Как децата учат

[* Книгата е преиздадена наскоро. «The biography of the baby», Millicent Washburn Shinn, Nabu press, March 16, 2010. — Б.пр.]

Стотици пъти са ми задавали следния въпрос за бебешката биография: Това не вреди ли по някакъв начин на децата? Не ги ли изнервя? Не става ли причина да изгубят спонтанността си? Първоначално ми се стори, че това е странно недоразумение — хората като че ли смятаха, че да наблюдаваш децата значи да им правиш нещо. Без съмнение обаче е възможно наблюдението да се извършва толкова нескопосано, че да им навреди. Има хиляди родители, които постоянно разказват смешки за децата си в тяхно присъствие. Умът ни няма да побере бедата, която такива хора биха навлекли на децата, ако започнат да ги изследват, правейки неприкрита дисекция на детския ум, разпитвайки малчуганите за самите тях и експериментирайки с мислите и чувствата им. _Такъв тип наблюдение е не само лишен от научна стойност, а и вреден за детето. Целият смисъл на наблюдението изчезва в момента, в който наблюдаваният обект или явление изгубят непринудеността и спонтанността си_. Излишно е да споменавам, че никой нормален наблюдател не би се месил на детето, по какъвто и да е начин… Ако стоя до прозореца и записвам бърборенето на племенничката си, която играе на долния етаж, и след това тя се разглези, вината трябва да се припише другиму, не на мълчаливата тетрадка.“

През 1980 г. бе публикувана книга, която Милисънт Шин би се радвала да прочете не по-малко от мен — „Генийте рботиат“* от Гленда Бисекс Кеймбридж: Харвард Юнивърсити Прес, 1980. В началото на предговора тя пише: „Това е разказ за едно дете, което се учи да чете и пише. Разказът започва от началото на грамотността на пет годинки и продължава до единайсетгодишна възраст. Когато започнах да си водя записки за развитието на невръстния ми син, аз не знаех, че събирам «данни» за «проучване»; бях просто майка със склонност към записване. Тъй като бях преминала курса на Кортни Касдън в Кеймбридж «Детският език», проявявах особен интерес към езиковото развитие на сина ми. Освен това, бидейки учителка по английски, която тъкмо бе завършила курс за нови начини на преподаване на четенето, исках да наблюдавам как синът ми ще се научи да чете. Когато Пол започна да разчита буквите една по една, бях удивена и очарована. Едва по-късно ми попадна изследването на измисления от децата начин за усвояване на правописа, проведено от Чарлс Рийд. Развълнувана от наученото, започнах да гледам на записките си като на «данни»… Моето изследване няма за цел да формулира обобщения, които да бъдат «прилагани» повсеместно. Желанието ми е то да се превърне в стимул за наблюдение на индивидуалното детско отиграване на процеса учене. Имам предвид именно отиграване, с цялата драма, напрежение и развръзки, които то предполага… В началото Пол не съзнаваше, че е наблюдаван и не си даваше сметка за ролята на касетофончето и тетрадката ми. Когато на около шест години за пръв път разбра какво правя, той много се зарадва от вниманието и интереса ми. На седем вече беше станал наблюдател на собствения си напредък. Когато работех върху първоначалния анализ на данните от първата година (5:1-6:1) и бях разпръснала на бюрото си ранните писания на Пол, той с удоволствие ги гледаше заедно с мен и се опитваше да ги разчете. За него те бяха както предизвикателство — да разгадае кода, който те съдържаха за него — така и източник на удовлетвореност от постигнатото, нагледно доказателство за напредъка му от времето, когато ги беше писал. «Забелязвам, че тогава не съм разбирал кога се пише „ъ“, каза той веднъж (7:8). Някъде по това време Пол беше забелязал, че си записвам един негов въпрос относно четенето буква по буква и аз се поинтересувах какво мисли по отношение на това, че си записвам. „Така знам, че като порасна, ще мога да видя какви въпроси съм задавал като малък“ — отговори той.»

[* Gnys at wrk, by Glenda Bissex. На пет години и половина синът на авторката сложил бележка на бюрцето си: DO NAT DSTRB GNUS AT WRK, което от неправилен английски значи: «не притеснявайте гениите, докато работят». — Б.пр.]

На осем години той беше достатъчно осъзнат, за да се възпротиви на явните ми наблюдения и записки, и аз ги прекратих. Един ден, когато правех неформални наблюдения на неговата латералност, той надзърна в тетрадката ми и каза: «Не ми е приятно всичко, което правя, да се подрежда в таблици» (8.0). Пол продължи да ми дава писмените си неща (освен тези, които бяха от лично естество), споделяйки с мен усещането за тяхната важност. На девет години той стана участник в изследването, заинтригуван защо е писал или чел нещата по такъв начин. Когато предположих гласно, че първоначалното му четене е имало за цел да предизвика обратна връзка от възрастните и коригиране, той ме обори с думите, че е имал нужда да чуе звуците сам за себе си и да установи дали са верни. Това изследване ни сближи по особен начин — то представляваше един взаимен интерес, който проявявахме към дейността на другия, съдържаше една споделена наслада от ранното детство на Пол и неговото израстване. Започнах да оценявам определени качества на сина ми, които може би нямаше да забележа без това изследване.“

През 1960 г., когато започнах за пръв път да си водя бележки за Лиза, не се възприемах като човек, който събира данни, прави изследване или подготвя книга. Аз бях просто един очарован и запленен възрастен, който (подобно на г-жа Бисекс) има „склонност към записване“. Записвах си под формата на писма до приятели или бележки за себе си, копия, от които понякога пращах до приятели по-късно. Не възнамерявах да превръщам тези мисли и записки в книга. Когато приятелката ми Пеги Хюз каза, че не само мога, а и трябва да го направя, това ми се стори невъзможно и абсурдно.

В резултат на опита ми като учител на тийнейджъри и десетгодишни деца и на приятелството ми с множеството деца на сестрите и приятелите ми, в мен се роди надеждата, че ако наблюдавам съвсем малки деца, ще науча много интересни и важни неща за начина, по който те учат. През пролетта, в която преподавах на петокласниците, прекарах максимално време с тригодишните деца в същото училище, като ходех при тях преди часовете да започнат. Лиза обаче беше още по-малка, само на година и половина, и аз никога не бях имал шанса да съм дълго с толкова малко дете. Ето защо се интересувах пламенно от всичко, което тя правеше. Всеки ден все повече се удивлявах и възхищавах на сръчността, търпението, усърдието, интелигентността и сериозността й. Когато я наблюдавах по-отблизо, то не беше с окото и нагласата на човек, който наблюдава обект под микроскоп. Правех го по-скоро с отношението, с което цяло лято гледах покритите със сняг върхове на планината Колорадо — със смесица от интерес, удоволствие, вълнение, възхита и удивление. Аз бях свидетел и по някакъв начин участник в едно чудо. Нека обаче се върнем към света на съвременната, скъпа, „необвързана с ценности“ „обективна“ (както казват) наука, в лицето на лабораторията за изследване на мозъка, която вече споменахме. В мен звучи човечният и чувствителен глас на Милисънт Шин, убедена, че следното е толкова очевидно, че едва ли трябва да се споменава: „… хората като че ли смятаха, че да наблюдаваш децата означава да им правиш нещо“. Или: „Целият смисъл на наблюдението изчезва в момента, в който наблюдаваният обект или явление изгубят непринудеността и спонтанността си“. Или най-горчивата ирония: „Излишно е да споменавам, че никой нормален наблюдател не би се месил на детето, по какъвто и да е начин“.

Статията, описваща изследването на мозъка, продължава така: „Докато участникът, омотан до уши в жици, натиска номера и стрелки по чувствителния на натиск датчик, ЕЕГ апаратът препраща сигнала за запис към компютъра, където генерираният потенциал автоматично се усреднява, за да редуцира данните от изследването… Вниманието е концентрирано върху «времевите прозорци», определени от компонентите на усреднения потенциал, след което учените насочват всичките си усилия към взаимовръзките между изображенията на мозъчна активност при изпълнение на отделните задачи. В основата на този анализ стои изключително сложният математически метод за разпознаване на изображения, наричан SAM. Тази програма сравнява приликите между вълновите комплекси в различните области и разграничава фоновия шум от мозъчната активност, предизвикана от справянето със задачата.“

И така нататък. Наистина, както казва Ланг, това е езикът на ада; на лишения от сърце интелект, който е в стихията си. Тези изследователи не причиняват вреда на изследваните от тях лица, които поне засега изглеждат възрастни доброволци от средната класа. Това обаче лесно може да се промени, ако един ден някой реши, че ще бъде важно и полезно, или може би просто интересно, да се установи какво става с тези изображения на мозъчна активация, когато изследваното лице изпитва болка. В края на краищата не са малко учените в тази страна, които са провеждали опасни изследвания върху хора, често затворници или бедни цветнокожи, без да са получили информираното им съгласие. Наскоро бе издадена книга, посветена на една именно такава широко разгърната програма. В областта на ядрената енергия и генетичните проучвания, където се разиграват не само големи суми, но и репутации, и Нобелови награди, започна много да се говори за „приемливи рискове“ — сякаш е нормално да разболееш или умъртвиш значителен брой хора, стига да не знаеш кои са те. Това е все едно да застанеш със завързани очи в претъпкан стадион и да стреляш напосоки в тълпата. В „Дъ Ню Йоркър“ (14 декември 1891 г.) физикът Джереми Бърнстейн публикува дълга статия за професор Марвин Мински, един от водещите изследователи на т.нар. „изкуствен интелект“. Той цитира одобряващо някои от наблюденията на Мински върху свободната воля: „Всекидневните интуитивни модели на висша човешка дейност са доста несъвършени и много от неформалните ни обяснения стъпват на идеи, които не биха издържали по-задълбочен анализ. Една от тези идеи е свободната воля и проявленията й. Макар че хората не могат да обяснят какво именно различава свободната воля от каприза, те са твърдо убедени, че тя е нещо различно. Предполагам, че това разбиране се корени в някакъв мощен примитивен защитен механизъм. Накратко, в детството си се научаваме да разпознаваме различни форми на агресия и принуда и да не ги харесваме, независимо дали сме им се подчинили или съпротивили. Когато пораснем и ни кажат, че нашето поведение «се контролира» от еди-кои си закони, ние поместваме (неадекватно) този факт в модела, който сме си изградили, наред с други факти, изтълкувани от нас като принуда… Въпреки че в този случай съпротивата (напълно логично) е безсмислена, неприязънта у индивида не отпада и той я рационализира чрез погрешни обяснения. Това се дължи на факта, че алтернативата е емоционално неприемлива за него.“

Този малък подвеждащ параграф неколкократно демонстрира съвсем ясно логическата грешка, позната като „задаване на отговори“. Това означава да приемаш за доказано това, което всъщност искаш да докажеш. Например: кой е казал, че поведението ни е „контролирано“? Кой е казал, че тези „закони“ са наистина закони, да не говорим въобще какви са те? За какъв „факт“ става въпрос? Няма никакъв факт; има някакво предположение, което по подразбиране се приема за вярно; в конкретния случай говорим направо за фантасмагорична догадка. И така нататък, и така нататък. Мински продължава в същия дух: „Когато създадем интелигентни машини“, казва той, като отново „задава отговора“ дали на машината изобщо може да се припише интелигентност подобна на тази, която смятаме, че притежават хората: „… не трябва да се изненадваме, ако те са не по-малко объркани и неотстъпчиви от хората по отношение на убежденията си за естеството на ума, съзнанието, свободната воля и т.н. Това се дължи на факта, че всички тези въпроси целят да обяснят сложните взаимодействия между отделните елементи от модела на тяхното «аз». Силата на подобни убеждения по никакъв начин не е показателна за човека или машината, които ги притежават; тя разкрива единствено изградения от тях модел за собственото им «аз».“

Най-ужасното в този хладен, неангажиран, остроумен глас — защото Мински очевидно е не само блестящ, но и интересен и забавен — е презрението, с което се отнася към най-дълбоките чувства и възприятия на човек за собствената му личност. Неговите доводи са идеален пример за това, което Ланг нарича „придаване на невалидност на преживяванията“ в „Политика на преживяванията“*. В цитирания параграф Мински твърди, че най-силните и ярки изживявания на собственото ни „аз“ са нереални и неистинни и не разкриват нищо друго, освен нашите самозаблуди. Той също твърди, че така или иначе с колегите му скоро ще направят машини, които „ще чувстват себе си“ точно както нас. Неговата основна идея може да бъде обобщена по следния начин: не можете да научите нищо за себе си от собствените си преживявания, а трябва да приемате на вяра онова, което ние, експертите, ви казваме за вас.

[* The politics of experience, by R. D. Lang — Б.пр.]

Във „Фактите от живота“ Ланг цитира една объркана студентка, която попитала ръководителя на департамента по философия „Ако не чувствам, че съществувам, защо да не се самоубия?“ Под „съществувам“ тя, естествено, имала предвид да съществува като нещо различно и повече от машина. Въпросът й бил счетен за глупав и не получил отговор. Той обаче съвсем не е глупав. Ако не чувстваме, че съществуваме и че съществуването ни е важно по някакъв начин, защо наистина не сложим край на живота си, както и на живота на всички останали, родени и неродени — нещо, което май наистина сме на път да направим.

Връщаме се за последен път към статията за изследването на мозъка. В нея е поместена снимка на едно от изследваните лица — седнала жена с шлем за снемане на електромагнитните импулси на главата, зад която стои учен в бяла престилка, който го наглася. На преден план друг учен си води записки. Жената е осветена в червена светлина, а записващият си учен — в синя. Въздействието на снимката е страховито и наподобява фантастичен филм на ужасите. Изследователите от лабораторията сигурно биха възкликнали: „Стига де, ние не работим на такова осветление. Списанието го измисли, за да направи снимката по-интересна“. Да, но защо списанието ще иска такава снимка? И при положение, че тя е бутафорна и не отговаря на реалността, защо изследователите са се съгласили да е такава? Защото по този начин тя придава на науката ореола на могъщо и вдъхващо страхопочитание тайнство, което не е за всеки. Защото внушава, че само хора със скъпи и непонятни за нас машини могат да открият истината за човешките същества или каквото и да е друго и ние трябва да вярваме на това, което ни казват. Защото превръща науката от дейност, която се извършва, в стока, която се купува. Защото възпира обикновените човешки същества да задават въпроси, да търсят и намират отговори и да бъдат учени, каквито по природа и по право са. Този имидж цели вместо това да ни превърне в потребители и поклонници на науката. Може би изглежда, че това няма никаква връзка с децата, с това как учат и как може да се поучим от тяхното учене. На практика обаче има връзка, при това огромна. Децата могат да научат всичко, на което са способни и да ни разкрият какво научават само в присъствието на любвеобилни възрастни като Милисънт Шин и Гленда Бисекс, които ги уважават и вярват в тях. Пишман експертите, манипулантите и тези, чийто единствен изследователски метод е дисекцията, могат да предизвикат у децата само престореност. В краен случай те ще ги принудят да прибегнат към измама, търсейки начин да се измъкнат или да се отдръпнат, затваряйки се в себе си. Въпросът не е толкова в метода, колкото в нагласата. За някои може би няма голяма разлика между гальовните и умилени родители, които играят със своето смеещо се бебе на „боц носленце“ и двамата натегнати бъдещи „учени“, които „стимулират осезанията“ на това носленце, за да може един ден тяхното дете да стане по-умно от другите и да влезе в най-добрия университет. Разлика обаче има и тя е от земята до небето. Трудно е да се каже кой от следните два възгледа за децата е по-лош и причинява повече вреда — дали че децата са изчадия на злото, които трябва да бъдат научени на послушание чрез бой, или че са малки двукраки ходещи компютри, които можем да програмираме така, че да станат гении. Пиша тази книга, за да се противопоставя и на двата възгледа.

Игри и експерименти

Една от любимите игри на Лиза е да извади химикалката от джоба ми, да махне пълнителя и после да го сложи. За това са нужни определени умения. Тя никога не се уморява от тази игра; щом ме види с химикалката в джоба, веднага ми показва, че я иска. Няма начин да бъде отклонена от целта. Лиза е много упорита и ако се престоря, че не знам какво иска (което е лъжа), тя прави сцена. Ако искам да разполагам с химикалка, когато ми трябва, се налага предварително да скрия още една в джоба си.

Онзи ден тя си играеше на пианото, като натискаше напосоки клавишите с две ръце. Явно й доставяше удоволствие, че борави с това устройство и създава толкова интересен шум. Тъй като ми беше любопитно дали ще ме имитира, натиснах с показалец един по един всички клавиши нагоре и надолу по клавиатурата. Тя наблюдаваше, след което направи същото.

11 Август 1960 г.

Понякога Лиза удряше по повече от един клавиш наведнъж и буквите блокираха. Тогава изключвах машината и ги оправях. След като видя, че няколко пъти натискам копчето за включване и изключване на машината, тя се опита да направи същото, но пръстчетата й не бяха достатъчно силни. Тогава тя се протегна, хвана дясната ми ръка, доближи я до копчето и ме накара да го натисна. Съвсем скоро това се превърна в приятна игра. Аз изключвах машината; тя се опитваше да я включи; след това хващаше ръката ми и ме караше да я включа.

Лиза харесваше и лоста за преминаване на нов ред. Всеки път, когато го ползвах, тя също го хващаше и се включваше в натискането му. Тя рядко се възбуждаше дотолкова, че да започне да удря клавишите безцеремонно. Веднъж Лиза ми показа, че иска да сложа машината на земята. Аз го направих, но скоро видях, че съм допуснал грешка: целта й беше да се покатери върху машината, дори да влезе в нея, за да види какво става вътре. След кратка препирня качих машината обратно на масата. Това занимание ни отне около четиридесет минути. Способността за концентрация на малките деца като че ли не е толкова краткотрайна, колкото си мислим.

Днес по-големият брат на Лиза доминираше на сцената на действие и тя по-често се раздразваше и удряше машината с ръце. Всеки път, когато го направеше, изключвахме машината и внимателно освобождавахме захванатите една за друга букви. Тъй като това забавяше нещата, реших, че тя сама ще разбере, че не е добре да удря по клавиатурата. За нея обаче освобождаването на буквите беше не по-малко интересно. След като това се повтори много пъти, предложих на брат й следващия път, когато буквите блокират, да изключим машината и да видим какво ще направи Лиза. Така и направихме. Тя натисна един-два клавиша, но не се случи нищо. След това, като забеляза, че машината не издаваше характерния си звук, тя се протегна и сама върна на място блокираните клавиши.

Случи се още нещо, което съм забравил да запиша. Казах ви как изключвахме машината, щом Лиза блокираше клавишите. За целта трябваше да съм близо до машината, за да достигна копчето за изключване. На Лиза обаче не й харесваше да се надвесвам над нея, докато работи, а и на мен не ми харесваше — исках тя да се чувства свободна да отдаде цялото си внимание на машината. За да разреша този проблем, включих дълъг удължител, снабден с прекъсвач. Така можех да стоя зад Лиза и извън полезрението й да изключвам машината веднага, щом буквите заседнеха. След това можех да се наведа напред, да ги освободя и да включа машината отново.