Георги Константинов емигрантски спомени том 4

Скоро след тези събития, в Германия пристигна секретарът на възстановената през декември миналата 1989 г. Демократическа Партия - Борис Кюркчиев. Той беше приятел и партай-геносе на д-р Моллов – нейн последен секретар “след 9-ти” и настоящ заместник-председател на БОД. Беше уговорена среща в Шпайер, на която Ценко ме покани. По същото време Илия Троянов ми съобщи, че леля му и бившата ми съпруга Климентина Иванова е пристигнала от БГ и предлага да се видим в Мюнхен. След последната ни среща през 1985 г. в Залцбург, не изгарях от желание да се срещаме, но надделя желанието ми да получа информация от първа ръка за опозиционерите от Института по български език и литература, станал развъдник на публични жени и мъже. Сред тях бяха Блага и мъжа й Йордан Василев, Елка Константинова, дебелия Сашо, Мишо Неделчев и др. Затова взех билет за влака с маршрут Париж – Шпайер – Мюнхен – Париж и съобщих на Илия часа на пристигането ми. За Германия отпътувахме заедно с Ценко и другите “освободителни борци” за средището им в град Шпайер – на юг от Манхайм, разположен на реката Рейн в ГФР. Обикновено там се провеждаха конгресите, конференциите и срещите на ръководството на БОД, на повечето от които съм присъствал. Абсолютното мнозинство, да не кажа 99 % от членовете бяха земеделци. Сред тях имах много лични приятели, срещите и разговорите с които бяха радушни. Още по-желани бяха обедите ни от боб със свинско в градината, която бяха създали върху къс крайградска земя.

Този път обаче, срещата с Борис Кюркчиев се състоя на терасата в дома на един от местните активисти на БОД. Кюркчиев - 83-годишен, завършил право, но лишен от правото да адвокатства, беше опознал и живота на работническата класа и много не се отличаваше от познатите ми провинциални дружбашки деятели. С Моллов, с когото бяха почти връстници, се знаеха от младите “партизански години” и им беше драго да се видят след цяла вечност. Знаех, че бай Борис е възприел без възражение линията на “признаване на реалностите”, изричайки по повод признаването от опозицията на юнската “изборна победа” на БКП “крилатите думи”: “Откакто съм в политиката, за пръв път не са ме били на избори, как няма да ги признаем.”

Разказите и оценките му за станалото и ставащото в “родината”, като изключим някои топли клюки и интриги “от кухнята на СДС”, не съдържаха никаква нова и неочаквана информация. Кюркчиев беше привърженик на съюза с БЗНС - имаше “ОФ-уклони” от непосредствените следдеветосептемврийски дни на 1944 г., от които го беше излекувала “ръководната роля” на БКП. Сега беше “желевист”, което предизвика схватки на софрата по повод конформизма на вожда на СДС, в които взех участие, заемайки възможно най-непримиримата позиция. Нечувал отдавна подобни бунтовни слова, особено след като Моллов го въведе в моето “демократическо родословие” (по линия на дядо ми Георги и брат му – Славе Константинов, който беше сват с Малинов и някогашен финансов стълб на партията им), бай Борис ми предложи да ме води със себе си в България, за да му стана първи заместник и фактически ръководител на демократическата партия, предвид преклонната му възраст. Казах му, че от мене демократ не става, но това не го отказа да ми окачи “за спомен” кръглата партийна значка с буква “D” върху лилав фон с пожелание, когато “поумнея” да му се обадя, за да оглавя дядовата ми партия. Така, за малко, щях да взема службата на “отецпаисиевеца” от народняшко потекло Стефан Савов и “да вляна в историята”...

След като се сбогувах с Кюркчиев, с когото си обещахме до скоро виждане в България, аз потеглих с влака на югоизток. На мюнхенската гара ме очакваха Илия с бившата ми съпруга и негова леля. По традиция се отбихме в една бирария, за да утолим жаждата си с по халба мюнхенска бира, след което с такси стигнахме до апартамента на родителите му, които бяха на гурбет в Кения. Племенникът се беше постарал и приготвил вечеря. Седнахме и Климентина заразказва възторжено за победата, която свободолюбивите сили щяли да удържат на следващите избори в родината. Когато си спомняше за “нощните бдения на мълчаливото мнозинство”, откликнало на апелите на поп Христо Събев тя трепереше от вълнение. (Поп “Фори светулката” беше стар познат от далечните времена, когато през 1970 г. “организираше своя Неокоминтерн” в София с чуждестранните студенти). На бъдещия площад “Батемберг” всички били със свещи в ръце и с лица, обърнати към Партийния дом, изпълнени с решимост и понасящи стоически студа на февруарските нощи. Не се чувала нито дума, само попът от време на време произнасял “анатема”, а те гледали обвинително “Бастилията”. Представяйки си сценката трудно сдържах смеха си. За да не прекъсна “свиждането” ни, насочих разговора към Елка и колегите й. Интересуваха ме разбиранията им и историята на тяхното опозиционерство. Всички били влезли още “по времето на Живков” в създадения по инициатива на Желю през ноември 1988 г. “Клуб за подкрепа на гласността и преустройството в България”. Попитах я и тя ли е от съоснователите? Климентина каза, че тогава Блага и Елка я посъветвали да не влиза, защото е по-уязвима, тъй като е била интернирана. Било решено също и студенти да не се приемат, тъй като можело да ги изключат от университета или най-малкото да изтърват учебната година. Изобщо, на преден план били излезли партийни дисиденти и интелектуалци с известност и в чужбина, което им служило като щит срещу репресиите на ДС. Със същата цел и за камуфлаж, “истинските опозиционери” декларирали своята подкрепа на Горбачов. Не я прекъсвах, нито я попитах защо им е било нужно да се маскират - знаели ли са, че ще се стигне до замяна на диктатурата с демокрация по западен образец? Единствено Елка - продължи бившата ми половинка - имала куража да я посети по време на изселването й в Дулово, докато другите се изпокрили, като мишки.

- Е, ако не друго – вметнах - бракът ни легитимира твоята опозиционност.

Реакцията й, с тон на леко възмущение от намека ми, беше светкавична:

- Аз не бях наказана заради теб, а за това, че съм разпространявала книгите на Солженицин и друга, забранена дисидентска литература.

Виждах, че се изживява, като “активна боркиня срещу комунизма”, изградила е своя нова героична биография, забравяйки страховете си от моите писма и телефонирания, отказът да поддържаме каквато и да е връзка, развода и новия й брак, обвинителното писмо, което ми беше изпратила от Солун в 1979 г., както и поетото обещание никога и по никакъв начин да не установява контакти с бившия си съпруг, паталогичния страх в Залцбург да не би агентите на ДС да я видят с мене и т.н., и т.н., затова си замълчах.

Силно политизирана, със самочувствие на учен и борец, тя говореше уверено и с компетентност. Без сянка от колебание, припотвърди спечелването на бъдещите избори и че СДС ще започне да осъществява предизборната си програма, която ще преобрази и възроди страната. Попитах я не им ли стигат два възродителни процеса. Запита – защо два? Напомних за “разпомачването” и тя каза, че като изключим убийствата, одобрява първият, защото помаците насилствено приели исляма и било редно да се завърнат в лоното на “майка България и на родната ни църква”. Очевидно и патриотарската тема трябваше да се избягва. Климентина заяви, че не е патриотарка и добави с гордост, че счита себе си за истинска българска патриотка.

С Блага Димитрова ме беше запознавала тя. Заедно с мъжа й – значително по-младия от нея литературен сътрудник Йордан Василев - работеха във въпросния литературен институт. Освен, че беше нашумяла с романа “Лице”, инкриминиран дявол знае защо от “народната власт”, Блага беше известна с посредствените си стихове, сред които имаше и такива за “бащата на прогресивното човечесто”, чийто паметник бяхме издинамитили преди да хвърли топа в началото на 1953 г. След това тя беше посещавала северен Виетнам в знак на солидарност с борбата срещу американския империализъм, от където бе осиновила едно виетнамско момиче. После се прояви с полудисидентството си, чрез интервю във френското списание Les Nouvelles littéraires през 1977 г., от което след полуприкритите заплахи на живков, се отказа, защото било... “грубо изопачено” от французите. Накрая, преди “да изгрее зората на свободата”, с нея се видяхме в края на май през миналата 1989 г. по време на дисидентската конференция по “човешките измерения” в Париж. Сега тя беше се превърнала в Иконата на демокрацията и “българка № 1”, която пишеше есета, като това за Дертлията - Ессе Номо. Можах да я опозная по-отблизо, след завръщането ми, когато тя стана вице-президентка на Желю, а Клименина – нейн “съветник по социалните въпроси”.

В момента на мюнхенската ни среща, Климентина беше нейн “фен” и не даваше да се издума дума срещу българското дисидентство и лично срещу поетесата – отношенията им бяха от типа халваджия за бозаджия – Блага написа спомен за своята приятелка – жена героиня, която беше интернирана за съпротива срещу диктатурата. (За подробности отправям читателя към главите “През това време в домашната крепост” от том I-ви на Емигрантските спомени.) Илия, който вече се беше връщал свободно в татковината си след 1989 г., разказваше с ирония за смешните и безпомощни политически изяви на лелята и нейното приятелско семейство, и ми показваше последната стихосбирка на голямата поетеса за домашната й котка.

Прецених, че е излишно да се впускам в обсъждане на поземлената реформа, на проблемите в индустрията и на приватизацията й, още по-малко тези за свободата, равенството, братството и въоръжаването на народа... Само й казах, че вместо промяна, с помощта на СДС се подготвя подмяна на номенклатурните бащи и деди с техните дечица и внученца. Не схващайки какво искам да й кажа, тя отговори, че точно затова, щяла да се запише при екстремистите от “Подкрепа”.

Последното вече ми дойде в повече и рекох:

- Да си лягаме, че стана късно. Трябва да поспя малко, утре съм пътник.

- Няма ли да останеш малко повече? Има толкова много неща, за които да си поговорим...

- Чака ме и друга работа, после нали си казахме най-важното – всичко е ясно.

- Няма ли да си идваш в България.

- Казаха, че трябва да почакам да ми отменят смъртната присъда. Щяло да има амнистия...

- Че каква смъртна присъда? Защо? Аз зная, че са те осъдили на пет години за бягството през границата.

- А бе, и аз съм изненадан, какво толкова съм направил, но такива са сведенията от родината. Имало нота до Франция от българското външно министерство, с искане за екстрадирането ми като терорист. Хайде, лека нощ, че път ме чака.

Легнах на миндера в кухнята и прехвърлях през ума си глупавия и скачащ от тема на тема, объркан среднощен разговор. Бившата ми жена беше неузнаваема -станала е важна и надута дисидентска гъска, разбираща и знаеща всичко – от патриарх Евтими до икономическите реформи, стратегията и международното положение - с която трудно може да се разговаря на политически теми. Пъзелът се попълни с още една сглобка, но струваше ли си да бия път до Мюнхен, след като познавах вече “до болка” родния политически пейзаж...

На сутринта, сбогувайки се, й предадох един екземпляр от втората ми статия “Престъпление и възмездие”, която да предаде на Евгения Иванова. Тя, както споменах, не видя бял сят...

*

Месец по-късно, в Париж пристигна и “самия гусин Савов”. За визитата му ме информира д-р Моллов и ме покани да присъствам на срещата им, която се състоя в “гюмето” на улица “Брюнел”. Бях посъветвал доктора повече да го изслушва и по-малко да глаголства, като на подходящите места в разговора, поставя уместните въпроси.

И така, вместо да се експроприира колективната собственост на номенклатурата, нейната опозиция искаше реституция на собствеността на бившата буржоазия, с което щеше да се легализира и “грабежа на века”, тоест превръщането на държавната собственост в групова и индивидуална на номенклатурчиците или на нейните подставени лица. Собствеността на някогашните селяни нямаше никаква стойност. Тя щеше да се превърне в данъчно бреме за “реститутките”, след което – изкупена на безценица от “новата” поземлена червена буржоазия, извършила успешно и безпрепятствено, с помощта на опозиционерите, същата операция във финансите, производството и търговията.

Реакционността, класовият егоизъм и късогледството на подобна политика бяха фрапиращи, но по-нататъшния спор със Савов и Моллов ми се струваше напълно излишен. Голямата опасност от нея произтичаше от ангажирането на бившите селяни, станали вече граждани, в реституционни процедури и заравяне на главите им в някогашните купчини тор, докато, освободена от концентрацията на народното недоволство и от натиска на улицата, държавнокапиталистическа номенклатура щеше да разполага с цялото необходимо време за своето “преустройство”. Имайки властта, господстващите позиции във всички сфери на живота, средствата и лостовете, тя щеше да трансформира държавно-капиталистическата собственост в своя частна, а “Свободният свят” щеше лесно да се споразумее с новите капиталисти, гарантирайки богатствата и властта им над “туземците”, срещу послушание и безпрекословно подчинение на имперските си и стратегически интереси. Меришеше на загоряло, но беше напълно безмислено тези последици от замисления НЕП да бъдат обсъждани със старите буржоа...

С Моллов щяхме да се срещнем след две години в “родината”, където той се върна за малко, за да оформи след реституцията нотариалния акт на дядовата си и бащина триетажна къща на площада срещу “народното събрание”, с помощта на “гусин” Савов, който за кратко го председателстваше.

От “вътрешните събития” отбелязвам новата крупна победа на бай Г.Балкански с неговите “сътрудници” - Дочоулу и Гочоулу: в октомврийския брой на “НАШ ПЪТ” от 1990 г. те бяха публикували “Писмо” от месец септември с. г. от името на “ФЕДЕРАЦИЯТА НА АНАРХИСТИТЕ в БГ”. То бе адресирано до ИФА, в превод на френски език и снабдено с имената и подписите на петорка, от която познавах и бях близък приятел (поне така мисля) само с Христо Колев Йорданов от село Балван във Великотърновския окръг. Задочно се знаех и с последния от подписалите го - Стоян Иванов Цолов от София – “наш” капитулант, потърсил признание от диктатурата за участието си в испанската гражданска война и получил званието “активен борец против фашизма и капитализма”, заедно с полагащите се в добавка 30 сребърника (лева) към пенсията. Другите трима бяха Александър Методиев Наков от Перник, Христо Колев Велинов от Карлово и Желязко Петков от Копривщица, които знаех само по име. Всъщност, инициатор за написването на този “забележителен документ” беше отново старият мерзавец и “отговорен редактор” на “Н.П.” Георги Хаджиев-“Балкански”, който бе снабдил писмото и неговия български “оригинал” с любимия му надслов “ВНИМАНИЕ, ВНИМАНИЕ, ВНИМАНИЕ!!!”. (Писмото и превода на френски бяха направени в Париж с IBM-машината, която купихме навремето, когато сменихме формата на “Н.П.”, с оглед улесняване нелегалното му изпращане в България, с което тогава Ганю “Балкански” беше принуден да се съгласи.)

Следва “побългареният” му текст:
“Във връзка с обявяването, представянето и действията в чужбина на българска група, наричаща се “ЗАДГРАНИЧНА ОРГАНИЗАЦИЯ НА ФАКБ (ФЕДЕРАЦИЯ НА АНАРХОКОМУНИСТИТЕ В БЪЛГАРИЯ”), която издава списанията “Анархо-комунистическа революция” и “Анархист”, Федерацията на анархистите в България, продължител на дейността на Федерацията на анархокомунистите в България, намира за необходимо да заяви следното:

1. ФАБ (преди ФАКБ) няма и не е имала своя задгранична организация с горепосоченото име.

2. ФАБ не е упълномощавала никого да я представлява в Чужбина. Тя е поддържала и поддържа връзки единствено със СББЧ (Съюза на българските безвластници в чужбина), чието месечно издание е “Наш Път”.

3. Всяка група и дейност в чужбина, както и разпространяваните техни издания не ангажират нито пряко, нито косвено ФАБ (ФАКБ).

4. ФАБ (ФАКБ) ще счита за провокация ангажирането на нейното име от лица, групи и техните издания, без те да са упълномощени от ФАБ (ФАКБ).”

Следват подписите на петорката

Този текст, макар префабрикуван и изнуден от Г.Х., предизвика възмущението на членовете на Парижката организация - Антон Николов, Тренчо Марулевски и Йосиф Синто - Никола Чорбаджиев, които отправиха три писма до петорката.

Ето и някои от отговорите:

– на Александър Наков от Перник до Антон: “Онова, което ни е нужно, това е да се вземат правилни позиции, съобразени с условията, които са при нас... При разглеждане на материалите в “Наш път” и “АКР”, а сега и “Анархист”, привеждайки ги към нашите условия, намираме позициите на “НП” за по-приемливи. Нашето несъгласие с някои ваши писания сме демонстрирали, когато в някои вестници се появиха материали, които явно ни компрометират. Напр. статията на ГК (не й помня заглавието), че само един полк е достатъчен, за да бъде свалено всяко правителство, като се завземат телевизия, радио, поща и др. учреждения. Така може, ако сме пол-потовци, а не социално движение... Тези и някои други писания сметнахме при днешните тукашни условия за провокационни и може би, ако по-рано бяхме получили броя на “Ан.” нямаше да се подпишем под декларацията срещу вас.”
Отново не сметнах за необходимо да се обяснявам писмено, оставяйки това за след завръщането ни в БГ. Тук заявявам това, което казах на бай Христо Колев през 1993 г., когато ми каза, че на конгреса на ФАБ ще ме предложат за редактор на “Свободна Мисъл”:

1. През целия период на пребиваването ни на Запад, ние се опитвахме с общите усилия на наши другари от емиграция, от Интернационала и вътрешността, да реанимираме някогашната ФАКБ. Тези опити Хаджиев-Балкански саботираше целенасочено, системно, прикрито или открито, макар привидно да участваше в тях. Това стана причина за изолирането му от нашата парижка организация, след което, с оглед предстоящите събития, които вече са факт, се активирахме през последните три години от 1987 г. до 1989 г. когато започнахме да издаваме и разпространяваме в България бюлетина “Анархо-Комунистическа Революция”. За съжаление, през този период най-устойчивите бивши членове на ФАКБ в “НРБ” не отиваха и не пожелаха да отидат по-далече от поддържане на “неформални” връзки помежду си.

2. Никога не сме имали претенцията да “представляваме” други, освен себе си!

3. С думите и с делата си не сме ангажирали нито пряко, нито косвено “спящата” ФАКБ или някой от “деятелите” й, които сега се отказаха и формално от тази абревиатура.

4. С дълбоко съжаление, трябва да констатираме, че опитите ни да провокираме нейното събуждане претърпяха фиаско. За неуспеха на нашите начинания от 1973 до 1989 г., освен на ДС, трябва да “благодарите” на Г(аню) ”Балкански” и компания. Резултатите от тази му дейност, днес са на лице. Всеки, който поиска да сравни неговите деяния с “плановете” и действията на копоите, ще констатира пълната идентичност на целите и похватите им. Открит остава въпросът: те ли са станали “анархисти” или Г.Х. се е превърнал в техен сикофант?

5. Разбира се, нямаше никаква гаранция, че нашите опити щяха да се увенчаят с успех, дори ако не бяха системния саботаж, клеветите и предателството на Г.Х. Едно обаче е безспорно: НИЩО, ВКЛЮЧИТЕЛНО И СМЪРТТА НИ ОТ РЪЦЕТЕ НА ПАЛАЧИТЕ, НЕ МОЖЕШЕ ДА НИ ДОВЕДЕ ДО ПО-ПЛАЧЕВНО СЪСТОЯНИЕ ОТ ДНЕШНОТО, ПЛОД ОТ ОПОРТЮНИЗМА, КАПИТУЛАНТСТВОТО И ТАКТИКАТА НА СЪХРАНЕНИЕ НА КАДРИТЕ.

При създаденото положение много повече не можахме да сторим. Продължихме упорито да изпращаме препоръчано с обратни разписки нашата революционно- “подстрекателска” емигрантска книжнина на различни получатели, включая и на президента (председател) д-р Желю Желев, комуто адресирахме безрезултатно три пъти “СЛАВЯНО-БЪЛГАРСКАТА АНТИИСТОРИЯ”.

Обратните разписки не ни се връщаха. Почти всички пратки не се получаваха и ние протестирахме пред българските и френски пощи. Бъдещият сватанак на Васил Божков “Черепа” – Стефан Софиянски, който тогава заемаше някакъв ръководен пост в БГ-пощите, ни отговори, ЧЕ ПРАТКИТЕ СЕ ГУБЯТ ВЪВ ФРАНЦИЯ, а в отговора на пощенския н-к в Шатийон (където от десетилетия общината беше в ръцете на ФКП - френската компартия) се съдържаше предложение да бъдем “обезщетени” и ни питаше “с колко?”

*

Стефан Вълков ми изпрати двама нови “бойци” - Христо и Пламен, които искаха да получат убежище във Франция. На въпроса защо бягат от България сега, когато се откриват възможности за организиране на борбата срещу мутиращата диктатура, те ми отговориха единогласно:

Въпреки процесите на демократизация в НРБ, те получиха желания статут на политически емигранти и нансеновия паспорт от OFPRA (френската служба за протекция на бежанците и безотечествениците). За отбелязване, е че единият от тях щеше да се върне заедно с нас в “родината”, а другият остана в Париж, прибра жена си и двете си дъщери, и в пълен разрез с горното мнение, в течение на дълги години след това настояваше да организираме въоръжената съпротива срещу “мутантите”, обещавайки да ни подпомага финансово (с мизерната си заплата на шофьор в крайпарижкия “Дисни Ленд”) и да улесни сътрудничеството ни с неговите “нелегални” връзки в България. На моменти неговите апели, настойчивост, натрапване, ежегодни посещения в България, “гостоприемството” му във Франция и “бойците”, които ми изпращаше, “за да обединим усилията на армиите на съпротивата”, бяха толкова прозрачни и дебелашки, че не го изгоних, защото беше забавно да се наблюдава идиотизма и продължаващите полицейски “разработки” на либерализиралите се копои на ДС, които отново бяха “щит и меч”, този път на крехката ни прозападна пазарна демокрация.

Един от доносниците на “новата” Национална Служба за Сигурност (НСО = старото ВГУ-ДС + част от куките на прословутото Шесто управление на ДС) – с псевдоними “Емил” и ”Швейк” - ми беше казал в 2000-та година:

“-Бай Георги, тебе ще продължат да те разработват и след смъртта ти...”

Разказа ми как се е зародила опозицията в Благоевград, за посещенията му на първите й сбирки, за образуването на окръжния координационен съвет на СДС и обрисува някои от новообразувалите се партийни съставки и ръководителите им. В началото, от появилите се като лалугери опозиционери се искало да си дават автобиографиите. Един от тях – Людмил Георгиев – асистент по психология в местния благоевградски университет "Неофит Рилски" и член на преименувания “Клуб за подкрепа на гласността и преустройството в България” - писал в своята автобиография, че е “приятел на инж. Огнян Георгиев, чийто брат, дългогодишен политически затворник, е взривил статуята на Сталин и сега е емигрант във Франция, който скоро ще се завърне.” (Доста по-късно, същият Людмил смени партийното си членство, като се записа в догановото ДПС, като по-перспективно, благодарение на който “ход със коня”, той израстна до професор в Софийския университет “Климент Охридски” и стана скандален бизнесмен.)

За компенсация ми поиска една листа от въпроси, които щеше да постави в петъчните дни на “парламентарен контрол” пред различните министри. Записа около 25, които му продиктувах. Сред тях броят на изпълнените смъртни присъди, издадени по политически причини (по параграфите на глава първа от Наказателния кодекс), броят на копоите от ДС и агентурата й, годишните баланси на търговията ни със СССР за всяка една от 45-те години, до един детайлиран отчет за изразходваните милиардни заеми в долари и др. Не зная бяха ли внесени тези въпроси в секретариата на ВНС, но нито тогава, нито по-късно не чух отговор на някой от тях.

Желаейки “да получа сведения от първа ръка”, му дадох 500 долара да ги предаде на другаря ми от затвора Васил Йоцов – земеделец, чиято фотография беше публикувана във в-к “Работническо дело” още на другия ден след първия опозиционен митинг на 18 ноември 1989 г., като илюстрация на “лицето на омразата”. На нея Васката беше свил ръце около устата си, като фуния, очите му, пълни със злоба, щяха да изскочат от орбитите си и той крещеше неистово нещо, което за жалост липсваше под снимката във вестника...

Изпратих семейната двойка до летището и си пожелахме доскорошно виждане в “изменилата ни родина”.

*

Година след подмяната на Тодор Живков с Петър Младенов пак беше ноември. В началото на 1990 г. се беше състояла “кръглата маса”. Синьото войнство под ръководството на “поп” Христо Събев продължаваше да провежда своите “бдения със свещи”. Състояха се “първите демократични избори”, които СДС изгуби, но с помощта на депутатите от парламентарната група на победилата БСП... спечели президентския пост. “Извънпарламентарната опозиция” или “улицата” изрази недоволството си чрез лежане в опънатите палатки на “града на истината”. Партийният дом пламна и бе опушен, което предизвика временния консенсус между “извънпарламентарните”, “антипарламентарните” и “основните политически сили”. През въпросния 11-ти месец от “Година II на нежната революция”, този консенсус бе заменен с нова вълна от митинги, протести, обрати и “политически драматизъм”, този път изострен от борбата за оставката на соц-правителството, чийто шеф Андрей Луканов, още от самото начало на конституирането му, след изборната победа беше заявил, че желае да се създаде коалиционен кабинет с участието на СДС. Провеждаха се открити и скрити пазарлъци за процентното разпределяне на правителствената баница. Водеха се важнни спорове за формата, предмета на дейност и името на коалиционната изпълнителна власт. БСП и СДС, всяка по отделно, искаха да го оглавят – едните с Луканов, другите с Петър Берон – заместникът на Желю в НКС (Национален Координационен Съвет на СДС). Междувременно, както ни уверяваха “независимите медии”: “Страната ври и кипи. На 22 ноември пред Народното събрание се развяват сини знамена и звучи Let It Be (Нека да бъде) на „Бийтълс“, социалисти дефилират по булевард „Витоша“ с ободряващите лозунги „Луканов“ и „Единство“. Пред Националната галерия полиция с шлемове и щитове разделя двете групи.”

Очевидно “дева” Мария бе дошла при “седесарите” и прошепнала мъдро: “Нека да бъде, нека да бъде...” Те я послушаха... И БИДЕ! А агент “Бор” щеше да напише години по-късно в своята “ЛЪЖА...”: “Изведнъж държавата заприлича на полигон. Бомби бяха огромните мрачни тълпи, прелели по улиците. Всеки миг можеха да избухнат...”

В разгара на “борбата” за министър-председателския пост, “Дума” - вестникът на преименуваната БКП - публикува новината, че кандидатът на СДС Берон е агент на ДС с псевдоним “Бончо”. Тя бе “потвърдена” от службите за сигурност, които са старите управления на ДС, снабдени с нови имена и поставени под “шапките” на правителството и президента, съобразно идеята на Монтескьо за “разделение на властите”. Важна роля в тая афера изигра д-р Желев, който оповести, че се е запознал с представеното му от службите досие на “Бончо”. Бил потресен от разкритията и предложил на агента да си подаде оставката, като вожд на опозицията и председател на нейната парламентарна фракция, като за компенсация щял да бъде изпратен за посланник в някоя... африканска страна.

Скандалът разтърсил обществото и най-вече седеРАсите, бе туширан от обявената от полуосветения агент “Павлов” или синдикалиста-монархист д-р Костадин Тренчев “национална стачка”. За броя на участващите данните се разминават “малко”: ръководството на КТ “Подкрепа” твърди, че стачниците са 750 хиляди, а от централата на “Позитано” – 40 000. При тази “патова ситуация”, в играта се намесват преименуваните казионни синдикати – КНСБ, ръководени от друг доносник на ДС – проф. Кръстю Петков или агент “Еленков”. Така “народът на СДС” удържа поредната си крупна победа: в 20 ч. на 29 ноември 1990 г. министър-председателят Андрей Луканов обяви, че подава оставка.

По този повод, в спомените си, президентът д-р Желю Желев ще обяви, че падането на второто правителство на Луканов е „последната фаза на „нежната революция“ в България“. От своя страна “стратегът” на БСП Лилов говори за „правителство на мирния преход“ с неутрален министър-председател. Друг един шмекер - проф. Драгомир Драганов – щеше да нарече Андрей Луканов „съучастник в подготовката на собствената си оставка“, който се нуждаел от време, за да подготви бъдещите червени милионери.

В интерес на истината, още на 19 ноември в Париж се срещат ръководители на 34 държави, участнички в ОССЕ. Западноевропейските лидери дават знак, че България би получила подкрепата им, само при смяна на властта и д-р Желев е започнал уверено да агитира в полза на едно ново правителство.

Така е отворен пътят към “правителството на националното съгласие” с премиер Димитър Попов, който се прочу с фразата си: „За Бога, братя, не купувайте!“ Той беше “прочут” и с един друг престъпен акт... който седерасите предпочитаха да не споменават.

Коалиционният кабинет “на надеждата” е съставен: министър-председател е “безпартийният” Димитър Попов, зам.-председатели: - Александър Томов, - Виктор Вълков, - Димитър Луджев, министри: - Иван Костов – министър на финансите, - Иван Пушкаров – министър на индустрията, търговията и услугите - Атанас Папаризов – министър на външноикономическите връзки, - Веселин Павлов – министър на транспорта, - Пенчо Пенев – министър на правосъдието, - Йордан Мутафчиев – министър на отбраната, - Виктор Вълков – министър на вашните работи, - Христо Данов – министър на вътрешните работи, - Борис Спиров – министър на земеделието и хранителната промишленост, - Димитър Воденичаров – министър на околната среда, - Емилия Масларова – министър на труда и социалните грижи, - Георги Фотев – министър на културата и науката.

*

Докато зрееха тези събития, Михаил Петков съобщи, че пристигат във Франция, този път заедно с д-р Петър Дертлиев. Мишо познаваше вече пътя към Шатийон, затова изчаках гостите у дома. Както обикновено, те щяха да отседнат на квартира при мен. Когато се позвъни и отворих вратата, пръв влезе доктора с малко странен вид. Беше нахлузил на главата си хубава светлосива мека шапка с огромна периферия, която почти закриваше лицето му. Прегърнахме се и от прегръдката ни шапката му се търкулна на пода. Не се бяхме виждали повече от четвърт век, но не забелязах съществени промени, освен по-силния и остър проблясък в очите му. Докторът беше тогава на върха на славата си и не чувстваше заговора или по-скоро завистта на колегите си от “десницата” в СДС. Милановите земеделци, припознали в социалдемократите някогашните младши партньори от “обединената ОФ-опозиция”, не долюбваха неговите сегашни демонстрации и аспирации за “първа цигулка” в оркестъра на днешната опозиция, а “социалистите” от БКП се страхуваха да не им отнеме палмата на първенството и попречи на убежището или прибежището им в соц-интерна. Не теглил заключения от провала си на президентските избори и заслепен от овациите на тълпата, Дертлията мислеше, че контролира положението и че може, както се изразяваше, да създава министър-председатели и кабинети, т.е. “да прави политическа история”. В такова душевно състояние беше трудно да се водят сериозни разговори с него. Неколкократните ми опити да му разкажа как виждам положението в България, се оказаха напразни, защото не съвпадаха с неговата представа и планове. На твърдението ми, че болшевиките държат в ръцете си всички лостове и институции на властта, имат агентурата, с която са оплели всички формални и неформални партии, синдикати и организации, че у тях са парите и контрола над медиите, учебните заведения, културата и дори църквата и че избраната стратегия и тактика на опозицията неизбежно ще претърпи фиаско, той ми възразяваше с “факти”: него го търсят навсякъде, от всички слоеве и съсловия, провежда събрания дори сред военните, на които присъстват стотици висши офицерски чинове, в момента БСДП има 70 000 членове, най-близката му цел е да я превърне в тристахилядна партия и тогава всичко ще се реши от само себе си. Казах му, че всъщност неговите социалдемократи са седем души, за чиито качества, идейна подготовка и необремененост не се наемам да съдя, но останалите са безпартийни пришълци и най-вече партийни шмекери, които търсят временно убежище “докато ги отмине вихрушката” или живеят с илюзията, че соц-интерна ще им поднесе властта на тепсия.

- А ти как виждаш промяната и решението на българския проблем?

- Докторе, ти разбираш, че проблемът не е само български, дори не е само на разпадналия се “съветски” блок. За съжаление, както ми се струва от разстояние и този път “съдбата” ще ни влачи след другите...

- Тогава?

- Тогава, за да не останем на африканското или в най-добрия случай на латино-американско ниво по свобода, стандарт и стил на живот, ще трябва да се борим.

- Че нали това правим вече втора година...

- Д-р Дертлиев, мислех, че ще говорим сериозно и откровено. Пиеската, която се разиграва на българската политическа сцена е трудно да се нарече даже фарс. Това, което липсва в историческото ни минало, са четири френски революции и 150 години социални борби. Ако не искаме да отидем в екарисажа на историята, ще трябва да наваксваме...

- И как го виждаш това, като сам казваш, че решението зависи много повече от външните сили и фактори, отколкото от нашите усилия?

Разговарях с приятел, който беше социалдемократ, затова бях предпазлив, но не си послужих с мимикрия и му отговорих:

- Освен външните сили, решението е равнодействаща от тях и вътрешните, но те трябва да се създадат и да бъдат наистина сили, а не... карнавал.

- Как?

- С упорита работа, при това на няколко нива - поне на две: легално и нелегално. Мисля, че последното е много по-важно, защото само по този начин, макар и с един полк от нелегални бойци могат да се уравновесят противостоящите сили на сменилата козината си власт, и защото съм абсолюнво убеден, че няма друг път, освен този на комбинираната, но безкомпромисна борба, чрез която можем да разчистим терена за изграждането на едно свободно и справедливо общество. Не твърдя, че ще бъде леко, но не виждам друга възможност.

- Не съм произнесъл тази сакрална дума, но ако искате, можем да разгледаме проблема и през неговата призма.

- Гошо, ти живееш в романтичната епоха, а аз нямам време за теоретически спорове, каквито водихме някога по затворите. Виждам, че си си останал същия, а аз вече съм зрял прагматик – възрастта и опитът ме задължават. Днес Европа се управлява от нашите социалистически партии, а Русия не може да се меси във вътрешните ни работи. Затова мисля, че се откриват прекрасни възможности за преодоляване на грешките и престъпленията на миналото по мирен начин, за да решим националните и социални проблеми със силите на цялия български народ.

- И с тези на номенклатурата ли - нещо, като второ издание на Отечествения Фронт половин век по-късно?

- А защо не? За 45 години те създадоха кадри, без които не можем да минем, освен това и те станаха реалисти – разбират, че са изоставени от Москва, вече не могат да разчитат на нейната “братска, интернационалистическа помощ за нормализирането ни” и че ще имат нужда от нас за собственото си легитимиране в новите европейски и световни реалности...

- Петре, възможно е да са останали следи от романтизма, но виждам, че ти, а може би и всички вие живеете в един илюзорен свят, в който царуват разума, добронамереността, класовото сътрудничество, загрижеността и готовността да се пожертвате пред олтара на “националните интереси”. Само че и в днешния свят, както във вчерашния и утрешния, проблемите ще се решават със сила, включая и със силата на оръжието...

- Но това значи нови кръвопролития...

- За жалост – Да! Но другия път, който сте избрали – на “мирния преход”, на колаборационизма, комплектован с филистерския лозунг: “Да оцелем!”, ще ни струва десет, може би сто пъти повече трупове, макар и от... безкръвна смърт.

- Ти виждал ли си пролята човешка кръв?

Погледнах го в очите и му отговорих:

- Да.

- Ако си виждал и действително мислиш така, ти си луд...

- Не се отличаваш с прекалена скромност.

- Мога да ти дам да прочетеш анализите ни от три години насам за кризата на Империята и заключенията ни за края на “Третия Рим” – нали си спомняш филма на Айзенщайн и фразата на неговия Иван Грозни: “Москва - Третый Рим и четвертый не будет!” Оказа се, че и “Третият” няма да го биде.

- Нека оставим на бъдещето да покаже на чия страна е истината. Не искам да те засягам, но и не желая да разисквам най-мрачни сценарии или фантасмагорични изходи. Аз съм реал-политик и съм дошъл да намеря подкрепа за усилията ни и отвън. Ще искам да се срещна с нашите френски другари, както и с Ценко Барев. Дано да е по-умен от техния Милан Дренчев и да установим едно честно и плодотволно сътрудничество, което ще ни превърне в решаваща сила в СДС, а след това и на националната политическа арена.

- Докторе, аз пожелавам пълен успех на мисията ти, макар че тя ми изглежда, като заравяне на главата в пясъка. Все пак, не забравяй това, което си казахме днес, ако то остане само между нас. Утре ще отидем при Ценко, а сега да седнем да вечеряме. Понеже знам, че сте добри патриоти, не в Ботевския смисъл, съм приготвил нещо по рецепта от националната ни кухня.

- Ето ти една разумна приказка и каква ще бъде изненадата за вечеря?

- Боб със свинско на фурна, а виното е френско – “Сент Емилион”.

- Отлично.

По време на вечерята не се върнахме към повдигнатите въпроси, а ги оставих с Мишо да навлязат в кълчищата на злободневните теми в българската политика, чух характеристиките на още някои нейни герои. Докторът беше силно впечатлен от качествата и интелекта на Андрей Луканов и възрази, когато цитирах Ценко:

“- От народ, стоял пет века, търпеливо като вол, под петата на Османската империя и 35 години понасял безропотно тиранията и произволите на Тодор Живков, едва ли може да се очаква много нещо.”

- Не сте прави, Живков не е за подценяване. Луканов ми е казвал: “- Вие не можете да си представите д-р Дертлиев, колко хитър и опасен човек е той като противник...”

- Докторе, не се поддавай на хипноза на властта. В една нормална обстановка, това нищожество не можеше да стане повече от старши-стражар в село Правец. Неговата “сила” е в безпрекословното подчинение на Кремъл и в безпримерното му лакейство...

- Но, нали не само той е послушник и лакей, как съумява да се задържи на върха при смяната на пет генерални секретари и никой от местните му конкуренти не можа да го измести?

- Петре, той стоя 35 години там по волята на господарите си и по нея си отиде. Секретът е в техните критерии и интереси, а не в неговите качества. Виж, за селската му хитрост не споря – избегна съдбата на “кондукатора” Чаушеску или едно принудително “лечение” в Москва. Но, по-добре да ти прочета мнението на секретаря на Чехословашката компартия Зденек Млинарж за него:

На следващия ден, 30 ноември 1990 г. чухме съобщението по софийското радио за стачната победа, довела вчера-вечер до подаването на оставката на Луканов и начеващите преговори за съставяне на ново правителство. Излезлите по улиците и площадите от двете страни “сини” и “червени”, стояли настръхнали едни срещу други, не се успокоявали, били нетърпеливи и всяко забавяне могло да доведе до влезлото в широк словооборот “взривяване”. Ставащото се драматизираше по познатия журналистически маниер и виждах как заедно с тълпите се вълнува и моя гост. След като чу изявленията на член на висшия партиен съвет на БСП, че се опасявал от агресивността на младите от СДС и старите от БСП, които могли във всеки момент да се хванат гуша за гуша и да се случи непоправимото, Дертлиев не се стърпя и телефонира на президента. В разговора си със Желю той му рече покровителствено и фамилиарно:

- А, бе момче, казвай, ако е необходимо, да се връщам веднага.

- Докторе, върши си работата спокойно, всичко е под контрол.

Мишо написа и му подаде една бележка, която още се намира в архива ми. В нея беше написал: “Кажи му, че имаме среща с Интернационала.”

Усещането ми, че присъствам на селско театро, се усилваше още повече от факта, че Луканов беше настоявал още от първия следизборен, победен ден през юни за образуване на коалиционно правителство със СДС и казионния БЗНС. Така, до известна степен, щеше да се изпусне парата от котела, като се разделят отговорностите за тежката криза-катастрофа, забравят престъпленията на демократизиралата се диктатура и на мутиращата номенклатура и на последно по място, но не и по важност, да се осигури нужното време за частното “усвояване” на активите на НРБ, което вече бе започнало с “нашите” и смесени търговски дружества и компании в чужбина.

Като затвори телефона, докторът каза:

- Дано младоците и мераклиите за министерски кресла не избързат с няколко хода и вместо да изчакат кризата да свали комунистите от власт, да си я поделят с тях, което в този момент ще бъде капитална политическа грешка.

Доколкото се изясняваше, Петър Дертлиев не беше се отказал от идеята си за решение на проблемите и “спасение на родината с талантите на целия народ” и за всеопрощение на всички грешници за 45-годишните им престъпления. Неговата стратегия на изчакване на кулминацията на кризата, която щеше да направи партньорите “от ляво” по-отстъпчиви, целеше спечелването на по-голям процент министерски постове в коалицията. В крайна сметка, това беше нормално за един политически опортюнист. Очевидно, нашият социалдемократ отдавна бе скъсал и с марксизма в неговата кауцкианска версия, с която той толкова се гордееше, когато бяхме съкилийници “Зад завесата”. Като казах, че от идеите на неговата младост и от класовия му анализ на събития, партии и политика не е останало много нещо, Дертлията се усмихна хитро и добави с известна доза цинизъм:

- Остана диалектиката!

Млъкнах, не намирах какво да му кажа и само предложих да се обадим на Ценко.

Беше петък, преди обед и Ценко си беше в бюрото. Очаквал ни от сутринта. Тръгнахме с метрото и мнозина се вглеждаха в широкополата шапка на доктора, която напомняше “шлема” на Дон Кихот. Някои се подсмихваха и аз му обърнах внимание, че тук никой не носи шапки, дори каскетите и баските барети бяха изчезнали. След като се поогледа, той я свали, подържа я в ръка и после я подаде на своя “оръженосец”.

На улица “Брюнел” пуснахме доктора да влезе пръв, домакинът стана из зад бюрото, здрависаха се, прегърнаха се и стопиха официалностите. От този момент те минаха на Дертлия и на Ценко. Вместо да сядаме, понеже приближаваше обед, Ценко предложи и отидохме в отсрещния бар, с чийто собственик бяха близки. Поръчахме сандвичи и бира, и докторът започна без предисловия:

- Ценко, защо чакате? Хайде да ви водя в България, стават интересни и може би решителни събития. Не си ли съгласен в един коалиционен кабинет да поемеш министерството на външните работи?

- Дертлия, аз не съм сам. Ние имаме организация и тя трябва да свика конгрес или конференция, за да се реши какво ще правим...

- Аз те разбирам, но се губи ценно време – желязото се кове докато е горещо...

- И с кого ще се прави коалицията? С тези събрани от кол и въже “неформали” или формени идиоти. Разбирам да е като някогашната Обединена опозиция...

- Времената са други. За сега “идиотите” са незаобиколим фактор, да не кажа доминиращ, защото имат тацитната подкрепа на комунистите и ред други преимущества. За да ги изместим, трябва да стегнем партиите си. Само те могат да ни дадат тежест в една коалиция. Нужни са ни организации от по няколкостотин хиляди членове.

- Ами, не можем ли първо да ги организираме, че тогава да мислим за коалиции?

- Когато сме във властта това ще стане много по-лесно...

- Добре де, но каква ще е тази коалиция след като в парламента комунягите имат абсолютно болшинство. Нали ще вървим по парламентарен път?

- На този етап, няма да можем да минем без тях, но трябва да се има предвид, че и те не са единни. Разделени са на кланове и фракции, които воюват помежду си и между тях има разумни хора или реалисти, като подалия оставката си Андрей Луканов. С неговите хора, със социал-демократическата фракция на Кюранов и с алтернативната социалистическа партия на Николай Василев е възможно единодеййствие срещу циментовите глави от БКП. После, нали знаеш – в реал-политиката няма вечни партньори. Не сме се венчали, утре като се промени съотношението на силите, ще разтрогнем “брака по сметка”...

- И ще се ожените по любов – намесвам се аз.

- С тебе говорихме вчера, ти си ми ясен – прекъсна ме доктора - нелегална организация, нелегална работа и подготовка на кръвопускането. Остави ни сега да се разберем с Ценко.

- Докторе, боя се, че Георги може да се окаже прав.

- Какво? И ти ли клониш към въстанническата тактика?

- Не, аз съм демократ, но както казваш, много време се изгуби и се позволи на комунягите да се съвземат, да започнат спокойно да се преустройват и да се пренастройват към новите чорбаджии на света. Не знам дали ти е убегнало от вниманието, но още на третия ден след оставката на Живков, американците изпратиха в България своята сонда – Дими Паница при Петър Младенов. Не ми е известно какво са си говорили, но мисля, че Паница му е продиктувал условията на Запада. И ще ти кажа, че твоите либерални или социални комуняги, едва ли ще бъдат възпрепятствани от някакви принципи или идеали, за да откажат да приемат ултиматума. Стига тяхното да не се загуби. А и още нещо, твоите тукашни социалисти, надали ще им откажат прием в широкото си семейство.

- Докато аз съм жив, това няма да стане...

- Дано да не се самозалъгваме.

- Не губя надежда, а ти можеш ли да използваш тукашните си връзки в тази насока.

- Правим каквото е нужно, след нова година ще ходя в САЩ, но нали знаеш или по-скоро не знаеш какво значи да си емигрант. На нас гледат като на болни хора, потупват ни по рамото, дават ни успокоителни хапчета и си казват зад гърбовете ни: O, les pauvres! (О, бедните!)

- При това положение, не е ли по-добре да се върнете в България и от там да действаме вътре и навън?

- Дертлия, Георги е говорил с Мишо. Съобщено ни е от различни източници, че трябва да изчакаме амнистията на смъртните ни присъди. Правят се и неофициални внушения за евентуални ексцесии от страна на “безотговорни фактори”. Освен това, искам да чуя какво ще кажат от Държавния Департамент, където ще бъда приет.

- Мишо направи проучвания и са му казали, че няма нищо такова. Като се върна, ще проверя по моя линия на най-високо ниво, но независимо от всичко, мисля, че мога да гарантирам сигурността ви.

- Дертлия, как си представяш разхождането ни с охрана, назначена от едно ком-правителство, па макар и коалиционно под тяхно ръководство. Освен това, ако е за ориентация в обстановката, мисля, че сме добре осведомени. Тука се извървя една сурия фактори от опозицията, включая и Жельо. Ето сега и ти си тука. Има оферти за срещи и с хора от властта, а и аз искам, като се върнем веднага да се включим в предизборната кампания. Нали ще има избори след по-малко от година.

- Постъпете както решите, но трябва да поддържаме редовни контакти.

Следобеда продължи в бюрото, където се говори за спомени от “преди” и “след 9-ти”, за общи приятели и познати, много от които вече не бяха между живите, за клюки и интриги в “Великото Народно Събрание”. Разделихме се с намерение те да се срещнат още пъти, докато докторът е във Франция, а аз им обещах да ги освободя от присъствието си, за да разговарят “конфиденциално”.

След това Мишо отведе доктора в централата на Френската Социалистическа Партия на улица “Солферино”, а аз - на “Етиен Дефорж” в Шатийон да отмарям от тежките политически брътвежи и да приготвя нещо за вечеря. Само, че гостите се върнаха късно, вечеряли с френските си другари. Нямаха вид на силно обнадеждени. Някакъв “национален секретар” ги посъветвал да образуват обща партия с... “реформираните комунисти”.

- Така е докторе, още живеем в епохата на мирно съвместно съществувание с остатъците от “Студената война”, но това не трябва да ви разстройства, то е в унисон с вашия избор за “мирен преход с талантите на целия народ”...

- Гошо, аз нямам нищо против обединението с “реформираните комунисти”, при условие, че социалдемокрацията има контрола в новата партия.

Не исках да му възразявам, че съотношението на силите прави това невъзможно и че според скромното ми мнение, решението не е в обединението, а в тоталния бойкот на всякакъв колаборационизъм, в оставянето на “реформираните” и не до там, лице в лице с катастрофата до която доведоха народа с безразделното си господство и с външната си и вътрешна политика. Че не трябва да им се позволи да избягат от властта или да я споделят, както това желаят лукановци. Тогава, на натрупалото се над критичната маса експлозивно недоволство, ще е нужна само една искра. Дали ще има кръвопролития и какви ще бъдат пораженията, ще зависи най-вече от властниците с “изтекал срок”. Вместо да възобновявам спора от който се чувствах вече изморен, предложих на доктора, ако желае, да му устроя една среща с папата на троцкизма, но идеята ми беше отклонена:

- А, не! Ще ми дойде много, ти ми стигаш...

Поговорихме за впечатленията му от Ценко. Каза, че е интересен събеседник и интелигентен политик, поради което би предпочел да бъдат съюзници, но смятал, че ще иска много висока, неприемлива цена, защото нямал реална представа за сегашните възможности на БЗНС.

Преценката му, мисля, беше точна, но тази за ролята на неговата БСДП ми се струваше още по-далече от действителността. Пожелахме си “лека нощ”, само че продължих още дълго да се въртя в леглото, прехвърляйки през мисълта си разговорите от последните два дни. За всеки случай си записах съществените им моменти.

В събота сутринта на 1 декември, по време на закуската, на бодра глава направих нов, безуспешен опит да го върна към темата, която смятах, колкото и помпозно да звучи, съдбоносна за народа. Понеже разговорът ни за революцията “отдолу” предизвика завчера нервните реакции на доктора и твъренията му, че народът се намира на светлинни години от подобна идея, го попитах какво мисли за една “революция отгоре”? Тоест, ако вместо да си губи времето в събрания с висшето офицерство, да се поработи за организиране на един военен преврат от рода на “революцията на карамфилите” в Португалия преди 16 години, чрез по-нисшите чинове и войниците... Докторът се спогледа с Мишо и каза, че военните преврати са едни от най-нещастните и престъпни събития в българската история, след което, явно нежелаейки да продължим този разговор, го измести отново в посока на друсащата се на коленете му “компаньонка” от бара в Канада.

Радиото продължаваше да нагнетява атмосферата със своите “взривоопасни” комюникета на кореспондентите си. Обхванат от нервна треска, че събитията в България стават в отсъствието му и могат да поемат нежелана посока, докторът реши, че трябва да отпътува преждевременното за “родината”, където се чувстваше като риба във вода. Не възразих, изпратих ги до “Орли”, пожелахме си скорошно виждане в София и както се разбра, там Дертлията се включил веднага и най-енергично в политическата игра, в която искаше и вярваше, че може да играе главната роля.

Пак от новините по-късно научих, че той е изключил от БСДП новопокръстения социалдемократ и бивш партиен секретар от БКП – Иван Пушкаров, задето се е съгласил да стане министър в коалиционния кабинет, който се конституира наскоро. Верен на своята стратегия или по-точно тактика, докторът считаше, че с влизането в правителството нетърпеливците изпреварват плана му. Вследствие развоя на кризата, която не след дълго щеше да постави в безизходица новата политическа комбинация, той очакваше, че собствената му партия ще се яви като единствена спасителка на нацията и по демократичен път ще поеме “ръководната роля” в българския политически и обществен живот.

Няколко дни или седмици след завръщането си, тази политическа аритметика не му попречи да даде своята благословия на колаборационисткото правителство на Димитър Попов и да го кръсти “правителство на надеждата”. Доста по-късно, когато “подземните сили” го бяха изхвърлили от “играта на въже”, докторът ми повери, че той бил посочил за министър-председател съдията Попов, който в юношеските си години членувал в ръководения от него ССМ (Съюз на Социалистическата младеж).

Надявам се да не е знаел, че през 1985 г. “неговият” кандидат, в битността си на “магистрат”, е осъдил на смърт един момък, който бе дръзнал да смачка с чук носа на бюста над гроба на Людмила Живкова. След като председателят на Държавният съвет, т.е. българският “папа Док”, известен още като “Тато”, отхвърлил помилването, младият 26-годишен Тодор Дечев е бил разстрелян наскоро след прочитане на присъдата. (N.B.-5.11.2015: Не съм привърженик на мистицизма, но докато пишех тези редове, в мрежите съобщиха, че Попов е хвърлил топа. Сигурно ще му устроят държавно пгребение.)

Преценката, която Ценко сподели, когато се видяхме, беше че Дертлията “пикае на шумка, за да му дрънка”, а по-късно и членката на неговото Пе-Пе (потоянното присъствие на БЗНС-единен) и лична “секретарица” – г-жа Маргарита Хофер, сравнявайки двамата, казваше, че те били като лъв и мишка.

Мнението си за казионните, което Ценко не криеше, беше че те заслужават по-безпощадна разправа, отколкото самите “комуняги”, защото бяха предатели. В телефонен разговор с новия главен секретар на Обов-Трайков-Танчевия БЗНС – Виктор Вълков, станал междувременно външен министър в кабинета на Попов, Барев му каза да внимава, защото някога Константин Муравиев и министрите му се търкаляха дълги години по затвори и лагери само за едноседмичен престой в креслата на властта. Ако разигра своя “дамски гамбит” в шахматната партия с тях, то основният му мотив - както личеше и от писмото, което изпрати чрез Крум Хорозов - беше да сложи ръка върху тяхната материална база: клубове, печат и финанси. (Намерение, което противниковите играчи бяха минирали предвидливо със “закона за конфискация на имуществата и авоарите на тоталитарните партии и организации” - БЗНС compris.) Една беда никога не идва сама - в добавка, от кариеристични, а може би и от други съображения, милан-дренчевата ръководна “петторка” на “истинския” БЗНС, която се страхуваше да не би неканеният гост от Франция да им отнеме службите, почестите и “апартаментите”, направи всичко зависещо от нея, за да го игнорира и отстрани от посинелия БЗНС в СДС. Не малко кал хвърляха отвън земеделците от БНК, воглаве с Кръстев, Милка Генадиева и други, към които се беше присъединил и избягалия с мене боксьор – Никола Петков-Бежански.

Като заключение, мисля, че са били употребени солидни, да не кажа колосални средства и сили, за да се елиминира Ценко Барев от политическата “игра”. Това беше реализирано със задружните усилия на номенклатурчиците на БКП /БСП/, на техните копои и доносници от ДС, лакеите и конкурентите, на “независимите” медии и “арабския телефон”, тоест организираното масово разпространение на калящи го и компрометиращи слухове. Но, за да е пълна истината, трябва да кажа, че всичко това стана възможно благодарение и на личното му участие в собственото си компрометиране, въпреки огромния политически опит и отлична информираност за цялата туземна олош (измет), която се “обедини” около него. За себе си имам обяснение на допуснатите от Барев стратегически, тактически, политически и организационни грешки – това е неговото огромно самочувствие и увереност, че ще може да надиграе историята, социалните сили, политическата и полицейска машина на държавата към чието овладяване се стремеше.

Както и да било, тези му “грешки” торпилираха моите надежди, че с пристигането си в София, Ценко ще изиграе ролята на важен дестабилизиращ фактор.

*

В края на годината дъщерята на братовчед ми, Ирена, ме замоли да дам подслон “за седмица” на нейна близка – лекар, “научен работник”, спечелила някакъв конкурс в рамките на двустранното сътрудничество за работа с Института “Пастьор” в Париж – този развъдник на нобелови лауреати. Нейният съпруг – лекар гинеколог я бил “израждал”. (Тогава за пръв път чух тая, измислена от някой роден Балан дума, която подразни слуха ми неприятно, но се надявах, че не иде от... изроди). Понеже съм любопитен човек, се съгласих. Защо да не се запозная с още един екземпляр от тази порода, чието “велико време” бе предвидял и обявил преди две години “самия” д-р Желев.

Разговорът ни не вървеше. В “Пастьор” щяла да изследва нежеланите последици от употребата на нови лекарства, преди да ги пуснат по аптеките – това й било специалността. За пръв път чух от нея за “животоспасяващите лекарства” и за техния недостиг за простосмъртните. Изглежда, в “безкласовото общество” и правото на живот се разпределяше “според заслугите” или мястото на болните в йерархията. Редко не каних гостите на трапезата си, но новодошлата явно не ми хареса, затова й посочих стаята и я оставих да се настанява.

Първите ми впечатления бяха далече надминати. “Седмиците” на престоя й се превърнаха в месеци. Недоволна от френския професор, под чието ръководство работеше, ми разказваше как за мизерната заплата на чистачка (от 8 000 франка) вършела цялата изследователска работа, а лаврите ги обирал той. Попитах я защо се съгласява с тези условия и не напусне. Каза, че има това намерение след като изтече договорът й. Междувременно пристигна съпругът й, а след това и двете им деца. Той беше по-политизиран, каза ми че чичо му е анархо-синдикалист, но той се присъединил към СДС – там била истината. Понякога влизахме в спорове и констатирах, че “идеите” му бяха пазарно-демократични щампи и баналности. После се разбра, че и двамата търсят най-упорито работа на Запад, нямаха никакво желание да се завърнат в “отечеството” и се чудеха на акъла ми, разбрали, че се готвим да поемем скоро обратния път. Съизмеримо със самочувствието на учени, беше само нахалството им. Когато договорът й изтече, помоли да й удължат престоя няколко месеца, докато децата завършат учебната си година. Професорът й казал, че за това няма предвидени средства, но можел да й отпусне от личните си по 5000 франка за три месеца и тя ги прие. През всичкото това време, гинекологът пращаше навсякъде автобиографията си и се предлагаше на трудовия пазар, но нито на едно място дори не го повикаха за “интервю”. Подхвърлих им, че ще се завърнем заедно и там ще воюваме за повече хляб и свобода. Това ги изнервяше до степен “мадам Сираку” да ми каже:

- Колкото и да се стараеш, от нас няма да стане анархисти...

- Жасмин, няма да е малко и ако станете само човеци....