Действие на гражданскоправните норми

• 
  Правната норма действа трайно. Тя не поражда само веднъж своето правно действие, а неопределен и неограничен брой пъти – колкото пъти се осъществи предвиденият в хипотезиса й юридически факт;
  
• 
  Правната норма има действие спрямо неопределен брой лица;
  
• 
  Правната норма има действие спрямо неограничен брой случаи, уредени в хипотезиса й, и по това тя се различава от индивидуалните актове.
  

Първото действие на всеки граждански закон е действието във времето. Всеки закон произвежда действие от определен начален момент и прекратява своето действие в един краен момент. Необходимо условие за влизане в сила на правните източници е обнародването им в ДВ. Изискването за разглася на гражданските закони е свързано с действието на предположението, че незнанието на закона не извинява незнаещия.

Времето от обнародването на гражданския закон, докато той влезе в сила, се означава като vacation legis /освобождаване от закона/. През този период още няма граждански закон, или, по-точно, има граждански закон, но той е правно безсилен. Общ vacation legis за всички нормативни актове е при дни след обнародването му. Нормата обаче е диспозитивна – компетентните нормосъздаващи органи могат да установят и друг срок. Този срок може да бъде както по-къс, така и по-дълъг.

Изгубването на правната сила на закона, т.е. на правната му задължителност, се нарича отмяна и е правно действие, обратно на влизането му в сила. Отмяната на гражданския закон може да се извършва само по установен със закон ред. Неприлагането, независимо от неговата продължителност, не може да е отмяна на закона. Един граждански закон може да бъде отменен по два начина – или като основанията за отмяната се съдържат в самия него, или като основанията се намират в друг закон.

Основанията, които се съдържат в самия закон, са два вида. На първо място това може да бъде срок, определен в закона. Друго основание за отмяна, което се съдържа в закона, е постигане на целта на издаването му.

Основанието за отмяна на закона по-често се съдържа в друг закон. Това е винаги нов закон, който е по-нов по време и има отменително действие. В зависимост от обхвата, целите и начина, по който новият закон проявява своето действие, различаваме пълна или частична отмяна на по-стар закон.

Всеки граждански закон се издава, за да уреди отношенията, които ще се породят при неговото действие. Действието на гражданския закон се простира напред във времето. Обратното действие на гражданския закон е изключение от обичайната норма за действието му в бъдеще, затова то трябва да бъде изрично установено. Обратно действие на гражданския закон е налице, когато той се прилага спрямо факти, които са настъпили преди влизането му в сила. Това може да са били нормирани от стар закон факти, следователно те са юридически факти, които новият закон преурежда от момента на проявлението им, макар че тогава правните последици от тях са се уреждали от друг закон. Възможно е обаче тези факти да не са били уреждани от друг закон, а новият закон за пръв път да ги въздига в юридически факти и да им придава правно действие с обратна дата. Обратното действие на гражданския закон се установява само изрично.

Има два вида гражданскоправни норми, които имат винаги обратно действие. Това са преди всичко тълкувателните норми. Гражданскопроцесуалните закони също по дефиниция имат обратно действие – те се прилагат незабавно и спрямо всички спорове.

Гражданският закон като акт на държавата действа в нейните граници, затова териториалното действие на гражданския закон се покрива с границите на държавата, с териториалния обхват на нейния суверенитет.

По изключение българският граждански закон може да се приложи в чужбина и спрямо чужди граждани съобразно с правилата на международното частно право.

Не всички граждански закони имат действие на цялата територия на страната. Има закони с ограничено териториално действие – в отделен район на страната или дори само в отделни населени места.

Действието на гражданския закон се характеризира и чрез прилагането му спрямо лицата. Гражданските закони се прилагат спрямо всички гражданскоправни субекти, освен ако от съдържанието им не следва друго. Притежаването на българско гражданство не е условие за прилагане на българските граждански закони. Те намират приложение по правило и спрямо чужди граждани, лица без гражданство или с двойно гражданство, спрямо които приложение намират и специални гражданскоправни норми, които установяват различия в режима в сравнение с тези за българските граждани.

Наред с общите граждански закони, които се прилагат за всички гражданскоправни субекти, има и такива, които намират приложение само спрямо определен вид гражданскоправни субекти или определени групи субекти, като целта им е приспособяване на правния режим към вида на правните субекти.

Чужди граждански закони могат да бъдат прилагани и спрямо български граждани според нормите на международното частно право.

Норми на международното частно право. За регулиране на частноправните отношения с международен елемент всяка държава разполага с два основни метода на уредба:

• 
  Пряк метод на уредба, чрез създаване на специални, преки норми за отношението, в съответствие с неговата специфика;
  
• 
  Непряк, наричан още стълкновителен, метод на уредба, при който се създават стълкновителни норми.
  

Стълкновителна е тази норма на МЧП, която, за да уреди частноправното отношение с международен елемент, посочва коя от националните правни системи, свързани с отношението, го регулира. В този смисъл нормата е непряка. Тя не съдържа уредба по същество, а само прикрепва отношението към определен правен ред, който съдържа конкретна уредба. Стълкновителните норми са характерните, специфични норми на МЧП.

Хипотезиса на стълкновителната норма обхваща обем от правни норми, най-често описани като правен институт, който се урежда от посочено в нормата приложимо право. Диспозицията, която посочва приложимото право, тук се нарича привръзка. Пряка неблагоприятна последица от неспазването на стълкновителната норма на плоскостта на процеса е посочена в чл. 44, ал. 2 КМЧП – неприлагането на чуждо право е основание за обжалване на постановения акт. В някои случаи това може да бъде отказ от признаване и изпълнение на българското съдебно решение на територията на друга държава. практически обаче неблагоприятната последица от нарушаването на стълкновителна норма се проявява най-често като недействителност на акт, който е извършен.

Указанието за приложимото право може да насочва органа единствено към собственото му право /lex fori/. Създадените по този начин стълкновителни норми се наричат едностранни стълкновителни норми, тъй като единствената възможна посока, в която отпращат, е вътре в собственото право.

Законодателят чрез стълкновителната норма посочва правото, което регулира отношението. То може да се окаже собственото му право или чуждо право. поради това тези норми се наричат двустранни стълкновителни норми. Указанието за приложимото право се формулира по общ начин, чрез определен критерий, съществен за съдържанието на правоотношението.

2. Правоотношения в гражданското право – понятие и видове. Вещни правоотношения. Облигационни правоотношения. Семейни правоотношения. Правоотношения в търговското право. Трудови правоотношения. Граждански субективни право – понятие и видове
Гражданските правоотношения са вид правоотношения, поради което тяхното определяне може да си извърши въз основа на родовата категория, като се обосноват и прибавят видовите признаци, характерни за него.

Гражданското правоотношение е създадена въз основа на гражданскоправна норма конкретна връзка между гражданскоправните субекти, която се поражда от определен юридически факт и се състои от субективни граждански права и правни задължения.

Първи специфичен признак на всяко правоотношение е, че то се създава въз основа на правна норма – гражданскоправна и съществува само по силата на нея.

Втори специфичен признак на правоотношението, в частност на гражданското правоотношение, е, че то е винаги конкретна, точно определена връзка между дадени правни субекти – субекти на гражданското право, които са равнопоставени.

Трети специфичен признак на правоотношението е неговото съдържание. Всяко правоотношение се състои от право и задължения на страните по него. Не поведение или вид взаимодействие, както е при обществените отношения, а правно уредено поведение или взаимодействие, което се постига чрез признаване на право или установяване на задължения.

Четвърти специфичен признак на правоотношението е, че то се създава само при осъществяване на определен в правната норма юридически факт – факт, годен да породи гражданско правоотношение, който не е необходимо да бъде непременно гражданскоправен.

Посочените признаци на гражданското правоотношение са неговите необходими и съществени признаци и затова достатъчни. Не е нужно да се прибавя като признак санкцията, гарантираната възможност за съдебна защита на правата и задълженията. Този признак се подразбира като имаментен на всяко правно явление.

Според броя и вида на субективните права и правните задължения, които образуват съдържанието на гражданското правоотношение, те биват прости, сложни и комплексни.

Прости са тези граждански правоотношения, които се състоят само от едно субективно право, съответно едно правно задължение. Просто е правоотношението по договор за заем. По него заемателят има право да иска връщане на заетото, а заемателят дължи това връщане. По дефиниция всички прости правоотношения са едностранни.

Сложните граждански правоотношения се състоят от няколко субективни права, на които отговарят няколко правни задължения, т.е. налице са няколко правоотношения между едни и същи страни, споени от една обща цел. Възможно е няколкото субективни права да са на едната страна на правоотношението, в който случай то е едностранно /договор за паричен заем с лихва/. По-често субективните права са разпределени между двете страни по правоотношението и тогава се говори за взаимни права и задължения, а правоотношението се окачествява като двустранно /продажба, наем и пр./. При сложните правоотношения отделните субективни права са тясно свързани и образуват едно цяло в правоотношението и същевременно имат относителна самостоятелност. Всяко субективно право се ползва с отделна защита, която може да бъде различна по характер и начин на осъществяване. Всички субективни права при сложните правоотношения възникват от общ правопораждащ ги факт, но отделните субективни права могат да се погасят или прекратят при различни условия и независимо едно от друго.

Както при сложните правоотношения, така и при комплексните всяко едно има относителна самостоятелност, но трябва да се разглежда във връзка с останалите правоотношения. Всяко субективно право има свой режим. Разлика може да има в погасителната давност, в срока на правата, в условията за упражняването и защитата им и пр.

Ако простото правоотношение още с възникването си се състои от едно право и едно задължение, при сложните и комплексните правоотношения съставните им части може да са налице при възникването на правоотношението или да се породят по-късно при осъществяването на допълнителни факти.

Вещни правоотношения. В центъра на тези правоотношения стои субективното вещно право и задължението erga omnes да се спазва това право. Нарушението на това задължение се санкционира с actio negatoria – чл. 109 ЗС. Вещните правоотношения възникват във връзка с притежаването и управлението на субективните вещни права, регулирането на различните видове субективни вещни права, тяхното съдържание и способите за придобиване и изгубване на вещни права. Вещните права са numerus clauses – точно изброени и законоустановени.

Облигационни правоотношения. В ЗЗД няма законово /легално/ определение на понятието облигационно отношение.

Облигационното отношение се определя като правоотношение между две лица /страни/ по силата на което едното, наречено кредитор, има право да иска от другото, наречено длъжник, една престация, т.е. едно действие или бездействие, един резултат.

От това определение се вижда, че облигационното отношение съдържа за кредитора едно субективно право – вземане. Удовлетворяването на това право кредиторът може да иска само от длъжника си: само спрямо него той има претенция за осъществяването на определен резултат. Длъжникът вижда в облигационното отношение правна необходимост да престира. То има за него значението на дълг.

Семейни правоотношения. Отношенията, основани на брак, родство и осиновяване, са семейни отношения. По-конкретно това са отношенията: 1/ между съпруга и съпругата; 2/ между родителите и децата, както и между другите роднини по право и по съребрена линия; и 3/ между осиновителите и осиновените, както и между роднините по осиновяване, чийто кръг зависи от типа на осиновяването.

Семейните отношения се уреждат от правото и се превръщат в семейни правоотношения. Юридическите факти, с които действащият български семеен закон свързва възникването на семейни правоотношения, са бракът, родството, осиновяването.

Търговци са и лицата, образували предприятие, което по предмет и обем изисква неговите дела да се водят по търговски начин.

Трудовото правоотношение е сложно правоотношение. То не се свежда до едно право и насрещно задължение, а се състои от повече права и задължения. всяко от тях има свое съдържание, правна природа и специфичен ред за неговата защита.

Чл. 1, ал. 2 от КТ предвижда, че представянето на работна сила може да приеме юридическа форма само на трудово правоотношение. Законът с императивна норма предвижда, че единствената адекватна правна форма, която опосредява предоставянето на работна сила, е трудовото правоотношение. Той забранява прикриването на предоставянето на работна сила с други правоотношения и повелява използването само на подходящата и адекватната за него правна форма на трудовото правоотношение.

Граждански субективни права – понятие и видове. Всяко субективно право почива на закона, то се създава по силата на закона, който определя съдържанието му, признава го и го гарантира.

Субективното право е една правна възможност. То се установява от правния ред, за да се позволи и осигури на носителя му нещо, което той може да върши. Всяка възможност се упражнява чрез действия, а те са израз на воля. Когато се казва, че субективното право е правна възможност, то трябва да се разбира в смисъл на правна възможност да се осъществява определена воля.

Съдържанието на субективното право трябва да се разглежда в правоотношението от два аспекта: какво може оправомощения сам да върши и какво може той да иска от правно задължения. Това се налага поради обвързаността на всяко субективно право с правното задължение и поради обстоятелството, че всяко субективно право е част от съдържанието на едно единно правоотношение. Всяко субективно право се признава, за да се упражнява, а упражнението е това, което съгласно закона носителят може да върши. От друга страна, няма субективни права извън правоотношението, т.е. извън възможността на носителя на субективното право да иска от друго лице определено поведение. Ето защо съдържанието на субективното право и състои от възможност за определено собствено поведение и възможност да се иска от друго лице или лица определено поведение.

Всяко субективно право се признава за удовлетворяване на определен интерес. Интересът е целта на субективното право, мотивът за придобиването му. Няма и не може да има субективно право без интерес. Интересът определя границите, съдържанието на правната възможност. Интересът за упражняване на субективното право може да принадлежи на носителя на това право, но не винаги това е необходимо. Законът може да определи субективното право да се упражнява и в чужд интерес, напр. родителските права се упражняват в интерес на малолетното дете.

Въз основа на казаното субективното право може да се определи като призната и гарантираната от закона възможност на едно лице да има определено поведение и да иска от друго лице или лица спазването на определено поведение за задоволяване на признати му от закона интереси.

Не е съществен и необходим признак на субективното право това, че то произтича от определен юридически факт. Юридическият факт е източник на правоотношението като цяло, а ние определяме субективното право като част от правоотношението.

Субективните права се делят въз основа на няколко критерии. Едни от тези критерии са общи за всички субективни права, а други се отнасят само до някои. Всички субективни права се делят:

• 
  Според съдържанието си – на обикновени, притезателни или първични и секундарни, непритезателни, вторични.
  

Същественото в съдържанието на притезателните права е, че може да се иска нещо от друго лице, докато при непритезателните права може с едностранно действие да се породят правни последици за друго лице, без да се иска нещо от него.

Притезателните права могат да се защитават само с осъдителни или установителни искове, а непритезателните – с конститутивни искове.

• 
  Според състава на възможностите, които дават на носителя си – на прости и сложни.
  

Класификацията на субективните права на прости и сложни не се отразява на състава на правните задължения. На всяка съставна част на сложните субективни права не съответства отделно правно задължение. Обикновено отделните възможности, от които се състоят сложните субективни права, се наричат правомощия. Правомощието е част от субективното право, част, определена според действията, които може да върши правният субект. Правомощията са проявления на субективното право, неговия състав. Сложно субективно право е правото на собственост. То се състои от многобройни правомощия, които по традиция се групират главно в три – владение, ползване и разпореждане.

• 
  Според възможността да се променя носителя им – на прехвърлими и непрехвърлими.
  

По правило прехвърлят се имуществените субективни права, като правото на собственост, правата на вземане и др.

Тези субективни права, които са свързани с личността на носителя, поначало са непрехврълими. Това могат да бъдат както имуществени, така и неимуществени права. От имуществените права непрехвърлими са напр. правото на ползване, правото на издръжка и др.

Прехвърлимите субективни права могат да се придобиват чрез общо и частно правоприемство. Те могат да бъдат предмет на принудително отчуждаване или изпълнение. Със смъртта на носителя им те не се прекратяват. Непрехвърлимите права се прекратяват със смъртта на носителя им и не се наследяват, върху тях не може да се насочва принудително изпълнение.

• 
  Според връзката им с други субективни права – на главни и акцесорни /добавъчни/.
  

Акцесорните права се отличават по това, че винаги са свързани с други субективни права, подчинени са по правен режим на тях, зависят юридически от тях. Акцесорните права са част от акцесорните правоотношения, които съществуват паралелно с едно главно правоотношение. Главното правоотношение е предпоставка за създаване на акцесорното правоотношение. Ако главното правоотношение се окаже недействително, автоматически недействително е и акцесорното правоотношение. Погасяването на главното правоотношение обаче не води до погасяване на акцесорното правоотношение.

• 
  Според възможността да се делят – на делими и неделими.
  

Кои обекти на правото са делими, се определя от закона или от тяхното естество, а в установените от закона случаи – и от страните. практическото значение на делението се изразява в начина, по който може да се прекрати едно общо право, принадлежащо на няколко лица.

• 
  Според предмета на личи, вещни, облигационни, права върху нематериални блага, семейни и наследствени.
  

• 
  Според кръга на правно задължените лица субективните права са абсолютни или относителни.
  

• 
  Според съдържанието субективните права се делят на лични и имуществени.
  

• 
  Според възможността да се иска принудително осъществяване на субективните права те се делят на обикновени или пълни, правни очаквания и естествени субективни права.
  

Преобразуващото право дава възможност на носителя си с едностранно волеизявление да породи, измени или прекрати гражданско правоотношение. На субективното преобразуващо право съответства правното задължение на определено лица да понася правните последици от упражняването на преобразуващото право.

Преобразуващото право може да се определи като призната и гарантирана от закона възможност за една страна по гражданското правоотношение с едностранно волеизявление да породи ново правоотношение и/или да измени или прекрати съществуващо правоотношение за задоволяване на признат от закона интерес.

Особените признаци на преобразуващите права са два. Тези права предполагат други субективни права, съответно правоотношения. Те се пораждат във връзка с тези субективни права или правоотношения. За да се породи преобразуващото право, необходимо е към едно съществуващо субективно право или правоотношение да се прибавят нови юридически факти.

Другият особен признак на преобразуващото право е неговото съдържание. То се състои от възможност да се предизвика промяна в съществуващото правно положение на едно лице чрез едностранно волеизявление.

Преобразуващите права водят до правна промяна, правното им действие е създаване на нови права и задължения. В зависимост от вида на правното действие преобразуващите права могат да се разпределят в три основни групи: 1/ пораждащи права; 2/ изменящи права и 3/ прекратяващи.

Преобразуващите права се упражняват винаги с едностранно волеизявление на носителя им. Правната норма определя формата, в която трябва да се извърши това волеизявление.

Всяко преобразуващо право се изчерпва с еднократно упражнение, защото то се състои във възможност да се направи само едно волеизявление. Упражняването на преобразуващото право е нов юридически факт, със своето правно действие. Когато упражняването се извършва по съдебен ред, новият юридически факт е съдебното решение, което внася исканата промяна в правното положение.

За преобразуващи права може да се водят в предвидените от закона случаи само конститутивни искове. Решенията по тези искове не подлежат на изпълнение, тъй като правното действие настъпва веднага. Промяната се проявява спрямо всички /erga omnes/и всички правни субекти са длъжни да я зачитат.

3. Физически лица. Режим на правоспособността в гражданското, търговското и трудовото право. Дееспособност – понятие и видове. Поставяне под запрещение. Безвестно отсъствие и обявяване на смърт.Настойничество и попечителство.