Въпрос 3 Мястото на ОТП в наукознанието и в юридическите науки

Въпрос 3 Мястото на ОТП в наукознанието и в юридическите науки

Мястото на Обща теория на правото в системата на юридическите науки е в раздела на теоретико-исторически знания за правото. Всички юридически науки могат да се разпределят условно най-малко в три основни групи.

Първата група образуват правните науки, които дават теоретико-исторически знания. Това са общотеоретическите и исторически науки за правото и държавата. Към тях спадат Обща теория на правото (науката, с която ние се занимаваме), Обща теория на държавата, История на общата и българската държава и право, Политически и правни учения и др.

Втората група е на юридическите (правните) отраслови науки. Те изучават правните норми, систематизирани по предмета на правното регулиране, или кръга на обществените отношения, които уреждат: гражданско право, конституционно право, наказателно право, процесуално и др. По-късно от тези основни отрасли се отделят и стават самостоятелни други отраслови правни науки: трудово право, семейно и наследствено право, административно право, финансово право и т. н.

Третата група са приложните правни науки, чиято характерна особеност е в това, че тяхното научно съдържание не е юридическо, а е от друга наука извън правото. Юридическата практика обаче не може да се развива нормално без да се опира на тези науки. В тази група влизат съдебна медицина, криминалистика, съдебна статистика, съдебна психиатрия и др. подобни науки.

Значението на Обща теория на правото като общотеоретическа научна дисциплина е голямо. Тя изработва общи понятия и методологически категории, които намират широко приложение във всички, особено в отрасловите правни науки.

Съществуват два основни метода в ОТП: философския и позитивистичният. Единият е свързан с философията на правото, а другият с юридическия позитивизъм. Самата философия на правото има за своя основа естественото право – като школа, възглед, учение, начин на правно мислене.

Философският метод търси главното зад всяко конкретно емпирическо установяване на един юридически факт.Този метод търси основанието за правото и го намира в разума, а не в държавата. Един от най-видните представители на тази школа е немският философ Кант. Той поставя за първи път въпроса за разумното начало в правото и оттук в правната теория се говори за рационалното естествено право. Самото естествено право е също продукт на разума. То е система от неписани правила за поведение с които всяка държавна власт е длъжна да се съобразява. След това естественото права преминава в писани правила за поведение или още съвкупност от правни норми, което наричаме позитивно право.Но позитивното право не е нищо друго , освен санкционираното от държавата естествено право.

Позитивистичният метод има за основа другото главно направление в правната наука и правната практика, а именно юридическия позитивизъм.Отрасловите правни дисциплини прилагат този метод на изучаване на правната действителност. Според него силата на правото е в писаните правила за поведение, създадени от държавата и гарантирани от нея. Затова позитивизмът третира правото като съвкупност от правни норми създадени от държавата.Позитивният метод търси това, което конкретно е записано в закона, правилника, наредбата , инструкцията, договора.За него извън писаните правила няма право.Основанието на правото според този метод не е разумът, а държавната воля. Това което тя е решила да бъде право, само то притежава качествата на право.

ОТП се стреми да съвмести двата подхода, тъй като е невъзможно да се разглежда въпроса за юридическите актове през призмата на правната философия, защото тя има друга задача – да установи общото, главното, субстанциалното, а вече конкретизацията на основните правни положения е задача на позитивизма.

Други методи които се използват в ОТП са:

Социологически – разглежда правото във връзка с другите социални феномени - общество, държава, политика, култура, икономика и т.н.

Аксиологически – третира правото като ценност и като явление, което съдържа ценности – свобода, равенство,справедливост, хуманизъм и др.

Идеалистически /метод/възглед – основава се на Кантовото учение за правото, той третира правото първо като идеална форма, като дух, и после като материя, като позитивни правила за поведения.

Материалистическият подход /метод/ - според него основното в правото е материята, която намира в правната среда типично правно – материалистически измерения – закон, правна норма, юридически акт, правоотношение.

У нас ОТП също се образува от двете основни направления – философското и позитивистичното. Превес има второто главно поради влиянието на немската школа . Типичен представител на философското направление е проф.Цеко Торбов, а на позитивистичното – проф. Венелин Ганев.

Като предмет на изучаване от страна на ОТП се сочи по начало правното явление – т.е. всички проявление на духовната и материалната даденост на правото.

В системата на правопознанието се открояват три основни вида правни науки: общотеоретически и исторически правни науки, отраслови и междуотраслови юридически науки и специални приложни науки.

Основни елементи на “техниката” на юрид. наука , са специалната научна правна терминология, своеобразните сложни теоретически правни конструкции, научните концепции за правото и правните теории.

а/научната правна терминология изразява онези основни и най-важни познания за правото закрепени в различните правни понятия и категории.

б/ правните теоретически конструкции представляват своеобразни способи за логически и систематически осмисляне и обяснение на правната действителност.Към тях се отнасят различните научни класификации на правните явления/ видове правни норми, видовете, субективни права, различни видове юридически факти. и др./

в/ научните концепции в правопознанието са израз на теоретичното осмисляне и разрешаване на важни проблеми от теоретически характер, извършващи се обикновено върху основата на определена научна идея / такива в ОТП са концепцията за юридическата отговорност и др./
Въпрос 6 Доправна нормативна организация на на обществото–обща х-ка.

Доправното регулиране на обществените отношения се характеризира като извънредно примитивна, но своеобразна и формирала се спонтанно самобитна система на социално нормативно регулиране, адекватна на съществува, адекватна на съществуващите тогава обществени условия и отношения. Поради огромната ограниченост във времето към тази нормативна система са почни неприложими сегашните наши понятия и термини за норми и регулиране.

Особено важна роля в първобитните общества имат обичаите – правила за поведение, които се слагат естествено в процеса на общуването между човешките индивиди и поради продължителното им съществуване се възприемат от хората като нещо естествено, като необходимост. Обичаите съединявали в себе си в органическо единство производствени, морални, религиозни, обредни и битови правила и обезпечавали по този начин извънредно строг порядък в живота на обществото.

Някои автори определят обичайните правила като мононорми, а доправната нормативна система като мононормативно регулиране на обществените отношения.

В условията на извънредно сурова и жестока борба на хората за съществуване нормативната система за регулиране на обществените отношения е носела върху себе си печата на същата тази строгост и суровост, понякога дори на свирепа жестокост. И най-малкото отклонение от обичайните правила водело до сурови наказания или изгонване от общността.

Тази строгост и категоричност на обичаите , тяхната всеобща задължителност и недопускане на никакви възражения срещу тях са онези изключително важни характеристики на доправната нормативна организация на обществото, които по-късно /когато узреят необходимите предпоставки за това / се оказват именно “подходящите” и необходимите нормативни предпоставки за възникване на правото. Ето защо и санкционираните обичаи се оказали тази готова социално нормативна форма с помоща на която сложилите се обичайни правила по-късно съвсем естествено прераснали в правни правила.

Затова в исторически план отделни разновидности и социални форми на обичайните правила се оказват и преки предвестници на юридическите правила. Особено важна в това отношение е така наречената система “табу” – най-строгите забрани в първобитната общност, имащи биологически, природни, стопански, битови и религиозно обредни основания.

В условията на доправната нормативна организация на обществото започнали постепенно да се формират и други специфични регулиращи механизми, които по-късно несъмнено улеснили извънредно много възникването на правото като сложен нормативен регулатор. Много показателна в това отношение е появата на своеобразната процедура при осъществяването на нормативното регулиране на конкретните обществени отношения /решаването на конкретни житейски казуси много често предполагало въз основа на съществуващата обичайна норма да се произнесе със съответно решение и определен орган на общността – старейшина, жрец, общо събрание/.

Най-напред в обществото изкристализират забраняващите норми /визиращи определено изискване за пасивно поведение – преди всичко нормите табу/. После се появяват задължаващите норми /изискващи от индивида определено активно поведение/. По-късно в процеса на нормативната еволюция се появяват и позволяващите правни норми / даващи възможност на чов.индивид да осъществява активно социално поведение, за да постигне реализирането на някакви свои собствени интереси/.

Постепенно самият чов.индивид, започва да се осъзнава като относително отделна, самостоятелна личност, различна от колективното цяло. И тогава би могъл да осмисли своето собствено “аз” и своите потребности като значими за него интереси, които той вече може да постави в основата на своята активност и инициативност като относително особено чов.същество, за да се нуждае вече от позволяващите норми.

Възникването на правото е сложен, продължителен във времето и вътрешно противоречив процес на постепенно формиране и развитие на правните представи и очаквания, на изкристализиралите по-нататък въз основа на тях правни правила, както и на сложните връзки на взаимодействие между тях.В юридическата литература в продължения на десетилетия и досега все още няма ясно установено и общоприето схващане за появата на правото.

Теологическата теория вижда в основата на възникването на правото божествената воля.

Според договорната теория появата на правото се свежда до един съзнателен човешки акт. Но договорното установяване на правните норми вече предполага съществуването на правото като необходима почва, върху която само могат да се явят такива договори.

Според теорията на насилието правото е продукт на насилието и заедно с това средство за налагане на насилие. Посредством него се упражнява диктат на публичната власт по отношение на членовете на обществото.

Според психологическата теория – възникването на правото се обяснява само с някои особености на човешката психика и по-специално с психологическата потребност на хората да се подчиняват на силата и властта, да изпитват уважение и страх от нея.

Според икономическата теория първопричината за възникването на правото са икономическите фактори.Правото възниква на определен етап от икономическото развитие на обществото.

Самата поява на един такъв сложен регулатор като правото не следва да се свързва с възникването на човешкото общество като такова, а доста по-късно, когато човешкото общество е било вече готово за това т.е. създало е достатъчно икономически, социални, психологически, нормативни и културни предпоставки за появата на правото.

Според много съвременни изследователи правото се появява много по-късно след възникването на човека. Появата на един такъв сложен нормативен регулатор като правото не възниква с появата на човешкото общество, а предполага, освен всички други фактори /икономически, социални,духовни/ и определено равнище на нормативната култура на обществото. А това дава основание на много автори да смятат, че възникването на правото се предхожда от едно определено състояние на развитие на нормативната култура на човешкото общество което те определят като доправно регулиране на обществените отношения, като своеобразен “порядък без право”.

Съжителството на хората е немислимо и невъзможно без определени форми на комуникация между тях, както и без определена степен на съобразяване помежду им. А също и без определена степен на координирано поведение между тях. Тази необходима степен на координирано поведение между съжителстващите индивиди изисква и предполага постепенно формиране на определени правила, на определени норми за поведение, които да следват в отношенията помежду си.

Както сочат най-новите изследвания стремежът към порядък има своето дълбоко биологично основание в стремежът към общност, в органическата потребност на хората да живеят заедно, в определено съжителство.

Фактори за появата на правото.

А/ икономически фактори – процесите на разделение на труда, прехода от консумираща в произвеждаща икономика, натрупването на повече блага в обществото и свързаните с това процеси на размяна;

Б/социални и психологически фактори- вродената на човека склонност да превръща повтарящите се поведенчески актове при едни и същи условия, в нещо което приема за нормално, а това вече означава правилно и редно;

Формиралите се в условията на общността отношения на йерархия създават необходимостта от ясно и категорично отправяне на заповеди / при извършването на лов, при защита на територията и др./. Формирането на говоримия език улеснил твърде много използването на заповедите в процеса на човешкото общуване . Така постепенно станало възможно върху основата на формиралите се обичайните норми да се напласти и заповедта като предвестник на правния акт.

В/ възникването на града има огромно значение – преминаването на чов. същества към т.н. уседнал начин на живот. Появяват се и парите, а те на свой ред революционизират разменните отношения и довеждат до силно развитие на търговията не само вътре в човешките общности, но и между тях.

Възниква и писменото слово. По този начин правото закономерно и естествено възниква като уникален резултат на човешката култура и цивилизация.

Възникването на държавите заедно с писменото слово на свой ред се оказват онези изключително важни фактори, които ще позволят на правото да направи онзи огромен качествен скок от неписаното към писаното право. Ражда се качествено ново битие на правото – институционализираното му битие, законът.

Постепенно заедно с частната собственост в/у движими вещи се появява и частната собственост в/у недвижими вещи. Появяват се и се обогатяват и правата в/у чужда вещ /право на строеж, на ползване, сервитути/, както и различни обезпечителни права- залог и ипотека.

С появата на парите се развиват търговските отношения, а с тях и облигационните отношения. А това означава, че към отраслите на частното право – сейно и вещно право се нареждат и развиват наследственото и облигационно право, търговското, трудовото и застрахователното право.

С появата на държавата правото още повече се усложнява. Към появилите се наченки на частното право се появяват и напластяват наченките на публичното право, уреждащо сложната организация на държавно организираното общество.

През 70-80год на ХХв. все повече се налага многостранният подход при осмислянето на сложната и противоречива същност на правото. Това дава основание на съвременната теория на правото да разглежда най-малко 3 аспекта при осмислянето на същността на правото, а оттам и за три различни битиета на съществуването и функционирането на правото:

а/ психологическо битие;

б/ институционализирано битие;

в/ правно поведение.

Психологическото битие на правото представлява израз на неговото най-общо абстрактно и в общи линии идеално битие – като израз на съзнанието и общата воля на обществото за това как да се регулират обществените отношения от правото, какъв да бъде в крайна сметка правният ред в обществото.

Обективните потребности на обществото на всеки етап от неговото развитие и формиралите се в него критерии за справедливост довеждат и до появата на определени разбирания, чувства, идеи и добри образци /норми/ за правно поведение. Така психологическото битие на правото изкристализира като своеобразно ценностно – нормативно отражение на обществото, т.е. като своеобразен резултат на способността на човешкото съзнание идеално да отразява действителността и то през призмата на определени ценностни критерии и с цел творчески да преобразува социалната действителност.

С появата на държавата като най-важна социална организация на обществото, правото органически се свързва с държавата. Което довежда до възникване на другото изключително важно битие на правото, което в голяма степен вече ще го характеризира като “държавен” нормативен регулатор – неговото институционализирано битие , когато правото вече представлява израз на правно релевантната воля на държавата, формирана по предварително установен ред и изразена по предварително установен начин. Институционализираното битие на правото – система от правни норми, които се конституират и закрепват в определена особена външна форма – юридическите актове.

Тясно нормативната етатистка концепция за правото пречи да се види и другото важно битие на правото – неговото социално конкретно – практическо битие в самото правно поведение. В крайна сметка смисълът на правото не е да остане на книга в сферата на дължимото. Затова и правото не е само общите норми сами по себе си , а общите норми, въплатени в реалните поведенчески актове на правните субекти, в тяхното правно поведение.

В основата на същността на правото стои идеята за мярата – като мяра на социалното равенство, социалната справедливост, социалната свобода. Мярата в правото винаги търси онзи баланс и съвместимост която е органически присъща както на правната материя така и при съотнасянето на правото с фактите от реалната действителност.

През целия период на своята еволюция правото все повече се реализира като мяра на социално равенство. То се съотнася с реалните правни субекти и реалните факти от действителността, като към всички прилага една и съща мяра, то регулира обществените отношения като предоставя на правните субекти равни възможности.

Като дълбока същностна характеристика на правото, правната характеристика е по принцип справедлива. Тя съпоставя субектите на правото при равни условия и равни възможности, но самите субекти са различни. Затова не винаги и при всички обстоятелства равната мяра е най-справедлива. Затова в името на справедливостта правото трябва да бъде достатъчно гъвкаво.

Правото е дълбоко хуманно явление , то се създава заради човека и за да служи на човека. Затова и дълбочинната природа на правото има едно изключително важно измерение – правото като мяра на социалната свобода.

Прогресът на обществото зависи от онези възможности, които то предоставя на всука човешка личност да проявява активност, творчество и инициативност.Особена роля в тази връзка има един изключително важен основен нормативен регулатор, какъвто е правото.

Правото стои в основата на нормалния живот на обществото, то дава качество на живота. Предоставя на правните субекти оптимални възможности за самоопределение, за проява на свободна правно релевантно воля. Само по такъв начин то може да реализира най-добре заложените у всеки човек творчески потенциал.

Факторите, които предопределят приемствеността в правото са:

А/ обективната необходимост за осъществяване на управлението на обществото. Все повече се повишава ролята и значението на правото за осъществяване на управленските процеси, правото се поставя в основата на социалното управление.

Б/ различни относително постоянни елементи в социологическата структура на обществото, в които се изразява процесът на непрекъснатост в общественото развитие така наречените общи условия за съществуването на функционирането на човешкото общество, свързани в голяма степен със задоволяването на общите и най-елементарните потребности на човешките индивиди/биологично възпроизводство, потребност от храна, сън , почивка, и др./

Във всяко общество удовлетворяването на тези потребности изисква съответните механизми, социални и правни норми, които обществото трябва да създаде. Нормите са относително постоянни, което пък предопределя и съответните елементи на приемственост в тези механизми, в системата на правното регулиране, които следва да осигурят както възпроизводството и обезпечаването на живота, така и елементарните условия за производствената дейност на човека – транспорт, комуникации, социален ред и др.

В/ много от елементите на приемственост в правното регулиране се предопределят от приемствеността в духовния живот на обществото, в идеите, в доктрините, в културата на обществото.

Г/ по своята дълбока същност правото е ценностно – нормативно отражение на обществото. Затова е изключително важен фактор за приемствеността в ценностите на обществото, много от които имат дълбоко нравствен характер, отнасят се към общочовешките морални ценности, разполагащи се в основата на нормалното съществуване в функциониране на всяко общество.

Такива основополагащи общи ценности за всяко общество са мирът, необходимостта да не се вреди другиму, свободата, уважението към личността, взаимопомощта и взаимното уважение и др. Несъмнено необходимостта от отстояването и запазването на тези общи за всички хора ценности предопределя и съответна приемственост в правното регулиране на обществените отношения.

1 – в дълбочинните нива на сложната многоаспектна същност на правото;

2 – в неговата форма.

Най-силни са проявленията на приемственост във формата на правото – вътрешна и външна. Тук се отнасят особената вътрешна структура и организация на правната материя /вътрешното разделение на правото на правни отрасли, правни институти и правни норми/, системата на правото, подразделянето на правото на относително обособени структури, като материално и процесуално право, вътрешно и външно право,, частно и публично право, структурата на правната норма, и на правните актове и др.

Приемствеността във формата на правото е свързана с приемствеността в областта на юридическата техника /система от различни технически средства и способи и формиралите се заедно с тях правила за тяхното използване с цел създаване на перфектни юридически актове, които да обезпечат ефективно правно регулиране

Изключително важно проявление на приемствеността в правото /непосредствено възприемане на отделни правни институти или на конкретни правни разрешения от една правна система в друга – напр. рецепцията по-късно в гражданското право на много принципи, конкретни решения и цели правни институти от римското частно право/. Рецепцията на вече съществуващи правни институти и правни разрешения много пъти играе

изключително голяма роля за развитието и усъвършенстването на българското право.
Въпрос 12 Право,общество, личност – обща характеристика.

В отношението “общество – право” несъмнено определяща роля има обществото – природата и степента на развитието на обществените отношения в голяма степен предопределят необходимостта от равното регулиране, характера и конкретното съдържание на правната уредба. Обществото поражда самата потребност от възникването на правото. Самата социална материя, системата на обществените отношения, предопределя в основни линии и същностните характеристики на правото като цяло, неговите основни социални черти, които правят правото най-важния елемент в сложната нормативна система на обществото, неговата роля на най-важен нормативен регулатор.

Именно естеството на социалната материя и етапът на развитие на обществото предопределят и основните цели и задачи на правното регулиране, обуславят в крайна сметка и основните параметри и конкретното съдържание на правната уредба.

Изключително сложен е въпросът за взаимоотношенията “право-общество”, които с проявата в държавата по-точно следва да се формулира като въпрос за взаимоотношенията “общество-държава-право”. Сложността на този проблем идва преди всичко то това, че той има в основни линии две страни- освен предопределящата роля на обществото по отношение на правото не по-малко важна е и другата страна – относителната самостоятелност на правото по отношение на обществото. Тя има различни проявни форми. Най-важните от тях се свързват с приемствеността на правото, а също и с неговата активна роля като най-важен нормативен регулатор, като изключително важен фактор за развитието на човешката цивилизация и култура.

Важно проявление на относителната самостоятелност на правото се изразява във възможността за относително самостоятелното, независимо по отношение на обществото развитие на правото. На определени етапи от развитието на обществото правото може да изостава от общественото развитие. Необходимо е време за да се сработи законодателят, да може да осмисли потребностите от необходимите промени в законодателството, да формулира целите и задачите които иска да постигне с усъвършенстването на правното регулиране.

Чести се наблюдават и етапи, при които правото изпреварва развитието на обществените отношения – възможностите на човешкото съзнание да улавя посоките на тенденциите в развитието на обществените отношения, закономерностите на тяхното движение, а оттук и да предпоставя в правното регулиране.

Много важен аспект на относителната самостоятелност на правото по отношение на обществото са и проявленията на непрекъснатостта в развитието на правното регулиране т.нар.в правната литература приемственост в правото. Приемствеността в правото /непрекъснатостта/ е обективно необходим момент в развитието на правото като относително самостоятелен социален феномен. Благодарение на проявите на приемственост в правното регулиране развитието на правото може да се осъществи като извънредно сложен противоречив, непрекъснат процес, стоящ в основата на прогреса в правната еволюция. Освен това приемствеността в правото се предопределя и от приемствеността в ценностите на обществото. Необходимостта от отстояването и запазването на тези общи за всички човешки чов.индивиди ценности предопределя и съответната приемственост в правното регулиране на обществените отношения.

Най-силни са проявленията на приемственост във формата на правото – вътрешна и външна. Тук се отнасят особената вътрешна структура и организация на правната материя/ вътрешното разделение на правото на правни отрасли, правни институти, правни норми/, системата на правото, обособените структури на правото/материално и процесуално право, частно и публично/, структурата на правната норма, структурата на правните актове.

Изключително важно проявление на приемствеността в правото е рецепцията в правото /възприемане на отделни правни институти или на конкретни правни решения от една правна система в друга/.

Сред многообразието от различните средства и способи за осъществяването на активната роля на правото върху регулираните от него обществени отношения се открояват два основни пътя на правни взаимодействия:

1/ Диспозитивно – позволително регулиране, което се характеризира с обезпечаването на голяма свобода, с автономията на правните субекти, позволяваща им да се “самоопределят в правното пространство, като наложат и своята автономна правна воля” и

2/ Непосредствено пряко държавно-властническо регулиране на обществените отношения, обезпечаващо държавно правната воля.

Тези два основни пътя за осъществяване на активното обратно въздействие на правото върху обществените отношения предопределя и двата основни метода на правно регулиране.

А/диспозитивния или гражданскоправен метод – известен още като метод на равнопоставеността, доколкото основна негова характеристика е взаимната позиция на равнопоставеност между субектите на правните отношения, което им позволява да изложат по еднакъв начин своите правни воли чрез постигането на взаимно съгласие между тях. Затова в основата на тези отношения стои договорът.

Б/императивният / административно правен/ метод – той е характерен за публичноправните отрасли.Известен е още като властнически метод /субектите в правните отношения имат взаимна позиция на власт и подчинение. В основата на тези отношения стои съответен държавновластнически акт /административен, съдебен и др./, а типичните субекти на тези правоотношения са държавни органи.

Само в условията на гражданското общество правото може да се реализира действително като мяра на социалната свобода. В правото на гражданското общество свободата може да се реализира като феномен на човешкия разум, което означава, че следва да се определят и гарантират нейните граници в степента, когато свободата на всеки ще може да се съчетае със свободата на другите. А това може да бъде постигнато само посредством правото. Така именно правото се оказва онзи ценностно-нормативен регулатор, притежаващ в най-голяма степен необходимите същностни характеристики, които отговарят на социалните потребности на гражданското общество, да се закрепи и гарантира съзидателният, творчески потенциал на свободата и заедно с това да се отстранят негативните и страни.
Въпрос 13 Права на човека - понятие, видове, защита.

В съвременното цивилизовано правно мислене, във всички съвременни международни правни актове и конституциите днес тяхното разграничаване вече не подлежи на никакво съмнение. За пръв път се осмисля разграничаването на човешката личност едновременно като човешки индивид и като гражданин, а оттук и ясното разграничаване между нейното естествено и гражданското и състояние или казано по друг начин – между естественото и позитивното право.

Правата на човека представляват по своята същност онези основни и най-важни притежания на човешката личност, които тя има към обществото още със своето раждане. Те са естествени права, права естествено присъщи и неотделими от неговата човешка природа, присъщи на природата му като човешко същество.

Тази същност на правата на човека, естествената им органическа връзка с естеството на човешката природа ги прави независими в генетичен план от политическата власт и държавата. Те не възникват от волята на държавата, не са дар от нея, а се формират и съществуват вън и независимо от нея.

Правата на човека имат универсален характер – те имат за свое основание и предпоставка само човешкия индивид като такъв без оглед на неговата раса, пол, етническа принадлежност, гражданство, образование, материално състояние, ценностна скала, религия, възпитание и др. Те принадлежат на всеки и на свички човешки индивиди. Правата на човека са неотменими и неотчуждаеми.

Естествено е, че с появата си държавата като основна социалнополитическа организация на обществото ще търси и ще намери своето важно място в правното регулиране. Това неизбежно ще постави началото на нови качествени промени в правното регулиране, свързани с появата на едно ново и извънредно важно явление – установяването на монопола на държавата в правното регулиране / в две измерения – монополът на държавата да създава право и нейният монопол да осъществява държавна принуда, която вече се конституира и като специфична гаранция за ефективната реализация на правото/.

Веднъж възникнала държавата вече не може да съществува и функционира без правото, и по-точно без писаното право. Чрез него тя вече търси и неговата защита, и своята легитимация. В този смисъл правата на човека се превръщат във важен проблем и на държавното регулиране. Ако те се израз на основни потребности на човека, очевидно следва да се институциализират и посредством писаното право да се превърнат в необходим елемент на позитивното право.

Правата на човека започват да се осмислят от правната доктрина преди всичко като “права на гражданите” и така логично естественоправната доктрина достига до класическото разделение на правата като “права на човека” и “права на гражданина”

По своята същност правата на гражданите представляват юридически признатите по определения за това ред от позитивното право на съответната държава – право на нейните граждани. Те характеризират личността, като принадлежаща към определена държава.

Правата на човека , най-напред се закрепват в международните правни актове, а оттам вече те намират своето място и във всички съвременни конституции. През последните няколко десетилетия в правната теория се говори за “три поколения” на правата на човека:

• 
  първото поколение – лични права като непосредствен израз на дълбоката същност на човешкото битие, на съвместното съществуване на хората, като проявление на свободата, непосредствено изразена в неотменимите права на човека – свободата на словото, неприкосновеност на личността, свободата на сдружаване, свободата на събрание.
  
• 
  Второто поколение – това са т.н. социално-икономически права – право на труд, право на соц. Осигуряване, право на стачка, право на почивка и т.н. Те са насочени преди всичко към държавата, по своята природа представляват определени претенции към държавата.
  
• 
  Трето поколение – към тези права се отнасят най-напред правото на информация, правото на здравословна,жизнена природна среда, право на достоен жизнен минимум за съществуване, право на интимна сфера и т.н.
  

Правата на човека несъмнено се осмислят като основен критерий за прогресивността на правото. В този смисъл те се разглеждат от съвременната правна теория като върховен принцип, като ядро на правовата държава и най-важен критерии за легитимацията на държавната власт.

Само в рамките на обществото, може да се разсъждава сериозно за действителното осъществяване в реалната действителност на правата на човешката личност.

И доколкото съвременното общество е все още държавно организирано, проблемът за правата на човека неизбежно се свързват с обстоятелството – доколко съответната държава е в състояние действително да подсигури необходимите гаранции за тяхната реализация. Безспорен исторически факт, който много силно се наслагва при осмислянето на проблема за реализацията на правата на човека, е неравномерното развитие на различните държави.

Безспорно е за съвременната правна теория, че най-големи възможности в тази насока дават държавите и правните системи, които израстват в условията на гражданско общество
Въпрос 15 Право и морал
Правото и моралът спадат към духовната сфера на човека, те са проявления на съзнателното начало. Често между тях се поставя непреодолима граница, а в други случай правото се идентифицира с морала. За изясняване на проблема трябва да се посочат както общите допирни точни, така и разликите които се проявяват на база правото или на основата на позитивното право.Всеки етически принцип се явява „образец на поведение”. Всяка човешка дейност, включително и правната трябва да се подчини на този морален закон.

Правото и моралът спадат към етическите норми.

Основното при двете системи – правната и моралната е идеята за добро и справедливо, която служи като ориентир при съблюдаване на човешките постъпки. Счита се че връзката право и морал се появява на плоскостта на въпроса за дълга. Правният дълг, води началото си от един морален дълг. Нещо в правото е дължимо, защото така повелява човешкия разум, защото моралността и съзнателността на човешките постъпки изискват така.След това този дълг с помощта на позитивното право този дълг добива чертите на конкретно правно задължение, на което съответства субективното право на насрещния правен субект по дадено правоотношение . Тогава вече говорим за конкретно юридическо задължение със своите конкретни параметри на проявление и изискуемо поведение съобразно разпоредбите на позитивния юридически акт.Това е така защото правните норми се ръководят от всеобщите идеи и ценности в правото , една от които е моралният закон, законът за добро и справедливо.

Правото замества морала в социален аспект. То замества и липсата на самодисциплина в социалната дейност и затова е с по-широко социално действие, обхваща по-широк кръг от социални отношения . Правото е с по-голямо социално значение от морала.

Моралът е съвкупност от норми, регулиращи първичните, основополагащите човешки отношения на базата на разбиранията за добро и зло,справедливо и несправедливо, допустимо и недопустимо.

Противопоставянето на правото с морала е „противопоставяне на моралността с легалността” в случая моралността се схваща като съвкупност от морални норми които имат идеално състояние, а легалността като съвкупност от правни принципи, идеи, норми образуващи едно качествено състояние на обществото. Легалността е една от чертите на правовата държава, тя е не само правно-философско, но и правно-социологическо понятие.

Не трябва да се забравят и различията между правото и моралът. Моралът възниква преди правото в този смисъл той е исторически по-първична нормативна система. Санкциите на правните норми са скрепени с принудителната сила на държавата /при необходимост/.За морала държавата не поема подобен ангажимент.Следователно правото се ползва с по-голяма закрила от публичната власт, защото е с по-широк обхват на действие.

Моралът е автономна система, докато правото е хетерономна система. Моралът действа върху вътрешните преживявания, правото действа по външен начин върху чов. отношения. Правото отразява едни по-усложнени социални връзки. То е регулатор на един по-висок етап от развитието на човечеството.

Правната норма отразява „една чужда воля”, за разлика от моралната норма, която действа по силата на вътрешното убеждение. Законодателя се стреми да доближи в максимална степен абстрактната законодателна воля до волята на индивидите, за да повиши ефективността от прилагането на правните норми.

Модерната правна теория поставя още един аспект на връзката право-морал.

Юридическите решения следва да имат и своята морална оправданост т.е. на нивото на нормативното решение позитивното право да възприема по някакъв начин моралните категории като своя вътрешна хуманна необходимост. Всяка юридическа преценка, всяко юридическо решение би следвало да бъде морално аргументирано, да държи сметка и за моралните принципи.

Приема се още, че съществува правна преценка и нравствена преценка. Едната се основата на предписаното от правото, а другото на предписаното от морала. Правната преценка е обвързана с нормите на позитивното право, което е писано и институционализирано, докато нравствената преценка се позовава на неписаните и неинституционализираните морални правила на поведение. И двата вида преценки не са независими и различни една от друга , защото тяхното основание не е различно няма принцип на морала, различен от принципа на правото.

Правните системи в тези страни се формират под силното влияние на Римското право и преди всичко на Юстиниановата кодификация от VI в. Основният източник на правото в това семейство е законът в широкия смисъл, или нормативният акт. Такива правни системи се наричат понякога законодателно-нормативни.(1) Нормите в това семейство имат най-висока степен на абстракция, те нямат казуален характер, технически.Това са най-развитите правни системи. Високата степен на абстракция позволява законодателството в тези страни да се кодифицира. Главната особеност е отраслово деление на правото и на тази основа наличието на кодекси (ГК, ГПК, НК, НПК, ТК, ОК и др.).

Отраслите в правната система се определят според предмета и метода на правното регулиране.

Правото е разделено на публично и частно, като най-разработените клонове на правото се отнасят до частното право.

Правото в това семейство се формира исторически не само на основа на римското, но и на обичайното право, макар и преработено в духа на римската правна доктрина, т. е. описано е с категориите (понятията) на римското право.

В правните системи от континентален тип, за разлика от английското “kommon law” (общо право”) приоритетно значение се придава на нормите на материалното право.

В националните правни системи на Западна Европа се усеща също силно влияние на каноническото право, докато върху правото в Източна Европа оказа въздействие православното църковно право. Най-силно това влияние се усеща в сферата на семейното и наследственото право. В правото на скандинавските страни значително място заемат нормите, израснали от обичайното право, което е характерно и за други страни в периферията на Римската империя или извън нея.
Въпрос 19 Системата на общото право /Англосаксонска/
Второто най-крупно световно правно семейство е семейство на английското “общо право” (kommon law). Влиянието му се усеща в бившите английски колонии - САЩ (без щат Луизиана), Канада, Австралия, Нова Зеландия, Индия и др.

Основна съставка и родов корен на това правно семейство е “комон лоу” или т. нар.“общо право”. В него няма деление на частно и публично право. В англосаксонското правно семейство правото се е разделяло исторически на “общо право” на кралските съдилища и право на справедливостта, или правото на канцлерски съдилища, нормите на което са с по-висока юридическа сила. Днес в Обединеното кралство на Великобритания има също така статутно право (от статут - закон), което не се различава принципно от правото, основаващо се върху нормативни актове.

Общото право, или комон лоу има редица характерни особености. То не действа на цялата територия на Великобритания, а само в географска Англия и Уелс. За разлика от континенталните европейски правни системи може сравнително точно да се посочи времето на негово зараждане - 1066 г., годината на нормандското завоевание на Острова. Нормандците в противовес на англосаксонските обичаи се стремят да наложат своето право . За тази цел те създават система от кралски съдилища, които налагат общо право за всички поданици в страната независимо от действието на местните обичаи. (Оттук идва и неговото наименование“Общо право”, или Комон лоу.)

Общото право е продукт не на законодателя, а на съдебната практика. Основният източник на правото тук е съдебен прецедент, т. е. произнесено от Върховния съд решение по някакъв конкретен казус, а не нормативен акт, както е на континента.

Съдебните прецеденти изпълняват роля на норма, имат казуален характер и не могат да бъдат кодифицирани, а само инкорпорирани, т. е. систематизацията на правото тук е на равнище на сборници от съдебни прецеденти. Приоритетно значение в комон лоу има процесуалното право.

В английското право, както отбелязахме по-горе, вместо разделяне на частно и публично право, както на континента, основното деление в миналото е правото на кралските и канцлерските съдилища (право на справедливостта), причините за което се крият в историята на Великобритания. Така след въвеждане и утвърждаване на общото право съдилищата често са изпадали в ситуация, когато липсват съдебни прецеденти, на основа на които са се вземали съдебни решения. С други думи, появяват се празноти в правото. В тези случаи кралските съдилища се обръщат към върховната институция - краля.

Второто основание (причина) за създаването на специалните канцлерски съдилища е от друго естество. Когато се разглежда едно или друго съдебно дело, една от страните почти винаги е недоволна от решението на съда и се стреми към преразглеждане на делото. Възниква потребност от функционирането на някаква коригираща система. От друга страна, осъдената страна в повечето случаи се моли за помилване., но източникът за милосърдие в Средновековието е пак кралската институция. В крайна сметка липсата на специална апелативно-контролна институция води до създаването на канцлерските съдилища, или съдилища наречени “съдилища на справедливостта”, раздавана от името на краля. По-конкретно, кралят е възлагал делото на лорд канцлера, който от своя страна е създал система от специални съдилища, наречени на неговото име канцлерски съдилища.” За да преразгледат делото те използват като юридическо основание за вземането на решенията, каноническото, или римското право.

Така римското право косвено, по околен път е прониквало във Великобритания и оказва определено въздействие върху английското право. Освен това самото каноническо право има за основа Римското право. Римските правни норми в него (в каноническото право) са подкрепени с цитати от Библията или съчинения на отците на църквата. След съдебната реформа в последната третина на ХIХ в. канцлерските съдилища се сливат с кралските.

Ако за случая има противоречиви норми на “общото право” и на “правото на справедливостта”, казусът се решава по нормите на съда на справедливостта, тъй като те имат по-висока юридическа сила. В заключение може да се отбележи, че в английското право има правни фигури, които липсват в континенталните правни системи, и обратното. Ако има колизия между статутното право и комон лоу, действа нормата на статутното право, която има по-висока юридическа сила в сравнение с нормата на “общото право”.

Може да се добави също, че правната система на САЩ по-рано се е разглеждала като особена разновидност на английската система. През последните години обаче най-крупният авторитет в областта на сравнителното право французинът Рене Давид разглежда вече правната система на САЩ като самостоятелен тип право, различен от английското право. Няма спор обаче, че правната система на САЩ се е формирала под силното влияние на английското право. Така до 1776 г. (провъзгласяване на независимостта на САЩ) там действа комон лоу. След това двата вида правни системи се развиват паралелно, като взаимното влияние не е пряко, а косвено.

При характеристика на правната система на САЩ трябва да се взема предвид също и държавното устройство на САЩ, които са федерация, или съюзна държава. Наред с федералното право съществуват и правните системи на отделните щати, т. е. правната система на САЩ е комплексна. Наред със самостоятелни щатски правни системи действа също федералното право, което представлява съвкупност от законодателни актове, които се основават върху Конституцията. Следователно основният източник на правото тук е нормативен акт.

Щатските съдилища се ръководят в своята дейност от съдебните прецеденти. В отделни щати съществува (има) кодифицирано право във вид на Кодекси.

Повечето азиатски и африкански държави се въздържат да адмирират и да приемат безусловно семейството на общото право и семейството на континенталното право. При тях има два основни пътя на развитие:

Като термин в теорията “източник на правото” се употребява в две значения: в материален и във формален смисъл.

Източниците в материален смисъл се изучават в Обща социология и Философия на правото. В тях се изследват различни икономически, политически, религиозни, нравствени и др. предпоставки, които пораждат необходимост от правното регулиране на обществените отношения.

Общата теория на правото се занимава с източниците на правото във формален смисъл.

Окончателното разделяне на източниците на правото в материален и във формален смисъл се извършва в правната наука през ХIХ в. Според позитивистката школа трябва да се разграничават източници на правото в юридическия и в материален смисъл, защото последните се определят от обществените условия и от други външни причини, които пряко или косвено им въздействат.

Всеки отрасъл на правото включва и се ръководи от основните източници на правото във формален смисъл, но има също и свои частни, собствени източници на правото.

2/ юридическият обичай е вторият основен източник, той е най-древен източник по своя произход и заема централно място в Древния свят и Средновековието. Днес се използва само в частното право. Юридическият обичай е разновидност на обичая. Обичаят придобива юридическо значение, когато е признат и утвърден от държавата и е превърнат по такъв начин в закон, в право. В някои страни съществуват и до днес правни системи, които са създадени главно върху обичая и се наричат обичайно правни системи. За европейските страни днес и въобще за страните с развити правни системи юридическият обичай има само историческо значение.

3/ съдебен прецедент или юридически прецедент е третият основен източник на правото. Макар и по-рядко се срещат и административни прецеденти. Съдебните прецеденти се създават в практиката на съдебните органи, на техните висши съдилища. Те имат казуална природа и представляват съдебно решение на висш съдебен орган във връзка с някакъв конкретен случай. Тези решения се обявяват за задължителни за долу стоящи съдилища и по такъв начин стават общо правило за поведение, своеобразна “норма” за по-низши съдилища.

4/Четвъртият източник е нормативният договор, който има значение главно за международното право.

Петият и последен основен източник на правото е доктрината (философска, политическа, етическа, религиозна и юридическа), която за европейските страни и други страни с развита правна система има само историческо значение. Юридическо значение на доктрината е придавала в миналото, както и на обичая, държавата, като е обявявала някаква доктрина за задължителна за всички, т. е. за правото. Днес доктрината се използва само при тълкуването на правото, т. е. може да се вземе предвид от правоприлагащия орган, но това не е задължително за него. Доктрината (религиозна и юридическа) има практическо значение днес само в мюсюлманското право.

Да разгледаме посочените основни източници на правото по-подробно.

Следователно обичаят сам по себе си не е източник на правото. За да стане такъв, е необходима още утвърдителна санкция от страна на държавата. За повечето съвременни държави, особено с развити правни системи той е архаична форма на правото, но не е изчезнал окончателно, макар че в практиката се прилага много рядко и само в частното право. В някои страни е разрешено още официалното му използване. В исторически план при формирането на държавите и техните правни системи централната власт е провеждала дълга и упорита борба с местните обичаи, които тя се е отказвала да включи в правото. От друга страна признатите от държавата обичаи, или юридическите обичаи са една от основните съставки на ранните правни системи.

Религиозната доктрина днес е един от основните източници на правото в някои мюсюлмански държави., предимно в страните, където са на власт фундаменталистски ислямски партии. На практика това означава, че от Корана и Сунна, свещените книги на мюсюлманите, се извличат норми, които образуват т. н. “шериатно право”, или просто шериат. Има също така и мюсюлманска правна доктрина в собствения смисъл на думата - иджма. Тя представлява съвкупност от мнения на мюсюлманските юристи, добри познавачи на Корана и Сунна, формулирани в правна форма. Религиозната доктрина е идеологизиран източник на правото.

Предимствата на нормативния договор, както и предимствата на нормативния акт във вътрешното право, се основават на неговия динамизъм и точност. Той е динамичен защото може бързо да се сключва и да се променя, и е точен, тъй като в него се формулират изчерпателно и сравнително определено общите правила за поведение, а още по-точно субективните права и юридическите задължения на страните.

Нормативните актове са известни още в Римското право (едикти, сенатус-консулти, императорски конституции и др.). След буржоазните революции нормативните актове се превръщат в основен източник на правото в романо-германското и славянското правно семейство, а под тяхното влияние - и в редица други страни. По-късно започва тяхната кодификация. За пръв път във Франция се създават Граждански кодекс (Codex Civil), известен още като Кодекс на Наполеон (1804 г.), а по-късно - през 1811 г. - и Наказателен кодекс. Под тяхното влияние се извършва кодификацията в цяла континентална Европа. Днес законите са най-важната форма на правото, измежду тях върховният нормативен акт е Конституцията.

Въпросите за нормативен акт и негови видове се разглеждат по. подробно по-нататък в раздела “Нормативен правов акт . Видове.”

Въпрос 23 Структура на правото. Обективно и субективно право.
Правото е комплексно и неговата система е твърде сложна. Двете нива но които разглеждаме системата на позитивното правото са:

-макроструктура

-микроструктура

Макроструктурата включва разделянето на правото на отделни дялове – публично и частно, материално и процесуално, вътрешно и международно.

Микроструктурата включва разделеноста на правото на отрасли, институти и отделни правни норми.

Най-важното разделение в макроструктурата е на частно и публично право. Всички останали елементи от структурата на правото можем да сведем към един от двата дяла.

Правото има сложна йерархична структура и е вътрешно разчленена на самостоятелни, но и свързани елементи /взаимодействащи си/.

Един от най-дискутираните въпроси е този за съотносимостта между обективното и субективното право.

Под обективно право се разбира съвкупността от правни норми, предписания или правила, установени от държавата чрез органите и по определен ред, регулиращи социалните отношения, имащи общозадължителна сила и изпълнението им е гарантирано от възможността да се приложи държавна принуда. Нормите на обективното право се съдържат в законите и подзаконовите нормативни актове.

Субективното право – гарантираното от законите/обективното право/ право на определено лице да реализира своите интереси или да задоволи потребностите си . То се нарича субективно защото принадлежи на отделен правен субект /физическо или юридическо лице/. Субективните права са: право на собственост, наследствени права и др.

На лице е взаимна зависимост между обективно и субективно право / право-права:

-правото произтича от правата

-правата произтичат от правото

-и правото и правата имат общ произход

Обективното право, като съвкупност от равни предписания възниква с държавата. Характеризира се с подреденост, йерархичност и повелителност на актовете.