ГЛАВА I СЪВЕТИТЕ НА ВУЙЧО ПОЛОНИЙ

Сутринта на 8.09.1962 г. (ден след излизането ми от затвора) ни събуди те-лефона. Беше мама. Тя протестираше, че втори ден се размотавам из Соофия и глаголствам с вуйчо, като че ли те не съществуват. Беше обидена. Вуйчо Тошо й каза, че е необходимо да бъда въведен отново в живота и затова ме е задържал. Аз добавих, че ще пристигна утре, навръх “националния празник”, за да го отпразнуваме по подобаващ начин. След телефонния разговор Тодор Пенков предложи да излезем и се разходим в парка. Каза, че можем да об-ядваме в някоя скара-бира и после да отидем до ЖП-бюрото на площад “Сла-вейков”, за да си купя билет. Приех с удоволствие и след като вуйчо си купи вестник, пресякохме градинката на църквата “Св. Седмочисленици”. Отсреща беше посивялата от сажди и прахоляк солидна сграда на МВР, където бе запо-чнал моя “кръстен път” – “следствието”. Разказах му някои подробности за методите на копоите, а той ми каза, че сам съм си го търсил. Нервира ме и му отвърнах троснато:

- Тъй е Тодоре, и Ботев сам си я докара. Да си беше налягал парцалите край кълките на владишката племенница, човек можеше да стане…

Жегнат от хапливата ми ирония, вуйчо се приготви за дълъг монолог. Почти не го прекъсвах, което не ми беше леко, защото през цялото време саркастични възражения напираха да изригнат, но ги сдържах, макар и с мъка.

- Вече си зрял мъж. Исках да поговорим сериозно и откровено за бъдащето ти, което се надявам да бъде различно от случилото ти се до вчера. Щеше ми се да чуя как възнамеряваш да живееш? Как ще решиш житейските си про-блеми сред които е и този за хляба?

- Тодоре, нали е казано, че само с хляб не се живее, а и моите масрафи са малки – нашият порцион в затвора беше 26 стотинки на ден. За останалото не съм мислил. Вчерашното ми освобождаване беше изненада за мен от коя-то още не съм се съвзел. Ще видя, ще премисля, но май нямам причини да променям посоката на пътя си…

- Не живей в измислен свят. Ти видя нашия отзад, откъм неговия ад. Не каз-вам, че е рай, но в него има много положителни неща и което е най-важното – това е единственият мащабен и сериозен опит за социално инжинерство…

- Защо единствения? Нали и Хитлер построи “Хилядогодишния Райх”? Вуйчо – не го оставих да ме прекъсне – ако наистина желаеш да говорим сериозно, остави евтината агитация. Какво представлява вашият свят съм ти казвал не-веднаж и даже ти писах…

- Пазя “предсмъртното ти послание” и ще си го получиш, но не веднага. При мен е на по-сигурно място. Иди и огледай обстановката при вашите, пък пос-ле решавай как и накъде.

- … Въпросът не е какъв е вашия свят, а кога ще удари погребалната камбана и за него?

- Не живей с илюзии. Ние не сми дошли, за да си отидем. С нас се съобразя-ват всички велики сили и няма да слезем от сцената, защото това се искало на момчета като теб. По-добре си затваряй устата и отпушвай ушите, защото досега с твоите донкихотщини си спечели само боя. Изяде и солта, а сега ще трябва да платиш и парите, вместо да беше започнал с тях. И какво постигна? Подлагаше гръб и викаше: “Удряйте братя!” Позволи на валяка на историята да мине върху ти…

- Тодоре, твоите “братя” са нравствени изроди. Не споря дали те създадоха системата или тя – тях, но и тя, и те трябва да бъдат унищожени, а “валякът на историята”… предаден в леярната за старо желязо. Иначе човешкият род няма да има бъдеще. Между гестаповците и чекистите разлика няма, както и между диктатурите на които те бяха и са “щит и меч”.

- Добре, няма да водим спорове по кардиналните въпроси, но разбери, че ка-то твой близък искам да те предпазя от погрешни стъпки. Затова ще говоря с теб напълно откровено. Така както не съм разговарял дори със себе си. Кри-тиката ти е рационална и може би в много отношения вярна. Но в това, че у нас може да се намерят хора, готови да ударят камбаната, се лъжеш абсолю-тно. Затова ти казах – не живей в света на книжките, ами гледай хората с от-ворени очи и ги виж такива каквито са. Чуй съкровените им желания, виж какви интереси ги ръководят и вникни в душите им. Тогава ще разбереш за-що ти говоря така. Искам само да не се затриеш за тоя дето клати гората…

- Хората са такива, каквото е битието им. Него искаме да променим, затова трябва сам да проверя градуса на народа и да се убедя дали всяко слово е безсмислено и всяко действие - невъзможно…

- Пак голями думи. Народ няма! Има различни категории и групи, но сред тях ги няма тези, които търсиш. През последните десет години ние направихме гигантски крачки към създаването на “новите хора”. Днес разплодникът на до-носници работи с пълен капацитет. Ако размножението на населението е в аритметична прогресия, то броят на подлеците нараства в геометрична. И това става във всички слоеве на народа – от циганите до интелектуалците. У нас даже номенклатурчиците доносничат един за друг и колкото са по-нави-соко, толкова по-голям е процента на подлеците сред тях… И понеже ще се сблъскваш на всяка крачка с нашите “нови човеци” искам да те предвардя. Ще те продадат за паница леща и ще си отидеш хакере, както казват гальо-таджиите от Коньовица.

- Ако вашето “социално инжинерство” е довело до такива резултати, не счи-таш ли, че трябва да направим и невъзможното, за да го спрем. Защото чове-чеството може да загине не само от атомна смърт. Дори другата – моралната, е по-страшна…

- Не ми се философства, нито морализира. Казвам ти само да внимаваш. Про-вокациите и предателствата ще те съпътстват на всяка крачка и с настрое-нията с които си излизаш от каторгата ще станеш лесна плячка. Хората стана-ха по-грамотни и образовани, но това не ги направи по-нравствени. Най-печа-лното е че те започват да губят съзнание за робството и падението си. Те стават норма, а реакциите срещу тях – донкихотщина. Малцината, които са съх-ранили нравствения си и интелектуален интегритет, не са готови да се жерт-ват за свободата на ближния и за ренесанса на духа. Най-добрите екземпляри не отиват по-далече от скритото възхищение пред саможертвата на героите, тоест на… другите. Хората са изплашени и живеят като щрауси. Ако не пишат доноси, за да получат някоя облага, остават съвършено безразлични дори към собствения си хал и се отнасят към ставащото около тях с някакъв фатализъм. Към това по-интелигентните добавят своя цинизъм. Станали са още по-подат-ливи на шантажите или обещанията на нашите, затова те съветвам да бъдеш особено осторожен при общуванията си с тях…

Докато слушах мълчаливо тоя монолог на Тодор Пенков, бяхме свили по ули-ца “Гурко” и в дъното й, наляво се озовахме на “Орловия мост” пред входа на “Парка на Свободата”. Минавайки край изкуственото езеро с ресторант “Ариана”, тръгнахме по алеята, която заграждаше някогашната статуя на Зло-дея, която бяхме издинамитили с Васил Зафиров. Сега нея я нямаше, нито пиедестала. Беше останала само затревената площ, храстите и няколко веков-ни дървета.

- Пак повтарям – продължи вуйчо “Полоний” – ако не се вразумиш, настрое-нията с които те е заредил затвора само ще те върнат в него или в… гроба. И най-важното – за нищо. Саможертвата има смисъл само когато поражда поя-вата поне на един, който ще има куража да те замести и волята да продължи делото ти… Ние овъргаляхме в калта всякакви идеали, а нашето общество се оказа царство на безскрупулните използвачи на смътните мечти на бедните за повече справедливост, солидарност и свобода. С идването ни на власт, на-стъпи пришествието на лумпените, стремящи се да влязат в “доброто общество”, като вземат парите, жените, домовете и властта на довчерашните си господари. А след тях и с тях дойдоха подлеците и шмекерите. След нас, за дълго ще бъде мъртвило. Ако ли не завинаги. Защото човекът не струва – на-правен е от лайнян материал. И “отвъд завесата” не е много по-различно. И там изживяват своя декаданс и той може би е по-безнадежден, защото роби-те им са по-охранени – копанята им е с по-доброкачествени трици и помия. Сравнявайки ги с нашите, те не искат да ги загубят.

- Още едно основание, да се готвим за следващата военна или революционна криза, за да откараме с дриката “построения социализъм” заедно със “сво-бодния свят” до екарисажа на историята…

- Не ме прекъсвай! И вместо бомбастични приказки, запомни какво съм ти казал, сравнявай го с видяното и си вади сам заключенията.

- Тодоре, ти си капитулирал напълно пред “историческата необходимост”. Хо-рата ги олайнявихте вие. За щастие, не всички. Останаха за семе и разсад. Така че, ако ни е скъпо бъдещето на човешкия род, трябва да сторим и невъзможното, за да го изкараме от кочината в която “братята” ти са го затворили…

- А ако не иска да излезе от нея?

- Тогава ще я взривим…

- Отново налудничава фразеология, а щяхме да говорим като разумни и зряли хора. Кажи ми на какво разчиташ? С кои хора ще осъществите замисленото и коя е гаранцията, че ако успеете, това което ще дойде, ще бъде по-добро?

- Оставаше да ми поискаш и адресите на хората… Разчитам, че случилото се в Унгария ще се повтори и в другите бараки от лагера. СССР също не е зас-трахован срещу революцията. За нея има предостатъчно причини. Към поро-дилите Първата и Втора световни войни се прибавят конфликтите с Китай, който иска да измести Русия от господстващото й положение в така нар. международно работническо и ком. движение с… полагащите се премиални. Следователно пътят за Третата или за локалните и континентални войни оста-ва открит. Югославия също е симптом за разпад на империята на Москва. Има и други фактори, които утре могат да станат от първостепенна важност за започването на една нова епоха на революции, които, надявам се, този път няма да спрат още в началото или по средата. Под тяхно въздействие ще се появят хората и необходимите организации за извършване на Социалната ре-волюция. Дали дошлото на смяна ще е по-добро, зависи между другото и от това, доколко сме способни да извличаме поуки от миналото, като анализи-раме своя и чуждия опит. Вие марксистите показахте на човечеството как не може и как не трябва да се правят революции. Човешката история сочи, че въпреки временните спирания, пропадания в нейните ями или свличания и връщане назад, в обществата се извършват жизненоспособни и трайни про-мени в резултат на които, в крайна сметка се придвижваме в посока на по-голямо задоволяване на материалните нужди, към повече степени на свобо-да, към повече човечност и на прояви на съчувствие към страданията и мизе-рията на другите и воля да им протегнем ръка. Не само поради алтруизъм, но и от егоистични съображения. Защото островите на относително охолство в една страна или в света не могат да просъществуват дълго сред океана на мизерията…

- Много попски ми звучи тая проповед и не ме убеждава, че хората ще тръг-нат в посоката на вашия идеал. Даже напротив, ако съдим по ставащото в света.

- Окончателен отговор може да даде само бъдещето. Но дори и нашият порив да претърпи фиаско, както това се случи с Парижката Комуна, с третата фаза в Руската революция на Махно и Кронщад или с Испанската гражданска вой-на и Унгария, ще последват други, защото причините, които пораждат рево-люциите ще продължат да действат върху съзнанието и поведението на хора-та, докато не ги премахнат. И сред тях, главните – властта и пазара. Днес и утре, колкото и трудно да е, колкото и безнадежни и донкихотски да ви из-глеждат нашите акции и борби, ние само изпълняваме своя революционен дълг към себеподобните си и към своята съвест, разбирания и стремежи, то-ест към нашата човешка същност…

- Защо не оставиш на други да изпълняват този дълг? Ти плати вече твоя.

- Тодоре, пътят към свободата не е само път на страдания и саможертва. Из-бралите го изпитват и удовлетворение, когато вървят по него. Дори когато куршумът ги спре на полупът. Други ще продължат по-нататък.

- Тогава, защо търсеше нашата помощ? Включително и с цената на нашите унижения. Ти какво си мислиш, че хлопането по високата порта и челобити-ето пред нищожества, които дори и храчката ни не струват, е удоволствие? Или че утре когато, като директор на фабриката за картонени кофички за ки-село мляко и конфитюр, ще трябва да се наредя в колоната и да мина с иди-отска усмивка пред мавзолея от където цезар Тодор и апапите му ще ни ма-хат покровителствено, ще бъда изпълнен с ентусиазъм? Такъв е животът мое-то момче и ще трябва да се приспособиш, ако искаш да живееш.

- За всичко това сами сте си виновни, че търпите нищожествата, повтаряйки изтърканите мъдрости за преклонената глава или ритането срещу ръжена. Аз не съм ви поискал нищо друго, освен да настоявате да изпълняват собстве-ните си закони и правилници…

- Ако друг ми говореше така, бих го разбрал. Но ти, анархиста, да го искаш и то в условията на нашата диктатура, която не признава никакви нравствени норми и граници при провеждане на своето насилие, това вече е вън от въз-можностите ми да схвана тая ти непоследователност. Или и ти си стганал ди-алектик?

Увлечени в разговора неусетно бяхме заобиколили фонтана в горния край на Парка и сега се връщахме по стария ни маршрут.

- Ето, това вече е разговор. Аз продължавам да мисля, че Ленин, Сталин и учениците им не са края на историята, че човешкият род има по-високо пред-назначение и че вашият “Картаген на мерзавците” трябва да бъде разрушен. При това, щом вашата диктатура не признава никакви правила при воденето на войната, щом вашата партия и нейните палачи считат за нормално и дори необходимо изтреблението на всеки и на всяка, които не желаят да повтарят като папагали вашите идеологически безмислици, които не искат да служат на робовладелците си и мислят че трябва да се съпротивляват на произвола, ог-рабването и насилието, тогава борбата с всички средства става не само поз-волена, но и задължителна за всички които искат да съдействат за превръща-нето на “политическите животни” в свободни хора. Затова исках да оцелея. За да мога да участвам с всичките си познания, сили и опит в унищожението на тиранията срещу която и вие недоволствате под сурдинка, но нямате кура-жа да въстанете, а й служите…

- Това не е верно. Знаеш моето мнение за Сталин…

- Сталин е тройно погребан труп. Аз говоря за системата на която помагате, макар и само с примирението и мълчанието си. Защото, ако милионите като теб, не ни оставихте само няколко стотици да се изправим срещу това, което ти нарече “валяк на историята”, от него и обслужващите го изверги и подлеци отдавна нямаше да има и помен…

След предиобедната голяма обиколка отново стигнахме до “Ариана” и аз пре-дложих на вуйчо да влезем и се наобядваме в ресторанта където можехме да продължим разговора си в по-спокойна атмосфера. Той прие, прекосихме мостчето и влязохме в заведението, построено върху изкуствения остров в изкуственото езеро. По обяд в предпразничния ден то беше почти празно. Седнахме на маса до прозореца с изглед към “лобното място” на статуята на кръволока. Вместо нея, сега отсреща се белеха няколко брезички в затреве-ната площ.

- Както виждаш, него го няма. Нашите сами го махнаха, а на тебе това мо-жеше да ти струва живота.

Преди да си отворя устата, чух познат глас да казва:

- Май сянката на стария убиец още не ти дава покой.

Вдигнах поглед – пред мен беше застанал Анто Апостолов. Скочих от радост-на възбуда и се прегърнахме. После го представих на вуйчо, като другар от “академията” и старият приятел седна на масата ни.

- Преди час и нещо те видях, когато отминахте нагоре, но не можах да те до-гоня. Аз работя тук. Назначиха ме за управител на ресторанта. Преди бях на “Славянска беседа”, но ме преместиха, защото идвали много чужденци, осо-бено югославяни…

Вуйчо гледаше неразбиращо и трябваше да му обяснявам:

- С Анто сме стари приятели от затвора. Беше осъден на 20 години за под-готвян арест на Вълко Червенков и преврат заедно със Славчо Трънски и дру-ги. Но “легендарният” партизански командир ги предал. Спасили главите си само благодарение на ХХ конгрес на КПСС и тайния доклад на Хрушчов срещу “култа на личността” и неговите източноевропейски имитации.

- А аз помислих, че се знаете от Духовната академия. Значи и той като тебе е имал късмет поради поредния непредвиден завой на историята. Но защо Сла-вчо? Нали и той беше пострадал от Вълко и неговети джелати.

Докато излагах сбито историята му, а Анто се беше изчервил от моя разказ, пред масата изникна келнер с тефтер и молив, за да приеме поръчката.

- За другаря полковник и приятеля му препоръчвам по една мешана скара със салата от домати. За пиене имаме и хубаво “Мелнишко вино”. Освен ако имате други предпочитания...

Приехме предложеното меню и докато келнерът се отдалечаваше с поклони, Анто ни намигна и каза:

- Всичките са доносници и за да не ви безпокоят му казах че си цивилен пол-ковник. Кучкарите са навсякъде. Под някои от масите са монтирали микрофо-ни и ей там горе до моя кабинет е стаята за подслушване. Сега ще трябва да се оттегля, защото съм на работа – и като ставаше, добави – Гошо вече знаеш къде съм и си винаги добре дошъл. Днес сте мои гости и няма да плащате. И не само днес. Мисля, че и тук няма да ме оставят за дълго. Не клатя никому шапка и са се нагледали на мястото ми. Но аз не държа да бъда кръчмар. Един приятел, който е директор в “Завод 12” ми предлага работа там. Ще постъпя като шлосер – трети разряд. Така, че докато “Странджата” е тук, ид-вайте, яжте и пийте на юнашка вересия.

През времето в което посвещавах вуйчо в някои детаили от живота в тюрмата, пристигна и обяда. Ядохме, пихме и разговаряхме до късния следобед, а на ставане, Анто дойде да ни изпрати. Казах му, че не ми е удобно да го товаря с нашата сметка, а той рече:

- Гошо, знаеш ли колко такива обеди и вечери ни дължат за толкова години затвор? Така, че идвайте, защото няма да е за дълго…

Анто ни изпрати чак до мостчето, където се здрависахме сърдечно и ни оста-ви с другаря Пенков, впечатлен от беглите биографични бележки за някогаш-ния партизански командир.

- Значи и такива хора имаше с вас?

- А ти какво си си мислил бе Тодоре? Че затвора е бил препълнен с банкери и индустриалци? Нали 99 % от тях бяха станали “патриотични” и дойдоха при вас. При нас те нямаха и едно на стоте. Срещу ви бяха селяни, работници, полуинтелигенти, ех, разбира се, и някои интелигенти, като Анто. Затворът съ-здаде от нас своего рода братство, чиито закони са солидарността и взаимо-помощта…

Знаех, че пресилвам истината, за да го респектирам и като че ли успявах. Той престана със съветите си, може би повярвал в силата на каторжническото братство. Докато се хранехме и на връщане към ЖП-бюрото, само ми повтори да внимавам с новите си запознанаства, които нямали нашата закалка и се развивали в други условия, по съвършено различни закони. В тях продължи-хме наченатия безкраен обмен на впечатления, информации и заключения, които бяха прекъснати в края на работния ден от прибиращите се труженици. В тяхно присъствие разговорите приеха друга насока. Аз се интересувах от работата им, от житейските им проблеми, от това, което занимаваше мозъците им, а те - от моите преживявания в тюрмата. За да не пресоля с ужасите, които звучаха невероятно за бягащите от тъмната страна на “битието”, вечеряйки им разказвах до късно повече за весели случки и смешни персонажи каквито се срещат даже и в ада.

*

На другата сутрин се събудих много рано. Почувствах, че повече няма да заспя. Бях започнал да съпоставям “съветите на Полоний” с плановете ни за революционна работа, които започнахме да кроим още в първата година, когато ни събраха с нашия Атанас “зад завесата” в Пазарджишкия затвор. Нали кроежите не ме напускаха и тогава, когато обмислянето и доизработването им в самотата на изолационните килии в режимните отделения наистина приличаше на донкихотщина. Разговорът с Пенков не можеше да ми повлияе, но ако това, което казваше, беше вярно, щеше да ми се наложи преразглеждането и ако е ну-жно и ревизирането им. Проблеми можеше да създаде и поведението ми в новата обстановка, сред “новите хора”, които социализЪма бе създал. Трябваше да търся другари с които можехме да делим мисли и дела и да търсим заедно брод. Или отново щях да проправям сам пътя си?

Тези размишления бяха прекъснати от скърцащия под стъпките на пробудили-те се роднини паркет. На сутринта, докато продължавах да се излежавам, ця-лата фамилия се готвеше по случай 9-ти септември да манифестира своята привързаност към “народната власт”. Влакът ми беше за 15 часа. Те закусиха в кухнята, мислейки че още спя и когато се появих в хола ми казаха, че ще се изнижат до обед пред трибуната на мавзолея, та да ги изчакам и ми пред-ложиха да си избера нещо от хладилника за закуска. Отговорих, че в затвора бях отвикнал от подобен разкош. Като си излязоха, започнах да ровя в биб-лиотеката на вуйчо. В “Така рече Заратустра” не намерих моето завещание. Вуйчо каза, че го е запазил. Избрах Ботевата биография от Евгени Волков и се зачетох.

На обяд с двете фамилни двойки на вуйчо и братовчеда Митко седнахме на масата, но не ми се ядеше. Мислите ми бяха вече при нашите. След десерта станах, за да се сбогуваме. Багажа си оставих на тавана им, а със себе си но-сех само бележката, че са ме освободили от затвора, малкото пари, които ми бяха останали и билета. Можех да тръгвам за гарата. Вуйчо слезе да ме при-дружи до трамвая. На изпроводяк сметнах за необходимо да му кажа:

- Тодоре, учудвам се на себе си, че не те прекъснах вчера. Навярно защото този път не говори като квартален ОФ-агитпроп. Мисля, че беше искрен. Сега ще трябва и ти да ме чуеш. Аз ще бъда доста по-кратък. Слушай! Даже и така да е, както казваш, или по-точно – именно заради това, вашият “най-прогре-сивен строй” трябва да бъде сринат. Защото той е концентрация на всички исторически злини. На робството, феодализма и капитализма с всеки от които има много общи черти. Той ги е заимствал от тях и е добавил сталинския деспотизъм. От него може би има по-кървави в човешката история, но едва ли по-гаврещи се с мечтите на хората. Би било престъпление, ако останем безучастни наблюдатели на злодеянията му. Не говоря за многобройните дре-бни подлеци в каквито жандармите се опитват да превърнат всичко, що шава.

- Фантасмагория е да си мислите, че можете да ни съборите. Не виждате ли, че дори Америка се съобразява с нас?

Правеха ми впечатление люшканията на вуйчо, който, като че ли се нуждаеше от непрекъснато убеждаване, за да не стои като буриданово магаре между опортюнистическата защитата на незащитимото и неговото отрицание. За да го изведа от шизофренното му състояние, на изпроводяк го клъвнах:

- Не знаех, че се отождествяваш с наследниците на най-масовия убиец, затова ще добавя още нещо към казаното. Имам приятел с когото бяхме в затвора – той е още там, но се надявам скоро да си излезе с всички останали. През 1957 г. бяхме с него в едно от мазетата на Пазарджишкия затвор. При подобен разговор и заплахи от страна на началника на тюрмата полковник Ташо Карамитев – ти го знаеш – Петко Чолаков му каза: “Ние не се плашим от вашите 900 милиона!” – тогава бяхте толкова заедно с Китай. Колко останахте към днешна дата и колко ще бъдете след 20 години, оставям ти да пресметнеш. И не се задоволявай само с политическа аритметика. Днес Китай е срещу вас, а в човешката история нищо не е постоянно и никой не може да предвиди кога и къде ще се развихрят силите на разрушението, които няма да оставят камък върху камък и от вашия “Трети Рим” - Москва.

“Двойката” се зададе отдолу, подадох му ръка и се прегърнахме. През прозореца видях, че продължава да стои на тротоара, изпращайки с поглед от-насящия ме трамвай.