Въпрос 24 Частно и публично право

Въпрос 24 Частно и публично право

Що се отнася до старото германско право и до системата на общото право, те дълго време въобще не познават разграничението на правото на частно и публично.

Сред многообразието от най- различни теории две от тях могат да се приемат като основни и до днес - теорията на интереса и теорията на империума.

Теорията на интереса тръгва още от мисълта на Улпиан и търси разграничението между публичното и частното право с оглед характера на целите и интересите – дали те имат публичен или частен характер.

Теорията на империума тръгва да търси разграничението въз основа на характера на субектите на правоотношението. Ако страните на правоотношението или поне една от тях са носители на правоотношението на държавата, то ще се разположи в публичното право. Ако субектите на правоотношението нямат публичен характер, то правоотношението ще се разположи в частното право.

Развивайки по-нататък тези идеи, някои автори добавят и трети допълнителен критерий – свободата на усмотрение на субектите на правоотношението, възможността те да наслагват или не своята правно релевантна воля. Откриването на ясен разграничителен критерии е свързано с обстоятелството, че м/у частно и публично право няма “китайска стена”. В процеса на правната еволюция те непрекъснато си взаимодействат и се преплитат.

Въпрос 25 Материално и процесуално право

В последните години все повече надделява разбирането, че материалното, и процесуалното право са еднакво значими, че и двете са начини на съществуване на правото, своеобразни битиета на правото. Материалното право е онази структура вътре в правото, която определя вида, характера и значимостта на благата, които правото определя като правно значими, какво е тяхното място в механизма на правното регулиране.

То дава отговор и на въпроса какво правно поведение следва да реализират правните субекти по повод на тези блага, как да се разпореждат с него, какво те са оправдани да претендират съгласно приноса, който вече са престирали, и заедно с това какво насрещно поведение следва да реализират.

Процесуалното право вече ясно и категорично трябва да отговори каква защита следва да се очаква от правото, за да могат да се реализират признатите от него блага. По този начин, ако материалното право има отношение към предметната страна, то процесуалното право има отношение главно към правните средства и способи, посредством които ще се защитят тези блага.

Процесуалното право е вътрешен механизъм за самозащита на правото. Ако материалното право е “пряк носител на социалния смисъл, които носи правото като оправдана позиция да имаш, да претендираш, да получиш и да се разпореждаш с блага, то процесуалното право изразява пряко способността на правото да важи и да обвързва онези, за които се отнася неговата нормативна мяра. То осигурява правовост на реда и начините и реда за налагане на правно възмездие, така че провинилият се да понесе според провинението , а неговата личност и достойнство да бъдат защитени от произвол” . Затова процесуалното право има място преди всичко в условията на конфликтна ситуация и най-ефективно се реализира в съдебното правораздаване.

Въпрос 26 Вътрешно и международно право

Дълбокото основание за разделяне на правото на вътрешно и международно е обстоятелството, че съвременното общество съществува и функционира като полидържавно общество. Като основна форма на социалната организираност на обществото, държавата е своеобразен субект на правото, който освен с всичко друго се характеризира и със суверенитет на държавната власт. А суверенитетът на държавната власт се проявява по различен начин вътре и вън от територията на държавата. Ако вътре в държавната територия суверенитетът се проявява като върховенство на държавната власт поради особената позиция на държавната власт по отношение на всички останали правни субекти, то вън от държавната територия той се проявява вече като независимост на държавната власт – там тя се сблъсква със също така суверенни образования.

Международната общност като такава също е способна да твори право и независимо от участието на държавата. Затова и тук следва да се разграничава международното /регулиращо преди всичко отношенията между държавите/ и международно – съонасящо се с международната общност като такава.

Предмет на правно регулиране в международното право са преди всичко основните, фундаменталните правни блага и преди всичко човешката личност като такава. Затова и правата на човека като абсолютни, общоважими и неоспорими претенции на човешката личност, които тя има към обществото от момента на своето раждане, намират своето място преди всичко именно в международното право. Там най-вече се изгражда универсалният правов модел на личността, даващ отговори на глобалннте и най-важни условия за нейното съществуване, задължения за всяка държава. Това обяснява и особения различен начин на конституиране на международното право – като израз на съгласуваната роля на държавите, респ. на волята на международната общност, своеобразието на източниците, в които то преди всичко се закрепва – международните договори, актове на международните органи и организации, своеобразието на гаранциите, с които разполага.

Особената значимост на правата на човека, на това, че закрепва преди всичко човешки ценности, обяснява и особеното място, което има днес международното право. Затова и съвременното цивилизовано правно мислене ясно и определено заявява преимуществото на международното право по отношение на вътрешното право. Всички съвременни конституции, включително и нашата, закрепват предимството на международното право по отношение на нормите на вътрешното законодателство, като им противоречат и предвиждат заедно с това редица други правни механизми за обезпечаване и гарантиране на преимуществата на международното право по отношение на вътрешното.

Въпрос 27 Система на правото. Понятие. Критерии.

Системата на правото ни позволява да обхванем структурата на правото като цяло, като органическо единство от относително обособени и заедно с това взаимодействащи се крупни звена – правните отрасли, които на свои ред се подразделят на вътрешно обособени и взаимодействащи по между си елементи – правните институти и правните норми.

Системата на правото е реално съществуващо, вътрешно подразделение на правото. Тя изразява особения начин на вътрешно диференциране и заедно с това на взаимодействие и взаимопроникване на относително обособените елементи на правната материя. Тя се характеризира както с относителна устойчивост, така и с динамичност, с вътрешна способност да се развива, да се приспособява към динамично променящите се обществени отношения.

Много и най-различни фактори наслагват своето въздействие по отношение на системата на правото, но основни са предметът на правното регулиране и своеобразния юридически режим и най-вече методът на правно регулиране.

Юридическия режим представлява онази специфична цялостна система от своеобразни принципи, общи положения, от своеобразните средства, способи на правно въздействие, както и тяхното своеобразно съчетаване, с което се характеризира всеки правен отрасъл, за да може да обезпечи ефективно правно регулиране. Сред тях се откроява методът при които се характеризира със своеобразната взаимна позиция, която имат субектите един към друг в рамките на съответните правоотношения и следващите от това особености на отношение на юридическите факти за възникване на правоотношенията, на самите права и задължения.

Всеки правен отрасъл се характеризира със собствен юридически режим, със свой собствен юридически инструментариум. Отрасловият юридически режим се характеризира с определена суверенност, затвореност и в този смисъл обособява съответния правен отрасъл по отношение на др.правни отрасли.

Съществуват два основни метода на правно регулиране:

а/ императивният /методът на субординацията, административно правен метод/ - се характеризира с неравнопоставено положение на правните субекти, единият има положението на властнически, а другият на подчинен субект. Този метод е характерен за правните отрасли, вписани в публичното право.

б/ диспозитивният метод /метод на равнопоставеност/ се характеризира с разполагане на субектите в една и съща плоскост. Най-често непосредствен юридически факт за възникването на правоотношенията са договорите, защото само по такъв начин може да се постигне насрещното съвпадане на волеизявленията на страните. Този метод най-ярко се проявява в гражданското право и затова в литературата често се нарича и гражданскоправен метод.

Всеки правен отрасъл се характеризира със свой собствен юридически инструментариум. Отрасловият юридически режим се характеризира с определена суверенност, с определена затвореност и в този смисъл обособява съответния правен отрасъл като своеобразни способи и средства на юридическо въздействие се утвърждават методите на правно регулиране. Те стоят в основата на подразделянето на системата на правото, на правни отрасли, така всеки правен отрасъл се характеризира и със специфичната на присъщия му метод на правно регулиране.

Методите на правно регулиране предопределят спецификата на съответната правна материя.

Сред цялото богатство в методите на правното регулиране могат да се откроят две основни обединяващи начала, два основни метода на правно регулиране -императивния и диспозитивния.

Правната материя е изключително сложна, йерархична, многопластна система, в рамките на която в процеса на правната еволюция са открити относително устойчиви подразделения- т.нар. основни правни отрасли. Към тези основни правни отрасли се отнасят най-вече Конституционното право,, Гражданското право, Административното право, Финансовото право, Наказателното право, Процесуалните правни отрасли. Юридическия режим е толкова своеобразен, че изисква качествено различни позиции на законодателя , при търсенето на адекватни правни решения, а от там и огромно своеобразие на използваните правни средства.

С усложняването на правната материя, с протичащите непрекъснато вътре в нея процеси на конкретизация и диференциация в рамките на основни правни отрасли са се откроили вътрешни структурни подразделения, които имат статут на самостоятелни правни отрасли. Този процес е най-интензивен в Гражданското право, вътре в което са се обособили като самостоятелни, дъщерни правни отрасли: Вещно право, Облигационно право, Трудово право, Семейното право, Наследственото право, Търговското право.Тяхното обособяване е израз на способността на системата на правото на изграждане на динамични обществени отношения. Наред с това на основата на друг критерии / много често под влиянието на законодателни актове/ правната материя не е в съответствие с основните критерии , а съответните основни правни отрасли, се обединява в относително обособено правно образувание.

Вътре в рамките на правните отрасли, правната материя също се организира по своеобразен начин – тя се подразделя на самостоятелни структурни образувания – правните институти. Макар и относително обособени правните институти непрекъснато си взаимодействат и взаимопроникват помежду си в рамките на по-крупната структура – правния отрасъл. Както при правните отрасли, така и при правните институти се наблюдава удвояване на структурата на правото.Такива институти са например погасителната/исковата/давност, представителството и др.

Участниците в регулираните от правото обществени отношения се наричат – субекти на правото. Всеки човешки индивид още от момента на раждането си придобива качествена юридическа характеристика. Тя се изразява с категорията правосубектност. Под правосубектност се разбира - правно положение на личността и правен статут.

Правосубектност е съвкупността от права и задължения, свободи и отговорности , които човек притежава и реализира в обществените отношения.

Правосубектноста е синоним на субект на правото, а субект е всеки които взема участие в правните отношения. В голяма част от международните отношения се развиват колективни субекти на правото.

Индивидуалните субекти на правото се наричат – физически лица. Тези които имат реално значение и отношение към обществените отношения се наричат – юридически лица.
31 въпрос Правоспособност, дееспособност и деликтоспособност.

Правосубектноста, като съвкупност от отговорности се проявява в при основни направления :правоспособност, дееспособност и деликтоспособност.

Сред тях универсална категория е правоспособността. Под нея се разбира, способността правните субекти да бъдат носители на права, свободи и юридически задължения.Правоспособността възниква от момента на раждането. Тук има два уточняващи елемента: 1/правоспособно се разбира това дете, което е живо родено; 2/ по силата на древноримска фикция – заченатото дете се счита за правоспособно, ако преждевременно бащата почине. Правоспособността има открит характер, защото това качество определя позитивното право. Заедно с това правоспособността е и юридическо качество. Като изключително важно правно и социално качество правоспособността има голямо значение – обществено, духовно и културно. Съотнасяйки я към всяка човешка личност, то тя дава възможност всеки човешки индивид да прояви своя творчески потенциал.

Второто направление на правоспособността е дееспособността – тя е възможността едно лице да реализира своите права и задължения самостоятелно т.е. от свое име и за своя сметка – 1949г. Закон за децата и семейството – законодателя е определил 3 възрастови граници за дееспособността.

• 
  деца до 14 год.възраст се наричат малолетни те са напълно неправоспособни. От негово име правата и задълженията му се изпълняват от родителите, ако няма такива от настойници .
  
• 
  от 14-18 год. – се наричат непълнолетни . Те са дееспособни, но поради тяхната незрялост е необходимо, като допълнително условие се изисква съгласието на неговите представители, родители, попечители. Тук лицата могат да извършат само дребни сделки. За тях се изисква и разрешението на държавата- това се отнася най-вече за 16 годишните. Например със съгласието на Държавата могат да сключат граждански брак.
  
• 
  пълнолетните под 18 год. притежават пълна правоспособност и дееспособност.
  

Едно лице може да бъде напълно дееспособно, но не е адресат на правни норми, следователно за пълна правоспособност и дееспособност трябва да сме адресати на правни норми.

Деликтоспособността предполага задължително вменяемост – това е възможността на правните субекти да осъзнават свойствата и значението на извършеното и да ръководят постъпките си. Тези две характеристики трябва да присъстват кумулативно.

Лица до 14 год. са напълно неделиктоспособни, те не носят никаква наказателна отговорност.

Лица между 14 до 18г. възраст са частично деликтоспособни и дееспособни . Това означава, че спрямо тях може да се осъществи юридическа отговорност. Те отговарят само за извършени престъпления..

Ако лицата са навършили 16год. и участват в трудово правни отношения могат да бъдат и субекти на административна и дисциплинарна отговорност, но по принцип към тези лица може да се прилага само наказателна отговорност. Лицата над 18 год. са напълно дееспособни и деликтоспособни..

Гражданство е правен институт разкриващ една политико-правна принадлежност на един субект към една държава. В този смисъл той ползва всички права и произтичащи от тях задължения и отговорности в тази държава.

Правото познава още 2 форми на дееспособност:

• 
  бипатриди – лица с двойно гражданство – те са носители на правата на две държави едновременно.
  
• 
  Апатриди – лица, които оставят без гражданство, към тях се приравняват чужденците
  

Могат да се направят най-различни класификации на правните субекти, но една от трайно закрепилите се е подразделянето им на индивидуални и колективни.

Като индивидуални субекти на правото се конституират човешките индивиди. Те придобиват това правно качество от момента на раждането /в някой правни отрасли от момента на зачеването/. Човешките индивиди загубват качеството субект на правото при две хипотези: смърт и т.нар. продължително безвестно отсъствие /в нашето законодателство сега то е 5год. При втората хипотеза това става след извършването на предварително определена в закона процедура, с участието на компетентен държавен орган, който се произнася със съответен индивидуален юридически акт.Възможно е обаче индивидът да се появи и във връзка с това да изникне проблемът за възстановяване на качеството му субект на правото. Това става по същата процедура, при която става отнемането на това качество.

Важна особеност при индивидуалните правни субекти е, че при тях може да се получи това относително разкъсване на правоспособността от дееспособността . Друга важна особеност е, че при индивидуалните субекти на правото се тръгва от идеята за правосубектността – на човешкия индивид му се предоставя възможността да се конституира като субект на правото във всички посоки на правното пространство.

Колективните правни субекти са онези форми на социална колективност, които действащото право признава за субекти на правото. Съдържат две или повече физически или юридически лица. Притежават общи права и задължения. Характерно за тях е, че правоспособността и дееспособността възникват на едно с акта на тяхното учредяване. Тяхната правосубектност съществено се различава от тази на индивидуалните правни субекти :

• 
  за разлика от човешките индивиди не всички форми на социалната колективност могат да се конституират като субекти на правото.
  
• 
  Характерно за колективните субекти на правото /особено при корпоративните / е тяхната органа структура
  
• 
  Те се конституират като субекти на правото по изрично определен преди това действащото право ред.
  
• 
  Колективните субекти на правото винаги са право и дееспособни. При тях не е възможно разкъсването на правоспособността от дееспособността, тъй като няма никакъв смисъл колективът да се конституира като субект на правото, ако няма да действа активно в правното пространство.
  
• 
  Колективните субекти на правото винаги имат специална правосубектност – на тях им се предоставят юридически права и задължения в точно определена сфера на правното пространство, предопределена преди всичко от целите и задачите, които стоят в тяхната основа.
  
• 
  Колективните субекти на правото са по принцип правомерни. Затова проблемът за юридическата отговорност при тях не стои /с изключение на гражданската отговорност, и то при юридическите лица/.
  

Именно за индивидуалните правни субекти е характерно, че правоспособността и дееспособността съвпадат. Като индивидуални субекти се конституират човешките индивиди. Те придобиват това правно качество от момента на раждането , човешките индивиди загубват качеството субект на правото при две хипотези: смърт и при продължително безвестно отсъствие в нашето законодателство то е 5 години. Това обаче не става веднага, а след извършването на предварително определена в закона процедура, с участието на компетентен държавен орган, които накрая се произнася със съответен юридически акт. Ако впоследствие индивида се появи и в тази връзка възниква проблемът с възстановяване на неговото качество – субект на правото. Това също не става автоматически, а въз основа на определена законова процедура. Важна особеност на индивидуалните правни субекти е идеята за обща правосубектност – т.е. на човешкия индивид по принцип му се предоставя възможността да се конституира като субект на правото във всички посоки на правното пространство. Само по такъв начин правото обезпечава възможността човешката личност да осъществи заложените у него уникален творчески потенциал.

Индивидуалните субекти на правото биват различни видове. Основен показател за разделянето на видове е гражданството – това е политико-юридическата принадлежност на човешкия индивид към една държава . И доколко гражданството представлява правно основание за по-особен статут на индивидуалните правни субекти, те могат да се разделят на:

• 
  граждани
  
• 
  лица с двойно гражданство
  
• 
  лица без гражданство
  

-малолетни до 14год.- недееспособни;

-непълнолетни от 14 до 18год. – ограничена дееспособност и

-пълнолетни над 18 год. – напълно дееспособни.

Колективните субекти на право се конституират по изрично определен преди това в действащото право ред. Те винаги са правоспособни. При тях не е възможно разкъсване на правоспособността от дееспособността. Колективните правни субекти винаги имат специална правосубектност – на тях им се предоставят юридически права и задължения предопределени от целите и задачите, които стоят в тяхната основа.

Сред колективните субекти на правото следва да се открояват два основни вида:

• 
  корпорации /при които има човешки субстрат/
  
• 
  фондации /при тях човешки субстрат липсва/.
  

Фикционна теория на Венелин Ганев. Фикция означава , че нещо несъществуващо се приема за съществуващо и поражда правни последици. Относно юридическите лица фикцията е – че те не могат да упражняват своите права и свободи освен чрез органа си на управление.

Има два основни начина за възникване на юридически лица:

-разрешителен, още лицензионен – чрез този начин възникват тези ю.лица, от които държавата има нужда. Така например възникват частните учебни заведения.

-регистрационен начин – това са всички юридически лица, които имат частноправен характер. Това става чрез Окръжните съдилища, които постановяват законността на документите и регистрира юридическото лице в съответните регистри. От тези два начина се извежда и разделянето на юридическите лица на:

- публичноправни и

-частноправни .

Съобразно предмета на дейност юридическите лица могат да се разделят на :

• 
  юридически лица занимаващи се със стопанска дейност.
  
• 
  Юридически лица с идеална цел.
  

Особен субект на правото е Държавата. Прилагайки и тук фикционната теория може да се каже, че Държавата се проявява като субект на правото чрез своите органи във вътрешно обществен план. Тук правоспособността и дееспособността се формира чрез компетентността и държавните правомощия. Юридическа характеристика на Държавата в Международни отношения се изразява с нейния суверенитет .

Във връзка с компетентността на държавните правомощия възниква един друг институт – Злоупотреба с властта. Само Държавата може по съответния ред да се включва в процеса на формирането на правото извършвайки в лицето на своите компетентни органи т.нар. право-творческа дейност, само тя в лицето на други компетентни органи може да осъществява правоприлагане, само тя в лицето на компетентни държавни органи може да търси юридическа отговорност с оглед на своята специфика. Държавата има и по-широка правосубектност – тя може да се конституира като субект в гражданското, наказателното, административното, международното право и т.н.

Въпрос 36 Представителство – обща характеристика

Представителството е изключително сложна правна фигура, която се разполага в правото като цяло в почти всички правни отрасли.

Представителството е правен институт. То е система от правни норми, които регулират отношенията между титуляра на субективното право наречен – представляват и друго лице – представител, което се задължава с лични правни действия да реализира правата и задълженията на техния титуляр от името и за сметка на същия.

В зависимост от общата теория на правото основания за възникване на представителство са две основни:

- когато е налице невъзможност непосредствения титуляр на юридическите права и задължения да ги реализира сам т.е. при недееспособните правни субекти /малолетни/. Тук могат да се отнесат и колективните правни субекти когато те не могат като колектив да се включат активно в правното пространство и да реализират принадлежащите им права и задължения.

- когато титулярите на правата и задълженията са дееспособни правни субекти, но по съображения за целесъобразност или за удобство друг правен субект ще ги реализира.

Примери за учредяване на института за представителство са най-разнообразни: раждане, осиновяване, учредяване на настойничество или попечителство.

Представителството не е възможно в случай:

• 
  когато става дума за юридически права и задължения intuitio personas. Те имат своето дълбоко основание в самата личност на титуляра и за това не могат да се осъществят от друг правен субект / пример: повечето права и задължения в семейното право, изборното право/
  
• 
  представителството може да се използва само за правомерни юридически действия ;
  
• 
  когато по някои съображения / по целесъобразност,справедливост/ законодателя изрично забранява определени юридически права и задължения да се реализират чрез представител /изготвяне на завещание.
  

В зависимост от предпоставката поради която възниква института на представителството то бива 2 вида – законово и договорно.

1.Законовото представителство произтича от закона т.е. едно лице е задължено от закона да представлява друго /напр. родител-дете/ то е свързано главно с първата хипотеза – принцип на невъзможност титулярът на юрид. права и задължения да ги реализира сам, със собствени правни действия;

- Особено представителство, то е свързано с допълнително гарантиране на интереса на титуляра на едно право.

2. Договорно представителство – когато между лицето и представителя се сключи договор. Тук представителя се нарича упълномощено лице, а представения упълномощител. В този случай и титуляра на правата и задълженията и представителя са дееспособни субекти на правото. За договорното представителство не е задължително да е в писмена форма. Само в някой случай тази писмена форма е задължителна / напр. прехвърляне на имоти, на собственост върху автомобил и.т.н./

Договорното представителство се основава на два принципа.

• 
  първия визира упълномощителят. Никой не може да упълномощава трето лице с права които той не притежава. Ако все пак се стигне до такъв договор то той е нищожен /изначална недействителност/;
  
• 
  вторият принцип се отнася до упълномощеното лице.Никой не може да излезе извън обема на предоставената му власт. В този случай има хипотеза, че тази сделка е /унищожаема/ . В тази ситуация има едно преупълномощавене – тук едно лице е преупълномощило и може да упълномощи друго лице само със съгласието на упълномощителя.
  

Правната норма е основен градивен елемент на правната система. Норма от латински – мащаб, правило, образец, еталон. Основно съдържание на всяка правна норма е правилото за поведение/образец за поведение/.

Характеристиките на правната норма произтичат от характеристиката на правилото за поведение. Правната норма предписва определен тип поведение.

Правните норми се схващат като възникващи от държавата в лицето най-често на компетентен право творчески държавен орган – общи правила за поведение, които се създават за осъществяване на правно регулиране на обществените отношения и тези правила за поведение са гарантирани в крайна сметка от принудителната сила на държавата.

Логическия императив съдържа 2 страни:

1/ Условията при които се осъществяват правилата за определено поведение. Тези условия се наричат юридически факти .

2/ Този императив е формулиран като заповед. Между условието и предписанието съществува причинно-следствена връзка.

І.Характеристика на правилото за поведение

- то е общо /характерно за континенталната правна система/ т.е. за нашата правна система. Това означава, че се отнася до неопределен брой правни субекти. Това е разликата на правилото от прецедента, тъй като той има индивидуален характер.

- правилото за поведение е абстрактно формулирано, което означава, че адресатите на правните норми се определят от техни видови /родови/ признаци. В областта на частното право най-големите абстракции са кредитор и длъжник; купувач и продавач.

Относно тези видови признаци – напр. студент във ВТУ и студент в Русенския университет.

Принудителния характер на правната норма следва общозадължителния и характер. Правилото за поведение се формира чрез субективното право и юридическото задължение.

Правната норма е общо правило за поведение. Общия характер на правните норми намира израз и в начина по които те отразяват действителността – синтетично чрез основни и значими за правото характеристики.

Правните норми имат перманентно действие – те се създават, за да действат продължително във времето.

Правните норми представляват юридически права т.е. законодателя дава възможност на правния субект той сам да прецени дали и в какви посоки ще реализира предоставените му правни възможности. Това се отнася преди всичко за частното право. Що се отнася до публичното право нещата се усложняват от империума държавата. Затова и юрид.права там са и правни задължения, които се възлагат. В този смисъл следва извода, че правните норми са гарантирани от Държавата. Правната норма е макроструктурата на правото.


Въпрос 38 а Видове правни норми

Най-важни сред тях са:

1/ Императивните – те точно, ясно и категорично очертават правното поведение на своите адресати. Те следват предписаното поведение, без да могат да се отклоняват от онова, което се съдържа в правната норма /условия и предпоставки за брак, формата на брака/

2/ Диспозитивните – съдържат по дефиниция възможността субектите на правото да се отклоняват от това, което се визира в тях. Те се наричат и допълващи, защото действат само, ако страните не са предвидили нещо друго в рамките на предоставената им свобода.

От гледна точка на обема на действие – правните норми се разделят на :

а/ общи – те влияят върху определен род обществени отношения

б/особени – те влияят върху определен вид обществени отношения

в/изключителни – те очертават особен юридически режим за конкретни юридически отношения.

В сферата на своето действие правните правните норми се делят на общи и мести.

а/ общите се разпростират върху цялата територия.

б/ местните се разпростират само върху част от страната / определена община/.

От гледна точка на последиците правните норми се делят на:

а/ забраняващи –задължава своите субекти към пасивно поведение. Реализацията им се осъществява, чрез тяхното спазване.

б/ задължаващи - те ни принуждават към едно активно поведение, те се реализират, чрез тяхното изпълнение.

в/ опрощаващи - те са типичните диспозитивни норми т.е. насочват към избор на множество варианти на поведение.

Върху основата на протичащите вътре в правната материя процеси се стига до едно вътрешно разделение на труда между правните норми с оглед на обезпечаване на цялостната им функция в механизма на правно регулиране. В зависимост от това разграничаваме:

а/ общи – визират в обобщен вид основни елементи на правната материя. Това са цели и задачи.

б/ дефинитивни – те са свързани с особения етап на правото на специфична правна терминология, те поясняват.

в/ декларативни – закрепват основни принципи на правото т.е. онези ръководни начала, които изразяват най-важните характеристики на правото.

г/ оперативните и колизионни правни норми се отнасят вече до т.нар. в правната литература „норми на нормите”. Те са свързани с очертаването на действието на пр.норми – влизане в сила, отмяна. Те не са насочени непосредствено към правните субекти, а опосредствено, като решават проблеми на вътрешните връзки в правната материя.

Колизионните правни норми решават определен конфликт вътре в правната материя, определена колизия в правото.

д/ бланкетни норми – задължават определени държавни органи в рамките на своите правомощия и в определен срок да приеме и издаде определен акт. Въз основа на бланкетните норми се приемат и подзаконови нормативни актове.

е/ препращащи норми – те се прилагат когато има препращане на правила от една правна норма към друга.

Във връзка със степента на определеност се обособяват абсолютно определени правни норми – правоприлагащия орган няма свобода на усмотрение.

ж/ относително определени – дават относителна свобода на усмотрение на правоприлагащия орган. Те не съдържат пълни и изчерпателни указания за осъществяване на правното регулиране.

з/ ситуационните правни норми съдържат само основни характеристики на съответната ситуация.

и/ алтернативните правни норми очертават няколко възможни варианта на поведение и правоприлагащия орган може да избере подходящия вариант.

к/ факултативни правни норми – към тях правоприлагащия орган се ориентира, ако се убеди,че в конкретния случай не може да се осъществи основния вариант.

Правната норма има сложен строеж. В нея се съдържа цялостния механизъм на правното регулиране. Това са онези елементи, които направляват правомерното поведение на участниците в обществените отношения.

Самата структура се нарича логическо-юридическа, защото често един или друг от нейните елементи са осъществява в зависимост от съдържанието на останалите елементи. Елементите на правната норма са нейните атрибути / свойства/. 1.Хипотеза; 2.Диспозиция; 3.Санкция.

1.Хипотезата е онзи елемент в които се визират условията и предпоставките за действието на правната норма. В нея се съдържат юридически факти при проявлението на които възникват правни последици.

2.Диспозицията е онази част от правната норма в която се посочва съдържанието на самото правило за поведение. Единството на хипотезата и диспозицията дава механизма на правомерното поведение.

3. Санкцията е третия основен елемент на правната норма. В нея се очертават неблагоприятните правни последици, от личен имуществен характер, които ще настъпят ако субектите на правото не спазват правната норма. Извършването на правонарушение е нов юридически факт, които поражда санкцията.

Винаги трябва да има наличие на хипотеза, диспозиция и санкция – иначе няма правна норма.Има случай в които хипотезата отсъства, но тя се подразбира и се реализира посредством правно основание. Съществуват и правни норми които на пръв поглед нямат диспозиция, но тя може да се формулира имплицитно????.

Всички забраняващи прани норми са формулирани с хипотеза и санкция.

Има три вида санкционна охрана.

1/ когато санкцията се намира в структурата на правната норма.

2/ когато санкцията от една правна норма, служи за защита на други правни норми включени в същия закон ЗЗД.

3/ когато санкционната защита на определени правни норми се намира в други правни норми, които се намират в извън нормативния акт.

Въпрос 40 Правни норми и правни предписания

Правните норми изразяват”конкретен тип” или „Абстрактна формула” на това което трябва да бъде в юридическите отношения. Законът в широкия смисъл, представлява предписание за необходимото отношение между една хипотеза и нейната последица. Но за юриста законите са императивни или „прескриптивни” , а не само „дескриптивни. Правото не е само законът. Трябва да различаваме законовите разпоредби от съвкупността на правните норми. Можем правомерно да допуснем, че правните норми са тези, които се произвеждат по определен начин, чрез известни, определени източници , снабдени със специфични качества и са придружени с юридическа принуда.

Качеството на „юридическо” изглежда е последица на една определена техника за производство на инструменти, имащи способността да конституират модели, които трябва да бъдат „задължително реализирани”. Съществуват обаче две големи категории норми: тези които повеляват едно единствено правно отношение и тези, които могат да повеляват безкрайно множество от правни отношения. Според правната система правните норми се проявяват различно.Противопоставят най-общо правата от романската традиция, които почиват по същество на „закона” по друг начин казано върху общи и абстрактни правила и права от „common law”, които са формирани от съдии, решаващи отделни спорове, и които основно се състоят от конкретни и специални решения. Между нормите на тези различни системи обаче същес8твуват общи черти, характерни за всяко юридическо предписание, което трябва да отделим преди да престъпим към изучаване на общите правила, образуващи съдържанието на законите и регламентите /общи и абстрактни норми/

Юридическите предписания са заповеди, формулирани от правото, чието спазване е наложено от публичната власт. В това общо поняние са включени норми, които по своята форма и съдържание са различни.

Понятие за юридическо предписание: Всяко юридическо предписание са характеризира с една заповед и една санкция. То е правило за поведение, наложено в обществените отношения за създаване на ред в обществото. То се състои от предписване или забравяване на известно поведение, създавайки задължения, позволявайки известно поведение, поверявайки власти. Съдържанието на това поведение може да варира до безкрай. Схематично можем да разграничим позитивни порядъци, чрез които правото налага или овластява някои определени действия /задължение за военна служба, плащане на издръжка/ или задължава да се търпи определено поведевие или деиствията на определени права , и негативни порядъци, който се състоят в забрани /забрана за строеж, да се безпокоят съседите/. Тези различни типове заповеди могат да обхванат всички аспекти на обществения живот, независимо дали се отнася до лични или до колективни, частни или публични интереси, дали се отнасят до лица или до имущества, без оглед типа на явлението или засегнатите дейности.

Колкото до силата на юридическата заповед, тя също варира – съществуват:

-императивни предписания – които не могат да бъдат избегнати от тези до които се отнасят;

• 
  субсидарни предписания /или допълващи правила/ - от които може да се откажем и които се налагат на заинтересованите само при липса на изрична воля от тяхна страна. Тяхното прилагане предполага голяма свобода за “декодиране” и интерпретиране.
  

Вторият елемент на юридическото предписание – санкцията. Под санкция тук се разбира социално организирана санкция т.е. определена от правото, отнесена към едно поведение, противоположно на това, установено от правната норма и съдържаща най-общо възможност за принуда. Тази дефиниция различава “санкция” от “принуда”. Всяко задължително правило за поведение съдържа санкция в широк смисъл, без при това да съдържа тази възможност за принуда, която изглежда присъща на правото. Общо казано съществуват санкции но тяхната интензивност и форма са различни. Схематично противопоставят се два основни типа санкции:

• 
  едните се състоят във възстановяване на причинената щета или чрез силово изпълнение на неизпълнената престация или чрез възстановяване щетата в натура / състояние преди увреждането/, или чрез предоставяне на еквивалент, най-често под формата на обезщетение.
  
• 
  Другите се състоят в репресия под формата на наказание / на едно страдание/ наложено на автора на нарушението под формата на лишаване от свобода или права, глоби.