Имануел Кант р е л и г и я т а

От религията тук на земята (в най-тесния смисъл на думата), не можем да търсим универсалната история на човечеството. Защото тя, бидейки изградена върху чистата морална вяра, не е публично състояние. Всеки осъзнава сам за себе си напредъка, който е направил в нея. Само църковната вяра, затова, е тази, от която можем да очакваме универсално историческо представяне, при което ние сравняваме нейните многообразни и променливи форми с единствената, непроменлива и чиста религиозна вяра. Идва и времето, когато църковната вяра публично признава зависимостта си от ограничителните условия на чистата религиозна вяра и от необходимостта да се съгласува с нея. От този момент всеобщата църква започва да се изгражда като Божия държава на нравствеността и – заставайки върху твърдо установен принцип, който е един и същ за всички хора и всички времена – продължава нататък към нейното окончателно реализиране. Можем да предвидим, че тази бъдеща история няма да представлява нищо друго, освен един разказ за непрестанната борба между богослужебната и моралната религиозна вяра. Човек винаги е склонен да предпочете богослужебната вяра, като историческа, и да й даде първото място. Религиозната морална вяра, обаче, никога не се отказва от първото място. Тя го заслужава, тъй като е единствената душеспасителна вяра и, в края на краищата, сигурно ще го спечели.

Тази история може да достигне до единство, обаче, само ако се ограничи до тази част на човешкия род, при която заложбата към обединение на всеобщата църква вече е значително напреднала в своето развитие. Т. е., напреднала е поне дотолкова, че тази част от човечеството публично поставя въпроса за разликата между вярата на разума и историческата вяра, а и решаването на този въпрос е въздигнато в първостепенна морална задача. Защото, иначе,

VI 125

историята на догмите на различните народи, вероизповеданията на които нямат връзка помежду си, не дава пример за такова единство. Не може да бъде причислен към такова обединение, обаче, фактът, че в един и същи народ е възникнала една нова вяра, която значително се различава от преди господстващото вероизповедание, макар последното и да носи в себе си причините предизвикали появяването на новосъздадената вяра. Защото трябва да е налице идентичност на принципа на различните видове вероизповедание, за да се счита тяхната последователност като модификации на една и съща църква. А нейната история е тъкмо това, с което сега се занимаваме.

Следвайки това си намерение ние можем да разглеждаме историята само на тази църква, която, от самото си начало, носи в себе си зародиша и принципите на обективното единство на истинската и универсална религиозна вяра. — Ще се види от самото начало, че юдейската вяра не стои в никаква съществена връзка с тази църковна вяра, чиято история ние искаме да разгледаме. Т. е., те двете нямат никакво единство на понятията, макар че първата непосредствено предхожда и дава физическия подтик към основаването на втората (на християнската) църква.

Юдейското вероизповедание представлява, според първоначалното си формиране, един кодекс от чисто статутарни закони, на основата на който е основано едно държавно устройство. Защото, каквито и морални добавки да са привнесени още в началото или допълнително, те не принадлежат към юдаизма²⁶⁷ като вероизповедание. Юдаизмът, собствено, не е никаква религия, а само обединение на множество люде, които, принадлежейки към едно отделно племе, са се оформили в общност под чисто политически закони, а не в една църква. Съответно, юдаизмът е трябвало да бъде една чисто светска държава и, когато тя поради някакви неблагоприятни събития е бивала съсипвана, на него остава все пак политическата вяра (която му е твърде присъща), да възстанови (при пристигането на месията) държавата отново. Вярно е, че това държавно устройство има за своя основа теокрацията (очевидно, една аристокрация от жреци или водачи, с претенции че си получават инструкциите директно от Бога). Вярно е и че бива почитано името на Бога, схващан тук като светски управител, нямащ общо със съвестта или с претенции към нея. Всичко това, обаче, не прави от юдаизма религиозно устройство. Доказателството, че и не е трябвало да е такова, е ясно:

— Първо, всичките заповеди на юдаизма

VI 126

са от такъв вид, че те могат да крепят едно политическо устройство и да бъдат налагани като принудителни закони от него, защото се отнасят само до външни постъпки. Вярно е, че десетте заповеди — като нравствени — важат също и за разума и не са издадени официално от държавата. За тях, обаче, в юдейското законодателство няма изискването към моралната душевност за съблюдаването им (върху което по-късно християнството поставя ударението). Цели се определено само тяхното външно спазване.

— На второ място, това личи също и от следното: Всички последици от изпълнението или нарушението на тези заповеди – всяка награда или наказание – са само такива, които могат да бъдат наложени всекиму на този свят, дори не и според понятията на морала. Защото и двете последици засягат също и потомството, което няма никакво практическо участие в споменатите действия или бездействия. Това, наистина, може да бъде едно хитро средства на политическата организация, с което да си осигури подчинение. В една етическа общност, обаче, би било противно на всяка справедливост. Тъй като без вярата в един живот отвъд не би могла да бъде мислена въобще някаква религия, затова юдаизмът, на когото – взет в своя чист вид – такава липсва, не съдържа в себе си никаква религиозна вяра. Това заключение се подсилва още повече от следващата забележка. Собствено, едва ли подлежи на съмнение, че евреите, също като другите — дори и най-примитивните — народи е трябвало да имат вяра в един бъдещ живот, следователно да имат и своето Небе и своя Ад. Защото тази вяра се налага от само себе си на всеки човек поради всеобщата морална заложба в човешката природа. Законодателят на този народ, независимо от това, че е бил представян за самия Бог, съвсем преднамерено не е искал въобще да вземе каквото и да е отношение към бъдещия живот в отвъдното. Това показва, че той е искал да основе само една политическа общност, не и етическа такава. В случая на политическата общност да се говори за награди и наказания, които не могат да бъдат видени тук, в този живот, би било, при тази предпоставка, съвсем непоследователно и неподходящо дело. Също така, не можем да се съмняваме, че като последствие, евреите, всеки сам за себе си, са си създавали определена религиозна вяра. Тя се е примесвала към догмите на статутарната им такава, но въпреки това не е ставала част от законодателството на юдаизма.

— Трето, много далеч от истината е това, че юдаизмът представлявал една епоха принадлежаща към универсалната църква, или че дори сам той – по онова време – бил самата тази църква.

Истината е, че еврейството се отказва от общуване с целия човешки род, считайки се за особен — избран от Йехова — народ, който, ненавиждайки всички други народи, предизвиква така всеобща ненавист. В тази връзка, не следва да надценяваме факта, че този народ си е сътворил — като всеобщ световен владетел — един единствен Бог, който не е можел да бъде зрително представен. Защото вероучението и на повечето други народи води до същия резултат. И само поради почитането и на определени могъщи, но подчинени Нему, божества от по-нисък ранг, тяхното вероучение бива подозирано в политеизъм. Защото един бог, който изисква единствено подчинение на такива заповеди, за които не се изисква никаква по-праведна²⁶⁸ морална душевност, не е, в същност, това морално същество, от чието понятие се нуждаем за религията. Религия има по-скоро при вярата в множество могъщи невидими същества, ако народът си ги мисли така, че те, въпреки различието на поверените им „министерства”²⁶⁹, все пак са единни в това, че ще оказват благоволение само томува, който с цялото си сърце се е отдал на добродетелта. А не и тогава, когато вярата е посветена само на едно единствено същество, но то отдава най-голямата важност на един механичен култ.

Ние не можем, следователно, да започнем другояче всеобщата църковна история – доколкото тя трябва да представлява една система – освен от възникването на християнството. То, изоставяйки напълно юдаизма²⁷⁰, в чиято среда е възникнало, се основава на един съвсем нов принцип и предизвиква пълна революция във вероученията. Проповедниците на християнството полагат усилия, а може и в самото начало да са полагали такива, за да го представят като свързано с юдаизма в една и съща линия на развитие. Те така се искали да се счита новата вяра само като продължение на старата, която съдържала в себе си, като модели-образци, всички неща на новата. Тези усилия показват само много ясно, че те търсят — или са търсили — само най-подходящото средство, за да се въведе една чисто морална религия на мястото на един стар култ, към който народът твърде силно е привикнал, без директно да се засегнат предразсъдъците му. Дори и последвалото изоставяне на телесния отличителен белег²⁷¹, служещ да отдели напълно еврейския народ от останалите народи, ни дава възможност да заключим, че новата вяра, необвързана със статутите на старата, а и изобщо с никакви статути, е трябвало да съдържа религия важаща за целия свят, а не само за един отделен народ.

И така християнството възниква от юдаизма. Тогава, обаче, юдаизмът не е вече патриархален и без

примеси, предназначен само за собственото си политическо устройство (което вече е било доста разклатено). Той е бил вече примесен — чрез постепенно приетите официално в него морални учения — с една религиозна вяра, Положението е било такова, че този иначе неук народ вече е бил получил много чужда (гръцка) мъдрост, а тя, очевидно е допринесла за просвещението на юдаизма чрез понятията на добродетелта и, въпреки подтискащата тежест на неговите верски догми, го е подготвила към революции. За това е допринесло и обстоятелството, че е била намалена властта на жреците чрез подчиняването им на господството на народ²⁷², който се е отнасял с безразличие към всички чужди народни вероизповедания. От това именно еврейство се въздига внезапно, макар и не без предварителна подготовка, християнството.

Учителят на Евангелието се е възвестил като пратеник на Небето. И като достоен за тази си мисия Той обявил робската вяра (в богослужебни дни, изповядвания и обичаи) за нищожна. От друга страна, Той е посочил, че душеспасителна е единствено моралната вяра и само тя освещава човека така, „както вашият Баща на Небето е свят”²⁷³. Чрез учението си и страданията си и до незаслужената, но същевременно пълна с величие смърт*[1], Той е дал с личността си

VI 129

един пример отговарящ на първообраза на единствената богоугодна човечност. След това Той е представен като завръщащ се отново на Небето, от където и е дошъл, и е оставил устно последната си воля (също като в завещание). А що се отнася до силата на паметта за неговите заслуги, учение и пример, може да каже, че Той (идеалът на богоугодното човечност) „ще остане със своите ученици до свършека на света”²⁷⁴. Това учение, ако се касаеше до историческа вяра за Неговия произход и, може би, до неземния ранг на личността Му, би се нуждаело наистина от потвърждение чрез чудеса, макар че, като отнасящо се до моралната, възвисяваща душата вяра, не се нуждае от никакви такива доказателства за истинността си. Същото, обаче, се придружава още, според Светото Писание, от чудеса и мистерии, чието възвестяване само по себе си е чудо и затова изисква историческа вяра. Последната пък не може да бъде нито доказвана, нито съхранена по значение и смисъл, другояче, освен с помощта на ученост.

Всяко вероизповедание, което – като историческа вяра – се основава на Писание, се нуждае за своето удостоверяване²⁷⁵ от едно учено съсловие²⁷⁶, чрез което да може да бъде и контролирано. Това съсловие за тази цел използва писатели, които, като съвременници на историческото събитие, не са заподозрени в някакво особена пристрастност с първите разпространители на тази вяра, и с тях съвременните писатели са запазили непрекъсната връзка. Обратно, чистата вяра на разума няма нужда от такова документиране, тя се доказва сама. Е, добре, по времето на казаната революция, народът, който властваше над евреите и дори се е бил разпрострял и по техните места (римският народ) е имал такова учено съсловие. Това съсловие ни е предало историята — що се отнася до събитията в политическото

VI 130

устройство — на тогавашните времена чрез една непрекъсната поредица от писатели. Римляните малко ги е било грижа за религиозните вероизповедания на техните неримски поданици, но, все пак, никак не са били настроени скептически по отношение на чудесата, които уж публично са се случвали в средата на последните. Само че римляните – като съвременници – не споменават нищо нито за тези чудеса, нито за предизвиканата от последните в подчинения им народ публично протекла (с оглед на религията) революция. И едва по-късно, след повече от едно поколение, те започват изследвания за естеството на тази останала до тогава за тях непозната промяна във вярата (която не е протекла без съпътстващи публични събития). Никакви изследвания, обаче, не са били предприемани за историята на началото на тази промяна, които да можем да издирим в техните анали. От този начален период, та до времето, когато християнството е създало за самото себе си едно учено съсловие, неговата история е тъмна. Затова за нас остава неизвестно, какво въздействие е имало християнското учение върху морала на религиозните му привърженици, дали първите християни са били действително морално-извисени²⁷⁷ люде, или пък обикновени хора. Но и след като християнството е станало самото то едно учено съсловие – или е встъпило в общото такова като негова част – неговата история, що се отнася до благоприятното въздействие, което с право може да се очаква от една морална религия, в никакъв случай не може да му служи за препоръка.

Защото историята ни разказва: ²⁷⁸

— Как мистичният фанатизъм на отшелническия и монашески живот, както и превъзнасянето на някаква святост на безбрачното съсловие, направи безполезни за света голямо число люде;

— как свързани с този фанатизъм мними чудеса оковаха с тежки вериги народа в състояние на сляпо суеверие;

— как от средите на една йерархия, натрапена на свободните хора, се издигна страшният глас на ортодоксалността чрез устата на арогантни, обявили се за единствено призвани, тълкуватели на Писанието, и как това раздели християнския свят на отделни враждуващи партии, според различните верски мнения (по които, ако не се призове чистият разум за тълкувател, никога няма да се постигне никакво единство);

— как на Изток, където държавата съвсем комично се занимаваше с верските статути на жреците и с попщината, вместо да ги държи в тесните рамки на едно само учителско съсловие (от което те винаги се стремят да преминат в управляващо съсловие), и как, казвам, тази държава в края на краищата по неизбежен начин стана плячка на чужди врагове, които след това сложиха край на господстващото там вероизповедание;

— как на Запад, където вероизповеданието си въздигна свой собствен, независим от светската власт,

трон, един арогантен наместник на Бога разтърси и направи безсилен гражданския порядък заедно с науките, които го поддържаха;

— как и двете части на християнския свят – подобно на растенията и животните, които поради някакво заболяване са близо до края си, привличат разрушителни насекоми да го довършат – бяха нападнати от варвари;

— Как на Запад споменатият духовен глава командваше и дресираше крале като деца с магическия жезъл на заплахата от анатема;

— как ги насъскваше към обезлюдяващи войни в други части на света (кръстоносните походи) и към вражди помежду тях самите,

— как настройваше поданиците да се вдигнат срещу властите и към кръвожадна омраза срещу инакомислещите техни братя по религия на едно и същото, всеобщо, така наречено християнство;

— как корените на тези раздори, които и сега още само по политически интереси се задържат от насилствени експлозии, са скрити в принципа на едно деспотично налагано църковно вероизповедание, а това дава основание да се опасяваме все още от подобни прояви;

— тази история на християнството (която и не би могла да бъде друга, ако то трябва да се изгражда на основите на историческа вяра), ако я обхванем – като рисунка – с един поглед, би могла да оправдае възгласа: ²⁷⁹tantum religio potuit suadere malorum! И това би било така, ако още от основаването на християнството не проличаваше достатъчно ясно, че неговата истинска и първоначална цел е била не друга, а да въведе една чиста религиозна вяра, за която не би могло да има противоречащи мнения.

— Цялата тази бъркотия, обаче, която разтърсваше, а и все още разединява, човешкия род, произхожда само от следното: Това, което в началото е трябвало да послужи само за въвеждането на чистата религиозна вяра, а именно да спечели привикналия към старата историческа вяра народ, чрез собствените му предразсъдъци, за новата вяра, в последствие – чрез една лоша склонност на човешката природа – е било направено фундамент на всеобщата световна религия.

Ако, сега, се зададе въпросът: кой период от цялата досега известна история на църквата е най-добрият, то аз без колебание бих казал: сегашният. Защото, тъй като зародишът на истинската религиозна вяра сега вече е положен в християнството – макар и от малцина, но все пак публично – той вече има възможността безпрепятствено да се развива все повече и повече. Така от това може да се очаква едно трайно приближение към тази – за винаги обединяваща всички хора – църква, която представлява зрителната представа (схемата) на невидимото Божие царство на земята.

И, така, за нещата, които по естеството си трябва да са морални и душеспасителни, разумът се освобождава от гнета на едно вероизповедание, което непрекъснато е подложено на произвола на разни тълкуватели.

— Във всички страни от нашата част на света разумът възприе – между истинските почитатели на религията – на първо място (макар и не винаги публично) принципа на справедливата умереност в съжденията относно всичко, което се нарича Откровение. Писанието в своето практическо съдържание съдържа само Божествени неща. Затова никой не може да му оспори възможността, че то би могло (именно с оглед на това, което в него е историческо) и действително да бъде разглеждано като божествено Откровение. Освен това, обвързването на хората в една религия не може да бъде успешно осъществено и направено устойчиво без една свещена книга и едно базирано върху нея църковно вероизповедание. А така, каквото е настоящето състояние на човешкото мислене, трудно може да се очаква ново откровение, което да бъде въведено с нови чудеса. Затова най-разумното и най-уместното е да се използва и по-нататък Писанието, което вече е налице, за основа на църковната вяра и да не се намалява стойността му чрез безполезни и детински нападки. Не бива, обаче, да се натрапва вярата в същото на нито един човек като нещо, което е изискуемо за блаженството.

— Вторият принцип е: Светата история е определена само за целите на църковното вероизповедание и тя нито може, нито е длъжна, сама по себе си да има някакво влияние върху възприемането на моралните максими. Тя е дадена на църковната вяра само за едно живописно представяне на истинския й обект (стремящата се към святост добродетел). Поради това Светата история би трябвало винаги да бъде преподавана и изяснявана като насочена към моралността. За тази цел, обаче, би трябвало грижливо (тъй като обикновеният човек в повечето случаи има една постоянна склонност в себе си да премине към пасивна*[2] вяра), отново и отново, да се подчертава

че истинската религия не се състои в знанието или изповядването на това, което Бог прави или е направил за нашето душевно спасение, а в това, какво ние, за да станем достойни за това съдействие, трябва да направим. А то никога и не може да бъде нещо друго, освен това, което единствено има само по себе си една неподлежаща на съмнение и безусловна стойност, т. е. да станем угодни Богу. А за необходимостта от това всеки човек може напълно да е убеден и без всякаква библейска ученост.

Задължение на управлението на държавата е да не се пречи на казаните принципи да станат публични. И обратното, твърде рисковано е и ще ангажира лично отговорността на този, който в такъв случай се намесва в хода на Божието Провидение, и – покровителствайки определени исторически църковни учения, които най-много да притежават само една измислена от учените вероятност – изкушава*[3] съзнанието на поданиците, предлагайки или отказвайки им определени граждански привилегии, които иначе си се полагат всекиму. Това,

VI 134

независимо, че накърнява свещената в този случай свобода, едва ли може да създаде добри граждани на държавата.

Някои предлагат услугите си за препятстването на едно такова свободно развитие на Божествените заложби към Доброто на света или пък само го препоръчват. Кой от тях, обаче, като се посъветва със съвестта си, и се замисли по този въпрос, би се заложил срещу всичкото това Зло, което може да възникне от подобни насилствени мерки? Чрез това Зло, може би, за дълго време ще се затормози замисленият от Световната управа напредък към Доброто. Дори, би могло да се стигне и до регрес; макар че този напредък никога няма да може да бъде напълно отменен чрез човешка сила и институция.

И, що се отнася до ръководството на Провидението, накрая в тази история Небесното царство се представя не само в едно понякога забавено, но никога не прекъсвано приближение, а също и в своето пришествие. Може да се тълкува само като една символична представа, която цели по-голямо оживление на надеждата, куража и стремлението към Небесното царство и прибавянето към този исторически разказ следното предсказание: Предсказва се (също като в книгите на Сибила) за завършека на тази голяма световна промяна в картината на едно видимо и на земята Божие царство (под управлението на Божия Заместник и Наместник, отново слязъл на земята), когато щели сме да се наслаждаваме на щастие под Неговото ръководство, след като бъдат отделени и изгонени, а и изцяло изтребени заедно със своя предводител, метежниците опитващи се отново да се съпротивляват (според Апокалипсиса). И така краят на тази история приключва с края на света.

Учителят на Евангелието е показвал Божието царство на земята на своите ученици само от неговата превъзходна, възвишаваща душата, морална страна, а именно достойнството да бъдеш гражданин на божествената държава. И им е указвал, какво трябва да направят, та не единствено само те да достигнат до нея, но и с други единомишленици, а ако е възможно, и заедно с целия човешки род да се съберат там. Що се отнася, обаче, до щастието, което представлява другата страна на неизбежните човешки желания, то той им каза предварително, че на него няма да разчитат в своя земен

VI 135

живот. Той, напротив, ги е подготвял да очакват най-големи неприятности и пожертвания. Все пак (тъй като един пълен отказ от физическото на щастието не може да се очаква от човека, докато съществува), Той добавя: „Бъдете весели и спокойни, на небето ще Ви бъде добре отплатено²⁸⁰”. Разглежданото тук допълнение към историята на църквата, отнасящо се до нейната бъдеща и окончателна съдба, я представя като триумфираща накрая, т. е. коронясана с щастие след всички преодолени пречки още тук, на земята. Отделянето на добрите от злите, по време на прогреса на църквата към съвършенството й, не би било полезно за тази цел (тъй като смесването на двете групи помежду им е било необходимо, както, от една страна, за да послужи на първите като брус за добродетелта им, така и, от друга страна, чрез техния пример да отклони вторите от Злото). Затова то се представя след приключилото изграждане на божествената държава като нейна крайна последица. Тогава се прибавя и последното доказателство за здравината на царството Божие – разглеждано с оглед на неговото могъщество – а именно победата му над всички външни врагове, които също се разглеждат като имащи своя държава (държавата на Ада). С това се приключва земният живот, като „бива отстранен последният враг (на добрия човек), смъртта”²⁸¹. И за двете части – и за добрите и за злите – започва безсмъртието, за едните за блаженство, за другите за погибел; църковната форма се разпуска сама, Божият наместник на земята встъпва в една класа с въздигнатите до Него като небесни жители хора, и така ще бъде Бог всичко²⁸² у всички.*[4]

Това представяне на историята на бъдното, само по себе си, не е история. Затова, пък, то е един красив идеал за моралната епоха на света, създадена чрез въвеждане на истинската всеобща религия и във вярата предсказана, чак до