Хенинг кьолер за страхливите, тъжните и неспокойните деца

Но тук нещо е останало наполовина недовършено в развитието на двигателното сетиво; такива деца нямат изживяването на “вътрешния композитор”, за който аз преди това образно говорих; на тях им липсва емоционално-адаптивна способност и тази за паралелно вибриране, а именно душевната “фина настройка: затова при тях чувството, че някак си не принадлежат към всичко това, че постоянно “отпадат” от социалните процеси и не разбират истински какво всъщност става, е едно трайно състояние. И то няма нищо общо с липсата на интелигентност, макар и често да е съпроводено с известна обърканост в разбирането, а става дума за слабост на двигателното сетиво, произлизаща от това, че ранно-детската подражателна активност по някакви причини е била редуцирана. Такова нещо може да се крие в същността на детето; при телесните сетива това не е по-различно отколкото при зрението напр. , а има вродена слабост с или без наследствена обремененост. Има, разбира се, и придобита. При подражанието важи генерално, че прекалено многото и прекалено силните впечатления са неусвоими за детето, към което спадат и всякакъв вид медийно влияние, но също и липсата на предпазен “чадър” от оптически и акустични дразнения, от постоянни промени в околната среда, както и при автомобилни и самолетни пътувания. Също толкова трудно е и обратното: тъй нар. сензорна депривация – т.е. – честото оставане на детето само. Принципно важи правилото, че в спокойните, по-леки за справяне ситуации, детето може, тихо наблюдавайки, да прекара добре. Освен това подражателните сили се изтласкват назад при един стресиращ, гневен тон, да не говорим за телесни грубости; накрая трябва да се внимава за осигуряване на достатъчен и добър сън. Това са най-важните точки. Но както казах, дори и ако родителите има за какво да се упрекнат в това отношение, може да се случи детето им да страда латентно от слабост на двигателното сетиво. Понякога, трябва накратко да се каже, не ни остава нищо друго, освен да изходим от кармични компоненти, следователно от проблеми, които очевидно се крият в съдбата на детето и не пасват към никой от общоприетите примери за причините.

Ние задоволяваме този копнеж като правим всичко със спокойно, дори благоговейно отношение, за да се чувства детето доволно в своето тяло и като се погрижим за една вътрешна нагласа, при която то да почувства какво означава “превърналата се в толерантност сила на любовта” в света на хората, в техния социален живот, а именно – истинска толерантност. Особено неспокойните, нервни деца разчитат на това ние да допълним въздействието на Ангела, защото те не могат да използват по правилния начин онова, което им влива той като подреждащо-хармонизиращи сили по време на съня. В това отношение те са като онзи човек, който е научил нещо, което изисква вътрешна концентрация и мобилизиране, но не може да приложи на практика наученото, защото е твърде развълнуван (възбуден) и възбудата му пропива чак до корема и червата му. Така приблизително можем да си представим какво се случва с неспокойните, нервни деца всеки път, когато се отдалечат от своя Ангел и трябва да се конфронтират с най-обикновените реалности на живота.

И още: вие трябва да градите върху форсиращата, конфигурираща помощ на Ангела, чрез която може да се развива осезателното сетиво. При тази подкрепа детето изживява дълбоко несъзнавано преминаващата в структуриращ авторитет сила на любовта и се обръща към нас с копнежното очакване да намери такава подреждаща съпричастност и у нас. Като подсилваме с чист, бих казал възпитателен ентусиазъм (всичко трябва да се прави с радост, иначе няма да има полза) чувството за форма и обвивка на детето, както телесно, така и душевно, и му гарантираме нашата непоклатима грижовност, нашия дух на закрила, ние удовлетворяваме този копнеж. Особено страхливите, нерешителни деца се нуждаят от чувството, че ние ги закриляме. Когато те се отдалечат от своя Ангел-пазител, те се чувстват повече от другите деца изоставени, напълно безпомощни срещу опасностите на живота. Ние трябва да им заместим Ангела- пазител и това на първо място е въпрос на нагласа. Страхливите деца се нуждаят от хора, които да им дадат усещането, че те никога няма да ги изоставят в беда, дори само и в мислите или чувствата. Неспокойните деца имат нужда от същото, но още по-силно се нуждаят от сигурността, че такива, каквито са именно, биват респектирани от другите. Защото първичната травма на неспокойните, нервни деца е това, че са нежелани, а тази на страхливите, колебливи деца е, че са изоставени в беда.
За общуването с тъжно-размишляващите деца
Коя е първичната, пра-травмата на тъжно-размишляващите деца? Затова всъщност вече говорихме. Това е нагласата за изолираност от събитията в света наоколо. Унилостта на тъжно-размишляващите деца има една друга тоналност от тази на страхливите. Тя се основава на опасението, че няма да бъдат включени, че няма да принадлежат към случващото се, следователно няма да разберат какво се случва. Пра-травмата на тъжно-размишляващите деца е, както казахме, всъщност изолираността от събитията, ако искаме да я формулираме най-общо. Затова е важно да включваме тези деца, колкото е възможно съзнателно във всичко, което се прави и да им обясняваме, съответно на възрастта им, какво става; търпеливо да насочваме вниманието им върху взаимозависимостите и смисловите връзки в това, което те изживяват. Ние трябва да ги освободим от подтискащото чувство на зрители, неразбиращи за какво става дума. Това, както казахме, при тези деца не е въпрос на интелигентност, а проблем на движението (на вълнението). Той зависи много от това ние да не се заблуждаваме и да считаме тъжно-размишляващите деца за глупави, поради техните лоши възможности за реагиране на дадена ситуация, поради задръжките им в разбирането.

Онова, което им липсва е в по-широк смисъл душевната способност за изживяване на процесуалното, на дълбоко обоснования смислов контекст на едно действено или вербално случване. Те не могат вътрешно правилно да се раздвижат (вълнуват) в паралелност с процесите, които се случват в тяхното обкръжение. Добре им се отразява това да ги включваме така в предвидими, практически действия или най-опростени производствени процеси с повече характерни степени в работата, че да предприемат една определена работна степен и да наблюдават цялото, което се случва (извършва) преди или след това; при следващия път да предприемат една друга работна стъпка, при по-следващия-още една и т.н. – докато накрая изпълнят всички работни стъпки за които става дума. Тогава “командата”се предоставя на детето: майката или бащата провеждат въпросната работа по насочвания от детето и то решава само коя част иска да поеме. Като се правят упражнения по този начин с тъжно-размишляващите деца, те усвояват добре напр. готвенето (варенето и печенето или пък, ако не са съвсем малки – обработването на вълната, от прането й, разресването, боядисване, както и преденето плетене или тъкане). Участвайте и в много групови игри с такива деца! Измисляйте заедно с тях в диалог малки историйки (сега ти се на ред: как ще продължи разказа?) или, според възрастта, продължения на цели романи като се следи в една история да не се прескача постоянно през глава, като напр. добрият, готов да помага крал не може от понеделник до вторник изведнъж да се превърне в страховит тиранин, а бедните, просещи хора не могат изневиделица да потеглят с луксозен кораб за Америка и т.н.

Могат да се препоръчат и следните неща: всяка седмица да ходите с детето в един определен ред, по определено време да се разхождате и да вървите по един и същи път. Да се спирате винаги на едни и същи места, да постоите при едно определено дърво, на определена ограда или строителна площадка като насочвате вниманието на детето върху множеството детайли. Какво е останало непроменено от предишния път и какво се е променило? Появил ли се е някакъв нов елемент? Как напредва строежът на къщата? Какво е станало с градината? Разцъфнали ли са пъпките! А кои цветя вече прецъфтяват? Променили ли са цвета си листата на дърветата? Вървете по спирките на вашия път отново и отново като наблюдавате внимателно и като обменяте впечатленията си с детето, сякаш това се е превърнало в ритуал. И ако изпълнявайки това в определения ден и време, вие срещате редовно и същите хора, които вършат нещо определено, напр. срещате мъж, който винаги, когато минавате покрай него, току-що тръгва с велосипеда си, тогава вие измислете някаква историйка за този мъж или пък за други хора.

Да се участва в случващото се в света с вътрешна виталност, с наблюдателност и фантазия, това е девизът ни. При това вие трябва да помагате на тъжно-размишляващите деца в това, че под “случващо се в света” не трябва да се разбира нещо свръхестествено, непостижимо за изживяване или твърде философско, а конкретния ежедневен, сетивно познаваем живот. От него трябва да се вдъхнови т. нар. “вътрешен композитор”. Естествено, напълно разбираемо е, че за тези деца всичко е лечебно, чрез което те, най-напред играейки, се научават да се вписват в социалните процеси както протичат според определени, приемливи правила; където става дума да има съгласуване за размяна на ролите; да се реагира духовно адекватно на онова, което прави другия. Но трябва да се внимава: с такива игри на тъжно-размишляващите деца им е трудно, затова не трябва да ги пренатоварваме, защото тогава се постига тъкмо обратния ефект на това, което искаме да постигнем. Трябва да ги включим с нужното разбиране за техните недостатъци много внимателно, където е необходимо и да ги водим. В думата “включвам” се крие златното основно правило за такива деца! Второ, от разглеждането на това, което си изяснихме, се разбира, че всичко по посока на игрите, с роли в тях, пантомими и танц, това означава всичко, което има подражателен, както и раздвижващо-диалогичен характер, е истински душевен балсам за тъжните деца, ако са така организирани, че ситуациите да са подходящи за децата. И те да могат да се доверят на грижливо ръководене в случай, че не могат сами да се справят.

Ние можем да говорим на детето като чрез неговата подражателна склонност към доброто (за този феномен вече се разбрахме в началото на нашите анализи), го накараме да познае любовта чрез тялото си. Това означава от една страна: директен телесен контакт, поддържащ виталното и осезателните сетива като се изхожда от една благоговейна нагласа, както и от съобразяващо-съпричастното основно отношение; но също и начина, по който ние изобщо се държим в обкръжението на детето и по който ние контактуваме с нещата и съществата в света, как общуваме един с друг, е изключително важен. Дали се отдавате само на детето или просто присъствате при него, занимавайки се с нещо друго: начинът на вашите действия, вашата вътрешна нагласа се изразяват чрез езика на жестовете, с които детето, посредством сетивото на собствените движения паралелно, вътрешно “изговарят”: засега не бива да се интересуваме подробно как става това паралелно вътрешно “говорене”. Трябва само да се знае, че при малките деца става дума на първо място за паралелни движения във функционалната област, които оказват влияние върху цялостното чувство към живота и поради това, че двигателното сетиво е включено в тях, това влияние обхваща и душевното развитие. Следователно, обръщайте достатъчно внимание на езика на жестовете! И ще повторя: този език не е въпрос на упражняване пред огледалото, а въпрос на нагласа. Онова, което вършите с любов, автоматично води до удовлетворяване на очакванията на двигателното сетиво на детето.

Нека това, което сега казах в малко по-поетически криволици, обобщим без всякакви алегории: Разбира се, ние навлизаме в едно поле, което ни принуждава да говорим и пишем нещо, което действително се случва, макар че ежедневният ни език не познава думи затова (както и общоприетият научен език).

Какво си мислим ние всъщност, откъде новороденото дете получава способността за съвсем кратък период да се изправи и да се научи да върви, а после да усвои и майчиния си език? Чрез подражаването, определено. Но аз не мога да слушам напр. една Бетховенова соната, после да седна на пианото и да си кажа: сега ще науча сонатата наизуст чрез подражание. Преди да го сторя, ще трябва да съм се научил да свиря на пиано. В противен случай не бива изобщо да са захващам със сонатата. Що се отнася до подражанието, децата, ще се съгласите, са се научили да “свирят на пиано” още преди да се родят. Няма нужда да се учи едно дете на подражаване, то вече го може! Едва дошло на този свят, то започва, без да му го изискваме, да се упражнява на най-трудните пиеси и ние няма защо да предприемаме каквото и да било, за да го мотивираме или да му показваме как се прави това. Едно дете знае точно какво трябва да направи, за да може след 10-11 месеца да проходи изправено като възрастните. Единственото, което ние можем да направим затова е и ние да ходим изправени пред погледа на детето. Но ще бъде ли достатъчно, ако аз дълго време слушам свиренето на Бетховеновата соната, за да мога след 1 година да я изсвиря? Не, това няма да има никакъв смисъл, ако не знам какво са прави с едно пиано. Но защо тогава е достатъчно да обикаляме около едно бебе, за да го научим да върви? Защото то може да подражава и за тази висша творческа даденост, с която то разполага а priori, му е помогнал неговият Ангел. Трябва само да се мисли непредубедено и да се стигне до факта, че в детето действа едно по-висше същество. То действа по различен начин и що се отнася за двигателната способност, както и до вродената (още неузряла) двигателна интелигентност, може да се говори, ако трябва да стигнем до някаква кратка формула, затова, че: същата мъдрост, която се изразява в това, че детето се ражда като едно способно на подражание същество, въздейства винаги по време на сън така отпущащо-координирайки в структурата на крайниците му, както образно го описах по-горе. Така двигателното сетиво може постепенно да се развива и да поеме своята основна, ориентираща функция. Детето изживява чрез отпущащо-координиращото въздействие на Ангела дълбоко неосъзнато качеството на издигнало се до силата на любовта вживяващо разбиране към другия и се обръща към света и към хората с копнежно очакване да намери и от тях също такова вживяващо разбиране.

Ние потвърждаваме това очакване като отговаряме положително със съответната вътрешна нагласа на готовата за подражаване отдаденост на детето към смисловото “красиво” движение и му гарантираме сигурността, че ние никога няма да го “изоставим” без внимание, а ще го включваме във всичко, което се случва. Детето черпи радостта от живота от това, което ние му показваме, при което “превърналата се в разбиране сила на любовта “ в социалния живот означава: сила на състраданието. Така ние засилваме “усещането за собствената свободна душевност” и отглеждаме в него зародиша затова, щото в своя по-късен живот то да намери в себе си силата на състраданието като нещо съвсем естествено. В тази посока не проповедта за милосърдност са възпитателно плодотворните дела, а тези, които обгрижват двигателното сетиво. Особено тъжно-размишляващите деца се нуждаят от нашата обгрижваща двигателното сетиво подкрепа, и те се нуждаят преди всичко, повече от другите, от чувството да бъдат “включени” и то с разбиране. Защото тяхната първична (пра-) травма е да бъдат изключени от ставащото в света. Те се чувстват като музикант, който идва добре подготвен на репетиция с оркестъра, но винаги се отказва, когато множеството звуци наоколо го объркват напълно, така че той седи там като парализиран и предпочита да не свири, отколкото постоянно да свири фалшиво. Така горе-долу можем да си представим ситуацията на дето с увреждания (слабост) в двигателното сетиво, когато отива сутрин в детската градина. То не е в състояние да координира всички неща, които се случват около него. Липсва вътрешната способност за адаптиране, онази смесица от освободеност и инстинктивен усет за ситуацията. Затова такива деца се явяват като “прът в колелата” и по възможност се държат встрани от всичко. Стеснителността, която често пъти проявяват, има ритуален характер. Те си създават своя собствена система за ред като заместител на смисъла. Вътре в тази ритуална система от навици нещата са обозрими и подредени смислово.

Това беше, което исках да ви кажа за тъжно-размишляващите деца. Те са преди всичко недостатъчно проникнати в своята душевна конституция, в своите душевни отношения с околния свят от отпущащо координиращото въздействие на Ангела. Това, което им се полага по време на сън, не е дорасло до “нахлуването” на сетивния свят и от това следва желанието им да се оттеглят в самите себе си, да се държат близо до онази вътрешна сфера, от която се излъчва сигурност и утеха за тях, когато те затварят вратите на външния свят.
Сетивото на равновесието
Равновесното сетиво, драги родители, е тясно свързано с двигателното сетиво, това е ясно. Неговата цялостна разхлабеност и възможност за координация ще ни бъдат малко полезни, ако не можете да пазите равновесие. При всички двигателни процеси, преди всичко при изправено положение, но също и иначе, вие трябва непрекъснато да се балансирате. В мускулното фино съгласуване сетивото за равновесие също е основно включено, както и в полетата на емоциите. Компенсаторните равновесни импулси и “композиторските” постижения, за които говорихме, не биха били възможни без една фина способност за възприемане на равновесието и не – равновесното състояние. Но въпреки това равновесното сетиво, сравнено с двигателното има съвсем друго, собствено качество. Рудолф Щайнер описва това качество по следния начин: “Как усещаме излъчените в душата изживявания на равновесното сетиво? Защото това е съвсем душевно нещо: Ние усещаме това като вътрешно спокойствие, като онова вътрешно спокойствие, което прави така, че когато аз идвам оттам насам, не оставям там онова, което се крие в тялото ми, а го вземам със себе си и то остава спокойно същото; и така аз мога и да летя във въздуха, но аз пак бих останал същият. Това е нещото, което ни оставя независими от времето; аз и днес не се оставям назад в миналото, а и утре съм същият. Тази независимост от времето, това именно е излъчването в нашата душа на равновесното сетиво. Това е себе-усещането ни като дух: едно необичайно виждане, на пръв поглед. Обикновено се изхожда от това, че поради нашето равновесно сетиво, ние не падаме, грубо казано. И това е така. Рудолф Щайнер често ни е обръщал внимание върху това очевадно качество. Така лаконично той говореше за сетивото, “чрез което ние различаваме, кога стоим прави или лежим (и) усещаме как, когато стоим на двата си крака, се държим в равновесие”. Но при по-точно наблюдение трябва все пак да попитаме: “Не е ли един абсолютно учудващ факт това, че стоейки прави, ние можем да пазим равновесие? Ние приемаме това нещо като съвсем нормално и то е такова, но все пак граничи с чудо.

Помислете само какъв огромен товар вие носите върху една минимална повърхност, тази на ходилата ви, сякаш е някаква дреболия и при това – не само, когато стоите като изправения като свещ оловен войник, но и когато например танцувате или подскачате на един крак. В моя случай това са 92 кг. и мога да ви уверя, че въпреки тази си телесна пълнота, не се чувствам тежък и няма опасност да падна, доколкото нямам никакви вратни пречупвания, увреждания.

Аз мога да подскачам доста добре само на 1 крак и да балансирам по оградата на градината с моите 92 кг. - питайте децата. Колко учудващо е това, че една такава тежест буквално с лекота може да се носи – това можете да забележите едва, ако по някакви причини се наруши равновесието ви, например след като сте били на въртележката или сте се “почерпили” повечко. Тогава трябва изведнъж да внимавате като се движите преди всичко – да не затваряте очи. Зрителното сетиво изпълнява важна равновесна функция: когато равновесното сетиво е объркано вие, така да се каже, държите здраво погледа си върху предметите, ориентирайки се вътрешно по външния пространствен ред. Ако след някакво по-“мокро” парти е нарушена и зрителната ви перспектива, тогава можете да компенсирате несигурността си в равновесието като държите очите си отворени. Щом ги затворите, положението става критично. Също и когато обърнете лице нагоре да наблюдавате звездите, може да стане критично, ако се завъртите бързо от една посока в друга. Какво става тогава? Като феномен – най-напред е нарушено вътрешното ви пространствено ориентиране.