Хенинг кьолер за страхливите, тъжните и неспокойните деца

Съществува вътрешно пространствено чувство, което не е идентично с насоченото навън пространствено възприемане. Искам да кажа: това вътрешно пространствено чувство нормално е налице и тогава, когато затворите очи и запушите уши. Става дума, за да се изразя по-точно, за едно вътрешно чувство за симетрия. Вие имате вътрешното изживяване затова как сте включени в посоките на пространството, т.е. – едно изживяване за горе-долу и за отпред-отзад и за ляво-дясно: едно вътрешно, независимо от външното възприятие чувство за пространство, при това вие усещате себе си като стояща изправена фигура вътре в това вътрешно пространство; като издигаща се в средата на пространството фигура. Винаги това усещане е съпроводено с изживяването ви като център; когато стоейки свободно се концентрирате върху вашето вътрешно пространствено чувство си поражда едно усещане за център, както и за издигане-пространството се е разпростряло във всички посоки като купол, а в центъра му стои вертикално издигнато моето Аз. Това фундаментално чувство за симетрия винаги присъства “тайно”, когато все пак сме донякъде в състояние на равновесие. И това има предвид Рудолф Щайнер, когато говори за “вътрешно спокойствие”, което ни “кара да се усещаме като независими” от времето и от телесността. При това, вътрешното възприятие за равновесие се отнася, както дотук го описахме, до нашето телесно състояние, доколкото засега структурата на цялото ни същество (това вече го видяхме във връзка с другите сетива), а именно – до отношението на духовно-душевното към физически-телесното. Но аспектът на това отношение, за което ние получаваме съобщение чрез равновесното сетиво, е тъкмо онова на независимост на духовно-душевното от физически-телесното. Защото виждате ли: физическото тяло, взето само по себе си, подлежи на гравитация. То е изложено на центростремителни сили, които го привличат надолу към центъра на земята. Ако бяхме напълно зависими от него, нямаше да можем да стоим изправени и да вървим, а само да пълзим по пода-но не, дори и пълзенето означава вече едно малко парченце независимост от закона за гравитацията, защото там, където нищо не противодейства на този закон, там няма авто-мобилност, няма само-движещо се тяло.

Когато, следователно дори и един дъждовен червей не е напълно подвластен на своето тяло, тогава може да се изчисли в каква степен, и пак ще повторя: в какъв изключително учудващ мащаб, човек се еманципира, освобождава като духовно-душевно същество в процеса на своето развитие от законите, на които като физическо същество би бил напълно подчинен, ако в неговото тяло не живее нито душа, нито Аз, благодарение на които той може да се движи и да се изправи. Това еманципиране ние изживяваме, когато стоим прави или вървим и при това нямаме никакво чувство, че сме привлечени надолу или, че падаме, когато танцуваме или скачаме на един крак, или балансираме по оградата на градината. Ние не бихме могли нито да стоим прави, да вървим или да танцуваме, да балансираме, ако нямахме онова вътрешно усещане за симетрия и пространство, онова чувство за “издигнатост в душевното пространство”-“усещането за себе си като дух”, както се изразява Рудолф Щайнер. Цветето, знаем, бива привличано нагоре към слънчевата светлина. Поради това, че слънцето грее, то може да се изправи и да се разтвори нагоре. Човекът има тази светлина, чрез която той може да се изправи и да се отвори нагоре, вътре в самия себе си. Това е, което ние възприемаме чрез равновесното сетиво: тази вътрешна, изправяща ни светлина, благодарение на която ние сме отворени “нагоре” към ангелските сфери.
Освобождаването на ръцете
Двигателното сетиво ни дава чувството за подвижност (динамика) в душевното пространство; равновесното сетиво ни осигурява изживяването на вътрешното пространство, респективно и на душевното като такова, и при това, както казахме, като изживяване за издигнатост в центъра на пространството; като пра-усещане за симетрия (статичност). Така тези 2 сетива действат заедно и ни дават информация за нашия духовно-душевен статус по отношение на физическо-телесния, а с това и на нашето обкръжение, защото като физически-телесни ние сме включени в условията на околната среда заедно с господстващите в нея закони, а като духовно-душевни същества възприемаме (благодарение на нашите основни сетива) начина за това включване или пък не-включване, за частичното ни издигане над тези закони.

Чрез двигателното сетиво ние усещаме доста ясно това издигане като “чувство за собствената свободна душевност”, но то е, както видяхме вече, и една много силна динамика, отнасяща се до обкръжаващата ни среда и до дадената ситуация, която възприемаме. Чувството за свободна подвижност възниква в душевното пространство в жив обмен с “движещите се и раздвижващи (вълнуващи) събития в света”; следователно става дума за решаващо свързани с времето изживявания, макар че една есенция на това постепенно се отлага, тъй да се каже като независимо от времето, респективно от ситуацията “свободолюбиво отношение към света” и става постоянно душевно качество.

При равновесното сетиво съотношенията са други. Чрез него ние усещаме още по-ясно, отколкото чрез двигателното сетиво издигнатостта от телесното като способност за изправеност и като безтегловност (не случайно Рудолф Щайнер казва: “аз бих могъл да летя във въздуха и пак ще остана същия”); като независимо от времето чувство за изправеност в душевното пространство: “Това вече е съвсем душевно: ние го чувстваме като вътрешно спокойствие” – Рудолф Щайнер). Фактът, че можем свободно да се движим, се дължи на въздействието на душевното във физическо-телесното;че можем да се изправим – на въздействието на духовното във физически-телесното, на въздействието на нашето отворено нагоре, към Ангела Аз-ово същество. И по-точно, чувството за свобода на движението възниква чрез това, че душевното в нас действа заедно с нашите жизнени процеси, а чувството за “себе-усещането като дух” е в резултат на действието на Аз-а във физическото тяло. Но няма нужда да се задълбочаваме сега в учението за съставните части на човешкото същество, за да разберем какво се получава при децата. По това Рудолф Щайнер е казал следното в своята втора лекция върху педагогическата практика от гледна точка на духовно-научното познание за човека: “Виждате ли, вървенето е нещо, което ние в живота си така популярно обобщаваме, но в него се крие безкрайно много повече от това, че детето от пълзене се изправя до онзи начин на ходене, който постепенно се усвоява за цял живот. В това научаване на вървенето се съдържа нагласата на човек затова цялото равновесие на собствения ни организъм и всичките ни възможности за движение да се включат в равновесието и възможностите за движение на Вселената, доколкото ние сме вътре в нея. Ние търсим, докато се учим да ходим, съответстващо за човека равновесно положение според Вселената; ние търсим, докато се учим да вървим, онези своеобразни проявяващи се само при човека съотношения между движението на ръцете и това на другите крайници. Онази принадлежност на ръцете към душевния живот, (докато краката ни изостават от него и продължават да служат само на телесното движение), това е нещо от огромна важност да целия ни по-нататъшен живот. Защото диференцирането в дейността на краката и тази на ръцете е именно търсенето на душевното равновесие за живота ни. Първо търсим физическото равновесие в изправянето си, а в освобождаването на подвижността при ръцете ние търсим душевно равновесие. Всъщност би трябвало да се каже: статиката и динамиката на вътрешния човек, свързан с Вселената ни учат, че това е научаването на ходенето”. И по-нататък се казва още:” Там, където е усвоено ходенето, т.е. – са усвоени статиката и динамиката, там човекът приема от своето обкръжение Духа”.

Вие виждате отново: ние сме добре ориентирани по отношение на равновесното сетиво тогава, когато връзката между “горния” и “долен” човек е подчинена на един определен начин. Това подчинение трябва да е такова, че от една страна да дава чувството за свободна подвижност в душевното пространство, от друга – самото чувство за вътрешно пространство да се изживява като издигнало се над времето усещане за присъствие вътре в световната симетрия.

Изправящата сила на светлината обхваща физическото тяло (краката) като “статична” сила и освобождава “динамиката” (способността) на ръцете така, че човек да може да се впише чрез горните си крайници в космическите закони за движението. Всичко това се проявява като изживяването на “издигнатост” в центъра (статика) и на “преодоляване” на пространството (динамика). Статичното усещане произлиза от долните крайници, динамичното – от горните, принадлежащи към гръдното пространство. Едва, когато тези усещания са се издигнали от долната, свързана със земята област, може да се установи онова, което ние описахме във връзка с двигателното сетиво като “усещане за собствената свободна душевност”. Обусловената от равновесието автономност на ръцете се проявява, както казахме, като усещане за една възможност, която включва в себе си осигуреното от двигателното сетиво себе-възприемане (в актуалното, настоящото движение), както и чувството за адаптиране и координираща способност (“свободолюбиво настроеното отношение към света”).
Равновесното сетиво и оценъчната способност
Ние отново ще видим как равновесното и двигателното сетиво взаимно се проникват. “Душевното равновесие в живота” почива върху това, че горният човек се съдържа в долния и същевременно израства от него така, че да го прониква, но без да бъде абсорбиран от него, а само се изправя и израства над него. “Най-напред ние търсим физическото равновесие в изправянето, а в освобождаването на ръцете търсим душевното равновесие”. Духът, който при това, както казва Рудолф Щайнер “бива поеман”, може да бъде усвоен благодарение на въздействието на Ангела. Ангелът до известна степен е посредникът, чрез който “равновесието и възможностите за движение във Вселената” се излъчват в нас. И това също става нощем, когато висшите съставни части на съществото ни, обозначавани в антропософската лексика като Азът и астралното тяло, се освобождават от физическо-телесната си принадлежност и донякъде се “зареждат” със силите, необходими, за да можем сутрин да станем и да ходим.

Ако сме окуражени от Рудолф Щайнер да използваме физически понятия за онагледяване на тези взаимозависимости, ние можем да говорим наистина и за “зареждане”, но разбира се, нито “статиката” на равновесието при човека е идентично с тази при един строеж, например (в противен случай щяхме да се откажем от свободната подвижност или да бъдем издухани от всеки повей на вятъра), нито Азът и астралното тяло биват “зареждани” с по-висши сили като батерии с ток, а става дума всъщност затова, че човек, по-точно детето (при възрастните зависимостта в това отношение е по-малка) получава указания по време на съня си: указания за това как да се разгърне свободна движимост при една правилна смяна между разхлабващо-отпускащи и координиращи действия; указания затова как да се съгласуват статиката и динамиката една с друга, така че в процеса на изправянето тежестта (привличането към земята) и лекотата (освобождаването на горните крайници) да намерят едно балансиращо съотношение помежду си. Това са указания на Ангела по отношение на двигателно-равновесния комплекс.

И тъй, да опитаме инстинктивно, вътрешно да се “изправим”, за да добием поглед и да подредим ситуацията за самите себе си така, че да я усетим в съгласуваност с равновесието и със законите на движението в Космоса, с божествения космически ред, ако ми позволите този малко патетичен израз, но е вярно: чрез чувството за равновесие ние имаме вътрешното чувство за божествения ред на всемира. Това се отнася не само до континуума пространство-време и за разгръщащото се в него мислене, но също и до това, което от години най-изтъкнатите глави на метафизиката и етиката полагат усилия да обосноват.

Не бих искал сега да философствам за моралния световен ред и за ролята на поставения в свободна позиция в това отношение човек – това други го могат по-добре. Аз бих искал да насоча вниманието ви върху феномена, че по отношение на справедливост и несправедливост ние имаме едно усещате на синхронизъм и анахронизъм. Това усещане ние наричаме “чувство за справедливост” и то не е нищо друго, освен една сублимация на равновесното сетиво в тясна връзка с опосредстваната чрез двигателното сетиво способност за емпатия. Способността за съчувствие и състрадание е при това неразривно свързана с чувството за справедливост, но все пак не са идентични. Защото чувството за справедливост е всъщност чувството за симетрия на морално ниво: вътрешният стремеж там, където една човешка съдба тежи твърде малко спрямо някаква друга; да наклоним везните, така че да се постигне равновесие. Истинското чувство за равновесие не се стреми към наказание или възмездие, а към това да осигури достойнството на човека там, където то е накърнено. Затова е нужна емпатията, за да не произлезе от това някакъв закостенял, сухо теоретичен принцип. На това място бих искал да кажа: от както Христос въздейства върху земята, справедливостта без емпатия престана да бъде адекватен принцип. Нужно е дори нещо повече от емпатия: нужна е една проникната от емпатия възприемчивост за онова, което в морален аспект е “съответстващото на човека състояние на равновесие спрямо всемира.”

И точно така работим ние, когато се грижим за отглеждането на равновесното и двигателното сетива на детето и за подготовката на неговото “душевно” равновесие в живота” като му помогнем да издигне ръцете си, своето цяло гръдно пространство от земното притегляне и заедно с неговия Ангел работим над това, щото то да развие по-нататък едно сигурно чувство за уважение пред човешкото достойнство:чувство за справедливост. Способност за състрадание и чувство за справедливост са двете морално-социални качества, свързани взаимно с двигателно-равновесния комплекс, така както толерантността и грижовността са взаимосвързани с витално-осезателния комплекс.

Ако вземете всичко това предвид, ще забележите, че това са 4-те аспекта, които в християнския идеал за любовта към ближния, са вплетени в единно цяло – е, може да се повдигне въпросът дали всъщност не се мисли материалистически, ако например се отхвърля с лека ръка способността за справедливост като сублимирало чувство за симетрия? На това аз бих отговорил, че ние в началото се обединихме за едно виждане, (за да се избегнат недоразумение), че: моралното качество е в хода на времето онова нещо, което се проявява последно: но последно проявило се, то е основният вътрешен мотив.

Именно затова става дума: осветляващо-интегриращата помощ на Ангела, както бихме могли да се изразим с оглед на равновесното сетиво (осветляваща е изправящата сила; интегрираща означава “събираща разпадащото се в единно цяло”, чувството за пространство и симетрия) е заложена в моралното качество. Развитие на равновесното сетиво при детето: това означава същевременно –готова за подражание склонност към всичко, което удовлетворява чувството за справедливост.

Детето изживява осветляващо-интегрираща подкрепа на Ангела дълбоко несъзнавано като докосване от издигналата се до силата на любовта оценъчна сигурност; т.е. като докосване до по-висшата справедливост. И то ни посреща с копнежното очакване да открие нещо от това качество в начина, по който ние се държим в живота и общуваме един с друг.

Ако идеалът за справедливост живее в нас не като рожба на мисленето ни, а като истинско социално усилие, тогава ние въздействаме ориентиращо върху равновесното сетиво на детето. И точно така, както трябва първо да развием: търпение – за постигане на една толерантна нагласа, съпричастен интерес – за постигане на грижовност в живота по-нататък; вътрешна подвижност – за състрадателната способност; така и чувството за справедливост изисква известна вътрешна уравновесеност, която обхваща и онова, което представлява проявяващото се чрез виталното сетиво спокойствие, защото то донякъде е достатъчно, то може да се култивира в пълна изолираност от света, но само когато се докосне до нещата и хората, когато се “раздвижи” съпричастно с другите, ще разгърне своите контактни, социални качества.

Състоянието на спокойствие, проявено благодарение на равновесното сетиво, е по правило предразположено към отваряне към контакти; при това вътрешното чувство за пространство и симетрия при възрастните е автономно (при децата – все още – не), но то възниква поради това, че човек “сам постига своето равновесно състояние в пространството, ... сам се поставя във взаимодействие с гравитацията”, подчертава Рудолф Щайнер. А Шойерле пише:”Кореспонденцията между собственото телесно равновесие и околната среда е съвършена...тъкмо това е проявлението на неделимото единство между света и себе-то в сетивния живот.” Така и вътрешната уравновесеност, “душевното равновесие” е едно качество, което се реализира едва във взаимоотношението с обкръжаващата среда, с другите хора. В поведението на човека то може да “изживее” поражение, когато трябва да се прояви като тактичност, като сигурност в решенията, в преценките, като спокойна целенасоченост или чувство за ред (нямаме предвид педантичния, наложен ред, който всъщност показва липса на вътрешно равновесие), също и като способност да се проумяват ситуациите.

Това, което вие излъчвате, когато сте вътрешно добре балансирани, е нещо изключително пораждащо доверие, благонадеждност, което при децата въздейства стабилизиращо директно върху равновесните взаимовръзки – не само върху душевните, но и върху телесните. Зная много добре колко трудно е това; само не си мислете, че бих искал да се изправям пред вас като някакъв морализатор, изтъкващ собствения си образцов начин на живот. Но все пак трябва да се знае, за да бъдем способни на здравословна, конструктивна самокритика, накъде води всичко това. И не бива да си правим илюзии (когато става дума за развитието на равновесното сетиво при детето) по отношение на ролята на собственото ни душевно равновесие и на въпроса: Доколко може да ни се вярва или не във всичко, което с право или без право е взаимно-обусловено? Не проповядването за справедливост е в този аспект с възпитателно въздействие, а собствените усилия за праволинейност в моралните дела; да се оставиш да се само-ръководиш от собственото чувство за правда, което се таи вътре във всички нас. Проблемът, макар и много рядко, се крие в това, че се поддаваме на изкушението да не се оставяме да ни води това усещане, този глас на съвестта; да се чувстваме притеснявани от него. Това не значи да се превръщаме в свръх-човеци, за да изпълняваме добре професията си на родители, разбира се – не, и който разиграва ролята на такъв свръх-човек пред децата, трябва да му се каже: когато ги мамите, това само ще ги притесни и ще загубите доверието им, защото те усещат добре какво е истинско и какво – не. И понеже във възпитанието много зависи от само-възпитанието на възпитателя, ние не можем да отминем този проблем. Аз вече казах: малките деца не гледат както възрастните винаги към резултатите, към ползата и т.н., а усещат истинските усилия. “Символът на равновесието, везната, е прастар образ за равновесието”(Шойрле). Като се обръщате вътре в себе си към това качество, скъпи родители, и се опитвате да поддържате известна душевно култура, т.е. – наистина да бъдете справедливи към детето си, да положите усилия изобщо за едно основно поведение на непредубеденост и справедливост в общуването с другите, вие се грижите за равновесното сетиво на детето. А като се грижите за него, вие допринасяте за моралното му възпитание за в бъдеще. От едно малко дете не можете да очаквате чувство за справедливост. Това чувство още се таи съвсем дълбоко в подсъзнанието му като послание на Ангела и “работи” през нощта върху равновесната система. Но вие можете да разчитате на подражаващата склонност на детето за всичко, което изразява вашата, превърнала се в оценъчна сигурност сила на любовта, вашето чувство за справедливост. Така вие ще работите през деня, за да намери детето своето равновесие и по-късно да го възприеме като нещо съвсем естествено.

Карл Кьониг, великият пионер в основаването на едно лечебно-педагогическо учение за сетивата, писа в книгата си “Първите 3 години на детето”, че чрез придобиване на равновесие “главата се вдига нагоре и достига до светлината”. Противоборството между светлината и тежестта (гравитацията) завършва в полза на изправеното положение. Това може да се разглежда само във връзка с онази съставна част на човешкото същество, която Рудолф Щайнер обозначава като “Аз” и което се полага само на човека, и на никое друго създание на земята. Благодарение на това Аз именно, на всяко човешко същество се полага милостивия дар на вървенето. Всички други форми на движение се подреждат около онази голяма форма, която се проявява като изправяща сила и която в мига, в който се прояви, осигурява ред и направляване (посока). Детето взема със себе си при своето раждане този “милостив дар” от ангелската сфера и вечер след вечер се връща оттам, за да си осигури подаръка. Що се отнася за връзката със останалите основни сетива е ясно, че нито виталното, нито осезателното сетиво, както и динамичното себе-възприемане не биха имали някакво значение за развитието на съзнанието, без изправения, възприемащ се в своята изправеност субект. Шойрле обозначава равновесното сетиво като “най-висшият подредител в соматичната сфера” и констатира:”Движенията, осезанието, виталните усещания за уютност, чрез които ние осъзнаваме тялото си, се ръководят в крайна сметка винаги от специфичните усещания за симетрия и вътрешната посока”. Като резюме можем да цитираме Гьобел:”Равновесното сетиво образува вратите, през които преминава – Азът, за да изживее своя душевен ритъм между будното състояние в тялото и спящото състояние, изтръгнато от тялото”.