Георги Константинов емигрантски спомени том 4
апаратчиците са виновни за политическата, духовната и нравствена криза, в която се гърчим всички
Изтегляне 7.39 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- „Творците” бяха лакеи или бегълци от живота
- Тази обществена система ние квалифицираме като ДЪРЖАВНО-КАПИТАЛИСТИЧЕСКА.
- Щом се произвеждат стоки и се пласират, щом съществуват покупко-продажби, стопанството е ПАЗАРНО
- Третата световна война”, за която от десетилетия се приготовляваха Варшавския пакт и НАТО завърши.
- БОЖЕСТВЕНИЯТ ПРЪСТ НА ИМПЕРСКИЯ ПОСЛАННИК В ДВОРЦОВИЯ “ПРЕВРАТ” ОТ 10 НОЕМВРИ 1989 ГОДИНА
- Що се отнася до привържениците на стария режим, чиито изтърсаци днес искат да го реабилитират, те не оказаха никаква съпротива
- Заради тях и заедно с тях в траповете, които носталгичната опозиция сега разравя, бяха изпратени и „невинни наивници”, които вярваха в тайните оръжия на Фюрера.
- ПОЛИТИЧЕСКА ХАРАКТЕРИСТИКА НА НОВИЯ „МИРЕН ПРЕХОД” В ОБРАТНА ПОСОКА И НА УЧАСТВАЩИТЕ В НЕГО СИЛИ
- Какво представляват партийните сили, чиято резултантна ще бъде българската демокрация
- БСП - АПАРАТ И „ВЪНШНА ПАРТИЯ” (ПОЧТИ ПО ОРУЕЛ)
| апаратчиците са виновни за политическата, духовната и нравствена криза, в която се гърчим всички. За четиридесет и пет години гнет и грабеж, корумпиране и командване, в сферата на културата властват цинизъм, пошлост и безплодие. „Творците” бяха лакеи или бегълци от живота. Доказателство за убийствените поражения на диктатурата върху културата е факта, че нищо не излезна от „чекмеджетата” на членовете на казионните „творчески съюзи”. Те не създадоха нищо и за година и половина „гласност”. Явно затлъстялите и поразени от сервилността корумпирани мозъци на „културтрегерите” на соц-реализма не могат да родят нищо.
Към тези щрихи на СИСТЕМАТА могат да се прибавят още десетки. Част от тях се намират разхвърляни в пресата. Вярно е, че историческите и статистически данни за нея са все още заключени със седем ключа в касите и архивите. Много от тях може би ще бъдат непоправимо унищожени. Но и казаното дотук е напълно достатъчно, за да отговорим на поставения в началото въпрос: Какво представлява ОБЩЕСТВОТО, от което така мъчително и все още безуспешно, искат да се изтръгнат народите на Изток, българския в това число? Тази обществена система ние квалифицираме като ДЪРЖАВНО-КАПИТАЛИСТИЧЕСКА. Тя кореспондира на една от доминиращите тенденции в развитието на капитализма - към централизация и концентрация на капиталите. Нейн логичен завършек е сливането или поглъщането на всички от един единствен - ДЪРЖАВНИЯ КАПИТАЛ. Как се реализира тя в капиталистическото общество, дали чрез конкуренцията, при която най-едрите капиталисти разоряват, купуват, изяждат или се обединяват с останалите, или държавната власт - законодателно или с един извъникономически, принудителен акт ги одържавява и превръща в своя собственост, тук няма да разглеждаме. Историята изобилства с примери на различни пътища, водещи към монополите и етатизацията. В това отношение МАРКСИЗМА, МАКАР И НЕ СЪВСЕМ СЪЗНАТЕЛНО, Е ЕДИН ОТ НАЙ-ЗАВЪРШЕНИТЕ ИДЕОЛОГИЧЕСКИ ИЗРАЗИ НА ДЪРЖАВНО-КАПИТАЛИСТИЧЕСКАТА ТЕНДЕНЦИЯ В РАЗВИТИЕТО НА СЪВРЕМЕННОТО ОБЩЕСТВО. Програмата от десет точки, съдържаща се в написания преди век и половина „Комунистически манифест” на Маркс и Енгелс, очерта лаконично икономическата и политическа структура на „новото” общество. Държавният преврат на 25 октомври 1917 година постави началото на насилствената реализация на тази разновидност на съвременното общество - държавнокапиталистическата. Прочее, тези два варианта - частен и държавен - се срещат на всички стъпала на историческото развитие, наречени „цивилизации” или „социал-икономически формации”. Тях ги има и в робството, и в крепостничеството. При това, държавната собственост е преобладаваща през хилядилетията на политическата история. ДЪРЖАВНОКАПИТАЛИСТИЧЕСКОТО ОБЩЕСТВО съдържа със съответни изменения всички характеристики и категории на класическия капитализъм. То е КЛАСОВО. В основата на неговата социална пирамида се намира същата класа на наемния труд - ПРОЛЕТАРИАТА. Сега в него, освен индустриалните работници, са включени всички категории, които в буржоазното общество образуват средната класа на дребните собственици - селяни, занаятчии, либерални професии и от сектора, който днес наричат „услуги” или „третичен сектор”. Всички те са лишени от свои „средства за производство”, продават „работната си сила” и срещу заплати и социални осигуровки, получават само част от продукта или стойността, която създават с труда си. Тази част се движи в границите от 10% до 30%. Останалите 90% - 70% от създадения „национален” доход се ограбва и преразпределя между членовете на това, което Джилас нарече „Новата класа”, други я определят като „Номенклатура” или „бюрокрация”, а народът именува дерибеи, баровци, паразити или чорбаджии. Тази КЛАСА, заемаща горните слоеве на социалната пирамида, ние наричаме ДЪРЖАВНО-КАПИТАЛИСТИЧЕСКА. Тя се конституира от партийната, военно-полицейска и административна бюрокрация. Нейн гръбнак са партийния и държавен апарати. А „базата” й се образува от средните и низши „ешелони , които са човешкия пълнеж на държавните институции, ведомства и учреждения - на първо място репресивните, с които се осигурява господството и възпроизвеждането й като КЛАСА. Съществуват различни методи и критерии за определянето на класовата принадлежност на всеки в това общество. Те могат да бъдат повече или по-малко комплексни и прецизни. Един от най-елементарните и естествено недостатъчни, е мястото на всеки спрямо медианата от средните заплати в отделните стопански, социални, културни и прочее единици. („Работещите” в политическите или партийните и държавни институции, без изключение, можем да считаме за паразитни и по дефиниция, разположени в социалното пространство на господарите и техните слуги! Прочее и едните, и другите се разпознават лесно по теоретическите им мошеничества и крясъците срещу „дребно-буржоазната уравниловка”.) Утрешните изследователи или по-скоро финансови ревизори ще намерят на върха на държавнокапиталистическата класа сред началствата 1563 (хиляда петстотин шестдесет и трима) „социалистически" милионери само по банковите им „спестявания”. Техният брой надхвърля 15 пъти броя на милионерите в буржоазна България, което още веднъж показва несъстоятелността на известната „критика на социализма”, който изравнил всички в мизерията. В следващия отгоре надолу слой се намират още 60 000 собственици. Движимите и недвижими имущества на всеки един от тях се стремят към кокетната сума от по 1 000 000 лева. Под тях, пак във „втория етаж" на „майка България”, са се настанили още 100 000 „номенклатурчици” и техните протежета с лични богатства над 100 000 лева. (Тук навсякъде говорим за стойности по стария, живков курс на лева.) Такива движими и недвижими имущества не могат да се „отделят от залъка”. Техните собственици ще трябва да осветлят произхода им, без да крещят за „лов на вещици”. Тази йерархическа структура, с характерните й привилегии, неравенство, власт и подчинение се налага като струпей върху класата на наемните труженици и се задържа там посредством диктатурата. Властта на родената от държавата „нова класа” от експлоататори и паразити, станала единствен собственик и господар, е ДИКТАТУРА НА ДЪРЖАВНИЯ КАПИТАЛ, с нейните партийни ръководители, тайна полиция, офицерски и милиционерски корпуси, началства и бюрократи. В държавно-капиталистическото се съдържат и останалите, характерни за буржоазното общество, категории: надници и заплати за покупко-продажба на работната сила, стоково производство, печалби, пари и ПАЗАР, с който толкова много се спекулира напоследък от „социалистите” и тяхната опозиция. Щом се произвеждат стоки и се пласират, щом съществуват покупко-продажби, стопанството е ПАЗАРНО. Това го знаеше, както споменахме, дори Йосиф Висарионович Джугашвили, който бе дошъл в „завещанието” си пред XIX конгрес на КПСС до гениалната мисъл, че пътят към социалистическото общество минавал през превръщането на всичко, без изключение, в стока. (Той между другото е и откривателя на жалоните, водещи към „отмирането на държавата”. До него се стигало, чрез всемерното й... засилване и разрастване.) Най-после, върху тази политическа, икономическа и социална основа се раждат и възраждат империализма и колониализма, национализма, шовинизма и расизма, войните, кризите и класовите борби, разбира се, съответно оцветени и камуфлирани с „нова” фразеология и „мислене”. Това общество доведе социалните, национални и интернационални противоречия до пароксизъм. Политическата и стопанска катастрофа стана неизбежна, а натиска на „свободния свят”, който повече от четвърт век се ръководеше от стратегията на Роберт Макнамара, (задушаване на противника в пръстените на боата, наречена ПРЕВЪОРЪЖАВАНЕ), този натиск катализира настъпването на краха. Западът спечели студената война (бръщолевенията на партийните динозаври, генералитет и КГБ за “преустройство” и “ускорение” са само конвулсии). „Третата световна война”, за която от десетилетия се приготовляваха Варшавския пакт и НАТО завърши. Москва я загуби без атомни взривове. Кремъл изгуби военното и икономическо съревнование със Запада. Неговата полицейска и социал-икономическа система се оказа непреодолима бариера за научното и техническото развитие. Опитите то да се ускори, посредством методи, характерни за робството и крепостничеството претърпяха фиаско. Същевременно, изтръгването с помощта на нагайката на непрекъснато растящата маса от принадена стойност, „необходима” за издръжката на милионите паразити от държавния и партиен апарат, за инвестиции в оръжейната индустрия и имперската политика, доведоха страната до най-тежката криза от 1917 година насам. Това е втората причина, която накара номенклатурата да извади на сцената „реформатора” Горбачов и неговото обкръжение. Вече седма година „новото” ръководство търси изход от смъртоносната интернационална, колониална и социална криза. То лъкатуши между Сцила на отказа от имперските си апетити и деколонизацията и Харибда на заплашващата да се генерализира СОЦИАЛНА БОРБА на 130 милионния пролетариат на така нар. съюз на съветските социалистически републики. Така „с общи усилия” се стигна до набиращата скорост РЕВОЛЮЦИОННА КРИЗА на Изток. За сега небосводът се прорязва само от светкавици и тътена на далечни гръмотевици, които едва ли ще имат затихващите акорди от последната част на „Фантастичаната симфония”. Резултатите от „новото мислене” и „реформаторската” политика са такива, че все по-голям брой коментатори, специалисти и политици от всички цветове - от небезизвестния Бжежински до покойния Сахаров и председателя на РСФСР - Борис Елцин стигат до извода, който направихме преди четири години: ИМПЕРИЯТА ОТИВА КЪМ ГРАЖДАНСКА ВОИНА И СОЦИАЛНА РЕВОЛЮЦИЯ. Същото вече открито признава и партийно-милитаристичния комплекс начело с „бащата на перестройката” - Горбачов. Тази революционна криза на метрополията катализира събитията във всички страни от източно-европейския „преден двор на империята”. В него е и България. Тя също се оказа въвлечена във водовъртежа на започналите през есента на 1989 година свличания на „просветения абсолютизъм” отгоре и на революционните сътресения от долу. БОЖЕСТВЕНИЯТ ПРЪСТ НА ИМПЕРСКИЯ ПОСЛАННИК В ДВОРЦОВИЯ “ПРЕВРАТ” ОТ 10 НОЕМВРИ 1989 ГОДИНА Такова е „нашето” общество, в което се извърши 10-то ноемврийския „преврат” в София (някои казват „нежната революция”) през есента на 1989 година. И такива са проблемите и перспективите, които този преврат оголи и постави пред всички негови класи, партии и институции. Подобно турското робство и „безпартийния фашизъм”, държавно-капиталистическата система у нас се оказа устойчива, Не, че срещу нея не се е водила борба. Тайно или явно, тя не е спирала, но резултатите са мизерни, защото тези, които взеха участие в нея, особено през последните три десетилетия, предшествали дворцовата десетоноемврийска „революция" бяха отчайващо малко. Прочее подобно изпреварване на промяната или освобождението с вътрешни сили, вследствие намесата отвън или „отгоре” има вече няколко прецедента в историята ни през последните 120 години. Така беше в края на турското робство, когато цар „Освободител” обяви войната на Турция и се опита да настани своите дондуковци и каулбарси в „Заддунавската губерния”. (Попречиха му руските народоволци и европейските имперски сили, всеки по свой маниер.) Така беше и в края на Втората световна война, когато макар и ръководени от различни подбуди и намерения, тези които искаха ликвидирането на безпартийната диктатура от десетилетието 1934 - 1944 г. се оказаха безсилни да я съборят със свои сили и бяха настанени в креслата на властта с чужди щикове. (И никой не можа или не пожела да спре Сталин с един куршум 11,45 мм...) Дали във всички тези случаи народът не беше съзрял за свободата си, както е модно и днес да се говори, е проблематично. Но едно е сигурно, тези които имаха претенциите да го водят в тези борби на живот и смърт с робството и диктатурите, бяха или исторически негодни, или психологически и „технически” неподготвени. Във всички случаи обаче, ние считаме, че моралното и историческо право е било на страната на тези, които са въставали. Що се отнася до привържениците на стария режим, чиито изтърсаци днес искат да го реабилитират, те не оказаха никаква съпротива. Монархията и българската буржоазия посрещнаха нахлуването на окупационните войски и рожденната дата на „новата класа” - 09.09.1944 с пълна и безусловна капитулация, без един изстрел, без да проявят дори инстинкта си за самосъхранение. След като изправиха народа пред поредната катастрофа, те се задоволиха с шмекерията на Стойчо Мошанов в Кайро. Изпратиха го при американци и англичани с надеждата, че може да ги отмине горчивата чаша, след като се бяха присъединили към „оста Рим - Берлин и Токио” и обявили... символична война на „плутократите от Вашингтон и Лондон”. Един американски фелдфебел изпрати „високодоговарящата българска страна” по дяволите, т.е. в Москва. Развръзката и съдбата им е известна: Заради тях и заедно с тях в траповете, които носталгичната опозиция сега разравя, бяха изпратени и „невинни наивници”, които вярваха в тайните оръжия на Фюрера. По-друг размах получи борбата на ограбените и обезземлени или „кооперирани” селяни. Но и тя бе смляна за 10 - 15 години. Съпротивата на превърнатите в работници селяни и дребни съществувания (броят на „бившите люде”, избрали работническото поприще беше незначителен), не достигна дори ембрионалните форми на социалните борби в западно-европейските страни от 18 и началото на 19 век. Никакво брутално прекъсване или сътресение в установеното с диктатурата социално статукво, предизвикано от една народна революция, като в Унгария, или от едно масово движение на работници и интелигенция, като в Полша, у нас нямаше. Превърнат в агентура на Сталин и Берия, още преди да бъде назначен на власт, апаратът на БКП, дори и не помисли за ликвидиране на интернационалния или по-скоро колониален статут на страната, както това сториха титовистите в Югославия или маоистите в Китай. В този апарат нямаше и помен от появата на „човешки образи”. Нямаше ги срутванията на цели пластове в политическата „номенклатура”, каквито настъпиха в много от Източно-европейските страни през 1989 година. Кулминацията на народната немощ беше безнадеждно дългото властване на едно нищожество, което и в наши дни живее безнаказано „във вилата на внучката си” в Бояна. А върхът на издевателството е, че и сега невъзмутимо и несмущавано от никого, то продължава да се гаври с милионите си жертви, под закрилата на своите съдници-съучастници. У нас и този път, както дважди в миналото, промените бяха наложени отвън, вследствие КРИЗАТА НА ИМПЕРИЯТА и старанията на Кремъл да се преустрои. Тук няма да се спираме нито на партийната, нито на опозиционната митология, която вече е създадена около „нашия” 10.11.1989 г. Може би си струва само да споменем, че два дни преди Тодор Живков да си подаде оставката, според свидетели от „най-близкото му обкръжение” е бил извикан в “съветското” посолство в София, откъдето след два часа е излезнал с онази физиономия, която всички видяха по телевизията на „съдбоносния” пленум. Този „исторически пленум”, както и предшествалите го плахи и смирени изяви и процесии на бъдещата опозиция, бяха само декор, до голяма степен необходим като камуфлаж на имперския улитиматум и поредната интервенция на Кремъл във „вътрешните” работи на така нар. НРБ. Няма да се спираме и на РЕВОЛЮЦИОННАТА БУРЯ, която от няколко години надвисва все по-застрашително над Московската империя, интегрална част от която беше и „Народна Република България”. Нито на международните и вътрешни причини или същност, характер и перспективи на кризата. Тези въпроси могат да бъдат предмет на друга брошура. Тук можем само да отбележим, че както не един път в миналото, реформите или по-скоро кърпежите, бяха започнати от търсещите спасение властващи плъхове, които първи забелязаха пробойните в кораба. Трябва да подчертаем също, че нито веднъж в историята опитите на „просветените самодържци” да „преустроят” абсолютизма не са се увенчавали с успех. Почти винаги те са ставали прелюд на революциите. В нашия случай е важно да се посочи моторната роля на империята (пъпната връв, с която още не е срязана) в започналите у нас на 10 ноември 1989 г. събития. Необходимо е да вникнем в изработения в нейната столица сценарий за откъртване на брежневите динозаври в Източна Европа, с които си отиде и българският им доайен. Трябва да се разгадаят критериите в подбора на актьорите за новото действие на драмата и режисурата на тяхната игра. Само тогава ще разберем българския политически театър, разгъващите се пред очите ни картини, драматичните или трагикомични отклонения от началния замисъл, ролята на статистите и уличния „хор” и въпреки някои оперетни сражения, а може би именно поради тях, връщането на пиесата в руслото на „Националното съгласие”, на „надеждата” и на „МИРНИЯ ПРЕХОД” - ОТ ЦАРСТВОТО НА ГАНГСТЕРИТЕ В ТОВА НА ... МОШЕНИЦИТЕ. Прочее, подобно определение на новия „преходен период”, в който искат да ни вкарат, е верно само от гледна точка на наказателния кодекс или по-скоро на нравственото възмущение. Иначе преживяваният момент има много измерения и може би си струва да се спрем на някои от тях, с което ще отговорим и на въпроси от рода: КЪДЕ СМЕ?; ЗАЩО СТИГНАХМЕ ДОТУК?; НА КЪДЕ ИСКАТ ДА ОТВЕДАТ СТРАНАТА ТЕЗИ, КОИТО СЛЕД ПАДАНЕТО НА ЖИВКОВ СЕ МАСКИРАХА КАТО „СОЦИАЛИСТИ” И ИЗОБРЕТИХА НОВИЯ ЕТАП НА „ДЕМОКРАТИЧЕСКИЯ СОЦИАЛИЗЪМ”? И най-накрая, но най-важно - НА КЪДЕ ОТИВАМЕ? ДО КЪДЕ МОЖЕМ ДА СТИГНЕМ, АКО НАРОДЪТ НЕ ИЗЛЕЗНЕ ОРГАНИЗИРАНО НА СЦЕНАТА И НЕ СЕ НАМЕСИ РЕШИТЕЛНО В „ИГРАТА”? ПОЛИТИЧЕСКА ХАРАКТЕРИСТИКА НА НОВИЯ „МИРЕН ПРЕХОД” В ОБРАТНА ПОСОКА И НА УЧАСТВАЩИТЕ В НЕГО СИЛИ Ако се съди по прокламираните цели на всички партии, в това число и на тази, която „изгради” диктатурата, в политическата сфера се извършва преход към парламентарна демокрация с известните й многопартийни декори. В друга работа ще се спрем на демократическия „идеал” и свързваните с него илюзии за народовластие. Ще отбележим само, че и при тази форма на държавата реалната власт си остава в ръцете на няколко стотин, най-много хиляди, разноцветни апаратчици, сключили политически договор помежду си, които са се изкачили до върха й в партийните върхушки - по правилата на противоестествения бюрократичен подбор. Иначе и демокрацията функционира по печалноизвестният принцип на... ДЕМОКРАТИЧЕСКИЯ ЦЕНТРАЛИЗЪМ. И при този политически режим, както при диктатурата, основен си остава въпросът за властта. За нея в променени условия и с други средства водят своята „междувидова” борба политическите партии, вместо „вътревидовата” на фракциите и клановете във върхушката на старата единствена партия. Борба, която само при определени условия (които никога не са били налице в българската политическа история) може да протича в цивилизовани джунгли. След всички перипетии от една година насам, тази борба доведе до коалиция между прекръстилата се БКП и нейната опозиция във всички етажи на властта: в президенството, правителството и общините. Коалицията се движи по равнодействащата от силите на палачи и жертви, които заедно и най-вече с усилията на посредничещите доносници, са си поставили за цел постигането на „консенсус” между ограбваните и грабителите. Съобразно постигнатите споразумения, по-нататъшното преразпределение на късовете власт трябва да се извършва по мирен начин, посредством планираните общински, парламентарни и прочее избори. Разбира се, всеки участва в сценария със свои задни мисли и намерения, много от които са прозрачни. В тази „игра” между партийните апарати, на народа е отредена ролята да пуска хартийки в изборните урни и да бъде свидетел на долнокачествени театрални и скандални спектакли в така нар. велико народно събрание или да задоволява политическото си любопитство със слухове, които говорителите на парламентарните комисии разпространяват, за да прикрият задкулисните машинации. Какво представляват партийните сили, чиято резултантна ще бъде българската демокрация? Най-напред трябва да се разгледат тези, които преди една година се подвизаваха около „националната кръгла маса”, а след изборите и на парламентарната сцена. След това през амбразурата може да се обшари и опозицията, която оставиха вън от парламента. БСП - АПАРАТ И „ВЪНШНА ПАРТИЯ” (ПОЧТИ ПО ОРУЕЛ) Все още, макар и засегнат смъртоносно от разлагането на “Съветската” империя, апаратът на БСП (след мимикрията) си остава най-голямата сила и докато не бъде отстранен, ще продължава да определя във висша степен „резултантата” на българския обществен, политически и икономически живот. Само наивници или мошеници могат да си затварят очите пред факта, че въпреки „деполитизацията”, „департизацията”, „разграждането на тоталитарните структури”, въпреки добрите „имиджи”, „рейтинги” и фасадните постове на опозиционните лидери (президент и министри), реалната държавна власт в армията, службите за „национална” сигурност и шпионство, полицията, съда и администрацията във всички ведомства и на всички нива си остава в ръцете на кадрите на БСП - със или без партиен билет. Така както беше и във времената на диктатурата. Към това следва да се добави финансовата и стопанска мощ, които този, тъй дълго разделящ се с държавата партиен паразит съхранява непокътната посредством своята стопанска и финансова бюрокрация. Резултат от реалната политическа и икономическа власт на апарата на БСП (без да говорим за властта на досиетата, държавните тайни или „връзките”) е продължаващото негово господство в областта на информацията, статистиките, културните, научни и образователни институти и среди. Достатъчно е да спрем погледа си върху излизащите досега стотици вестници, без дори да се поставя въпроса за тяхното финансиране, хартия, екипи, печатни бази, разпространение и т.н., да се направи един елементарен анализ на съдържанието и линията им, за да констатираме, че над 95% от тях явно или прикрито (зле или добре е друг въпрос) обслужват каузата на въпросния апарат. Дори в останалите по-малко от 5% „вестоносци на антиапаратната истина”, внимателният читател ще открие в част от публикуваните материали следите и слугите на Партията. По аналогичен начин Радиото и Телевизията, тези мощни средства на диктаторския режим за дезинформиране, манипулиране и оглупяване на поданниците, въпреки „посиняването” им, запазвайки стария персонал от партийно дресирани и школувани „професионалисти”, продължават да обслужват в новата обстановка, с нови изразни средства, новата МИНИМАЛНА програма на намиращия се в отстъпление и „обновяващ се” апарат на БСП. Целта на програмата-минимум е МИРНОТО ПРЕРАЗПРЕДЕЛЕНИЕ НА ВЛАСТТА И БОГАТСТВАТА, освобождаване на апаратчиците от отговорност за извършените престъпления и не на последно място - завоюване на позиции за по-сетнешни фронтални атаки срещу всички, които биха дръзнали да нарушат правилата на играта, наречена „мирен преход” и се опитат да отидат отвъд съвместно очертаните хоризонти на пазарната цивилизация. Това свиване на апетитите е, за сега, много повече резултат от нарушеното в полза на Запада относително равновесие между блоковете, което характеризираше предшестващия следвоенен период, отколкото на силите на опозицията. Днес апаратчиците са се отказали от своята програма МАКСИМУМ, чиято цел е връщането на „Загубения рай”... Навляклите агнешки кожи „демократически социалисти” са свили знамената на сталинизма за „по-добри времена”. Но във всеки благоприятен момент те могат да се опитат да реставрират пред-десетоноемврийската „стагнация” и това може да струва скъпо на привържениците на „мирния преход към демокрация”. Тази възможност не може да бъде анулирана с „връщане на партийните билети”. Във всички досегашни и следващи ПОЛИТИЧЕСКИ операции на апаратчиците и агитпропите на партията-мафия, трябва да се отдаде дължимото и на директните и неприкрити техни сътрудници и слуги, които се подвизават в появилите се, като следдъждовни гъби, всевъзможни организации за защита на „националните интереси”, партии на труда и отечеството, пребоядисалите се и станали за минути „независими” съюзи на отечествено-фронтовци и комсомолци, приятели на чужбина и бизнесменски партии, офицерски легии и църковници. Ако утре (което е малко вероятно, поради изолираността сред чернокапото братство на новия “Христос” и атомен физик поп Събев) послушният днешен клир от агенти на партийния и полицейски апарат, който се нарича Свети Синод на Българската Православна Църква бъде бламиран от един събор, не се очудвайте, ако се снабдим с два патриарха - единия на власт, а другия в... опозиция. Каталог: wp-content -> uploads -> 2016 2016 -> Цдг №3 „Пролет Списък на приетите деца 2016 -> Българска федерация по тенис на маса „В”-1” рг мъже – Югоизточна България мъже временно класиране 2016 -> Национален кръг на олимпиадата по физика 05. 04. 2016 г., гр. Ловеч Възрастова група клас 2016 -> Българска федерация по тенис на маса „А” рг мъже – Южна България мъже временно класиране 2016 -> Конкурс за изписване на великденски яйце по традиционната техника съвместно с одк велинград 27 април 2016 -> Министерство на образованието и науката регионален инспекторат по образованието – софия-град Изтегляне 7.39 Mb. Сподели с приятели:
|