Как децата учат

В много от тези класни стаи учителите използваха касетофон за работа с въображението. Вече споменах, че за децата е много полезно да слушат как някой им чете на глас и едновременно да следват думите с очи. Учителите с по четиридесет деца в клас не могат да им четат сами. Затова записват на касета част от книгите, които изучават в клас. Често съм виждал три, четири или дори шест деца на една маса, които слушат със слушалки как учителят чете историята, докато я следят в книгата. Много може да се заимства от този подход, а има и какво да се подобри и добави.

В много класни стаи в началните училища децата диктуват на учителя си истории (директно или на запис), а учителят ги записва и връща на авторите. За голяма част от децата тези истории са много по-интересни за четене, отколкото старите книжки. Методът е предизвикал интерес към четенето у много деца, които преди това не са обичали да четат. В някои от училищата в бедните градски квартали децата сами създават четива, защото са отегчени от тези, които се продават в търговската мрежа и нямат нищо общо с реалния, познат на тях живот.

Доскоро употребата на магнетофоните бе ограничена поради факта, че на децата им бе трудно да работят с тях, а и те лесно се чупеха. Ах, тези въртящи се колелца! Ах, тази навита лента, плачеща да бъде разпиляна на пода! Учителите не смееха да поемат такъв риск. Сега, когато вече има касетофони, разполагаме с уред, с който се работи толкова лесно, че децата могат да се научат да пускат и правят записи напълно самостоятелно. Това дава възможност на учителя, вероятно с помощта на някои деца, да добави към библиотеката от книги и библиотека от записи. Така всяко дете, което иска да чуе да му четат книга, може да си я пусне само. Ако пък в класа има деца на различна възраст, по-големите може да записват историите, диктувани от по-малките.

Не след дълго издателите на образователни материали в САЩ започнаха да продават такива касети и видях много от тях в училищата, които посещавах. За съжаление, когато (пълен с надежда) прослушах няколко, много се разочаровах. Те бяха твърде претенциозни или скъпи, историите не бяха хубави и на всичкото отгоре ги четяха с ужасната, снизходителна, престорено-детинска интонация, с която преподавателите говорят на малките деца. Въпреки това някой можеше и да получи нещо добро от тях. Надеждата ми обаче не се осъществи — мечтаех с помощта на касетите децата да могат да слушат историите, които обичат и сами са избрали, може би дори издиктували; историите да са изчетени с естествена интонация от хора, които децата познават — учители, родители, приятели или те самите. В това няма нищо трудно или скъпо. Касетофоните и касетите са евтини, издръжливи и лесни за употреба дори от деца. В днешно време има достатъчно фирми, които биха копирали касетите срещу неголяма сума, така че учителите (или родителите, библиотекарите и който и да било) да могат лесно да размножат най-популярните истории.

Доколкото ми е известно, засега почти нищо такова не се прави в училище. Има достатъчно хора обаче, които биха могли да се възползват от възможностите на касетофона — библиотекари, или най-вече родители, обучаващи децата си у дома.

Спорт
6 юни 1956 г.

9 юни 1965 г.

Напредъкът му в изучаването на тази нова стихия — водата, не беше линеен и равномерен. Смелостта на малките деца (и не само тяхната) се проявява на приливи и отливи. При тях обаче един такъв цикъл трае минути, дори понякога секунди. Това ясно се вижда при децата на около две години, които се разхождат с майките си или играят в парка и на детската площадка.

Неотдавна бях свидетел на следната сцена в един парк в Бостън. Майките си говореха на пейката, докато децата играеха наоколо. За известно време те изследваха площадката смело и свободно, без да мислят, че са сами. След това запасът им от смелост се изчерпваше, те се втурваха към пейката и се притискаха в мама, сякаш за да заредят батериите си. След малко бяха готови за нови подвизи и всичко започваше наново — тръгваха сами, после се връщаха при майка си.

Точно по същия начин бебето в басейна минава през периоди на изследователска страст и периоди на отстъпление и снишаване. От време на време Томи ми позволяваше спокойно да го влача във водата, като риташе с крака и гребеше с ръце. Друг път се вкопчваше здраво в ръцете ми, придърпваше се към мен и ясно ми показваше с изражение и жестове, че иска да го държа здраво гушнат точно както в началото. Понякога дори се връщаше на стълбите или направо излизаше от басейна. Само след минути обаче се връщаше във водата, готов за нови приключения.

Наблюдавал съм много родители, които се опитват да учат децата си да плуват. Като цяло те нямат голям успех, защото не показват никаква чувствителност към този процес на прилив и отлив на кураж у децата. Дали е така, защото не го забелязват? Или просто защото не ги е грижа? Може би смятат, че чувствата на детето не са от значение и могат лесно да бъдат преодолени чрез уговорки и поощрения или дори гняв и заплахи. Най-вероятно хората, които не се интересуват как се чувства детето, изобщо не забелязват чувствата му. Във всеки случай, дори и да постигнат частичен успех, тези кандидат-учители губят много. Детето, на което е позволено да се върне за малко към бебешкото, когато изпита нужда да презареди резервоара си от смелост, вследствие напредва към непознатото много по-бързо, отколкото който и да е родител би могъл да го принуди.

Естествено, не трябва да забравяме, че Томи винаги е бил изключително смело и авантюристично бебе. Малко са децата, които напредват така бързо, дори и към тях да са се отнасяли с възможно най-много внимание и уважение. Този принцип обаче важи за всички деца. Ако непрестанно насилваме детето да направи нещо, от което го е страх, то ще стане още по-плашливо. Вместо да впрегне ума и енергията си в изследване на неизвестното, то ще ги насочи към търсене на начини да избегне натиска, който оказваме върху него. Ако внимаваме да не притискаме детето отвъд границата на куража му, то със сигурност ще стане много по-смело впоследствие.

Лиза например, сестрата на Томи, беше много по-плаха от него. Когато за пръв път отиде на басейн, тя посмя единствено да седне на най-горното стъпало и да пляска с крака. Дори тогава видът й демонстрираше пределно ясно, че това й се струва доста рисковано. Бяха необходими седмици, за да пожелае да навлезе във водата до кръста или да позволи на някой от нас да я разходи прегърната из басейна. Едва следващото лято успяхме да започнем да я теглим из басейна, без да ни стиска панически с ръце. Ние обаче проявихме уважение към присъщата й плахост и предпазливост. В резултат тя сама пожела да се изправи срещу страховете си и се научи да ги преодолява. Сега, когато е на шест години, тя е безстрашна скиорка, която се спуска по стръмни писти с два пъти по-големи от нея деца. През лятото пък усърдно се учи да плува и го прави не по-зле от повечето си приятели.

10 юни 1965 г.

Първоначално стоях близо до него. След това, когато той свикна с мисълта, че не го държа, започнах да се отдалечавам, за да му създам чувство за самостоятелност. Фактът, че никой не го държи, беше много вълнуващ за него. Той явно изискваше достатъчно смелост, защото не след дълго Томи казваше „Хвани ме“. След малко пак казваше „Пусни ме“ и аз го пусках да се държи сам. С времето желанието му да го държа намаляваше все повече и той дори започна да ми казва да си тръгвам. Тогава изведнъж откри, че плувките на въжето можеха да се плъзгат по него. Тази игра страшно му хареса и почти цялото останало време бе посветено на бутането им от единия край на въжето до другия. Освен това Томи разбра, че ако се държи за въжето, може да остави краката си да плават от другия му край, като по този начин всъщност се отпускаше на водата по гръб. Това доста му хареса, макар че връщането обратно в изправено положение се оказа доста трудна работа.

В басейна имаше много деца, които плуваха, пляскаха с ръце и скачаха във водата. Това създаваше допълнителен проблем за Томи. Отнякъде постоянно пръскаха вода в лицето му, която понякога му попадаше и в устата. Докато не го видях, не си бях давал сметка, че едно от най-важните и незабележими умения на плувците е рефлексът, който автоматично блокира устата и носа им, щом попаднат под вода. Те правят това, без да мислят и дори се научават да дишат през горната част на устата си, докато долната е залята от водата. Бебето Томи естествено не умееше това. Той не знаеше какво да направи, за да не му влиза вода в устата и носа. Той дори не разбираше, че трябва да направи нещо по въпроса. Случваше се точно обратното: когато водата заливаше лицето му, той така се изненадваше, че зяпваше от удивление и я поемаше по всички възможни канали. Следваше задавяне, кашляне, плюене и често шумно оригване. За щастие той се освобождаваше от погълнатата вода точно толкова лесно, колкото я беше погълнал. Макар че това не му беше приятно и почти винаги имаше нужда от гушкане след инцидента, той никога не се разплака и не поиска да излезе от басейна. От време на време казваше гневно „Има много деца!“ — нещо, с което бях напълно съгласен.

След това четох, че бебетата притежават този рефлекс за блокиране на носа през първата година от живота си и че плуват естествено и свойски като риби. Явно ако не продължат да плуват редовно, децата изгубват този рефлекс и умения около три-четиригодишна възраст и се налага да го усвояват наново.

За детето е по-лесно да се научи да се справя с влизането на вода в носа и устата, ако басейнът не е твърде развълнуван. Този басейн обаче бе прекалено малък и тъй като беше в безводна страна, нямаше преливник, който да намали вълнението. Томи трябваше да намери изход от ситуацията. По случайност открихме една игра, която му бе от полза в това отношение. Бях го гушнал здраво, когато една вълна внезапно заля устата му с вода. Той инстинктивно я изплю в лицето ми. Аз отбелязах събитието с разточителни гримаси, кашляне, давене и звуци. Това му се стори толкова смешно, че той моментално го повтори, потапяйки глава във водата, за да поеме вода. Тази игра имаше няколко приложения. Той видя, че възрастните също могат да се задавят, закашлят и плюят и такива неща не се случват единствено на него. Освен това разбра, че гълтането на вода не е толкова голямо нещастие. И накрая, Томи успя да установи сам контрол над влизането и излизането на вода от устата му. След като постигна това, реших, че мога да го накарам да прави мехурчета във водата и му показах как. Той не показа никакво желание да ме имитира, така че изоставих начинанието.

12 юни 1965 г.

По-късно поплувах сам, докато той си почиваше на слънце, за да се стопли. Когато стигнах до дълбоката част на басейна изведнъж се озовах срещу него и майка му, която ми каза, че Томи искал да скочи в басейна и аз да го хвана.

— Наистина ли? — удивих се аз. — Сигурна ли си, че наистина го иска?

Той настоя, покачи се на трамплина, отиде до края му и без капка колебание се хвърли от него. Аз го хванах и го изтеглих до края на басейна. Той направи втори скок, след това трети и щеше да продължи още кой знае колко, ако не беше тълпата от по-големи деца, чакащи ред за същото. Това приключение предизвика криза. След като беше скочил от трамплина, Томи усети, че целият басейн му принадлежи по право и е в краката му. На следващото ни влизане той ме помоли да застанем до въжето, но откъм дълбокото. Щом се хвана за него, той се насочи право към дълбоката част и започна да плува с все сила. Аз го последвах и когато водата стигна до главата ми, го обърнах към плиткото. Той каза, че иска да стигне до края на дълбокото и отново пое първоначалния си курс. Аз го завъртях обратно, той запротестира и се върна. Не след дълго към мен се присъединиха майка му, а след това и спасителят, които също настояха, че трябва да остане откъм плитката страна на басейна, защото не е достатъчно голям и не плува толкова добре, че да може да ходи на дълбокото. Известно време той спореше с нас. Когато осъзна, че всъщност няма да го оставим да плува свободно из басейна, той започна да плаче, или по-право да се дере с пълно гърло от разочарование, унижение и гняв. Не можехме да го успокоим по никакъв начин. В неговите очи той се беше доказал и бе заслужил правото да използва целия басейн. За него фактът, че не му позволявахме да го прави, си бе чиста дискриминация.

Сега ми се струва, че постъпихме много глупаво и неправилно. Защо направихме такъв проблем от това? Ако можех да върна времето назад, щях да кажа: добре, щом искаш плувай до края, а аз ще плувам до теб. Какво толкова щеше да стане? Нямаше как да потъне, защото беше с надуваеми поясчета на ръцете. Ако пък се измореше или му се напълнеше устата с вода, лесно щях да го изтегля до края на басейна. Той наистина бе спечелил правото да плува на дълбокото и не го виня ни най-малко за това, че толкова силно се възмути, задето му отнехме това право. След целия постигнат от него напредък ние го зашлевихме с единодушен вот на недоверие.

16 юни 1965 г.

18 юни 1965 г.

Докато си почивахме от това занятие, видях един баща, който се мъчеше да научи трите си малки деца да плуват. Той беше идеален пример за типа родител, който описах по-горе човек, убеден, че може да накара децата да научат каквото си реши чрез налагане на воля и брутална сила. Когато дойдохме, той държеше малката си четиригодишна дъщеря в ръце и я движеше из водата. Тя не се съпротивляваше, но беше напрегната и скована, а изражението й издаваше притеснение. След не повече от две-три минути бащата, който беше млад, надебелял бивш спортист, прецени, че тя вече е готова за сериозно обучение. Идеята му бе да я държи в позиция за плуване с лице надолу, а тя да гребе и рита с крака. Идеята нямаше да е лоша, ако бе осъществена в подходящия момент, но настоящият изобщо не бе такъв. Момиченцето внезапно се оказа лишено от подкрепата на баща си, увиснало в тази нова и все още непозната и плашеща водна среда. Тя се вдърви, изви гръб в стремежа се да се повдигне над водата и започна да се бори, за да се освободи. Нямаше обаче никакъв шанс. Бащата я стискани здраво и повтаряше все по-силно: „Ритай с крака, греби с ръце!“ Момиченцето започна да крещи отчасти от ужас, отчасти от гняв и отчасти с надеждата, че ще вдигне толкова шум, че баща й да я остави. От време на време бащата изкрещяваше в отговор: „Ринк! Ринк! Престани! Чуваш ли! Няма нищо страшно! Млъкни!“ Тя обаче имаше предимството, че басейнът беше пълен и колкото по-силни ставаха крясъците й, толкова повече хора се обръщаха и хвърляха неодобрителни погледи на бащата. Накрая той се предаде и я извади от басейна с яд. Не след дълго той повтори същото упражнение с малкото си момченце. Преди краткият ни престой на басейна да е завършил, този баща бе успял да ужаси и разплаче и трите си деца.

Този ден басейнът беше препълнен. Вътре скачаха много деца и водата бе изключително развълнувана. Томи за пръв път намери разрешение на проблема, който му създаваше заливането на лицето му. От време на време той гълташе или вдишваше по малко вода, и трябваше да го гушнем, докато я изкара. Все по-често обаче успяваше да затвори уста или да изплюе моментално, щом усети, че влиза вода. Честите впръсквания вече не го притесняваха толкова много. Той ги прие като част от къпането в басейна. Това, а и не само това, беше признак, че започва да се чувства свойски и у дома във водата.

В този момент трябваше да напусна семейството и да приключа с наблюденията си върху напредъка на Томи. Поясчетата, които носеше, бяха достатъчни, за да го държат над водата. Струваше ми се, че следващата крачка беше да се освободи от зависимостта си от тях, за да се задържа над водата изцяло със собствени усилия. Това можеше да се постигне като например се направеха малки прорези в поясчетата, така че те неусетно да го лишат от подкрепа. Друга възможност бе от време на време да влиза в басейна без тях, като да бъде държан над водата с ръце или пояс, и постепенно и тази помощ бъде премахната. След някоя и друга година той може сам да реши, че поясчетата са за бебета и да престане да ги иска и да се нуждае от тях. Който и вариант да се приложи, опитът ясно показва, че трябва да използваме естественото желание на детето да изследва нови и непознати неща и да установява контрол над тях. Ако не бързаме и не го насилваме повече, отколкото неговото собствено чувство за готовност му диктува, и учителят, и ученикът се забавляват и напредват най-много.