Имануел Кант метафизика на нравите

VI 350

Едно такова обединение на държави, създадено с цел да съхранява мира, може да бъде наречено постоянен Конгрес на държавите, към който ще има право и възможност да се присъедини всяка съседна държава. Подобно нещо (най-малкото, що се отнася до формите на международното право целящи съхранението на мира) се състоя още в първата половина на настоящето столетие¹ като Събрание на Генералните щати в Хага. На това събрание министрите на повечето европейски дворове, както дори и на най-малките републики, представяха своите оплаквания за враждебните действия, които търпели един от друг. Те, като че ли са си мислели цяла Европа да е нещо като самостоятелна и отделна федерална държава, която, освен това считали и за арбитър при тези техни публични спорове. Вместо това, обаче, по-късно международното право остана само на книга, изчезна от програмите на правителствените кабинети, а, след като вече бе употребена и сила, бе изпратено — като предмет на изследвания — в тъмнината на архивите.

VI 351

Под Конгрес тук се разбира само едно свободно, подлежащо по всяко време на разпускане, сборище от разни държави. Не се има предвид съюз, който (като този на американските щати) да е основан върху държавна конституция и затова да не може да бъде разпуснат. Само чрез такъв Конгрес може да се реализира идеята за учредяване на публично международно право, когато държавите ще уреждат споровете си цивилизовано, а не по варварски начин (като диваците, чрез война).

§ 62².

VI 352

Идеята на разума за едно мирно, ако не и все още приятелско, общество на всички народи на земята, които могат да встъпват помежду си в активни отношения, не е някакъв филантропичен (етичен), а е правен принцип.

Може да изглежда, че моретата изключват народите от всякаква общност между тях. Те, обаче, благодарение на корабоплаването, са тъкмо най-благоприятните природни условия за тяхното общуване, което е толкова по-оживено, колкото по-близо едни до други са бреговете (като в Средиземно море).

VI 353

Посещението на бреговете, още повече тяхното заселване, което ги свързва с метрополиите, допринася, наистина, и за това, щото злото и насилието от едно място на нашето земно кълбо да бъде разпространено и почувствано навсякъде по него. Тази възможна злоупотреба не може, обаче, да отмени правото на гражданина на земята да се опитва да встъпи в общност с всички люде и за тази цел да посещава всички земни кътчета. Това, разбира се, не му дава правото да се заселва (ius incolatus)¹ на земята на някой друг народ, за което е изискуем отделен договор.

Ако това заселване, съседно на седалището на първия народ, е така отдалечено от него, че и двата народа да не си пречат взаимно в употребата на своята земя, едно такова право ще е безспорно. Но, ако се касае за народи, чийто поминък е скотовъдство или лов (каквито са хотентотите, тунгузите и повечето американски индийци), поминък изискващ големи пусти пространства, новонаселяването не трябва да се реализира със сила, а само чрез договор. Договарянето трябва да става, без да се използва незнанието на туземните жители с оглед на отстъпването на такива обширни землища.

Това положение важи, дори и видимо да са достатъчни оправдателните доводи, че едно такова насилие служело на доброто на света, както и за цивилизоването на варварски народи. (Подобен е претекстът, чрез който дори Бюшинг¹ иска да извини кървавото въвеждане на християнското вероизповедание в Германия). Това можело да се прави и за прочистването на собствената страна от развалени люде и с цел тяхното и на потомството им поправяне в някоя друга част на света (като в Нова Холандия²). Но, всичките тези мними добри намерения не могат да отмият петното на несправедливостта от така използваните средства.

Би могло да се възрази, че, ако се съблюдаваха такива скрупульозни възражения срещу употребата на сила, когато се начева основаването на законно състояние, може би и досега цялата земя би била в беззаконно състояние. Това съображение, обаче, не може да отмени споменатото правно условие, както не може и изтъкваният от революционерите претекст: ако обществените устройства били неподходящи, то на народа подлежала промяната им със сила; та, въобще, да се употребяло веднъж еднократно несправедливост, за да можело след това толкова по-сигурно да се изгражда и процъфтява справедливостта.

Заключение.

VI 354

И, ето, моралният практически разум в нас изявява своето необоримо вето: „Не трябва да има никаква война!” Никаква война не трябва да има: нито между Мен и Теб, както е в естественото състояние на обществото, нито между нас като държави. Последните, макар вътрешно да се намират в правно състояние, все пак външно (в отношението една срещу друга) са в беззаконно състояние. А не това е начинът, по който Всеки трябва да търси правото си. Следователно, въпросът вече не е, дали вечният мир е възможен или не¹ и дали, ако приемем първото, не се заблуждаваме в нашата теоретическа преценка. А ние трябва да постъпваме така, като че ли вечният мир е осъществим, макар и, може би, да не е такъв. Длъжни сме да действаме в посока на неговото основаване, както и на това обществено устройство, което ни се вижда най-подходящо за него (може би това на републиканизма на всички държави заедно и поотделно), за да се установи вечен мир и се сложи край на безбожното воюване, към което всички държави без изключение са нагодили, като към своя главна цел, вътрешните си уредби. Дори и последното, що се отнася до осъществяването на това ни намерение, винаги да си остава

VI 355

само едно богоугодно пожелание, ние все пак не се заблуждаваме, като възприемаме максимата да работим неуморно в тази насока, защото тази максима е наш Дълг. Иначе, ще трябва да приемем, че самият морален закон в нас е измамен; а това би довело до възбуждащото отвращение желание, че е по-добре да се откажем от всякакъв разум и, следвайки това желание, да се видим — ведно с останалите животински видове — захвърлени в един и същ механизъм на природата.

ПРИЛОЖЕНИЕ

VI 356

VI 357

1.
Логическа подготовка за едно смело нововъведено правно понятие.

VI 357

Ако разбиращите от право философи искат да се извисят, или издигнат, до метафизичните начала на Учението за правото (без които всяка правна наука би била само статутарна), те не трябва да остават равнодушни към сигурното и напълно завършено подразделяне на правните понятия. Защото без такова подразделяне тази наука не би представлявала една разумна система, а някаква безразборно сглобена смесица. Списъкът на принципите¹ трябва да бъде — с оглед на формата на системата — напълно завършен. Това означава, че в него трябва да бъде посочено мястото в съвкупност (locus communis)² за отделното понятие, което е предназначено за него според синтетичната класификация. Така, в последствие ще може да се докаже, че ако някое друго понятие би било поставено на това място, то би било само по себе си противоречиво и би отпаднало от това място.

VI 358

2.
Оправдание на понятието „лично право с вещен характер”

VI 358

Дефиницията на личното право с вещен характер е накратко следната: „Това е правото на човека да притежава едно лице, различно от себе си, като Свое*”. Казвам с ударение: „лице”! Защото, би могло да се притежава като нещо Свое някакъв човек, който — поради извършено от него престъпление — е загубил личността си (станал е роб); но не за това вещно право става тука реч.

VI 359

Забележки:

*-358 Тук аз не казвам: да притежавам едно лице „като мое” (употребявайки прилагателно име), а „като Мое” (to meum, употребявайки съществително име). Защото, мога да кажа: това е моят баща и така означавам само моето физическо отношение (на връзката) с него въобще; например: имам баща. Но, не мога да кажа, че го притежавам като нещо Мое. Когато, обаче, кажа „моята жена”, това означава едно особено, а именно правно, отношение на владение спрямо вещ (макар и тя също да е и едно лице). Владението (физическото), обаче, е условието за възможността да се борави (manipulatio)¹ с едно нещо като с вещ; макар че в друго отношение към същото нещо трябва да се отнасяме заедно с това и като към личност.

3.
Примери.²

VI 359

1. Да имам нещо Външно като Свое означава да го владея в правен смисъл. Владението пък представлява условието за възможността за употреба. Ако това условие се мисли само като физическо, ще наричаме владението с термина „държане”.

При личните права с вещен характер Моето не означава собствеността ми върху личността на някой Друг (защото човек не може да бъде собственик дори на самия себе си, камо ли на някое друго лице). В случая това означава само Моето върху ползването (ius utendi fruendi)¹, непосредствено от това лице, като от някаква вещ; при това, все пак, без да накърнявам неговата личност и да го правя средство за постигането на целите ми.

Целта, обаче, за постигането на която искам да използвам Другия, трябва да е морално необходима, за да бъде условие за споменатата употреба. Така, мъжът не може да желае жената, за да си я ползва като вещ, т. е., само за да изпитва непосредственото удоволствие от чисто животинското общуване с нея, нито пък жената да му се отдава за тази цел. Защото, ако вършат това (плътско или животинско съвкупление), тогава и двете страни ще са се отказали от своята личност. Половото съжителство трябва да се осъществява само под условие на брака (представляващ реципрочно отдаване на личността на Единия във владението на Другия), който трябва да бъде сключен предварително, за да не загубят и двете страни — чрез телесната употреба, която вършат една на друга — човешкия си облик.

Без наличието на това условие — по своя принцип (макар не винаги и по своя ефект) — плътското удоволствие представлява канибализъм. Дали консумирането на плътта ще става с уста и зъби, или — на женската страна — чрез забременяване и последвало, може би със смъртен изход, раждане или пък — на мъжката страна —

VI 360

чрез нейното изтощаване предизвикано от честите повици на жената към половата способност на мъжа: разликите са само в начина на получаването на наслаждение. По този начин — при такова взаимно употребяване на половите си органи — участващата в него страна става действително някаква потребима вещ¹ (res fungibilis)². А да се превърне чрез договор човек в такава вещ: това би бил един противозаконен договор (pactum turpe³).

3. Накрая, с настъпването на пълнолетието, задължението на родителите за издръжка на децата им отпада. Те, все пак, имат още правото да ги третират — до раздялата с тях — като подчинени на заповедите им членове на домакинството. Това представлява задължение на родителите към децата; то произтича от природното ограничение на правата им, и продължава до напускането на децата от семейството. До напускането децата съжителстват с родителите и, като принадлежащи към семейството, са част от домакинството. След това, обаче, и при наличието на съответен договор, те могат да станат членове на прислугата (famulatus)¹ и като такива да живеят в дома и да принадлежат към Своето на стопанина (като негови домашни).

Също така може и една прислуга — непринадлежаща към семейството — да бъде принадена като домашна прислуга (famulatus domesticus) към Своето на стопанина по силата на едно учредено с договор лично право с вещен характер. Един такъв договор не е такъв за наемане на работа (locatio conductio operae)², а за отдаване на личността във владение на стопанина (locatio conductio personae)³. Разликата между последния договор и преждеспоменатото наемането на работа се състои в това, че прислугата е дала съгласието си да извършва всякаква разрешена работа, която е необходима за благото на домакинството, а не

VI 361

До тук за изясняването и защитата на едно, иначе странно, новопоявило се правно основание, което, все пак, макар и мълчаливо, винаги е било в употреба.

Забележки:

*-360 В немския език под Ältern („възрастните”) се разбират seniores, а под Eltern („родителите”), обаче, се разбира parentes. Тези две думи не се различават по изговора си в немския език, но по смисъл са твърде различни.

4.
За объркването на вещното
с облигационното право.

VI 361

Да разгледаме следното положение: Наемодателят може да развали договора за отдаване под наем на своята къща преди изтичането на договорения срок и да прекрати обитаването от наемателя, като се съобрази с времето за напускане установено с обичайния за това срок в гражданското общество. На пръв поглед изглежда така, като че ли наемодателят ще може да нарушава обещанието си; а това противоречи на правата произтичащи от договор. Може, обаче, да бъде доказано, че наемателят при сключването на своя договор за наем е знаел, или е трябвало да знае, че даденото му от наемодателя-собственик обещание, в естествен порядък (без това да трябва да е включено изрично в договора), е дадено под мълчаливо уговореното условие: „Доколкото в така уговорения срок собственикът-наемодател не продаде къщата си (или не трябва да я отстъпи на кредиторите си, ако изпадне във фалит)”. Щом е така, наемодателят няма да е нарушил своето само по себе си обусловено чрез разума обещание и наемателят не ще търпи никакво уронване на правото си поради извършеното преди изтичане на срока на наема разваляне на договора.

VI 362

Защото правото на наемателя произтичащо от договора за наем представлява облигационно право за това, че едно лице трябва да престира на друго (ius ad rem); а не е право, което той има срещу всеки владелец на вещта (ius in re), т. е., не е вещно право.

5.
Допълнение към изясняването на понятието наказателно право

VI 362

Самата идея за държавно устройство на хората е придружена от понятието за наказателна справедливост, която да принадлежи на върховната власт. Поставя се въпросът, дали видовете наказания са иначе безразлични за законодателя, освен като средства годни да отстраняват престъплението (като нарушение на държавната сигурност в Своето на всеки човек). Или пък той трябва да вземе предвид и уважението към човека (т. е. към човешкия род) в лицето на злодея,

и, при това, изхождайки единствено от чисто правни основания. В това отношение аз считам, че по своята форма ius talionis¹ винаги ще бъде единствената a priori определяща идея (а не да се изхожда от опита, кое лечебно средство би било най-добро за осъществяването на съответното намерение), като принцип на наказателното право*.

Но, как ще трябва да процедира законодателят с наказания за престъпления, които не допускат никаква отплата, било защото такава е невъзможна сама по себе си, било защото тя самата би представлявала наказуемо престъпление спрямо човешкия род. Такива деяния са, напр., изнасилването, както и педерастията и скотоложството. Първите две престъпления трябва да се наказват с кастриране (като белите и черни евнуси от харема); а последното — чрез изгонване на извършителя завинаги от гражданското общество, защото той сам се е направил недостоен за човешко общество. Per quod quis peccat, per idem punitur et idem.¹ Споменатите престъпления затова и се наричат противоестествени, защото биват извършени против самия човешки род. А, иначе, да се налагат произволни наказания за тях, това би било буквално противоречащо на понятието за справедливост на наказанието. Само тогава престъпникът няма да може да се оплаква, че с него е постъпено несправедливо: когато сам си е навлякъл извършването на престъплението, и когато му се въздава същото, с което е прегрешил по отношение на другите люде, ако не буквално, все пак съобразно с духа на наказващия закон.

Забележки:

*-363 Във всяко наказание има нещо уронващо (с право) чувството за чест на наказания, защото съдържа чисто едностранна принуда. По този начин, наказанието отнема на наказания достойнството на гражданин на държавата, най-малкото в конкретния случай, като той бива подложен на едно външно задължение, на което не може да се противопоставя. Знатният и богат човек, комуто са се бърка в кесията, чувства по-силно унижението, че трябва да се преклони пред волята на по-малкия човек, отколкото паричната загуба. Аргументът за наказуемостта е именно морален (quia peccatum est)². По тази причина наказващата справедливост (iustitia punitiva) трябва в това отношение да бъде различавана от благоразумността при наказването. Последната се основава на опита — какво действа най-силно за предотвратяване на престъпленията — и е чисто прагматична (ne peccetur)¹. Затова наказващата справедливост има в класификацията на правните понятия² едно точно определено място, именно това на

//VI 364//

справедливостта (locus iusti)³, което е различно от мястото на полезността с оглед на определени намерения (conducibilis)⁴, както и от това на чистата почтеност (honesti)⁵, чието място пък трябва да се търси в етиката.

6.
За правото на придобивна давност.

VI 363

Според рецензента: „Правото да се придобива по давност (usucapio)⁶ трябва според изложеното в стр. 131 и сл.⁷ да бъде обосновано чрез естественото право. Защото, ако не се приемело, че чрез добросъвестното владение

Не за това, обаче, става дума тук, а дали мога аз да се утвърдя като собственик, ако се яви — като собственик на вещта — някакъв претендент, ако са напълно невъзможни, както установяването на неговото битие като владелец, така и качеството на владението му като собственическо. А това, последното, ще стане в случай, че претендентът не може (било по собствена вина, било без вина) да представи някакво публично валидно доказателство за своето непрекъснато владение. Такива доказателства биха могли да са, напр., вписването в публични регистри, а също и безспорно установеното гласуване — като собственик — в граждански събрания.

Защото тук въпросът е: „Кой е длъжен да докаже правомерното си придобиване?” На владелеца не може да се възложи това задължение (onus probandi), защото, доколкото може да се установи исторически, той си е във владението на вещта. Представящият се за по-раншен собственик на вещта е изключен чрез поредицата на последователните владелци, според принципите на правото поради изтеклото време, през което не е дал никакви валидни граждански знаци, че е собственик. Това неизвършване на какъвто и да е публичен акт на владение го прави да е претендент без основание. (Защото тук, както и в теологията, правилото е: conservatio est continua creatio.)¹ Да речем, че се намери също и някакъв досега неизвестен претендент, който, освен това, е снабден и с изкарани на бял свят документи. И отново, в този случай и по отношение на него ще важи съмнението, дали няма да се яви след това и още някакъв претендент, и да би основал претенциите на по-раншно владение. Тук въобще не се касае за продължителността на времето на владението, за да се придобие накрая вещта по давност (acquirere per usucapionem)². Защото е нелепо да се приеме, че неправото, поради това, че дълго време е траяло, накрая ще стане право. А употребата (а още повече, толкова дългата) предполага предварителното наличие на право върху вещта:

VI 365

Следователно, аз придобивам без да привеждам доказателства и без какъвто и да е правен акт: не е необходимо да доказвам каквото и да е, а придобивам по силата на закона (lege); И, какво придобивам фактически? Това, което придобивам е публичното освобождаване от претенции, т. е. законната сигурност на моето владение. Тази сигурност се постига чрез това, че не се иска от мен да представям доказателства и да се позовавам на някакво непрекъснато владение. Вярно е, че всяко придобиване в естественото състояние на обществото е само преходно. Това, обаче, няма влияние върху въпроса за сигурността на владението върху придобитото; а тази сигурност трябва да предхожда самото придобиване.

7.
За наследяването.²

VI 365

VI 366

8.
За правата на държавата с оглед на вечните фондации в полза на нейни поданици.

VI 367

Фондацията² (sanctio testamentaria beneficii perpetui)³: това е доброволното — потвърдено от държавата — благотворително учреждение, създадено за нейни последователно наследяващи се членове, до пълното тяхно отмиране. Тя се счита да е „за вечни времена”, когато разпореждането за нейното създаване и издържане е свързано със самото държавно устройство⁴ (защото държавата трябва да се счита за вечна).

1) за целия народ, или

2) за някаква обединена помежду си на специални принципи отделна част от него, или

3) за някое съсловие, или

4) за някоя фамилия и за вечното продължение на нейните наследници и потомци.

Пример за първия вид са болниците и благотворителните домове¹, за втория вид — църквите, за третия — духовните и светски ордени, а за четвъртия — майоратите².

За тези корпорации и за тяхното право да се наследява се казва, че те не могат да бъдат отменявани, защото — чрез дарствено или завещателно разпореждане — са били направени собственост на назначените наследници и да се разтури една такава институция (corpus mysticum)³, това би означавало, все едно да се отнеме някому Своето.

А.⁴

Благотворителното учреждение за бедни, инвалиди и болни, което е основано с държавно имущество (като фондации болници и хосписи), наистина, не подлежи на разпускане. Но, ако се даде предимство не на буквата, а на смисъла на волята на учредителя, може с времето да настъпят обстоятелства, които правят отмяната на една такава фондация, най-малкото според формата й, да е препоръчителна.

Възможно е на бедния, както и на болния (с изключение на този от подслона за душевно болни), помощта да му се дава под формата на една определена (съобразена с изискванията на времето) парична сума, с която той би могъл да се настани при свои близки или някакви познати. Установено е, че по този начин той ще бъде обгрижван по-добре и по-евтино, отколкото ако — както в Гринуичкия хоспитал — се създават за целта великолепни и, същевременно, твърде ограничаващи свободата заведения, обслужвани от скъпо платен персонал. В такъв случай няма да може да се каже, че държавата отнема от народа, имащ правото на ползване върху тази фондация, Своето; защото на дело тя полага още по-големи грижи за него, като избира и по-мъдри средства за съхраняването на народа.

Б.¹

VI 368

Въпросът, който се поставя тук, е дали църквата принадлежи като Свое на държавата или държавата — на църквата; защото две висши власти не могат да бъдат непротиворечиво в отношение на подчинение една на друга. Само по себе си е ясно, че само първата форма на обществено устройство (politico-hierarchica)¹ има стойност сама по себе си. Защото цялото гражданско обществено устройство е от мира сего, защото то е една земна власт (на хората), която се доказва заедно със своите последици в опита. А вярващите, чието Царство е на небето и на другия свят, макар и да имат там едно съответстващо на това Царство обществено устройство (hierarchico-politica), трябва тук, в несгодите на този свят, да се подчиняват на висшата власт на земните люде². Следователно, има място само за първия вид обществено устройство.

Религията (в явлението) — като вяра в църковните статути и във властта на свещениците, които са подобно на аристократи в едно аристократично устройство, а дори и това устройство да е монархично (папско) — не може да бъде налагана от гражданската държавна власт на народа, нито да му бъде отнемана. Нито пък може (какъвто е случаят с отношението към ирландския народ във Великобритания) гражданинът да бъде изключван от държавна служба и предимствата свързани с нея, поради различията на религията му с тази на Короната.

Някои набожни и вярващи душици, за да споделят благодатта, която църквата обещава на вярващите да ги осени след смъртта им, учредяват фондации за вечни времена, с които някои обширни земи на тези люде след смъртта им

VI 369

стават собственост на църквата. По този начин държавата частично, или дори и изцяло, се поставя в ленна зависимост под църквата, и то само за това, щото назначени за целта нейни слуги (духовниците) да обещават да оправят — чрез молби, опрощения и покаяния — хала на людете на онзи свят. Една такава учредена ужким за вечни времена фондация, в никакъв случай не е вечна, а държавата може, когато поиска, да отхвърли това наложено й от църквата бреме. Защото самата църква е институт основан само на вярата и, когато изчезнат илюзиите за споменатото обещаване, тогава ще отпадне и основаната върху тях страхотна власт на клира и държавата ще постави с пълно право ръка върху присвоеното от църквата имущество, а именно върху подарените й чрез дарствени и завещателни разпореждания земи. Разбира се, ленните ползуватели на съществуващото дотогава учреждение имат правото да претендират да бъдат обезщетени за до края на живота.

В.¹

В една страна, която има не аристократично, а монархично, устройство на държавата си, благородническото съсловие може и да е било за някоя определена епоха разрешена, а според обстоятелствата, също и необходима институция. В никакъв случай, обаче, не може да се твърди, че това съсловие можело да бъде установено за вечни времена и че един държавен глава не би трябвало да има правомощието

VI 370

Г. ²

И, накрая, що се отнася до майората³, той се учредява, като собственикът на поземления имот определя със завещателно разпореждане такъв ред на наследяване, че — от поредицата на наследниците — следващ собственик на имота да става винаги най-възрастният от фамилията (по аналогия с наследствено-монархичното устройство на някоя държава, където владетелят на държавата е такъв наследник). Една такава уредба може винаги да бъде отменена със съгласието на всички наследници по бащина линия и не може — като че ли наследственото право се е прилепило към земята — да продължава вечно. Също така, не може да се каже, че ще представлява нарушение на учредителния акт и на волята на учредителя на майората, ако тази уредба бъде разтурена. Обратното, държавата и тук има правото, дори и задължението, при постепенно настъпващите причини за собствената си реформа да не допусне да се възпроизвежда — след като се е изживяла и изчезнала — една такава феодална система¹ на своите поданиците, като да са някакви вицекрале (аналогично на системата на династии и сатрапи).

9.
Заключение.²

VI 370

Господин рецензентът прави по отношение на идеите, изложени в частта третираща публичното право, за които казва, че не било останало място да вземе становище, все пак, следната забележка „Доколкото ни е известно до сега няма все още някой философ да е застъпвал

Добре, да приемем, че има парадоксалност в тази теза. Но все пак се надявам, че — при по внимателното й разглеждане — най-малкото няма да може да й се припише еретичност. Още повече, би трябвало този разбиращ и деликатно укоряващ, задълбочен рецензент да не се разкайва, ако подложи тази теза най-малкото на повторна преценка и я защити от твърдоглавите и плитки унищожителни критики на някои Други; още повече, че, като оставим настрана споменатия укор, той счита, че „като цяло, тези метафизични начални основания на учението за правото представляват придобивка за науката”.

На този, който разполага с висшата повеляваща и законодателна власт над един народ, се дължи подчинение и то безусловно-правно. Дори само да се поставя публично въпросът за правното основание на придобиването на тази власт, и това основание да се поставя под съмнение, та — при наличието на някакъв негов недостатък — да се противопоставяме на повелителя, това вече е наказуемо. И, така, категорическият императив: „Подчинявайте се на имащото над вас власт началство¹ (във всичко, което не противоречи на вътрешно моралното)” — това е то конфликтното положение, което тук се оспорва. Този принцип прави един факт (овладяването на властта) да лежи като условие в основата на правото. Но, не само той, а също и самата идея за висшата власт над народа, към който принадлежа, ме принуждава да се подчиня на иначе присвоеното право (Учение за правото, § 49²). Тази позиция изглежда, че възмущава разума на рецензента.

Всеки факт е предмет в явлението (в сетивата). И, обратното, на това — което може да ни бъде представено само чрез чистия разум и трябва да причисляваме само към света на идеите — не може да бъде дадено адекватен предмет в опита. То представлява нещо само по себе си³; и от този вид е съвършеното правно устройство на човешкото общество.

Ако един народ е обединен чрез закони под върховна власт, това означава, че той ни е представен като предмет на опита съобразно на идеята

VI 372

Идеята въобще за държавното устройство същевременно представлява за всеки един народ една абсолютна повеля на съдещия според правни понятия практически разум. Тази идея е свещена и непротивопоставима; и дори сама по себе си организацията на държавата да е погрешна, никаква от по-нисък ранг сила в държавата не може да противопоставя действен отпор на законодателстващия държавен глава. Затова и недостатъците на държавата трябва да бъдат отстранявани постепенно от самата нея чрез реформи. Иначе, ако поданикът възприеме противоположната максима (да процедира според самоволния си произвол), само чрез слепия случай би се достигнало до добро устройство на държавата.

Повелята към народа е: „Подчинявайте се на началството, което има власт над Вас!”¹; и не умувайте за това, как то е придобило тази власт (та евентуално да я подкопаете). Защото началството, което вече е налице и под чиято власт живеете, разполага вече със законодателството; а открито за това можете само да си умувате, не, обаче, и да се правите на законодатели, противодействащи на това началство.

Народната воля сама по себе си не е обединена и, по тази причина, е беззаконна. Нейното безусловно подчиняване под една суверенна (обединяваща всички люде чрез ЕДИН закон) воля, е факт, който може да започне само чрез овладяване на върховната власт и едва тогава да се учреди някакво публично право. Бихме противоречали сами на себе си, ако срещу това пълновластие разрешим някакво противопоставяне (ограничаващо върховната власт). Защото тя (на която уж можем да се противопоставяме) в такъв случай не би била законната върховна власт. А едва тази власт определя, какво ще бъде или няма да бъде съобразно на публичното право. Този принцип е залегнал a priori в идеята на държавното устройство, т. е. в едно понятие на практическия разум. Наистина, за него не може да се даде никакъв адекватен пример в опита, но пък и никакъв опит не трябва — като на норма за поведение — да му противоречи.