К. Г. Юнг Автобиография спомени, сънища, размисли Записани и издадени от Аниела Яфе Подготвената съвместно от Юнг и Аниела Яфе автобиография

В началото на 1920 един приятел ми каза, че смята да замине по работа за Тунис, и ме попита дали не бих го придружил. Веднага се съгласих и през март потеглихме за Алжир. Следвайки брега, стигнахме до Тунис и оттам - до Сус, където оставих приятеля си с неговите бизнесангажименти.

Най-после бях там, където често бях мечтал да бъда, в една неевропейска страна, където не се говори нито един европейски език, където властват нехристиянски представи и живее друга раса, а обликът на масата се носи отпечатъка на друга историческа традиция и друга философия. Често си бях пожелавал да имам възможност да погледна европееца отвън, отразен в едно във всяко отношение чуждо обкръжение. Разбира се, съжалявах дълбоко, че не владеех арабския език, но, от друга страна, внимателно наблюдавах хората около себе си и тяхното поведение. Така с часове седях в някое арабско кафене и се вслушвах в разговорите, от които не разбирах нито дума. Изучавах внимателно мимиката и особено изразите на емоции на хората около мен, отбелязвах си едва доловимата промяна в жестовете ми, когато разговарях c никой европеец, като при това се научих до известна степен да гледам с други очи на белия човек и да го опознавам вън от неговото собствено обкръжение.

Това, което европеецът възприема като ориенталска отпуснатост и апатия, ми се стори като маска, зад която се крие бушуващо безпокойство, дори някаква възбуда, която не можех да си обясня. Странното е, че още със стъпването ми на мавританска земя имах необяснимото усещане, че земята тук мирише особено: беше миризма на кръв, като че ли земята бе напоена с кръв. Единственото, което ми хрумна като обяснение, бе, че тази ивица земя е преживяла три цивилизации - пуническата, римската и християнската. Остава да се изчака да се види какво техническата епоха ще направи с исляма. Когато напуснах Сус, се отправих на юг, към Сфакс, а оттам към Сахара - Тозур, град оазис. Градът се намира на височина, в края на едно плато, в чието подножие извират хладките, леко солени извори, които изобилно напояват оазиса чрез хиляди канали. Високите финикови палми образуват зелен сенчест свод, под които растат праскови, кайсиеви дървета и смокини, а под тях - невероятно зелена люцерна. Като скъпоценни камъни проблясват в зеленината синяците. Под тази сравнително хладна сянка се отбиват облечени в бяло фигури, сред които очебийно много хомосексуални двойки в нежна прегръдка. Изведнъж се почувствах пренесен в гръцката античност, където тази склонност е била спойката на мъжкото общество и на основаващия се на него полис. Беше ясно, че тук разговарят мъже с мъже и жени с жени. Доста рядко срещах женски фигури, забулени плътно като монахини. Виждах и някои с открити лица - проститутки, както ми обясни моят драгоман⁶¹. По улиците в големия град преобладават мъжете и децата.

Моят Драгоман потвърди наблюденията ми относно често срещания и възприеман като нещо разбиращо се от само себе си хомосексуализъм, като веднага ми направи съответно предложение. Той, бедният, не можеше и да предположи какви мисли светкавично проблеснаха в съзнанието ми. Почувствах се столетия назад във времето, в един безкрайно наивен свят, свят на възрастни, които с помощта на оскъдните познания от Корана току-що бяха започнали да изплуват от състоянието на изначалния и съществуващ от древни времена сумрак и да осъзнават съществуването си, в самозащита срещу застрашаващите ги от Север сили.

Докато все още се намирах под непреодолимото впечатление на това дълговечно и сякаш неизменно съществувание, изведнъж се сетих за джобния си часовник и за ускореното темпо на европееца. Това именно бе неспокойното тъмно облаче, което грозеше тези нищо неподозиращи души. Те изведнъж ми заприличаха на подгонен дивеч, който не вижда ловеца, но го подушва с неопределено безпокойство - „него", бога на времето, който ще разбие и раздроби неумолимо на дни, часове, минути тази тяхна дълговечност.

От Тозур се отправих към оазиса Нефта. Заедно с моя драгоман потеглихме веднага след изгрев-слънце. Яздехме големи, силни катъри, с които напредвахме бързо. Когато наближихме до оазиса, ни пресрещна самотен конник, целият облечен в бяло. С горда стойка, без да поздрави, той яздеше черния си катър върху красиво, обковано в сребро, кожено седло. Впечатляваща, елегантна фигура! Той със сигурност нямаше джобове, да не говорим за часовник, защото бе онзи, който, без сам да подозира, винаги бе съществувал. Нему все още липсваше онова малко, възглупаво нещо, присъщо за европееца. Той, европеецът, наистина е убеден, че вече не е това, което е бил някога, но все още не знае в какво се е превърнал междувременно. Часовникът му казва, че от т. нар. средновековие насам времето и неговият символ - прогресът, тихичко са се промъкнали и са му отнели незаменимото. Така, с олекнал багаж, той продължава с нарастващо ускорение пътуването си към мъгляви цели. Загубата на тежест и съответните sentiment d'incompietitude (чувство за непълноценност) той компенсира с илюзията на своите успехи - влакове, моторни кораби, самолети, ракети, които чрез своята бързина отнемат все повече от неговата дълговечност и го пренасят в една друга действителност на скорости и взривообразни ускорения.

Колкото повече навлизахме в Сахара, толкова повече се забавяше моето време, като дори заплашваше да се върне назад. Нарастващата трептяща горещина допринасяше доста за състоянието ми на унес и когато стигнахме до първите палми и къщи на оазиса, всичко като че ли бе такова, каквото винаги е било.

На другата сутрин се събудих рано в моята хижа от някакъв смесен непривичен шум. Големият открит площад, който предната вечер беше пуст, сега бе изпълнен с хора, катъри, камили и магарета. Камилите стенеха и оповестяваха в многообразни вариации своето хронично неразположение, магаретата се състезаваха с неблагозвучен рев. Хората се придвижваха, жестикулирайки и крещейки. Те имаха див, невдъхващ доверие вид и моят драгоман ми обясни, че в този ден се отбелязва голям празник. През нощта от пустинята пристигнали няколко племена, за да работят два дни на полето за марабу⁶². Той притежаваше много ниви в оазиса. Сега хората щяха да му разорат една нова нива и да изкопаят напоителни канали към нея.

Откъм далечния край на площада изведнъж се вдигна ,облак прах и се развя зелено знаме, чу се барабан. Начело на дълго шествие от стотици диви мъже, които носеха ^: плетени кошове и къси брадви с широки остриета, достолепно яздеше белобрад старец с неподражаемо вродено достойнство, който сякаш винаги е бил стогодишен. Беше самият марабу - на бял катър, сред танцуващи мъже с барабани в ръцете. Наоколо цареше възбуда, диви, необуздани крясъци, прах и горещина, фанатизирана и неспокойна, тълпата се източваше навън от оазиса, сякаш отиваше на бой. Аз я последвах на безопасно разстояние, моят драгоман не ме насърчи Да се приближавам повече, докато не стигнахме до т. нар. място, където се „работеше". Долавяше се още по-голяма (ако бе възможно!) възбуда. Чуваха се барабани и всеобща глъч, викове от всички страни. Мястото, приличаше на разбунен мравуняк, всичко се правеше с най-голяма бързина. Танцувайки в ритъма на барабаните, множеството пълнеше с пясък кошовете, други настървено копаеха земята, правеха ровове или насипи. Сред този шум и хаос марабу яздеше на своя бял катър с кротките, изпълнени с достойнство и умора, жестове на преклонната възраст, явно давайки разпореждания. Където отидеше, нарастваше бързината на действията, шумът и ритъмът, образуващи фон, на който образът на светеца се открояваше изключително ярко. Привечер множеството явно бе изтощено и поуспокоено, мъжете скоро потънаха и дълбок сън край своите камили. През нощта, след обичайния кучешки концерт, се възцари пълна тишина до първите лъчи на слънцето, с които се пробуди и призивът на мюезина за утринна молитва, така дълбоко трогващ душата ми.

За мен това беше една поука: тези хора живеят от своите афекти, т. е. съществуват благодарение на тях. Тяхното съзнание, от една страна, служи за ориентацията в пространството и постъпващите отвън впечатления, а, от друга е движено от вътрешни подбуди и афекти; но то не рефлектира и Азът няма никаква самостоятелност. У европееца това не е много по-различно. Във всеки случай ние притежаваме определена доза воля и определени намерения. На нас по-скоро не ни достига енергия за живот.

Не исках да се променям, но бях психически инфектиран - външно това се изрази в инфекциозен ентерит, който в продължение на няколко дни лекувах по обичайния за страната начин с оризова вода и каломел.

Преизпълнен с впечатления и мисли, се върнах в Тунис, а през нощта преди нашето отпътуване за Марсилия имах съновидение, което, както ми се струва, сложи чертата под сметката. Така трябваше да бъде: та аз бях свикнал да живея в две плоскости: една - осъзната, която искаше да разбира, но не можеше, и друга - неосъзната, която искаше да се изрази, но не можеше да го направи по-добре, отколкото под формата на сън.

Сънувах, че се намирам в арабски град, и както в повечето арабски градове, и тук имаше крепост - казба. Градът бе разположен в обширна равнина, заобиколен от четири стени с четири порти.

Тази казба във вътрешния град бе оградена от широк ров с вода, което не е обичайно по онези места. Бях застанал на дървения мост, който водеше към една от подковообразните тъмни порти оттатък водата. Портата беше отворена. Любопитен да разгледам крепостта и отвътре, тръгнах по моста. Когато вече бях стигнал почти до средата, от портата излезе хубав тъмен арабин със стройна, почти царствена осанка, младеж в бял бурнус. Знаех, че това е управителят, който живее там. Той застана пред мен и посегна да ме събори на земята. Започнахме да се борим и в борбата се блъснахме в парапетите - те поддадоха и двамата полетяхме в рова, където той се опита да потопи главата ми под водата, за да се удавя. Не, помислих си аз, това вече отива твърде далеч, като от своя страна натиснах главата му под водата. Направих го въпреки възхищението, което изпитвах от него - не исках да се оставя да бъда убит. Нямах намерение да го убивам, а просто да го обезсиля, за да не може да се бори.

След това сцената в съня ми се промени: заедно с него се намирахме в една голяма, осмоъгълна, сводеста зала в средата на крепостта. Помещението беше бяло, много просто и красиво. Покрай стените от светъл мрамор бяха разположени ниски дивани, а пред мен на пода бе отворена книга с черни букви, изписани изключително красиво върху млечнобелия пергамент. Не беше арабски шрифт, приличаше по-скоро на уигурски, западно туркестански, който ми беше познат от манихейските фрагменти от Турфан. Макар да не познавах съдържанието, имах чувството, че това е „моята книга", че аз я бях написал. Младият княз, с когото току-що се бях борил, седеше на пода от дясната ми страна и аз му обяснявах, че след като съм го надвил, сега той трябва да чете от тази книга. Той обаче се съпротивляваше. Сложих ръка на рамото му и го принудих, така да се каже - с бащинска доброжелателност и търпение, да чете книгата. Знаех, че това непременно трябваше да стане, и накрая той се подчини.

Сънят дълбоко ме впечатли. Арабският юноша бе двойник на гордия арабски конник, който без поздрав бе преминал край нас. Като обитател на казбата той бе фигура на цялостната личност или по-скоро пратеник, посланик на цялостната личност. Казбата - мястото, откъдето той идваше, бе една съвършена мандала: крепостта, опасана от квадратната стена с четирите порти. В намерението на княза да ме убие звучи мотивът на борбата между Иаков и ангела. Той - на езика на Библията - е пратеник на Бога, който иска да убие хората, защото не ги познава.

Всъщност ангелът трябваше да се всели в мен. Той познаваше само ангелската истина и не разбираше нищо, свързано с хората. Затова отначало се яви като мой враг, но аз се наложих над него и във втората част на съня станах господар на крепостта. Той седеше на пода в краката ми и трябваше да разбере моите мисли, или по-скоро да опознае хората.

Сблъсъкът с арабската култура очевидно ме бе разтърсил извънредно силно. Емоционалната, живееща от афекти и близка до живота, същност на тези нерефлектиращи хора имаше силен сугестивен ефект върху онези исторически пластове в самите нас, които току-що бяхме надмогнали или най-малкото вярвахме, че сме надмогнали. Тя е нещо като рая на детството, от който човек смята, че се е откъснал, но който при най-малката провокация отново ни носи поражения. Да, нашият култ към прогреса е опасен с това, че може да ни натрапи толкова повече детски мечти за бъдещето, колкото по-силно съзнанието ни се отдалечава от миналото.

Детството от своя страна има това преимущество, че поради своята невинност и неосъзнатост може да създаде една по-пълна картина на цялостната личност, на цялостния човек в неговата неподправена индивидуалност. Поради това при вида на детето и на примитивния човек у възрастния цивилизован човек възниква носталгия, която произлиза от неосъществени желания или потребности. Те съответстват на онези части от личността, които са били отстранени от цялостната картина в полза на адаптираната личност.

Когато пътувам до Африка, за да намеря някое психично място извън светоусещането на европееца, аз неосъзнато се стремя да открия у себе си онази част от личността ми, която под влиянието и натиска на европейското е станала невидима. Тази част се намира в несъзнавана опозиция спрямо самия мене, защото аз не я признавам. По своята природа тази част желае да ме направи неосъзнат (да ме потопи под водата), за да ме убие; но аз имам за цел да я осъзная, чрез което би могло да се намери един modus vivendi (начин на живот). Почти черният цвят на кожата на юношата го характеризира като „сянка", но не толкова личностна, колкото етническа, която няма нищо общо с моята осъзната персона, а по-скоро с тоталността на моята личност, т. е. с цялостната личност. Като господар на казбата той е, така да се каже, сянка на цялостната личност. За европееца - с по-скоро рационална нагласа - много от онова, което е човешко, му е чуждо, а той се гордее с това, без да забележи, че то е за сметка на неговата жизненост и че следователно примитивната част на личността му вследствие на това е осъдена на отчасти подмолно съществувание.

Този сън ясно разкрива как ми въздейства срещата със Северна Африка: преди всичко моето европейско съзнание бе застрашено от неочаквано силната атака от страна на несъзнаваната психика. Със съзнанието си аз изобщо не бях доловил тази ситуация, точно обратното - не можех да се съпротивлявам на едно чувство за превъзходство, тъй като на всяка крачка ми се напомняше, че съм европеец. Това беше неизбежно и подчертаваше дистанцията и отчуждението от този друг вид хора. Но аз не бях проумял, че в мен съществуват несъзнавани сили, които съучастват на тези странници с такава интензивност, че от това възниква бурен конфликт. Сънят го изрази чрез символа на един опит за убийство.

Истинската природа на това отклонение открих едва няколко години no-късно, когато бях в тропическа Африка: това бе първият признак на т. нар. „подкожно почерняване” - една доста подценявана духовна опасност, която застрашава откъснатия от своя корен европеец в Африка. „Където има опасност, има и спасение" - тази фраза на Хьолдерлин си спомнях често при подобни ситуации. Спасението се състои в това, че човек може да направи от несъзнаваното въздействие съзнавано с помощта на предупредителните сънища. Те показват, че има нещо в нас, което не само пасивно е изложено на несъзнаваното въздействие, но че то дори страстно се стреми да се идентифицира със сянката. Както един детски спомен внезапно може да завладее съзнанието с толкова жизненост и емоционалност, че човек да се почувства пренесен изцяло в първоначалната ситуация, така и този привидно съвършено различен от нашия и чужд арабски свят събужда архетипов спомен от едно твърде добре познато историческо минало, което ние само привидно напълно сме забравили. Това е споменът за една възможност за живот, надрасната от цивилизацията, която обаче все още съществува на определени места. Ако я преживеем отново наивно, то това би било едно връщане към варварството. Точно затова предпочитаме да я забравим. Но ако под формата на конфликт тя отново се изправи срещу нас, би трябвало да я задържим в съзнанието и да проверим и двете възможности: живота, който живеем, и забравения. Защото без достатъчни основания привидно изгубеното не би се върнало отново. В живата психична структура нищо не възниква и не протича механично, а винаги във връзка и съотношение с цялото, т. е. всичко е целенасочено и изпълнено със смисъл. Тъй като обаче съзнанието никога няма поглед върху цялото, то обикно­вено не може да разбере този смисъл. Затова в началото човек трябва да се занимае с констатиране на факта и да остави на бъдещето и последващите проучвания да дадат отговор на въпроса, какво би трябвало да означава този сблъсък със сянката на цялостната личност. Във всеки случай тогава нямах никаква представа за същността на това архетипово преживяване, още по-малко за историческите паралели. Без да съм си изяснил окончателно смисъла на съня тогава, в паметта ми той остана незаб­равим заедно с най-голямото от моите желания - при първа възможност отново да пътувам за Африка. Едва след пет години това желание можа да се осъществи.

Америка: индианците пуебло

Винаги имаме нужда от една гледна точка извън проб­лема, за да можем да приложим ефективно лоста на критиката. Това особено важи в психологията, където поради нейната същност сме много повече субективно ангажирани, отколкото в която и да било друга наука. Как бихме могли например да бъдем сигурни, че осъзна­ваме националните особености, ако никога не сме имали възможността да наблюдаваме нашата собствена нация отвън. Да я разглеждаме отвън означава да се занимава­ме с нея от гледна точка на някоя друга нация. За тази цел е необходимо да притежаваме достатъчно знания за чуж­дата колективна душа, а в този процес на асимилация се сблъскваме с цялата нетърпимост, която формира наци­оналните предразсъдъци и националните особености. Всичко, което ни дразни у другите, може да ни послужи за опознаване на самите нас. Ще разбирам Англия едва тогава, когато видя каква е моята специфика като швей­царец. Европа - този наш най-голям проблем, ще мога да разбера едва тогава, когато разбера какво е мястото ми като европеец в този свят. Много съм благодарен на своите американски приятели, както и на пътуванията ми до и из Америка; безкрайно много дължа и заради критиката им по отношение на природата на европееца. Струва ми се, че няма нищо по-полезно за европееца от възможността да поразгледа Европа от покрива на някой небостъргач. За първи път наблюдавах европейския спек­такъл от Сахара, сред една цивилизация, която се отнася към нашата приблизително както римската древност към новото време. Така осъзнах колко силно съм обсебен от културното съзнание на белия човек дори и в Америка. Тогава у мен назря желанието да продължа исторически­те паралели на още по-дълбоко културно ниво.

Следващото ми пътешествие в компанията на някол­ко американски приятели ме отведе при индианците пуебло от Ню Мексико, при строящите градове пуебло. „Градове", разбира се, е твърде силно казано. В действи­телност това са просто села, но притиснатите една в друга и една върху друга къщи внушават думата „град", както и техният език и стил. Там за първи път имах щастието да разговарям с неевропеец, т. е. небял човек. Той беше вожд на индианците пуебло от Таос, интелиген­тен човек, между четиридесет-петдесетгодпшен. Казва­ше се Ошвиай Биано (Планинско Езеро). Имах възмож­ност да разговарям с него така, както рядко съм разговарял с някой европеец. Сигурно е, че той бе обсебен от своя свят също както и европеецът от своя, но що за свят бе това! Когато разговаряш с европеец, винаги се натъкваш на плиткия пясък на отдавна известното и все пак - неразбраното, а там - там корабът плуваше в дълбоки, чужди морета. При това човек не можеше да каже кое бе по-очарователно - дали гледката на нови брегове или откриването на нови подходи към древното и почти забравено познание.

„Виж - казваше ми Ошвиай Биано, - виж колко жесто­ки изглеждат белите: устните им са тънки, носовете - остри, лицата им - набраздени и разкривени от бръчки. Очите имат твърд, втренчен поглед; те постоянно търсят нещо. Какво търсят? Те винаги искат нещо, винаги са неспокойни, угрижени. Ние не знаем какво искат. Не ги разбираме. Смятаме, че са луди."

Попитах го защо мисли, че всички бели са луди.

Отговори ми: „Те казват, че човек мисли с главата си!"

„Но, разбира се. С какво мислиш ти?" - го попитах учудено.

„Ние мислим тук" - ми отговори той, посочвайки сърцето си.

Потънах в дълбок размисъл. За първи път в моя живот, поне така ми се струваше, някой бе обрисувал така образа на действителния бял човек. Чувствах се така, сякаш досега бях виждал само сантиментално раз­красени цветни щампи. Този индианец бе уцелил нашето болно място, бе докоснал нещо, за което ние сме слепи. Чувствах как нещо непознато и все пак съкровено близко се надига в мен като безформена мъгла. И от тази мъгла изплуваха картина след картина, най-напред римските легиони, нахлуващи в градовете на Галия; острите черти на Юлий Цезар, Сципион Африкански, Помпей. Виждах римския орел по бреговете на Северно море и Бели Нил, след това - свети Августин, който донася християнската вяра на британците на върховете на римските копия, както и Карл Велики, известен с покръстванията на езичниците; заредиха се и плячкосващите и убиващи тълпи на кръстоносците, а едно леко пробождане ми даде да разбера цялата куха традиционна романтика на кръс­тоносните походи. Заредиха се Колумб, Кортес и другите конквистадори, които с огън и меч, с мъчения и с христи­янството ужасиха тези мирни, уединени, кротко сънува­щи под слънцето своя Баща, индианци пуебло. Видях и хората на островите в южните морета, покосявани от едрата шарка, донесена с дрехите на мисионерите, от „огнената вода" и сифилиса.

Това ми стигаше! Онова, което наричаме колониза­ция, мисии сред езичниците, разпространяване на циви­лизацията и пр. - всичко това има и друго лице - лице на граблива птица, която, стръвно концентрирана, се устремява към далечната плячка - лице, достойно за едно поколение от разбойници и пирати. И всички онези орли и други хищни създания, които украсяват нашите гербо­ве, ми се сториха подходящи психологически съответст­вия на нашата истинска природа.

Впечатли ме още нещо, което ми разказа Ошвиай Биано. Смятам, че разказът ми не би бил пълен, ако не го спомена, до такава степен ми се струва, че то съответства на особената атмосфера на нашия разговор. Той се воде­ше на покрива на пететажната главна сграда. Оттам се виждаха други покриви и върху тях фигури, увити във вълнени одеяла, вглъбени в гледката на изгряващото слънце, което всеки ден се издигаше в чистото небе. Около нас се редяха по-ниските къщи, съградени от изсушени на слънцето четириъгълни тухли (адобе), с типичните стълби, които водеха от земята до покрива, или от покрив на покрив, до по-високите етажи. (През миналите неспокойни времена входът е бил през покри­ва.) Пред нас се простираше вълнистата равнина на Таос (около 2300 м над морското равнище), простираща се до хоризонта, където се извисяваха конусообразни върхове, достигащи до 4000 м. Зад нас покрай къщите течеше чиста река, а на другия бряг имаше още едно селище на пуебло с червеникави къщи, изградени от адобе, които към центъра на селището странно се скупчваха, напом­няйки картината на голям американски град с небостър­гачи в централната част. Може би на половин час път нагоре по реката се извисяваше мощна самотна планина, планината, която нямаше име. Разказваха, че в дни, когато планината е забулена в облаци, нагоре към нея се отправят и изчезват мъжете в изпълнение на своите тайнствени ритуали.

Индианците пуебло обикновено са затворени, а по въпросите на своята религия са изобщо недостъпни. Това те преднамерено пазят в тайна. Тя се спазва така строго, че аз се отказах от безнадеждните опити да задавам директни въпроси. Никога преди не бях попадал в подоб­на атмосфера на дълбока тайнственост, защото всъщ­ност религиите на днешните културни народи са достъп­ни за всички. Техните тайнства отдавна са престанали да представляват загадка. Но тук и въздухът бе изпълнен с някаква тайна, която всички, освен белия човек, знаеха. Тази странна ситуация ми напомни за Елевзин, чиято тайна била известна на цялата нация и все пак не била издадена от никого. Разбирах какво са чувствали един Павсаний или един Херодот, когато са писали: „Да изре­ка името на оня Бог не ми е позволено..." Аз обаче не усещах тук мистификация, но долавях една житейска загадка, чието разкриване би било опасно както за отдел­ния индивид, така и за общността. Съхраняването на тайната придава на индианците пуебло достойнство, как­то и сила за съпротива срещу всемогъщия Бог. Тя им осигурява единство и задружност и човек изпитва убеж­дението, че като общност от индивиди пуебло ще се запазят дотогава, докато техните тайни не бъдат разкри­ти.

Учудващо бе за мен да открия как се променяше индианецът, когато заговореше за своите религиозни представи. В обикновения живот той се показваше като сдържан и със забележително чувство на лично достойн­ство, граничещо с апатия. Но когато започваше да говори за неща, които се отнасяха до тайните, той неочаквано биваше обземан от емоции, които не можеше да скрие - факт, който изключително изостри моето любопитство. Както вече споменах, директните въпроси нямаха резул­тат. Ако обаче исках да науча нещо съществено, правех провокиращи забележки, като при това наблюдавах ли­цето на събеседника си, за да открия познати емоционал­ни мимики. Когато бях улучил същественото, той замълчаваше или даваше уклончив отговор, но с всички приз­наци на силна емоция, често дори очите му се изпълваха със сълзи. За него неговите убеждения не са просто теории (които би трябвало да са доста странни, щом извикваха сълзи!), те са факти със също така дълбоко и значимо съдържание, както и съответстващите им вън­шни реалности.

Веднъж, когато седях заедно с Ошвиай Биано на пок­рива и наблюдавах слънцето, което се издигаше все по-високо и по-високо, той го посочи и каза: „Не е ли този, който се движи там, нашият баща? Как би могло някой да твърди друго? Как може да има друг бог? Нищо не може съществува без слънцето." Вълнението му, което вече беше станало забележимо, нарастваше и търсейки думи, накрая той възкликна: „Какво би могъл да прави човек самичък в планината? Той не би могъл дори да запали огъня си без него!"

Попитах го дали не мисли, че слънцето е огнено кълбо, оформено от някой невидим бог. Въпросът ми не събуди дори учудване, да не говорим за възмущение. Очевидно у него нищо не реагираше, той дори не намира­ше въпроса ми за глупав, приемаше го напълно хладно. Имах чувството, че съм стигнал до някаква непреодоли­ма стена. Единственият отговор, който получих, беше: „Слънцето е Бог. Всеки може да види това."

Въпреки че никой не може да устои на мощното въздействие на слънцето, за мен беше нещо ново и дъл­боко трогващо като преживяване, че когато говореха за слънцето, тези зрели, изпълнени с достойнство мъже биваха изцяло завладявани от подобни емоции.

Друг път стоях край реката и гледах към планините, които се издигаха почти на 2000 м над платото. Мислех си, че това е покривът на американския континент и че хората живеят тук пред лицето на слънцето като индиа­нците, увити в своите вълнени одеяла по високите покри­ви на индианските селища - мълчаливи и вглъбени в себе си. Изведнъж проговори един дълбок, вибриращ от спо­давено чувство, глас откъм лявата ми страна: „Не мис­лиш ли, че целият живот идва от планината?" Един възрастен индианец с безшумните си мокасини се беше приближил и ми бе задал този въпрос. Не знам колко дълбок бе неговият смисъл. Един поглед към реката, която се спускаше от планината, ми представи външния образ, породил това заключение. Очевидно тук целият живот произлизаше от планината, защото там, където има вода, има и живот. Нищо не би могло да бъде по-очевидно от това. В неговия въпрос долавях свързаните с думата „планина" емоции и си помислих за слуховете за тайните ритуали, извършвани в планината. Отговорих му: „Всеки може да види, че ти казваш истината."

За жалост разговорът ни скоро бе прекъснат, така че не успях да проникна по-дълбоко в смисъла на символи­ката на водата и планината.

Забелязах, че индианците пуебло, които неохотно во­деха разговори за своята религия, с голяма готовност и оживено разговаряха за техните отношения с американ­ците. „Защо - каза веднъж Планинското Езеро, - защо американците не ни оставят на спокойствие? Защо искат да забранят нашите танци? Защо не позволяват на наши­те младежи да напускат училището, когато ги призовава­ме в нашите kiva (култови места), за да ги посвещаваме в нашата религия? Та ние не правим нищо против амери­канците." След дълга мълчалива пауза той продължи: „Американците искат да забранят нашата религия; защо не ни оставят на мира? Това, което правим, не правим единствено за себе си, а и за американците. Да, ние го правим за целия свят. Това е за доброто на всички!"

По неговото вълнение разбрах, че той, изглежда, на­мекваше за нещо много важно в тяхната религия. Затова го попитах: „Мислиш ли, че това, което правите във вашата религия, е за доброто на целия свят?" Той ми, отговори отривисто: „Разбира се. Какво щеше да остане от света, ако не го правехме?"' И с многозначителен жест посочи слънцето.

Чувствах, че тук докосвахме една деликатна област, която граничи с тайните на племето. „Ние сме народ - каза той, - който живее на покрива на света. Ние сме синове на Бащата Слънце и с нашата религия помагаме на нашия баща ежедневно да прекосява небето. Не го правим само за себе си, а за целия свят. Ако престанем да упражняваме нашата религия, за около десет години слънцето ще престане да изгрява! Тогава ще настъпи вечна нощ - завинаги."

Така осъзнах на какво се основаваше тяхното „дос­тойнство", спокойната увереност на тези мъже: всеки от тях е син на слънцето, животът му е космологически осмислен, защото той помага на бащата и съхраняващия живота всеотдайно да изгрява и да залязва. Ако сравним с това преценката за самите себе си, смисъла на живота ни, формулиран от нашия разум, то ние няма как да не осъзнаем неговата нищожност. Поне от чиста завист ние трябва да се присмиваме на индианската наивност и да се перчим с нашата ученост, за да не разкрием колко сме обеднели и изпаднали. Знанието не ни обогатява, а все повече и повече ни отдалечава от митичния свят, в който някога сме се чувствали като у дома си, като родени там.

Ако за миг изоставим целия европейски рационали­зъм и се пренесем в ясния, чист високопланински въздух на онова самотно плато, което от едната страна се спуска към обширните континентални прерии, а от другата - към Тихия океан; ако се откажем също от нашето тясно познание за света и го заменим за един неизмерим, безкраен блестящ хоризонт и за едно неведение относно онова, което е отвъд него, то ние ще започнем да разби­раме гледната точка на индианеца пуебло. „Целият жи­вот идва от планината!" - това е непосредствено убеди­телно за него. Също така дълбоко той вярва, че живее на покрива на един необятен свят, близо до Бога. Той преди всичко има ухото на божествеността и неговите ритуални действия най-бързо ще достигнат далечното слънце. Свещеността на планините, откровението на Яхве от Синай, внушенията на които Ницше получава в Енгадин, гово­рят на един и същ език. Идеята, която ни се струва абсурдна - че някакви ритуални действия биха могли магически да повлияят на слънцето, - при по-внимател­но вглеждане не би била по-малко ирационална, но за нас - значително по-вероятна, отколкото преди това бихме могли да си представим. Нашата християнска религия, както, между другото, и всяка друга, е пронизана от идеята, че чрез особени актове или особен вид дейност човек би могъл да влияе на Бога. Например чрез ритуали или молитви, или чрез угоден на божествеността морал.

Въздействието на Бога върху човека имат за отговор ритуалните действия на човека, един вид рефлексия, а може би не само това, а „активиране", магическа прину­да. Това, че човек се чувства способен да отговори пълнокръвно на могъщото въздействие на Бога и да му въздаде достойна отплата - извиква чувство на гордост, което въздига човешкия индивид до висотата на метафи­зичен фактор. „Бог и ние" - дори ако е само неосъзнато sous-entendu (подразбиращо се), тази равнопоставеност без съмнение е причината за спокойната увереност на индианците пуебло. Такъв човек е в пълния смисъл на думата на своето място.