Граници, периодизация и същност на българското възраждане
Изтегляне 1.76 Mb.
|
| През октомври 1876 г. Сръбско-черногорско-турската война завършва с разгром на двете славянски държавици и само решителната намеса на Русия възпира по-нататъшното настъпление на турските войски. В този случай всъщност се прилага едно от решенията в Райхщад — да не се допусне посегателство върху тяхната цялост.
През времето, когато се водят военните действия в западната част на Балканския полуостров, в Цариград представителите на Великите сили развиват оживена дипломатическа дейност. В пълен ход е подготовката на Цариградската послани-ческа конференция, която трябвало да се произнесе по съдбата на България, Босна и Херцеговина и по възстановяването на мира между Турция, от една страна, и Сърбия и Черна гора, от друга. Предварителните заседания на делегатите започват на 11 декември. След изключително напрегнати разговори и дипломатически преговори в края на краищата се стига до решението да се даде автономия на българите в почти същите граници, начертани от фермана за независимата българска църква. По настояване на английския представител Солсбъри българските земи в тези граници се разделят на две административни области — Източна с център Търново и Западна с център София. За да бъдат отдалечени българските граници от морския бряг, от Западната област са изключени Воден, Кукуш и Дойран с прилежащите им райони. Конференцията решава още, че главният управител на всяка от двете области ще се назначава от Високата порта със съгласието на силите гаранти. Той можел да бъде турски поданик или чужденец, но задължително християнин. Предвижда се изграждане на областни събрания, избирани от всички жители над 25-годишна възраст, имащи определено имущество. Проектира се изработване на правилник за организиране на правосъдието, гарантиране свободата на вероизповеданието и всяка община сама да решава религиозните и училищните дела, редовната турска армия да се съсредоточи в големите градове, като освен нея се създаде и милиция от християни и мюсюлмани пропорционално на общия им брой с офицери, назначавани от главния управител, а висшите — от султана, заселените в европейските владения на империята черкези да бъдат прехвърлени в Мала Азия и т.н. Този план, изработен и подписан от представителите на всички Велики сили, е връчен на Високата порта на 21 декември 1876 г. Предложението за образуване на две автономни български области е изключително важен международен акт, с който не само се признава съществуването на българската нация от всички сили, но се очертават и нейните граници. Тези граници, с малки изключения, се покриват с границите, начертани от турското правителство през февруари 1870 г. Въпреки значителните различия по другите обсъждани въпроси във вижданията на участниците в конференцията границите на двете български области са приети единодушно. На първото редовно заседание на конференцията, проведено на 23 декември 1876 г., турският представител Савфет паша обявява, че султанът дарява своите поданици с конституция, поради което предложеният от делегатите проект става безсмислен и ненужен. Съобщението е съпроводено с топовни гърмежи, които трябвало да известят конституционното начало в турския държавен живот. В началото на януари 1877 г. Великият диван отхвърля окончателно предложенията на посланическата конференция въпреки категоричното напомняне на Солсбъри и руския представител Н. П. Игнатиев, че Портата поема голяма отговорност с това си действие. След отказа на Турция да приеме решенията на Цариградската конференция все повече и повече се налага убеждението, че Източната криза може да бъде разрешена единствено по пътя на войната. При това положение руската дипломация засилва своята активност и на 3 януари 1877 г. подписва тайна конвенция в Будапеща, съгласно която Австро-Унгария поема задължението в случай на руско-турска война да пази доброжелателен неутралитет и да оказва дипломатическо съдействие на Русия. По-късно във Виена е подписана втора тайна конвенция между Австро-Унгария и Русия, датирана като първата с 3 януари 1877 г. Австро-Унгария добива съгласието на Русия да анек-сира Босна и Херцеговина с изключение на частта, разположена между Сърбия и Черна гора. Русия от своя страна получава правото, според подписаната конвенция, да възстанови своята власт над Южна Бесарабия, отнета й с Парижкия мирен договор от 1856 г. Предвиждало се България, Албания и част от Румелия да бъдат организирани като самостоятелна държава. Съгласно чл. 3 на конвенцията се изключва възможността за създаване на голяма славянска държава на Балканите. С това всъщност за втори път Русия поема международно задължение, според което на Балканския полуостров не трябва да се допуска създаването на една голяма славянска държава. Това задължение противоречи на предложенията на Н. П. Игнатиев на предварителните заседания на Цариградската конференция за създаване на едно силно българско княжество. Поради тази причина Виенската конвенция е подписана без знанието на Игнатиев. Тя е запазена в тайна от него и през март, когато той посещава австрийската столица и води преговори с граф Анд-раши. В изпълнение на възложената му дипломатическа мисия Н. П. Игнатиев посещава, освен Австро-Унгария, още Германия, Франция и Англия. Целта на тази обиколка е да се наложи руското виждане за излизане от кризата, основаващо се на неутрализиране на останалите Велики сили пред очертаващия се руско-турски военен конфликт. През март 1877 г. в Лондон се провежда нова конференция по въпросите, свързани с Източната криза. С приетия на 19 март Лондонски протокол, подписан от Русия, Англия, Франция, Австро-Унгария, Германия и Италия, на Високата порта се препоръчва да приведе в изпълнение предложените й от силите мерки за промяна в положението на покорените християнски народи. И сега обаче босфорските политици отхвърлят решението на великите държави. Причината за това трябва да се търси както в недалновидността на турските ръководни среди, така и в противоречията между договарящите се сили. При това Англия, макар да подписала решенията на двете конференции, тайно подкрепя неотстъпчивостта на Високата порта. Изчерпала почти всички възможности за мирно разрешаване на проблема, Русия се ориентира към подготовка на поредната военна кампания срещу Османската империя. Руско-турската война 1877–1878 г. Още през есента на 1876 г. руското правителство обявява частична мобилизация и започва непосредствена подготовка за предстоящата война, формирани са две армии — Дунавска и Кавказка. Дунавската армия, под командването на брата на императора Великия княз Николай Николаевич, наброява около 190 хил. души, а Кавказката брои 80 хил. души. В хода на военните действия съставът и на двете армии се увеличава. Срещу тази военна сила Турция противопоставя почти 500 хил. армия, която е въоръжена с най-модерното за времето си оръжие. По-голямата част от турските войски са съсредоточени на Балканския полуостров. В хода на военните действия турската Дунавска армия достига до 380 хил. души. В заключителния етап на военната подготовка на страната на Русия се включва Румъния с 40 хил. войска, Черна гора с 25 хил. армия, а след падането на Плевен и Сърбия с 56 хил. души. На 10 април руският канцлер княз А. Горчаков съобщава на руското дипломатическо тяло, че Русия е принудена да защити достойнството на Европа. Два дни след това, на 12 април 1877 г., войната е обявена с Манифест на император Александър II, прочетен в Кишинев. В периода април-юни руските войски се съсредоточават на р. Дунав. На 10 юни Долнодунавският отряд на ген. А. Цимер-ман форсира реката между градовете Браила и Галац. Като преследва отстъпващите турски части, той достига до линията Черна вода — Кюстенджа. Това първо преминаване на юг от Дунав има за цел да заблуди турското командване за мястото на основния руски десант. След обстойно проучване на укрепителната система от руска страна се взема решение главният удар да бъде нанесен при Свищов. Тази отговорна задача е поверена на ген. М. И. Драгомиров и командваната от него 14-а пехотна дивизия. На 15 юни руските войски форсират реката и преминават на българския бряг. Отлично изпълнената бойна операция дава възможност за бързо преминаване на основната част на Дунавската армия на завзетия плацдарм. Тук руските войски се разделят на три отряда — Източен, под ръководството на престолонаследника Ал. Александрович, Преден, под командването на ген. Й. В. Гурко, и Западен, с командващ ген. Н. Г. Криденер. Източният отряд в състав от около 70 хил. души имал за задача да напредне на изток и да блокира големите военни бази Разград, Русе, Шумен, Варна, без да прави опити за тяхното превземане. Предният отряд в състав от 12 хил. бойци, между които са и българските опълченци, трябвало да настъпи по посока Търново — старопланинските проходи в централната част на Балкана. На Западния отряд се поставя задачата да овладее Никопол и да развие по-нататъшно настъпление в западна посока. Неговата численост е 35 хил. души. В началото военните действия се развиват според разработения план. Източният отряд напредва успешно и стига до р. Янтра и р. Черни Лом. Тук той преминава към позиционни действия в изпълнение на поставената му задача. Западният отряд превзема Никопол, но поради забавяне дава възможност на Осман паша и войските му, напуснали Видин, да завземат гр. Плевен. Първият опит за овладяването на града на 8 юли от корпуса на ген. Шилднер-Шулднер завършва с неуспех. Предният отряд постига най-големи успехи. След като освобождава Търново, той преминава през Хаинбоаз, завладява Подбалканската долина и атакува турските позиции на Шипченския проход от юг. В същото време от север напредва Габровският отряд на ген. Дерожински. На 7 юли Шипка пада в ръцете на руската армия. Това е една изключително важна победа, тъй като Шипченският проход е основната връзка между Южна и Северна България в централната част на Стара планина. Три дни по-късно, на 10 юли, Предният отряд превзема Ст. Загора. Успехите на ген. Гурко и застрашителният му марш принуждават турското командване да прехвърли срещу него армията на Сюлейман паша в състав от 40 хил. души. Тя има задача да овладее отново Шипченския проход, да се свърже с армията на Осман паша, след което с общо настъпление русите да бъдат изтласкани зад Дунав. В боевете при Ст. Загора на 19 юли българските опълченци и руските войски показват чудеса от героизъм, но са принудени да отстъпят под натиска на превъзхождащия ги противник и да съсредоточат своите усилия за задържане на Шипка. Отбраната на прохода е поверена на ген. Н. Г. Столетов. Отрядът му включва Орловския полк и пет опълченски дружини. Общият брой на защитниците на Шипка е около 5500 души. По-късно към тях се присъединява и Брянският полк. Срещу този малочислен отряд е хвърлена 30-хилядна войска от армията на Сюлейман паша. Най-ожесточените сражения се развиват в периода 9–11 август. В най-критичния момент, когато всичко изглеждало загубено, пристига помощ от 205 бойци, изпратени от ген. Радецки. Отбраната е стабилизирана, а замисълът на турското командване пропада. Междувременно продължават бойните действия на Западния отряд. На 18 юли е предприета втора атака на Плевен, но въпреки огромните загуби на жива сила градът остава в ръцете на турците. Третият щурм се провежда в края на август 1877 г. Жертвите от руска страна са 15 хил. души, но Плевен и този път не е превзет. Едва след третата атака руското командване поставя града в пълна блокада. За целта от Русия е извикан ген. Е. И. Тотлебен, който съумява да прекъсне всички връзки на Осман паша с външния свят. Загубили всякаква перспектива, турските войски правят опит за пробиване на блокадата на 27 срещу 28 ноември. Неуспехът принуждава Осман паша да капитулира и на 28 ноември Плевен пада в ръцете на русите. Превземането на Плевен е повратна точка в развитието на военните действия. Въпреки тежките зимни условия руската армия форсира Балкана чрез Западния отряд под командването на ген. Гурко, чрез Троянския отряд под ръководството на ген. Карцов и чрез Шипченския отряд с командващ ген. Радецки. След превземането на София на 23 декември отрядът на Гурко се насочва към Пловдив. В същото време ген. Карцов освобождава Карлово и Подбалканските полета и обединява войските си с тези на ген. Гурко. На 4 януари 1878 г. е завзет Пловдив, а войските от армията на Сюлейман паша отстъпват панически към Бяло море. На 27 и 28 декември отрядът на ген. Радецки разбива и пленява 22-хилядната армия на Вейсел паша при Шипка-Шейно-во. Обединените руски сили се насочват на изток и на 14 януари Одрин е превзет. Настъпателни действия предприема и Долнодунавският отряд на ген. Цимерман, който първоначално, заедно с Източния отряд, има задача да блокира четириъгълника Силистра — Русе — Шумен — Варна. На 16 януари е превзет Хаджиоглу Пазарджик (Добрич), а на 10 февруари в руски ръце пада и Силистра. Военният разгром на Османската империя принуждава Високата порта да проси примирие. То е сключено на 19 януари 1878 г. в Одрин. Националноосвободителното движение на българския народ по време на войната По време на военните действия в българските земи се разгръща масово освободително движение. То се изразява в участие на българите в бойните операции на руската армия и в провеждането на самостоятелни акции, в движението на селяните за окончателно ликвидиране на турската аграрна система и в създаването на местни органи на самоуправление като фактор за отстояване на извоюваната свобода. Най-ярката изява на националноосвободителното движение на българския народ по време на войната е свързана с формирането и действията на Българското опълчение. Идеята за неговото създаване възниква през есента на 1876 г. и принадлежи на ген. Р. А. Фадеев. Тя е подкрепена от БЦБО, от Славянските комитети и от Одеското българско настоятелство. На 20 октомври 1876 г. граф Д. А. Милютин подписва заповед за създаване на Българското опълчение. За негов командир е определен ген. Н. Г. Столетов. В края на октомври в Ливадия се провежда среща, на която присъстват император Александър II, граф Д. А. Милютин, ген. Н. Г. Столетов, Ив. С. Аксаков, С. М. Третяков, Т. С. Морозов. Взема се решение цялото обмундироване и снаряжение за планираните 6 български дружини да бъде подготвено от Московския славянски комитет, наричан от Столетов „Московски българо-славянски комитет“. Формирането на българските дружини започва в гр. Кишинев. В тях се включват много от българските доброволци, участвали в Сръбско-черногорско-турската война. След разгрома на двете славянски държави те са изгонени от сръбските власти на територията на Румъния. Тук грижите за тях, в очакване на Руско-турската война, поема БЦБО. В опълченските дружини влизат и много доброволци от средите на емиграцията и от вътрешността на страната. В началото на 1877 г. са формирани три батальона под името „Пеши конвой на главнокомандващия княз Николай Николаевич“. След обявяване на войната конвоят е реорганизиран в Българско опълчение. От началото на войната подготовката на българите продължава в Плоещ, формираните 6 опълченски дружини включват около 7500 души. Жителите на гр. Самара подаряват на Българското опълчение знаме, изработено още през 1876 г. и предназначено за въстаналите през април българи. Поради потушаване на въстанието знамето не е изпратено в българските земи и сега се предоставя на българската войскова част. Тържественото му връчване на 3-а опълченска дружина с командир подполк. П. П. Калитин става на 6 май 1877 г. край Плоещ. След форсирането на р. Дунав започва изграждането на 6 нови дружини, като за целта е свикан набор от вътрешността на страната. Така съставът на опълчението достига 10 хил. души. Бойното си кръщение опълченците получават при Ст. Загора. Героизмът, който те проявяват, предизвиква възхищението на руските командни кадри. „Българските дружини се биха и умираха геройски — донася ген. Раух. — Въпреки убийствения огън, измъкващ от боя цели редици, дружините не трепваха, но даже сами минаваха в настъпление и само когато почти половината от офицерите и низшите чинове излязоха от строя, отстъпиха пред грамадното числено превъзходство на противника.“ По-късно, при отбраната на Шипка, опълченските дружини предизвикват всеобщо възхищение със своите бойни прояви. На 12 април 1877 г. БЦБО отправя обръщение към българите с призив да се включат на страната на русите и да участват масово в борбата срещу общия неприятел. Два дни по-късно, на 14 април, Обществото е принудено да се саморазпусне, тъй като неговите инициативи и радикални виждания не били в унисон с разбиранията на руските официални среди. Въпреки всичко неговият призив е последван. Много българи се включват в разузнаването и събират необходимите за руското командване данни. Масова е стопанската помощ, оказана във всички фази на войната. За престоя на Предния отряд в Търново ген. Гурко донася в Главната квартира: „Три дни ни храниха даром.“ По време на ожесточените шипченски сражения габровските жители разнасят вода и патрони на самите позиции, грижат се за ранените, окуражават бранителите със своето присъствие. В зимните преходи през Балкана българите са неизменни водачи и със своя опит оказват неоценима помощ на редовната руска армия. Във вътрешността на българските земи се създават въоръжени чети, които извършват разузнавателни набези, охраняват селищата от набезите на башибозуците, извършват диверсионни акции и водят открити боеве с турските сили. Известни са четите на Петко войвода в Родопите, на Симо Соколов в Трън-ско, на Ильо Марков, Цеко Петков, П. Хитов и др. По време на бойните действия започва стихийното ликвидиране на последните остатъци на турските аграрни отношения. Унищожаването на чифлиците и премахването на феодалната система в областта на земеползването е основното съдържание на т.нар. аграрен преврат. Още по време на войната започва конституирането на местните управителни органи. Големи са заслугите в това отношение на Руското гражданско управление и неговия пръв ръководител княз В. А. Черкаски. В местните управителни органи влизат най-образованите и най-подготвените българи. Подпомагани от руските чиновници, те усвояват тънкостите на административното управление. Военният разгром на Турция, победата на Русия и масовото участие на българите в извоюването на свободата вдъхват надежда за справедливо разрешение на българския въпрос. След почти петвековно азиатско потисничество българският народ от Мизия, Тракия и Македония усеща повея на свободата, заживява с вярата в щастливото бъдеще за България Санстефански мирен договор. Характер и значение на войната След подписването на примирието между Русия и Турция на дневен ред излиза въпросът за сключването на мирния договор. Този проблем вълнува освен воюващите страни и всички Велики сили. Последните и сега се интересуват единствено от своите собствени интереси. И Англия, и Австро-Унгария държат за участие в изработването на договора, ако той не е в унисон с конфигурацията на силите и интересите, наложени чрез Парижкия мирен договор от 1856 г. и Лондонския протокол от 1871 г. Още в средата на ноември 1877 г. в руската Главна квартира в Пордим се изготвя проектът за мирния договор с Турция. Междувременно след една от битките край Плевен граф Андра-ши не пропуска да напомни на Новиков — руския дипломатически представител във Виена, че сега неутралитетът на Австро-Унгария бил особено полезен за Русия. При подготовката на проекта за мирния договор неговите автори не са уведомени за подписаната на 3 януари Виенска конвенция и за поетите според нея от Русия задължения. Поради тази причина между двата документа се получава грамадно разминаване, което особено релефно се изявява по въпросите относно Босна и Херцеговина и границите на България. По въпроса за Босна и Херцеговина в конвенцията от 3 януари се казва дословно следното: „Русия предоставя на австрийския император да избере времето и начина за окупация на Босна и Херцеговина“, а в Пордим-ския проект този пункт получава следната редакция: „На Босна и Херцеговина се дава автономно управление с достатъчно гаранции, като Австро-Унгария взема най-дейно участие в тяхното изработване.“ По въпроса за българските граници в проекта за мирен договор е отбелязано, че българската държава ще се простира „в границите на българската националност и в никакъв случай в по-тесни граници от тези, отбелязани на Цариградската конференция“. В същото време Виенската конвенция постановява да не се създава голяма славянска държава на Балканския полуостров. След преглеждане на Пордимския проект княз Горчаков не намира достатъчно смелост, за да направи необходимите корекции в духа на Виенската конвенция. Поради тази причина в Австро-Унгария посрещат изпратения проект за мир с недоволство и възмущение. Виена смятала, че Русия, подписвайки конвенцията от 3 януари, всъщност се отказва от постановленията на Цариградската конференция. Според този проект за мирен договор излизало, че Русия се отказва от подписаната от нея конвенция и се връща на позициите си от късната есен на 1876 г. в Цариград. При това положение се стига до подписването на Сансте-фанския мирен договор. Без да е информиран за Виенската конвенция, Н. П. Игнатиев налага в Сан Стефано решенията на Цариградската конференция. Със запазването в тайна на преговорите с Виена княз Горчаков всъщност поощрява Игнатиев към подписването на такъв предварителен мирен договор. Договорът е подписан на 19 февруари 1878 г. в селището Сан Стефано, отстоящо на 12 километра от Цариград. Той е прелиминарен, което означава, че Русия има намерение да се вслуша в претенциите на останалите Велики сили. Според чл. 6 България е автономно, трибутарно княжество с християнско правителство и народна войска. Границата й на запад започва от р. Тимок, после следва билото на Стара планина, спуска се на юг западно от Пирот и при Враня достига до р. Българска Морава. Оттам през Скопска Черна гора минава западно от Куманово и Тетово до планината Кораб. След това завива на юг по р. Дрина западно от Охридската каза, западно от казите Корча и Старово до планината Грамос, Костурското езеро и р. Мътеница. Оттам завива на изток, като минава южно от Йени-дже Вардар (гр. Яница) до устието на р. Вардар северно от Солун, през езерото Бешик гьол (Волве) с излаз на Бяло море до залива Бору гьол (Порто Лаго). Оттам границата се отправя на север през Родопите. Преминава през Крушевската планина, Чернатица, Ешек кулак и Кара Кулас, пресича р. Марица на север от Одрин, заобикаля Лозенград от юг и достига Черно море. Като следва морския бряг, границата достига до Манга-лия, оттам пресича Добруджа на северозапад и при Расово стига на дунавския бряг. За северна граница служи р. Дунав от Расово до устието на р. Тимок. Санстефанският мирен договор не се налага на Турция единствено в резултат на военния й разгром от страна на Русия. Той е съобразен с проявите на национално самосъзнание на българския народ при изграждането на Екзархията и с решението на българския национален въпрос, прието от Цариградската посланическа конференция. Новите територии, включени в състава на Санстефанска България, в сравнение с тези, предвидени във фермана от 1870 г. и решенията на конференцията от 1876 г., са населени предимно с българско население, но излазът на Бяло море издава част от целите на руската дипломация и руската политика на Балканите. В същото време съюзниците на Русия във войната са компенсирани заради тяхното участие в кампанията срещу Турция с чисто български земи и население. Така според този договор Сърбия получава Ниш, Прокупле, Куршумлия, Лесковац и прилежащите им райони, а Румъния — Северна Добруджа. Според решенията на Цариградската конференция тези земи са включени в състава на предвидените две автономни български области. Санстефанският мирен договор удовлетворява почти изцяло българите въпреки направените отстъпки в полза на Сърбия и Румъния. Освен това той осигурява държавната независимост на Черна гора, Сърбия и Румъния. Договорът ликвидира съществуващите деспотично-азиатски порядки, наложени и отстоявани в продължение на векове в Европейския югоизток и се явява сериозна стъпка към окончателното разрешаване на Източния въпрос. Безспорно най-голямо значение подписаният на 19 февруари мирен договор има за България. С този договор се премахват остатъците на остарялата господстваща система и се открива пътят за свободното развитие на новите буржоазни отношения, наложили се в българското общество в предходните десетилетия на XIX век. В този договор всички българи виждат залог за просперитет на обединената и освободена българска нация. Каталог: files -> files files -> Р е п у б л и к а б ъ л г а р и я files -> Дебелината на армираната изравнителна циментова замазка /позиция 3/ е 4 см files -> „Европейско законодателство и практики в помощ на добри управленски решения, която се състоя на 24 септември 2009 г в София files -> В сила oт 16. 03. 2011 Разяснение на нап здравни Вноски при Неплатен Отпуск ззо files -> В сила oт 23. 05. 2008 Указание нои прилагане на ксо и нпос ксо files -> 1. По пътя към паметник „1300 години България files -> Георги Димитров – Kreston BulMar files -> В сила oт 13. 05. 2005 Писмо мтсп обезщетение Неизползван Отпуск кт Изтегляне 1.76 Mb. Сподели с приятели:
|