Жак алфонс доде

- Къде отивате толкова рано? … - попита доктор Хирш, като слизаше лениво от стаята си, Шарлот, вече облечена празнично, с молитвеник в ръка и следвана от Жак, когото тя бе облякла в любимите на лорд Пембок дрехи, удължени за случая, но пак доста къси.

- Отиваме на черква, драги. Днес ще раздам просфора. Нима д’Аржантон не ви е казал? ... Скоро, бързайте! ... Тая сутрин всички трябва да бъдем на черква.

Беше петнадесети август, Успение на Пресвета Богородица. Много поласкана от честта, която й правеха, госпожа д’Аржантон отиде след последния камбанен звън и седна с детето на отредения й чин, близо до хора. Черквата имаше празничен вид, осветена, озарена от слънцето, украсена с цветя. Децата от хора и псалтовете бяха облечени в бели, току що изгладени платнени стихари; а пред аналоя, върху селска маса, просфорите се издигаха в златисти стълбове и възбуждаха възхищението на жителите. Картината се допълваше от всички горски стражари в празнични зелени дрехи, с ловджийски нож на пояса, с карабина при нозе; те бяха дошли да вземат участие в молебена на народния празник; това беше извънредно удобно за крадците на дивеч и на дърва.

Безспорно, Ида дьо Баранси би се много учудила, ако някой й бе казал преди една година, че ще стои един ден до хора на една селска черква, под името виконтеса д’Аржантон, и че, в почтително облекло, с наведени очи над молитвеника си, ще има външността, важността и обаянието на омъжена жена.

Тая нова за нея роля я забавляваше. Тя наблюдаваше Жак, обръщаше набожно страниците на своя молитвеник и падаше на колене с извънредно шумолене на роклята си.

Преди раздаването на просфората, клисарят, въоръжен със своето копие, дойде да вземе малкия Жак и се наведе до ухото на майка му, за да я попита кое момиченце ще си избере да държи кесията за милостинята. Шарлот се поколеба за миг. Тя не познаваше почти никого в това празнично облечено събрание, дето шапките с цветя и кринолините бяха заместили забрадките и делничните блузи. Тогава клисарят й посочи внучката на доктор Ривал, едно красиво момиченце, седнало от другата страна на хора, до една стара жена в жалейни дрехи.

Двете деца тръгнаха зад величественото копие, което отмерваше малките им стъпки; Сесил носеше една кадифена кесия, доста голяма за ръцете й, а Жак държеше една голяма свещ, украсена с атлаз, с изкуствени цветя и бели сърмени конци. И двамата бяха еднакво очарователни: той с английските си дрехи, които го правеха още по-висок, тя в проста рокличка, със сплетени и спуснати коси, които окръжаваха матово бледото й лице, осветлено от две сиви очи, сиви като изящен бисер. Приятната миризма на просфорите, смесена с благоуханието на тамяна, се носеше в църквата около тях, като самото дихание на неделята и на религиозния празник. Сесил събираше любезно милостиня, мъчеше се да се усмихва. Жак беше важен; тая малка ръчица, която трепереше в неговата под бялата копринена ръкавица, му правеше умилно впечатление, сякаш беше птиче, уловено в гората, запазило топлината на перушината в гнездото и меко като нея. Чувстваше ли вече той, че тая малка ръчица ще бъде негова приятелка и че по-късно всичко добро в живота му ще дойде от нея? ...

Те отиваха и се връщаха между чиновете.

- Красива двойка, - казваше жената на пазача, гледайки ги да минават, и прибавяше по-тихо, съвсем тихо, за да не бъде чута: „Клетото момиченце! То ще стане още по-красиво от майка си ... Стига да не му се случи и на него същото!”

След като събирането на милостинята завърши, Жак, завърнал се на мястото си, сякаш още чувстваше чара от допира на малката ръка, която бе държал тъй леко; но щастието му не свърши с това. На излизане, всред тълпата на малкия площад, дето каските на пожарникарите и пушките на горските стражари блестяха на слънцето наред с пъстрите женски облекла, госпожа Ривал се приближи до д’Аржантон и го помоли да й позволи да заведе Жак да обядва у дома й и да го задържи целия следобед, за да играе със своята събирачка на милостиня. Шарлот се изчерви от удоволствие, завърза връзката на детето, оправи хубавите му коси, целуна го и му каза:

- Бъди разумен!

И двете деца, както при тържественото събиране на милостинята, тръгнаха заедно пред бабата на момиченцето, която едва ги настигаше.

От тоя ден, когато Жак не беше в къщи и когато питаха: „Къде е Жак?”, не отговаряха: „Той е в гората”, а можеха да кажат уверено: „Той е у Ривалови”.

Докторът живееше на края на Етиол, откъм противоположната страна на Елховника, в едноетажна къща, много прилична на селска; само една медна плоча и едно копче близо до вратата с думите: „нощен звънец” я отличаваха от съседните къщи. Тя изглеждаше стара, с черни стени и плътни капаци на прозорците; но няколко нови недовършени украшения показваха, че са имали някога желанието да я подновят и че някаква внезапна злополука бе прекъснала това, тъкмо когато старата къща се е гиздила и възстановявала. Така, над входната врата, една поцинкована стряха очакваше да й сложат стъкления покрив и увенчаваше главите на хората, които звъняха, с празните си ръбове. Също така, вдясно от малкия двор, осеян с дървета, бяха започнали да строят един павилион, спрян рязко над приземния етаж, дето прозорците и вратите образуваха четвъртити дупки.

„Нещастието” бе връхлетяло тия клети люде тъкмо във времето на поправките, и поради суеверие, което ще разберат всички любящи, работите бяха прекъснати, изоставени.

Осем години бяха минали от тогава. От осем години всичко си оставаше по старому; и при все, че всички в тоя край бяха свикнали с тая гледка, незавършеността придаваше на жилището някакъв обезсърчен вид на същество, което не намира нищо повече в живота и си казва по повод на всичко: „Защо ли?” Градината зад къщата, в дъното на варосания бял ходник, опъваше завеса от вееща се зеленина и беше също напълно занемарена. Всичките пътеки бяха обрасли с висока трева, и широки паразитни листа покриваха водното корито с отдавна пресъхнал водоскок.

Хората, които живееха тук, имаха същия изглед като тия неща. Като се почне от госпожа Ривал, която от осем години носеше жалейка за дъщеря си, и се стигне до малката Сесил, чието личице имаше винаги замислено, тъжно изражение, до старата слугиня, която беше у тия добри хорица от тридесет години и носеше част от тежестта на злочестината им, всички живееха под същия гнет, със същата тъга, скрита в мълчанието.

Само докторът избягваше общото влияние. Неговите постоянни разходки на чист въздух, развлеченията по пътя, а може би и философията на човека, който често вижда смъртта, бяха допълнили естествената склонност на неговия съвсем открит, много подвижен и предразположен към веселост нрав.

Докато за госпожа Ривал постоянното присъствие на малката Сесил, онова, което тя намираше от майката в обрисуваните вече черти на детето, представляваше постоянно подновяване на нейната тъга, докторът, напротив, възобновяваше веселото си настроение, колкото повече внучката му растеше и му връщаше малко по малко изгубената дъщеря. След като бе тичал цял ден и се озоваваше след вечеря съвсем сам с детето, докато жена му биваше заета с домакинската работа, обхващаха го изблици на веселост, на младост, та запяваше с пълен глас моряшки песни, но се спираше рязко пред мълчаливия укор, който му хвърляше госпожа Ривал с влизането си, пред погледа й, който като че му казваше: „Спомни си!”, сякаш и той беше донякъде виновен за сполетялото ги нещастие.

Това просто припомняне на тъгата беше достатъчно да го порази, да го накара да млъкне; и той започваше мълчаливо да си играе с плитките на внучката си.

В тая среда детството на Сесил течеше много тъжно. Тя излизаше малко, прекарваше в градината, или в една голяма стая, пълна с преградки, с китки билки, с разстлани за съхнене корени, която наричаха „аптека”. В тая стая имаше една винаги затворена врата, която водеше в стаята на тъй оплакваната млада жена, една стая, в която всичките важни събития на нейния кратък живот бяха набелязани с някои спомени за игрите, учението, набожността и облеклото й: книги, рокли, наредени в долапа, една картина на Причастието, закачена на стената, цял музей от пожълтели вече светини, дето майката влизаше сама с благоговейно усърдие и с неотслабваща скръб, въпреки явните отпечатъци на времето върху тия предмети.

Малката Сесил се спираше често замислена пред тоя затворен като гробница праг. Впрочем, тя мислеше много. Никога не я бяха изпращали на училище, сякаш се бояха от общуването й със селските деца; и това уединение й причиняваше страдание. Малкото й тяло се уморяваше от голямото бездействие. Липсваше й оная жизнена буйност, ония безпричинни викове, ония лудешки тропания с крака, които децата вършат само помежду си, когато не са стеснявани от укора или присмеха на възрастните.

- Трябва да я развличаме, - казваше господин Ривал на жена си. - ... Малкият д’Аржантон е прекрасно момче, почти на нейните години, и няма да бръщолеви!

- Да, но какви са тия хора? От къде са дошли? Никой не ги познава ..., - отговаряше винаги недоверчивата госпожа Ривал.

- Най-отбрани люде, мила моя. Мъжът е много особен, наистина, но нали знаеш артистите! ... Жена му е малко глупавичка, но е тъй добра! Колкото до честността им, аз отговарям.

Госпожа Ривал клатеше глава. Тя нямаше доверие в проницателността на мъжа си.

- О, знаеш ти! ...

И тя въздишаше, гледаше го с очи, пълни с укор.

Старият Ривал навеждаше глава като виновен. Но той държеше на своето:

- Внимавай, - казваше той, - детето се отегчава. Най-накрая ще се разболее. После какво ще правим? Малкият Жак е дете, Сесил също. Какво мислиш че може да се случи?

Най-после бабата се реши и Жак стана другар на Сесил.

За него настана нов живот. Отначало идваше рядко, после по-често и най-после всеки ден. Госпожа Ривал обикна много скоро това красиво дете, скромно и нежно, свикнало да се въздържа поради околното равнодушие, както Сесил поради тъгата. Тя забеляза, че детето беше изоставено, че на дрехата му винаги липсваха копчета и че беше свободно по всяко време на деня, без никакви уроци и упражнения.

- Не ходиш ли на училище, мили Жак?

- Не, госпожо. – И прибавяше: - Мама ме занимава, - защото в детското сърце често се крие съкровище от деликатност.

Клетата Шарлот, със своя птичи мозък, много би се измъчвала с подобно занимание. Впрочем, лесно беше да се разбере, че никой в къщи не се занимаваше с него.

- Това е невероятно, - казваше госпожа Ривал на своя мъж, - те оставят това дете да се влачи от сутрин до вечер, без нищо да върши.

- Какво искаш? – отговаряше докторът, за да извини своите приятели. – Изглежда, че то не иска да работи, или поне не може. Главата му е много слаба.

- Да, главата му е слаба, но и вторият му баща не го обича ... Децата от първия брак са винаги презирани.

Жак намери истински приятели в тая къща. Сесил го обожаваше, не можеше вече да живее без него. Те играеха заедно в градината, когато времето беше хубаво, в противен случай се изкачваха в „аптеката”. Госпожа Ривал беше винаги там. Понеже нямаше аптекар в Етиол, тя изпълняваше най-просите рецепти на мъжа си: успокоителни лекарства, прахове, сиропи. Добрата жена се занимаваше от двадесет години с тоя занаят и беше придобила голяма опитност; и дори, в отсъствието на мъжа й, мнозина идваха да се съветват с нея. Тия посещения забавляваха децата, те сричаха върху непрозрачните стъклета думи на неразбираемия латински език sirupus gummi, или, въоръжени с ножици, изрязваха надписи, лепяха малки пликчета, той, несръчен като момче, а Сесил, с напрегнато внимание на момиченце, което ще става полезна жена, подготвена за всички дреболии на един трудолюбив и уседнал живот. Тя имаше пред очите си примера на баба си. Госпожа Ривал завеждаше аптеката преди всичко, после водеше книгите на мъжа си, записваше рецептите, отбелязваше приходите, както и направените посещения през деня.

- Е, къде ходи днес? ... – питаше тя доктора, когато той се върнеше.

Добрякът забравяше по пътя половината от посетените болни и, волно или неволно, унищожаваше винаги една част, защото беше колкото великодушен, толкова и разсеян. Имаше неизплатени сметки от двадесет години. А каква неразбория би било, ако не беше жена му! Тя го мъмреше кротко, правеше му грога, занимаваше се с най-малките подробности на облеклото му; когато вече тръгваше, внучката му казваше много важно:

- Ела тук, дядо, да видя дали не ти липсва нещо!

В добротата на тоя човек имаше нещо божествено. Тя се четеше в невинния му и светъл детски поглед, но без винаги будната детска хитрост. Макар че много бе обикалял по света, бе опознал много хора, много страни, науката бе съхранила неговата простодушност. Той не вярваше в злото и се отнасяше с еднаква снизходителност към всичко живо, както към хората, така и към животните. Така, за да не уморява коня си, стария си другар, който му служеше вече двадесет години, щом трябваше да се изкачи някоя височина, някой малко стръмен път, или пък щом животното започнеше да влачи краката си, той слизаше от кабриолета и вървеше гологлав на слънце, на вятър или в дъжд, държейки поводите на коня си, който го следваше спокойно.

Конят бе свикнал с господаря си, както господарят с коня; той знаеше, че докторът закъснява често при болните си, че не се решава никога да си отиде, та по особен начин тръскаше поводите си о вратата на болните. Друг път, когато дойдеше време за обед или за вечеря и трябваше да се завърнат, той се спираше насред пътя и се завръщаше упорито към къщи.

- Ах, да, наистина, имаш право! – казваше Ривал.

Тогава те се връщаха много бързо или се скарваха двамата.

- Ах, ама ти ми дотягаш най-после! – мърмореше кроткият глас на доктора. – Видяло ли се е някога подобно животно? Щом ти казвам, че трябва да обиколя още един болен, върни се сам, ако искаш.

И той припваше сърдито да посети болния, а в това време конят, упорит като него, поемаше спокойно по пътя за селото, влачейки олекналата кола, пълна само с книги и вестници, което караше срещналите го по пътя селяни да казват:

- Аха! Господин Ривал пак е имал някаква дребна разправия с коня си.

От сега нататък голяма радост за доктора бе да води децата със себе си в обиколките си около Етиол. Кабриолетът бе широк, тримата се побираха свободно в него, а и щом се видеше между тия малки, засмени личица, добрият старец чувстваше, че тъгата на дома му се изпаряваше при чудесната гледка на природата, която приспива болните, люлее ги, обвива ги. Той се забавляваше като дете с тия деца. Жак беше възхитен: той никога не бе виждал толкова ливади, толкова лозя и реки.

- Отгатни какво е посято там, - му казваше Сесил, като сочеше широките зелени склонове, които се спускаха вълнообразно към Сена - ... Ечемик, жито или ръж? ...

Жак винаги се лъжеше. Радост и смях ги обземаше веднага.

- Чуваш ли, дядо? Той взе това за ръж! ...

Тогава тя го учеше да различава пълните житни класове от бодливите ечемични, веещите се класове на овеса, розовата детелина, моравата люцерна, златисто – жълтите карамфилови полета, всички тия килими, разстлани по ливадите, тия избуяли треви, които, щом настъпи есента, са натрупват на отделни купи всред уголеменото поле.

Навсякъде, дето лекарят беше повикан, децата биваха посрещнати чудесно.

Понякога те отиваха в някое стопанство и докато господин Ривал се изкачваше по дървената стълба, която водеше към спалнята, тях ги завеждаха да видят квачките с пиленцата, как се вади хляба от пещта, как се доят кравите при входа на обора или в някоя от ония воденици, построени на Орж, Изер или Есон, подобни на стари укрепени замъци, с каменния позеленял мост и всичката оная водна плесен, която придава на високите им стени и на зле скрепените им камъни преждевременна старост.

Когато на децата омръзнеха тия високи бели стаи, където от сътресението на пода и стените се вдигаше постоянно брашнен прах, те по цели часове гледаха как перките биеха водата, как кипеше язът, а там горе, по малката заприщена вода, спокойна, засенчена от възлести върби, имаше един воден птичи двор, в който се гмуркаха стада от патици.

Селяните се отнасят някак особено към болестта. Тя не ги спъва с нищо, не им пречи на нищо. Добитъкът влиза, излиза, в обикновените часове. Ако мъжът е болен, жена му го замества в работата и не й остава време дори да седи при него, да се безпокои, да се натъжава. Земята не чака, добитъкът също. Домакинята работи през целия ден; вечер тя пада от умора и заспива дълбоко. Лежащият клетник над стаята, в която воденичните камъни скърцат, над обора, в който мучат воловете, прилича на ранен, паднал по време на сражение. Никой не се занимава с него. Задоволяват се да го подслонят в някой кът, да го опрат на някое дърво, или в някой ров, докато сражението, за което са необходими всички ръце, продължава. Наоколо вършеят житото, пресяват зърната, петлите продирват гърлата си. Дейността кипи, не се прекъсва, а в същото време домакинът, с лице, обърнато към стената, примирен, мълчалив и суров, чака настъпващата нощ или блестящият по стъклата на прозорците ден да отнесе болестта му или живота му.

Ето защо в къщите, в които влизаха, децата не виждаха тъгата. Галеха ги. За тях винаги се намираше някой сухар, за коня – отбран овес, или кошница плодове, която да занесат на баба Ривал.

Всички тъй много обичаха доктора, той беше тъй добър, тъй малко се грижеше за сметките си! Селяните го обожаваха и го лъжеха.

- Много милостив човек, - казваха те, говорейки за него - ... Само да поиска, би станал много богат!

Но все пак те правеха, струваха, да не му платят възнаграждението, а това не беше мъчно, като се има предвид неговия нрав. Когато излезеше от някоя къща, след прегледа, той биваше заобиколен от упорито и шумно множество хора. Никога владетел не е виждал при обиколките си колесницата си така нападната, както биваше кабриолетът на доктор Ривал при тръгване.

- Господин Ривал, какво трябва да дам на момченцето си?

- Ами на моя клет мъж, господин Ривал, не може ли с нещо да му се помогне?

- Прахът, който ми дадохте, за гълтане ли е или за разтриване? Нямате ли още малко от него? Ето че го свършвам вече.

Докторът отговаряше на всички, караше едного да изплези езика си, пипаше пулса на другиго, раздаваше малки пликчета с прахове, даваше хининово вино, всичко, което имаше, и си отиваше, най-после, изпразнен, обран, изцеден, всред възторжените викове и благословиите на всичкото това земеделско население, което бършеше умилено едното си око и викаше: „Какъв достоен човек!”, а с другото мигаше лукаво, като че искаше да каже: „Колко е прост!” И пак добре, ако, в последната минута някой малък бегач с дървени обуща не дойдеше да го повика „много бързо” за някой болен, на четири километра далеч!

Най-после се връщаха и тия връщания на заник – слънце, по горските пътеки, дето дърветата простираха дългите си клони, или по селския път, прекосяван от хвръканията на лястовици, от детски игри и от пръснати стада, бяха пълни с прелестно спокойствие. Сена, съвсем синя вече откъм тъмнината, течеше към кръгозора като разтопена злато. Върху тая светла основа, горички от слаби дървета, кичести само по върховете, като палми, бели къщи, едни над други по склона, произвеждаха изведнъж впечатление на бленувана по-скоро, отколкото на видяна източна гледка, на някакъв юдейски град, към който „Светото семейство” се отправя нагоре към кръгозора вечер.

- Също като Назарет, - казваше малката Сесил, спомняйки си някои икони; и двете деца разговаряха, разказваха си тихо приказки, а в това време колата ги водеше към вечерята, в която Жак много често вземаше участие.

През тия дружни разходки, господин Ривал се убеди, че Жак има доста развит, съсредоточен и дълбок ум, в който полученото слабо образование бе оставило много следи. Със своята великодушна доброта той разбра бързо колко е било изоставено от близките си клетото дете и реше да го спаси от тяхното равнодушие. Той свикна всеки ден след обед да го кара да работи в продължение на един час, тъкмо колкото си определяше обикновено за следобедна почивка. Ония, които знаят какво значи навикът за почивката след обед, ще разберат какво мъжество и преданост са били нужни на доктора, за да се откаже от нея.

Жак, от своя страна, заработи от все сърце. Работата му се удаваше лесно в трудолюбивото спокойствие на Риваловата къща. Сесил присъстваше почти винаги на урока, слушаше благоговейно как приятелят й разказваше Свещена история, стрелкаше го с огнените си, пълни с мисли очи, като че искаше да му помогне да разбере и се чувстваше извънредно горда и весела, когато, след обеда, дядо й разтваряше на масата тетрадката с упражненията и казваше: „Та това е много добре!” със задоволство, смесено с изненада.

У майка си Жак не споменаваше за занятията си. Той се радваше, че един ден ще й докаже победоносно, че поетът се е излъгал в своята ужасна и уж непогрешима диагноза; и тоя заговор между добрия доктор и него се пазеше лесно в тайна, защото жителите на Parva domus се занимаваха все по-малко с детето. То излизаше, връщаше се свободно, отиваше дето искаше, връщаше се само за ядене и сядаше на края на масата, по-голяма всеки ден, всеки ден обиколена от нови сътрапезници.

За да запълни самотата си, за да поддържа около себе си оня шум в празнотата, която той наричаше „умствена среда”, д’Аржантон бе отворил широко къщата си за несретниците. Но тъй като не обичаше да хвърля парите си през прозорците и беше голям скъперник, всеки път, когато Шарлот му казваше много боязливо: „Нямам вече пари, друже мой”, той отговаряше с едно „Вече!” много подчертано и с не много насърчително кривене на лицето. Но у него суетата надделяваше над всичко останало, удоволствието да покаже своето щастие, да се представи господар на къщата, да възбуди завистта на всички тия клетници, тържествуваше над най-уравновесените му сметки.

В обществото на несретниците се знаеше, че там, на чист въздух, в едно прелестно място, имаше добра храна и удобно легло в случай че някой пропуснеше влака. За това се говореше по всички пивници.

- Кой иска да отидем у д’Аржантон?

И след като съберяха с голям труд пари за път, те пристигаха цяла дружина неочаквано.

Шарлот се разтичваше:

- Бързо, стрино Аршамбо, гости дойдоха! Заколете един заек, два заека ... Бързо, един омлет, два омлета, три омлета!

- О, Боже мой, какви са тия хора! И какви са лицата им! – казваше слисаната жена на пазача, защото непрекъснато идваха нови лица, и с какви коси, бради и облекла!

Д’Аржантон развеждаше винаги с едно и също задоволство гостите си из всичките кътища на къщата и ги караше да се възхищават от нейните разхубавявания. След това тия дружини от стари хлапаци с посивели бради се пръсваха по пътищата, по брега на реката, в гората, с весели цвиления, с чудновати подскачания на стари коне, пуснати на зелено.

Всред свежата гледка тия високи избелели шапки, тия изтъркани черни фракове, тия лица, издълбани от всичките страдания на парижките нищети, изглеждаха по-мръсни, по-изсъхнали, по-повехнали. После всички се събираха около масата, която бе сложена за цял ден, та нямаше време да се обират трохите й от едно ядене до друго. Застояваха се там през целия следобед, като пиеха, спореха и пушеха.

Това беше пивница сред гората.

Д’Аржантон тържествуваше. Той можеше да преповтаря своята вечна поема, да повтаря по десет пъти едни и същи кроежи, да казва при всеки случай: „Аз ... аз ...” с важността на господар, който има свое хубаво вино, своя къща и всичко. Шарлот също се чувстваше много щастлива. За нейната променлива природа и за нейните съсипнически наклонности тоя поток от отивания и връщания възвръщаше младостта й; обикаляха я, възхищаваха се от нея; и оставяйки вярна на любовта си, тя умееше да с покаже тъкмо толкова закачлива, колкото бе необходимо, за да възбужда поета и да го кара да цени щастието си.

В неделя тя приемаше жените на несретниците, тия сърцати създания, които работеха трескаво цялата седмица и на които мъжете им позволяваха от време на време разкоша да излязат с тях. Към тия жени Шарлот се отнасяше донейде пренебрежително, господарски, наричаше ги „мила душичке”, приемаше ги обикновено с домашни рокли с стил Луи ХV, които разстилаше редом с тяхното случайно стъкмено облекло.

Но измежду всички несретници, най-постоянните посетители на Елховника си оставаха, все пак, Лабасендр и доктор Хирш. Последният, настанен отначало за няколко дни, не беше мръднал вече от няколко месеца, и къщата беше станала като негова. Той посрещаше гостите, обличаше долните дрехи на поета, носеше шапките му, в дъното на които подлагаше изрезки от хартия, защото главата на тоя фантазьор беше необикновено малка, толкова малка, че като я гледаше човек, питаше се как е могло да влязат толкова знания там и не се учудваше на нечуваното задръстване на подобен склад.

Какъвто и да беше той, д’Аржантон не можеше без него. В неговото лице той имаше внимателния доверител на всичките си неразположения на въображаемо болен, и макар че не придаваше голямо значение на науката на Хирш, макар че се въздържаше да изпълнява което и да е негово предписание, присъствието му го успокояваше.

- Аз го изправих на краката му! ... – казваше доктор Хирш самоуверено. Затова доктор Ривал бе загубил много от значението си в къщата.

Обаче минаваха дни, месеци. Есента обвиваше Parva domus със своите тъжни мъгли, после снегът затрупваше покрива му, априлската суграшица подскачаше върху звънливите плочи на покрива му, и ето че нова пролет го окичи с цъфналия си люляк. Впрочем, нищо не се бе променило. В поета се появиха няколко нови планове за строеж, в ума му – няколко нови болести, които неизбежният Хирш украси с няколко нови много странни имена. Шарлот беше все така незначителна, хубава и сантиментална. Жак порасна и много работи. За девет месеца, без система и без програма, той направи удивителен напредък и знаеше повече от много ученици на неговата възраст.

- Ето какво направих от него за една година, - казваше господин Ривал на д’Аржантонови. – Сега го изпратете в някоя гимназия и ви заявявам, че от това дете ще излезе нещо.

- Ах, докторе, докторе, колко сте добър! ... – възклицаваше Шарлот, малко засрамена от косвения укор, който се криеше в усърдието на тоя чужденец, в сравнение с нейното майчино равнодушие. Колкото до д’Аржантон, той погледна на работата по-студено, каза, че ще види, че ще размисли, че възпитанието в гимназиите имало големи неудобства. Като остана сам с Шарлот, той изрази лошото си настроение:

- Защо се меси тоя? Всеки знае дълга си в живота. Той ли ще ме научи какъв е моят? Тоя селски невежа ще направи по-добре да изучи медицината си!

Всъщност, неговото честолюбие беше живо засегнато. От тоя час се случваше да казва няколко пъти важно:

- Докторът има право, трябва да се заема с това дете.

И се зае с него, уви!

- Ела тук, хлапе! – извика един ден на малкия Жак певецът Лабасендр, който се разхождаше нагоре – надолу из градината и се съвещаваше нещо с Хирш и с д’Аржантон. Детето се приближи смутено; защото, изобщо, както поетът, така и неговите приятели, не му продумваха никога.

- Кой е поставил ... бьо ... бьо! ... примката за катерици в големия орех ... бьо! ... бьо! ... в дъното на градината?

Жак побледня, очаквайки да бъде мъмрен; но понеже не умееше да лъже, отговори:

- Аз.

- И ти направи това сам, без образец?

Той отговори много боязливо:

- Ами да, господин Лабасендр, без образец.

- Поразително ... поразително, - повтаряше дебелият певец, като се обръщаше към другите, - ... Това дете е родено за механик, най-положително. Има тая склонност в пръстите си. Какво искате? Това е инстинкт, това е дарба.

- Ах, да! ... Дарба! – каза поетът, като изправи гордо главата си.

Доктор Хирш се наду също:

- Всичко е там, пусто да остане! ... Дарба!

Без да се занимават повече с детето, те започнаха да се разхождат заедно по алеята на овощното градина, важно, бавно, с плавни движения, сякаш свещенодействаха, и се спираха от време на време, когато някой от тях имаше да каже нещо много важно.

Вечерта, след ядене, стана голям спор на терасата.

- Да, графиньо, - казваше Лабасендр, като се обръщаше към Шарлот, сякаш искаше да я убеди в една истина, разисквана вече между тях, - човекът на бъдещето е работникът. Болярството отживя времето си, буржоазията ще живее още няколко години. Сега е редът на работника. Презирайте неговите мазолести ръце и свещената му рубашка: след двадесет години тая рубашка ще води света.

- Той има право ... – каза д’Аржантон важно и малката глава на доктор Хирш одобри живо.

Чудно нещо: Жак, който още при престоя си в гимназията беше свикнал на тирадите на певеца върху обществения въпрос и никога не го беше слушал, защото му се бе виждал много досаден, като го слушаше тая вечер, изпитваше дълбоко вълнение, като че знаеше към каква цел се насочваха тия несвързани думи и чие съществуване щяха да засегнат.

Лабасендр рисуваше очарователна картина на работническия живот.

- О, какъв хубав, независим и горд живот! Като си помисля колко безумен съм бил, дето съм го напуснал! Ах, ако можех да го заживея отново!

И той им разказваше за времето, когато бил ковач във фабриката в Ендре, когато го наричали просто Рудик, защото сегашното му име Лабасендр било името на неговото село; Ла-Бас-Ендр, един бретонски градец на брега на Лоара. Той си спомняше приятните часове, прекарани край огъня на ковачницата; гол до пояса, той удрял отмерено желязото, дружно с юначните си другари.

- Чакайте! – каза той, - знаете, нали, какъв успех имах в театъра?

- Как не! – отговори доктор Хирш безсрамно.

- Знаете отлично с какви златни венци, и табакери, и ордени са ме награждавали! Добре, но колкото и ценни да са за мене тия спомени, нито един от тях не струма колкото тоя.

И като запретна ръкава на ризата си до рамото, върху грамадната си космата ръка, подобна на мечешка лапа, певецът посочи голям отпечатък с червено и синьо, представляващ два ковашки чука, кръстосани, в кръг от дъбови листа, с надпис във вид на венец: Труд и свобода. Отдалеч той приличаше на неизличим белег от грамаден удар с пестник; но нещастникът не каза, че тоя отпечатък бе устоял на всички разтривки, на всички помади, че съставяше нещастието на неговия театрален живот, защото не му позволяваше да показва мускулите си в опери като Нямата и Херкуланум, в които всички герои от слънчевите страни отхвърлят назад, с двете си голи ръце, загърнатите върху победоносните си гърди наметала.

Понеже не бе могъл да заличи този белег, Лабасендр го носеше, показваше, размахваше като знаме, Ах, проклет да е Нантския директор, който дошъл да го чуе във фабриката една вечер, когато пеел за един ранен другар! Проклета да е и несравнимата нота, която природата бе вложила в гръкляна му! Ако не го бяха отклонили от истинския му път, в тоя час той би бил там, като брата си Рудик, ръководител на ковашката работилница в Ендре, с великолепна заплата, отопление, осветление и обезпечен доход за старини.

- Разбира се, разбира се, това е прекрасно, - казваше боязливо Шарлот, - но каква сила е нужна, за да се понесе подобно съществуване! Вие сам казахте, че тоя занаят бил много суров, много мъчен.

- Мъчен, да, за един неспособник, но, струва ми се, че случаят не е такъв, и че лицето, за което става дума, е отлично развито.

- Чудесно развито, - каза доктор Хирш. – За това аз отговарям.

Щом той отговаряше за това, нямаше вече какво да се приказва.

Обаче Шарлот се помъчи да направи още няколко възражения. Според нея всички хора не са еднакви. Измежду тях имало по-нежни, по-аристократични, които се отвращавали от някои работи.

При тия думи д’Аржантон стана, разгневен:

- Всички жени са еднакви, - извика той грубо. – Ето, тя ме молеше настойчиво да се заема с тоя господин, - а Бог знае колко забавно може да бъде това, защото той е много жалка личност! – и аз се заемам с него, викам приятелите си на помощ; а пък сега като че искат да ми кажат, че по-добре би било да не се меся в тая работа.

- Та аз съвсем не казвам това, - отвърна Шарлот, отчаяна, че не е угодила на господаря.

- О, не, тя не каза това! ... – повториха другите.

Като се почувства подкрепена и видя, че се намесиха в нейна полза, клетата жена изпадна в умиление, като битите деца, които се осмеляват да плачат само, когато някой ги защити. Жак напусна бързо терасата. Беше свъх силите му да гледа как майка му плаче, без да скокне и да хване за гърлото тоя зъл човек, който я измъчваше така.

През следващите дни не се говори нищо за това. Само на детето се стори, че забелязва промяна в държанието на майка си спрямо него. Тя го гледаше, целуваше го по-често от преди, задържаше го при себе си, караше го да чувства в прегръдките й оная гореща любов, която храним към съществата, които трябва скоро да напуснем. Това го смущаваше толкова повече, защото бе чул д’Аржантон да казва на господин Ривал с горчива усмивка, която повдигна грубите му мустаци:

- Докторе, заемат се с вашия ученик ... Тия дни ще научите новината ... Струва ми се, ще бъдете доволен.

След това добрият доктор се завърна у дома си очарован.

- Виждаш ли, - каза той на жена си, - виждаш ли, колко добре направих, като им отворих очите.

Госпожа Ривал клатеше глава:

- Кой знае? ... Не се доверявам на тоя тъй мъртъв поглед, той не ми казва нищо добро за детето. Когато враг се загрижва за тебе, по-добре е да седи със скръстени ръце, нищо да не върши.

Жак беше на същото мнение.