Граници, периодизация и същност на българското възраждане
Изтегляне 1.76 Mb.
|
| По своя характер Руско-турската война от 1877–1878 г. е прогресивна, освободителна война. Независимо от интересите, които преследва официална Русия, независимо от стремежите й за налагане най-вече на своето собствено влияние на Балканите, обективните резултати дават основание за оценяване на тази война с положителен знак. За освободените български територии войната изиграва ролята на буржоазно-демократич-на революция, която разкрива пътя на новите буржоазни отношения, която дава простор на личната инициатива и свободното развитие на частната собственост. В този смисъл Руско-турската война трябва да се оценява като едно от най-важните събития, които довеждат до възкресяването на българската държавност след почти цели пет века чуждоземно владичество.
Берлински конгрес и последвалият го мирен договор Санстефанският мирен договор предизвиква недоволството както на всички Велики сили, така и на балканските страни. Англия и Австро-Унгария открито заявяват, че Русия се захванала самоволно с разрешаването на Източния въпрос, без да се интересува от мнението на другите заинтересовани от този проблем. Особено недоволство сред западните покровители на Турция предизвиква обстоятелството, че българското княжество има излаз на Бяло море. Против този излаз се обявяват всички под претекст, че той ще бъде използван от Русия, за да утвърди своето присъствие в Средиземно море и по този начин да наруши равновесието на европейските морски сили. Мирният договор от Сан Стефано довежда до втвърдяване на позицията на западните сили по Източния въпрос и до консолидирането на техните политически инициативи. Англия заплашва Русия с военни действия. Тя е подкрепена от виенското правителство, което постоянно изтъква, че Петербург е нарушил поетите ангажименти от 3 януари 1877 г. за несъздаване на голяма славянска държава на Балканския полуостров, Франция и Италия припявали в същия глас и единствено Германия се въздържа от нападки спрямо Русия и подписания мир, но тя съветва северната империя да бъде по-отстъпчива и по-сговорчива със своите опоненти. Създалата се неблагоприятна ситуация довежда до поредица дипломатически инициативи от руска страна, които имат за цел да неутрализират основните противници. През март 1878 г. граф Н. П. Игнатиев посещава Виена с цел да води преговори по спорните въпроси. Неговата мисия завършва без успех, тъй като и император Франц Йосиф, и граф Андраши настояват за спазване на постигнатите по-рано договорености и не искат да чуят дори за българска държава с границите, начертани на 19 февруари 1878 г. Неуспехът на Игнатиев прави руското правителство по-отстъпчиво и през април то се съгласява по принцип с предложението на Виена за разделянето на България на две части. През май посланикът на Русия в Лондон граф П. Шува-лов постига споразумение с министъра на външните работи Солсбъри Англия да не възразява срещу присъединяването на Южна Бесарабия, Карс и Батум към Русия, а последната се съгласява с разделянето на България на две части, като границата трябвало да премине по билото на Стара планина. По постигнатите договорености е подписана специална тайна конвенция, която на практика решава съдбата на българската държава. След подписването на конвенцията канцлерът на Германия Ото фон Бисмарк издига идеята за среща в Берлин с цел обсъждане на Санстефанския договор. Така се стига до Берлинския конгрес. Причините, поради които се избира Берлин за място на този конгрес, трябва да се търсят преди всичко в това, че Германия и нейният канцлер афишират до това време пълна незаинтересованост към Османската империя и Балканските проблеми. При това положение столицата на Германия се оказва приемлива и за Русия, и за останалите Велики сили. Освен това до този момент Германия е настроена сравнително благосклонно към Русия и още преди започването на конгреса Бисмарк желае да разбере позициите на Петербург с намерение да ги подкрепи. На тази позиция на немския канцлер Горча-ков заявява: „Аз нямам нужда от Бисмарк за сключване на мирния договор.“ За делегати на Русия са определени канцлерът А. Горчаков, посланикът в Лондон граф П. Шувалов и посланикът в Берлин П. П. Урби. Английски делегати са министър-председателят Биконс-филд, министърът на външните работи Солсбъри и посланикът в Берлин Ръсел. Австро-Унгария изпраща в германската столица своя министър-председател Андраши, посланика в Берлин Каро-ли и посланика в Рим Хаймерле. Представители на Франция са министърът на външните работи Вадингтон, посланикът в Берлин Сан Валие и служителят във външното министерство Депре. Германските делегати на конгреса са канцлерът Бисмарк, държавният секретар Бернхард Бюлов и посланикът в Париж Хоен-лое. Турция е представена от Каратеодори паша, Мохамед Али паша и посланика в Берлин Садулах бей. Заседанията на конгреса започват на 1 юни 1878 г. и завършват месец по-късно — 1 юли 1878 г., когато е подписан Берлинският мирен договор. Според него Санстефанска България е унищожена, а българските земи са разпокъсани на няколко части. Северна България, без Северна Добруджа, и Софийският санджак образуват Българско княжество, зависимо от Портата. То има територия 63 752 кв. км и население 2 007 919 (по преброяване от 1881 г.). Южна България под названието Източна Румелия е обособена като автономна област под върховната военна и административна власт на султана. Югозападните български земи, известни като Македония, Беломорска Тракия и Одринско се връщат на Турция. Северна Добруджа и според този договор се предоставя на Румъния, а към Сърбия се присъединява Нишкият санджак (така е и по Санстефанския договор) плюс Пиротско и Вранско. Специален член на Берлинския диктат постановява, че всички договори за търговия и мореплаване, както и всички конвенции и спогодби, сключени по-рано между Великите сили и Портата, остават в сила и за Княжество България. Този текст засилва зависимостта на Княжеството и съхранява режима на капитулациите и за свободните български земи, а това е в интерес единствено на съставителите на договора, тъй като по този начин те запазват за себе си митническите привилегии, които действат в предходните столетия в търговските взаимоотношения с Османската империя. Още по-жестоки са клаузите на Берлинския договор по отношение на Източна Румелия. Тя, като неделима част от империята, трябвало да приема като задължителни договорите, конвенциите и международните споразумения, вече подписани, или тези, които предстои да бъдат сключени между Портата и другите държави. По настояване на западните покровители на империята с договора се постановява, че пребиваването на руските войски в България се съкращава от две години на девет месеца. Страхът от присъствието на руските войски на Балканите и притеснението от изграждане на боеспособна българска армия с руска помощ обединява опонентите на Русия и те съумяват да намалят чувствително срока на присъствие на руски военни сили, заложен в Санстефанския договор. Берлинският договор потвърждава независимостта на Сърбия, Румъния и Черна гора. Освен това той дава правото на Австро-Унгария за 30-годишна окупация на Босна и Херцеговина. Русия получава исканите териториални придобивки в Мала Азия и Южна Бесарабия в Европа. Берлинският конгрес и последвалият го мирен договор са поредният ход на Великите сили, който доказва, че в политиката няма морал, а единствено и само интереси. За сетен път големите капиталистически държави в Европа демонстрират своето единство при уреждането на спорни въпроси, които не накърняват тяхната териториална цялост. От Виенския конгрес през 1815 г. т.нар. Велики сили диктуват всички важни събития на континента. Частичната пренастройка на европейския концерт при различни ситуации не променя картината като цяло. Самото разделяне на държавите на велики и други предопределя и отношенията между тях — отношения на неравноправност, на подчиненост, зависимост, сервилничене… Отношения, които винаги са в полза на големите. По отношение на България решенията на конгреса в Берлин са крайно реакционни. Преживяла два века на възход, българската нация получава признание и от Османската империя през 1870 г., когато Високата порта начертава границите на Българската екзархия, и от представителите на всички Велики сили в Цариград по време на Цариградската посланическа конференция през декември 1876 — януари 1877 г., когато тези граници, с незначителни поправки, са потвърдени от всички. По това време 1870–1876 г. те не са наложени със силата на оръжието или поради военния разгром на Османската империя. Те са очертани единствено съобразно живеещото в тях българско население. Две години по-късно, през 1878 г., представителите на същите тези Велики сили променят тотално своето мнение по този въпрос, което идва да подскаже, че „обективността“ им е в тяхната сила. Разпокъсването на българската нация и територия се отразява по един невероятно жесток начин върху българите. Нарушен е икономическият и духовният ритъм, в който те живеят десетилетия наред, разпокъсано е едно тяло, чиито части се поставят в крайно неравностойно положение, заложени са противоречия, които ще пречат вечно за пълното счленяване на разпокъсаното. В същото време са заложени, и то умишлено, междунаци-онални и междудържавни противоречия в Европейския югоизток, които ще се проявяват постоянно с различна сила. Творците на тези противоречия, които играят вечната роля на съдници и арбитри, обаче знаят отлично, че когато двама или повече се карат, третият или някой друг печели — и то много, и то невероятно много по съвсем елементарен начин. Принципът „разделяй и владей“ в случая показва по блестящ начин своята правота и своята вечност. След Берлинския конгрес българите са изправени пред трудно разрешими задачи — за национално обединение, за национална консолидация, за икономически просперитет, за духовен подем… все процеси, чийто естествен ход е прекъснат насилствено и чието възстановяване изисква неимоверни сила и воля. Браилски бунтове (1841–1843 г.)MOJE BI KAM 8 VAPROS В края на 30-те и началото на 40-те години на XIX век революционното брожение се разпростира и в други райони на българските земи, а също така и сред българската емиграция. Създаденото в Атина „Македонско дружество“ си поставя за цел да подготви българите за революционна борба. В същото време се раздвижват българските емигрантски колонии на север от Дунава и в Южна Русия. В тази обстановка се стига до опитите за въстание, известни в историята като Браилски бунтове. Първият бунт е свързан с имената на сръбския капитан Татич (Милое Станиславович) и българина капитан Васил хаджи Вълков. Идеята на затворниците е да се формира голяма и добре въоръжена чета в Браила, която да се прехвърли на юг от Дунав и да предизвика масово въстание на българите. В подготовката на това дело са посветени много български търговци, занаятчии, сезонни работници, интелигенти. Действията на двамата капитани не остават тайна за румънските власти. През юли 1841 г. четата в състав от около 300 души е готова, но когато на 13 юли се отправя към пристанището и започва подготовката по преминаването на реката, тя е нападната от подразделения на румънската армия. В завързалото се сражение една част от четниците намират смъртта си, друга част съумява да се спаси, а 53 души са заловени и осъдени на каторжен ТРУД. Непосредствено след провала на този опит започва подготовката на Втория браилски бунт. Негови организатори са Георги Стойков Раковски и гръцкият капитан Ставрос Георгиу. Раковски пристига в Браила през август 1841 г. с гръцки паспорт на името на Георги Македон. Тук българинът се подвизава като частен учител по гръцки и френски език. В изпълнение на разработения от „Македонското дружество“ план той трябвало да организира за борба българската емиграция на север от Дунав. В същото време друг член на дружеството, Стоян Стоянов Ми-хайловски (бъдещият Иларион Макариополски), се установява в Търново. Старата българска столица се избира за вътрешен център на предстоящото въстание. В Браила българските и гръцките съзаклятници формират революционна организация, в която от българска страна освен Раковски влизат още Петър Ганчев, Георги Казака, поп Прокопи. Клонове на тази организация са изградени в редица селища на Влашко, Молдова и Бесарабия. Според разработения план въстанието на българи и гърци трябвало да започне през февруари 1842 г. в Галац и Браила. Формираните отряди ще преминат по замръзналия Дунав в българските земи и ще вдигнат народа на въстание. И този път опитът за съвместни действия на българи и гърци пропада. Раковски и останалите главни организатори на заговора са разкрити, арестувани, отведени в Букурещ и осъдени. Шест души, между които Георги Раковски и Ставрос Геор-гиу, получават смъртна присъда. Като гръцки поданици двамата са изпратени за Атина. В Цариград Раковски съумява да надхитри стражите, избягва и с помощта на гръцки патриоти заминава за Марсилия. Разкритията на румънските власти и тежките присъди над заловените съзаклятници не спират революционното брожение сред емиграцията в Браила. Като най-дейна фигура сред българите сега се изявява Андрей Дешев. Под негово ръководство съзаклятническата организация изгражда свои подразделения в редица градове. Подготовката на новото въстание се засилва особено много през 1843 г., когато в Браила пристига участникът в първия бунт капитан Васил Хаджи Вълков. Като негови помощници действат капитан Станко Радович и Никола Фили-повски. При подготовката и на Третия браилски бунт организаторите предвиждат създаването на голяма чета, която да премине в българските земи и да вдигне народа на въстание. И този път обаче поради предателство опитът за въоръжено нади-гане пропада. През септември ръководителите на подготвения бунт са арестувани и изпратени на каторга в солните мини. Трите Браилски бунта са един неповторим епизод на балканска солидарност в борбата срещу общия поробител. В тях участват и българи, и гърци, и сърби, и румъни. Това, което не съумяват да направят правителствата на балканските държави, го правят обикновените хора, обединени от общия стремеж към свобода. Освободени от национални пристрастия и користни планове, участниците в Браилските бунтове доказват на практика възможността на общото действие срещу азиатските нашественици. Тази е и основната причина, поради която представителите на великите сили посрещат с голямо безпокойство и страх това проявление на балканско разбирателство и Промени в селското стопанство KAM 9. През XVIII и началото на XIX в. селското стопанство на империята, което се отличава със своята консервативност, търпи значителни промени, обусловени от разложителните процеси и зараждането на новите буржоазни отношения. В наложената в българските предели аграрна система се наблюдават нови процеси, свързани с трансформацията на основната същност на послужебното земевладение. Ако в по-ранните векове спахията не обръща особено голямо внимание на лена си, тъй като основните средства за живот той получава от плячката в победоносните войни на империята, след като войните започват да вещаят повече смърт, отколкото плячка, спахията обръща своя поглед към сигурния източник на доходи — земята. Поради тази причина сред ленниците и другите притежатели на парични средства се засилва тенденцията за придобиване на частновладелчески земи и за превръщане на послужебното в лично земевладение. Спахиите придобиват в непосредствено владеене земя чрез най-различни средства — открито заграбване на селската земя, отнемане на земята за неизплатен дълг, покупко-продажба, разработване и присвояване на пустеещи държавни земи, възстановяване на стари поселения и разработване на прилежащите земи, създаване на говедовъдни стопанства (совати) и т.н. Посочените пътища за придобиване на земя като лично владение са в разрез със съществуващото аграрно законодателство, но корумпираната турска администрация дава достатъчно възможности за преодоляването на законовите препятствия. Присвоените парцели земя постепенно се трансформират в частновладелчески стопанства, наречени чифлици. Турският термин чифлик означава средно по размер еднолично селско стопанство, чиято поземлена площ варира от 60 до 150 дюнюма (един дюнюм е равен на 919,3 кв. м) и се обработва с един чифт работен добитък. Това определение за чифлика се съдържа в Закона за земите от времето на султан Мехмед III (1583–1603). То се запазва и в Закона за земите от 1858 г. Според османското законодателство чифлик е земята на всяко селско раетско домакинство. По същия начин се наричат и послужебните ленове, дадени от държавата на войници от помощните родове войска или на лица, натоварени с воен-ностопански и военноадминистративни задължения. Тези поземлени владения са по същество феодални стопанства. Възникналите в края на XVII и в следващите XVIII и XIX в. чифлици се различават съществено от тези, споменати в двата закона. Основните отлики се заключават в начина на придобиване на земята и изграждане на чифлишкото стопанство, в аграрните отношения, наложени в новите чифлици, в начина на производство и в целите на това производство. Земята в чифлишкото стопанство практически е лична собственост, която донякъде се доближава до буржоазния поземлен режим. Чифликът е стоково стопанство, в което се използва както изполичарството и кесимджийството, така и наемният труд на ратаи, аргати, момци и слуги. Изполичарят е селянин, който взема определено количество земя за обработка от чифликчията и се задължава да му предостави половината от получената продукция. Кесимджията пък предварително се договаря за количеството продукция, което трябва да предаде на земевладелеца срещу дадената му за обработка земя. Тъй като в чифлишкото стопанство се срещат и старите форми на взаимоотношения, представени от изполицата и кесима, и новите форми на взаимоотношения, представени от хората, продаващи своята работна сила срещу съответно заплащане, то трябва да бъде окачествено като преходно стопанство, появило се и получило развитие в специфичните условия на източния азиатски деспотизъм. Териториалното разпределение на чифлиците е твърде неравномерно. Те възникват най-често около големите търговски центрове — градове, панаири, тържища и край оживените търговски пътища. В тези стопанства буржоазните отношения се изявяват в по-чист вид, отколкото в чифлиците, намиращи се в Добруджа, Македония и Северозападна България. Що се отнася до количеството земя, включена в чифлишките стопанства, трябва да се отбележи, че тя, ако я наречем условно чифлишка земя, не е доминираща дори в онези райони, където този тип стопанство има най-широко разпространение. През XVIII век се появяват и т.нар. господарски земи, или господарлъци. Те са характерни най-вече за Западна и Северозападна България и се оформят успоредно с възникването на чифлиците чрез отнемане на селската земя и създаване на феодални имения от нов тип — със стокова насоченост. Аграрният режим в този край е специфичен, тъй като до 1701 г. земите там са хасови владения на султанското семейство и великите везири. Освен това поради малочислеността на домакинствата в отделните села — според Хр. Гандев 80 % от селищата имали от 10 до 30 къщи — огромни пространства от тази земя спадат към категорията „меват“ — мъртва земя. Тя не се обработва, но и никой нямал право да се установи върху нея. Землищата на отделните села варират от 500 до 2000 дка, като в тях се включват както нивите, градините, бостаните и лозята на отделните селяни, така и земите за общо ползване — ливади, мери, кории и др. Цялата останала необработваема земя — „меват“, формира държавен поземлен фонд, с който се разпорежда султанът. Задълженията на селското население в хасовите земи се състоят в това, че ежегодно то заплаща на специалните надзорници, ръководени и подчинени административно на Видин десятък от добиваната от тях продукция в пари. Тази практика поставя това население в доста неизгодно положение в сравнение със спахийските селяни, тъй като то трябвало да намира пазар за своите произведения, за да получи необходимите му средства. В същото време селяните в Северозападна България не притежават тапии за земята, която обработват — т.е. те са лишени от документа, който гарантира техните владелчески права. Като резултат производството на селскостопанска продукция намалява значително, а към края на XVII и началото на XVIII век селското население в този район прави всичко възможно, за да скъса връзката с хасовата зависимост — изоставя се на произвола обработваната земя, използват се земи от държавния поземлен фонд, което деяние трудно се контролира от административните органи, напускат се старите местоживе-лища и се търсят нови… Вследствие на всичко това доходите на султанското семейство и великите везири намаляват постоянно. През 1701 г. управителят на хасовите земи във Видин предлага на султанския диван в Цариград да се промени режимът на земеползване в този край, като на селяните и на желаещите да обработват земя се издадат тапии, удостоверяващи вла-делческите им права. Това щяло да повиши заинтересоваността им и съответно ще доведе до увеличаване на приходите. Още същата година предложението е прието и хасовите земи се изравняват по режима на земеползване с мирийската земя. Промяната дава възможност за придобиване на владелчески права върху земята на всички заинтересовани категории население, но тя облагодетелства най-вече турските търговци, занаятчии и обикновени граждани. Срещу големи подкупи те успяват да получат от видинската управа тапии за землищата на цели села. Селяните запазват само мюлковата земя в чертите на селището и в непосредствена близост до него. В невъзможността да се отделят от жилището си и от малките собствени поземлени парцели, те са принудени да работят в т.нар. господарски земи или господарлъци като изполичари и кесимджии. След появата на този вид земевладение селяните продължават да заплащат хасов десятък в пари. Освен това те вече изпълняват задълженията си и към новите поземлени собственици, които ги обременяват с всевъзможни натурални и парични вземания. В същото време те са ограбвани и от надзорниците на агите (господарите), което допълнително усложнява и утежнява положението им. Най-масовото разграбване на селските земи във вид на господарлъци съвпада с времето на Осман Пазвантоглу, но този процес продължава и в следващите десетилетия. Според Хр. Гандев „в тази област е била извършена приблизително за 80 години (от средата на XVIII докъм 40-те години на XIX век) една грандиозна поземлена експроприация, при която земята на много селяни от хасовите райони се превърнала в частна поземлена собственост на еничари, чиновници, търговци и изобщо градски елементи, които се слели с господстващата феодална класа“. Заплетеният възел от аграрни противоречия в Западна и Северозападна България се усложнява дотолкова, че той, при отсъствието на ясни правни норми, можел да се разреши единствено чрез силата. От казаното дотук следва, че през XVIII и началото на XIX век спахийската система се намира в пълно разложение. Вместо да изпълнява своите задължения, спахията съсредоточава цялото си внимание към ленното владение или чифлика, които му осигуряват необходимите средства за живот. След създаването на редовна армия спахийството се превръща в ненужно бреме, поради което държавата пристъпва към премахване на военноленната система. Аграрната реформа започва през 1832 г. и преминава през три етапа. Първият продължава от 1832 до 1838–1840 г. Оттогава започва междинният етап и той продължава две години — 1840–1842 г. Характерното за тези два етапа е това, че в юридическо отношение връзката между ленника и неговото владение не се променя, но се появява една междинна фигура между спахията и селяните — това е държавният чиновник. През първия етап той събира данъците и той ги разпределя, а през втория — установява действителните доходи на ленното владение. Третият етап започва през 1842 и завършва през 1844 г. По това време спахиите са пенсионирани на базата на установените през втория етап доходи, а ленните им владения са отнети окончателно. Аграрната реформа не засяга Западна и Северозападна България. Турското правителство се ръководи от свои собствени съображения, за да пропусне този край. Близостта на Сърбия и отсъствието на мюсюлманско население по селата принуждава Портата да се съобразява с местните аги. Едва след поредицата селски въстания, започнали през 1833 и завършили с Видинското въстание от 1850 г., Цариград решава да проведе реформата и в тези български земи, но тук селяните, за разлика от останалите райони, са принудени да откупят земята от бившите вече притежатели на господарлъците. Каталог: files -> files files -> Р е п у б л и к а б ъ л г а р и я files -> Дебелината на армираната изравнителна циментова замазка /позиция 3/ е 4 см files -> „Европейско законодателство и практики в помощ на добри управленски решения, която се състоя на 24 септември 2009 г в София files -> В сила oт 16. 03. 2011 Разяснение на нап здравни Вноски при Неплатен Отпуск ззо files -> В сила oт 23. 05. 2008 Указание нои прилагане на ксо и нпос ксо files -> 1. По пътя към паметник „1300 години България files -> Георги Димитров – Kreston BulMar files -> В сила oт 13. 05. 2005 Писмо мтсп обезщетение Неизползван Отпуск кт Изтегляне 1.76 Mb. Сподели с приятели:
|