи и дейци на БЗНС, БСДП, Радикалната партия или „Звено”, както и изобилието на разочаровани, изхвърлени или смляни от машината партийци. Диктатурата започна с настаняването на апаратчици, активисти и просто приспособенци, каквито се прилепват към всяка новодошла на власт партия, в ключовите ведомства и институции на държавния апарат. На първо място в министерствата на вътрешните и външните работи, на войната и правосъдието, на финансиите и БНБ. Обстоятелството, че „шапката” в някои от тях бе отстъпена на други партии от коалицията, не отклони на милиметър политическия курс от начертания в Кремъл финал. Паралелен и аналогичен процес се извърши и в по-долните етажи на властта - в областните, околийски и общински центрове. Необходимо е дебело да се подчертае, че прогерманската българска монархия с царедворците, „храброто войнство” и буржоазията, които с вътрешната си и външна политика подготвяха такава развръзка, не оказаха никаква съпротива на надвесващите се окупация и диктатура. В последните дни, те се опитаха страхливо да се скрият зад гърба на фигурки, които в онази обстановка представляваха... само себе си. Надявайки се да ги отмине горчивата чаша, „бившите люде” слезнаха от историческата сцена толкова безславно, колкото и мизерно се бяха изкачили на нея. Усетила затягането на примката около вратовете си, онази част от демократическите съучастници, която отказа да се продаде или предаде, напусна коалиционното правителство и се трансформира в ОФ-опозиция. Самото й название показваше, че тя изобщо не разбира смисъла на започналия исторически процес, а наверно и ролята, която й бе отредена в следващите актове на драмата. Неподготвена психологически, идейно и организационно за съпротива и борба на живот и смърт, избрала парламентарната стратегия и „бюлетината вместо карабината”, опозицията предопредели собствената си съдба. За по-малко от три години, с „безкористната помощ” на сталинските специалисти, полицейската диктатура на БКП пречупи гръбнака на опозицията – БЗНС, а малко по-късно или едновременно и на останалите й сектори — от най-левите до най-десните. С оръдията на административния и съдебен терор, партийният апарат наложи своята безразделна диктатура в политическия живот на страната. От този момент нататък плурализма у нас се свеждаше до нарисуваната от един виден руски болшевик картина на „съветската демокрация" и „плурализъм”: една единствена партия на власт - БКП (казионния БЗНС на Обов - Трайков - Танчев и компания служеше само като смокинов лист на еднопартийната диктатура), и множество други опозиционни партии и организации в... затворите, концлагерите и гробищата. В унисон с учението на „класиците”, превръщането на страната от изостанала селска, в изостанала тежко-индустриална се извърши посредством един „преходен период”. Той започна с одържавяването на индустрията и отчуждението на „едрата градска собственост”, които бяха декретирани на 23.12.1947г. и проведени буквално в 24 часа. Още няколко години бяха необходими на властта, за да отнеме земята, работилниците и бакалниците на българските селяни, занаятчии и дребни търговци. Така приключи експропиирането на цялата българска икономика от държавата и заедно с това, създаването на една НОВА СОЦИАЛНА СТРАТИФИКАЦИЯ, която и до сега остава непроменена и в която е „разковничето” за разбиране на процесите, които се извършват в днешното общество. Излишно е да се напомня, че освен политическа и стопанска, диктатурата на партийния апарат беше и духовна. Агитпропът, учебните заведения, издателствата, телевизията, театъра и киното, пресата и радиото, всичко беше нейна собственост. Каталог: wp-content -> uploads -> 2016 2016 -> Цдг №3 „Пролет Списък на приетите деца 2016 -> Българска федерация по тенис на маса „В”-1” рг мъже – Югоизточна България мъже временно класиране 2016 -> Национален кръг на олимпиадата по физика 05. 04. 2016 г., гр. Ловеч Възрастова група клас 2016 -> Българска федерация по тенис на маса „А” рг мъже – Южна България мъже временно класиране 2016 -> Конкурс за изписване на великденски яйце по традиционната техника съвместно с одк велинград 27 април 2016 -> Министерство на образованието и науката регионален инспекторат по образованието – софия-град Изтегляне 7.39 Mb. Сподели с приятели:
|