Износ на основни стоки (хил. тона)

Субсидии за площи и добиви от полски култури

Българските производители, отглеждащи полски култури, могат да получават от Евросъюза субсидии само за определен (до 290 кг) среден добив на декар. На тях няма да се дават субсидии за произвежданите над този добив количест-ва продукти от отглеждани на полето селскостопански расте-ния. Както е известно, такова ограничение не е поставено на фермерите в 15-те стари страни – членки на ЕС, където средните добиви от основни зърнени култури (пшеница, ечемик, царевица) отдавна са достигнали 400–800 кг на декар.

При установената в ЕС система на субсидиране на от-глеждащите полски култури, отделните субсидии се отпус-кат предимно за тон произведена продукция. На нашите производители ще се дават субсидии за сравнително ниски средни добиви, следователно предоставяните им общи суми на единица площ ще бъдат неколкократно по-малки от тези на производителите от другите страни – членки на ЕС.

За да получи право на определената в Комисията по земеделие на ЕС субсидия (66 евро на тон зърно), българският зърнопроизводител би трябвало да произведе един тон зърно от 4 дка зърнени култури (тъй като от тези култури му се признават средни добиви до 290 кг/дка). Същата сума се предоставя на западноевропейския фермер за около 1,5 дка зърнени култури, от които му се признават ежегодно добиваните по над 700 кг зърно.

В Договора за присъединяване на България към ЕС са посочени и наложените на нашата страна производствени квоти. Уточнени са паричните суми, които ще се предос-тавят за спазени квотни договорености. Квоти са определени предимно за размера на площите, на средните добиви и общото производство на основни полски култури.

Засега квотата за размера на площта на твърдата пше-ница у нас е фиксирана на 218 хил. дка, а на бобовите култури – на 180 хил. дка (преди 1989 г. в нашата страна ежегодни са засявани варива на площ над 600 хил. дка).

В
33. Аграрна политика

рамките на ЕС е почти невъзможно да се осъщест-вява специализация на нашата страна в производството и износа на твърда пшеница, въпреки осигуряваните преки плащания (25 евро на дка) на посевна площ на твърда пшеница, която се използва предимно за изготвяне на грис и макаронени изделия и за подобряване на качеството на хляба. При държавния социализъм за повишаване на хлебопекарните качества на произвеждания у нас хляб дори са внасяни известни количества (200–300 хил. т годишно) твърда пшеница. Отглеждането на тази специфична култура е ставало в определени райони.

През последните години в нашата страна ежегодно се засяват около 150–200 хил. дка твърда пшеница и се прибират около 60–70 хил. т зърно (среден добив – около 400 кг на декар). В Италия ежегодно се засяват с твърда пшеница 14 млн. дка и се добиват около 4 млн. т зърно; в Испания – съответно 7 млн. дка и 1,2 млн. т; в Гърция – 6 млн. дка и 1,2 млн. т; във Франция – 4,5 млн. дка и 2 млн. т.

Приведените данни показват, че зърнопроизводителите в посочените държави осъществяват специализирано производство и задоволяват основните потребности от твърда пшеница на западноевропейските пазари. Главно към тези държави ще се насочват европарите, които ще се отпускат на производителите на твърда пшеница.

Квоти (в рамките на които ще бъдат давани субсидии) са поставени и за други полски култури, чиито продукти са търсени на западноевропейските пазари. Български земеделски стопанства могат да получават определени парични суми (30–200 евро) за тон продукция, чието ежегодно производство е до следните квотни количества:

• дълго ленено влакно – 13 т;

• късо ленено и конопено влакно – 48 т;

• ориз – до среден добив 460 кг/дка (пълното плащане на площ ще възлиза до 34,5 евро на дка).

За продуктите, произвеждани над посочените крайно ограничени квоти, няма да се дават субсидии. Извънквотните продукти, оставени без финансова подкрепа, са неконку-рентоспособни както на международните, така и на вътреш-ните пазари.

Съгласно с решенията на Съвета на министрите на страните – членки на ЕС, до 2010 г. българската държава не фигурира в дългосрочните планове на ръководните органи на Евросъюза за субсидиране и на определената годишна квота (9 хил. т) за производството на памук. В това производство ще се специализират предимно Гърция (където е предвидено ежегодно да се отглежда по 3,7 млн. дка памук) и Испания (850 хил. дка). Гръцките и испанските памуко-производители ще получават от Евросъюза по 50–100 евро на декар, засят с памук.

Европейски фондове ще отпускат парични помощи и за произвеждани у нас сравнително малки количества тютюни. Определената квота на българското производство на тютюн е около 47 хил. т, в т.ч. дребнолистен – 35 хил. т и едролистен – 12 хил. т. Сега значителна част от посоченото квотно количество тютюн се изкупува и изнася в чужбина, включително от гръцки и американски фирми (“Сокотаб” и “Даймънд”). Останалото количество тютюн се пласира на вътрешния пазар.

Както е известно, преди 1989 г. в нашата страна еже-годно са произвеждани по над 120 хил. тона тютюн. Над две трети от това количество е изнасяно във вид на суров тютюн или цигари срещу големи (за мащабите на нашата държава) валутни ресурси.

Определената квота – 47 хил. т за максимално произ-водство на тютюн в нашата страна, е много по-малка от получените през 2003 г. тютюневите реколти в Турция (152 хил. т тютюн), в Гърция (121 хил. т) и в Италия (106 хил. т). Почти равна на българската квота е произведеното количество (44 хил. т) тютюн в Испания.

При това положение държавната компания “Булгартабак” трудно може да възвърне глобалната си слава на водещ производител и износител на тютюн и цигари. Това би могло да стане чрез осъществяване на протекционна аграрна политика, включително и като се прекрати порочната практика на изкупуване на силно субсидирани български тютюни от отвъдокеански и други чуждестранни фирми. Нашите тютюни, чиито цени съдържат субсидии, би трябвало да се изкупуват предимно от местни производители на цигари, които фактически носят големи печалби. Така ще се създават предпоставки за превъзмогване на растящото негодувание на данъкоплатците, субсидиращи чуждестранни изкупвачи на тютюни, за избягване на реалната опасност от по-нататъшно свиване на българското тютюнопроизводство и за запазване на поминъка на стотици хиляди български граждани.

Сякаш ултимативно е наложена и квотата за произ-водството на консервни сортове български домати. Тази квота е 156 хил. т (през 1989 г. у нас са произведени около 500 хил. т домати за преработка). Размерът на субсидията е 35,50 евро за тон произведени домати. Общата сума, която Европейската комисия отпуска на страната за отглеждане на консервни сортове домати е около 5,4 млн. евро.

С приемането на ограничена производствена квота за домати у нас са блокирани процесите на международна специализация на българската консервна индустрия. Пренеб-регнати са вековните градинарски традиции на българите и най-вече прекрасните почвено-климатични условия за от-глеждане на зеленчуци в нашата страна.

В нашата страна почвените и климатичните условия благоприятстват развитието на зеленчукопроизводството. Тя не е изложена на опустошителни природни бедствия (урагани, тайфуни). Още преди няколко века десетки хиляди български градинари са снабдявали други народи със зеленчуци. Отивали са на гурбет в европейски и други страни, където са създавали едри градинарски стопанства и еснафства².

През 1989 г. у нас са произведени над 800 хил. т домати, от които 80 хил. т са изнесени извън страната в прясно състояние. Същата година българското производство на стерилизирани зеленчукови консерви възлиза на 188 хил. т, от които 134 хил. т, или над 70 на сто са изнесени в чужбина. Това е показател за високата международна специализация на българската консервна промишленост. Не е случаен и фактът, че по това време в гр. Стара Загора и други наши градове вече е създадено и успешно функционира машиностроене, което изготвя машини и оборудване за преработка на зеленчуци и плодове.

При ограниченото квотно производство на домати у нас не могат да се задоволяват потребностите на вътрешния пазар на зеленчукови консерви. Българските зеленчукопроизводители биват изолирани от пазарите на страните – членки на Европейския съюз. Отпуснатата им малка субсидирана квота ги поставя в неизгодни позиции спрямо зеленчукопроизводителите от страните, където е концентрирано производството на зелен-чуци и зеленчукови консерви в Евросъюза. Така например бъл-гарската производствена квота (156 хил. т) за консервни сортове домати е 7–8 пъти по-малка от тази на Гърция (1,211 хил.т) и Португалия (1050 хил. т)³, които са сходни на България страни (по брой на населението и размер на обработваемата земя).

Практически това означава, че на Гърция и Порту-галия ежегодно се отпускат от европейски фондове по около 40–43 млн. евро за отглеждане на консервни сортове домати (срещу 5,4 млн. евро на България). Гръцките и португалските фермери могат да интензифицират зеленчукопроизводството върху големи площи и да осигуряват субсидирани и конкурентоспособни домати за преработка. В нашата страна градинарството и консервната индустрия задоволяват главно нуждите на местното население. Не е изключено след време собствеността и управлението и на тези стопански подотрасли и дейности да премине в ръцете на чужденци. Това засяга най-вече онези наши производители, които произвеждат домати и консерви над определената от Европейския съюз квота за нашата страна. Техните стопанства се развиват изцяло за своя сметка и трудно могат да оцеляват в острата конкурентна борба с производителите, субсидирани от Евросъюза.

В системата на Европейския съюз нашата страна все още би могла да се специализира в производството на домати за прясна консумация. През периода 2005–2008 г. у нас са за-саждани общо по около 150 хил. дка площи с домати, от които са получавани средногодишно по около 150 хил. т. През същия период в Европейския съюз най-големи площи има в Италия и Испания. В началото на ХХІ в. общото производство на до- мати в 27-те страни – членки на ЕС, възлиза на около 18 млн. т, в т.ч. Италия – 6 млн. т, Испания – 3,9 млн. т, Гърция – 1,4 млн. т, Франция – 700 хил. т, Румъния – 500 хил. т.

В съседна Турция, която кандидатства за пълноправно членство в Евросъюза, ежегодно се произвеждат по 10–11 млн. т домати. През 2008 г. производството на зеленчуци на Турция e било около 27 млн. т, или над 40 % от общото количество (около 62 млн. т), произведено в 27-те страни – членки на ЕС. Турското производство на плодове е било близо 16 млн. т, или над 30 % от това на Евросъюза като цяло.

Всепризнато е, че българските сортове домати значително превъзхождат по вкус и консистенция тези, произвеждани в посочените страни, което е предимство за извоюване на челно място на европейския пазар.

В страната ни би могло да се организира крупно производство на пипер, краставици, арпаджик.

Мизерни и безперспективни са и договорените квоти за размера на площите на овощните градини и за обема на производство на плодове в нашата страна. Тези квоти са определени след безогледното унищожаване на повечето български овощни насаждения, без да се имат предвид без-спорните постижения и потенциалните възможности на родното овощарство. Пожертвано е българското овощарство. За пореден път е дадено съгласие за присъединяване на България към Евросъюза на всяка цена.

Договорена е национално гарантираната (субсидираната) площ на черупковите плодове – орехи, бадеми, лешници, шамфастък и рошкови. Квотата за площите на черупковите плодове в нашата страна е определена на близо 120 хил. дка (преди 1989 г. площите само на орехите са били около 170 хил. дка).

Договорена е и квотата на субсидираното производство на праскови за промишлена преработка. Тази квота е до 17,8 хил. т праскови годишно. Нейният обем е близо шест пъти по-малък от количеството (100 хил. т) на произведените през 1989 г. у нас праскови (половината от които са преминали през промишлена преработка). Българското производство на праскови за преработка се субсидира от европейските фондове с парични суми в размер на 47,70 евро на тон.

По отношение на квотата за консервни праскови също е проявена несправедливост спрямо българските овощари. Размерът й е близо 17 пъти по-малък от предоставеното квотно количество (300 хил. т) праскови за консервната промишленост в съседна Гърция.

През първите години на ХХІ в. прасковените насаждения на ЕС са съсредоточени главно в Италия – 650 хил. дка; Испания – 490 хил. дка; Гърция – 420 хил. дка и Франция – 120 хил. дка. Общото производство на праскови в тези държави е близо 2,8 млн. т, или 96 на сто от целия им добив в страните – членки на Евросъюза.

Сега в нашата срана има около 50–60 хил. дка (през 1989 г. – 117 хил. дка) прасковени насаждения, от които ежегодно се получават по около 10–16 хил. т плодове.

Очевидно от ръководните органи на ЕС се отпускат повече производствени квоти и пари на държави членки, където е постигната висока концентрация и специализация на селскостопанското производство. Това още веднъж разкрива престъпния характер на провежданата след 1989 г. у нас неолиберална аграрна политика, довела до раздробяване и ликвидиране на големите български овощни градини.

Доказателство за това е и състоянието на ябълковото производство у нас. В сравнение с 1989 г. през 2008 г. площите на ябълковите насаждения у нас са намалели от 240 хил. дка на около 80 хил. дка, а производството на ябълки е съкратено от 400 хил. т на 25 хил. т. През този период са изкоренени и изгорени ябълкови дървета, отглеждани на площи в размер на стотици хиляди декара. Повечето от тях са в интензивни палметни градини, където на декар има по 100–150 дървета при 10–15 дървета на екстензивното овощарство.

Ако и през последните години бе следвана съзидателна и народополезна аграрна политика, чрез която да се поддържат и обновяват съществувалите до 1989 г. около 240 хил. дка ябълкови масиви, от които са получавани по над 1,6 т ябълки на декар годишно, сега България щеше да бъде сред първите десет овощарски страни – членки и кандидатки за членство в Европейския съюз. С останалите малки по размер и нископродуктивни (400–800 кг на декар) ябълкови насаждения, страната ни изпада в последната десетка на 27-те страни – членки на ЕС.

Сред тях водещи в ябълковото производство са: Фран-ция (ежегодно се произвеждат по около 2,0 млн. т); Полша (2,8 млн. т); Италия (2 млн. тона). С произвежданите напоследък около 25–30 хил. т ябълки годишно нашата страна се нарежда след Румъния и Унгария (с по 500 хил. т годишно), Гърция и Чехия (с по съответно 200 и 150 хил. т) и дори след Словения (100 хил. т).

Акцията за унищожаване на големите овощни масиви у нас е част от политиката на насилствено ликвидиране на кооперативните земеделски стопанства, на разграбване на тяхното имущество и връщане на колективно стопанисваните земи на някогашните им собственици. Вероятно унищожението на милионите плодоносещи ябълкови дървета в нашата страна е акт на мъст, задето техните плодове са били обществено, а не лично притежание.

Все още има възможност за възраждане на производ-ството и за увеличаване на износа на българските ябълки:

• чрез субсидирани производствени квоти и преки плащания на фермерите;

• чрез геополитически, ценови, кредитни, данъчни и митнически механизми.

В бъдеще у нас е целесъобразно селскостопанските субсидии, които ще се предоставят на нашите производители, да се изплащат под формата на поддържане на гарантирани изкупни цени на определени стоки. Така ще се стимулира растежът и развитието на крайно ограниченото родно селскостопанско производство.

Въведените от ръководителите на ЕС преки фермерски плащания за изпълнени технологични и екологични стандарти и предписания имат рестриктивен характер и способстват за намаляване на свръхпроизводството на храни в 15-те стари държави – членки на междудържавната общност, по-раждат корупция и засилват бюрократизма и волунтаризма в системата на аграрния протекционизъм.

В българското овощарство би могло да се увеличава и производството и износът на кайсии. По всяка вероятност за тези плодове още дълго време ще има ниши на западноевропейските пазари.

Понастоящем в страните – членки на ЕС, има около 600 хил. дка кайсиеви насаждения. Те са съсредоточени главно в Италия, Франция, Испания и Гърция. Общото годишно производство в посочените страни е над 500 хил тона.

Сега в Турция има около 900 хил. дка кайсиеви насаждения, или близо два пъти повече от тези на страните – членки на ЕС, а годишното производство е над 300 хил. т, т.е. около 60 на сто от това на Евросъюза. В Румъния се отглеждат около 40 хил. дка кайсиеви насаждения с около 43 хил. т годишно производство на плодове.

Преди 1989 г. в нашата страна е имало близо 100 хил. дка кайсиеви насаждения, чиито добив е бил около 44 хил. т, а през 2008 г. – съответно под 70 хил. дка и 13 хил. т. Както преди 1989 г., така и сега средният добив от нашите кайсиеви насаждения е около 400–500 кг от декар при 1–2 т на дка във Франция, Италия, Гърция, Испания, Кипър и Турция.

Средните добиви варират в зависимост от настъпилите през годината климатични промени (кайсията измръзва при температури над –17º С. По-нататъшното повишаване на добивите от нашите кайсиеви насаждения би могло да се постигне:

•
34. Аграрна политика

чрез създаване на нови градини в най-благоприят-ните за развитие на кайсиевата култура райони и микрорайони на страната;

• чрез подобряване на агротехниката в кайсиевите насаждения;

• чрез обновяване на сортовия състав.

Кайсиевите плодове се използват както за консумация в прясно състояние, така и за преработка (компоти, нектари, сокове, сушене и дълбоко замразяване). Препоръчват се като диетични храни, при сърдечносъдови и чернодробни заболявания¹.

При преговорите за присъединяване на България към ЕС е договорена и квота за броя на българските овце и кози. В сектор “Овче и козе месо” на договора е определено у нас да се отглеждат около 2 млн. броя животни.

Засега не са предвидени квоти за производството на свинско и пилешко месо, за яйца и пчелен мед (за тези продукти не са планирани и директни плащания на произ-водителите).

Характерно за тази група квоти е, че при евентуалното им превишаване се налагат санкции от Централата на Евросъюза. Въпросните квоти обхващат предимно производства (грозде, вина, мляко, захарно цвекло), чиито продукти отдавна са обект на протекции. С тяхното въвеждане се закрилят и облагодетелстват главно фермерите в 15-те страни – стари членки на Евросъюза, където под различни претексти – редуциране на изкупните цени и т.н., все още се увеличават големите квотни количества на посочените силно регулирани производства на селскостопански продукти.

Съвсем друг подход е приложен при определяне на българската квота на площите на лозята. Размерът на тази квота е около 1,5 млн. дка. След признаването на българската държава за пълноправна членка на ЕС, квотната площ 1,5 млн. дка може да бъде увеличена само с още 1,5 на сто, тоест с около 22,5 хил. дка лозя. В нашата страна не е предвидено да се засаждат лозя над посочените квотни площи. Възможностите за това са твърде ограничени, тъй като създаването на нови лозови насаждения поглъща много инвестиции, а над 90 на сто от циркулиращите пари у нас са притежание на чуждестранни банки, в т.ч. и от държави с конкурентоспособно лозарство.

Към края на 60-те години на ХХ в. българските лозя са били на площ над 2 млн. дка, от които 1490 хил. дка са били заети с винени сортове и 517 хил. дка – с десертни. Тогава нашата страна е на едно от първите места в света по износ (над 100 хил. т годишно) на десертно грозде.

В нашата страна би могло да бъде изпълнена определената квота 1,5 млн. дка за максимална площ на лозя, като бъдат засадени около 800–900 хил. дка млади лозови насаждения². Сега две трети от лозята у нас са превишили 20-годишна възраст. В близко бъдеще е малко вероятно да бъде постигнато бързо обновяване на застаряващите лозови масиви. През последните години в нашата страна ежегодно се засаждат едва по около 50 хил. дка нови лозя. С тези темпове на засаждане на нови лозя у нас не би могло да се осъществява специализация на страната в производството и износа на грозде, гроздови вина и напитки за страните – членки на ЕС. Българските лозари и винари трудно се конкурират с колегите си от Франция, където през 2009 г. има около 8,5 млн. дка лозя и се произвеждат около 53 млн. хектолитра вина, Италия – 8 млн. дка и 51 млн. хектолитра, Испания – 11 млн. дка и 38 млн. хектолитра, Португалия – 2,2 млн. дка и 7 млн. хектолитра, Румъния – 2 млн. дка и 5 млн. хектолитра, Гърция – 1 млн. дка и 4 млн. хектолитра, Унгария – 5 млн. дка и 3 млн. хектолитра ³.

Както е известно, през 2009 г. у нас има около 1 млн. дка лозови насаждения, от които ежегодно се получават по 300–400 кг грозде на декар. В страната са произведени 1,7–2 млн. хектолитра гроздови вина годишно.

Нашата страна ежегодно изнася над 800 хил. хектолитра гроздови вина. От Франция и Италия се изнасят по 14–15 млн. хектолитра вина; Испания – 12 млн.; Португалия – 2–3 млн.; Гърция – 400–500 хил. хектолитра.

По-малко от половината от изнасяните български вина се насочват към страните – членки на ЕС. По-голямата част от експорта ни на гроздови вина се доставя предимно в Русия, Беларус, Монголия, Япония, Канада и други държави извън Евросъюза.

Очевидно изнасяните количества български вина труд-но могат да се пласират само в ЕС, където отдавна са натрупани излишъци, наричани “винени езера”. Ето защо е нужно да се разширява нашият износ на вина на руския пазар, а също и в други държави, включително тези, на чиято територия временно пребивават български граждани.

Строго ограничена е и българската квота на производство на захар от захарно цвекло. В случай че тази нищожна квота (3500 т) бъде превишена, добитата над квотата захар трябва да бъде изнесена извън Европейския съюз.

Посочената производствена квота за захар е толкова малка, че практически е невъзможно да бъдат разширявани символичните 10 хил. дка площи със захарно цвекло у нас. Това е в интерес на търговците, доставящи на приватизираните държавни захарни заводи у нас сурова тръстикова захар. Квотата за този внос е запазена в размер на 200 хил. т сурова тръстикова захар годишно. Смята се, че това е изгодно и за захарните заводи (защото не се обременяват с производство, транспортиране и преработка на захарно цвекло).

Всичко това е в ущърб на трудовите хора, тъй като са принудени да купуват захар на твърде високи цени (два-три пъти по-високи, отколкото през 80-те години на ХХ в., тоест при държавния социализъм, когато нивото на работните заплати е почти равно на сегашното). Не е случаен и фактът, че през 1989 г. у нас потреблението на захар на човек от населението е близо 35 кг, а през 2008 г. – под 9 кг. С високите изкупни цени на готовата захар се осигуряват валутни ресурси, които се използват и за закупуване на сурова тръстикова захар от чужбина.

Ежегодно се изразходват десетки милиони лева за внос на захар от захарна тръстика, цвекло и химически чиста захароза. Вносът на захар в нашата страна се извършва главно от Бразилия, Салвадор и Гърция. Вероятно в угода на отвъдокеанския “закрилник” след 1989 г. у нас години наред бяха прекратени доставките на многократно по-евтината захар от Куба. Преустановени са и двустранните бартерни сделки – птиче месо срещу захар, които са икономически и социално изгодни за двата народа.

В рамките на Европейския съюз България ще бъде една от малкото (включително и Естония) страни без собствено производството на захарно цвекло (трябва да се има предвид, че в нашата страна още от началото на ХХ в. ежегодно са отглеждани стотици хиляди декари захарно цвекло и е съществувала организация, наречена Съюз на цвеклопро-изводителите⁴).

Може да се предполага, че при определянето на символичната българска производствена квота на захар са удов-летворени предимно интересите на големите западноевропейски държави – производителки на захарно цвекло. Засега в производството на захарно цвекло са специализирани главно Германия, Франция, Полша, Италия и Англия. През последните години площите на захарното цвекло в тези страни са между 1,2 млн. дка (Англия) и 4 млн. дка (Германия)⁵.

Сред страните – кандидатки за членство в ЕС, с най-големи площи със захарно цвекло е Турция – 3,7 млн. дка.

При положение че на българските цвеклопроизводители почти е “отнето” изконното право да отглеждат захарно цвекло, полагащите им се субсидии под формата на поддържани изкупни цени и преки фермерски плащания от еврофондовете вероятно ще се насочват към държавите с най-големи цвеклови площи.

Следователно представителите на западноевропейския финансов и търговски капитал за сетен път демонстрират национален егоизъм, а трудовите хора са ощетявани с оправданието, че при определянето на мизерните производствени квоти е изхождано от достигнатото през периода 1999–2002 г. равнище на развитие на родното селско стопанство.

В такава “захарна” обстановка българските национал-ни интереси могат да бъдат защитени главно чрез прилагане на народополезна политика. Преди всичко е целесъобразно да се реституират и откупят приватизираните държавни заводи, чиито собственици винаги стоварват своите управленски неудачи върху обикновените хора, като повишават цените на произвежданата захар. Нужно е също да се преразгледа отпуснатата от ръководните органи на ЕС българска квота за производство на захар от цвекло. За да стане равностоен партньор на Гърция, Унгария, Румъния и други, България би трябвало да получи правото да отглежда захарно цвекло на площ 400–500 хил. дка. По такъв начин ще се открият възможности за поевтиняване на произвежданата у нас захар и за осигуряване на работа и препитание на хиляди трудолюбиви българи.

Българската държава може да разчита не само на ЕС, но и сама да регулира и стимулира производството на захарно цвекло. Още при приемането (1995 г.) на ЗЗЗП и създаването на ДФ “Земеделие” е прието да бъдат предоставяни бюджетни пари за поддържане на гарантирани изкупни цени на произвежданите у нас количества захарно цвекло.

Към силно регулираните селскостопански производ-ства в ЕС се отнася и производствената квота за мляко, която за България е в размер на 979 хил. тона годишно (т.е. над два и половина пъти по-малко от ежегодно произвежданото до 1989 г. у нас 2,5 млн. т мляко). Характерно за тази квота е, че нашите животновъди нямат право да я превишават. При превишаване на млечната квота ръководните органи на Евросъюза могат да налагат строги и респектиращи икономически санкции.

При спазване на отпуснатата от ЕС квота за производство на мляко е почти невъзможно да се осигурява пълноценно хранене на мнозинството от българите с млечни храни. Средногодишно производство е 126 л мляко на човек (през периода 1986–1989 г. у нас то е било 277 литра на човек).

Може да се предполага, че потребностите на българския пазар от млечни продукти ще се задоволяват главно от западноевропейски държави, където има огромни излишъци от тези продукти. След присъединяването на България към ЕС се изисква да бъдат закрити стотици български дребни и неотговарящи на съвременните технологични и санитарно-хигиенни стандарти мандри.

В храненето все повече нараства съдържащото консерванти вносно сухо мляко. Българското население (предим-но от градовете) е принудено да купува скъпоструващите вносни млека и млечни произведения и още повече да ограничава тяхното потребление.

Превръщането на България в пазар за пласмент на западноевропейски млека и млечни произведения се улеснява и от някои клаузи на присъединителния договор. Договорено е три години след присъединяването на българската държава към Евросъюза, млякото на нашите малки стопанства (в които се отглеждат до пет крави и се добива над 60 на сто от млякото у нас) да бъде продавано директно на пазара, но не и за преработка. След изтичане на този срок посочените дребни стопанства могат да произвеждат мляко само за собствена консумация. Стопаните са изправени пред дилемата: да отстъпят своите квоти на едри фермери, които са изпълнили хигиенните и ветеринарните стандарти и изисквания на централните органи на ЕС, или да ликвидират част от своите кравеферми, като запазят за себе си само по 1–2 крави (за лично потребление на мляко).

Редица факти показват, че квотата за производство на мляко у нас е определена в интерес на животновъдните ферми на страни – членки на ЕС. Тази квота няма нищо общо с международната производствена специализация и разделението на труда в междудържавната общност. Величината (979 хил. т) на българската млечна квота е много по-малка от количеството мляко, което е произвеждано у нас, през взетия за ба-за период (1999–2002 г.). След 1989 г. производството на мляко в нашата страна никога не е било по-малко от 1,3 млн. т годишно.

Дискриминационното отношение към българския народ проличава и при съпоставяне на нашето квотно количество мляко с това на други държави – членки на ЕС (табл. 16).

Млечната квота за Унгария е два пъти по-голяма от тази на нашата страна, макар че през периода 2003–2008 г. броят на млечните крави в унгарската страна е средно 280 то мляко, което е произвеждано у нас,кло в тези страни са ия, Франция, Полша, Италия и Англия. 306 хил.⁶, т.е. с над 70 хил. по-малък от техния брой у нас, а разликата в количеството на добитото мляко е незначителна.