Идеите на Разговори с Бога в живота – Н. Уолш

Ако да бъдещ човек е някакво престъпление, то аз съм виновен. Ако да бъдеш развиваща се същност е престъпление, тогава съм виновен. Ако да пробуждаш своето съзнание, своята чувствителност и раз­биране, за да изявиш своята същност, е престъпле­ние, тогава аз съм виновен. Но ако всичко това не е престъпление, а аз ви гарантирам, че в божието цар­ство то наистина не е престъпление, то аз съм не­винен и съм лишен от всякакъв грях. И Бог няма да ме накаже, защото не съм извършил нещата така, както трябва. Най-малко от всичко Бог би ме наказал, защото не съм ги извършил така, както някой друг е сметнал за правилно.

Ще споделя с вас нещо от личния си опит, от преживяванията през детството ми. Както си спом­няте, аз съм роден и възпитан в католическо семейс­тво. И, разбира се, от ранна възраст съм научен да се кръстя, което е нещо специфично за католиците, (макар че не само за представителите на римокатолическата църква). Представителите на гръцката православна църква правят същия кръстен знак.

Ето какво си спомням, че ме учеха. Тук не искам да се държа неуважително Към никого, трябва да знае­те това. Знакът на кръста, учеха ме, се прави ето така: „В името на Отца и Сина и на Светия Дух" (и той прави кръстен знак), а в гръцката православна църква Кръстният знак се прави ето така. (Прави Кръстния знак,) ако тук има представител на гръцката правос­лавна църква, сигурно ще ми каже дали го правя както трябва. Забелязахте ли нещо различно? Аз докоснах първо това рамо и после другото в единия случай, а в другия направих обратното. Спомням си, че когато бях в трети клас, монахинята, която ни преподаваше, ми каза, че този начин не е правилен и не се приема от Бога - или поне в съзнанието ми на третокласник ду­мите й предизвикаха такова впечатление.

Както знаете, има множество погрешни начини да вършиш нещо. Има хора, които твърдят, че тряб­ва да постилаш килимче и да се кланяш на изток поне три пъти дневно. Има хора, които твърдят, че тряб­ва да заставаш точно на определено място пред стената на плача, а ако си жена, не можеш да застанеш редом с мъжете. Някои твърдят, че трябва да извър­шваш специално този или онзи ритуал, ако искаш да отидеш в рая. Така че ние сме пренаситени с идеи кое е право и кое не и какво Бог изисква и какво не изисква. Забележително е каква огромна вина носим ние за­ради това, което сме вършили в живота си. Някои от тези неща са наистина невинни, чисти дела извърше­ни в детството и най-тъжно от всичко е именно то­ва, когато едно малко дете е накарано да се почувст­ва виновно заради нещо, което е извършило.

Помня, че бях около единайсетгодишен, когато си бях купил хамбургер и изведнъж осъзнах: „О, божичко, та днес е петък". Аз бях много предано малко католическо момче и си помислих, че съм извършил грях, защото ми беше казано, че да се яде месо в петък е фактически смъртен грях. Спомням си, че се почувствах много притеснен, че съм извършил това, че съм се забравил за момент. Когато се прибрах у дома, майка ми ме погледна. Бях купил сандвича от местната закусвалня. Тя ме попита: „Добре ли си? Какво ти е? Да не би някой да те е набил?" А аз й от­говорих: „Не, но ядох месо. Ядох месо. Забравих, че е петък. Бог направо ще бъде вбесен от мен". Аз наис­тина, наистина мислех така с ума на единайсетгодишно хлапе. Сърцето ми бе просто съкрушено от това, че съм допуснал подобно нещо, защото аз наис­тина бях много предан на Бога - дори бях олтарник. Представяте ли си? На какво се смеете?

И така, Казах на майка ми: „Ядох месо. Забравих, че е петък". Моята майка, Бог да я благослови, прос­то ме прегърна и каза: „скъпото ми дете, всичко е наред. Сигурна съм, че всичко е наред. Не се разст­ройвай за това".

Майка ми беше достатъчно мъдра жена, за да знае, че на единайсетгодишна възраст аз просто не съм готов да чуя, че Бог просто не се интересува от това. Едва след години, когато навърших двайсет и една, бях в състояние да възприема подобна мисъл. Защото, когато станах на двайсет и една години, се случи така, че в местния вестник се появи огромно заглавие. То гласеше: „Папата заявява, че да се яде месо в петък вече не е грях". И аз си помислих: „Не е ли прекрасно това! Сега всички хора, Които са яли месо в петъчен ден могат да излязат от..." Те, раз­бира се, никога не бяха отивали в ада, защото едва ли биха отишли в ада само задето са яли месо. Сигурно са отишли просто в Чистилището, защото да ядеш месо в петък е един вид морална грешка, но не наистина огромен грях.

Мога да взема за пример собственото си възпи­тание и се надявам, че ще ми простите, задето гово­ря за своето детство. Всеки от нас може да разкаже редица случаи, в които сме били накарани, в които са ни позволили или са ни принудили да изпитваме чувс­тво на вина във връзка с подобни неща.

Трябва да кажа, че ако всичко се ограничаваше до подобни дреболии (каквито баща ми би нарекъл „дребните камъчета"), нямаше да има проблем. Но, истината е, че половината от човешкия род е нато­варена с огромно чувство на вина заради една голяма част от своя опит, която би следвало да е просто проява на възхитителните страни на човешката същност, като например радостната и тържествуваща проява на собствената ни сексуалност, което е само най-фрапантният пример сред всички онези не­ща, за които са ни накарали да се чувстваме виновни. Същото се отнася и до парите - някои хора се чувс­тват действително виновни, когато имат голямо количество пари. Те си позволяват да се чувстват виновни и започват да ги раздават като луди, за да успокоят своето чувство за вина: „Да, наистина имам много пари, но раздавам четвърт милион го­дишно. Така че мога да се чувствам малко по-добре заради ужасното нещо, което ми се случва".

Особено важно е, че не трябва да имаш пари, ако проповядваш божието слово или вършиш нещо друго, което е наистина прекрасно. Затова и ние не плаща­ме на нашите учители нищо, не плащаме на нашите медицински работници почти нищо. Колкото по-цен­но е едно нещо за обществото, толкова по-малко плащаме за него. Говори ли ви нещо това, във връзва с чувството на вина, което изпитваме по отношение на всички прекрасни неща в живота? Да не говорим за откровените - както бих ги нарекъл, чисто човешки - грешки, които правим. Грешки в преценките и грешки само в смисъл, че това са неща, които не бихме направили втори път, ако ни се даде повторен избор.

Ние се самобичуваме, самонаказваме се и се само­обвиняваме до такава степен, че ако не бъдем доста­тъчно внимателни, можем да създадем свой собствен ад на земята в резултат на грешките, които сме нап­равили. И това е начинът, по който си навличаме бо­лести и не успяваме да водим холистичен живот.

И така, едно от най-върховните и най-разкрепостяващи и освобождаващи твърдения, които човек може да се надява да изрази е: "Аз съм невинен и лишен от всякакъв грях".

И тогава да изхожда във всичко от позицията на тази чистота, на това вълшебство, на тази цялост­ност. Защото човек може отново да се събере както Хъмти-Дъмти, щом веднъж приеме своята невинност.

Спомнете си, че по-рано в нашите общи разгово­ри казах: Прошката е ключът към цялостност. А се­га ще допълня: Прошката, която започва право оттук. И фактически, ако прошката не започва оттук, тя не може да стигне до никъде, защото ти не можеш да дадеш каквото не притежаваш.

Холистичният живот означава да живееш изця­ло с всички свои страни, със своята цялостност, с подемите и паденията, с ляво и дясно, с тук и с там, с преди и след, с мъжкото и женското начало. Всички ние притежаваме тази мъжка и женска енергия, Която протича през нас - в нас, чрез нас и през нас. Холистичният начин на Живот означава да не се отх­върля никоя страна на човека, а просто да се усвоява цялата му енергия, след което да се освобождава оно­ва, което е престанало да ни служи, онова, което не изразява по най-върховен начин нашата представа за самите себе, да. А после да се усвои останалата енер­гия, която да се отдава свободно и открито на всички, до чийто живот се докоснем.

На някои им предстои да възпитават деца. Какъв съвет бихте дали на родителите в наши дни? Какво можете да им кажете? Как да учат децата си за Бога?

Знаете ли, опасността на ситуацията да седя тук на този стол е, че хората могат да си въобра­зят, че имам отговори на всички тези въпроси. Аз съм последният човек, Който трябва да бъде запи­тан за съвет към родителите. Може би съм в десет­те топ-листи на най-лошите родители на този свят. Възможно е пък това да ме прави подходящия човек, когото да попиташ - не зная. Мога да ви кажа всички грешки, които съм извършил. Мисля обаче, че има една грешка, която не съм направил. Никога не съм преставал да обичам своите деца безусловно. И никога не съм искал от тях нещо, което ми се стру­ва, че те не искат да ми дадат... На мен или на живо­та. Така че, предполагам съветът, който бих дал на родителите, е: обичайте ги така, както вие бихте искали да бъдете обичани. Не изхождайте от очаквания, не изхождайте от никакви изисквания, а най-вече им позволете да живеят живота си.

Дайте им свобода. Пуснете ги. Позволете им да се бият главата в стената и да направят своите грешки. Позволете им понякога да се нараняват. Вдигнете ги и им помогнете, ако можете, когато са малко притеснени. Но не се опитвайте да им попречите да живеят живота си. Дайте им тяхната сво­бода - дори и свободата да вършат неща, които оче­видно не са в техен интерес и които дори вие бихте определили като „погрешни".

Най-добрият съвет, който бих могъл да дам на родителите, е да се отнасят към децата си, както Бог се отнася към нас: „Вашата воля за вас е моята воля за вас, твоята воля за теб е и моя воля. Давам ти свободен избор да вземеш в живота решенията, които желаеш и никога няма да спра да те обичам, каквото и да стане." Иска ми се аз да бях направил това с моите родители. Иска ми се да го бях напра­вил с моите деца. Иска ми се да имам такива взаимо­отношения. Но ние опитваме.

Мисля, че другото, което бих казал на родители­те, е: Не забравяйте, че сте родители. През голяма­та част от живота си аз наистина забравях, че съм родител. По този начин емоционално съм изоставял собствените си деца. Това е дълбоко погрешно.

Някакви завършващи думи по темата за любовта?

Мисля, че любовта е най-погрешно разбираното чувство във вселената. Смятам, че и половината от хората не знаят какво е любов и струва ми се, че дори и половината от хората на тази планета не са из­питвали истинска любов. Ако бяхме преживели дори и само за миг това, което е истинска любов, ние никога не бихме живели един с друг по начина, по който живеем сега. Нямаше да можем да си причиняваме това, което си причиняваме. Нямаше да можем да пренебрегваме, каквото сега пренебрегваме. Нямаше да позволим нещата да бъдат такива, каквито са.

Първият проблем, разбира се, е че ние не сме се научили да обичаме самите себе си. Това е първият проблем. Можем да дадем на другия сама това, кое­то имаме, за, да дадем. И ако не притежаваме любов тук, не можем да я дадем там. Това са очевидни не­ща... Дори на човек му е неудобно да ги изрича, толкава са очевидни.

Коя е заключителната дума, която бих казал за любовта? Изпробвайте един ден да обичате, но ако изпробвате, направете го изцяло. Напълно! Опитайте да обичате, поне един човек да обичате безуслов­но и без ограничения от нищо, без нищо. Което да очаквате в замяна. Само се опитайте веднъж да обикнете един човек така, но бъдете внимателни, защото ако веднъж го направите и изпитате това чувство, ще се пристрастите към него.

Имах намерение да се обърна към залата с въп­роси, защото тук се опитвам да разгледам една мно­го обширна тема и да я разгледам накратко, затова сега е ваш ред и вашият шанс да зададете всички въп­роси, които имате. Ето и първият въпрос.

Какво бихте казали на хората във връз­ва с генетичното им наследство?

Всичко - от наднорменото тегло до рака... Някои хора чувстват, че са предразположени към рак, вследствие на наследствена генетична обремененост. Какво казвате на хората, които твърдят, че това не може да се овладее? Та то просто се случва,

Каквото вярвате и каквото говорите, това ще ви бъде дадено.

Има множество примери в история­та на медицината, когато хора са проявявали съвсем противоположното на очакванията и са постигали резултати обратни на това, което се очаква според генетичната им даденост, и то в случаи, когато ге­нетичното наследство би трябвало да бъде преобла­даващ фактор.

Мисля, че би било глупаво да се приема, че не съ­ществува генетична предразположеност. Науката убедително е доказала противното, така че гене­тична предразположеност към определено състоя­ние е реалност. Но не е задължително тя да се прев­ръща в условие, което не може да се избегне. Съвсем не е задължително да бъде неизбежна.

Фактът, че човек е предразположен към опреде­лени състояния, не означава, че той съвсем не може да ги овладее. Ако нямаше никакъв контрол над на­шите предразположения в ментално, физическо и психологическо отношение, ние щяхме да сме обрече­ни, щяхме да бъдем обект на прищевките на съдбата - поне във физиологическо отношение, ако не в друго. А човешкият опит не показва това. Много от нашите предразположения са избрани от нас - имам предвид, програмирани. Съществува школа на мислене, според която никой не идва в опре­делено тяло по някаква грешка. Ето защо може да се каже, че някои предразположения, вградени в биохи­мичната система, която наричаме наше тяло, са ус­ловия, които ние сме избрали още преди време и сме ги подбрали всъщност като оръдия, с които да рабо­тим - подобно цветове или четки, с които да рисуваме върху платното на нашия живот. Но ние можем да променим тези цветове във всеки момент, стига само да поискаме. Това наистина е така. Можем да ги променим в процеса на рисуване. Можем да кажем: „Не, синьото ми е твърде много. Мисля, че ще сложа малко оранжево." И така, можем да постигнем ново платно, нов вид на оригиналното платно.

Струва ми се важно да разберем, че няма такъв аспект на човешкия жизнен опит, който е по-могъщ от представата ни за него, от нашето решение и на­шия избор по отношение на него, и че нищо не е дос­татъчно голямо, за да надмогне нашето сътворческо партньорство с Бога.

Ако Бог и аз решим да променим нещо в биохи­мичната фабрика, наречена мое тяло, ние ще го нап­равим, независимо от моите предразположения. И наистина, никой не може да спре този процес. Тъкмо благодарение на този процес хората са се изцелявали от рак и са преодолявали такива физически и емоци­онални състояния, които биха могли в други случаи да ги тормозят и да им създават погрешната представа, че са обречени.

Генетичните фактори на вашето тяло са просто индикатори - нещо подобно на астрологията, на астрологическите знаци. Мисля, че гените на тялото ни дават знаци много близки до астрологическите, които са знаци за по-голямото тяло, наречено Вселе­на. И така, всеки от нас е една миниатюрна Вселена, затова ми се струва, че нашите гени са доста сходни с астрологическите знаци. С други думи, те могат да бъдат индикатори в посоките, в които бихме могли да поемем, но не са знаци на неизбежността. Така че, нашите генетични дадености просто посочват пъ­тя, те са индикатори на пътеката, която можем да поемем, и която фактически е най-вероятна. Обаче ние можем да променим намеренията си.

И ако не ни харесва това, което генетичната ни нагласа ни казва за посоката, в която физиологически можем да вървим, ние трябва да променим своята нагласа. Точно този процес на промяна на съзнанието във връзка с насоките, които ни се дават от генетиката, е дал възможност на хората да преодолеят така наречените непреодолими условия - между тях ракът и много други. И така, ние можем да променим съзнанието си винаги, когато пожелаем, и да породим нов опит. Обаче, и това е от особено съществено значение, не са много хората, които наистина вяр­ват в това. И тъкмо защото много малко хора вяр­ват, много малко хора са го демонстрирали. Възможно ли е да преодолеем нашето генетично наследство или друго условие на средата, което би предизвикало определени последици и преживявания за нас? Ако не е, ако това не е възможно, тогава най-върховното обещание на Бога е връзка и нямате свободна воля и не сте отговорни за своята участ. И на нас ни е била втълпена, една изключителна лъжа. Но аз не вярвам, че е така. Това, за което свидетелстват очите ми и животът ми, говори в полза на обратното...

Преди да напишете трите книги и в ин­тервала между написването им, имахте ли усещане, че провеждате разговори с Бога? И каква форма са приемали те?

Преди да напиша книгите и преди този матери­ал да бъде предаден чрез мен, аз нямах съзнателното усещане, че съм в разговори с Бога, както сега го оп­ределяме. Не. Само след като материалът бе полу­чен, което между другото не стана под формата на книга... Той се получи под формата на личен диалог, който аз водех със самия себе си - но едва след като започна това преживяване, аз се пробудих.

От този момент нататък аз съвсем остро съз­навам, че целият ми Живот и вашият също, е един разговор с Бога. И че всички ние не само можем да имаме разговор с Бога, но че го имаме всеки ден.

Един от въпросите, които най-често ми се зада­ват, е, „Защо вие?". Отговорът е, че не става дума за мен. Аз не съм избраник. Фактът е, че всички ние имаме своите разговори с Бога ежедневно през своя живот, просто не го знаем или не го наричаме така.

Дали ще започнете да гледате на своя живот ка­то на разговор с Бога? Кога ще започнете да чувате своя разговор с Бога - в текста на поредната песен, която се изпълнява по радиото или в сюжета на след­ващия роман, който случайно вземате в ръка, или в материала на някоя статия в списание, на която сте се натъкнали в бръснарския салон, или в случайно про­изнесени думи на приятел на улицата, или действи­телно под формата на думи, промълвени в дясното ви ухо? Тогава ще имате преживяването, за което ме питате и за което си мислите, че аз съм единствени­ят, който може да го има.

Важното, което трябва да знаете във връзка с разговорите с Бога, е, че има някои лесни стъпки, ко­ито трябва да се следват, ако решите да превърнете тези разговори в част от своята реалност.

Първата стъпка е открито да обявите и открито да заявите пред себе си, че това е възможно. Колко измежду вас наистина вярват, че Бог може и дейс­твително ще ви говори непосредствено днес, в този ден във вашия живот? Прекрасно. Страхотно. Почти всички в тази стая. Това е невероятно. Защото това е първата крачка - действително да си кажеш: „Почакай малко, това е напълно възможно, това може да стане и фактически става в момента."

Втората стъпка, след като признаете възможността за такова нещо, е да повярвате, че сте дос­тоен именно вие да сте този, който може да преживее нещо такова. Ние всички можем да го преживеем, но много малко от нас признават, че са достойни. Самооценката е голям, наистина огромен проблем за много хора поради ред причини, за които вече говорих в по-ранните части на сегашния ни диалог.

Много от нещата, на които сме били научени, понижават нашето самочувствие и ни карат да има­ме чувство за малоценност, чувство за по-малка цен­ност, отколкото си мислим, че би следвало да имаме. И така, ние постепенно започваме да се чувстваме нищожни. И ако си мислите, че чувството за мало­ценност не е често срещано сред хората, помислете още веднъж, мнозина цял живот живеят с това чувство. Така че, втората стъпка в процеса за постига­не на разговор с Бога е да приемем факта, че ние сме достойни за него, че ти си достоен да имаш подобен разговор.

И третата стъпва, след като признаеш, че си достоен, е да забележиш, че разговорът тече, както казах, през цялото време. Да не го изключваш като нещо различно, сякаш е някаква случайност. Някаква случайност ли? Трябва да призная, че аз самият се безпокоях около този проблем през последните няколко седмици и веднъж влязох в един козметичен са­лон и забелязах някакво списание, което бе седяло там три и половина месеца. Взех го, и на шестнаде­сета страница, ето че открих статия точно по то­зи въпрос. Нима това е случайност?

Неизброимо множество хора са ми писали писма, в които споделят, че „Разговори с Бога" просто са паднали от лавицата в книжарницата в техните ръ­це или са ги намерили по някакъв друг, твърде любо­питен начин. А и няма да повярвате, не мога дори да ви изброя колко писма съм получил от хора, които казват: „Тази книга ме споходи точно в нужния мо­мент от живота ми." Това случайност ли е? Само когато дълбоко осъзнаеш как се случва този процес, можеш да започнеш да разбираш, че той е част от твоя собствен разговор с Бога.

Но най-важната страна на разговора, която е достъпна на всички, и то ежедневно, е не толкова това, което си представяш, разбираш или чуваш, че Бог ти казва, а онова, което ти казваш на Бога.

И отново искам да подчертая, финалът на тоя разго­вор с Бога е твоят живот. Начинът, по който го жи­вееш, мислите, които имаш във всеки момент, думи­те, които изричаш, нещата, които вършиш - това е твоят разговор. И друг не съществува. Затова бъди внимателен да не казваш едно, а да вършиш друго, да мислиш едно, а да говориш друго. Нека мислите, ду­мите и делата ти да бъдат в съгласие, така че да мислиш това, което говориш и това, което вършиш. Тогава твоят разговор ще бъде наистина свещен. С други думи - цялостен. И твоят живот ще бъде холистичен.

Вие имате въпрос?

Да. Сега ние се намираме на истински кръсто­път. Стигали сме до подобен момент и до подобен кръстопът и преди, когато нашите технологии са ставали заплашителни и са достигали степен, в коя­то са надхвърляли собствените ни разбирания за то­ва как трябва да ги използваме. Това се отнася и за твърде много хора, бих казал, за прекалено много хо­ра на сегашния етап - ако много бързо не се проме­ним. Ние сме достигнали и друго ниво, което е твърде впечатляващо в еволюцията на човешкия род. Достигнали сме ниво, което Барбара Маркс Хъбърд нарича съзнателна еволюция. Нека ви обясня.

Съвсем доскоро, чак до последно време, проце­сът, който наричаме еволюция (еволюцията на човешкия род) ни се струваше като процес, спрямо кой­то до голяма степен ние сме наблюдатели. Наблюда­вахме как нашата еволюция се случва пред очите ни. Гледахме как това нещо става. Наблюдавахме случ­ващото се с известно смайване. Сякаш не можем да повярваме на очите си. В други случаи гледахме с благодарност и вълнение. Но най-често си мислехме, че сме пасивни наблюдатели на процес, който просто става около нас. Той е регистриран в книгите по ис­тория и ние можем да прочетем за миналите еволю­ционни процеси в тези книги.

Едва напоследък, за период по-кратък от един човешки живот, относително много скоро, да кажем в последните двайсет, трийсет или четирийсет години, ние съзнателно започнахме да разбираме не само про­цеса на еволюция, но и нашата собствена роля в него.

Едва относително наскоро осъзнахме, че сами сътворяваме своя еволюционен път. Това е едно но­во ниво на съзнание за повечето представители на човешкия род. И така, ние вече участваме в един нов процес, наречен съзнателна еволюция. Това означава, че започваме да насочваме курса и пътя, по който ние като човешки род и като отделни индивиди еволюи­раме.

Това представлява огромна промяна в начина, по който се извършва еволюцията. Разбирате ли? И не може да има по-подходящо време за това. Защото по стечение на обстоятелствата тъкмо В този мо­мент собствените ни технологии ни заплашват, защото още не сме разбрали какво е „мъдрост".

Става дума за такива морални дилеми като клонирането, ако трябва да дам един пример, или гене­тичното инженерство, ако трябва да използвам друг. А съществуват стотици такива дилеми - тех­нологии, създадени от обществото, които още не сме започнали да се учим да използваме, а някои тех­нологии са крайно опасни за нашето здраве и за околната среда (което е едно и също) и за начина, по кой­то избираме да живеем живота си на Ното sapiens на тази планета.

Сега е необходимо да разгледаме това надбягва­не с времето и непрестанно да правим избор за начи­ните, по които се стремим да се развиваме по отно­шение на технологиите, които до този момент са задействали двигателя на нашия опит. На кои техно­логии сме готови да кажем: „Нека само за миг да от­сея зърното от плявата тук. Мисля, че това не е подходящо." Можем ли да кажем „да" на това и „не" на онова? Можем ли да направим мъдър избор и да вземем мъдри решения? Ние сме в състояние да приложим най-висшите мисли, които имаме за истинската си същност като цяло, което да ни позволи да направим избор по отношение на напредъка на техно­логиите и приложението им, което допуска нашето общество, което то създава, окуражава и преживява.